| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Деветнадесета19. ЗА ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА.
Трите части на тази глава са:
- Необходимостта от учение за Християнската Свобода, р. 1. Обяснение на главните части на тази свобода, р. 2-8.
- Естеството и действието на тази свобода, против епикурейците и против онези, които не се съобразяват с по-слабите, р. 9, 10.
- За съблазънта. Дълго, но необходимо разглеждане на този предмет, р. 11-16.
Раздели.
- Връзката на тази глава с предишната глава относно оправданието. Истинското познание за християнската свобода е полезно и необходимо.
- Тази свобода се състои от три части. Първо, като отхвърлят правдата от Закона, вярващите гледат само към Христос. Възражение. Отговор, разграничаващ правдата по Закона от правдата от Благовестието.
- Тази първа част е ясно обоснована от цялото Послание към Галатяните.
- Втората част на християнската свобода, а именно, че съвестта, освободена от игото на Закона, доброволно се покорява на Божията воля. Това не може да стане докато сме под Закона. Причини за това.
- Когато сме освободени от строгите изисквания на Закона, ние можем с радост и с голямо желание да отговорим на Божия призив.
- Доказателство за тази втора част от един Апостол. Целта на тази свобода.
- Третата част на свободата, а именно, свободното използване на нещата, които нямат морална стойност. Познанието за тази част е необходимо, за да премахне отчаянието и суеверието. Описание на суеверието.
- Доказателство за тази трета част от Посланието към Римляните. Онези, които не я спазват, използват хитрини.
- Втора част на главата, показваща естеството и действието на християнската свобода, противно на епикурейците. Описание на техния характер. Оправдания и хитрости. Употребата на нещата, които нямат морална стойност. Откриване на злоупотребите. Начин за поправяне на злоупотребите.
- Защита на тази свобода против онези, които не се съобразяват с по-слабите. Опровержение на заблудата на такива хора. Една много гибелна заблуда. Възражение. Отговор.
- Приложение на учението за християнската свобода по темата за съблазните. Два вида съблазън. Създаване на съблазън. Приемане на съблазън. Много малко хора разбират предмета за създаването на съблазън. За фарисейската съблазън, или за приемането на съблазънта.
- Кой трябва да бъде смятан за слаб и кой за фарисей. Доказателства чрез примери и от учението на Павел. Правилната умереност на християнската свобода. Необходимостта от защита на християнската свобода. Не трябва да се съобразяваме с лицемерите. Задължението да назидаваме нашите по-слаби ближни.
- Приложение на учението на нещата без морална стойност. Страхът от съблазняване не трябва да ни води да пропускаме онези неща, които имат морална стойност.
- Опровержение на заблудите относно християнската свобода. Съвестта на праведните не трябва да бъде оковавана от човешки предания в нещата, които нямат морална стойност.
- Разграничение между духовното и общественото управление. Те не трябва да бъдат обърквани. Доколко съвестта може да бъде ограничавана от човешки закони. Определение за съвест. Обяснение на определението чрез текстове от писанията на Апостолите.
- Връзката на съвестта с външното покорство; първо, в доброто и в лошото; второ, в нещата без морална стойност.
(Необходимостта от учение за християнската свобода, което има три части; първата част се вижда в Галатяните, 1-3)
1. Необходимостта от правилно разбиране на християнското учение за свободатаСега трябва да говорим за Християнската Свобода, чието обяснение определено не трябва да бъде пропускано от никой, който се е заел да даде сбито обобщение на християнското учение. Защото това е първостепенен въпрос, без познанието за който съвестта едва ли може да се опита да върши нещо без колебание, в много неща трябва да трепери и да е несигурна, и във всичко трябва да е изпълнена с неувереност и страх. По-специално, този предмет представлява уместно приложение към Оправданието, и е много полезен за разбиране на неговото действие. От това хората, които сериозно се боят от Бога, ще осъзнаят несравнимите предимства на едно учение, което нечестивите подиграватели постоянно атакуват със своите заяждания; тъй като отровата в ума, която ги мъчи, не оставя никакви задръжки за тяхната заядливост. Следователно, изглежда това е правилното място за разглеждане на този предмет.
Нещо повече, макар че вече отчасти говорихме за него, полезно беше да отложим пълното разглеждане досега, защото винаги когато се спомене за християнската свобода, похотта започва да кипи и лудостта започва да се надига, ако не се наложи бърза обуздаване върху тези развратни духове, чрез които най-добрите неща биват извратени в най-лоши. Защото те или вземат тази свобода като извинение да отхвърлят всяко покорство към Бога, и да се впуснат в необуздан разврат, или чувствуват негодувание, като си мислят, че са премахнати всеки избор, ред и възпиране. Какво да правим, когато сме така застрашени отвсякъде? Трябва ли да се откажем от християнската свобода, само за да отсечем всяка възможност за такива гибелни последствия? Но както казахме, ако този предмет не бъде разбран, не можем да познаваме правилно нито Христос, нито истината на Благовестието, нито вътрешния мир на душата. Нашата цел трябва да бъде, без да подтискаме тази много необходима част от учението, да се справим с нелепите възражения, които обикновено се надигат против нея.
