| Назад | Напред |

КНИГА III
Глава Двадесета

20. ЗА МОЛИТВАТА – ПОСТОЯННО УПРАЖНЕНИЕ НА ВЯРАТА. ВСЕКИДНЕВНИТЕ ПОЛЗИ ОТ НЕЯ.

Главните части на тази глава са:

1. Връзката на предмета за молитвата с предишните глави. Естеството на молитвата и нейната необходимост като християнско упражнение, р. 1, 2.
2. Към кого трябва да се принася молитвата. Опровержение на едно възражение, което твърде често се появява в ума, р. 3.
3. Правила, които трябва да спазваме в молитва, р. 4-16.
4. Чрез кого трябва да се принася молитвата, р. 17-19.
5. Опровержение на една заблуда относно учението на нашия Посредник и Застъпник, с отговор на водещите аргументи в подкрепа на застъпничеството на светии, р. 20-17.
6. Естеството на молитвата и някои от нейните обстоятелства, р. 28-33.
7. Съвършената форма на призоваване, или изложение на Господната молитва, р. 34-50.
8. Някои правила, които трябва да се спазват по отношение на молитвата, като време, постоянство, усещане в ума и увереност на вярата, р. 50-52.

Раздели.

1. Цялостно обобщение на това, което се съдържа в предишната част на книгата. Преход към учението за молитвата. Неговата връзка с предмета на вярата.
2. Определение за молитва. Необходимост от молитвата и употреба.
3. Възражение, че молитвата изглежда безполезна, тъй като Бог вече знае нашите нужди. Отговор, от установяването и целта на молитвата. Потвърждение чрез пример. Необходимост от молитвата и нейната уместност. Тя постоянно ни напомня за нашите задължения и ни води към разсъждаване върху Божието провидение. Молитвата е много полезно упражнение. Това се доказва от три текста в Писанието.
4. Правила, които трябва да спазваме в молитвата. Първо, почит към Бога. Как трябва да бъде настроен нашият ум.
5. Трябва да изключим всяко лекомислие в ума и да впрегнем сериозно всички наши чувства. Това се потвърждава от външната форма на издигане на ръце в молитва. Трябва да искаме само дотолкова, доколкото Бог позволява. За да ни помогне в нашата слабост, Бог ни дава Духа за да ни ръководи в молитвата. Какво е служението на Духа в това отношение. Все пак ние трябва да се молим със сърцето си и с устата си.
6. Второ правило на молитвата, осъзнаване на нашата бедност. Това правило се нарушава,
   1. От повърхностна и формална молитва.
   2. От лицемерите, които нямат усещане за своите грехове.
   3. От лекомислието в молитвата. Лекарства за тези неща.
7. Възражение, че ние не винаги имаме една и съща необходимост от молитва. Отговор, че трябва винаги да се молим. Този отговор се потвърждава от изследване на опасностите, които застрашават нашия живот и нашето спасение по всяко време. Допълнително потвърждение от Божията заповед и позволение, от естеството на истинското покаяние, и от разглеждане на непокаянието. Заключение.
8. Трето правило, подтискането на всяка гордост. Примери. Данаил, Давид, Исая, Еремия, Варух.
9. Ползите от това подтискане на гордостта. То води към искрено просене на прошка, придружено със смирена изповед и сигурна увереност в Божията милост. Това не винаги може да се изрази в думи. То е характерно само за праведните, които истински се покайват. Не трябва никога да се пропуска общо въведение, с което да искаме благоволение за нашите молитви.
10. Възражение против третото правило на молитвата. За прославянето на светиите. Отговор. Потвърждение на отговора.
11. Четвърто правило на молитвата: В молитвата трябва да бъдем подкрепяни от истинска увереност, че ще бъдем чути. Каква е изискваната увереност: сериозно убеждение за нашата бедност, съчетана с уверена надежда. От тях произлиза истинската молитва. Как неувереността осакатява молитвата. Като цяло, необходима е вяра.
12. Нашите противници смятат тази вяра и сигурна надежда за напълно нелепи. Тяхната заблуда е описана и опровергана от различни текстове в Писанието, които показват, че приемливата молитва бива придружавана от тези качества. Няма никакво противоречие между тази увереност и признанието за нашето нещастие.
13. На нашите недостатъци ние противопоставяме,
    1. Божията заповед.
    2. Обещанието.
    Бунтовниците и лицемерите са напълно осъдени. Текстове от Писанието, потвърждаващи заповедта да се молим.
14. Други текстове относно обещанията, които са дадени на праведните когато призовават Бога. Те биват изпълнявани дори когато нямаме същата святост като други отличени Божии слуги, ако не си позволяваме суетна самонадеяност и искрено уповаваме на Божията милост. Онези, които не призовават с ревностно желание, не са по-добри от идолопоклонници. Това съчетание на страх и увереност примирява различните текстове от Писанието, като ни смирява в молитвата и прави нашите молитви да се издигат към Бога.
15. Възражение, основано върху някои примери, а именно, че молитвите се сбъдват, макар и не според предписаната форма. Отговор. Такива примери, дори да не са дадени за да им подражаваме, са изключително полезни. Възражение, че молитвите на праведните понякога не се сбъдват. Отговор, потвърден от един превъзходен текст от Августин. Правило за добра молитва.
16. Горните четири правила за молитва не са толкова строго задължителни, че Бог да отхвърля всяка молитва, в която някое от тях липсва. Това се показва от примери. Заключение, или обобщение на този раздел.
17. Чрез Кого трябва да призоваваме Бога, а именно, Исус Христос. Това се основава върху разглеждането на Божието величие и заповедта и обещанието на самия Бог. Следователно Бог трябва да бъде призоваван само в името на Христос.
18. Още от самото начало молитвите на всички вярващи биват приемани само чрез Него; но това призоваване е специално ограничено само до периода след Неговото възнесение. Основанията за това ограничение.
19. Божият гняв остава върху онези, които отхвърлят Христос като Посредник. Това не отхвърля взаимното посредничество на светиите на земята.
20. Опровержение на заблудите, които се противопоставят на застъпничеството на Христос.
    1. Христос е Посредник на изкупление; светиите са посредници на застъпничество.
    Отговор, потвърден от ясното свидетелство на Писанието и от един текст от Августин. Естеството на застъпничеството на Христос.
21. За застъпничеството на светиите, обитаващи с Христос в небето. Измислицата на папистите. Опровержение.
    1. Нейната нелепост.
    2. Никъде не е спомената в Писанието.
    3. Позовава се на съвестта на суеверните.
    4. Богохулство.
    Изключение. Отговори.
22. Чудовищни грешки, идващи от тази измислица. Опровержение. Изключение от защитниците на тази измислица. Отговор.
23. Аргументи на папистите за застъпничеството на светиите.
    1. От задълженията и служението на ангелите. Отговор.
    2. От израза на Еремия относно Мойсей и Самуил. Отговор, обръщащ аргумента.
    3. Смисълът на думите на пророка, потвърден от подобен текст в Езекиил, и от свидетелството на един апостол.
24. Продължение на аргументите.
    4. Четвърти папистки аргумент от естеството на любовта, която е по-съвършена в прославените светии. Отговор.
25. Аргумент, основан върху един текст в Мойсей. Отговор.
26. Аргумент от казаното, че Бог чува молитвите на светиите. Отговор, потвърден от Писанието и обяснен чрез примери.
27. Заключение, че е нечестиво да бъдат призовавани светиите.
    1. Това ограбва Бога от Неговата слава.
    2. Унищожава застъпничеството на Христос.
    3. Противно е на Божието Слово.
    4. Противно е на правилното поведение в молитва.
    5. Няма потвърден пример за него.
    6. Произтича от неверие.
    Последно възражение. Отговор.
28. Видове молитва. Клетви. Прошения. Молби. Благодарности. Връзката между тях, тяхната постоянна употреба и необходимост. Едно конкретно обяснение, потвърдено от разума, Писанието и от пример. Правило относно прошенията и благодарностите.
29. Обстоятелствата на молитвата, а именно, лична и обществена, постоянна и временна, и т.н. Изключения в извънредни условия. Непрестанна молитва. Нейното естество. Опровержение на бъбривостта на папистите и лицемерите. Обхват и части на молитвата. Тайна молитва. Молитва на всяко място. Лична и обществена молитва.
30. За обществените места или църквите, на които се принасят обществени молитви. Правилната употреба на църквите. Злоупотреби.
31. За говоренето и пеенето. Няма полза от тях, ако не са от сърцето. Говоренето на глас се отнася повече за обществената, отколкото за личната молитва.
32. Пеенето е много древно, но не е задължително за всички. Как трябва да бъде изпълнявано.
33. Обществените молитви трябва да бъдат на разговорен, а не на чужд език. Причини:
    1. Естеството на Църквата.
    2. Думите на апостола. Винаги е необходима искреност. Не винаги е необходим език. Коленичене и откриване на главата.
34. Формата на молитвата, дадена ни от Христос, изявява безграничната доброта на нашия небесен Баща. Голямата утеха, която идва от нея.
35. Господната молитва е разделена на шест прошения. Разделение на две главни части, първата относно Божията слава, втората относно нашето спасение.
36. Употребата на понятието “Баща” означава,
    1. Че се молим към Бога само в името на Христос.
    2. Че отхвърляме всяко неверие.
    3. Че очакваме всяко нещо да е за наше добро.
37. Възражение, че нашите грехове ни изключват от присъствието на Бога, Когото сме направили наш Съдия, не Баща. Отговор, от естеството на Бога, описано от един апостол, притчата за блудния син и от израза, “Татко наш.” Христос е залогът, а Святият Дух е свидетелят за нашето осиновение.
38. Защо Бог е наречен обобщено “Татко наш.”
39. Можем да се молим конкретно за себе си и за други хора, но трябва да имаме в ума си общо споменаване на всички вярващи.
40. В какъв смисъл се казва, че Бог е “на небето.” Тройната полза от това учение за нашата утеха. Три неща, в които да внимаваме. Обобщение на предговора към Господната молитва.
41. Необходимостта от първото прошение е доказателство за нашата неправедност. Какво означава “Божието име.” Как трябва то да бъде освещавано. Частите на това освещаване. Осъждане на греховете, чрез които се омърсява Божието име.
42. Разграничаване между първото и второто прошение. Какво е Божието царство. Как идва то. Специално изложение на това прошение. То ни напомня за три неща. Идването на Божието царство в света.
43. Разграничаване между второто и третото прошение. “Волята” тук не е Божията тайна воля или благоволение, а волята, която е изявена в Словото. Заключение на първите три прошения.
44. Обобщение на втората част на Господната молитва. Три прошения. Какво се съдържа в първото. То заявява превъзходната Божия доброта и нашето неверие. Какво означава “хляб.” Защо прошението за хляба предхожда прошението за прощението на греховете. Защо хлябът е наречен “наш.” Защо трябва да се иска “всекидневно.” Учението, което произхожда от това прошение, показано чрез пример. Две групи хора съгрешават по отношение на това прошение. В какъв смисъл се казва “нашия хляб.” Защо искаме Бог да ни го даде.
45. Тясната връзка между това и следващото прошение. Защо нашите грехове са наречени дългове. Това прошение бива нарушавано,
    1. От онези, които мислят, че могат да задоволят Бога чрез своите си заслуги или чрез заслугите на други хора.
    2. От онези, които бълнуват за съвършенство, което прави прошката ненужна.
    Защо избраните не могат да постигнат съвършенство в този живот. Опровержение на либертинските мечтатели за съвършенство. Опровержение на едно възражение. В какъв смисъл се казва, че прощаваме на онези, които са съгрешили против нас. Как трябва да се разбира това условие.
46. Шестото прошение се разделя на три части.
    1. Различните форми на изкушението. Извратените помисли на сърцето ни. Примките на Сатана отляво и отдясно.
    2. Какво означава да бъдем водени в изкушение. Ние не искаме да не бъдем изкушавани от Бога. Какво означава “лукавия” или “злото.”
    Обобщение на това прошение. Колко необходимо е то. То осъжда гордостта на суеверните. Включва много превъзходни качества. В какъв смисъл се казва, че Бог ни води в изкушение.
47. Трите последни прошения ни показват, че молитвите на християните трябва да бъдат публични. Заключение на Господната молитва. Защо е добавена думата “Амин.”
48. Господната молитва съдържа всяко нещо, което можем или трябва да искаме от Бога. Онези, които искат повече, съгрешават в три неща.
49. По примера на светиите ние можем да оформим нашите молитви с различни думи, но не трябва да има разлика в смисъла.
50. Някои условия, които трябва да спазваме. За определяне на специални часове за молитва. Към какво трябва да се стремим, и какво трябва да избягваме. Правилото на нашите молитви е Божията воля.
51. Постоянството в молитва е особено препоръчвано, както чрез заповед, така и чрез примери. Изобличение за онези, които приписват на Бога време и начин на слушане.
52. За достойнствата на вярата, чрез която винаги придобиваме, в отговор на нашите молитви, което е най-добро за нас. Познанието за това е много необходимо.

(Естеството и стойността на молитвата, 1-3)
1. Вяра и молитва

От предишната част на тази книга ясно виждаме колко напълно лишен е човекът от всяко добро, колко беден е откъм всяко средство за осигуряване на неговото спасение. Затова, ако иска да получи помощ в своята нужда, той трябва да отиде отвъд себе си и да потърси помощ на друго място. Освен това показахме, че Господ добронамерено и щедро изявява Себе Си в Христос, в Когото дава всякакво щастие за нашето нещастие, всякакво изобилие за нашите нужди, отваря ни небесните съкровища, за да се обърнем с пълна вяра към Неговия възлюбен Син, да уповаваме на Него с пълно очакване, да се успокоим в него и да се облегнем на Него с пълна надежда. Всъщност, това е онази скрита и тайна философия, която не може да се научи с умозаключения; философия, която е напълно разбрана само от онези, чиито очи Бог така е отворил, че да видят светлина в Неговата светлина (Пс. 36:9).

Но след като чрез вяра сме се научили да знаем, че това, което е необходимо за нас или е недостатъчно в нас, ни е доставено в Бога и в нашия Господ Исус Христос, в Когото Бащата е благоволи да обитава всяка пълнота, за да можем да черпим от Него като от неизчерпаем извор, за нас остава да търсим и в молитва да искаме от него онова, което знаем, че е в Него. За нас би било напълно безполезно да знаем, че Бог е Дарител на всякакви добрини и че той ни кани да представим нашите искания, но да не се доближаваме и да не искаме от Него; това е като човек, на когото е показано съкровище, а той го оставя да погребано в земята. Затова Апостолът, за да покаже, че вярата, която не е съчетана с молитва към Бога, не може да е искрена, заявява, че правилният ред е следният: Както вярата произтича от Благовестието, така чрез вяра нашите сърца са приготвени да призоват Божието име (Рим. 10:14). И именно това изразява той преди това, а именно, че “Духът на осиновение,” Който запечатва свидетелството на Благовестието в нашите сърца, ни дава смелост да представим нашите искания пред Бога, предизвиква неизговорими стенания и ни дава способност да викаме, “Авва, Татко!” (Рим. 8:26).

Тъй като досега засягахме последния предмет само бегло, сега трябва да го разгледаме по-подробно.

2. Необходимостта от молитва

И така, на молитвата сме задължени за това, че имаме достъп до онези богатства, които са скрити за нас при нашия небесен Баща. Защото има едно особено общение между Бога и хората, чрез което, като влизат в небесното светилище, те се явяват пред Него и се позовават на Неговите обещания, та когато е необходимо, да научат от опит, че онова, което са повярвали само на основата на Неговото Слово, не е било напразно. Затова виждаме, че ни е заповядано да искаме от Него в молитва всичко онова, което е поставено пред нас като очакване от Господа; а също е вярно, че молитвата разкрива онези съкровища, които Благовестието на нашия Господ разкрива за очите на вярата.

Никакви думи не могат достатъчно да изразят необходимостта и ползата от това упражняване в молитва. Със сигурност не е без причина, че нашият небесен Баща заявява, че нашата единствена безопасност е в призоваването на Неговото име, тъй като чрез това ние призоваваме присъствието на Неговото провидение да бди за нашите интереси, на Неговата сила да ни поддържа, когато сме слаби и почти отпаднали, на Неговата доброта да ни приеме в благоволение, макар и нещастно да сме натоварени с грях; накратко, ние Го призоваваме да изяви Себе Си пред нас с всички Свои съвършенства. Затова на нашата съвест биват дадени възхитителен мир и спокойствие; защото когато трудностите, които ни притискат, бъдат представени пред Господа, ние биваме напълно задоволени с увереността, че той познава всички наши проблеми и че има способност и желание да промисли най-доброто за нас.

3. Възражение: Молитвата не е ли излишна? Шест причини да се молим.

Но някой ще каже, “Той не знае ли и без да Му казваме какви са нашите трудности и какво е най-добро за нас? Така че изглежда в известна степен излишно да Го умоляваме чрез нашите молитви, като че ли Той не вижда или дори спи, докато не бъде събуден от нашите гласове.” Онези, които твърдят това, не осъзнават целта, заради която Господ ни учи да се молим. Тя не е толкова заради Него, колкото заради нас. Наистина Той желае, както е право, да Му отдаваме дължимата почит като признаваме, че всичко, което хората желаят, или имат за полезно и се молят да получат, идва от Него. Но дори ние самите имаме полза от почитта, която отдаваме по този начин. Затова старите патриарси, колкото по-уверено са прогласявали Божиите милости на себе си и на другите, толкова по-силна подбуда са имали да се молят. Ще бъде достатъчно да споменем за примера на Илия, който, като бива уверен в Божията цел, има добро основание да вярва в обещанието за дъжд, което дава на Ахав, но все пак ревностно се моли на колене и седем пъти изпраща своя слуга да гледа (3 Царе 18:42); не защото не вярва в пророчеството, а защото знае, че е негово задължение да постави своите желания пред Бога, за да не би вярата му да задреме и да затъпее.

Затова, макар да е вярно, че дори да сме равнодушни и безчувствени за нашата нищета, Той е буден и бди за наше добро и понякога ни помага дори когато не сме искали; все пак е за наша голяма полза постоянно да искаме от Него; първо, за да може нашето сърце да гори винаги със сериозно и ревностно желание да Го търсим, обичаме и да Му служим, докато привикваме себе си да прибягваме към Него като свято прибежище във всяка нужда; второ, в нашите умове да не влизат никакви желания и никакви копнежи, от които се срамуваме пред Неговия поглед, докато се учим да поставяме всичките си желания пред Него и така да изливаме сърцата си пред Него; и накрая, за да бъдем подготвени да приемаме всички Негови дарове с истинска признателност и благодарение, докато нашите молитви ни напомнят, че всички дарове идват от Неговата ръка. Нещо повече, като сме получили това, което искаме, убедени, че Той е отговорил на молитвите ни, ние биваме водени да копнеем още по-искрено за Неговото благоволение, и в същото време имаме още по-голяма наслада в приемането на благословенията, за които знаем, че са били придобити чрез нашите молитви. Накрая, ползите и опитът потвърждават в нашите умове мисълта за Неговото провидение по начин, който е приспособен за нашата слабост, когато разбираме, че Той не само обещава, че никога няма да ни изостави и че доброволно ни дава достъп до Себе Си във всяка нужда, но и Неговата ръка постоянно е протегната за да помогне на Неговите хора, не само с приятни думи, но и с истинска помощ.

По тези причини, макар че нашият милостив Баща никога не задрямва, нито заспива, Той често се прави, че не ни чува, когато сме равнодушни и лениви, за да ни упражнява да искаме, да просим от Него и искрено да Го молим за наше добро.

Следователно е напълно нелепо да разубеждаваме хората да се молят под предлог, че Божието Провидение, което винаги бди за управлението на световете, било напразно отегчавано от нашите прошения; когато, обратно, сам Господ заявява, че Той е “близо при всички, които Го призовават, при всички, които с истина Го призовават” (Пс. 145:18). Не по-добра от това е произволната измислица на други, че е излишно да се молим за неща, които Господ сам е решил да ни даде; тъй като Той е благоволил същите тези неща, които идват от Неговата доброволна щедрост, да бъдат признати за отговор на нашите молитви. Това се свидетелствува от това знаменито изречение в Псалмите, с което се съгласяват много други: “Очите на Господа са върху праведните, и ушите Му към техния вик” (Пс. 34:15). Този стих, макар да хвали грижата, която Божието Провидение доброволно упражнява за безопасността на вярващите, не пропуска и упражняването на вяра, чрез което умът бива разбуден от ленивостта. Божиите очи са будни да помагат на слепите в техните нужди, но Бог също се наслаждава в нашите искания, за да ни даде по-добро доказателство за Своята любов. Така и двете неща са верни, “Няма да задреме, нито ще заспи Онзи, Който пази Израил” (Пс. 121:4); и все пак винаги, когато ни види затъпели и задрямали, Той се оттегля, като че ли ни е забравил.

(Правилата на истинската молитва, 4-16; първо правило: почтителност, 4-5)
4. За разговор с Бога е необходимо пълно отделяне от всичко друго

Затова нека първото правило на добрата молитва да бъде нашето сърце и ум да бъдат настроени така, както подобава за хора, които влизат в разговор с Бога. Ние ще постигнем това по отношение на ума, ако, оставяйки настрана плътските мисли и грижи, които биха могли да попречат на прякото и чисто съзерцание на Бога, умът не само бива напълно съсредоточен в молитвата, но също, доколкото е възможно, се понесе и издигне над самия себе си. Тук не настоявам за ум, който е така освободен, че да не чувствува никакви тревожни угризения; обратното, именно чрез многото тревоги бива запалена ревността на молитвата. Затова виждаме, че святите Божии слуги показват голяма тревога, да не кажа и отчаяние, когато издигат към Господа гласовете си в оплакване от дълбоката бездна и от челюстите на смъртта. Това, което казвам, е, че трябва да бъдат изгонени всички чужди и външни грижи, чрез които умът бива тласкан насам-натам в неясна мъгла, бива свален от небето и бива направен да пълзи на земята. Когато казвам, че умът трябва да се издигне над самия себе си, имам предвид, че не трябва да носи в Божието присъствие никое от онези неща, които нашият сляп и глупав разум е склонен да измисля, нито трябва да остава ограничен в малката кутия на своята суета, но да се издигне до чистота, достойна за Бога.

