| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Осемнадесета18. ПРАВДАТА ОТ ДЕЛА БИВА НЕПРАВИЛНО ИЗВЕЖДАНА ОТ НАГРАДАТА.
Има три части в тази глава:
- Справяне с две общи възражения, които се привеждат в подкрепа на оправданието чрез дела. Първо, че Бог ще отсъди на всеки човек според делата му, р. 1. Второ, че наградата за делата е наречена “вечна,” р. 2-6.
- Отговор на други конкретни възражения, следващи от последното, и на едно изкривяване на текстове от Писанието, р. 6-9.
- Опровержение на софизма, че самата вяра е наречена дело, и следователно оправданието чрез вяра е оправдание чрез дела, р. 10.
Раздели.
- Две общи възражения. Отговор и обяснение на първото. Какво означава думата “изработване.”
- Решение на второто общо възражение.
- Първа причина да се казва, че вечният живот е награда за дела. Това се потвърждава от текстове в Писанието. Съгласието на Амвросий. Едно правило, което трябва да спазваме. Изявленията на Христос и на един Апостол.
- Други четири причини. Святостта е пътят към царството, а не причината за придобиването му. Предположението на софистите.
- Възражение, че Бог увенчава делата на Своите хора. Три отговора от Августин. Четвърти отговор от Писанието.
- Първо конкретно възражение, а именно, че ни е заповядано да събираме богатство на небето. Отговор, показващ по какъв начин става това.
- Второ възражение, а именно, че се казва, че праведните, които минават през скърби, са достойни за небесното царство. Отговор. Какво се има предвид под “правда.”
- Трето възражение, основано върху три стиха от Павел. Отговор.
- Четвърто възражение, основано върху думите на нашия Спасител, “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите.” Отговор, даващ обяснение на стиха.
- Последно възражение, а именно, че самата вяра е наречена “дело.” Отговор: Вярата не оправдава в своето качество на дело.
(Текстовете, които говорят за награда, не правят делата причина за спасението, 1-4)
1. Какво означава “ще получат според делата си”?Нека сега да продължим към онези текстове, които твърдят, че Бог ще въздаде на всеки според неговите дела (Мат. 16:27). Следните стихове са от този вид: “Всички ще застанем пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло” (2 Кор. 5:10). “Който ще въздаде на всеки според делата му: вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие,” но “скръб и неволя на всяко човешка душа, която прави зло” (Рим. 2:6, 7, 9); “Онези, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Йоан 5:29); “Елате вие, благословени от Баща Ми, . . . защото огладнях, и ме нахранихте, ожаднях, и Ме напоихте,” и т.н. (Мат. 25:34, 35).
Към тях можем да добавим текстовете, които описват вечния живот като награда за дела, като следните: “Според делата на ръцете на човека му се въздава” (Пр. 12:14, съчетано с Ис. 3:11); “Който почита заповедта, има отплата” (Пр. 13:13); “Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата” (Мат. 5:12; Лука 6:23); “Всеки според своя труд ще получи своята награда” (1 Кор. 3:8).
Текстовете, в които се казва, че Бог ще въздаде на всеки човек според делата му (Рим. 2:6), могат лесно да бъдат обяснени. Защото този начин на изразяване показва не причината, а реда на извършване. Така, извън всяко съмнение е, че стъпките, с които Господ в Своята милост изпълнява нашето спасение, са тези, “Които предопредели, тях и призова; които призова, тях и оправда; които оправда, тях и прослави” (Рим. 8:30). Но макар че единствено чрез милост Бог приема Своите хора в живота, все пак, тъй като ги води към него по пътя на добрите дела, за да извърши в тях Своето дело в реда, който е определил, не е странно, че се казва, че те биват увенчани според делата си, тъй като несъмнено чрез добрите дела те биват приготвени да получат венеца на безсмъртието. Дори по тази причина се казва правилно, че те изработват своето спасение (Фил. 2:12), докато упражняват себе си в добри дела, те се стремят към вечния живот, както на друго място им се заповядва да се трудят за храна, която не се разваля (Йоан 6:27), като придобиват за себе си живот чрез вяра в Христос; и все пак незабавно се добавя, че Човешкият Син ще им даде тази храна. От това става ясно, че изработването не противоречи на благодатта, а се отнася за следствията от нея, и следователно вярващите не са начинатели на своето спасение, нито то е следствие от техните дела. Тогава какво? В мига, в който те биват приети в общение с Христос чрез познанието на Благовестието и просвещението на Святия Дух, техният вечен живот е започнал, и тогава Онзи, Който е започнал добро дело в тях, “ще го завърши до деня на Исус Христос” (Фил. 1:6). И то бива извършвано, когато в правда и святост те приличат на своя небесен Баща, и доказват, че не са незаконородени синове.