2. Свобода от Закона
Според мен християнската свобода се състои от три части. Първо, докато се стреми към увереността за тяхното оправдание пред Бога, съвестта на вярващите трябва да се издигне над Закона, и вече да не си помисля да придобива оправдание чрез него. Защото, както вече показахме (по-горе, Глава 17, р. 1), тъй като Законът да не оставя нито един праведен човек, ние или биваме изключени от всякаква надежда за оправдание, или трябва да бъдем освободени от Закона, и то така освободени, че да не се вземат предвид никакви дела. Защото който си въобразява, че за да придобие оправдание, трябва да принесе някаква степен на дела, не може да определи никакво правило или граница, а прави себе си длъжник на целия Закон. Следователно, като оставяме всякакво споменаване на Закона и всяка идея за дела, по въпроса за оправданието трябва да уповаваме само на Божията милост; като се отвръщаме от себе си, трябва да гледаме само към Христос. Защото въпросът е не как можем да бъдем праведни, а как, макар да сме недостойни и неправедни, можем да бъдем считани за праведни. Ако съвестта иска да придобие някаква увереност в това, тя трябва да не дава никакво място на Закона.
Но от това не може да се направи изводът, че вярващите нямат нужда от Закона. Законът не престава да ги учи, да ги увещава и да ги подтиква да вършат добро, макар и да не бива приеман от тяхната съвест като условие пред Божието съдилище. Двете неща са много различни, и трябва да бъдат добре и внимателно разграничавани. Целият живот на християните трябва да бъде стремеж към благочестие, като виждаме, че те са призовани към святост (Еф. 1:4; 1 Сол. 4:5). Служението на Закона е да ги вдъхнови да се стремят към чистота и святост, като им напомня за техните задължения. Защото когато съвестта се тревожи как да придобие Божието благоволение, какъв отговор да даде и каква увереност да чувствува, когато бъде представена пред Неговото съдилище, в такъв случай не трябва да се говори за изискванията на Закона, но трябва да са издигне Христос, Който превъзхожда всяко съвършенство на Закона.
3. Аргументът на Посланието към Галатяните
С това се занимава почти цялото Послание към Галатяните; защото от конкретни текстове може да се докаже, че онези, които учат, че Павел тук говори само за свобода от церемониите, са несмислени тълкуватели. Такива текстове са следните: “Христос ни изкупи от проклятието на Закона, като стана проклет за нас” (Гал. 3:13); “Затова стойте твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго. Ето, аз, Павел, ви казвам, че ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползва. Да! Повторно заявявам на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия Закон. Вие, които желаете да се оправдавате чрез Закона, сте се отлъчили от Христос, отпаднали сте от благодатта” (Гал. 5:1-4). Тези думи определено се отнасят за нещо по-висше от свободата от церемонии. Наистина признавам, че тук Павел говори за церемонии, защото спори с лъжеапостоли, които замислят да върнат в християнската Църква онези древни сенки на Закона, които са премахнати с идването на Христос. Но като разглежда този въпрос, е необходимо да въведе и по-висшите неща, относно които е целият спор. Първо, тъй като блясъкът на Благовестието е бил затъмнен от тези юдейски сенки, той показва, че в Христос имаме пълна изява на всички неща, които са били изобразени в Мойсеевите церемонии. Второ, тъй като тези измамници са внушавали на хората най-гибелното мнение, че това покорство е достатъчно, за да заслужи Божията благодат, той настоява много силно, че вярващите не трябва да си въобразяват, че могат да придобият благоволение пред Бога с някакви дела, още по-малко с такива жалки ритуали. Заедно с това той показва, че чрез кръста на Христос те са свободни от проклятието на Закона, на което всички хора са изложени, така че единствено в Христос те могат да си починат в пълна сигурност (Гал. 4:5, 21). Накрая, той потвърждава правото на вярващите да имат свобода на съвестта, свобода, която не трябва да бъде ограничавана ненужно.
