| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Двадесета и Първа21. ЗА ВЕЧНИЯ ИЗБОР, ЧРЕЗ КОЙТО БОГ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛ ЕДНИ ХОРА ЗА СПАСЕНИЕ, А ДРУГИ ЗА ПОГИБЕЛ.
Разделите в тази глава са:
- Обяснение на необходимостта и ползата от учението за вечния Избор. Възпиране на прекомерното любопитство, р. 1, 2.
- Обяснение за онези, които поради лъжливо смирение избягват учението за Предопределението, р. 3.
- Изложение на истинното учение.
Раздели.
- Учението за Избора и Предопределението. То е полезно, необходимо и най-благоприятно. Непознаването му отнема от Божията слава, изкоренява смирението, поражда и насърчава гордостта. Учението установява сигурността на спасението, мира на съвестта и истинския произход на Църквата. Отговор към две категории хора:
- Възглед на Августин, потвърден от увещанието на нашия Спасител и текст от Соломон.
- Отговор на втора категория хора, а именно, онези, които не желаят това учение да бъде споменавано. Възражение, основано на текст от Соломон, решено чрез думите на Мойсей.
- Второ възражение, а именно, че това учение е съблазън за невярващите. Отговор:
Трето възражение, а именно, че това учение е опасно дори за вярващите. Отговор:
- Същото може да се каже за много други точки в учението.
- Божията истина винаги може да защити сама себе си.
Надменността и богохулството на тези възражения.
- Същото възражение е отправено против Августин.
- Не трябва да презираме нищо от това, което Бог е открил.
- Някои клевети против учението.
- Дори от потомството на Авраам някои са избрани, а други отхвърлени чрез специална благодат.
- Апостолът показва, че същото нещо се прави по отношение на хората под християнската наредба.
(Важността на учението за предопределението изисква за него да се говори нито със самонадеяност, нито да се премълчава, 1-4)
1. Необходимостта и ползата от учението за избора; опасността от любопитствотоЗаветът на живота не се проповядва еднакво на всички хора, и сред тези, на които се проповядва, не винаги получава едно и също приемане. Това различие изявява неизследимата дълбочина на Божия съд, и без съмнение е подчинено на Божието намерение на вечния избор. Но ако очевидно само на Божието благоволение се дължи това, че спасението свободно се дава на някои, докато други нямат достъп до него, веднага възникват големи и трудни въпроси, въпроси, които са необясними, когато нямаме правилните възгледи относно избора и предопределението. За много хора това изглежда объркващ предмет, защото смятат за напълно противоречиво от голямото тяло на човечеството някои да бъдат предопределени за спасение, а други за погибел. По-нататък ще стане ясно до каква степен те впримчват самите себе си. Можем да добавим, че в самото неразбиране, което им пречи, можем да видим не само полезността на това учение, но също и неговите най-приятни плодове. Никога няма да се чувствуваме достатъчно уверени, че нашето спасение произтича от безплатната Божия милост, докато не се запознаем с Неговия вечен избор, като Божията благодат бива ясно показана чрез това противопоставяне, а именно, че той не осиновява безразборно всички за надеждата на спасението, а дава на някои това, което отрича на други.