2. Наградите като “наследство”
В думата “награда” няма нищо, което да оправдае заключението, че нашите дела са причина за спасението. Първо, нека да е установен принцип в нашите сърца, че небесното царство не е заплата за слуги, а наследство за синове (Еф. 1:18); наследство, дадено само на онези, които Господ е осиновил като синове, и давано единствено заради това осиновение: “Синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната” (Гал. 4:30). И затова в същите тези стихове, в които Святият Дух обещава вечна слава като награда за дела, като я нарича изрично “наследство,” Той показва, че тя идва при нас поради друга причина. Така Христос изброява делата, заради които дава небето като награда, като призовава Своите избрани да я вземат, но в същото време добавя, че тази награда може да бъде взета само чрез правото на наследство (Мат. 25:34). Павел също насърчава слугите, докато вярно изпълняват своите задължения, да се надяват на награда от Господа, но добавя, че наградата е наследството” (Кол. 3:24). Така виждате как те чрез тези правни понятия внимателно ни предупреждават да приписваме вечното благословение не на дела, а на Божието осиновение.
Тогава защо в същото време споменават за делата? Този въпрос може да бъде изяснен чрез един пример от Писанието (Бит. 15:5; 17:1). Още преди раждането на Исак Авраам получи обещание за потомък, в когото ще се благославят всички земни семейства; умножаване на потомството така, че броят му да бъде равен на броя на небесните звезди и на морския пясък, и т.н. Много години след това той се приготвя, в покорство на Божията заповед, да пожертвува своя син. Като е извършил това действие на покорство, той получава обещанието, “В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син, ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като пясъка на морския бряг; и потомството ти ще завладее портата на неприятелите си; в твоето потомство ще се благословят всички земни семейства, защото си послушал гласа Ми” (Бит. 22:16-18). Какво чуваме? Дали Авраам чрез своето покорство заслужи благословението, което му беше обещано още преди да бъде дадена заповедта? Тук със сигурност ясно виждаме, че Бог награждава делата на вярващите с благословения, които им е дал още преди да се е помислило за дела, като няма друга причина да бъдат дадени тези благословения, освен Неговата милост.
3. Наградата като благодат
И все пак Господ не действува напразно, нито ни заблуждава, когато ни казва, че въздава на делата това, което е дал безплатно още преди делата. Тъй като иска ние да се упражняваме в добри дела, докато се стремим към изявяването, или ако мога така да го изразя, узряването на нещата, които е обещал, и чрез тях да се държим за благословената надежда, поставена пред нас в небето, плодът на обещанията правилно може да се припише на онези неща, чрез които бива доведен до узряване. И двете неща са умело изразени от Апостола, когато казва на колосяните да прилежават в служението на любовта, “за което се надяваме, което се пази за вас на небесата, за което сте чули по-напред в истинското слово на благовестието” (Кол. 1:5). Защото когато казва, че Благовестието им е дало познание за надеждата, която се пази за тях на небесата, той заявява, че тя зависи само от Христос, и не от дела. С това се съгласяват думите на Петър, че вярващите “са пазени с Божията сила за спасение, готово да се открие в последно време” (1 Пет. 1:5). Когато казва, че те се борят за това спасение, той има предвид, че вярващите продължават да тичат през целия си живот за да го достигнат.
Но за да ни предпази от заблудата, че обещаната награда е някаква заслуга, нашият Господ ни дава една притча, в която представя Себе Си като стопанин, който изпраща всички работници, които е срещнал, да работят на лозето му, някои в първия час на деня, други във втория, някои дори в единадесетия; вечерта плаща на всички еднакво. Тълкуването на тази притча е кратко и истинно дадено от онзи древен автор (който и да е бил той), който е написал книгата За призоваването на езичниците, която се представя като творба на Амвросий. Ще го предам с неговите думи вместо с мои: “Чрез тази притча нашият Господ представя многото различни начини на призоваване като отнасящи се само за благодатта, като онези, които са дошли на лозето в единадесетия час и са направени равни на другите, които са се трудили целия ден, несъмнено представляват хората, които, за да бъде похвалено превъзходството на благодатта, Божията щедрост е наградила в края на деня и в края на живота; не като плаща цената на труда, а като излива богатствата на Неговата доброта върху онези, които е избрал без дела; за да могат дори онези, които са понесли дневната жега, и все пак не са получили повече от дошлите последни, да разберат, че са получили дар на благодат, а не заплата за дела” (Лъже-Амвросий, За призоваването на езичниците).