(Втората част: свободата на съвестта да се покорява без принудата на Закона, 4-6)
4. Свободата от принудата на Закона полага основа за истинското покорство на вярващитеДруг въпрос, който е свързан с предишния, е, че съвестта се покорява на Закона не защото е принудена от законова необходимост; но като е свободна от игото на Закона, доброволно се покорява на Божията воля. Тъй като, докато е под господството на Закона, тя е постоянно в страх, тя никога не бива склонна да се покорява на Бога, ако не е придобила тази свобода. Смисълът на нашите думи ще бъде изяснен по-кратко и по-ясно чрез един пример. Заповедта на Закона е, “Да обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” (Вт. 6:5). За да извърши това, душата трябва преди това да е съблякла всяка мисъл и чувство, сърцето да е очистено от всички страсти, и цялата му сила да е съсредоточена върху тази цел. Дори онези, които в сравнение с другите са постигнали голям напредък в Господния път, все още са много далеч от тази цел. Защото макар че обичат Господа с целия си ум и с искрено чувство в сърцето, те все още са до голяма степен са обхванати от похотите на плътта, чрез които биват забавяни и възпирани да продължат да вървят с бърза крачка към Бога. Те наистина правят много усилия, но плътта отчасти отслабва тяхната сила, и отчасти ги задържа при себе си. Какво могат да направят, докато чувствуват така, че няма нищо, на което да са по-малко способни от това да изпълнят Закона? Те желаят, стремят се, стараят се; но не правят нищо с необходимото съвършенство. Ако погледнат към Закона, виждат, че всяко дело, което опитват или замислят, е проклето. И никой не може да се заблуждава, като си мисли, че делото не е напълно лошо само защото е несъвършено, и следователно всяко добро, което е в него, все пак бива прието от Бога. Защото Законът, изискващ съвършена любов, осъжда всяко несъвършенство; освен ако по някакъв начин не смекчи остротата на Закона. Затова, нека всеки човек да разсъди относно делото, което желае да бъде смятано за частично добро, и ще открие, че то е нарушение на Закона заради самия факт, че е несъвършено.
5. Свободата от принуда ни дава способност за покорство с радост
Сега виждате как нашите дела лежат под проклятието на Закона, ако бъдат изпитани чрез изискванията на Закона. Но как нещастните души да се захванат с желание за дела, от които не могат да се надяват да спечелят нищо освен проклятие? От друга страна, ако бъдат освободени от тази сурова строгост, или дори от цялата строгост на Закона, те чуват как биват поканени от Бога с бащинско снизхождение и радостно и с желание ще се покорят на призива и ще последват неговото водителство. С една дума, онези, които са под игото на Закона, са като слуги, на които господарят възлага всекидневните задачи. Такива слуги смятат, че нищо не може да се направи; и затова не смеят да се явят пред своя господар докато не извършат точно изискваната работа. Но синовете, към които родителите се отнасят по-сърдечно и снизходително, не се колебаят да представят работа, която е само започната или недовършена, или дори с някакви недостатъци, като вярват, че тяхното покорство и готовност ще бъдат приети дори когато изпълнението не е според изискваното. Такива трябва да бъдат нашите чувства, като сигурно уповаваме, че нашият щедър Баща ще одобри нашите дела, колкото и малки да са те, и колкото и груби и несъвършени да са. Така Той ни заявява чрез пророка, “И ще бъда благосклонен към тях, както е благосклонен човек към сина, който му работи” (Мал. 3:17); където думата “благосклонен” очевидно означава снизхождение или незабелязване на грешките, докато в същото време се обръща внимание на свършената работа. Тази увереност е много необходима, тъй като без нея всяко нещо, което се опитваме да правим, ще бъде напразно; защото Бог не прима нито едно наше действие като служение към Него, ако не е направено наистина от желание да Му служим. Но как може да стане това в страх, като се съмняваме дали с нашите дела обиждаме Бога или Му служим?
6. Освободени чрез благодатта, вярващите нямат причина да се страхуват от остатъците от греха
Това е причината авторът на Посланието към Евреите да приписва на вярата всички добри дела, които святите патриарси са извършили, и да ги оценява само заради вярата (Евр. 11:2). Относно тази свобода има един забележителен стих в Посланието към Римляните, където Павел твърди, “Грехът няма да ви владее, понеже не сте под Закон, а под благодат” (Рим. 6:14). Защото след като увещава вярващите, “Да не царува грехът във вашето смъртно тяло, та да се покорявате на неговите страсти. Нито представяйте телесните си части като оръдия на неправдата; но представяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите, и телесните си части на Бога като оръдия на правдата” (Рим. 6:12, 13); те биха могли да възразят, че все още носят със себе си тяло изпълнено с похот, че грехът все още живее в тях. Затова той ги утешава като добавя, че са свободни от Закона; като че казва, “Макар да чувствувате, че грехът все още не е умъртвен, и че все още правдата не живее напълно във вас, нямате причина за страх и отчаяние, като че ли Бог винаги е разгневен против остатъците от греха, тъй като чрез благодат сте освободени от Закона и вашите дела не се изпитват чрез неговата мярка. Но нека онези, които си правят извода, че могат да съгрешават, защото не са под Закона, да разберат, че нямат право на тази свобода, целта на която е да ни насърчава за добри дела.
(Свободата в “нещата без морална стойност” с доказателства от Посланието към Римляните, 7-9)
7. Нещата без морална стойностТретата част на тази свобода е, че не сме задължени пред Бога да спазваме външни неща, които сами по себе си нямат морална стойност (adiafora), но сега имаме пълната свобода да ги използваме или да ги пропуснем. Познанието за тази свобода е много необходимо за нас; където то липсва, нашата съвест няма да има покой, и няма да има край на суеверието. В наши дни много хора смятат за нелепо да се повдига въпросът относно свободното ядене на месо, свободната употреба на дрехи и празници, и подобни незначителни дреболии, както те смятат.