Очевидно е колко много отнема от Божията слава и осакатява истинското смирение непознаването на този принцип. Но макар че е така необходимо да бъде така познаван, Павел заявява, че той не може да бъде познаван, ако Бог, изхвърляйки изцяло заслугите от дела от Своя поглед, не избира онези, които е предопределил. Неговите думи са, “Така и в сегашно време има остатък, избран по благодат. Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат; а ако е от делата, не е вече благодат, иначе делото не е вече дело” (Рим. 11:5-6). Ако за да покажем, че нашето спасение произтича изцяло от Божията милост, ние трябва да се върнем обратно до самия произход на избора, тогава онези, които искат да го угасят, нечестиво правят всичко, което е по силите им, да прикрият това, което би трябвало най-силно да прогласяват, и изкореняват напълно смирението. Павел ясно заявява, че само когато спасението на остатъка се припише на благодатния избор, можем да стигнем до познанието, че Бог спасява когото ще според Своето благоволение, а не плаща някакъв дълг, дълг, който е невъзможно да съществува. Онези, които затварят вратата и не позволяват на никого да вкуси от това учение, са несправедливи и към Бога, и към хората, тъй като няма друго средство да бъдем смирени, или да почувствуваме колко сме Му задължени. Всъщност, никъде другаде не можем да имаме каква да е сигурна основа за увереност. Казваме това на основата на авторитета на Христос, Който, за да ни избави от всеки страх и да ни направи непобедими сред многото опасности, примки и смъртоносни удари, обещава безопасност за всички, които Бащата е взел под Своята закрила (Йоан 10:26). От това заключаваме, че онези, които не знаят, че са специални Божии хора, трябва да са нещастни поради вечни тревоги, и следователно хората, които като пренебрегват трите предимства, отбелязани от нас, ще унищожат самата основа за нашата безопасност, и ще внушат зли неща на себе си и на всички вярващи. Наистина, не намираме ли именно тук самия произход на Църквата, която, както Бернар правилно поучава (Serm. in Cantic.), не може да се намери или разпознае сред създанията, защото е чудно скрита и в скута на благословеното предопределение, и в множествата на нещастното осъждение?
Но преди да навляза в темата, имам да отправя няколко забележки към две категории хора.
Предметът на предопределението, който сам по себе си съдържа значителна трудност, става много объркан и следователно гибелен чрез човешкото любопитство, което не може да бъде възпряно от скитане по забранени пътеки и катерене към облаците, решено да не остави неизследвана нито една от Божиите тайни. Когато виждаме много хора, някои от които не са лоши хора в друго отношение, тичащи навсякъде в това безочие и нечестие, необходимо е да им напомним за техния дълг по този въпрос.
Затова, първо, когато те изследват предопределението, нека да помнят, че се опитват да проникнат в скритите кътчета на Божията мъдрост, където онзи, който не възпира своето любопитство, а се втурва уверено и самонадеяно, ще навлезе в безизходен лабиринт. Защото не е право човекът безнаказано да наднича в неща, които Бог е решил да скрие вътре в Себе Си, и да изследва онази върховна вечна мъдрост, която според Неговата наредба ние не трябва да обхващаме, а само да се прекланяме пред тях, та в това да се изявят Неговите съвършенства. Онези тайни на Неговата воля, които Той е счел за правилно да изяви, са разкрити в Неговото Слово – разкрити дотолкова, доколкото Той е счел за благоприятно за нашите интереси и нашето благоденствие.
2. Учението за предопределението трябва да бъде търсено само в Писанието
“Дошли сме в пътя на вярата,” казва Августин, “нека постоянно да вървим в него. Той води до покоите на царя, в които са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието. Защото Господ Исус Христос не говори обидно към Своите велики и най-избрани ученици, когато каза, 'Имам още много неща да ви кажа; но не можете да ги понесете сега' (Йоан 16:12). Трябва да вървим, напредваме, израстваме, за да могат нашите сърца да понесат онези неща, които сега не могат да понесат. Но ако последният ден ни завари да напредваме, тогава ще научим онова, което сега не можем да научим” (August. Hom. in Joann.). Ако отдаваме дължимата важност на размишлението, че Господното Слово е единственият път, който може да ни доведе до научаване на всичко, което е законно за нас знаем относно Него; че е единствената светлина, която може да ни даде способност да разпознаем какво трябва да виждаме относно Него, това ще обуздае и възпре всяка самонадеяност. Защото това ще ни покаже, че в мига, когато отидем извън границите на Словото, ние сме се отклонили от пътя, и сме в тъмнина, и непрекъснато ще се спъваме, залитаме и падаме. Затова нека да приемем като наш първи принцип, че да желаем някакво друго познание за предопределението освен онова, което е изложено в Божието Слово, е също такава заблуда, както да вървим където няма път или да търсим светлина в тъмнината. Нека не се срамуваме да бъдем невежи по предмет, в който невежеството е познание. Затова нека съзнателно да се въздържаме от търсенето на познание, стремежът към което е и неразумен, и опасен, дори и смъртоносен. Ако нашето необуздано въображение ни подтиква, правилното отношение е да му се съпротивим с тези думи, “Не е добре да яде някой много мед. Така също не е славно да търсят хората своята си слава” (Пр. 25:27). Има добра причина да се боим от самонадеяност, която само може да ни хвърли в разруха.