Накрая, също заслужава да отбележим, че в текстовете, в които вечният живот е наречен награда за дела, това не се отнася просто за онова общение с Бога, което е подготовка за благословеното безсмъртие, когато Той ни приема в Христос с бащинско благоволение, а за притежаването, или изпълнението на благословението, както го изразяват самите думи на Христос, “в идещия свят вечен живот” (Марк 10:30), и на друго място, “Елате вие, благословени от Баща Ми, и наследете царството, и т.н. (Мат. 25:34). По тази причина също Павел нарича “осиновение” онова изявяван на осиновението, което ще стане при възкресението, и което осиновение той след това тълкува като “изкупването на нашето тяло” (Рим. 8:23). Но тъй като отчуждението от Бога е вечна смърт, така когато човек бъде приет в Божието благоволение за да се радва на общение с Бога и да стане едно с Бога, той преминава от смъртта в живота. Това се дължи само на осиновението. Макар че по навик те упорито настояват на думата “награда,” ние винаги можем да ги върнем към изявлението на Петър, че вечният живот е наградата на вярата (1 Пет. 1:9).
4. Целта на обещанието за награда
Затова нека не си въобразяваме, че чрез това обещание Святият Дух хвали достойнствата на нашите дела, като че ли те наистина заслужават такава награда. Защото Писанието не ни оставя нищо, с което да се хвалим пред Бога. Дори неговата цел е да подтисне, смири, събори и напълно да смаже нашата гордост. Но по този начин се дава помощ на нашата слабост, която незабавно би се предала, ако не беше поддържана чрез това очакване и ако не беше лекувана чрез тази утеха.
Първо, нека всеки човек сам за себе си да прецени колко трудно е не само да изостави всичко, но и да остави и да отхвърли сам себе си. Но именно това е обучението, с което Христос обучава Своите ученици, тоест всички праведни. Второ, с това Той през целия им живот ги държи под дисциплината на кръста, за да не позволяват на своите сърца да копнеят или да уповават на настоящите добрини. Накратко, Неговото обучение е такова, че накъдето и да обърнат очите си в този свят, те не виждат пред себе си нищо освен отчаяние; и затова Павел казва, “Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички хора ние сме най-много за съжаление” (1 Кор. 15:19). За да не се провалят в тези големи трудности, Господ им напомня да издигнат нависоко главите си и да погледнат по-далеч, та в Него да намерят щастието, което не виждат в света; това щастие Той нарича “награда, заплата, въздаяние,” не като оценка на заслугите от дела, а за да покаже, че това е възнаграждение за техните трудности, страдания и обиди. Следователно, няма нищо, което да ни попречи да наричаме вечния живот “възнаграждение” по примера на Писанието, защото в него Господ довежда Своите хора от труд в почивка, от страдание в преуспяване и приятно състояние, от скръб в радост, о бедност в изобилие, от позор в слава; накратко, заменя всички злини, които те са издържали, с благословения. Така не би било неправилно да смятаме святостта на живота за път; наистина, не пътят, който дава достъп до славата на небесното царство; а пътят, по който Бог води Своите избрани към изявлението на това царство, тъй като Той благоволи да прослави онези, които е осветил (Рим. 8:30).
Само нека не си въобразяваме, че “заслуги” и “заплата” са свързани понятия, нещо, на което софистите нелепо настояват, като не осъзнават целта, която тук посочихме. Колко абсурдно е да гледаме в една посока, когато Господ ни призовава в друга посока! Нищо не е по-ясно от това, че на добрите дела е обещана награда, за да бъде подкрепена слабостта на нашата плът чрез някаква утеха; но не и да издува нашите умове със суета. Следователно, онзи, който от заслугите извежда награда, или преценява делата и наградите на едни везни, се отклонява много от целта, която Бог има предвид.