Но тези неща са много по-важни, отколкото повечето хора предполагат. Защото когато веднъж съвестта бъде заплетена в мрежа, тя навлиза в дълъг и объркан лабиринт, от който е много трудно да се излезе. Когато човекът започва да се съмнява дали е законно за него да използва лен за завивки, ризи, покривки и кърпи, той няма да бъде сигурен и относно конопа, и накрая ще се съмнява и за кълчищата.; защото ще се колебае в ума си дали не може да вечеря и без покривка, или дали може да мине и без кърпи. Ако сметне деликатесната храна за незаконна, след това ще се чувствува неспокоен за това, че използва бял хляб и обикновена храна, защото ще мисли, че тялото му може да бъде подкрепяно и от по-скромна храна. Ако се колебае относно по-мекото вино, едва ли ще пие и най-лошото вино със спокойна съвест; накрая дори няма да смее да докосне вода, ако е по-сладка и чиста от обикновеното. Накратко, той ще стигне дотам, че да смята за престъпно да стъпче някоя тревичка на пътя си.
Затова не е дребнав спор това, което тук започнахме, като смисълът е дали употребата на това или онова е според Божията воля, която трябва да бъде първостепенна в нашите действия и мисли. Тук някои поради отчаяние ще бъдат тласнати в бездната, докато други, като презрат Бога и отхвърлят всеки страх, няма да могат да се избавят без някаква повреда. Когато хората се впуснат в такива съмнения – в каквато и посока да са те – всяко нещо, което виждат, започва да наранява тяхната съвест.
8. Свободата в употребата на Божиите дарове за Божиите цели
“Знам,” казва Павел, “че нищо не е само по себе си нечисто” (нечисто означава несвято), “но за този, който счита нещо за нечисто, за него е нечисто” (Рим. 14:14). С тези думи той прави всички външни неща да зависят от нашата свобода, ако естеството на тази свобода ни одобрява пред нашите умове като пред Бога.
Но ако някаква суеверна идея ни внушава някакво въздържане, тогава онези неща, които сами по себе си са чисти, за нас стават замърсени. Поради което апостолът добавя, “Благословен онзи, който не осъжда себе си в това, което одобрява. Но онзи, който се съмнява, осъжда се ако яде, защото яде не от убеждение; а всичко, което не става от убеждение, е грях” (Рим. 14:22, 23).
Когато сред такива трудности хората действуват с по-голяма сигурност, и уверено вършат онова, което им е приятно, в това не се ли бунтуват против Бога? Онези, които са дълбоко проникнати от някакъв страх от Бога, ако бъдат принудени да вършат много неща противни на тяхната съвест, биват обезсърчени и изпълнени със страх. Такива хора не получават никой от Божиите дарове с благодарение, а Павел заявява, че всички неща биват осветени за наша употреба чрез благодарение (1 Тим. 4:5). Под благодарение имам предвид онова, което идва от ум, осъзнаващ добротата и благодатта на Бога в Неговите дарове. Защото наистина много хора разбират, че благословенията, на които се радват, са Божии дарове, и хвалят Бога с думите си; но ако не са уверени, че тези дарове са им дадени, как ще благодарят на Бога като Дарител?
С една дума, виждаме накъде води тази свобода, а именно, че трябва да използваме Божиите дарове без никаква задръжка на съвестта, без никакво смущение в ума, за целта, за която те са дадени; по този начин нашите души могат да имат мир в Него, и да осъзнаят Неговата щедрост към нас. Защото в това се включват всички церемонии, чието спазване не е задължително, така че докато нашата съвест не трябва да бъде поставяна под задължението да ги спазва, ние също трябва да помним, че чрез Божията любов тяхната употреба служи за нашето назидание.
9. Против злоупотребата с християнската свобода в лакомия и разкош!
Трябва, обаче, внимателно да отбележим, че във всички свои части християнската свобода е духовен въпрос, цялата сила на който се състои в даване на мир на съвестта, обременена или защото е тревожна и неспокойна относно прошката на греховете, или дали нейните несъвършени дела, замърсени от немощта на плътта, са угодни на Бога, или защото е объркана относно употребата на нещата без морална стойност. Следователно, онези, които я използват като покривало за своите страсти, я тълкуват извратено, че могат произволно да злоупотребяват с добрите Божии дарове, или които си мислят, че няма свобода, ако тя не бива използвана пред хората, и затова като я употребяват, не се съобразяват със своите по-слаби братя.