3. Втората опасност: тревожно мълчание относно учението за избора
Има други хора, които за да изцелят тази болест, препоръчват предметът за предопределението да бъде рядко или никога споменаван, и да избягваме всеки въпрос относно него както избягваме хвърлен камък. Макар че тяхната умереност с право може да бъде препоръчана, като считаме, че такива тайни трябва да се разглеждат с умереност, все пак, тъй като са се отдалечили от правилната мярка, те не биха имало голямо влияние върху човешкия ум, който не позволява лесно да бъде обуздаван. Следователно, за да запазим правилната посока по този предмет, трябва да се върнем към Божието Слово, в което ни е дадено доброто правило за разбиране. Защото Писанието е училището на Святия Дух, в което не е пропуснато нищо, което е полезно и необходимо да бъде познато, и не се поучава нищо друго освен това, което е важно да се знае. Следователно трябва да внимаваме да не крием от вярващите кое да е нещо, което ни е дадено в Писанието по въпроса за предопределението, за да не изглежда, че злонамерено ги лишаваме от Божието благословение, или че обвиняваме и се подиграваме на Духа за това, че е разкрил нещо, което трябва на всяка цена да бъде скривано.
Затова казвам, нека да позволим на християнина да отключи своя ум и уши за всички Божии думи, които са отправени към него, като разбира се прави това с умереност, а именно, когато Господ затваря Своите святи уста, християнинът да се въздържа от по-нататъшно питане. Най-доброто правило на трезвостта е не само да се учим да следваме Бога където ни води, но също когато Той прекратява поучението, ние да преставаме да желаем да бъдем мъдри. Опасността, от която те се страхуват, не е толкова голяма, че заради нея да отвръщаме умовете си от Божиите слова. Има едни известни думи на Соломон, “Слава за Бога е да скрива нещата” (Пр. 25:2). Но тъй като и благочестието, и здравият разум ни казват, че това не трябва да се разбира за всяко нещо, ние трябва да търсим разликата, за да не би заради умереността и трезвостта да се окаже, че се задоволяваме с диво невежество. Това е ясно изразено от Мойсей с няколко думи, “Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на децата ни завинаги” (Вт. 29:29). Виждаме как той насърчава хората да изучават учението на Закона според небесната заповед, защото Бог е благоволил да го изяви, докато в същото време ги ограничава в тези граници поради простата причина, че за хората не е законно да надничат в скритите Божии неща.
4. Въображаемата опасност от това учение
Аз признавам, че безбожните хора използват учението за предопределението за да мърморят, да се заяждат, да клеветят и да се присмиват. Но ако тяхната заядливост ни плаши, ще бъде необходимо да скрием всички основни точки на вярата, защото тези хора и техните съучастници не са оставили нито една от тях без да нападат богохулно. Един бунтовен дух ще изяви себе си не по-малко безочливо когато чуе, че имало три личности в божественото естество, отколкото когато чуе, че когато Бог е създал човека, Той е предвидил всяко нещо, което ще му се случи. Нито ще се въздържат от присмиване когато чуят, че от сътворението на света са изминали само малко повече от пет хиляди години. Защото ще попитат, Защо толкова дълго Божията сила е дремела бездейно? Накратко, няма нищо, което да заявим, което те няма да нападнат с присмех. За да потушим техните богохулства, трябва ли да не казваме нищо за божественото естество на Сина и на Духа? Трябва ли да пропуснем с мълчание сътворението на света? Не! Божията истина е твърде могъща, и в това учение, и във всички други, за да се бои от клеветите на нечестивите.