(Отговори на възражения против този възглед, 5-10)
5. Наградата се основава на прошкатаЗатова, когато Писанието говори за “венеца на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден” (2 Тим. 4:8), аз не само казвам заедно с Августин, “На кого праведният Съдия ще даде венеца, ако милостивият Баща не е дал благодат, и как би могло да има правда, ако преди това няма благодат, която да оправдава нечестивите? Как биха могли тези неща да бъдат платени като дължими, ако преди това не са били дадени?” (August. Ad Valent. de Grat. et Lib. Art.); но също ще добавя, как би могъл Той да вмени правда на нашите дела, ако Неговата снизходителност не е скрила неправдата, която е в тях? Как би могъл да ги смята за достойни за награда, ако с безгранична доброта не е унищожил онова, което е недостойно в тях? Августин има навика да нарича вечния живот “благодат,” защото макар той да е заплата за дела, той бива даден чрез безплатен дар от Бога. Но Писанието ни смирява повече, и в същото време ни въздига. Защото освен че ни забранява да се хвалим с дела, защото са безплатен дар от Бога, то ни казва, че те винаги биват замърсени с някаква нечистота, така че не могат да удовлетворят Бога, когато бъдат изпитвани чрез стандарта на Неговата справедливост; но за да не би с това нашата работа да бъде унищожена, те са угодни на Бога само поради прошката. Но макар че Августин използва различни думи от нашите, от неговите думи е ясно, че разликата е повече на външен вид, отколкото истинска. Като показва разликата между двама човека, единият със свят и съвършен живот почти до чудо; а другият наистина честен и с чисто поведение, но не така съвършен, че да няма какво да се желае, той накрая заключава, “Онзи, който изглежда по-нисш в поведението си, но заради истинната вяра в Бога, чрез която живее (Ав. 2:4) и според която обвинява себе си за всички грешки, хвали Бога във всичките Му добри дела, поема върху себе си срама и приписва славата на Бога, от когото получава и прошка за греховете си, и любов към добрите дела, в мига, в който бива освободен от този живот, бива преселен в обществото на Христос. Защо става това, освен заради неговата вяра? Защото макар че тя не спасява никой човек без дела (такава вяра е извратена и не действува чрез любов), пак чрез нея греховете биват простени; защото праведният чрез вяра ще живее; без нея делата, които изглеждат добри, биват обърнати в грехове” (August. Ad Bonifac. Lib. 3, c. 5). Тук той ясно признава онова, на което ние така силно настояваме, че правдата на добрите дела зависи от това дали са одобрени от Бога чрез прошката.
6. Относно “небесните съкровища”
Подобно на горните текстове нашите противници цитират следното: “Спечелете си приятели чрез неправедното богатство, та когато се привърши, да ви приемат във вечните жилища” (Лука 16:9). “На онези, които имат богатството на този свят, заръчвай да не високоумствуват, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на Бога, Който ни дава всичко изобилно да се наслаждаваме; да вършат добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри, съчувствителни, да събират за себе си добра основа за в бъдеще, за да се хванат за истинския живот” (1 Тим. 6:19). Защото добрите дела, на които се радваме във вечното благословение, са сравнени с богатства. Аз отговарям, че ние никога няма да достигнем до истинското познание за тези стихове, ако не осъзнаем каква е целта на Духа в тях. Ако е вярно, както Христос казва, “Където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти” (Мат. 6:21), тогава, както светските хора се стремят да си доставят онези неща, които съставляват насладата на настоящия живот, така е задължение на вярващите, след като са научили, че този живот ще отмине като сън, да се погрижат за онези неща, на които истински ще се наслаждават след като бъдат преселени там, където ще живеят своя вечен живот.
Следователно, ние трябва да сме като хора, които се местят в жилище, в което възнамерява да живеят постоянно. Като изпращат предварително своите вещи и решават да не ги ползват за известно време, защото смятат, че колкото повече имат в своето бъдещо жилище, толкова по-щастливи ще са; така, ако смятаме, че небето е нашата страна, трябва да изпратим своето богатство там, вместо да го оставяме тук, където в случай на внезапно заминаване то ще бъде изгубено за нас. Но как да го пренесем там? Като се погрижим за нуждите на бедните, защото Господ смята всичко, което е дадено на тях, като дадено на самия Него. От това идва и това превъзходно обещание, “Който показва милост към бедния, заема на Господа” (Пр. 19:17; Мат. 25:40); и отново, “Който сее щедро, щедро ще пожъне” (2 Кор. 9:6). Това, което даваме на нашите братя като действие на любов, е вложено в Господа, Който като верен банкер ще ни го възстанови накрая с изобилна лихва. Тогава дали нашите задължения са с такава стойност пред Бога, че са като някакво съкровище, оставено на съхранение при Него? Кой може да се поколебае да се съгласи с това, когато Писанието така често и ясно свидетелствува за това?