В това отношение греховете на нашето време са по-многобройни. Защото едва ли има човек, който, когато неговите средства му позволяват да живее разкошно, не се наслаждава в пируване, в облекла и в бляскава къща, който не желае да надмине ближния си във всякакъв разкош, и не се хвали със своето величие. И всички тези неща биват защитавани на основата на християнската свобода. Те казват, че това са безразлични неща; признавам това, ако биват използвани с безразличие. Но когато има твърде голям копнеж за тях, когато има твърде голяма хвалба с тях, когато има твърде голямо отпускане в изобилен разкош, нещата, които сами по себе си са законни, определено биват замърсени от тези пороци.
Павел прави възхитително разграничение относно нещата без морална стойност: “За чистите всичко е чисто; а за мръсните и невярващите нищо няма чисто, но и умът им и съвестта им са омърсени” (Тит 1:15). Защо е обявено горко за богатите, които са получили своята утеха (Лука 6:24), които са сити, които сега се смеят, които “лежат на постелки от слонова кост и се простират на леглата си” (Амос 6:4), и “събират нива с нива,” и “с арфа и псалтир, с тъпанче и свирка, и с вино са техните угощения” (Ис. 5:8, 12)? Определено слоновата кост и златото и богатствата са добри Божии творения, позволени и дори предназначени от Божието провидение за употреба от човека; нито е забранено да се смеем, или да сме сити, или да прибавяме нови имоти към наследените, или да се наслаждаваме в музиката, или да пием вино. Това е вярно, но когато средствата се използват за да се търкаляме и валяме в разкош, да тровим ума и душата с настоящи удоволствия, и да търсим нови удоволствия, това е много далеч от законната употреба на Божиите дарове.
Затова нека те да подтиснат неумереното пожелание, неумереното изобилие, суетата и надменността, за да използват Божиите дарове чисто с чиста съвест. Когато умът им бъде доведен до това състояние на трезвост, те ще могат да постигнат законната употреба. От друга страна, когато тази умереност липсва, дори бедняшките и обикновените удоволствия са прекомерни. Защото е вярна поговорката, че надменният ум често обитава в груба и бедняшка дреха, докато истинското смирение често се крие под изтънчен лен и пурпур. Затова нека всеки да живее според своето положение, бедно или умерено или в блясък; но нека всички да помнят, че храната, която Бог дава, е за поддържане на живота, не за разкош, и нека да считат за закон на християнската свобода да се научат заедно с Павел да са доволни в каквото и положение да са, да знаят “и в оскъдност да живеят, и в изобилие . . . да са сити, и да са гладни, и да са в оскъдност, и да са в изобилие” (Фил. 4:11).
(Отношението на християнската свобода към слабите братя и към въпроса за съблазните, 10-13)
10. Против злоупотребата с християнската свобода в нараняването на слабите!Много хора се заблуждават и в това: Като че ли тяхната свобода не е сигурна и цялостна когато няма свидетели за нея, те я използват безразборно и неразумно, и по този начин създават открита съблазън за по-слабите братя. В наши дни можете да видите хора, които не смятат, че притежават някаква свобода, ако не я използват като ядат месо в петък. Не обвинявам тяхното ядене, но този лъжлив възглед трябва да напусне умовете им; защото трябва да разберат, че тяхната свобода не печели нищо като се представя пред очите на хората, а трябва да бъде употребявана пред Бога, и се състои както в употреба, така и във въздържание. Достатъчно е да разберат, че пред Бога няма значение дали ядат месо или яйца, дали са облечени в червено или в черно. Съвестта, която получава ползите от такава свобода, бива наистина свободна. Така дори след това през целия си живот да се въздържат от месо и постоянно да се обличат само в един цвят, те са напълно свободни. Нещо повече, именно защото са свободни, те се въздържат със свободна съвест. Но те очевидно грешат когато не се съобразяват с немощта на своите братя, която немощ ние трябва да носим и да не им създаваме неразумна съблазън.
Но понякога също е необходимо да потвърдим нашата свобода пред хората. Признавам това; но все пак трябва да сме много внимателни в това, за да не отхвърлим грижата за слабите, които Бог специално ни е поверил.
11. Относно съблазните
Тук ще направя някои бележки относно съблазните, какви разграничения трябва да се правят относно тях, кои трябва да бъдат избягвани и кои пренебрегвани. Това ще ни даде възможност по-късно да определим какво да е действието на нашата свобода сред хората. Ние се задоволяваме с общото разделение между дадена съблазън и приета съблазън, тъй като това разделение има ясно потвърждение в Писанието и добре изразява смисъла на Писанието.
Ако поради неуместно лекомислие, или пожелание, или безразсъдство извършите нещо нередно или неуместно, поради което слабите или неопитните се съблазняват, може да се каже, че съблазънта е дадена от вас, тъй като основанието за съблазънта се дължи на ваша грешка. И като цяло, казва се, че има дадена съблазън при всеки случай, когато грешката е в човека, от когото идва съблазънта.