5. Против недисциплинираната и непочтителна молитва

И двете неща специално заслужават внимание. Първо, нека всеки, който желае да се моли, да обърне натам всички свои мисли и чувства, и да не бъде – както често става – разсеян поради странични мисли; защото нищо не е по-противно на дължимата към Бога почит от онова лекомислие, което издава ум твърде много отдаден на волности и лишен от страх. Колкото по-големи трудности изпитваме в това отношение, толкова по-усилено трябва да се стараем; защото никой човек не е така отдаден на молитвата, че да не чувствува как се промъкват много мисли, които или прекъсват хода на молитвата, или я забавят чрез разсейване или отклонение. Тук нека да размислим колко неприлично е, когато Бог ни приема в близко общение, ние да злоупотребяваме с Неговото голямо снизхождение, като смесваме святите неща със земни неща, и почитта към Него не успява да обуздае нашите умове; и да Го забравяме, като че ли разговаряме с някой равен на нас, и да позволяваме на нашите мисли да се скитат насам-натам. Затова нека да осъзнаем, че истински подготвени за молитва са само онези, които са така впечатлени от Божието величие, че се отдават на молитвата свободни от всякакви земни грижи и страсти. Външното действие на вдигането на ръцете в молитва е предназначено да ни напомня, че ние сме много отдалечени от Бога, ако нашите мисли не се издигнат нагоре; както се казва в Псалмите, “Към Теб, Господи, издигам душата си” (Пс. 25:1). И Писанието постоянно използва израза, “да издигнем молитвите си,” като има предвид, че онези, които искат да бъдат чути от Бога, не трябва да пълзят в калта. Обобщението е, че колкото по-щедро се отнася Бог към нас, като със снизхождение ни кани да разтоварим нашите грижи пред Неговите крака, толкова повече ние сме без извинение, ако в нашия ум това възхитително и несравнимо благословение не надделее над всичко друго и не спечели нашата привързаност, за да може молитвата сериозно да обхване всяка наша мисъл и чувство. Това не може да стане, ако нашият ум, противопоставяйки се усилено на всички пречки, не се издигне нагоре.

Нашето второ твърдение беше, че ние трябва да искаме само дотолкова, доколкото Бог позволява. Защото макар че ни заповядва да излеем сърцата си (Пс. 62:8), Той не дава безразборно пълна свобода на глупавите и извратени страсти; и когато обещава на вярващите, че ще им даде желаното, Неговата щедрост не отива дотам, че да подчини Себе Си на техните прищевки. Всички хора допускат тежки прегрешения в тези двете неща. Защото много хора не само призовават Бога без скромност и без почит за своите лекомислия, но и безразсъдно представят своите бълнувания, каквито и да са те, пред Божия съд. Такава е лудостта или глупостта, под които се мъчат, че имат безочието да натрапват на Бога толкова порочни желания, че биха се срамували да ги представят пред другите хора. Дори езическите автори са осмивали и са изразявали своето отвращение от това безумие, и въпреки това този порок винаги е съществувал. И така, както безскрупулните са приели Юпитер за свой покровител; алчните Меркурий; празнословците Аполон и Минерва; войнствените Марс; развратните Венера; така в наши дни, както по-горе отбелязах, в молитва хората дават по-голяма свобода на своите беззаконни желания, отколкото като разказват анекдоти на други хора. Бог не позволява такава подигравка със Своето снизхождение, но като защитава Своята светлина, поставя нашите желания под ограниченията на Своята власт. Затова трябва да осъзнаваме забележката на Йоан: “И увереността, която имаме спрямо Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша” (1 Йоан 5:14).

Святият Дух подпомага истинската молитва

Но тъй като нашите способности са много далеч от постигането на такова висше съвършенство, ние трябва да търсим средства, за да им помогнем. И както очите на ума ни трябва да бъдат съсредоточени върху Бога, така и чувствата на сърцето ни трябва да следват същия път. Но и двете пропадат в това, или по-скоро, отслабват и се провалят, и биват отнесени в противоположна посока. За да ни помогне в тази слабост, Бог ни дава водителството на Духа в нашите молитви, за да ни казва какво е правилно и да управлява нашите чувства. Защото като вижда, че “не знаем да се молим както трябва,” “Самият Дух ходатайствува в неизговорими стенания” (Рим. 8:26); не че наистина се моли или стене, но поражда в нас въздишки, желание и увереност, които нашите естествени сили не са способни по никакъв начин да породят. И не е без причина, че Павел нарича “неизговорими стенания” молитвите, които вярващите изпращат под водителството на Духа. Защото онези, които наистина се упражняват в молитва, знаят, че слепите тревоги така ги възпират и объркват, че дори не могат да намерят какво точно да кажат; и дори да се опитат да мънкат, те се спират и се колебаят. От това става ясно, че правилната молитва е особен дар. Ние не казваме това за да оправдаем нашата леност, като че ли искаме да оставим служението на молитвата на Святия Дух и да се отдадем на онова безгрижие, на което всички сме твърде податливи. Така понякога чуваме нечестивия израз, че трябва да чакаме мълчаливо докато Той обхване нашия ум, който иначе е зает с други неща. Това, което казваме, е, че като осъзнаваме нашето безсърдечие и леност, ние трябва да очакваме помощта на Духа. Всъщност, Павел, когато ни заповядва да се молим “в Духа” (1 Кор. 14:15), не престава да ни увещава към ревност, като показва, че мака вдъхновението на Духа да е важно за думите на молитвата, то по никакъв начин не изключва или ограничава нашите собствени усилия; тъй като в това отношение Бог благоволи да опита доколко ефективно вярата е повлияла нашите сърца.

(Второ правило: ние се молим от искрено осъзнаване на нашите нужди и с покаяние, 6-7)
6. Осъзнаването на нашите нужди изключва всяка погрешна представа за действителността

Друго правило на молитвата е, че като искаме, ние винаги трябва истински да чувствуваме нашите нужди, и като осъзнаваме сериозно, че се нуждаем от всички неща, които искаме, да придружаваме молитвата с искрено и дори ревностно желание да ги придобием. Много хора повтарят повърхностно стандартно написани молитви, като че ли изпълняват някакво поръчение пред Бога, и макар да осъзнават, че им е нужна закрила против злините на тяхното състояние, защото би било смъртоносно да останат без Божията помощ, която призовават, пак е явно, че те изпълняват това като обичайно задължение, а в същото време умовете им са студени и те не размишляват върху това, което искат. Те са водени в молитва от едно неясно и объркано чувство за техните нужди, но то не ги прави така отчаяни в тяхното настоящо състояние, че да получат необходимото за техните нужди. Нещо повече, можем ли да си представим нещо по-омразно и по противно на Бога от тази измислица да се иска прошка за грехове, докато в същото време този, който иска, или си мисли, че не е грешник, или поне дори не мисли за своите грехове; с други думи, измислица, която очевидно е подигравка към Бога? Но както казах вече, хората са изпълнени с извратеност, така че чрез повърхностни дейности те често искат от Бога много неща, като си мислят, че тези неща ще дойдат без Неговото благоволение, или от някое друго място, или вече със сигурност са станали техни.

Има и друга заблуда, която изглежда по-малко ужасна, но също не трябва да бъде търпяна. Някои си мърморят молитви без да осъзнават какво казват, като единственият принцип е, че Бог трябва да бъде умилостивен чрез молитва. Вярващите трябва да са особено внимателни никога да не се явяват в Божието присъствие с намерение да представя някаква молба, ако не са в някаква сериозна нужда и нямат сериозно желание да получат това, което искат. Нещо повече, макар че в тези неща, които искаме само за Божията слава, на пръв поглед не изглежда, че искаме за нашите нужди, пак не трябва да искаме с по-малка ревност и искрено желание. Например, когато се молим да се свети Неговото име, ние трябва искрено да желаем и да жадуваме за освещаването на Неговото име.

7. Дали молитвата понякога зависи от нашето временно настроение?

Ако някой възрази, че нуждата, която ни подтиква да се молим, не винаги е една и съща, аз признавам това, и Яков уместно ни учи на тази разлика: “Зле ли страда някой от вас? Нека се моли. Весел ли е някой? Нека пее хваления” (Яков 5:13). Следователно, и здравият разум ни казва, че тъй като сме твърде лениви, трябва да бъдем насърчавани от Бога да се молим искрено по всякакъв повод. Давид нарича това време, когато Бог “може да се намери” (благоприятно време); защото, както заявява в няколко други стихове, колкото тежко ни притискат скърби, дразнения, страхове и други изпитания, толкова по-свободен е нашият достъп до Бога, като че ли Бог ни кани при Себе Си.

И все пак, напълно вярна е заповедта на Павел да се молим “винаги” (Еф. 6:18); защото, колкото и преуспяващо да вървят нещата в нашия поглед, и колкото и да сме заобиколени с основания за радост, няма нито един миг от нашия живот, в който нашата нужда не ни подтиква да се молим. Човек може да се наслаждава на изобилие от жито и вино; но тъй като без непрекъснатата Божия щедрост той не може да се наслаждава дори на хапка хляб, неговите силози или изби няма да му попречат да се моли за всекидневния си хляб. И така, ако разсъдим колко много опасности са надвиснали над нас по всяко време, самият страх би ни научил, че никога не трябва да оставаме без молитва.

Но това може да се осъзнае по-добре в духовните неща. Защото кога многото грехове, които осъзнаваме, ще ни позволят да останем уверени, без смирено да молим за свобода от вината и наказанието? Кога изкушенията ще ни дадат покой, така че да е ненужно да копнеем за помощ? Нещо повече, ревността за царството и за Божията слава не трябва да ни обхващат от време на време, а да ни подтикват без прекъсване, така че всяко време да изглежда благоприятно за молитва. Затова не е без причина, че така често се заповядва постоянство в молитвата. Тук не говоря за общото постоянство, което ще разгледаме на друго място; но Писанието, като ни напомня за необходимостта от постоянна молитва, ни обвинява в леност, защото не усещаме колко много се нуждаем от такава грижа и постоянство. Чрез това правило се възпират лицемерието и лъжата към Бога, и дори напълно биват премахнати от молитвата. Бог обещава, че ще бъде близо при онези, които Го призовават в истина, и заявява, че всеки, който Го търси с цяло сърце, ще Го намери; следователно, онези, които се наслаждават в нечистотата си, със сигурност не могат да Го достигнат. Едно от условията за законната молитва е покаянието. От това произлиза и често срещаното изявление в Писанието, че Бог не чува молитвите на нечестивите; че техните молитви, както и техните жертви, са мерзост пред Него. Защото е право Бог да затваря ушите Си за онези, които затварят сърцата си за Него, и да бъде неумолим срещу онези, които чрез коравосърдечието си предизвикват Неговата строгост. В Исая Той заплашва така: “Даже когато принасяте много молитви, не искам да слушам; ръцете ви са пълни с кръв” (Ис. 1:15). По същия начин в Еремия, “И ще извикат към Мен, но няма да ги послушам” (Ер. 11:7, 8, 11); защото смята за най-висша мерзост нечестивите да се хвалят с този завет, докато омърсяват Неговото свято име с целия си живот. Затова се оплаква в Исая: “Тези хора се приближават с устата си, и ме почитат с устните си, но са отстранили сърцето си от Мен” (Ис. 29:13). Всъщност, той не ограничава това само до молитвите, но заявява, че мрази лицемерието във всяка част на служението към Себе Си. От това идват и думите на Яков, “Просите и не получавате, защото зле просите, за да харчите в страстите си” (Яков 4:3). Наистина е вярно – както ще видим след малко – че в молитвите, които принасят, праведните не уповават на някаква стойност в себе си; и все пак увещанието на Йоан не е излишно: “Каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му” (1 Йоан 3:22); и така се отърваваме от нечистата съвест. От това следва, че само искрените поклонници на Бога се молят правилно и Бог слуша само тях. Затова нека всеки, който се приготвя да се моли, да чувствува неудоволствие от лошите неща в своето състояние, и да възприеме, което не може да стане без покаяние, характера и чувствата на недостоен молител.

(Трето правило: ние отхвърляме всяка увереност в самите себе си и смирено молим за прошка, 8-10)
8. Ние идваме като смирени просители за милост

Третото правило, което трябва да бъде добавено, е: Който идва в Божието присъствие да се моли, трябва да съблече от себе си всички щеславни мисли, да изостави всяка идея за собствено достойнство; накратко, да се отрече от всяка самонадеяност, смирено отдавайки на Бога цялата слава, за да не би като приписва на себе си каквото и да е нещо, дори най-малкото, суетната гордост да го подведе да отвърне лицето си от Бога. В Божиите служители имаме многобройни примери за такова смирение, което отхвърля всяка надменност. Колкото по-святи са те, толкова по-смирено се покланят, когато влязат в Господнето присъствие. Така Данаил, когото сам Господ хвали така високо, казва, “Защото ние не принасяме прошенията си пред Теб заради нашата правда, а заради многото Твои щедрости. Господи, послушай; Господи, прости; Господи, обърни внимание и подействувай; да не закъснееш, заради Себе Си, Боже мой; защото с Твоето име се наричат градът и хората Ти” (Дан. 9:18-20). Той не прави това непряко, според обичая си, като че ли е един от хората в множеството; той изповядва своята лична вина, и като прибягва до убежището на прошката, като просител той изрично заявява, че изповядва своя личен грях и греха на своя народ Израил. Давид също ни представя пример за такова смирение: “Не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае ни един жив човек” (Пс. 143:2). По същия начин Исая се моли, “Ето, Ти си се разгневил, защото ние съгрешихме; но в Твоите пътища има трайност, и ние ще се спасим. Защото всички станахме като човек нечист, и всичката ни правда е като омърсена дреха; ние всички вехнем като лист, и нашите беззакония ни завличат както вятъра. И няма човек, който да призовава името Ти, който да се пробуди, за да се хване за Теб; защото Ти си скрил лицето Си от нас, и стопил си ни, поради беззаконията ни. Но сега, Господи, Ти си наш Баща; ние сме глината, а Ти грънчарят ни; и всички сме дело на Твоята ръка. Недей се гневи силно, Господи. Недей помни вечно беззаконието; ето, погледни, молим Ти се, че ние всички сме Твои хора” (Ис. 64:5-9).

Виждате как те не поставят увереността в нищо друго освен това: Като осъзнават, че принадлежат на Господа, те не се отчайват, защото са предмет на Неговите грижи. По същия начин Еремия казва, “Господи, при все че беззаконията ни свидетелствуват против нас, Ти действувай заради името Си” (Ер. 14:7). Защото неизвестният автор – който и да е той – който е написал книгата, която днес приписваме на пророк Варух, праведно и благочестиво е написал, “Но човек, който скърби поради голямото бедствие, който ходи наведен и унил; очи потъмнели и изгладняла душа ще въздадат слава и правда на Теб, Господи! Не според правдата на бащите ни и на царете ни принасяме тази молба пред Твоето лице, Господи Боже наш”; “Чуй, Господи и бъди милостив към нас, защото си Бог милостив; имай милост, защото съгрешихме пред Теб” (Варух 2:18, 19; 3:2).

9. Молитвата за прошка за греховете е най-важната част от молитвата

Накратко, молбата за прошка със смирена и искрена изповед на вина съставлява подготовката и началото на правилната молитва. Защото и най-святият от хората не може да се надява да получи нещо от Бога, докато не е бил примирен даром с Бога. Бог не може да бъде милостив към никого, освен към онези, на които Той самият е простил. Затова не е странно, че именно това е ключът, с който вярващите отварят вратата на молитвата, както научаваме от няколко текста в Псалмите. Давид, когато принася молба по друг повод, казва, “Недей да помниш греховете на младостта ми, нито престъпленията ми; помни ме, Господи, според милосърдието Си и заради добротата Си” (Пс. 25:7). И отново, “Вгледай се в угнетението ми и теготата ми. И прости всичките ми грехове” (Пс. 25:18). Тук също виждаме, че не е достатъчно да призовем себе си към отчет за греховете на всеки отминал ден; трябва също да си припомним онези, които като че ли отдавна са погребани в забрава.

Защото в друг стих същият пророк, изповядвайки едно ужасно престъпление, използва това като повод да се върне до самото си раждане: “Ето, родих се в нечестие, и в грях ме зачена майка ми” (Пс. 51:5); не за да смекчава вината си чрез извратеността на неговото естество, но за да натрупа греховете на целия си живот, та колкото по-строг е в осъждането на самия себе си, толкова по-милостив да е Бог. Но макар че светиите не винаги изрично искат прошка за грехове, все пак, ако внимателно размишляваме върху техните молитви, както са дадени в Писанието, веднага ще стане явна истинността на това, което казвам; а именно, че тяхната смелост за молитва идва единствено от Божията милост, и че те винаги започват с молба Бог да бъде милостив. Защото когато човек изследва своята съвест, той е толкова далеч от това да се осмели да представи своите грижи пред Бога, че ако не уповава на Неговата милост и прошка, би се разтреперил от самата мисъл да се доближи до Бога.

Всъщност, има и друга особена изповед. Когато вярващите копнеят за избавление от наказанието, те в същото време се молят техните грехове да бъдат простени; защото би било глупаво да желаем да бъде премахнато следствието, а причината за него да остане. Защото трябва да внимаваме да не сме като глупавите пациенти, които са нетърпеливи да излекуват само външните симптоми, а пренебрегват корена на болестта. Та дори още преди Бог да засвидетелствува Своето благоволение чрез външни белези, ние трябва да се стараем да умилостивим Бога, защото това е правилният ред, който Бог е определил, и защото не би имало полза да опитваме неговата доброта, ако съвестта не чувствува, че Той е умилостивен, и така ни дава способност да Го виждаме изпълнен с любов. Дори отговорът на нашия Спасител ни напомня за това. Като е решил да изцели парализирания, Той казва, “Прощават ти се греховете”; с други думи, Той издига мислите ни към предмета, който трябва особено много да желаем, а именно, приемането ни в Божието благоволение; и едва тогава ни дава плода на примирението, като ни дава физическо изцеление.

Но освен тази специална изповед за настоящата вина, която вярващите принасят като се молят за прошка за всяка грешка и наказание, не трябва никога да се пропуска онова общо въведение, което придобива благоволение за нашите молитви, защото молитвите никога не биха достигнали Бога, ако не са основани на безплатна милост. Към това можем да отнесем думите на Йоан, “Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” (1 Йоан 1:9). Затова под Закона беше необходимо да се освещават молитвите чрез умилостивение с кръв, както за да бъдат приети, така и хората да бъдат предупредени, че не са достойни за тази велика привилегия, докато, бивайки очистени от своята нечистота, не основат своята увереност в молитвата изцяло на Божията милост.

10. Позоваване на собствената праведност?

Но понякога изглежда, че като просят от Бога, светиите се позовават на своята собствена праведност, както когато Давид казва, “Опази душата ми, защото съм свят” (Пс. 86:2). Също и Езекия, “Моля Ти се, Господи, спомни си сега как ходих пред Теб с вярност и с цяло сърце, и върших това, което е угодно пред Теб” (Ис. 38:3). Това, което те имат предвид с такива изрази, е, че новорождението ги нарежда сред слугите и децата, на които Бог се е заклел да покаже благоволение. Вече видяхме как Той заявява чрез Псалмиста, че Неговите очи “са върху праведните, и ушите Му към техния вик” (Пс. 34:15); и отново чрез апостола, че “каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му” (1 Йоан 3:22). В тези текстове Той не поставя стойност върху молитвата като дело на заслуги, а цели да утвърди увереността на онези, чиято съвест е нелицемерна почтеност и невинност, каквито всички вярващи трябва да притежават. Защото думите на слепеца, който получи зрението си, са в съвършено съгласие с Божията истина, “А Бог не слуша грешници” (Йоан 9:31); ако възприемаме думата “грешници” в смисъла, който често се използва в Писанието за онези хора, които без никакво желание за правда, спят уверено в своите грехове; тъй като никое сърце не би се издигнало в истинска молитва, ако не копнее за святост. Прошенията, в които светиите се позовават на своята чистота и почтеност, са свързани именно с тези обещания, за да вкусят изявлението на това, което всички Божии служители трябва да очакват.

Затова те почти винаги използват този начин на молитва, когато пред Бога сравняват себе си със своите врагове, от чиято неправда копнеят да бъдат избавени чрез Неговата ръка. Когато правят такива сравнения, не е чудно, че представят своята почтеност и искреност в сърцето, та поради справедливостта на тяхното дело Господ да бъде по-склонен да им помогне. Ние не ограбваме благочестивото сърце от привилегията да се наслаждава на чиста съвест пред Господа, и така да се чувствува уверено в обещанията, с които Той утешава и подкрепя Своите истински поклонници, но бихме искали то да изостави всяка мисъл за свои собствени заслуги и да основе своята увереност за успех в молитвата единствено на Божията милост.

(Четвърто правило: ние се молим с уверена надежда, 11-14)
11. Надеждата и вярата побеждават страха

Четвъртото правило на молитвата е, че въпреки че сме така унижени и истински смирени, ние трябва да сме подбудени да се молим със сигурна надежда за успех. Наистина, като че ли има противоречие между двете неща, между усещането на праведното Божие възмездие и твърдата увереност в Неговото благоволение, и все пак те са в съвършено съгласие, ако именно чрез Своята незаслужена доброта Бог привдига онези, които са погребани под греховете си. Защото, както вече показахме (Глава 3, р. 1, 2), че покаянието и вярата вървят заедно, свързани в неразделна връзка, като едното причинява ужас, а другото радост, така и двете трябва да присъствуват в молитвата. Давид изразява това съчетание с няколко думи: “Но чрез Твоето изобилно милосърдие аз ще вляза в дома Ти; със страх към Теб ще се поклоня към святия Твой храм” (Пс. 5:7). Чрез вярата той приема Божията доброта, но в същото време не изключва страха; защото Неговото величие изисква нашата почит, но нашето недостойно състояние ни съблича от всяка гордост и самоувереност и ни държи в страх.

Увереността, за която говоря, не е тази, която освобождава ума от всякаква тревога и го успокоява със сладък и съвършен мир; такъв мир принадлежи на онези, които, макар всичките им дела да са в пълен безпорядък, са безгрижни, нямат съжаление и не са събудени то страх. Но най-добрата подбуда за молитва, която светиите имат, е когато поради техните нужди те чувствуват голямо безпокойство, и са тласкани към отчаяние, докато вярата своевременно не им дойде на помощ; защото в такива трудности Божията доброта така свети над тях, че макар да стенат под тежестта на настоящите бедствия и да са измъчвани от страх от бъдещи бедствия, те пак уповават в Неговата доброта, и по този начин облекчават тежестта на търпението и се утешават в надеждата за окончателното избавление. Затова е необходимо молитвата на вярващия да е резултат от двете чувства и да изразява влиянието и на двете; а именно, че макар да стене под настоящите злини и тревожно да очаква бъдещи злини, той в същото време трябва да прибягва към Бога, като въобще не се съмнява, че Бог е готов да простре ръката Си да му помогне. Защото трудно е да обясним колко много Бог негодува против нашето неверие, когато не очакваме помощ от Неговата доброта.