Но ако някой иска да скочи от Божията доброта към заслугите от дела, неговата заблуда няма да получи подкрепа от тези стихове. Защото всичко, което можете с право да извлечете от тях, е склонността от страна на Бога да се отнася към нас със снизхождение. Защото, за да ни подбуди към добри дела, Той не позволява никое действие на покорство, колкото и недостойно да е пред Него, да остане без награда.
7. Награда за издържана скръб?
Но те настояват още по-силно на думите на Апостола, когато, като утешава солунците в техните скърби, им казва, че те са дадени, “за да се удостоите за Божието царство, за което и страдате. Понеже е справедливо пред Бога да въздаде скръб на онези, които ви оскърбяват, а на вас, оскърбените, да даде утеха (както и на нас), когато се яви Господ Исус от небето със Своите силни ангели” (2 Сол. 1:5-7). Авторът на Посланието към Евреите казва, “Бог не е неправеден, та да забрави това, което извършихте, и любовта, която показахте към Неговото име, като послужихте и още служите на светиите” (Евр. 6:10).
На първия текст отговарям, че достойнството, за което се говори, не е достойнство от заслуги, но тъй като Бог Баща иска онези, които е избрал, да бъдат съобразени с първородния Христос, и тъй като беше правилно Той първо да пострада и тогава да влезе в славата Си, така и ние през много скърби да влезем в небесното царство. Следователно, докато понасяме скърби заради Христос, ние получаваме белег, с който Бог белязва овцете от Своето стадо (Гал. 6:17). Затова сме считани за достойни за Божието царство, защото носим на тялото си белезите на нашия Господар и Учител, като те са гербовете на Божиите деца. Именно в този смисъл трябва да разбираме стиховете: “Всякога носим на тялото си умирането на Господ Исус, за да се яви на тялото и животът на Исус” (2 Кор. 4:10). “За да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му” (Фил. 3:10).
Причината, която е добавена от Павел, не е да се докаже някаква заслуга, а да бъде утвърдена нашата надежда за Божието царство; като че казва, Тъй като подхожда на Божия справедлив съд да възмезди вашите врагове за скръбта, която са ви нанесли, така е подходящо да ви даде избавление и почивка от тези скърби. Другият текст, който като че казва, че подхожда на справедливостта на Бога да не пропуска служението на Неговите хора и почти внушава, че е несправедливо да ги забравя, трябва да се обясни така: Бог, за да ни събуди от леността, ни уверява, че всеки труд, който вършим за славата на Неговото име, няма да бъде напразен. Нека винаги да помним, че това обещание, както всички други обещания, няма да бъде от полза, ако не е предшествувано от завета на незаслужена милост, от който зависи цялата сигурност на нашето спасение. Но като уповаваме на този завет, ние трябва да се чувствуваме уверени, че колкото и недостойно да е нашето служение, Божията щедрост няма да позволи то да остане невъзнаградено. За да ни утвърди в това очакване, Апостолът заявява, че Бог не е неправеден; но ще действува според вече даденото обещание. Следователно, правдата се отнася за истинността на Божието обещание, а не за справедливостта на изплащане на дължимото. В този смисъл има едни прекрасни думи на Августин, които, тъй като съдържат един много важен възглед, този свят човек ги е използвал многократно, и които според мен са достойни да бъдат запомнени завинаги: “Верен е Господ, Който сам е направил Себе Си наш длъжник, не защото е получил нещо от нас, а защото ни е обещал всичко” (August. in Ps. 32, 109).