Августин ясно показва това в своя трактат, De Bono Perseverantiae (cap. 14-20). Защото виждаме, че чрез опозоряване и клевети срещу истинското учение лъжеапостолите не успяха да накарат Павел да се срамува от него. Няма никаква истина в твърдението, че целият този предмет е изпълнен с опасност за благочестивите умове, че като цяло унищожава увещанието, разтърсва вярата, смущава и отслабва сърцето. Августин не скрива, че поради такива основания той често е бил обвиняван за твърде свободно проповядване на учението за предопределението, но тъй като за него е било лесно да го направи, той подробно опровергава обвинението. Тъй като по този въпрос е отправено множество от нелепи възражения, смятаме за най-добре да се справим с всяко от тях на отделно място (виж Глава 23). Само бих искал да приемем като общо правило, че тайните неща на Бога не трябва да бъдат изследвани, а онези, които Той е изявил, не трябва да бъдат пренебрегвани, за да не би от една страна да бъдем виновни за любопитство, а от друга за неблагодарност. Защото Августин умело отбелязва (De Genesi ad Literam, Lib. 5), че можем с увереност да следваме Писанието, което върви бавно, като майка, съобразявайки се с нашата слабост. Но онези, които са толкова предпазливи и плахи, че биха погребали всяка споменаване на предопределението, за да не затруднявало слабите умове, нека да кажат с какво точно ще прикрият своята самонадеяност, когато непряко обвиняват Бога в липса на съобразителност, че не е предвидил опасност, за която те си въобразяват, че разумно са намерили решение? Следователно, който злослови учението за предопределението, открито отправя обвинение против Бога, че неразумно е позволил да Му убегне нещо, което е толкова вредно за Църквата.
(Определение и обяснение на предопределението по отношение на Израилевия народ и по отношение на отделните хора, 5-7)
5. Божието предопределение и предузнание; избирането на ИзраелНикой човек, който е считан за праведен, не си позволява да отрича предопределението, чрез което Бог осиновява някои хора за надеждата на живота и осъжда други на вечна смърт; но предопределението бива много клеветено, особено от онези, които правят предузнанието да бъде негова причина. Наистина, ние приписваме на Бога и предузнанието, и предопределението; но казваме, че е нелепо да правим второто подчинено на първото (виж Глава 22, р. 1).
Когато приписваме предузнание на Бога, ние имаме предвид, че всички неща са, и винаги ще бъдат, пред Неговия поглед; че за Неговото познание няма минало или бъдеще, а всички неща са сега, и то дотолкова сега, че пред Неговия поглед не е само някаква идея за тях (както е с нещата, които пазим в паметта си), а Той истински ги вижда и наблюдава пряко пред Себе Си. Това предузнание се простира до цялата тъкан на света и до всички създания. Под предопределение имаме предвид вечната Божия наредба, чрез която Той вътре в Себе Си е определил какво иска да стане с всеки човек. Хората не са създадени равни, а някои са отредени за вечен живот, а други за вечно осъждение; и според това как всеки човек е създаден за едната от тези две цели, ние казваме, че той е предопределен за живот или за смърт.
Бог свидетелствува за това не само относно отделни хора; Той също дава пример за това в цялото потомство на Авраам, за да стане ясно, че бъдещото състояние на всеки народ е изцяло в Неговата воля: “Когато Всевишният даваше наследство на народите, когато разпръсна Адамовите потомци, постави границите на племената според числото на израилтяните. Защото дял на Господа са Неговите хора, Яков е делът на Неговото наследство” (Вт. 32:8-9). Разделението е пред очите на всички; в личността на Авраам, като отделна порода, бива специално избран един народ, докато другите биват отхвърлени; но причината не е дадена, освен че Мойсей, за да лиши потомството от всякакво основание за самохвалство, им казва, че тяхното превъзходство се дължи изцяло на Божията незаслужена любов. Причината, която дава за тяхното избавление, е, “Понеже Той обичаше бащите ти, за това избра тяхното потомство след тях” (Вт. 4:37).