Молитва и вяра

Следователно, нищо не е в по-голямо съгласие с естеството на молитвата от това да постановим едно непроменимо правило, че молитвата не идва случайно, а следва вярата. Христос насочва всички нас към този принцип в следните думи, “Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне” (Марк 11:24). Той заявява същото нещо в друг стих, “Всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, ще получите” (Мат. 21:22). В съгласие с това са думите на Яков, “Но ако на някого от вас не му достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро без да укорява, и ще му се даде. Но да проси с вяра без да се съмнява ни най-малко” (Яков 1:5, 6). Той най-умело изразява силата на вярата, като я противопоставя на съмнението. Не по-малко забележително е следващото му твърдение, че онези, които идват при Бога с колеблив, съмняващ се ум, без да са уверени дали ще бъдат чути, не придобиват нищо чрез своите молитви. Той сравнява такива хора с морските вълни, тласкани насам-натам от ветровете. Затова в друг стих той нарича истинската молитва “молитва, която е с вяра” (Яков 5:15). И отново, тъй като Бог така често заявява, че ще даде на всеки човек според вярата му, с това Той показва, че без вяра не можем да получим нищо.

Накратко, именно вярата придобива всяко нещо, което ни се дава в отговор на молитвата. Това е смисълът на думите на Павел в добре известния стих, на който тъпаците обръщат твърде малко внимание, “Тогава как ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този, за Когото не са чули? . . . И така, вярата идва от слушане, а слушането от Христовото Слово” (Рим. 10:14, 17). Като проследява постепенно произхода на молитвата от вярата, той изрично твърди, че Бог не може да бъде искрено призован освен от онези, на които чрез проповядването на Благовестието са станали известни, и дори подробно обяснени, Божията милост и благоволение.

12. Срещу отричането на сигурността, че молитвата ще бъде изпълнена

Нашите противници въобще не разсъждават върху тази необходимост. Затова, когато казваме, че вярващите трябва да се чувствуват твърдо уверени, те си мислят, че ние казваме най-нелепото нещо на света. Но ако имаха някаква опитност в истинската молитва те със сигурност биха разбрали, че Бог не може да бъде искрено призоваван без това сигурно усещане за Божието благоволение. Но тъй като никой човек не може да осъзнае истински силата на вярата без да я чувствува в сърцето си, каква полза има да спорим с такива хора, които ясно показват, че никога не са имали нещо повече от празно въображение? Стойността и необходимостта от тази увереност, която защитаваме, се научават главно от молитвата. Всеки, който не вижда това, дава доказателство за своята голяма глупост. Затова, като оставим онези, които са така заслепени, нека да съсредоточим мислите си върху думите на Павел, че Бог може да бъде призован само от онези, които са придобили познание за Неговата милост от Благовестието, и се чувствуват твърдо уверени, че тази милост е готова да им бъде подарена.

Каква молитва би било това? “Господи, наистина не знам дали си склонен да ме изслушаш; но тъй като съм притиснат от тревоги, идвам при Теб, та ако съм достоен, да ми помогнеш.” Никой от светиите, чиито молитви са дадени в Писанието, не се моли така. Нито биваме учени така от Святия Дух, Който ни казва да “пристъпваме смело към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага своевременно” (Евр. 4:16); а на друго място ни учи да “имаме смелост и достъп с увереност чрез вяра в Него” (Еф. 3:12). Следователно, ако искаме да имаме някаква полза от молитвата, ние трябва здраво да държим тази увереност, че ще получим исканото, увереност, която Господ заповядва, и на която всички светии ни учат чрез своя пример. Единствената приемлива за Бога молитва е тази, която произтича – ако мога така да се изразя – от тази самоувереност на вярата, и е основана върху пълната сигурност на надеждата. Той се задоволява да използва само думата “вяра,” но и добавя не само увереност, но и свобода или смелост, та чрез този белег да ни разграничи от невярващите, които наистина като нас се молят към Бога, но се молят просто за късмет. Затова цялата Църква се моли така, “Дано бъде милостта Ти, Господи, върху нас, според както сме се надявали на Теб” (Пс. 33:22). Същото условие е постановено от Псалмиста в друг стих, “Тогава ще се обърнат неприятелите ми в деня, когато Те призова; това зная, защото Бог е с мен” (Пс. 56:9). И отново, “Рано сутрин ще отправям молитвата си към Теб, и ще очаквам” (Пс. 5:3). От тези думи разбираме, че молитвите биват напразно изливани във въздуха, ако не са придружени от вяра, в която като в стражева кула ние можем тихо да очакваме Бога. В съгласие с това е редът на Павловото увещание. Защото преди да увещае вярващите да се молят винаги с ревност и усърдие в Духа, той им заповядва да вземат “щита на вярата, . . . шлема на спасението и меча на Духа, който е Божието Слово” (Еф. 6:16-18).

Тук нека читателят да си припомни онова, което по-горе отбелязах, че макар да е съчетана с осъзнаване на нашето нещастие, бедност и нечистота, вярата никога не пропада. Колкото и да чувствуват вярващите, че са подтиснати под тежкия товар на нечестието, и не само са лишени от всяко нещо, което може да им осигури Божието благоволение, но и са изобилно натоварени с много грехове, които правят Бог да бъде източник на страх за тях, пак не престават да представят себе си пред Него, като това чувство не им пречи да се явяват пред Неговото присъствие, защото няма друг достъп до Него. Истинската молитва не е тази молитва, чрез която надменно възвеличаваме себе си пред Бога, или поставяме голяма стойност върху нашите неща, но молитвата, чрез която, докато изповядваме вината си, ние принасяме нашите извинения пред Бога, точно както децата уверено представят своите извинения пред родителите си. Дори огромното натрупване на грехове трябва да ни подбужда и вдъхновява да се молим. Псалмистът дава пример за това, “Изцели душата ми, защото Ти съгреших” (Пс. 41:4). Наистина признавам, че тези ужилвания ще се окажат смъртоносни стрели, ако Бог не ни помогне; но в Своята неизмерима доброта нашият небесен Баща е добавил лекарство, чрез което, успокоявайки всяка тревога, облекчавайки нашите тежести и унищожавайки нашите страхове, Той снизходително ни привлича при Себе Си; нещо повече, като премахва всяко съмнение, да не кажем препятствие, Той прави път пред нас.

13. Божията заповед и обещание като подтик за молитва

И още в началото, като ни заповядва да се молим, чрез самата заповед ни изобличава в безбожно непокорство, ако не се подчиним. Той не би могъл да даде по-точна заповед от тази, която се съдържа в Псалмите: “Призови ме в ден на напаст” (Пс. 50:15). Но тъй като няма служение на благочестието, което Писанието толкова често заповядва, няма смисъл да оставаме повече върху тази тема. “Искайте,” казва нашият Божествен Учител, “и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Мат. 7:7). Всъщност, тук към заповедта е добавено обещание, и това е много необходимо. Защото макар че всички признават, че трябва да се покоряваме на заповедта, пак повечето хора биха отхвърлили Божията покана, ако Бог не обещае, че ще ги послуша и ще бъде готов да отговори.

Като изложихме тези две положения, вече е сигурно, че всички, които заядливо твърдят, че не трябва да заставаме пряко пред Бога, са не само бунтовни и непокорни, но също са осъдени за неверие, тъй като не вярват в обещанията. Има и още една причина да внимаваме в това, тъй като под прикритието на смирение и умереност лицемерите горделиво презират тази заповед, и отричат верността на Божията щедра покана; и така ограбват Бога от една главна част от Неговото поклонение. Защото когато отхвърли жертвоприношенията, в които тогава се състоеше святостта, Той заяви, че главното нещо, което е най-ценно в Неговия поглед, е да бъде призован в ден на напаст. Следователно, когато изисква Своето и ни подтиква към покорство с желание, не могат да ни извинят никакви оправдания за съмнение, колкото и благовидни да са. Затова, за да бъдем вдъхновени с увереност, пред нашите очи като много знамена са поставени всички текстове в Писанието, в които ни се заповядва да се молим. Наистина, ако Бог не ни призоваваше чрез Своята покана, би било прекалена дързост да влизаме в Неговото присъствие. Затова Той ни отваря път чрез Своя глас, “Ще река: Тези са Мои хора; а те ще рекат: Господ е мой Бог” (Зах. 13:9). Виждаме как Той призовава Своите поклонници и желае те да приемат поканата, и следователно не можем да се страхуваме, че молитвата, която Той самият заповядва, ще се окаже неприятна. Особено нека да обърнем внимание на това благородно качество на Божия характер, упованието в което ще преодолее всяко препятствие: “Ти, Който слушаш молитва, при Теб ще идва всяка твар” (Пс. 65:2). Кое може да бъде по-приятно или утешително от това да видим как Бог бива назован с име, което ни уверява, че нищо не е така характерно за Неговото естество както да слуша молитвите на просещите? От Псалмистът заключава, че свободният достъп е даден не на няколко отделни човека, а на всички хора, тъй като Бог се обръща към всички хора със следните думи: “Призови Ме в ден на напаст; и Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш” (Пс. 50:15). По същия начин Давид се позовава на даденото обещание, за да получи това, което иска: “Ти, Господи на Силите, Боже Израилев, откри на слугата Си, като каза: Ще ти съградя дом; затова слугата Ти намери сърцето си разположено да Ти се помоли с тази молитва” (2 Царе 7:27). От това заключаваме, че той би се страхувал, ако не беше обещанието, което му дава смелост. Затова в друг стих той се укрепява с общото учение, “Изпълнява желанието на тези, които Му се боят” (Пс. 145:19). Та дори можем да видим в Псалмите как се прекъсва ходът на молитвата и се прави преход веднъж към Божията сила, друг път към Неговата доброта, а също и към Неговите обещания. Може би изглежда, че като се отклонява така в такива чувства, Давид неуместно осакатява своите молитви; но вярващите знаят добре от своя опит, че тяхната пламенност угасва, ако не се добави ново гориво, и следователно тези размишления в молитвата върху Божието естество и Божието Слово в никакъв случай не са излишни. Нека да не се отказваме да подражаваме на примера на Давид, и нека да допускаме мисли, които могат да съживят нашите заспали умове с нова ревност.

14. Хората трябва да се молят уверено, без ужас, но с почтителен страх

Странно е, че на тези прекрасни обещания ние отговаряме хладно или въобще не отговаряме, така че мнозинството от хората предпочитат да се люшкат насам-натам, като изоставят извора на живите води и си изсичат пропукани съдове, вместо да приемат Божията щедрост, която им се дава даром (Ер. 2:13). “Името на Господа,” казва Соломон, “е яка кула; праведният прибягва в нея и е поставен на високо” (Пр. 18:10). Йоил, след като предсказва наближаващото страшно бедствие, добавя следното забележително твърдение: “И всеки, който призове името на Господа, ще се избави” (Йоил 2:32). Знаем, че това се отнася към служението на Благовестието. Едва ли има и един на сто, който да е изпълнен с желание да влезе в Божието присъствие, макар че сам Бог възкликва чрез Исая, “Преди да Ме призоват те, Аз ще отговарям, и докато говорят те, Аз ще слушам” (Ис. 65:24). На друго място Той дарява тази чест на цялата Църква, като принадлежаща на всички членове на Христос: “Той ще Ме призове, и Аз ще го послушам; с него ще съм в бедствие; ще го избавя и ще го прославя” (Пс. 91:15). Но както вече отбелязах, моето намерение е не да изброявам всички, а само да избера някои възхитителни стихове като пример за това колко любезно Бог ни привлича при Себе Си, и колко голяма е нашата неблагодарност, когато въпреки този могъщ подтик нашата леност все още ни забавя. Затова нека тези думи винаги да звучат в нашите уши: “Господ е близо при всички, които Го призовават, при всички, които с истина Го призовават” (Пс. 145:18). Същото важи и за онези стихове, които цитирахме от Исая и Йоил, в които Бог заявява, че ухото Му е отворено за нашите молитви и че се наслаждава като от благоуханна жертва, когато оставим грижите си на Него. Ние получаваме особена полза от тези обещания, когато съставяме нашата молитва не страхливо и със съмнения, но като уповаваме в Словото на Този, пред Чието величие се покланяме, ние смело Го наричаме наш Баща, защото Той самият е благоволил да ни позволи да използваме това приятно име. Укрепени чрез такива покани, за нас остава да знаем, че в тях имаме достатъчно основания за молитва, тъй като нашите молитви не зависят от някакви наши заслуги, а цялата тяхна стойност и надежда за успех са основани и зависят от Божиите обещания, така че не се нуждаят от никаква друга подкрепа, и не изискват да гледаме на нашите дела. Следователно нашите умове трябва да останат с твърдото убеждение, че макар да не сме равностойни на похвалната святост на патриарси, пророци и апостоли, все пак, тъй като заповедта да се молим е обща за нас и за тях, и вярата е обща, така, ако се облегнем на Божието Слово, по отношение на тази привилегия ние сме техни съучастници. Защото като заявява, както вече видяхме, че ще слуша и ще бъде щедър към всички, Бог насърчава и най-окаяните да се надяват, че ще получат каквото искат; и затова трябва да обърнем внимание на общите форми на изразяване, които често показват, че не е изключен никой, от първия до последния; само трябва да има искрено сърце, негодувание против себе си, смирение и вяра, за да не омърсяваме Божието име с лицемерието на лъжливата молитва. Нашият най-милостив Баща няма да отхвърли онези, които не само насърчава да дойдат, но и подтиква по всеки възможен начин. От това следва и начинът, по който Давид се моли, за който споменах по-горе: “И сега, Господи Йеова, Ти си Бог, и думите Ти са истинни, и Ти си обещал тези блага на слугата Си . . . за да пребъдва пред Теб завинаги” (2 Царе 7:28, 29). Така също в друг стих, “Моля ти се, нека ми бъде Твоето милосърдие за утеха, според словото Ти към Твоя слуга” (Пс. 119:76). И цялата общност на израилтяните, когато укрепяват себе си с припомняне на завета, ясно заявяват, че тъй като Бог заповядва да се молят, те не трябва да се молят със страх (Бит. 32:10-13). В това те подражават на примера на патриарсите, конкретно на Яков, който, след като признава, че не е достоен за многото милости, които е получил от ръката на Господа, казва, че е насърчен да отправя дори по-големи искания, защото Бог е обещал, че ще ги изпълни.

Но каквито и да са причините, които невярващите измислят, когато не прибягват при Бога в случай на нужда, нито Го търсят, нито призовават Неговата помощ, те Го лишават от дължимата към Него почит също толкова, както ако си издялат нови богове и идоли, тъй като по този начин отричат, че Бог е източник на всички техни благословения. Обратното, нищо не освобождава по-истински благочестивите умове от всяко съмнение от това да бъдат въоръжени с мисълта, че никое препятствие няма да ги спре, докато се покоряват на заповедта на Бога, Който заявява, че нищо не е по-приятно за Него от покорството.

Затова отново, това, което преди казах, става още по-ясно, а именно, че смелият дух в молитвата се съчетава добре със страх, почит и тревога, и че няма противоречие, когато Бог привдига падналите. По този начин формите на изразяване, които преди това са изглеждали видимо противоречиви, се оказват във възхитителна хармония. Еремия и Данаил говорят за смирено представяне на прошенията пред Бога (Ер. 42:9; Дан. 9:18). В друг стих Еремия казва, “Молим, нека бъде молбата ни приятна пред теб, и помоли се за нас – за всички тези, които остават – на Господа твоя Бог” (Ер. 42:2). От друга страна, често се казва за вярващите, че “издигат молитвата си.” Езекия казва това, когато моли пророка да извърши служение на застъпничество (4 Царе 19:4). А Давид казва, “Молитвата ми нека възлезе пред Теб като тамян; издигането на ръцете ми като вечерна жертва” (Пс. 141:2). Обяснението е, че макар вярващите, уверени в Божията бащинска любов, радостно уповават в Неговата вярност и не се колебаят да призоват помощта, която Той доброволно предлага, те не биват въодушевени с бездейна или самонадеяна увереност; а като се изкачват по стълбата на обещанията, все пак остават смирени и унизени просители.

(Бог чува дори несъвършените молитви, 15-16)
15. Извратената молитва

Тук като възражения се повдигат няколко въпроса. Писанието казва, че понякога Бог се съобразява с молитви, изречени от умове, които не са прилежно успокоени или обуздани. Вярно е, че причината, поради която Йотам прокле сихемските жители с бедствието, което след това дойде върху тях, беше напълно основателна; но все пак той беше изпълнен с гняв и мъст (Съд. 9:20); и така изглежда, че като изпълни такава нечестива молитва, Бог одобрява нагона на страстите. Подобна ревност беше обхванала Самсон, когато се моли, “Подкрепи ме, моля, само този път, Боже, за да отмъстя веднъж на филистимците за двете си очи” (Съд. 16:28). Защото макар да имаше някакъв примес на праведна ревност, пак главното чувство беше гняв, и следователно порочен копнеж за отмъщение. Бог изпълни молитвата му, от това очевидно може да се направи изводът, че молитвите могат да бъдат успешни дори когато не са съобразени с правилата на Словото.

Но аз отговарям, първо, че вечният закон не може да бъде отменен от единични примери; и второ, че специално вдъхновение може да дойде на някои отделни хора, чието служение е различно от служението на мнозинството от хората. Защото трябва да обърнем внимание на отговора, който нашият Спасител даде на Своите ученици, когато те неразумно пожелаха да подражават на примера на Илия, “Не знаете на какъв дух сте” (Лука 9:55).

Но ние трябва да отидем и по-далеч и да кажем, че желанията, които Бог изпълнява, не са Му винаги угодни; но той ги изпълнява, защото е необходимо заради примера, за да даде ясно свидетелство за учението на Писанието, а именно, че помага на нещастните и чува стенанията на несправедливо угнетените, които призовават Неговата помощ; и затова изпълнява Своите съдби, когато до него достигат оплакванията на нуждаещите се, дори когато тези оплаквания сами по себе си не заслужават Неговото внимание. Защото колко често, като нанася наказание върху нечестивите за жестокост, грабеж, насилие, похот и други престъпления, като обуздава безочието и гнева, и като събаря тираничната власт, заявява, че помага на онези, които са несправедливо угнетени, макар като се обръщат към непознато божество, те само удрят въздуха? Има един псалм, който ясно учи, че молитвите не остават без отговор, дори когато поради липса на вяра не достигат до небето (Пс. 107:6, 13, 19). Защото тези стихове изброяват молитвите, които по естествен инстинкт нуждата поражда както във вярващите, така и в невярващите, и въпреки това Бог е милостив. Дали Неговата готовност да ги слуша свидетелствува, че молитвите им са угодни пред Него? Не. Първо, тя увеличава и изявява ясно Неговата милост чрез самия факт, че той не отхвърля дори желанията на невярващите; второ, насърчава Неговите истинни поклонници към по-ревностна молитва, като виждат, че понякога дори стенанията на нечестивите не остават без отговор.

Това обаче не е причина вярващите да се отклоняват от наложения им от Бога закон, или да завиждат на невярващите, като че ли са спечелили много, като са получили желаното. Вече отбелязахме (Глава 3, р. 25), че по този начин Бог се съобрази с лицемерното покаяние на Ахав, за да покаже колко готов е да слуша Своите избрани, когато с истинска съкрушеност те търсят Неговото благоволение. Така Той упреква евреите, че веднага след като са опитали Неговата готовност да слуша техните молитви, те се връщат към своите извратени страсти. От книгата Съдии също е ясно, че когато плачеха, те биваха избавяни от ръцете на враговете си, макар сълзите им да бяха лицемерни. Следователно, както Бог изпраща Своето слънце и на добрите, и на злите, така Той не презира сълзите на онези, чието дело е добро, и чиито скърби заслужават облекчение. Но в същото време, макар да ги чува, това няма нищо общо с Неговото спасение, както храната, която дава на други врагове на Неговата доброта, няма нищо общо със спасението.

Изглежда има един по-труден въпрос относно Авраам и Самуил, единият от които без никакво наставление от Божието Слово се молеше за хората на Содом, а другият противно на изричната забрана се моли за Саул (Бит. 18:23; 1 Царе 15:11). Подобен е случаят с Еремия, който се моли градът да не бъде разрушен (Ер. 32:16). Вярно е, че техните молитви бяха отказани, но изглежда грубо да твърдим, че са се молели без вяра. Надявам се, че разумните читатели ще се задоволят с това решение, а именно, че като се придържат към общия принцип, според който Бог ни заповядва да бъдем милостиви дори към недостойните, те не са напълно лишени от вяра, макар че в този конкретен случай тяхното желание беше отхвърлено. Августин мъдро отбелязва, “Как е възможно светиите да се молят във вяра, ако искат от Бога противното на Неговата воля? Това е така, защото се молят според Неговата воля, не Неговата тайна и непроменима воля, а онази воля, която им казва, че Той може да ги послуша по някакъв друг начин; както Бог мъдро е определил” (August. De Civit. Dei, Lib. 22:100:2). Тези думи са верни; защото в Своята необхватна наредба Той така управлява нещата, че молитвите на светиите, макар да са смес от вяра и заблуда, не са напразни. Но това не одобрява подражанието на тях, както и не извинява самите светии, които според мен са превишили своите граници. Следователно, когато не съществува изрично обещание, нашето искане към Бога трябва да е придружено от условие. Тук можем да дадем за пример молитвата на Давид, “Събуди се заради мен, Ти, който си отредил съда” (Пс. 7:6); защото ни напомня, че е получил конкретни наставления да се моли за земни благословения.

16. Нашите молитви могат да получат отговор само чрез Божията прошка

Важно е също да отбележим, че четирите правила на молитвата, за които говорих, не са така строго прилагани, че Бог да отхвърля молитвите, в които не намира съвършена вяра или покаяние, придружени с пламенна ревност и добре изразени желания.

Вече казахме (р. 4), че макар молитвата да е близко общение на вярващите с Бога, все пак трябва да се спазва почит и умереност; не трябва да отпускаме докрай своите желания, нито да копнеем за нещо повече от това, което Бог позволява; и нещо повече, за да не би да презрем Божието величие, нашите умове трябва да бъдат издигнати в чисто и целомъдрено обожание.