Казва се, че има приета съблазън, когато едно нещо, което се върши не поради нечестие или неуместност, става повод за съблазън поради недобронамереност или някаква злоба. Защото в този случай не е дадена съблазън, но злобните кавгаджии непрекъснато се съблазняват. Първият вид съблазън засяга само слабите, а вторият засяга злонамерените и фарисеите. Затова ще наричаме едната “съблазън на слабите,” другата “съблазън на фарисеите,” и така ще управляваме употребата на нашата свобода, че да се съобразява с незнанието на слабите братя, но не и с надменността на фарисеите.
Павел показва в много стихове кои неща се пораждат от немощ. “Слабия във вярата приемайте” (Рим. 14:1). И отново, “Да не съдим вече един друг; но по-добре да бъде разсъждението ви това: никой да не полага на брат си спънка или съблазън” (Рим. 14:13); и много други стихове на същото място, към които ще насочим читателя, вместо да ги цитираме тук. Обобщението е, “Затова ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си. Всеки от нас да угажда на ближния си с цел към това, което е добро за назиданието му” (Рим. 15:1-2). На друго място той казва, “Но внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка за слабите” (1 Кор. 8:9). И отново, “Всичко, което се продава на месарницата, яжте без да изпитвате заради него съвестта си” (1 Кор. 10:25). “Съвест, казвам, не твоята, а на другия. . . . Не ставайте съблазън нито на юдеи, нито на гърци, нито на Божията Църква” (1 Кор. 10:29, 32). И в друг стих, “Защото вие, братя, на свобода бяхте призовани; само не употребявайте свободата си като повод за угаждане на плътта, а с любов служете един на друг” (Гал. 5:13). Наистина е така: Нашата свобода не ни е дадена против нашите по-слаби ближни, на които любовта изисква да служим във всичко, а за да живеем мирно сред хората, като имаме мир с Бога в умовете си.
Каква стойност трябва да поставим върху съблазънта на фарисеите, научаваме от думите на нашия Господ, в които той казва, “Оставете ги; те са слепи водачи” (Мат. 15:14). Учениците му казаха, че фарисеите са се съблазнили в Неговите думи. Той отговаря, че те трябва да бъдат оставени и не трябва да се обръща внимание на това, че са се съблазнили.
12. За правилната употреба на християнската свобода, и за правилното въздържане от нея
Въпросът ще остане неясен, ако не разберем кои са слабите и кои са фарисеите; защото ако това разграничение бъде унищожено, не виждам как по отношение на съблазните може да остане някаква свобода, която да не е постоянно в най-големи опасности. Но според Павел отбелязва това напълно ясно, както чрез пример, така и чрез учение, доколко нашата свобода трябва да бъде въздържана или изявявана в случай на съблазън. Когато приема Тимотей за свой спътник, той го обрязва; но нищо не може да го принуди да обреже Тит (Деян. 16:3; Гал. 2:3). Действията са различни, но няма разлика в целта или намерението; като обряза Тимотей, бивайки свободен от всички хора, той стана слуга на всички: “На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тези, които са под закон, станах като под закон (въпреки че не съм под закон), за да придобия тези, които са под закон. На тези, които нямат закон, станах като че нямам закон (въпреки че не съм под закон спрямо Христос), за да придобия тези, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася няколко” (1 Кор. 9:20-22). Тук имаме правилното управление на свободата, когато в нещата без морална стойност тя може да бъде ограничавана, когато това е целесъобразно.
Но той самият свидетелствува какво е имал предвид, когато твърдо се е противопоставил на обрязването на Тит, като пише така: “Но даже Тит, който беше с мен, ако и да беше грък, не беше принуден да се обреже; и то поради лъжебратята, които се бяха вмъкнали да съгледват свободата, която имаме в Христос Исус, за да ни поробят; на които нито за час не отстъпихме да им се покорим, за да пребъде с вас истината на Благовестието” (Гал. 2:3-5). Тук виждаме необходимостта от защита на свободата, когато поради неправедните изисквания на лъжеапостолите тя попада в опасност спрямо по-слабите умове.
Във всички случаи трябва да следваме любовта и да се стремим към назиданието на нашите ближни. “Всичко е позволено,” казва той, “но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно. Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другия” (1 Кор. 10:23, 24). Няма нищо по-ясно от това правило, че ние трябва да използваме нашата свобода за назиданието на нашия ближен, но ако тя се окаже вредна за нашия ближен, трябва да се въздържаме от нея. Има хора, които се преструват, че подражават на това благоразумие на Павел като се въздържат от свободата, но пък я използват за всичко друго, само не за целите на братската любов. Като гледат само своята си изгода, те погребват всякакво споменаване за свобода, когато е много по-полезно за техните ближни да използват свободата за тяхното добро и назидание, отколкото да я възпират за собствената си изгода. Задължение на благочестивия човек е да смята, че дадената му свобода относно външните неща трябва да го направи по-способен за всички служения на любовта.