По-ясно в друга глава, “Господ не ви предпочете, нито ви избра защото сте най-многочислени от всичките племена; защото вие сте най-малочислени от всичките племена. Но понеже Господ ви обикна” (Вт. 7:7-8). Той многократно намеква за това, “Ето, небето на небесата, земята и всичко що е на нея принадлежи на Господа твоя Бог, обаче само бащите ти предпочете Господ и ги възлюби, и измежду всичките племена избра вас, потомството им след тях” (Вт. 10:14, 15). Отново, в друг текст им е заповядано да ходят в святост, защото са избрани да бъдат специален народ, а в друг се заявява, че любовта е причината за тяхната закрила (Вт. 23:5). Вярващите също заявяват това с един глас, “Избра за нас наследството ни, превъзходството на Яков, когото възлюби” (Пс. 47:4). Те приписват на благодатната любов всички дарове, с които Бог ги е украсил, не само защото знаят, че не са ги придобили по заслуги, но че дори и святият патриарх не е бил надарен с такива добродетели, които биха могли да заслужат такава чест за него и за неговото потомство. И за да смаже още повече всяка гордост, той ги укорява за това, че не са заслужили нищо добро, тъй като са бунтовни и коравовратни хора (Вт. 9:6). Също и пророците често напомнят на юдеите за този избор чрез критики и укори, защото те срамно са се отвърнали от него.
Като е така, нека онези, които приписват Божия избор на стойността или заслугите на човека, да излязат напред. Когато виждат, че един народ е предпочетен пред всички други, когато чуват, че не от чувство на уважение Бог е подтикнат да покаже повече благоволение към една малка и презряна, и дори нечестива и бунтовна група хора, ще спорят ли с Него за това, че е избрал да даде такава изява на Своята милост? Но нито техните необуздани думи могат да попречат на Неговото дело, нито техните клевети, като камъни хвърляни против небето, могат да поразят или наранят Неговата праведност; но ще паднат на техните собствени глави. Нещо повече, на израилтяните се напомня този принцип на незаслужения завет винаги, когато трябва да отправят благодарения към Бога, или трябва да бъдат насърчени техните надежди за бъдещето. “Господ е Бог,” казва Псалмистът, “Той ни е направил, а не ние сами себе си; Негови хора сме и овце на пасбището Му” (Пс. 100:3; 95:7). Отрицанието, което е добавено, “а не ние сами себе си,” не е безполезно, а ни учи, че Бог не е само източник на всички добри качества в хората, но че самите хора произхождат от Него, и следователно в тях няма нищо тяхно, което да заслужава такава голяма чест.
В следните думи също им е заповядано да се задоволят само с Божието благоволение: “Вие потомци на слугата Му Авраам, деца на Яков, Негови избрани” (Пс. 105:6). И след изброяване на продължаващите Божии милости като следствие от избора, заключението е, че Той действува така добронамерено защото си е спомнил Своя завет. С това учение се съгласява и песента на цялата Църква, “Защото не завладяха земята със своя меч, нито тяхната мишца ги спаси, но Твоята десница и Твоята мишца, и светлостта на Твоето лице, защото Твоето благоволение беше към тях” (Пс. 44:3). Трябва да отбележим, че когато се спомене земята, тя е видим символ на тайния избор, който включва и осиновяването. На друго място Давид увещава хората към същата благодарност, “Благословен онзи народ, на който Бог е Господ, хората, които е избрал за Свое наследство” (Пс. 33:12). Самуил така повдига техните надежди, “Понеже Господ няма да остави хората Си заради великото Си име, понеже Господ благоволи да ви направи Свои хора” (1 Царе 12:22). И когато вярата на Давид бива атакувана, как се подготвя той за битка? “Благословен човекът, когото избираш и приемаш, за да живее в Твоите дворове” (Пс. 65:4). Но тъй като скритият Божий избор бива потвърден от първи и от втори избор, и от други междинни милости, Исая говори така, “Господ ще се смили за Яков, и пак ще избере Израил” (Ис. 14:1). Говорейки за бъдещ период, събирането на разпръснатите, които изглеждат като изоставени, той казва, че това ще бъде белег за твърд и непроменим избор, независимо от привидното изоставяне. Когато на друго място се казва, “Аз те избрах, и не те отхвърлих” (Ис. 41:9), причината за тази велика щедрост е именно бащинската доброта. Това е заявено още по-ясно в Захария от ангела, че Господ “отново ще избере Ерусалим,” като че ли суровостта на Неговите наказания е довела до осъждане, или пленът е бил прекъсване на избора; но изборът остава непроменим, макар и видимите белези не винаги да се виждат.