Никой човек не е постигнал това без нужното съвършенство. За да не говорим за мнозинството от хората, колко често оплакванията на Давид носят белезите на нетърпението? Не че той действително иска да спори с Бога, или да негодува против Неговите съдби, но когато поради немощ пада, той не намира по-добра утеха от това да излее своите скърби пред своя небесен Баща. Бог дори търпи нашето заекване и дава прошка на нашето незнание винаги когато не разбираме нещо; всъщност, без тази щедрост ние не бихме имали свободата да се молим. Но макар че намерението на Давид е да се покори изцяло на Божията воля, и той се моли и с ревност, и с търпение, все пак се появяват необуздани чувства, и дори понякога избухват – чувства, които силно се бунтуват против първото правило, което постановихме.

Конкретно можем да видим в един стих в Псалм 39 как този светия бива отнесен от силата на своята скръб, и не е способен да остане в постановените граници. “Остави ме да отдъхна, за да се съвзема, преди да си отида и да ме няма вече” (Пс. 39:13). Вие бихте нарекли това думи на един отчаян човек, който няма друго желание освен Бог да се махне и да го остави да се наслаждава на своето нещастие. Но неговият посветен ум не се втурва в такова нетърпение, нито, както нечестивите правят, желае да отхвърли Бога; той само се оплаква, че Божият гняв е повече отколкото той може да понесе. По време на такива изпитания често се появяват желания, които не са в съгласие с правилата на Словото, в които светиите не разсъждават правилно кое е законно и целесъобразно. Наистина, молитвите, замърсени от такива грешки, заслужават да бъдат отхвърлени; но ако светиите заридаят, упражнят себе-поправление и се осъзнаят, Бог им прощава.

Подобни грешки биват извършвани по отношение на второто правило (виж р. 6), защото светиите често трябва да се борят със своята студенина, защото техните нужди и нещастия не ги подтикват достатъчно към сериозна молитва. Също, често става така, че техните умове блуждаят и почти се изгубват; затова в тези неща също има нужда от прошка, за да не би техните молитви да бъдат отхвърлени поради това, че са отпуснати, или осакатени, или прекъсвани и блуждаещи. Едно от естествените чувства, които Бог е отпечатал в нашия ум, е, че молитвата не е искрена, докато мислите ни не бъдат насочени нагоре. От това идва и действието на издигане на ръце, за което говорихме, действие, познато на всички времена и народи, и все още използвано от всички тях. Но кой човек, като издига ръцете си, не осъзнава своята леност, че сърцето му се е привързало към земята?

По отношение на прошението за прошката за грехове (р. 8), макар че никой вярващ не го пропуска, пак всички, които наистина се упражняват в молитва, чувствуват, че едва ли принасят и една десета от жертвата, за която Давид говори, “Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш” (Пс. 51:17). Така винаги трябва да се иска двойна прошка;първо, защото хората осъзнават много грешки, чувството за които, обаче, не ги докосва така, че да бъдат толкова недоволни от себе си, колкото трябва; и второ, доколкото им е дадена способност да спечелят от покаянието и страха от Бога, те биват смирени с праведна скръб за своите престъпления, и се молят за опрощаване на наказанието от Съдията.

Това, което най-много опорочава молитвата, ако Бог не се намеси снизходително, е слабостта или несъвършенството на вярата; но не е чудно, че този недостатък бива простен от Бога, Който често упражнява Своите хора в сурови изпитания, като че ли всъщност иска да угаси тяхната вяра. Най-трудното от тези изпитания е когато вярващите са принудени да възкликнат, “Господи Боже на Силите, докога ще пазиш гняв против молитвите на хората Си?” (Пс. 80:4), като че ли дори техните молитви Го оскърбяват. По същия начин, когато Еремия казва, “Още когато викам и ридая, Той отблъсква молитвата ми” (Пл.Ер. 3:8), не може да има съмнение, че е в най-голямо смущение. В Писанията се срещат безбройни примери от този вид, от които е явно, че вярата на светиите често бива примесена със съмнения и страхове, така че докато вярват и се надяват, те пак показват някаква степен на неверие. Но тъй като не стигат до там, докъдето трябва, това само е допълнителна причина те да полагат усилия да поправят своите грешки, за да могат всеки ден да се приближават все по-близо до съвършения закон на молитвата, и в същото време чувствуват в каква бездна от злини биват хвърлени, и че самите лекарства, които използват, довеждат още повече болести върху тях; тъй като няма молитва, която да не заслужава Божието презрение, ако Бог не си затваряше очите за петната, с които всички молитви са замърсени. Аз не споменавам тези неща за да могат вярващите уверено да оправдават себе си в грешките, които извършват, но за да си направят точна сметка и с това да се стараят да преодолеят всички тези препятствия; и макар че Сатана се стреми да затвори всички пътища, за да им попречи да се молят, те все пак да могат да си пробият път, като са твърдо уверени, че макар да не са напълно облекчени от всякакви пречки, техните опити са угодни на Бога, и техните желания биват одобрени, ако те продължават да се стремят напред и да виждат своята цел, макар и да не я достигат веднага.

(Застъпничеството на Христос, 17-20)
17. Молитва в името на Исус

Но тъй като никой човек не е достоен да излезе напред сам по себе си и да се яви в Божието присъствие, нашият небесен Баща, за да ни освободи отведнъж от страха и срама, от които всички трябва да бъдем подтиснати, ни е дал Своя Син, Исус Христос нашия Господ, да бъде наш Утешител и Посредник, та под Неговото водителство да се приближим с увереност, като сме сигурни, че като имаме Него за наш Застъпник, нищо, което искаме в Неговото име, няма да ни бъде отказано, тъй като няма нищо, която Бащата може да Му откаже (1 Тим. 2:5; 1 Йоан 2:1; виж р. 36, 37). Към това трябва да отнесем и всичко, което преди поучавахме относно вярата; защото, както обещанието ни дава Христос за наш Посредник, така, ако нашата надежда да получим исканото не е основана на Него, това ни лишава от привилегията на молитвата.

Защото е невъзможно да мислим за вдъхващото ужас Божие величие, без да бъдем изпълнени с тревога; и следователно усещането за нашето недостойно състояние трябва да ни държи надалеч, докато Христос не се намеси и да превърне престола на вдъхващата страх слава в престол на благодат, както Апостолът учи, че така можем да “пристъпваме смело към престола на благодатта, за да придобием милост, и да намерим благодат, която да помага във време на нужда” (Евр. 4:16). И както е положено правило за молитвата, както е дадено обещание, че онези, които се молят, ще бъдат чути, така ни е специално заповядано да се молим в името на Христос, като обещанието е, че ще получим всичко, което искаме в Неговото име. “И каквото и да поискате в Мое име,” казва нашият Спасител, “ще го сторя, за да се прослави Бащата в Сина”; “Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” (Йоан 14:13; 16:24).

От това става безспорно ясно, че онези, които се молят към Бога в кое да е друго име освен Христовото, бунтовно извращават Неговите заповеди и смятат за нищо Неговата воля, и няма да получат никакво обещание. Защото както Павел казва, “В Него са Да и Амин всички Божии обещания” (2 Кор. 1:20), тоест, обещанията биват потвърдени и изпълнени в Него.

18. Възкръсналият Христос е нашият Застъпник

И трябва да обърнем голямо внимание на времето. Христос заповядва на Своите ученици да прибягват към Неговото застъпничество след като се е възнесъл на небето: “В онзи ден ще искате в Мое име” (Йоан 16:26).

Всъщност, сигурно е, че от самото начало всички, които са се молели, са били чути само заради Посредника. По тази причина Бог е заповядал в Закона само свещеникът да влиза в светилището, носейки на раменете си имената на дванадесетте племена на Израел като дванадесет скъпоценни камъка на гърдите си, докато хората трябваше да стоят отдалеч във външния двор, и след това да съединят своите молитви с молитвата на свещеника. Нещо повече, жертвата действуваше като одобрение и потвърждение на техните молитви. Следователно този ритуал-сянка на Закона учи, първо, че ние всички сме изгонени от Божието присъствие, и следователно имаме нужда в наше име да се яви Посредник и да ни носи на раменете Си и да ни привърже за гърдите Си, за да бъдем чути в Него; и второ, че нашите молитви, които, както вече казахме, никога не биха били свободни от нечистота, биват очистени чрез Неговата кръв. И виждаме, че светиите, когато желаят да придобият нещо, основават своят надежда на жертвите, защото знаят, че чрез жертвите биват потвърдени всички молитви: “Да си спомни всичките твои приноси,” казва Давид, “и да приеме всеизгарянето ти” (Пс. 20:3). От това заключаваме, че като приема молитвите на Своите хора, Бог от самото начало е бил умилостивен от застъпничеството на Христос.

Тогава защо Христос говори за нов период (“в онзи ден”), в който учениците трябваше да започнат да се молят в Неговото име, ако не е защото тази благодат, сега вече по-ярко изявена, трябва да бъде по-високо почитана от нас? В този смисъл Той казва малко преди това, “Досега не сте искали нищо в Моето име; искайте.” Не че са били напълно невежи относно служението на Посредника (всички юдеи са били възпитавани от малки в тези начални неща), но не са разбирали ясно, че със Своето възнесение в небето Христос ще бъде Застъпник на Църквата повече от преди. Затова, за да утеши тяхната скръб от Неговото отсъствие с нещо повече от обикновена утеха, Той утвърждава Своето служение на Утешител и казва, че досега са били без специалната полза, на която отсега нататък ще имат привилегията да се наслаждават, да призовават Бога с по-голяма свобода, подпомогнати от застъпничеството на Христос. В този смисъл Апостолът казва, че имаме “чрез кръвта на Исус смелост да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е открил за нас” (Евр. 10:19, 20). И така, колко повече сме без извинение, ако с две ръце (както се казва) не приемаме неоценимия дар, който по право е предназначен за нас.

19. Христос е единственият Посредник, дори за взаимното застъпничество на вярващите един за друг

Нещо повече, тъй като сам Той е единственият път и единственият достъп, чрез който идваме при Бога, онези, които се отклоняват от този път и отказват този достъп, не им остава никакъв друг път; и тогава Неговият престол представлява за тях само гняв, осъждение и страх. Накратко, тъй като Бащата Го е определил за наш Ръководител и Глава, онези, които го изоставят или се отклоняват от Него по какъвто и да е начин, се стремят с всички сили да заглушат и да заличат печата, който Бог е поставил върху тях. Следователно, Христос е единственият Посредник, чрез Чието посредничество Бащата бива умилостивен и примирен (1 Тим. 2:5).

Защото макар че на светиите е позволено да използват застъпничество, чрез което те взаимно умоляват Бога за спасението един на друг, и за което Апостолът споменава (Еф. 6:18, 19; 1 Тим. 2:1), пак то зависи от онова единствено застъпничество, и следователно тези застъпничества не могат да намалят неговата стойност. Защото, тъй като застъпничествата, които ние като членове на едно тяло принасяме един за друг, произтичат от чувството на любов, така те се позовават на Този, Който единствен е наша Глава. Като са принасяни в името на Христос, какво повече заявяват те, освен че никой човек не може да придобие никаква полза от какви да е молитви, освен чрез застъпничеството на Христос? Тъй като в застъпничеството на Христос няма нищо, което да попречи на различните членове на Църквата да принасят молитви един за друг, нека да смятаме за непроменим принцип, че всички застъпничества, които така се използват в Църквата, трябва да бъдат отнасяни към това единствено застъпничество. Нещо повече, ние трябва специално да внимаваме за показваме нашата благодарност за това, че като прощава нашето недостойно състояние, Бог не само позволява на всеки човек да се моли за себе си, но и позволява на всички да се застъпват взаимно един за друг. Ако Бог дава в Своята Църква място на застъпници, които иначе заслужават да бъдат отхвърлени, когато се молят лично от самите себе си, колко безумно би било да злоупотребяваме с тази доброта, като я използваме за да заглушаваме почитта на Христос?

20. Христос е вечен и единствен Посредник

Нещо повече, софистите са виновни за дребнаво заяждане, когато твърдят, че Христос е Посредник на изкупление, но вярващите са посредници на застъпничество; като че ли Христос е извършил само временно посредничество, а е оставил вечното и нетленно посредничество на Своите слуги. Без съмнение, именно това е отношението,, което Той получава от онези, които твърдят, че Му отнемат само една малка частица почит. Много различен от това е езикът на Писанието, с чиято простота всеки благочестив човек трябва да се задоволи, без да обръща никакво внимание на тези, които прибавят към него. Защото когато Йоан казва, “Ако съгреши някой, имаме Застъпник при Бащата, Исус Христос праведния” (1 Йоан 2:1), дали иска само да каже, че едно време сме имали Застъпник; с това не Му ли приписва вечно застъпничество? Какво казва Павел, когато заявява, че Той е “от дясната страна на Бога и се застъпва за нас” (Рим. 8:34)? Но когато в друг стих заявява, че Христос е единственият Посредник между Бога и човека (1 Тим. 2:5), не говори ли той за прошенията, които е споменал малко преди това? Като казва преди това, че трябва да се принасят молитви за всички хора, той незабавно добавя, в потвърждение на това изявление, че има един Бог и един Посредник между Бога и хората.

Августин също не дава различно тълкувание, когато казва, “Християните взаимно се застъпват един за друг в своите молитви. Но Този, за Когото никой не се застъпва, а Той се застъпва за всички, е единственият истински Посредник. Макар че Апостол Павел беше много важен член на тялото под Главата, все пак тъй като е бил член на тялото на Христос, и е знаел, че най-истинният Първосвещеник на Църквата е влязъл не чрез преобрази във вътрешното светилище на Храма, а чрез твърда и изявена истина във вътрешното светилище в небето чрез святост, святост не въображаема, но вечна (Евр. 9:11, 24), и затова желае и самият той да бъде споменаван в молитвите на верните (Рим. 15:30; Еф. 6:19; Кол. 4:3). Той не прави себе си посредник между Бога и хората, а иска всички членове на тялото на Христос да се молят взаимно един за друг, тъй като членовете са свързани един с друг; ако един член страда, другите страдат с него (1 Кор. 12:26). И така взаимните молитви на всички членове, които все още се трудят на земята, се издигат към Главата, Който преди тях е влязъл в небето, и в Когото има умилостивение за нашите грехове. Защото ако Павел беше посредник, такива биха били и другите апостоли, и така би имало много посредници, и тогава не би било вярно твърдението на Павел, ‘Има един Бог и един Посредник между Бога и хората, човекът Исус Христос’ (1 Тим. 2:5), в Когото ние всички сме едно (Рим. 12:5), ако държим единството на вярата във връзката на мира (Еф. 4:3)” (August. Contra Parmenian, Lib. 2, cap. 8). По същия начин на друго място Августин казва, “Ако искаш свещеник, Той е над небесата, където се застъпва за онези, които на земята са умрели за теб” (August. in Ps. 94).

Ние не си въобразяваме, че Той се хвърля пред коленете на Бащата и смирено се застъпва за нас; но заедно с Апостола разбираме, че се явява в Божието присъствие и че силата на Неговата смърт има действието на вечно застъпничество за нас; че като е влязъл в небесното светилище, Той единствен продължава до края на света да представя молитвите на Своите хора, които стоят отдалеч във външния двор.

(Отхвърляне на погрешните учения за застъпничеството на светиите, 21-27)
21. Този, който прибягва до застъпничеството на светиите, ограбва Христос от почестите на посредничеството

По отношение на светиите, които умрели в тялото, живеят в Христос, ако им приписваме молитва, нека не си въобразяваме, че имат някакъв друг начин да умоляват Бога, освен чрез Христос, Който единствен е пътят, или че техните молитви биват приети пред Бога в някакво друго име. Следователно, тъй като Писанието ни призовава да изоставим всичко друго в името на Христос, тъй като нашият небесен Баща е благоволил да събере всичко в Него, би било върховна глупост, да не кажем лудост, да се опитваме да получаваме достъп чрез други хора, и така да бъдем отвличани от Този, без Когото не можем да получим достъп.

Но кой може да отрече, че именно това е била практиката в продължение на няколко века, и сега продължава там, където преобладава папството? Постоянно биват натрапвани човешки заслуги, за да бъде заслужено Божието благоволение, и много често Бог бива умоляван в името на хора, докато Христос бива подминаван. Питам дали това не е да се прехвърля на хората това служение на единствено застъпничество, което по-горе запазихме само за Христос?

Тогава кой ангел или дявол някога е произнесъл поне една сричка на кое да е човешко същество относно това тяхно измислено застъпничество? Няма и една дума по този предмет в Писанието. Тогава какви основания имат те за тази измислица? Определено, когато по този начин човешкият ум си търси помощ, която не е одобрена от Божието Слово, той ясно изявява Своето неверие (виж р. 27). Но ако изследваме съвестта на всички, които се наслаждават в застъпничеството на светиите, ще открием, че тяхната единствена причина за това е, че са изпълнени с тревога, като че ли предполагат, че Христос е недостатъчен или твърде строг. С тази тревога те оскърбяват Христос и Го ограбват от Неговото право на единствен Посредник, право дадено Му от Бащата като Негова специална привилегия, която не трябва да се прехвърля на никой друг. Като правят това, те затъмняват славата на Неговото раждане и правят нищожен Неговия кръст; накратко, лишават и ограбват от дължимата похвала всичко, което Той е направил и пострадал, тъй като всичко, което Той е направил и пострадал, показва, че Той трябва да бъде смятан за единствен Посредник. В същото време те отхвърлят добротата на Бога в това, че Той изявява Себе Си на тях като Баща, тъй като Той не е техен Баща, ако те не признаят Христос за Свой брат. Те открито отказват да направят това, ако не мислят, че той изпитва братска любов към тях; любов, от която не може да има по-нежна и по-искрена. Поради което Писанието ни дава само Него, изпраща Го при нас и ни установява в Него. “Той,” казва Амвросий, “е нашата уста, чрез която ние говорим на Бащата; нашето око, чрез което виждаме Бащата; нашата дясна ръка, чрез която се заклеваме пред Бащата. Без Неговото посредничество нито ние, нито някой светия не може да има никакво общение с Бога” (Ambros. Lib. de Isaac et Anima). Ако те възразяват, че обществените молитви, които се принасят в църквите, заключават с думите, “чрез Исус Христос нашия Господ,” това е произволно увъртане; защото срещу посредничеството на Христос се отправя също толкова оскърбление чрез смесването му с молитвите и заслугите на мъртвите, както и ако бъде напълно пропуснато и се споменават само мъртвите. Тогава, във всички техни литании, химни и прози, където се отдава всякаква почит на мъртви светии, няма споменаване на Христос.

22. Обожествяване на светии

Но тук глупостта е достигнала дотам, че да проявява духа на суеверие, който, като бъде веднъж освободен, обикновено поглъща всичко без да се спира. След като хората са започнали да търсят застъпничеството на светиите, постепенно на всеки светия е била назначена конкретна област, така че според различните области е бивал призоваван един или друг застъпник. След това отделните хора си присвояват конкретни светии и поставят вярата си в тях, като че са божества-покровители. И така са били създадени богове не само според броя на градовете (обвинение, което пророкът отправя срещу Израел в древни времена, Ер. 2:28; 11:13), но и според броя на хората.

Но тъй като светиите във всички свои желания се отнасят само до Божията воля, търсят я и се съобразяват с нея, да им приписваме някаква друга молитва освен копнежа за идването на Божието царство е да мислим за тях глупаво, плътски и дори оскърбително. Нищо не може да бъде по-далеч от такъв възглед от това да си въобразяваме, че всеки под влиянието на своите лични чувства ще бъде благосклонен към своите поклонници.

В крайна сметка голям брой хора са изпаднали в ужасното богохулство да ги призовават не само за помощ, а като хора, от които зависи тяхното спасение. Вижте пропастта, в която нещастните хора изпадат, когато изоставят своята правилна основа, тоест Божието Слово.

Не казвам нищо за по-чудовищните примери на нечестие, в които, макар да са отвратителни за Бога, ангелите и хората, те самите не чувствуват нито болка, нито срам. Проснати пред статуята или картината на Барбара или Катерина, и подобни, те мърморят Pater Noster; и толкова далеч са техните пастори от това да излекуват или да обуздават този налудничав ход, че примамени от мириса на печалбата, те го одобряват и възхваляват. Но докато се стремят да се освободят от омразата на тази порочна и престъпна практика, с какво основание могат да защитават практиката да призовават Елой (Елигиус) или Медард да погледнат снизходително на техните слуги и да им изпратят помощ от небето, или Святата Дева да заповяда на своя Син да извърши това, което те искат? Картагенският Събор забранява пред олтара да се принасят преки молитви към светиите. Възможно е тези святи хора, неспособни напълно да подтиснат силата на този извратен обичай, да са прибягнали до това възпиране, та обществените молитви да не бъдат опорочавани с такива изрази като, “Свети Петре, моли се за нас.” Но докъде е стигнало това дяволско извращение, когато хората не се колебаят да приписват на мъртви хора особените качества на Христос и на Бога?

23. Обърканите тълкувания на Писанието, използвани в подкрепа на застъпничеството на светиите

Като се опитват да докажат, че такова застъпничество има някаква подкрепа от Писанието, те се трудят напразно.

Те казват, че често четем за молитви на ангели, и не само това, но и молитвите на вярващите биват отнасяни в Божието присъствие чрез техните ръце. Но ако те сравняват с ангели светиите, които са напуснали този живот, ще бъде необходимо да докажат, че светиите са служебни духове, на които е поверено служението да надзирават нашето спасение, на които е възложена задачата да ни водят в нашите пътища, да ни защитават, увещават и утешават, да бдят над нас. Всички тези неща са поверени на ангелите, но никое на светиите. Колко е абсурдно да бъдат обърквани починалите светии с ангели е достатъчно очевидно от многото различни служения, чрез които Писанието ясно разграничава едните от другите. Никой не би могъл да изпълнява служението на просител пред земен съдия, ако не е допуснат в съда; тогава откъде някакви червеи ще имат такава свобода, че да се натрапват на Бога като застъпници, когато не им е поверено такова служение? Бог е благоволил да възложи на ангелите задачата на нашата безопасност. Затова те присъствуват на нашите святи събрания, и за тях Църквата е зала, в която те виждат многообразната Божия мъдрост (Еф. 3:10). Онези, които прехвърлят на други това служение, което е характерно само за ангелите, определено извращават и объркват реда установен от Бога, който би трябвало да е ненарушим.