13. Любовта към ближния не може да е извинение за грях против Бога
Това, което казах относно избягването на съблазни, трябва да се отнесе само за нещата без морална стойност. Не можем да избягваме да правим задължителните неща поради страх от съблазни. Защото тъй като нашата свобода трябва да служи на любовта, така любовта трябва да бъде подчинена на чистотата на вярата. Тук също трябва да се съобразяваме с любовта, но любовта не трябва да отива отвъд олтара; тоест, не трябва да оскърбяваме Бога заради ближния си. Ние не одобряваме невъздържаността на онези, които са буйни във всичко и по-скоро биха избухнали изведнъж без никакви задръжки, отколкото да напредват постепенно. Но също не трябва да слушаме и онези, които, като изобилствуват с хиляди форми на нечестие, твърдят, че действуват така за да избягнат да създават съблазън за своя ближен, като че ли в същото време не обучават съвестта на своите ближни в зло, особено когато затъват в тресавището на нечестието без никаква надежда. Когато нашият ближен трябва да бъде обучаван, било чрез учение или чрез пример, тогава хората с ласкателни езици казват, че той трябва да бъде хранен с мляко, докато в същото време му внушават най-лошите и гибелни възгледи. Павел казва на Коринтяните, “С мляко ви храних, не с твърда храна” (1 Кор. 3:2); но ако присъствуваше на някоя папска литургия, дали би пожертвувал като начин да ги храни с мляко? В никакъв случай; млякото не е отрова. Следователно е измама да казват, че хранят някого, докато в същото време под прикритието на ласкателството те жестоко го убиват. Но дори да приемем, че за известно време може да се използва такова покривало, колко време техните ученици биха пили такова “мляко”? Ако те никога не пораснат да бъдат способни да понасят поне някаква по-мека храна, тогава е ясно, че те никога не са били хранени дори с мляко.
Има две причини, поради които се въздържам да не вляза по-нататъшен спор с тези хора; първо, тяхната лудост едва ли заслужава опровергаване, като виждаме, че всички хора със здрав разум трябва да се отвращават от тях; и второ, тъй като вече достатъчно съм ги опровергал в отделни книги, не желая да се занимавам отново с това. Само нека моите читатели да помнят, първо, че каквито и да са съблазните, чрез които Сатана и светът се опитват да ни отклонят от Божия Закон, ние трябва твърдо да продължаваме в пътя, който е заповядан от него; и второ, че каквито и опасности да са надвиснали над нас, ние нямаме свободата да се отклоним нито на косъм от Божиите заповеди, че по никакъв повод не е законно да опитваме каквото и да е нещо освен позволеното.
(Отношението на свободата на съвестта към традициите и към държавната власт, 14-16)
14. Свободата на съвестта от всякакъв човешки законТъй като поради тази привилегия, която описахме, вярващите придобиват от Христос властта да не се вплитат в спазване на неща, от които Той желае те да са свободни, ние заключаваме, че тяхната съвест е свободна от всяка човешка власт. Защото не би било прилично дължимата към Христос благодарност за този щедър дар да изчезне или съвестта на вярващите да не извлече никаква полза от него. Не трябва да смятаме това за незначително, когато виждаме колко много струваше този дар на нашия Спасител, тъй като е закупен не със сребро или злато, а с неговата кръв (1 Пет. 1:18, 19); и затова Павел не се колебае да каже, че ако поставяме душите си в подчинение на хора, Христос е умрял напразно (Гал. 5:1, 4; 1 Кор. 7:23). Няколко глави от Посланието към Галатяните са напълно посветени да покажат, че Христос бива скрит или дори отнет от нас, ако нашата съвест не запази своята свобода; от която свобода съвестта определено бива изпаднала, ако бъде обвързана с веригите на закони и постановления според човешки желания. Но тъй като познанието на този предмет е от най-голяма важност, то изисква по-дълго и по-ясно изложение. Защото в мига, в който споменем за премахването на човешките постановления, биват предизвикани големи смутове, някои от размирници, други от клеветници, като че ли ние отхвърляме и стъпкваме всякакво покорство.
15. Двете царства
Затова, за да не би това да се окаже съблазън за много хора, нека да осъзнаем, че човешкото управление е двойно: едното е духовно, чрез което съвестта бива обучена на благочестие и поклонение на Бога; другото е обществено, чрез което човекът бива обучен в онези задължения, които като хора и граждани сме задължени да изпълняваме (виж Книга 4, глава 10, р. 3-6). Тези две форми обикновено се наричат с уместните имена “духовна” и “земна” власт, показвайки, че първият вид се отнася до живота на душата, докато вторият се отнася до нещата в настоящия живот, не само до храната и облеклото, но и за налагането на закони, които изискват човекът да живее сред своите ближни чисто, почтено и умерено. Първата власт обитава в душата, втората управлява само външното поведение. Можем да наречем едната власт “духовно царство,” а другата “обществено царство.” И така, тези двете, винаги трябва да бъдат разглеждани разделени една от друга. Когато разглеждаме едната власт, трябва да възпираме умовете си и да не им позволяваме да мислят за другата власт. Защото в човека в известен смисъл съществуват различни светове, над които владеят различни царе и различни закони.