6. Втори етап: избор и осъждане на отделни израилтяни
Трябва да добавим втора стъпка от по-ограничено естество, или в която Божията благодат е изявена в по-специална форма, когато от едно и също семейство на Авраам Бог отхвърли някои, а като запази други в Своята Църква, показа, че ги нарежда сред Своите синове. В началото Исмаил получи същото положение като своя брат Исак, защото в него духовният завет беше също така запечатан чрез символа на обрязването. Първо той бива отсечен, след това Исав, и след това неизброимо множество, почти целият Израил. Потомството беше наименувано по Исак. Същото наименуване стана и с Яков. Бог даде подобен пример в отхвърлянето на Саул. Това също се възхвалява в псалма, “При това Той се отказа от Йосифовия шатър, и Ефремовото племе не избра; но избра Юдовото племе” (Пс. 78:67-68). Святата история понякога повтаря това, за да бъде Божията благодат още по-възхитително изявена в тази промяна. Аз признавам, че Исмаил, Исав и другите отпаднаха от своето осиновяване поради своя вина; защото приложеното условие беше да пазят вярно Божия завет, а те вероломно го нарушиха. Изключителната Божия доброта се състоеше в това, че е благоволил да ги предпочете пред другите народи; както се казва в псалма, “Не е постъпил така с никой друг народ; и те не са познали съдбите Му” (Пс. 147:20).
Но аз имам сериозни основания да казвам, че тук трябва да се отбележат две стъпки; защото в избора на целия народ Бог вече показа, че в упражняването на Своята щедрост Той не е бил под закон, а напълно свободен, така че по никакъв начин не е ограничен от изискване за равно разпределяне на благодатта, тъй като самото й неравенство показва, че тя е незаслужена. Съответно, Малахия говори подробно за неблагодарността на Израил, тъй като, като не само са избрани от целия човешки род, но и специално отделени като свято домочадие; те пак вероломно и безбожно отблъскват Бога, техния благонамерен Баща. “Не беше ли Исав брат на Яков? – казва Господ; но Аз възлюбих Яков, а Исав намразих” (Мал. 1:2-3). Защото Бог приема за даденост, че тъй като и двамата са синове на свят баща и са наследници на завета, накратко, клони от един и същи свят корен, синовете на Яков са под специално задължение заради това, че са приети в това достойнство; но когато чрез отхвърлянето на първородния Исав техният баща, макар и по-нисш по раждане, беше направен наследник, Той ги обвинява в двойна неблагодарност, за това, че не се възпират пред това двойно свидетелство.
7. Изборът на отделни хора като действителен избор
Макар че вече е достатъчно ясно, че Бог чрез Своето тайно намерение избира които ще, а отхвърля другите, Неговият благодатен избор ще бъде само частично обяснен, докато не стигнем до случая с отделните хора, на които Бог не само предлага спасение, но и така го отрежда, че неизбежността на резултата е извън всякакво съмнение. Тези хора принадлежат на онова потомство, за което Павел говори (Рим 9:8; Гал. 3:16; и др.). Защото макар че осиновението беше поставено в ръцете на Авраам, все пак, тъй като много от неговите потомци бяха отсечени като гнили клони, за да може изборът да стои и да бъде ефективен, необходимо е да се изкачим до Главата, в Когото небесният Баща е свързал Своите избрани един с друг, и ги е обвързал към Себе Си с неразделна връзка. Така в осиновяването на семейството на Авраам, Бог им даде щедра проява на благоволение, което е отказал на други хора; но в членовете на Христос има далеч по-превъзходна изява на благодат, защото онези, които са присадени в Него като тяхна Глава, никога няма да изгубят спасението си. Така Павел умело твърди на основата на текста от Малахия, който цитирах (Рим. 9:13; Мал. 1:2), че когато Бог, след като сключва завета за вечен живот, кани всички хора при Себе Си, в това отчасти се разбира специално действие на избора, а не че Той с безразборна благодат действително избира всички хора. Думите, “Яков възлюбих,” се отнасят за цялото потомство на патриарха, което пророкът противопоставя на потомството на Исав. Но в това няма нищо противно на истината, че в личността на един човек ни е представен пример за избор, който задължително ще постигне своята цел. Не без причина Павел отбелязва, че те са наречени остатък (Рим. 9:27; 11:5); защото опитът ни показва, че мнозина отпадат и се изгубват от общото тяло, така че често остава само малка част.