С подобна сръчност те цитират и други текстове. Бог казва на Еремия, “Даже Мойсей и Самуил да бяха застанали пред Мен, пак душата Ми не би се смилила за тези хора” (Ер. 15:1). Как (питат те) би могъл Той да говори така за мъртвите, ако те не застъпват за живите? Обратното, моят извод е следният: Тъй като от това става ясно, че нито Мойсей, нито Самуил се застъпват за хората на Израил, става ясно, че няма застъпничество от мъртвите. Защото за кой от светиите можем да си представим, че се труди за спасението на народа, ако Мойсей, който докато беше жив далеч превъзхождаше всички други в това отношение, не прави нищо? Следователно, ако те постоянствуват в това нищожно заяждане, че мъртвите се застъпват за живите, защото Господ е казал, “Ако те застанеха пред Мен” (intercesserint), аз ще твърдя още по-правдоподобно по този начин: Мойсей, за когото се казва, “ако се застъпваше,” не се застъпи за народа на Израел в най-тежката нужда; следователно е най-вероятно никой друг светия да не се застъпва, тъй като всички далеч отстъпват на Мойсей в човещина, доброта и бащинска загриженост. Така всичко, което печелят от своето заяждане, е да бъдат наранени от самото оръжие, което смятат за своя възхитителна защита.

Но е много смехотворно да бъде изкривявано това просто изречение по този начин; защото Господ само заявява, че няма да пожали нечестията на хората, дори ако Мойсей или Самуил, към чиито молитви е показал най-голяма щедрост, се бяха застъпили за тях. Този смисъл най-ясно се вижда от подобен текст в Езекиил: “Та ако тези трима мъже, Ной, Данаил и Йов, бяха всред нея, те щяха да избавят само своите си души чрез правдата си, казва Господ Йеова” (Езек. 14:14). Тук не може да има съмнение, че трябва да разбираме думите по следния начин: Ако двама от споменатите тук хора отново възкръснеха; защото третият все още беше жив, а именно, Данаил, за който е добре известно, че в разцвета на младостта е придобил несравнимо изявяване на благочестие. Затова нека да изоставим онези, за които Писанието заявява, че са завършили своя път. Затова, когато Павел говори за Давид, той не казва, че чрез своите молитви помага на потомството си, а само че е “послужил на своето си поколение” (Деян. 13:36).

24. Починалите светии не се занимават със земни грижи

Те отново възразяват: Тогава трябва ли да бъдат лишени от всяко праведно желание онези, които по време на целия си живот са изявявали само благочестие и милост? Аз нямам желание да надничам любопитно в това, което те правят или мислят; но е много вероятно вместо да бъдат подчинени на нагона на разнообразни и лични желания, те, в една непроменима и неумолима воля, да копнеят за Божието царство, което се състои както в спасението на вярващите, така и в унищожението на нечестивите. Ако е така, не може да има съмнение, че тяхната любов е ограничена до общението в Христовото тяло, и не се простира отвъд онова, което е в съгласие с естеството на това общение. Но дори да приема, че по този начин те се молят за нас, те все пак не губят своя покой дотам, че да се занимават със земни грижи; следователно, те не трябва да бъдат призовавани от нас.

Също не може да се направи изводът, че може да се използва такова призоваване, само защото докато хората са още живи, те могат взаимно да се споменават в молитвите си. Когато те споделят нуждите си и носят един на друг тежестите си, това служи да поддържа едно общо чувство на любов. Те правят това по заповед от Господа и то с обещание, като и двете неща са от първостепенна важност в молитвата.н о всички такива причини не са приложими за мъртвите, защото като ги е оттеглил от нашето общество, Господ не ни е оставил никакви средства да общуваме с тях (Екл. 9:5, 6), а и на тях не е оставил никакви средства за общуване с нас, доколкото ни е известно.

Но ако някой спори, че те определено трябва да запазват същата любов към нас, тъй като са едно с нас в една вяра, кой ни е казал, че те имат уши способни да чуват звуците на нашия глас, или очи достатъчно ясни, за да видят нашите нужди? Наистина, в сенките на своите школи нашите противници за някаква светлина, която огрява починалите светии от Божията подкрепа, в която като в огледало, от своето жилище нависоко те наблюдават човешките дела; но да твърдим това с увереността, която тези хора си позволяват да използват, е просто желание, чрез необузданите бълнувания на нашия мозък и без никаква духовна власт, да се взираме и да проникнем в тайните Божии съдби, и да стъпчем Писанието, което толкова често заявява, че нашата плътска мъдрост е във вражда с Божията мъдрост, строго осъжда суетата на нашия ум и като смирява нашия разум, ни заповядва да търсим само Божията мъдрост.

25. Споменаването на имената на патриарсите няма връзка с този предмет

Те нещастно изкривяват другите текстове от Писанието, които използват за да защитят своята заблуда. Яков (казват те), се моли за синовете на Йосиф, “И нека се наричат с моето име, и с името на бащите ми Авраам и Исак” (Бит. 48:16). Първо, нека да видим какво е било естеството на това призоваване на имена сред израилтяните. Те не умоляват бащите си да им окажат помощ, а молят Бога да си спомни Своите слуги, Авраам, Исак и Яков. Следователно техният пример не дава подкрепа на онези, които се обръщат към самите светии. Но такава е тъпотата на такива глупци, че не осъзнават какво означава да се призовава името на Яков, нито защо се призовава, и затова не е странно, че бърборят така детински относно начина на неговото използване. Този израз се среща многократно в Писанието. Исая говори, че жените се наричат с имената на мъже, когато са техни съпруги и живеят под тяхната закрила (Ис. 4:1). Призоваването на името на Авраам над израилтяните означава приписване на произхода на техния род на него и издигане на неговата памет като техен родоначалник и баща. Яков не прави това поради загриженост да увеличи славата на своето име, а защото знае, че цялото щастие на неговото потомство се състои в наследяването на завета, който Бог е сключил с него. Като вижда, че това ще им даде всички благословения, той се моли те да бъдат смятани за хора от неговия род, което не означава нищо друго освен да им предаде наследството на завета. И отново, когато те споменават този предмет в своите молитви, те не прибягват до застъпничеството на мъртвите, а си припомнят този завет, в който техният милостив Баща се заклева да бъде добър и щедър към тях заради Авраам, Исак и Яков.

Колко малко в други отношения светиите за разчитали на заслугите на своите бащи, общият глас на Църквата заявява в пророците, “Защото Ти си наш Баща, ако и да не ни знае Авраам и да не ни признае Израил; Ти, Господи, си наш Баща; Твоето име е наш вечен Изкупител” (Ис. 63:16). И като говори това, Църквата в същото време добавя, “Върни се заради слугите Си,” не защото мисли за нещо като застъпничество, а като говори само за ползите от завета. И така, като имаме Господ Исус, с Чиято ръка не само е сключен, но и потвърден вечният завет за милост, какво по-добро име да носим в своите молитви?

И тъй като онези добри учители биха направили от тези думи да изглежда, че патриарсите са наши застъпници, бих искал да ми кажат защо в това голямо множество не е отделено място за Авраам, бащата на Църквата? Знаем добре от каква сбирщина избират те своите застъпници. Тогава нека да ми кажат какъв смисъл има в това да пренебрегват и отхвърлят Авраам, когото Бог е предпочел пред всички други и е издигнал до най-висока почит. Единствената причина е, че тъй като е ясно, че е нямало такава практика в ранната Църква, те са счели за уместно да прикрият, че това е нововъведение, като не казват нищо за патриарсите; като че ли чрез разнообразието на имена биха могли да оправдаят една практика, която е едновременно нововъведена и нечиста.

Те също понякога възразяват, че Бог бива умоляван да има милост към Своите хора “заради Давид” (Пс. 132:10). Това е толкова далеч от подкрепа на тяхната заблуда, че дори е най-силното опровержение срещу нея. Трябва да размислим върху характера, който Давид имаше. Той е отделен от цялото тяло на вярващите, за да установи завет, който Бог сключи със Своята ръка. Така вниманието е към завета, а не към човека. В него като в преобраз се утвърждава единственото застъпничество на Христос. Но това, което е особено за Давид като преобраз на Христос, определено не приложимо за други хора.

26. Ние трябва да се молим така, както са се молили светиите

Но някои като че ли биват впечатлени от факта, че често се казва, че молитвите на светиите биват чути. Защо? Защото са се молели. “Към Теб извикаха,” казва Псалмистът, “и бяха избавени; на Теб уповаваха, и не се посрамиха” (Пс. 22:5). Нека и ние да се молим по техния пример, та като тях да бъдем чути. Обратното, онези хора нелепо спорят, че никой няма да бъде чут освен онези, които вече са чути. Колко по-добър е аргументът на Яков, “Илия беше човек със същото естество като нас; и помоли се усърдно да не вали дъжд, и не валя дъжд на земята три години и шест месеца; и пак се помоли и небето даде дъжд, и земята произведе плода си” (Яков 5:17, 18). Какво? Дали той казва, че Илия е притежавал някаква специална привилегия, и че трябва винаги да прибягваме при него, за да я използваме? В никакъв случай. Той показва вечното действие на чистата и благочестива молитва, за да бъдем и ние подбудени да се молим по същия начин. Защото добротата и готовността на Бога да слуша хората биват нечестиво осакатени, ако примерът на светиите не ни вдъхновява с по-силна увереност в Неговото обещание, тъй като Неговото изявление не е че ще склони ухото Си за един или двама или няколко човека, а за всички, които призоват Неговото име.

В това невежество те са още по-малко без извинение, защото изглежда, че те съзнателно презират многото увещания на Писанието. Давид многократно беше избавян чрез Божията сила. Това дава ли му такава власт, че ние да се избавяме заради неговите молитви? Неговото твърдение е напълно различно от това: “Праведните ще се съберат около мен, защото ще постъпваш щедро към мен” (Пс. 142:7). И отново, “А праведните като видят това, ще се убоят, и ще му се присмеят” (Пс. 52:6). “Този сиромах извика; и Господ го послуша, и от всичките му неволи го избави” (Пс. 34:6). В Псалмите има много такива молитви, в които Давид призовава Бога да му даде каквото иска, по тази причина, а именно, за да не бъдат праведните посрамени, а чрез неговия пример да бъдат насърчени да имат надежда. Тук е достатъчен един стих, “За това нещо нека Ти се моли всеки благочестив, на време, когато можеш да бъдеш намерен” (Пс. 32:6). Цитирам този стих с голямо желание, защото онези безумци, които използват своите наемнически езици в защита на папството, не се срамуват да го привеждат като доказателства за застъпничеството на мъртвите. Като че ли Давид има предвид нещо друго освен ползата, която ще придобие от Божията доброта и снизхождение, когато ще бъде чут.

Като цяло, ние трябва да знаем, че опитността на Божията благодат, както към нас самите, така и към другите, в голяма степен потвърждава нашата вяра в Неговите обещания. Не цитирам многото текстове, в които Давид издига Божията милост към него като основа за увереност, тъй като те лесно ще бъдат забелязани от всеки читател на Псалмите. Преди това Яков ни учи на същото нещо чрез своя пример, “Не съм достоен за най-малката от всичките милости и за всичката вярност, които си показал на слугата Си; защото с тоягата си преминах този Йордан, а сега станах два стана” (Бит. 32:10). Наистина той споменава обещанието, но не само обещанието; защото в същото време добавя следствието, за да бъде насърчен с още по-голяма увереност в бъдещата доброта на Бога. Бог не е като хората, които се уморяват от своята щедрост, или чиито средства за нейното упражняване се изчерпват; но Той трябва да бъде оценяван според Своето естество, както Давид уместно прави като казва, “Ти си ме изкупил, Господи Боже на истината” (Пс. 31:5). Като приписва похвалата за своето спасение на Бога, той добавя, че Бог е истинен; защото ако не беше винаги един и същ, Неговото благоволение в миналото не би било непоклатима основа за увереност и молитва. Но когато знаем, че винаги когато ни помага, Той ни дава пример и доказателство за Своята доброта и вярност, няма причина да се страхуваме, че нашата надежда ще бъде посрамена или заглушена.

27. Заключение на опровержението на учението за застъпничеството на светиите

Като цяло, тъй като Писанието поставя главната част от поклонението в призоваването на Бога (тъй като това е служението на благочестие, което Той изисква от нас над всички жертвоприношения), тогава е открито богохулство да принасяме молитви към хора. Затова се казва в псалма: “Ако сме забравили името на нашия Бог, или сме прострели ръцете си към чужд бог, Бог няма ли да открие това?” (Пс. 44:20, 21). И отново, тъй като Бог желае да бъде призоваван само във вяра, и изрично ни заповядва да построяваме нашите молитви според правилото на Неговото Слово; накратко, тъй като вярата е основана върху Словото и е баща на правилната молитва, в мига, в който се отклоним от Словото, нашите молитви са нечисти. Но ние вече показахме, че ако размислим над цялото Писание, ще открием, че Бог изисква тази почит само за Себе Си. Също видяхме по отношение на служението на застъпничество, че то принадлежи само на Христос, и че никоя молитва не може да е приемлива за Бога, ако Христос като Посредник не я освети. И макар че вярващите принасят молитви към Бога в застъпничество за своите братя, ние показахме, че това по никакъв начин не отрича единственото застъпничество на Христос, защото в издигането на себе си и на другите пред Бога всички уповават на това единствено застъпничество. Нещо повече, показахме, че от невежество това застъпничество бива прехвърляно на мъртвите, за които никъде не е писано, че им е заповядано да се молят за нас. Писанието често ни увещава да принасяме молитви един за друг; но не казва и една сричка относно мъртвите; дори Яков негласно изключва мъртвите, когато съчетава двете неща, “изповядвайте един на друг греховете си, и молете се един за друг” (Яков 5:16).

Това е достатъчно за да осъдим тази заблуда, че началото на правилната молитва идва от вярата, а вярата идва чрез слушане на Божието Слово, в което няма никакво споменаване на измислено застъпничество, а суеверието безразсъдно е възприело застъпници, които не са назначени от Бога. Макар Писанието да изобилствува с различни форми на молитва, ние не намираме пример за такова застъпничество, без което според папистите не може да има молитва. Нещо повече, очевидно е, че това суеверие е плод на неверие, тъй като те или не са доволни от Христос като Застъпник, или напълно са Го лишили от тази чест. Последното лесно се доказва в тяхното безочие да твърдят, като най-силен от техните аргументи за застъпничеството на светиите, че ние сме недостойни да имаме достъп до Бога като синове. Наистина, ние признаваме, че това е вярно, но от това заключаваме, че те не оставят нищо за Христос, защото смятат Неговото застъпничество за нищо, освен ако бъде подкрепен от застъпничеството на Георги или Хиполит или други подобни призраци.

(Видове молитви: лична и обществена, 28-30)
28. Лична молитва

Но макар че молитвата е правилно ограничена до клетви и прошения, все пак толкова силна е връзката между прошението и благодарението, че и двете могат да бъдат включени под едно име. Защото формите, които Павел изброява (1 Тим. 2:1), се включват под първия член на това разграничение. Чрез молитвата и прошението ние изливаме нашите желания пред Бога, като искаме и онези неща, които увеличават Неговата слава и изявяват Неговото име, и благата, които ни носят полза. Чрез благодарението ние прилежно хвалим Неговата доброта към нас, като приписваме на Неговата щедрост всяко благословение, което получаваме в живота. Затова Давид включва и двете в едно изречение, “Призови Ме в ден на напаст, и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Пс. 50:15). Не без причина Писанието ни заповядва постоянно да използваме и двете. Вече описахме размера на нашите нужди, докато самият опит прогласява, че трудностите, които ни притискат от всяка страна, са толкова многобройни и толкова големи, че всички хора имат достатъчно основание да изпращат въздишки и стенания към Бога без прекъсване, и смирено да Го умоляват. Защото дори да бяха свободни от бедствия, и най-святите от тях трябва да бъдат подтикнати първо от своите грехове, и второ от безбройните атаки на изкушението, да копнеят за избавление. Жертвата на хваление и благодарение никога не може да бъде прекъсната без вина, тъй като Бог никога не престава да излива благоволение след благоволение, за да ни принуди към благодарност, колкото и да сме мудни и лениви. Накратко, толкова големи и разпространени са богатствата на Неговата щедрост към нас, толкова удивителни и смайващи са чудесата, които виждаме от всяка страна, че никога няма да ни липсват причини и поводи за хваление и благодарение.

Да направим това още по-ясно: Тъй като всички наши надежди и ресурси са поставени в Бога (вече напълно доказахме това), така че нито ние самите, нито нашите начинания могат да успеят без Неговото благословение, ние трябва постоянно да подчиняваме себе си и всичко, което ни принадлежи, на Него. Следователно, каквото и да мислим, говорим или вършим, трябва да го мислим, говорим или вършим под Неговата ръка и воля; тоест, под надеждата за Неговата помощ. Бог е обявил проклятие върху всички, които, уповавайки на себе си или на други хора, си правят замисли или решения, които без да отчитат Неговата воля или да призовават Неговата помощ, замислят или се опитват да действуват (Яков 4:14; Ис. 30:1; 31:1). И тъй като, както вече отбелязахме, Той получава дължимата почит когато бъде признат за източник на всяко добро, следва, че тъй като придобиваме всяко добро от Неговата ръка, ние трябва постоянно да изразяваме нашата благодарност, и че ние нямаме право да използваме ползите идващи от Неговата щедрост, ако усърдно не прогласяваме Неговата похвала и Му отдаваме благодарности, тъй като именно това са целите на Неговата щедрост. Когато Павел заявява, че всичко, създадено от Бога, “се освещава чрез слово и молитва” (1 Тим. 4:5), той показва, че без слово и молитвата нищо не е свято и чисто, като “слово” означава “вяра.” Затова Давид, като е опитал Божията доброта, изящно заявява, “Сложи в устата ми нова песен” (Пс. 40:3); показвайки, че нашето мълчание е нечестие, когато оставим Неговите благословения без похвала, като виждаме, че всяко благословение, което Той дарява, е ново основание за благодарение. Така Исая, като прогласява чудните Божии милости, казва, “Пейте на Господа нова песен” (Ис. 42:10). В същия смисъл Давид казва в друг стих, “Господи, отвори устните ми; и устата ми ще разгласяват Твоята хвала” (Пс. 51:15). По същия начин Езекия и Йоан заявяват, че ще смятат за цел на своето избавление “да пеят своите песни в дома на Господа” (Ис. 38:20; Йона 2:9). Давид полага общо правило за всички вярващи в тези думи, “Какво да дам на Господа за всичките Му благодеяния към мен? Ще взема чашата на спасението и ще призова името на Господа” (Пс. 116:12, 13). Църквата следва това правило в друг псалм, “Избави ни, Господи Боже наш, и събери ни измежду народите, за да славословим Твоето свято име, и да тържествуваме с Твоята хвала” (Пс. 106:47). И отново, “Той е погледнал благосклонно на молитвата на лишените, и не е презрял молбата им. Това ще се напише за бъдещото поколение; и хора, които ще бъдат създадени, ще хвалят Господа. . . . За да възвестят името на Господа в Сион, и хвалата Му в Ерусалим” (Пс. 102:17, 18, 21). Нещо повече, когато вярващите умоляват Господа на направи нещо “заради името Си,” като заявяват, че са недостойни да получат нещо сами по себе си, задължават себе си да принасят благодарности и обещават да използват правилно Неговата доброта, като я възвестяват. Така Осия, като говори за бъдещото изкупление на Църквата, казва, “Отнеми всяко наше беззаконие, и приеми благата ни; така ще отдадем благодарствени приноси от устните си” (Ос. 14:2).

Не само че нашите езици прогласяват Божията доброта, но биваме естествено вдъхновени с любов към Него. “Обичам Господа, защото послуша гласа ми и молбите ми” (Пс. 116:1). В друг стих, като говори за помощта, която е получил, той казва, “Обичам Те, Господи, сило моя!” (Пс. 18:1). Никое хваление не би било угодно на Бога, ако не произтича от това чувство на любов. Нещо повече, трябва да обърнем внимание на изявлението на Павел, че всички желания, които не са придружени с благодарение, са порочни и извратени. Неговите думи са, “Във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение” (Фил. 4:6). Тъй като под влиянието на мрачност, умора, нетърпение, скръб или страх много хора използват мърморене в своите молитви, той ни заповядва така да управляваме нашите чувства, че радостно да благославяме Бога дори преди да сме получили това, което искаме. Но ако винаги трябва да съществува в пълна сила тази връзка между неща, които са почти противоположни, толкова по-свещено е задължението върху нас да прогласяваме Божието хваление винаги когато Той изпълнява нашите искания.

И както вече показахме, че нашите молитви биват осветени чрез застъпничеството на Христос (иначе биха били замърсени), така Апостолът, като ни заповядва “непрестанно да принасяме на Бога жертва на хвала” чрез Христос (Евр. 13:15), ни напомня, че без намесата на Неговото свещеничество нашите устни не са достатъчно чисти, за да хвалят Божието име. От това заключаваме, че преобладава едно чудовищно заблуждение сред папистите, и едно голямо мнозинство от тях се чудят кога Христос е техен Застъпник.

Причината Павел да заповядва “Молете се непрестанно; във всяко нещо благодарете” (1 Сол. 5:17, 18), е защото иска ние с най-голямо усърдие, по всяко време, във всичко и при всякакви обстоятелства да насочваме нашите молитви към Бога, да очакваме всичко, което желаем, от Него, и когато го получим, да го приписваме на Него; и това ни дава непрестанна основа за молитва и хваление.

29. Необходимостта и опасността от обществените молитви

Това усърдие в молитва, макар че конкретно се отнася за личните молитви на отделните хора, до известна степен също се отнася и за обществените молитви на Църквата. Може да се каже, че те не могат да бъдат непрестанни и не трябва да бъдат непрестанни, освен по начин, който заради обществения ред, е установен от общото съгласие на хората. Аз признавам това, и затова са установени предварително определени часове, които макар и да нямат значение за Бога, са необходими за употреба от човека, с цел общото удобство и за да стават всички неща в Църквата, както Павел заповядва, “прилично и с ред” (1 Кор. 14:40). Но в това няма нищо, което да попречи на вяска църква понякога да бъде подбуждана към по-честа употреба на молитвата, или да бъде по-ревностно пламенна под натиска някаква по-голяма нужда. Към края на главата (р. 51, 52) ще говорим повече за постоянството в молитвата, което е много близко до усърдието.