Като осъзнаваме тази разлика, ние няма погрешно да прехвърляме учението на Благовестието върху обществения ред, като че ли по отношение на земната власт християните са по-малко подчинени на човешките закони, защото съвестта им е свободна пред Бога, като че ли са освободени от всяко плътско служение, защото по отношение на Духа те са свободни.
И така, тъй като дори в онези постановления, които се отнасят до духовното царство, може да има някаква заблуда, необходимо е да разграничаваме между постановленията, които са законни, защото са в съгласие с Божието Слово, и другите, които не трябва да се намират сред праведните. На друго място ще имаме възможността да говорим за държавната власт (виж Книга 4, глава 20). Засега също ще се въздържа да говоря за църковните закони, защото този предмет ще бъде по-пълно разгледан в Книга Четвърта, когато стигнем до Властта на Църквата.
С това ще завършим настоящата беседа. Както вече казах, този въпрос, макар да не е много неясен нито много объркан сам по себе си, създава трудности за много хора, защото те не разграничават достатъчно точно между това, което се нарича външна област, и областта на съвестта. Това, което също увеличава трудностите, е, че Павел ни заповядва да се покоряваме на владетеля, “не само заради гнева, но и заради съвестта” (Рим. 13:1, 5). Откъдето следва, че държавният закон също е задължителен за съвестта. Ако е така, тогава това, което вече казахме и което ще кажем, ще се окаже невярно.
За да разрешим тази трудност, най-важното нещо е да разберем какво се има предвид тук под “съвест.” Определението трябва да се търси в етимологията на думата. Защото когато хората схващат познанието за нещата чрез ума и интелекта, се казва, че “познават,” и от това възниква понятието “познание” или “наука”; така когато им се добавя като свидетелство усещане за Божията справедливост, което не им позволява да прикриват своите грехове, но ги привлича като подсъдими пред Божието съдилище, това усещане се нарича “съвест.” Защото съвестта стои между Бога и човека и не позволява на човека да подтиска онова, което знае вътре в себе си; но го преследва като изобличител. Именно това има предвид Павел, когато казва, “на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават” (Рим. 2:15). В човека може да съществува просто познание, което е затворено; затова това усещане, което представя човека пред Божието съдилище, е като надзирател, който наблюдава и следи всички негови тайни, за да не остане нищо погребано в тъмнина. От това идва и древната поговорка, “Съвестта е като хиляда свидетели.” По същата причина Петър също използва израза, “призива на чистата съвест” (1 Пет. 3:21), за спокойствието на ума; когато биваме уверени в благодатта на Христос, ние смело представяме себе си пред Бога. И авторът на Посланието към Евреите казва, че вече нямаме “съвест за грехове” (Евр. 10:2), че сме счетени за свободни и оправдани, така че грехът вече не ни обвинява.
16. Робството и свободата на съвестта
И така, както делата говорят за хората, така съвестта свидетелствува за Бога, като чистата съвест не е нищо друго освен вътрешна почтеност в сърцето. В този смисъл Павел казва, че “целта на заповедта е чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5). По-долу в същата глава той показва колко много се различава това от интелекта, когато говори за “имайки вяра и чиста съвест, която някои като отхвърлиха, отпаднаха от вярата” (1 Тим. 1:19). Защото чрез тези думи той показва, че тя е жива готовност да служим на Бога, искрено желание да живеем в благочестие и святост.
Понякога дори съвестта е като свидетел и за пред хората, както когато Павел свидетелствува, “Старая се всякога да имам непорочна съвест и спрямо Бога, и спрямо хората” (Деян. 24:16). Той говори така, защото плодовете на добрата съвест достигат дори до хората. Но както казах, в точния смисъл на думата тя се отнася само за Бога.
Затова се казва, че човешкият закон е задължителен за съвестта, защото той просто изисква от човека да го спазва без да се съобразява с хората. Например, Бог не сам ни забранява да държим ума си целомъдрен и чист от всякаква похот, но и забранява всякаква външна похотливост или неприличен език. Моята съвест е задължена да спазва този закон дори да бях единственият човек на света, и който го нарушава, съгрешава не само като дава лош пример на своите братя, но и бива осъден в своята съвест пред Бога.
Но това правило не важи за нещата без морална стойност. Ние трябва да се въздържаме от всяко нещо, което поражда съблазън, но със свободна съвест. Така Павел, като говори за идоложертвено, казва, “Ако някой ви рече: Това е било принесено в жертва, не яжте заради този, който ви е известил, и заради съвестта; съвест, казвам, не твоята, а на другия” (1 Кор. 10:28, 29). Като е бил вече известен, би съгрешил ако продължи да яде от това месо. Но макар въздържанието от негова страна да е задължително по отношение на брата му, тъй като е заповядано от Бога, пак той не престава да запазва свободата на своята съвест. Виждаме как законът ограничава външното действие, но оставя съвестта свободна.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003