Причината общият избор на хората не винаги да е сигурен и ефективен се вижда лесно, а именно, че когато Бог сключва завет с хората, Той не винаги им дава Духа на обновление, чрез Чиято сила те устояват в завета докрай. Външната покана, без вътрешното действие на благодатта, което би ги задържало в завета, ги поставя в някакво средно положение между отхвърлянето на човешкия род и избора на малък брой вярващи. Целият народ на Израил беше призван за Божие наследство, и все пак сред тях имаше много чужденци. Все пак, тъй като заветът, който Бог направи да бъде техен Баща и Изкупител, не беше напълно напразен, Той зачиташе това незаслужено благоволение вместо вероломното отстъпление на мнозината; дори и с тяхното отстъпление Неговата истина не беше унищожена, тъй като чрез запазването на остатък за Себе Си, Той показа, че в Неговото призоваване няма промяна. Когато Бог отново събере Своята Църква изсред потомството на Авраам вместо от нечестивите народи, Той е зачел Своя завет; тъй като заветът е бил нарушен от голямото мнозинство, Той го е ограничил до малцината, за да не пропадне напълно. Накратко, това общо осиновяване на потомството на Авраам беше като видим образ на по-голямото благоволение, което Бог е определил да даде на малко хора изсред мнозината. Това е причината Павел така внимателно да разграничава между потомството на Авраам по плът и духовните синове, които се наименуват по Исак. Не че да бъдеш син на Авраам е било напразна или безполезна привилегия (това би било оскърбление към завета), но че непроменимото Божие намерение, чрез което Той предопределя за Себе Си когото ще, е единствената причина за тяхното спасение. Но докато не изясним правилния възглед чрез привеждане на текстове от Писанието, съветвам читателите да не избързват да отсъждат.
Кратко обобщение на учението за избора
И така, ние казваме, че Писанието ясно доказва поне това, че Бог чрез Своето вечно и непроменимо намерение е определил веднъж завинаги онези, които и благоволил един ден да приеме в спасението, и от друга страна, онези, които е благоволил да обрече на погибел. Ние твърдим, че това намерение по отношение на избраните, е основано на Неговата незаслужена милост без зачитане на човешки заслуги, докато онези, които Той обрича на погибел, са изключени от достъп до живота чрез справедливо и непорочно, но в същото време неизследимо осъждение. По отношение на избраните ние смятаме призоваването като свидетелство за избора, а оправданието като друг символ на неговото проявление, докато бъде напълно завършено в получаването на славата. Но както Господ запечатва Своите избрани чрез призоваване и оправдание, така, като изключва невярващите или от познанието за Неговото име, или от освещението на Неговия Дух, чрез тези белези Той изявява съда, който ги очаква. Тук ще пропусна много от измислиците, които глупците съставят, за да съборят предопределението. Няма нужда да опровергаваме възражения, които веднага щом бъдат съставени, сами достатъчно издават своята празнота. Ще се спра само на онези точки, които или са предмет на спор сред учените, или понякога могат да създадат трудности за простите, или могат да бъдат използвани от нечестието като благовидни основания за оскърбление срещу Божията справедливост.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003