Нещо повече, това усърдие е много различно от battologia, “празното говорене,” което нашият Спасител забранява (Мат. 6:7). Защото тук Той не ни забранява да се молим дълго или често, или с голяма ревност, а ни предупреждава да не си въобразяваме, че можем да измъкнем нещо от Бога като Му досаждаме с безкрайна бъбривост, като че ли Той може да бъде убеден по човешки начини. Ние знаем, че лицемерите, като не осъзнават, че се изправят пред Бога, принасят своите молитви така надуто, като че ли са част от пищно представление. Фарисеят, който благодареше на Бога, че не е като другите хора, без съмнение прогласяваше своята си похвала пред хората, като че иска да придобие репутация на святост чрез своите молитви. Оттук идва това празно говорене, което по същите причини преобладава толкова много в папството в наши дни, че някои безделно прекарват времето си чрез повтаряне на едни и същи произволни молитви, а други използват дълги тиради, за да изявят себе си пред простите. Тъй като тази детинска словоохотливост е подигравка към Бога, не е странно, че тя е забранена в Църквата, за да може всяко изразено чувство да бъде искрено, идващо от вътрешността на сърцето.

С тази злоупотреба е свързана и друга, която нашият Спасител също осъжда, а именно, когато заради външното показване лицемерите търсят множество свидетели на своите молитви, и по-скоро биха се молили на пазара, отколкото тайно, но без ръкопляскания. Тъй като, както вече казахме (р. 4, 5), истинската цел на молитвата е да отнесе нашите мисли право при Бога, било за да прогласяваме Неговата слава или за да искаме Неговата помощ, можем лесно да видим, че нейното главно обиталище е в ума и в сърцето, или по-скоро самата молитва по естество е изливане и изявление на вътрешното чувство пред Този, Който изследва сърцата. Затова, както вече казахме, когато нашият Божествен Учител благоволи да положи най-доброто правило за молитва, Неговата заповед беше, “Влез във вътрешната си стаичка, и като си затвориш вратата, помоли се на своя Баща, Който е в тайно; и Баща ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Като не забранява да следваме примера на лицемерите, които търсят човешко одобрение чрез усърдно себепоказване в молитва, Той ни дава по-добрия път – влез във вътрешната си стаичка, затвори вратата и така се моли. Чрез тези думи, както аз ги разбирам, Той ни учи да търсим уединено място, което да ни даде възможност да обърнем всички свои мисли навътре и да влезем дълбоко в нашите сърца, като обещава, че Бог ще обърне внимание на чувствата на нашия ум, на които тялото трябва да бъде храм.

Той няма предвид да отрича, че може би е целесъобразно да се молим и на други места, но показва, че естеството на молитвата е по-скоро тайно, обитава предимно в ума и изисква покой, напълно отдалечен от суматохата на обичайните грижи. И затова не е без причина, че нашият Господ, когато искаше да се отдаде по-дълбоко на молитва, се оттегляше на уединено място далеч от шума на света, като чрез Своя пример ни напомня, че не трябва да пренебрегваме онези помощни средства, които дават способност на ума, който е твърде разположен да блуждае, да се съсредоточи искрено в молитва. В същото време, тъй като Той не се въздържаше от молитва когато имаше повод за това, дори да се намира всред тълпата, така и ние, винаги когато е нужно, трябва на всяко место да издигаме “чисти ръце” (1 Тим. 2:8). И следователно трябва да знаем, че който отказва да се моли в общественото събрание на светиите, не знае да се моли сам, в уединение или у дома. От друга страна, който не се моли сам и в уединение, колкото и прилежно да посещава обществените събрания, хвърля молитвите си на вятъра, защото уповава повече на човешкото мнение, отколкото на скритите Божии съдби.

Все пак, за да не би обществените молитви на Църквата да бъдат пренебрегвани, Господ от древността ги е нарекъл с най-почетни имена, особено когато нарича Храма “молитвен дом” (Ис. 56:7). Защото чрез този израз Той показва, че задължението за молитва е главна част от Неговото поклонение, а също, че Неговият Храм е поставен пред вярващите като знаме, за да им даде способност да се включат в молитвата с общо съгласие. Добавено е също благородното обещание, “Теб Те чака хваление, Боже, в Сион, и пред Теб ще се изпълни клетвата” (Пс. 65:1). С тези думи псалмистът ни напомня, че молитвите на Църквата никога не са напразни; защото Бог винаги дава на Своите хора основания за радостни песни. Но макар че сенките на Закона са отменени, все пак, тъй като чрез тази наредба Бог е благоволил да насърчи всред нас единството на вярата, не може да има съмнение, че същото обещание принадлежи и на нас – обещание, което Христос потвърди с устата Си, и което според Павел има вечна стойност.

30. Не църковните сгради, а ние самите сме храм на Бога

Тъй като в Своето Слово Бог заповядва обща молитва, така обществените храмове са места предназначени за тяхното изпълнение, и следователно онези, които отказват да се присъединят към Божиите хора в това действие, нямат основание за извинението, че изпълнявали заповедта на Господа за молитва в своята вътрешна стаичка. Защото Този, Който обещава, че ще изпълни онова, което двама или трима събрани в Негово име поискат (Мат. 18:20), заявява, че по никакъв начин не презира молитвите, които биват публично принасяни, ако няма външна показност, или стремеж към човешко одобрение, и ако има истинско и искрено чувство във вътрешните части на сърцето.

Ако това е законната употреба на църквите (а то определено е), ние от друга страна трябва да внимаваме да не подражаваме на практиката, която е започнала преди няколко века, да си въобразяваме, че църквите са истинското обиталище на Бога, където Той е по-склонен да ни слуша, или да им приписваме някаква тайна святост, която прави молитвата в тях по-свята. Защото като виждаме, че ние сме истинските Божии храмове, ние трябва да се молим в себе си, ако искаме да призоваваме Бога в Неговия свят храм. Нека да оставим такива чудовищни идеи на юдеите и на езичниците, като знаем, че имаме заповед да се молим на всяко място “в дух и истина” (Йоан 4:23). Вярно е, че според Божията наредба в древността храмът беше посветен за принасяне на молитви и жертви, но това беше време, когато истината (която сега нямаме право да ограничаваме в материален храм, защото е напълно изявена), е била скрита под сенчести преобрази. Дори Храмът не беше представен на евреите като ограничаващ Божието присъствие между стените си, но трябваше да ги учи да виждат образа на истинския Храм. Затова и Исая, и Стефан отправят сериозен упрек към онези, които смятат, че Бог по някакъв начин може да живее в ръкотворни храмове (Ис. 66:2; Деян. 7:48).

(Употребата на песни и на разговорен език, 31-33)
31. За говоренето и пеенето в молитва

От това е съвършено ясно, че нито думите, нито пеенето (когато се използва в молитва) имат някакво действие или някаква полза пред Бога, ако не идват от дълбоко чувство в сърцето. Те дори предизвикват Неговия гняв против нас, ако идват само от устните и от гърлото, тъй като това означава да злоупотребяваме с Неговото свято име и да се присмиваме на Неговото величие. Правим този извод от думите на Исая, които, макар че има по-широк смисъл, упрекват също и този порок: “Понеже тези хора се приближават при Мен с устата си, и Ме почитат с устните си, но са отстранили сърцето си далеч от Мен, и благоволението им към Мен е по човешки учения, научени папагалски, затова, ето, ще пристъпя да направя чудно дело между тези хора, да, чудно и странно дело; и мъдростта на мъдрите им ще изчезне, и разумът на разумните ще се скрие” (Ис. 29:13, 14).

Все пак ние не осъждаме думите или пеенето, а силно ги препоръчваме, но само ако са в съгласие с чувствата на сърцето. Защото по този начин мисълта за Бога бива поддържана в нашите умове, които, поради тяхното променливо и непостоянно естество, бързо се отпускат и биват разсеяни от различни предмети, ако не се използват всякакви средства, за да ги подкрепят. Освен това, тъй като Божията слава трябва да бъде изявена във всяка част от нашето тяло, специалното служение, на което езикът трябва да бъде посветен, е служението на пеене и говорене, тъй като той изрично е бил създаден да заявява и прогласява Божието хваление. Тази употреба на езика е главно за обществените служби, които се извършват на събранията на светиите. По този начин ние прославяме заедно с един глас и една уста Бога, на Когото служим в един Дух и една вяра; и това става открито, за да може всеки един от нас да получи изповедта на вярата на своя брат, и така да бъде призован и подбуден да му подражава.

32. Пеене в църквата

Сигурно е, че употребата на пеене в църквите (което мога да спомена бегло) е не само много древна, но също е използвана от Апостолите, както можем да разберем от думите на Павел, “Ще пея с духа си, но ще пея и с ума си” (1 кор. 14:15). По същия начин той казва на Колосяните, “Учете се и увещавайте се с псалми, химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си” (Кол. 3:16). В първия стих той ни заповядва да пеем с гласа и сърцето; във втория ни препоръчва духовни песни, чрез които праведните взаимно се назидават. Но Августин свидетелствува, че това не е била общоприета практика (August. Confess. Lib. 9, cap. 7), като твърди, че Миланската църква за първи път използва пеене по времето на Амвросий, когато трудностите на хората са били по-чести от обикновено, защото истинската вяра е била преследвана от Юстина, майката на Валентиниан; и че след това практиката е била последвана от другите Западни църкви. Малко преди това той казва, че този обичай е дошъл от Изтока. Той също намеква (Retract. Lib. 2), че е бил възприет в Африка по негово време. Неговите думи са, “Хиларий, заемащ длъжността трибун, оскърбява с най-горчивите обиди, които е могъл да намери, обичая, който тогава започва да съществува в Картаген, на пеене на химни от книгата Псалми на олтара, или преди причастието, или по време на неговото раздаване на хората; по искане на моите братя аз му отговорих.” И наистина, ако пеенето бъде доведено до тържественост, която подобава на присъствието на Бога и на ангелите, то дава достойнство и благодат на свещенодействията и има много могъщо действие да подбужда ума към истинска ревност и пламенност в молитва. Но ние трябва да сме много внимателни да не би нашите уши да бъдат повече съсредоточени върху музиката, отколкото умовете ни върху духовното значение на думите. Августин признава (Confess. Lib. 10, cap. 33), че страхът от тази опасност понякога го кара да желае въвеждането на една практика, спазвана от Атанасий, който заповядва на четеца да използва само лека мелодичност на гласа, повече рецитиране, отколкото пеене. Но като размишлява колко много предимства има пеенето, той е по-скоро съгласен с другата страна. Ако се спазва тази умереност, не може да има съмнение, че практиката на пеенето е свята и здравословна. От друга страна, песните, които са съставени само за да гъделичкат и наслаждават ухото, не са подходящи за величието на Църквата и са напълно омразни на Бога.

33. Молитвата трябва да бъде на разговорен език

Също е ясно, че обществените молитви не трябва да бъдат говорени на гръцки сред латинци, нито на латински сред французи или англичани (както досега е била практиката навсякъде), а на разговорен език, за да могат всички присъствуващи да ги разбират, тъй като трябва да бъдат използвани за назидание на цялата Църква, която не може да се възползва от неразбираеми звуци. По този въпрос онези, които не са мотивирани от човечност или любов, трябва поне да бъдат донякъде впечатлени от властта на Павел, чиито думи в никакъв случай не са неясни: “Иначе, ако славословиш с духа си, как ще рече, Амин, на твоето благодарение онзи, който е в положението на простите, като не знае какво говориш? Защото ти наистина благодариш добре, но другият не се назидава” (1 Кор. 14:16, 17). Тогава как може някой да се възхищава от необузданата разпуснатост на папистите, които, макар Апостолът открито да възразява против това, не се колебаят да врещят най-многословни молитви на чужд език, молитви, от които понякога самите те не разбират и една сричка, и нямат желание и другите да ги разбират?

Павел ни дава съвсем друг пример за поведение, “Тогава какво? Ще се моля с духа си, но ще се моля и с ума си; ще пея с духа си, но ще пея и с ума си”; като “духът” означава специалната дарба на езици, която някои, които са я получили, са злоупотребили с нея, като са я отделили от ума, тоест от разбирането. Принципът, който винаги трябва да спазваме, е, че във всяка молитва, обществена и лична, езикът без ума не е угоден на Бога. Нещо повече, умът трябва да бъде така настроен, че в ревността на мислите далеч да превъзхожда онова, което езикът е способен да изрази.

Накрая, езикът дори не е необходим за личната молитва, освен доколкото вътрешното чувство е недостатъчно за вдъхновение, или когато силата на вдъхновението сама поражда думите на езика. Защото макар че най-добрите молитви понякога са без думи, пак когато чувствата в нашия ум са силни, езикът спонтанно започва да говори и нашите външни части спонтанно вършат движения на поклонение. От това идва и онова неясно мърморене на Анна (1 Царе 1:13), нещо подобно на това, което всички светии преживяват, когато не могат да намерят точни и ясни изрази.

Телесните движения, които обикновено извършваме в молитва, като коленичене и откриване на главата (виж Калвин върху Деян. 20:36), са действия, чрез които се опитваме да се издигнем към по-висше поклонение към Бога.

(Господната Молитва: Изложение на първите три прошения, 34-42)
34. Господната Молитва като необходима помощ за нас

Сега трябва да обърнем внимание на един не само по-сигурен метод, но също и форма на молитва, а именно, този, който нашият небесен Баща ни е дал в Своя възлюбен Син, и в който можем да видим Неговата безгранична доброта и снизхождение (Мат. 6:9; Лука 11:2). Освен че ни увещава и насърчава да Го търсим във всекидневните си нужди (както децата обикновено прибягват до закрилата та своите родители, когато бъдат подтиснати от тревога), като вижда, че не осъзнаваме напълно колко дълбока е нашата бедност или какво е правилно или в наш интерес да искаме, Той се е погрижил за това незнание; Той е промислил изобилно там, където нашите способности не успяват. Защото ни е дал форма, в която като в картина пред нас е представено всичко, което е законно да желаем, всичко, което е в наш интерес, всичко, което е необходимо да искаме. В това отношение от тази доброта ние придобиваме голяма утеха като знаем, че като искаме с Неговите собствени думи, ние не искаме нищо, което е нелепо, странно или неуместно; накратко, нищо, което не Му е угодно. Платон, като вижда невежеството на хората като представят своите желания пред Бога, желания, които ако бъдат изпълнени, често ще бъдат най-вредни за тях, заявява, че най-добрата форма на молитва е тази, която древният поет ни е дал: “О, царю Зевс, дай ни което е най-добро, независимо дали го желаем или не; но отдалечи от нас което е зло, дори да го искаме” (Платон, Алкивиад, 2). Този езичник показва своята мъдрост като осъзнава колко опасно е да искаме от Бога това, което нашите страсти ни заповядват; докато в същото време ни напомня за нашето нещастно състояние, че не можем безопасно да отворим устата си пред Бога, ако Неговият Дух не ни научи как да се молим правилно (Рим. 8:26). Следователно, ние трябва да поставим много висока стойност върху тази привилегия, че единородният Божий Син поставя думи в устата ни и така освобождава нашите умове от всяко колебание.

35. Разделяне и основно съдържание

Тази форма или правило за молитва е съставена от шест прошения. Защото не мога да се съглася с онези, които я разделят на седем, поради негативния съюз, използван от Евангелиста, който очевидно свързва двете в едно; тоест, той казва, Не ни въвеждай в изкушение, но ни помогни в нашата слабост, и ни избави, за да не паднем. Древните автори също се съгласяват с нас (Augustine, Enchiridion ad Laurent. 30:116; Pseudo-Chrysost. Hom. Matt. 14), че това, което изглежда добавена от Матей седма точка, трябва да бъде смятано за обяснение на шестото прошение.

Но макар че първото място във всяка част на молитвата е отделено за Божията слава, то все пак е специално предмет на първите три прошения, в които трябва да търсим само Божията слава, без да споменаваме онова, което е за наша полза. Трите последни прошения са посветени на нашите интереси и по естество се отнасят за неща, които са полезни за нас. Когато искаме да се свети Божието име, тъй като Бог желае да провери дали Го обичаме и Му служим доброволно или поради надежда за награда, ние не трябва въобще да мислим за своите си интереси; трябва да поставим пред очите си Неговата слава и да гледаме само към нея. В другите подобни прошения трябва да се чувствуваме именно по този начин.

Вярно е, че това служи много за нашия интерес, защото когато се свети Божието име, с това се изработва и нашето освещение. Но както казах, ние трябва да затваряме очите си за тази полза и да останем слепи, така че дори да не я виждаме; и така дори всяка надежда за нашата собствена полза да бъде унищожена, ние пак не трябва никога да преставаме да желаем и да се молим да се свети Неговото име, и за всичко друго, което е свързано с Божията слава. Имаме примери в Мойсей и Павел, които не счетоха за голяма загуба да отвърнат очите и умовете си от самите себе си, и със силна и пламенна ревност копнееха за смъртта, ако чрез тяхната смърт можеше да се прогласи Божието царство и слава (Изх. 32:32; Рим. 9:3). От друга страна, когато искаме всекидневния хляб, макар да желаем това, което е полезно за нас самите, ние трябва също съзнателно да търсим Божията слава, така че въобще да не искаме хляб, ако това искане не се окаже за Негова слава. Сега нека продължим с изложение на молитвата.

ТАТКО НАШ, КОЙТО СИ НА НЕБЕТО

36. “Татко наш”

Първото нещо, което виждаме, е, както вече казахме (р. 17-19), че всички наши молитви към Бога трябва да бъдат представяни само в името на Христос, тъй като няма друго име, което да ги представи при Бога. Като наричаме Бога наш Баща, ние определено включваме името на Христос. Защото с каква увереност някой човек би могъл да нарече Бога свой Баща? Кой би имал наглостта да си присвои честта да бъде Божий син, ако не сме даром осиновени като Негови синове в Христос? Тъй като е истинският Син, Той ни е даден като брат, така че онова, което Той притежава по естество, става наше чрез осиновение, ако приемем тази голяма милост с твърда вяра. Както Йоан казва, “А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, на тези, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:12).

Затова той нарича Себе Си наш Баща, а също благоволи да бъде наричан така от нас, и чрез това име ни освобождава от всяко неверие, тъй като не може да се намери по-силна любов от бащинската. Също, Той не би могъл да ни даде по-силно свидетелство за Своята безгранична любов от това да ни нарече Свои синове. Но Неговата любов към нас е толкова по-голяма и по-превъзходна от тази на земните родители, колкото Той превъзхожда всички хора в доброта и милост (Ис. 63:16). Земните родители биха могли да изоставят своите деца, като изгубят своята родителска любов; Той никога няма да ни изостави (Пс. 27:10), тъй като не може да се отрече от Себе Си. Защото имаме Неговото обещание, “И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате добри неща на децата си, колко повече вашият Баща, Който е на небесата, ще даде добри неща на онези, които искат от Него!” (Мат. 7:11). По същия начин пророкът казва, “Може ли жена да забрави сучещото си дете, та да не се смили за детето на утробата си? Обаче те ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя” (Ис. 49:15). Но ако сме Негови синове, тогава, както синът не може да прибегне до закрилата на чужденец и непознат без това да означава оплакване от жестокостта или бедността на бащата, така ние не можем да искаме помощ от никое друго място, освен от Него, ако не искаме да Го упрекваме в бедност, или нищета, или жестокост и прекомерна суровост.

37. “Татко наш”: Обръщение, което трябва да ни насърчи

Също, нека не твърдим, че е правилно да бъдем плахи поради съзнанието за греха, от който нашият Баща, макар добър и милостив, бива всекидневно оскърбяван. Защото ако сред хората синът не може да има по-добър защитник за своята кауза пред баща си от себе си, и не може да намери по-добър застъпник да придобие отново изгубеното благоволение на баща си, отколкото като дойде просещ и унизен, признаващ своята грешка, да иска милост от своя баща, чиито бащински чувства не могат да не бъдат трогнати от такова умоляване, тогава какво би направил “Бащата на милостите и Бог на всяка утеха” (2 Кор. 1:3)? Няма ли Той да се вслуша по-скоро в сълзите и стенанията на Своите деца, когато просят за себе си (особено като имаме предвид, че Той самият ги кани и увещава да го правят), отколкото в посредничеството на други хора, към което прибягват плахите поради своето отчаяние, защото нямат вяра в милостта и добротата на своя Баща? Той ни представя изобилието на Своята бащинска доброта в притча (Лука 15:20), когато бащата с отворени обятия приема сина, който е напуснал баща си, прахосал е състоянието си в бунтовен живот, и по всякакъв начин е съгрешил тежко против него. Той не чака синът му да поиска прошка, а като знае предварително, че синът му ще я поиска, вижда го отдалеч, тича да го посрещне, утешава го и го възстановява в дома. Като ни представя този възхитителен пример на човешка доброта, ние можем да очакваме същото от Него, Който не само е наш Баща, но и е най-добър и най-милостив от всички бащи, колкото и неблагодарни, бунтовни и нечестиви синове да сме, само ако се оставим на Неговата милост. И за да ни увери още повече, че е такъв Баща, ако ние сме християни, Той благоволява да бъде наречен не само Баща, но наш Баща, като че ли Го умоляваме по този начин: Татко, Който имаш такава любов към Своите деца и си така готов да прощаваш, ние, твоите деца, идваме при Теб и представяме Нашите искания, напълно уверени, че нямаш други чувства към нас освен бащински чувства, макар и да сме недостойни за такъв Баща.

Но тъй като нашите ограничени сърца не са способни да обхванат такова безгранична благоволение, Христос не само е залог и предплата за нашето спасение, но също ни дава Духа като свидетел на това осиновение, та чрез Него свободно да викаме, Авва, Татко! Следователно, винаги когато биваме възпирани от някакво чувство на колебание, нека да искаме от Него да премахне нашата плахост, и като ни постави под великодушното водителство на Духа, да ни даде способност да се молим смело.

38. “Татко наш”: Обръщение, което ни поставя в общение с нашите братя

Но наставлението, което ни е дадено, не е че всеки отделен човек трябва да Го нарича свой Баща, а че ние всички като цяло трябва да Го наричаме наш Баща. С това ни се напомня колко силно трябва да е чувството на братска любов между нас, тъй като ние всички, чрез една и съща милост и безплатна доброта, сме деца на такъв Баща. Защото ако Той, от Когото ние придобиваме всичко, което е добро, е наш общ Баща (Мат. 23:9), ние трябва да бъдем готови всяко нещо, което е дадено на един от нас, да го споделим с останалите, когато това е необходимо.