8. Оправдание чрез любов
Нашите противници привеждат също следните текстове от Павел: “И ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм” (1 Кор. 13:2). И отново, “И тъй, остават тези трите, вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13). “А над всичко това се облечете в любовта, която свързва всичко в съвършенството” (Кол. 3:14). От първите два текста нашите фарисеи спорят, че ние биваме оправдани чрез любов, а не чрез вяра, тъй като любовта, казват те, е по-голямата добродетел. Лесно можем да се справим с тази логика. На друго място показах, че онова, което се казва в първия текст, не се отнася за истинската вяра. Във втория текст признаваме, че се казва, че любовта е по-голяма от вярата, но не защото любовта носи повече заслуги, а защото носи повече плодове, защото е по-обширна, носи по-голямо служение, и винаги процъфтява, докато ползата от вярата е само за известно време. Ако гледаме на превъзходствата, несъмнено Божията любов е на първо място. Но тук Павел не говори за нея; защото единственото нещо, на което настоява, е чрез взаимна любов да се назидаваме един друг в Господа. Но дори да приемем, че любовта във всяко отношение превъзхожда вярата, кой човек със здрав разум би твърдял, че следователно тя прави повече за оправданието? Силата за оправдание, която принадлежи на вярата, не се състои в нейната стойност като дело. Нашето оправдание зависи изцяло от Божията милост и заслугите на Христос; когато вярата обхваща тези неща, казва се, че тя ни оправдава.
И така, ако попитате нашите противници в какъв смисъл те приписват оправданието на любовта, те ще отговорят: Тъй като е дълг пред Бога, на нас ни се приписва правда според нейните заслуги, чрез приемането на Божията доброта. Тук виждате колко красиво се развива аргументът. Ние казваме, че вярата оправдава не защото заслужава оправдание за нас чрез своето достойнство, а защото е инструмент, чрез който безплатно придобиваме правдата на Христос. Като пренебрегват Божията милост и като подминават Христос, пълнотата на правдата, те твърдят, че ние биваме оправдани чрез любовта като превъзхождаща вярата; все едно да твърдим, че царят е по-подходящ да прави обувки от обущаря, защото царят е безкрайно по-висш от обущаря. Това неправилно твърдение е изобилно доказателство, че всички школи на Сорбоната никога не са имали и най-малкото познание какво означава оправдание чрез вяра.
Ако тук се намеси някой да спори, и да ни пита защо даваме различни значения на думата “вяра,” използвана от Павел в толкова близки един до друг текстове, мога лесно да покажа, че имам сериозни основания за това. Защото макар че тези дарби, които Павел изброява, са в известна степен подчинени на вярата и надеждата, защото са свързани с познанието за Бога, тъй като обобщение ги включва под понятията “вяра” и “надежда”; като че казва, Пророчествата и езиците, както и дарбата на тълкуване, и познанието, са предназначени да ни водят до познание за Бога. Но в този живот ние познаваме Бога единствено чрез вяра и надежда. Следователно, когато говоря за вяра и надежда, аз в същото време имам предвид това обобщение. “И тъй, остават тези три, вяра, надежда и любов”; тоест, колкото и голям да е броят на дарбите, те всички се свеждат до тези трите; “а най-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13).
От третия текст те правят извода: Ако любовта е връзката на съвършенството (Кол. 3:14), тя трябва да бъде и връзката на правдата, защото правдата не е нищо друго освен съвършенство. Първо, без да възразяваме, че Павел дава тук названието “съвършенство” на правилния съюз сред членовете на правилно основаната църква, и като признаваме, че чрез любов ние биваме усъвършенствувани пред Бога, какъв плод получават те от това? В отговор аз винаги ще възразя, че ние никога не достигаме до това съвършенство, ако не изпълним всички части на любовта; и от това ще заключа, че тъй като всички хора са много далеч от такова изпълнение, надеждата за съвършенство е изключена.
9. Матей 19:17
Не желая да разглеждам всички неща в Писанието, за които глупавите сорбонисти се захващат както им падне, и ги хвърлят против нас. Някои от тях са толкова смешни, че не мога да ги спомена без да се подложа на обвинения в дребнаво заяждане. Затова ще завърша с изложение на едно от изявленията на нашия Спасител, което на тях много им харесва. Когато законникът Го попита, “Добри Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?,” Той отговори, “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите” (Мат. 19:16, 17). Какво повече искаме, казват те, когато самият Извор на благодатта ни заповядва да придобиваме небесното царство чрез спазване на заповедите? Като че ли не е ясно, че Христос съобразяваше Своите отговори с характера на хората, с които говори. Тук Той бива запитан от Учител на Закона относно средството за придобиване на вечен живот; и въпросът не е поставен просто: Какво могат хората да направят, за да го постигнат? И характерът на питащия, и неговият въпрос изискваха Господ да даде точно този отговор. Като е изпълнен с убеждението за правда по Закона, законникът имаше сляпо упование в делата. Затова неговият въпрос беше, какви са делата на правдата, чрез които се придобива спасение? Затова той правилно бива насочен към Закона, в който има съвършено огледало на правдата.