Но ако ние сме така готови да простираме ръцете си и да си помагаме един на друг, както сме длъжни, няма нищо, чрез което повече да послужим на нашите братя, отколкото като ги поверим на грижата на най-добрия родител, тъй като ако Той е милостив и добронамерен, не може да се желае нищо повече от това. И наистина, ние дължим и това на нашия Баща. Защото както човек, който искрено и от сърце обича бащата на едно семейство, простира същата любов и добра воля към всички членове на семейството, така е прилично да простираме ревността и любовта, която чувствуваме към нашия небесен Баща, към Неговите хора, Неговото семейство, и накрая, към Негово наследство, които Той почита така високо, че да ги нарече “пълнота” на Своя единороден Син (Еф. 1:23). Затова нека християнинът така да съставя своите молитви, че да ги прави общи, и да приема всички, които са негови братя в Христос; не само онези, които понастоящем вижда и познава като такива, но и всички хора, които живеят на земята. Не е в нашето познание какво Бог е определил по отношение на тях, но благочестиво и човечно е да желаем и да се надяваме на най-доброто за тях. Все пак ни подхожда да гледаме с особена любов онези, които са от домочадието на вярата, и които Апостолът с ясни думи препоръчва на нашите грижи във всичко (Гал. 6:10). Накратко, всички наши молитви трябва да се отнасят към тази общност, която нашият Господ е установил в Своето царство и семейство.

39. Сравнение на молитвата с даването на милостиня

Но това не възпира да се молим конкретно за самите себе си и за определени хора, ако нашият ум не отхвърля възгледа за тази общност, не се отклонява от нея, но постоянно се позовава на нея. Защото молитвите, макар и да са за конкретни хора, като имат тази цел пред погледа си, не престават да бъдат общи. Всичко това може да се разбере лесно чрез аналогия. Имаме обща заповед от Бога да се грижим за нуждите на всички бедни, и все пак тази заповед бива спазвана и от онези, които с тази цел дават помощ на всички, които виждат или знаят, че са в нищета, макар да подминават много хора, чиито нужди не са по-малко спешни, или защото не могат да знаят за тях, или не са способни да помогнат на всички. По същия начин няма нищо противно на Божията воля в онези, които като имат предвид тази общност на Църквата, все пак принасят конкретни молитви, в които с общ ум, макар и с лични думи, те препоръчват на Бога себе си или други хора, за чиито нужди Той е благоволил да ги запознае по-отблизо.

Вярно е, че молитвата и даването на материална помощ не са напълно еднакви по естество. Ние можем да дарим добротата на нашата щедрост само на онези, за чиито нужди знаем, докато в молитва можем да помогнем и на най-непознатите чужденци, колкото и голямо да е разстоянието между нас и тях. Това се прави чрез онази обща форма на молитва, която, като включва всички Божии синове, включва и непознатите чужденци. Към това можем да отнесем и увещанието, което Павел дава на вярващите в своето време, да издигат “ръце святи, а не гневни и препирливи” (1 Тим. 2:8). Като им напомня, че разприте са пречка за молитвата, той показва, че неговото желание е те в единодушие да принасят общо своите молитви.

40. “Татко наш . . . на небето”

Следващите думи са,

КОЙТО СИ НА НЕБЕТО.

От това не трябва да заключаваме, че Той е затворен и ограничен в небесната сфера, като в някаква граница. Затова Соломон признава, “Небето на небесата не е достатъчно да Те побере” (3 Царе 8:27); и самият Бог казва чрез пророка, “Небето Ми е престол, и земята е Мое подножие” (Ис. 66:1); като с това показва, че Неговото присъствие не е ограничено до никоя област, а е в цялото пространство. Но тъй като нашите осакатени умове не са способни да обхванат Неговата неизмерима слава, за нас мястото на Неговото обитаване е наречено “небе,” тъй като очите ни не могат да видят нещо така изпълнено с блясък и величие. И така, макар ние да сме свикнали да смятаме всеки предмет като ограничен в мястото, в което го виждат нашите усещания, не може да се припише никакво място на Бога; и следователно, ако Го търсим, трябва да се издигнем над всяко плътско или умствено усещане. И отново, тази форма на изразяване ни напомня, че той е отвъд всяка промяна или тление, че държи цялата вселена в ръцете Си и я управлява чрез Своята сила. Следователно, смисълът на тези изрази е същото като да се каже, че Бог има безкрайно величие, необхватна същност, безгранична сила и вечна продължителност. Когато говорим така за Бога, нашите мисли трябва да се издигнат до най-високата си точка; не трябва да Му приписваме нищо, което е от земно или плътско естество, не трябва да Го измерваме с нашите малки стандарти или да предполагаме, че неговата воля е като нашата. В същото време трябва да основаваме нашата увереност в Него, като разбираме, че небето и земята са управлявани от Неговото провидение и сила.

Накратко, под името Баща пред нас е представен този Бог, Който ни се явява в Своя образ, за да Го призоваваме с твърда вяра; и познатото име “Баща” ни е дадено не само да ни вдъхва увереност, но също да обуздава нашите умове и да ги възпира да не се отклонят по съмнителни или измислени богове. Така се издигаме от единородния Син до върховния Баща на ангелите и на Църквата. Така, когато Неговият престол е основан в небето, с това ни се напомня, че Той управлява света, и следователно не е напразно да идваме при Него, Чиято бащинска грижа виждаме около нас. “Който идва при Бога,” казва Апостолът, “трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава онези, които Го търсят” (Евр. 11:6). Тук Христос ни дава две изисквания относно Своя Баща, първо, да поставим своята вяра в Него; и второ, да бъдем уверени, че Той не е пренебрегнал нашето спасение, тъй като е снизходителен да ни осигури Своето провидение. Чрез тези елементарни принципи Павел ни приготвя да се молим правилно; защото преди да ни заповяда да представяме пред Бога своите молби, той започва по този начин, “Господ е близо. Не се безпокойте за нищо” (Фил. 4:5, 6). Откъдето става ясно, че съмнение и смущение подтискат молитвите на онези, в чиито умове не е здраво вкоренена вярата, че “очите на Господа са върху праведните” (Пс. 34:15).

41. Първо прошение

Първото прошение е,

ДА СЕ СВЕТИ ИМЕТО ТИ.

Необходимостта да обясняваме това издава нашия голям позор. Защото какво може да бъде по-неприлично от това, че Божията слава бива осакатена от нашата неблагодарност и злоба, и бива унищожавана от нашето безочие и нахалство? Но дори всички нечестиви да избухнат в богохулна ярост, святостта на Божието име ще продължава да свети. Правилно възклицава Псалмистът, “Според името Ти, Боже, е и хвалата Ти до краищата на земята” (Пс. 48:10). Защото където Бог открива Себе Си, трябва да бъдат изобразени Неговите съвършенства, Неговата сила, доброта, мъдрост, справедливост, милост и истина, които ни изпълват с възхищение и ни подбуждат да изявяваме Неговата хвала. Затова, тъй като Божието не е достатъчно освещавано на земята, и тъй като ние сме неспособни напълно да го освещаваме, наше задължение е поне да го направим предмет на нашите молитви.

Обобщението е: Нашето желание трябва да бъде Бог да получи почитта, която е Негова по право; хората никога да не мислят или говорят за Него без най-голяма почит. Обратното на тази почит е богохулство, което винаги е било твърде разпространено в света и е преобладаващо в наши дни. От това идва и необходимостта от това прошение, което би било излишно, ако сред нас съществуваше достатъчно благочестие. Но ако Божието име бива правилно освещавано само когато единствено то бива прославяно, отделено от всички други имена, в това прошение ни се заповядва да искаме не само Бог да защити Своето свято име от всяко презрение и оскърбление, но също да принуди целия човешки род да го почита.

Така, тъй като Бог изявява Себе Си отчасти чрез Своето Слово, и отчасти чрез Своите дела, Той не бива освещаван, ако по отношение на двете не Му отдаваме дължимото, и така да приемем онова, което идва от Него, като отдаваме похвала и на Неговата справедливост, и на Неговата милост. Той е вградил знаците на Своята слава върху многообразните Свои дела, и те трябва да предизвикват хваление от всеки език. Така Писанието ще придобие истинска власт пред нас, и никое събитие няма да ни попречи да празнуваме Божието хваление по отношение на всяка част от Божието управление. От друга страна, прошението включва желание да загине е да бъде угасено всяко нечестие, което замърсява Неговото свято име, и да престане всяко нещо, което, което закрива или осакатява Неговата слава, всяко злословие и оскърбление; да бъде подтиснато всяко богохулство, за да бъде още по-явно изявено Божието величие.

42. Второ прошение

Второто прошение е,

ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО.

Това не съдържа нищо ново, и все пак има основание да го отделим от първото. Защото ако размислим върху нашата сънливост върху най-великия от всички предмети, ще видим колко необходимо е да разглеждаме подробно онова, което трябва да познаваме съвършено. Затова, след заповедта да се молим Бог да внесе ред и в крайна сметка напълно да изличи всяко петно, което се хвърля върху Неговото свято име, се добавя друго прошение, съдържащо почти същото желание, а именно, “Да дойде Твоето царство.”

Макар че вече дадохме определение за това царство, сега накратко ще повторя, че Бог царува тогава, когато хората, отричайки се от себе си и презирайки света и този земен живот, се посветят на правда и се стремят към небето. Така че това царство се състои от две части; първата е когато Бог чрез действието на Своя Дух поправя всички извратени страсти на плътта, която упорито воюва против Него; и второ, когато довежда всички наши мисли в покорство на Неговата власт.

Следователно, това прошение бива правилно изразено само от онези, които започват със самите себе си; с други думи, които се молят да бъдат очистени от всяко извращение, което смущава спокойствието и нарушава чистотата на Божието царство. Така, тъй като Божието Слово е като царски жезъл, тук ни се заповядва да се молим Той да покори всички умове и сърца в доброволно подчинение. Това става когато чрез тайното вдъхновение на Своя Дух Той изявява действието на Своето Слово и го издига до положението на почит, което то заслужава. След това трябва да се обърнем към нечестивите, които извратено и с отчаяна лудост се противят на Неговата власт. Затова Бог установява Своето царство като смирява целия свят, макар и по различни начини, като усмирява похотта на едни и разрушава необузданата гордост на други. Ние трябва да желаем това да става всеки ден, за да може Бог да събере църквите Си от всички краища на света, да умножи и увеличи техния брой, да ги обогати със Своите дарове, да установи правилния ред в тях; от друга страна, да победи всички врагове на чистото учение и религия, да смути техните замисли, да осуети техните опити. От това става ясно, че има сериозно основание за заповедта, която заповядва всекидневен напредък, защото човешките дела никога не са успешни, ако не бъдат изличени всички нечистоти на порока и ако почтеността не разцъфти в пълна сила. Но пълната изява ще дойде едва в последното идване на Христос, когато, както Павел заявява, “Бог ще бъде всичко във всички” (1 Кор. 15:28).

Следователно, тази молитва трябва да ни отдели от светските извращения, които ни отделят от Бога и пречат на Неговото царство да процъфтява вътре в нас; второ, тя трябва да ни запали с горещо желание да умъртвяваме плътта; и накрая, трябва да ни обучи в търпението на кръста; тъй като това е начинът, по който напредва Божието царство. Ако вътрешният човек бива обновяван, не трябва да ни притеснява, че външният човек загнива. Защото такова е естеството на Божието царство, че като се покоряваме на Божията правда, Бог ни прави съучастници в Своята слава. Именно това става, когато, непрекъснато прибавяйки към Своята светлина и истина, чрез които биват разпръснати, угасени и унищожени лъжите и тъмнината на Сатана, Бог закриля Своите хора, води ги в правия път чрез действието на Своя Дух и ги утвърждава в търпение; докато от друга страна осуетява нечестивите замисли на Своите врагове, обърква ги в техните хитрини и измами, възпира тяхната злоба и обуздава тяхното безочие, докато накрая погълне Антихриста “с дъха на устата Си” и ще унищожи всяко нечестие “с явлението на Своето идване” (2 Сол. 2:8).

43. Трето прошение

Третото прошение е,

ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ НА ЗЕМЯТА, КАКТО Е НА НЕБЕТО

Макар че този предмет зависи от Неговото царство и не може да бъде отделено от него, все пак не е неуместно да му се даде отделно място, поради нашето невежество, което не осъзнава веднага и лесно какво означава Бог да царува в света. Следователно, не можем да приемем това неправилно обяснение, че Бог ще бъде Цар на света тогава, когато всички хора подчинят себе си на Неговата воля.

Тук не говорим за онези тайна воля, чрез която Той управлява всички неща и ги предопределя за тяхното предназначение (виж Глава 24, р. 17). Защото макар че демоните и хората се надигат против Него, Той е способен чрез Своята неизследима наредба не само да обърне обратно тяхното насилие, но и да го направи да служи за изпълнението на Неговите наредби.

Ние говорим тук за другата Божия воля, а именно, тази, която е свързана с доброволното покорство; и затова небето изрично бива сравнено със земята, защото, както се казва в Псалмите, ангелите “изпълняват Словото Му и слушат гласа на Словото Му” (Пс. 103:20). Затова ни е заповядано да се молим, както на небето всичко се прави според Божията заповед и ангелите доброволно са склонни да вършат онова, което е правилно, така и земята да бъде доведена под Неговата власт, като всеки бунт и извратеност бъдат потушени.

Като представяме тази молба, ние отхвърляме желанията на плътта, защото онзи, който не е предал напълно своите чувства на Бога, прави всичко възможно да се противопоставя на Божията воля, тъй като всичко, което произтича от него, е порочно. И отново, чрез тази молитва ние биваме учени да се отричаме от себе си, за да може Бог да ни управлява според Своята воля; и не само това, но като е унищожил нашия стар ум и мисли, да създаде в нас нов ум и мисли, така че да нямаме друго желание освен да бъдем в пълно съгласие с Неговата воля; накратко, да не желаем нищо за себе си, но сърцата ни да бъдат управлявани от Неговия Дух, чрез Чието вътрешно поучение да се научим да обичаме нещата, които са Му приятни, и да мразим нещата, които не са Му приятни. Затова също трябва да желаем Той да унищожи и подтисне всички чувства, които са противни на Неговата воля.

Това са първите три части на молитвата, в чието представяне ние трябва да имаме предвид само Божията слава, като не обръщаме внимание на себе си и не се съобразяваме с нашата полза, която, макар да е силно подпомогната от тези прошения, тук не е тема на молитвата. И макар че всичко, за което се молим, трябва да стане на времето си, дори ние да не се молим за него, да го желаем или да го искаме, все пак наше задължение е да го желаем и да се молим за него. И не е маловажно да правим това, за да можем да свидетелствуваме и да заявим, че ние сме Божии деца и слуги, желаещи по всякакъв възможен начин да отдаваме дължимата Му почит като наш Господар и Баща, и истински и прилежно посветени да Му служим. Следователно, като се молят да се свети Божието име, да дойде Неговото царство и да бъде Неговата воля, ако хората не бъдат повлияни от тази ревност за издигане на Неговата слава, те не трябва да бъдат считани сред Божиите деца и слуги; и тъй като всички тези неща ще станат против тяхната воля, така ще се обърнат за тяхно объркване и погибел.

(Изложение последните три прошения, 44-47)
44. Четвърто прошение

Сега идва втората част на молитвата, в която се обръщаме към нашите интереси, наистина, не за да изгубим от погледа си Божията слава (която, както Павел заявява, трябва да зачитаме дори когато ядем или пием, 1 Кор. 10:31) и да искаме само онова, което е необходимо за нас самите; но както вече отбелязахме, разграничението е следното: Като изисква първите три прошения да бъдат специално отделени за самия Него, Бог ни води при Себе Си, та по този начин да докажем нашето благочестие. След това Той ни позволява да потърсим нашата полза, но все пак при условие, че когато искаме нещо за себе си, то трябва да бъде с цел всички блага, които Той излива върху нас, да изявяват Неговата слава, тъй като наше върховно задължение е да живеем и да умираме за Него.

Чрез първото прошение на втората част,

ДАЙ НИ ДНЕС ВСЕКИДНЕВНИЯ ХЛЯБ,

ние като цяло се молим Бог да ни даде всички неща, които тялото изисква в това земно състояние, не само относно храна и облекло, но и всичко, което Той знае, че ще ни помогне да ядем хляба си в мир. По този начин ние накратко възлагаме на Него нашите грижи и се оставяме на Неговото провидение, за да ни храни, подкрепя и запазва. Защото нашият Баща не счита за нещо под Своето достойнство да вземе нашето тяло под Своите грижи и закрила, за да упражнява нашата вяра и в най-малките неща, като очакваме от Него всичко, до последната троха хляб и капка вода. Тъй като, поради някакво странно неравновесие, ние сме повече загрижени за тялото отколкото за душата, много хора, които уповават на Бога за душата си, все още се тревожат за тялото си, все още се тревожат какво ще ядат, какво ще облекат, и треперят винаги когато техните ръце не са изпълнени с жито, вино и масло; толкова висока стойност поставяме върху този сенчест, мимолетен живот, а не върху благословеното безсмъртие. Но онези, които, като уповават в Бога, отведнъж са отхвърлили тази тревога относно плътта, незабавно гледат към Него за по-големите дарове, спасението и вечния живот. Следователно, не е малко упражнение във вярата да се надяваме на Бога за нещата, които иначе ни тревожат толкова много; нито е малък напредъкът, когато се отърсим от това неверие, което прониква до самите ни кости.

Празните измислици на някои хора относно свръхестествения хляб не изглеждат да са в съгласие със смисъла на думите на нашия Спасител; защото нашата молитва би била осакатена, ако не отдаваме на Бога подкрепата дори на този увяхващ живот. Причината, която те ни дават, е езическа, а именно, че било несъвместимо с характера на Божиите синове, които трябвало да бъдат “духовни,” не само да заемат умовете си със земни грижи, но и да предполагат, че и Бог ще се занимава с тях. Като че ли Неговото благословение и бащинско благоволение не биват ясно изявени в това, че ни дава храна, и като че ли няма нищо в изявлението, че благочестието има “обещанието и за сегашния, и за бъдещия живот” (1 Тим. 4:8). Но макар че прощението на греховете е далеч по-важно от храненето на тялото, все пак Христос постави на първо място по-маловажното нещо, за да може постепенно да ни доведе до другите две прошения, които по естество принадлежат към небесния живот – и по този начин ни подпомага в нашата леност.

Заповядано ни е да искаме “нашия хляб,” за да се задоволяваме с мярата, която нашият небесен Баща е благоволил да ни даде, а не да се борим да постигнем печалба чрез незаконни умения. В същото време трябва да твърдим, че правото, чрез което получаваме всичко, ни е дадено като подарък, защото, както Мойсей казва (Лев. 26:20; Вт. 8:17), нито нашето трудолюбие, нито труд, нито ръце са придобили нещо за нас, ако не присъствува Божието благословение; та дори изобилието на хляб не би било от никаква полза, ако Бог не е направил този хляб да бъде храна за нас. И тази Божия щедрост е еднакво необходима за бедните и за богатите, тъй като дори техните изби и складове да са пълни, те ще бъдат пресъхнали и изтощени от глад, ако Божието благоволение не присъствува в техния хляб. Думите “днес,” или както е в другото Евангелие, “всекидневно,” а също прилагателното “всекидневния,” поставят ограничения върху нашето желание за тленни блага – желание, в което ние сме изключително склонни да се впускаме до прекомерност, и от което следват и други злини; защото когато нашите блага са в по-богато изобилие, ние страстно ги пропиляваме в удоволствия, разкош, чувственост или друга прекомерност. Затова ни е заповядано да искаме само толкова, колкото изисква нашата нужда, и то само за деня, като сме уверени, че нашият небесен Баща, Който ни дава благата за днес, няма да ни изостави утре. Колкото и голямо да е нашето изобилие, колкото и да са препълнени нашите изби и складове, ние пак трябва да се молим за всекидневния хляб, защото трябва да сме уверени, че всяко богатство е нищо, ако Господ чрез изливането на Своето благословение не го направи да дава плод; защото дори това, което притежаваме, не е наше, ако Той във всеки миг не го отделя и не ни разрешава да го използваме. Тъй като нищо не е по-трудно за човешката гордост от признаването на тази истина, Господ заявява, че е дал особено доказателство за всички времена, когато е хранил Своите хора с манна в пустинята (Вт. 8:3), за да ни напомни, че “не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Мат. 4:4). С това се показва, че нашата сила и живот се поддържат единствено чрез Неговата мощ, макар и Той да използва за това материални средства. По същия начин, когато Му е угодно, Той ни дава свидетелство в обратната посока, като пречупва нашата сила, или както Той я нарича, “подпорката от хляба” (Лев. 26:26), и ни оставя да гладуваме дори когато сме заситени и да жадуваме дори когато пием.

Онези, които, незадоволени от всекидневния хляб, се впускат в необуздана ненаситна алчност, или онези, които се засищат в изобилието си и уповават в богатствата си, само се подиграват на Бога като принасят тази молитва. Защото едните искат това, което не биха желали да получат, и дори мразят най-много от всичко, а именно, само всекидневния хляб, и се опитват да скрият от Бога своята алчност, докато истинската молитва трябва да излива цялата душа и всяко вътрешно чувство пред Него. А другите се молят за това, което въобще не очакват да получат, а именно, което си въобразяват, че вече сами притежават.

Както вече казахме, като нарича хляба “наш,” Бог ни дава удивителна изява на Своята доброта, като прави наше онова, на което нямаме законно право. Не трябва също да отхвърляме възгледа, за който вече говорих, а именно, че названието “наш” се дава на онова, което сме придобили чрез праведен и честен труд, обратно на това, което е придобито чрез измама и грабеж, тъй като онова, което придобиваме чрез вреда на другите, не е наше.

Когато се молим Бог да “ни даде,” смисълът е, че това, което искаме, е доброволен подарък единствено от Бога, независимо от начина, по който стига до нас, дори когато изглежда, че е специално изработен чрез нашите умения и трудолюбие и осигурен чрез нашите ръце, тъй като единствено поради Неговото благословение всички наши усилия могат да имат успех.

45. Пето прошение

Следващото прошение е,

ПРОСТИ НИ ДЪЛГОВЕТЕ.

В това и в следващото прошение нашият Спасител накратко обхваща всичко, което е полезно за нашия небесен живот, тъй като тези две точки съдържат духовния завет, който Бог сключи за спасението на Своята Църква, “Ще положа Закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им”; “Ще ги очистя от всичкото беззаконие” (Ер. 31:33; 33:8). Тук нашият Спасител започва с опрощаването на греховете и след това добавя последващото благословение, а именно, че бог ще ни закриля чрез мощта и ще ни подкрепя чрез помощта на Своя Дух, за да устоим непобедими срещу всички изкушения.

Той нарича греховете “дългове,” защото заради тях дължим наказание, дълг, който не бихме могли сами да платим, ако не бяхме освободени от него чрез това опрощаване, плод на Неговата безплатна милост, когато Той доброволно анулира дълга и не приема нищо в отплата; и заради Своята милост приема удовлетворението в Христос, който даде Себе Си в откуп за нас (Рим. 3:24). Затова онези, които очакват да удовлетворят Бога чрез своите си заслуги или чрез заслугите на други хора, нямат дял в това опрощаване, и макар да се обръщат към Бога в това прошение, само свидетелствуват за своето осъждение и подпечатват своята присъда чрез своето собствено свидетелство. Защото изповядват, че са длъжници, докато не бъдат освободени чрез прошка. Но те не приемат тази прошка, а я отхвърлят, когато натрапват на Бога своите заслуги и удовлетворения, тъй като с това те не призовават Неговата милост, а се позовават на Неговата справедливост.

Затова нека онези, които бълнуват за съвършенство, което не се нуждае от прошка, да си търсят ученици сред хората, чиито уши ги сърбят да слушат измама (виж Калвин върху Дан. 9:20); само нека да разберат, че онези, които придобият по този начин, са отнесени далеч от Христос, тъй като Той, като увещава всички да изповядват вината си, не приема други освен грешници, не за да ласкае и да ги насърчава в техните грехове, а защото знае, че вярващите никога не са съблекли достатъчно греховете на плътта, та да могат да застанат открито пред Божията справедливост. Наистина, трябва да желаем, и дори трябва да полагаме най-големи усилия да изпълняваме всяка част на нашите задължения, така че истински да се представим пред Бога като чисти от всякакво петно; но тъй като Бог е благоволил постепенно да обновява Своя образ в нас, и в нашата плът винаги ще има някаква степен на остатъчна извратеност, ние по никакъв начин не трябва да пренебрегваме изкуплението. Но ако според властта, дадена Му от Бащата, Христос ни заповядва през целия ни живот да искаме прошка, кой може да търпи онези нови учители, които чрез призрака на съвършената невинност се стремят да заслепят простите и да ги направят да вярват, че могат да направят себе си напълно свободни от всякаква вина? Това, както Йоан заявява, не е нищо друго, освен да наречем Бога лъжец (1 Йоан 1:10).

По същия начин тези глупци осакатяват завета, в който се съдържа нашето спасение, като закриват Главата на този завет, и така унищожават напълно самия завет; и са виновни не само за богохулство, като разделят неща, които трябва да останат неразделно свързани; но също са виновни за нечестие и жестокост, като подтискат нещастните души с отчаяние; а също и за предателство спрямо себе си и спрямо своите последователи, като ги насърчават в безгрижие, което е напълно противно на Божията милост. Изключително детинско е да се възразява, че когато копнеят за идването на Божието царство, те в същото време се молят за унищожаването на греха. В първата част на молитвата ни се представя абсолютното съвършенство; но във втората част виждаме нашата слабост. Така двете много добре се съгласуват една с друга – ние се стремим към целта, и в същото време не пренебрегваме лекарствата за нашите недостатъци.

В следващата част на прошението ние се молим да бъдем простени,

КАКТО НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ,

тоест, както ние самите жалим и прощаваме на всички, които са ни онеправдали по някакъв начин, или чрез несправедливи дела, или чрез обидни думи. Не че ние можем да прощаваме вината за грешките и обидите; това право принадлежи само на Бога; но можем да прощаваме до тази степен, доброволно да освободим ума си от гняв, омраза и отмъстителност, и чрез доброволно забравяне да изличим спомена за раните. Следователно, ние не трябва да искаме прошка за нашите грехове от Бога, ако самите ние не сме простили обидите на всички, които са ни онеправдали. Ако запазваме някаква омраза в нашите умове, ако замисляме отмъщение, ако се подготвяме да нанесем вреда; нещо повече, ако не се върнем към добро разбирателство с нашите врагове, не изпълним всяко приятелско служение към тях и не се стараем да постигнем примирение с тях, чрез това прошение всъщност искаме от Бога да не ни даде прошка. Защото ние искаме от Него да направи на нас това, което ние правим на другите. Тоест, ние искаме от Него да не прави нещо, ако ние самите не го правим. Тогава какво друго придобиват такива хора чрез това прошение, освен по-тежко осъждение?

Накрая трябва да отбележим, че условието да бъдем простени както ние прощаваме на нашите длъжници не е дадено по причина, че като прощаваме на другите, ние заслужаваме прошка, като че ли се изразява причината за прошката; но чрез употребата на този израз Господ благоволи отчасти да подпомогне слабостта на нашата вяра, като използва като белег да ни увери, че нашите грехове със сигурност са простени, ако имаме съзнание, че сме простили на другите, когато нашите умове са напълно очистени от всяка завист, омраза и злоба; и отчасти използва като разграничение, чрез което изключва от числото на Своите деца всички хора, които, склонни към отмъщение и нежелаещи да простят, упорито запазват своята враждебност, хранейки срещу другите такова негодувание, което не биха искали против самите себе си; затова те не трябва да си позволяват да Го призовават като Баща. Това изрично е заявено в думите на Христос в Евангелието от Лука.

46. Шесто прошение

Както отбелязахме, шестото прошение отговаря на обещанието за “написването на Закона на сърцата ни”; но тъй като ние не се покоряваме на Бога без продължително воюване, без остри и горещи спорове, тук ние се молим Той да ни даде броня и да ни защити чрез Своята закрила, за да сме способни да постигнем победата. Чрез това ни се напомня, че имаме вътрешна нужда не само от дара на Духа за да смекчи сърцата ни и да ги обърне и води към покорство към Бога, но също и от Неговата помощ да ни направи непобедими срещу всички хитрини и яростни атаки от Сатана. Формите на изкушение са много и са разнообразни. Изкушенията са извратените помисли на нашите умове, които ни подтикват да нарушим Закона – помисли, които биват внушени от нашата похотливост или подбудени от дявола; и неща, които по своето естество не са зли, стават изкушения чрез хитрините на дявола, когато ни бъдат представени по такъв начин, че техният вид ни прави да отстъпваме или да се отклоняваме от Бога (Яков 1:2, 14; Мат. 4:1, 3; 1 Сол. 3:5). Тези изкушения ни нападат отляво и отдясно (2 Кор. 6:7, 8). Отдясно, когато богатствата, властта и почестите, които чрез своя блясък и подобието на добро, което представят, обикновено заслепяват очите на хората и така ги впримчват в своите ласкателства, че хванати в техните примки и отровени от тяхната сладост, те забравят за своя Бог; отляво, когато подтиснати от трудностите и горчивината на бедността, немилостта, презрението, скърбите и други подобни неща, те се отчайват, отхвърлят увереността и надеждата, и в крайна сметка напълно се отчуждават от Бога.

По отношение на двата вида изкушение – едното разпалено в нас от нашата похотливост, а другото представено от уменията на Сатана да води война против нас – ние се молим Бог Баща да не позволи да бъдем победени, а да ни издига и подкрепя със Своята ръка, та подсилени чрез Неговото могъщество да застанем твърди против всички атаки на нашия злобен враг, каквито и да са мислите, които той изпраща в нашите умове; след това се молим каквото и да ни е отредено, да го обърнем за добро, тоест нито да се надуваме от благоденствието, нито да се отчайваме от нещастието.

Но тук ние не искаме да бъдем напълно освободени от изкушения, тъй като те са много необходими за да ни подтикват, подбуждат и тласкат напред, за да не станем твърде сънливи. Не е без причина че Давид искаше да бъде изпитан (Пс. 26:2), нито е без причина, че Господ всекидневно изпитва Своите избрани, наказвайки ги с немилост, бедност, скърби и други кръстове (Бит. 22:1; Вт. 8:2; 13:3). Но изкушенията на Бог и Сатана са много различни едни от други; Сатана изкушава за да унищожава, осъжда, обърква и да хвърля в пропастта; Бог изкушава, за да провери искреността на Своите хора като ги изпитва, и да потвърди тяхната сила като я упражни на практика; за да умъртви, укроти и обгори тяхната плът, която ако не бъде обуздана по този начин, ще ламти и ще се надува извън всяка мяра. Освен това, Сатана атакува онези, които са невъоръжени и неподготвени, за да ги унищожи преди да са се осъзнали; докато това, което Бог изпраща, Той “заедно с изпитанието ще даде и изходен път, за да можете да го издържите” (1 Кор. 10:13; 2 Пет. 2:9).

Няма никакво значение дали под думата “зло” разбираме дявола или греха. Наистина, Сатана е истинският враг, който полага примки за живота ни (1 Пет. 5:8); но именно чрез греха той има оръжие за нашето унищожение. Затова нашето прошение е да не бъдем победени или подтиснати от изкушението, но чрез силата на Господа да устоим срещи всички сили, с които биваме атакувани; с други думи, да не паднем под изкушението; като биваме приети под Неговата грижа и закрила, да останем непобедими за греха, смъртта, вратите на ада и цялата сила на дявола; с други думи, да бъдем избавени от злото.

Тук трябва внимателно да отбележим, че ние самите нямаме сила да се борим с такъв воин като дявола, или да издържим силата на неговата атака. Ако не беше така, би било подигравка към Бога да искаме от Него това, което вече притежаваме в самите себе си. Със сигурност онези, които самоуверено се подготвят за такава битка, не разбират колко смел и добре подготвен е врагът, с който трябва да се справят. Затова ние искаме да бъдем избавени от неговата власт като от устата на разярен лъв, който незабавно би ни разкъсал със зъби и челюсти и би ни погълнал, ако Господ не ни избави изсред смъртта; но в същото време знаем, че ако Господ е с нас и воюва за нас докато ние устояваме, чрез Него “ще вървим юнашки” (Пс. 60:12). Затова нека оставим другите да уповават на силите и средствата на своята свободна воля, която си мислят, че притежават; за нас е достатъчно да устояваме и да сме силни единствено в Божията сила.

Но молитвата обхваща повече отколкото се вижда на пръв поглед. Защото ако Божият Дух е нашата сила в борбата срещу Сатана, ние не можем да спечелим победата, ако не сме изпълнени с Него, и чрез Него да бъдем освободени от всички немощи на плътта. Затова, когато се молим да бъдем освободени от греха и от Сатана, ние в същото време желаем да бъдем обогатени с ново изобилие на Божията благодат, и като бъдем напълно снабдени с нея, да тържествуваме над всяко зло.

За някои би изглеждало грубо и недодялано да искаме от Бога да не ни води в изкушение, тъй като както Яков заявява (Яков 1:13), противно на Божието естество е да води в изкушение. Тази трудност вече беше отчасти решена чрез факта, че причината е нашата похотливост, и следователно похотливостта носи вината за всички изкушения, под които попадаме. Смисълът на думите на Яков е, че е неправилно и несправедливо да приписваме на Бога пороците, които според нашата собствена съвест трябва да припишем на себе си. Но това не е причина Бог, когато счете за правилно, да не може да ни води в робство под Сатана, да ни предаде на извратен ум и срамни страсти, и така чрез справедливо, но често скрито осъждение да ни води в изкушение. Макар че причината за това често е скрита от хората, тя е добре известна за Него. От това можем да видим, че изразът не е неправилен, ако сме убедени, че не без причина Той често заплашва да даде сигурни белези за Своето възмездие, като заслепява неспасените и закоравява техните сърца.

47. Заключение

Тези три прошения, в които специално представяме себе си и всичко наше пред Бога, ясно показват това, което преди това отбелязахме (р. 38, 39), че молитвите на християните трябва да бъдат обществени и да се отнасят за общественото назидание на Църквата и напредването на християните в духовното общение. Защото никой не иска да му бъде дадено нещо като на отделен човек, но ние всички искаме като едно цяло нашия всекидневен хляб и прошка за грехове, не да бъдем водени в изкушение, но да бъдем избавени от злото.

Нещо повече, добавена е причина за нашата голяма смелост да искаме и да сме уверени, че ще получим (р. 11, 36). Макар че тя не съществува в латинския превод, все пак, тъй като е в такова добро съгласие с цялото, че не можем да си позволим да я пропуснем. Думите са,

ТВОЕ Е ЦАРСТВОТО, И СИЛАТА, И СЛАВАТА ЗАВИНАГИ.

В това е тихата и твърда увереност на нашата вяра. Защото ако нашите молитви биваха представени на Бога заради нашата собствена стойност, кой би си позволил дори да прошепне пред Него? Но сега, колкото и нещастни да сме, колкото и недостойни, лишени от похвала да сме, никога няма да ни липсва причина за молитва, нито основание за увереност, тъй като царството, силата и славата никога не могат да бъдат отнети от нашия Баща.

Последната дума е

АМИН,

чрез която се изразява ревността на нашето желание да получим нещата, които искаме, докато се потвърждава нашата надежда, че всички неща вече са получени и със сигурност ще ни бъдат дадени, тъй като са обещани от Бога, Който не може да лъже. Това съвпада с формата на изразяване, за която вече говорихме: “Господи, дай ни това заради Твоето име, не заради нас или нашата правда.” С това светиите не само изразяват целта на своите молитви, но и признават, че не са достойни да го получат, ако Бог не е намерил причина за Своята благодат вътре в Себе Си, и ако тяхната увереност не беше напълно основана върху Неговото същество.

(Заключителни бележки: достатъчността на Господната Молитва, със свобода да използваме и други думи, 48-49)
48. Господната Молитва като задължително правило

Всичко, което трябва да искаме от Бога, всъщност, всичко, което сме способни да поискаме от Бога, се съдържа в тази формула, като правило за молитва, дадено ни от Христос, нашият божествен Господар, Когото Бащата е определил за наш Учител, и Когото единствено трябва да слушаме (Мат. 17:5). Защото Той от вечността е вечната мъдрост на Бащата, и като е направен човек, е изявен като Чудесен, Съветник (Ис. 11:2; 9:6).

Следователно, тази молитва е съвършена във всички свои части, толкова съвършено, че това, което е извън нея или чуждо на нея, което не може да бъде отнесено до нея, е безбожно и не е достойно за Божието одобрение. Защото тук Той предписва обобщено онова, което е достойно за Него, което е приемливо за Него, и което е необходимо за нас; накратко, което Той е благоволил да ни подари.

Следователно онези, които си позволяват да отидат по-далеч и да искат нещо повече от Бога, първо се опитват да добавят своята мъдрост към Божията мъдрост (да правят това е безразсъдно богохулство); второ, като отказват да се ограничат в Божията воля и като я презират, те се люшкат натам, накъдето ги насочи тяхната алчност; и накрая, никога няма да получат нищо, тъй като се молят без вяра. Защото не може да има съмнение, че всички такива молитви се принасят без вяра, защото са противни на Божието Слово, а не е възможно вярата да устои, ако не уповава на Божието Слово. Онези, които, пренебрегвайки правилото на Учителя, се впускат в своите желания, не само нямат Божието Слово, но и му се противопоставят, доколкото им е възможно. Затова Тертулиан (De Fuga in Persequutione) истинно и умело я описва като “Законна Молитва,” с което намеква, че всички други молитви са беззаконни и грешни.

49. Не формата на думите на Господната Молитва е задължителна, а съдържанието

Но с това не искаме да се разбира, че сме така ограничени до тази форма на молитвата, че да е незаконно да променим и една дума или сричка от нея. Защото в Писанието виждаме много молитви, които много се различават от нея буквално, но са написани със същия Дух и можем да ги използваме с голяма полза за нас. Също, много молитви биват внушавани на вярващите от същия Дух, макар че по своето буквално изразяване не приличат много на нея. Всичко, което искаме да кажем, е, че никой човек не трябва да очаква, желае или иска нещо, което не е включено като обобщение в тази молитва. Макар и думите да са много различни, не трябва да има разлика в смисъла. По този начин всички молитви, и които са включени в Писанието, и които произлизат от благочестивото сърце, трябва да се отнасят до нея, макар и никоя друга молитва да не може да бъде равна на нея, нито да я надмине по съвършенство. Тя не пропуска нищо, което можем да си представим за Божията слава, нищо, което можем да си представим като полезно за човека, и като цяло е толкова точна, че можем да отхвърлим всяка надежда да я подобрим. Накратко, нека да помним, че тук имаме учението за Божията мъдрост. Бог ни научил това, което е пожелал; а Той е пожелал това, което е необходимо.

(Специални часове за молитва и насърчение за постоянство, 50-52)
50. Молитва в редовни часове

Но макар че по-горе казахме (р. 7, 27), че трябва винаги да издигаме нашите умове към Бога и да се молим непрестанно, нашата слабост е такава, че изисква подкрепа, нашата тъпота е такава, че изисква подбуждане, и за нас е необходимо да си назначаваме специални часове за това упражнение, часове, които трябва да отделяме за молитва, и през които всички чувства на нашите умове трябва да бъдат напълно заети с молитва; а именно, когато се събудим сутринта, преди да започнем своята всекидневна работа, когато седнем да ядем, когато чрез Божието благословение сме се нахранили, и когато се оттегляме за почивка.

Но това не трябва да бъде суеверно спазване на часове, през които изпълняваме някакво задължение към Бога, от което сме освободени по друго време; то трябва да бъде считано за дисциплина, чрез която подсилваме нашата слабост и непрекъснато подбуждаме себе си към действие. Конкретно, трябва внимателно да следим винаги, когато сме подтиснати, или виждаме други хора подтиснати от някакви трудности, незабавно да прибягваме при Него със съживени умове; и отново, не трябва да пропускаме в нашето благоденствие или в благоденствието на други хора да свидетелствуваме нашата благодарност към Неговата ръка чрез хваление и благодарение.

Накрая, във всички наши молитви трябва внимателно да избягваме да желаем да ограничаваме Бога до определени обстоятелства, или да Му приписваме някакви ограничени времена, места или начини на действие. По същия начин, чрез тази молитва биваме учени да не определяме някакъв закон и да не налагаме на Бога някакви условия, но да оставим изцяло на него да определи какъвто ред на нещата Той определи по отношение на начина, времето и мястото. Защото преди да принесем някакво прошение за самите нас, ние искаме да бъде Неговата воля, и чрез това поставяме нашата воля в подчинение на Неговата, като юзда върху нашата воля, и така вместо да налагаме някакъв закон на Бога, да Го приемаме като Владетел и Управител на всички наши желания.

51. Търпеливо постоянство в молитва

Като са настроени по този начин към покорство нашите умове, ако позволим да бъдем управлявани от законите на Божието провидение, ние лесно ще се научим да устояваме в молитва, и като подтискаме нашите желания, ще чакаме търпеливо Господа, уверени, колкото и това да не се вижда, че Той винаги ще бъде с нас, и своевременно ще покаже, че по никакъв начин няма да е глух за нашите молитви, дори за другите хора да изглежда, че сме пренебрегнати. Това е много необходима утеха във време, когато Бог не дава незабавен отговор на нашите молитви; тази утеха ни предпазва да не изпаднем в отчаяние, както са склонни да правят онези, които като призовават Бога, са така отнесени от своята ревност, че ако Той не се поддаде на тяхната първоначална настойчивост и не донесе незабавна помощ, те веднага си представят, че Той им е гневен и наскърбен, и като изоставят всяка надежда, прекратяват молитвата. Обратното, като обуздаваме нашата надежда с умерено хладнокръвие, нека да настояваме с това търпение, което Писанието така силно ни препоръчва. Често можем да видим в Псалмите как Давид и други вярващи, след като са почти изтощени от молитви, и като че ли са удряли въздуха с призоваване на Бог, Който не ги чува, не престават да се молят, защото ако вярата не се издигне над всички обстоятелства, не може да се отдаде заслужената почит към Божието Слово.

И все пак, нека да не изкушаваме Бога и да не предизвикваме Неговия гняв срещу нас като Му досаждаме с нашата настойчивост. Много хора имат навика да се пазарят с Бога за определени условия, и като че ли Той е слуга на техните страсти, Му налагат някакви правила; и ако Той не се съобрази веднага с тях, те негодуват и се раздразняват, мърморят, оплакват се и се възмущават. Когато е оскърбен по този начин, често в гнева Си Той дава на такива хора това, което в милостта Си благодатно отказва на други хора. Имаме доказателство за това в израилтяните, за които беше по-добре Господ да не чуе молитвите им, отколкото в плътта си да почувствуват Неговото негодувание (Чис. 11:18, 33).

52. Нечути молитви?

Но ако след дълго очакване нашият разум не е способен да осъзнае какъв е плодът от молитвата, или не придобива никаква полза от нея, пак нашата вяра трябва да ни уверява в това, което усещанията не могат да схванат, а именно, че сме получили това, което е добро за нас, тъй като Господ толкова често и толкова сигурно ни е обещал да се погрижи за всичките ни трудности, когато ги възложим на Него. По този начин ще имаме изобилие в бедността и утеха в скърбите. Защото дори всичко да пропадне, Бог никога няма да ни изостави, и Той никога няма да излъже очакванията и търпението на Своите хора. Той е достатъчен за всичко, тъй като в Него се съдържа всяко добро, и в деня на съда, когато бъде ясно изявено Неговото царство, ще ни открие окончателно всичко.

Можем да добавим, че макар Бог да се съобразява с нашите искания, Той не винаги ни дава отговор според условията на нашите молитви, а, докато видимо ни държи забравени, пак но незнайни начини ни показва, че нашите молитви не са били напразни. Това е смисълът на думите на Йоан, “Ако знаем, че ни слуша за каквото и да поискаме, знаем, че получаваме това, което сме поискали от Него” (1 Йоан 5:15). Може би изглежда, че тук има много излишни думи, но изявлението е много полезно, а именно, че дори когато не се съобразява с нашите искания, Бог пак ни слуша и е добронамерен към нашите молитви, така че нашата надежда, основана върху Неговото, никога няма да бъде разочарована. Но вярващите винаги имат нужда да бъдат подкрепяни от това търпение, тъй като не могат да устоят дълго, ако не се облегнат на него. Защото изпитанията, с които Господ ни изпитва и обучава, са сурови, та дори понякога Той ни води в крайности, и когато биваме изпитвани, Той позволява дълго време да затъваме в тресавището, преди да ни даде да вкусим Неговата сладост. Както Анна казва, “Господ умъртвява, и съживява; сваля в ада, и издига” (1 Царе 2:6). Какво биха могли да направят те, освен да се обезсърчат и да се втурнат към отчаяние, ако, когато биват наскърбени, опустошени и полумъртви, не бъдат утешавани с мисълта, че Бог ги вижда, и че ще има край на техните сегашни злини. Но колкото и да са уверени техните надежди, в същото време те не престават да се молят, тъй като молитвата, която не е придружена от постоянство, не дава никакви плодове.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003