Ние също ясно заявяваме, че ако търсим живот в делата, трябва да спазваме заповедите. И познанието за това учение е необходимо за християните; защото как биха прибягнали при Христос, ако не осъзнават, че от пътеката на живота са паднали в пропастта на смъртта? Или как биха могли да разберат колко са се отклонили от пътя на живота, ако преди това не разберат какъв е този път? Само тогава те чувствуват, че безопасното убежище е в Христос, когато виждат колко много тяхното поведение противоречи на Божията правда, която се състои в спазване на Закона.
Обобщението е в това: Ако спасението се търси в дела, трябва да пазим заповедите, чрез които биваме обучавани в съвършена правда. Но не можем да останем тук, ако не искаме да спрем на средата на пътя; защото никой от нас не е способен да пази заповедите. Като сме изключени така от правдата на Закона, ние трябва да прибегнем до друго избавление, а именно, до правдата на Христос. Затова нашият Господ, като знаеше, че законоучителят е изпълнен със суетна увереност в делата, го насочи към Закона, за да научи, че е грешник, изложен на страшната присъда на вечната смърт; така на друго място Той утешава с обещанието за благодат другите, които вече са смирени с това познание, без да споменава за Закона. “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и научете се от Мен; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите почивка за душите си” (Мат. 11:28, 29).
10. Правдата и неправдата не се определят по едно и също правило
Накрая, като им омръзне да изкривяват Писанието, те прибягват до хитрини и софизми. Едно заяждане е, че някъде вярата е наречена “дело” (Йоан 6:29); от това заключават, че ние грешим като противопоставяме вярата на делата; като че ли вярата, считана за покорство на Божията воля, може чрез своите си заслуги да придобие нашето оправдание, а не като приема Божията милост, отпечатва на нашите сърца правдата на Христос, която ни е дадена в проповядването на Благовестието. Моите читатели ще ми простят за това, че не издържам да се занимавам с такива нелепости; тяхната собствена слабост е достатъчна да ги унищожи, дори без външна критика.
Но ще бъде правилно да се справим мимоходом с едно възражение, което има някаква прилика със здравия разум, за да не би да създаде някакви трудности на хората с по-малки умения. Тъй като здравият разум изисква противоположностите да бъдат изпитвани по едно и също правило, и тъй като всеки грях бива натоварен върху нас като неправда, така е правилно – казват нашите противници – всяко добро дело да получи похвалата на правдата. Отговорът, който някои дават, че осъждението на хората е на основата само на неверието, а не върху конкретни грехове, не ме задоволява. Наистина, съгласен съм с тях, че неверието е изворът и коренът на всяко зло; защото то е първото действие на бунт против Бога, и след това бива последвано от конкретни нарушения на Закона. Но тъй като изглежда, че те твърдят, че в изследването на правдата и неправдата за добрите и лошите дела се прилага едно и също правило, в това аз не съм съгласен с тях. Правдата от дела се състои в съвършено спазване на Закона. Следователно не можете да бъдете оправдани чрез дела, ако не следвате тази права линия – ако мога така да го изразя – през целия си живот. Мигът, в който се отклоните от нея, вие сте изпаднали в неправда. От това става явно, че правдата не се придобива чрез няколко дела, а чрез неуморно и неотклонно спазване на Божията воля. Но правилото по отношение на неправдата е много различно от това. Чрез едно единствено деяние прелюбодеецът или крадецът е осъден на смърт, защото се е разбунтувал против Божието величие. Грубата грешка на тези наши заядливци е именно в това; те не обръщат внимание на думите на Яков, “Ако някой спази целия Закон, а съгреши в едно, бива виновен за всичко. Понеже Оня, Който е рекъл: Не прелюбодействувай, е рекъл също: Те убивай,” и т.н. (Яков 2:10, 11). Затова не трябва да изглежда несмислено, когато казваме, че справедливата отплата за всеки грях е смърт, защото всеки грях заслужава справедливото Божие негодувание и възмездие. Но вие ще разсъждавате несмислено, ако направите обратния извод, че едно добро дело ще примири човека с Бога, независимо от това, че чрез много грехове е заслужил гняв.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003