| Назад | Напред | КНИГА III
Глава Двадесета и Втора22. ПОТВЪРЖДАВАНЕ НА ТОВА УЧЕНИЕ СЪС СВИДЕТЕЛСТВА ОТ ПИСАНИЕТО.
Разделите в тази глава са:
- Потвърждаване на правото учение в противоречие с два вида хора, р. 1-7.
- Опровержение на някои възражения, взети от древни автори, Тома Аквински и други съвременни автори, р. 8-10.
- За осъждението, което е основано изцяло върху праведната Божия воля, р. 11.
Раздели.
- Някои си въобразяват, че Бог избира или осъжда според предузнание или заслуги. Други обвиняват Бога за това, че избира едни и пропуска други. Опровержение на двете,
- Кои са избрани, кога, в кого, към какво, по каква причина.
- Причината е Божието благоволение, което така царува в избора, че не са взети под внимание никои дела, били те минали или бъдещи. Това се доказва от известните твърдения на Спасителя и от текстове от Павел.
- Доказателство от една поразителна дискусия в Посланието към Римляните. Обяснение на нейната тема и метод. Защитниците на предузнанието са опровергани от Апостола, когато той твърди, че изборът е специален и е изцяло по благодат.
- Опровержение на едно избягване. Обобщение и анализ на дискусията на Апостола.
- Едно изключение, с три отговора към него. Ефективността на благодатния избор важи само за вярващите, за които се казва, че са избрани според предузнание. Това предузнание не е спекулативно, а активно.
- Това се доказва от думите на Христос. Заключение на отговора и решение на възражението по отношение на Юда.
- Възражение взето от древните бащи. Отговор от Августин, от Амвросий, както е цитиран от Августин, и един непобедим аргумент от един Апостол. Обобщение на този аргумент.
- Възражение от Тома Аквински. Отговор.
- Възражения от по-съвременни автори. Отговори. Решение на текстове, в които има привидно противоречие. Защо мнозина са призвани, а малцина са избрани. Възражение основа на взаимното съгласие между Словото и вярата. Решение потвърдено от думите на Павел, Августин и Бернар. Ясно изявление от нашия Спасител.
- Възгледът, който трябва да държим относно осъждението. То е основано на праведната Божия воля.
(Изборът не е от предузнание на заслуги, а е от Божието върховно намерение, 1-6)
1. Избор срещу предузнание на заслугиМного хора оспорват всички възгледи, които изложихме, особено благодатния избор на вярващите, който обаче не може да бъде опроверган. Защото те обикновено си въобразяват, че Бог разграничава хората според заслугите, които Той предвижда, че всеки човек ще има, давайки осиновяването на онези, които Той предузнава, че няма да бъдат недостойни за Неговата благодат, и обричайки на унищожение онези, за чиито склонности е познал, че ще водят към злотворство и нечестие. Така, като обличат предузнанието за прикритие, те не само затъмняват избора, но и си позволяват да му дадат различен произход. Нито пък това е общоприет възглед само сред неучените, защото той във всички епохи е имал за поддръжници изтъкнати личности (виж р. 8). Откровено признавам това, за да не би някой да очаква да напада нашата кауза използвайки техните имена. Божията истина по този предмет е твърде сигурна за да бъде разтърсена, твърде ясна за да бъде преодоляна чрез човешки авторитет.
Други, които не са нито умели в Писанието, нито надарени с някаква тежест, нападат здравото учение със заяждания и непочтеност, които е невъзможно да търпим. Тъй като Бог само заради Своето благоволение избира едни и пропуска други, те повдигат обвинение против Него. Но ако фактът е сигурен, какво могат те да спечелят от спорове с Бога? Ние не учим нищо друго освен това, което опитът доказва за вярно, а именно, че Бог винаги е свободен да дарява Своята благодат на когото ще. За да не питаме по какъв начин потомството на Авраам превъзхожда другите, ако не е на основа на някаква стойност, източникът на която не може да бъде извън Бога, нека да кажат защо хората са по-добри от волове или магарета? Бог можеше да ги направи кучета, когато ги създаде по Своя образ. Ще позволят ли те на по-нисшите животни да протестират срещу Бога, защото тяхното низше състояние е несправедливо? Определено да се наслаждават хората на привилегия, която не са придобили чрез някаква заслуга, е също толкова справедливо, както и Той да разпределя благоволение както Му е угодно.
Ако преминават към случая с отделни хора, където неравенството е толкова оскърбително за тях, те поне би трябвало, като имат предвид примера на нашия Спасител, да бъдат възпирани от чувство на страхопочитание и да не говорят така уверено за тази върховна тайна. Той е заченат като смъртен човек от потомството на Давид; бих ги попитал, какви са качествата, чрез които още в самата утроба Той заслужи да стане Началник на ангелите, единородния Божий Син, образ и слава на Бащата, светлина, правда и спасение за целия свят? Августин мъдро отбелязва, че в самата Глава на Църквата имаме ясно отражение на свободния избор, за да не създава никакви трудности на членовете на Църквата, а именно, че Той не е станал Божий Син поради, че е живял праведно, а свободно е получил тази голяма чест, за да може след това да направи другите съучастници в Своите дарове. Ако някой тук попита, защо другите не са това, което е Той, или защо всички ние сме на такова голямо разстояние от Него, защо всички ние сме извратени, а Той е чистота, той не само ще изяви своята лудост, но и своето безочие. Но ако те са решени да лишат Бога от свободното право да избира и да осъжда, нека също да отнемат онова, което е дадено на Христос.
Сега ще бъде уместно да обърнем внимание на това, което Писанието казва относно всеки човек. Когато Павел заявява, че сме избрани в Христос преди създанието на света (Еф. 1:4), той определено показва, че това не става поради някаква наша стойност; защото той всъщност казва, че тъй като в цялото потомство на Адам нашият небесен Баща не откри нищо, което да е достойно за Неговия избор, Той обърна погледа Си към Помазания, за да може да избере за членове на Неговото тяло онези, които ще приеме в общението на живота. Затова нека вярващите да обърнат пълно внимание на тази логика, а именно, че в Христос сме осиновени за небесно наследство, защото сами по себе си не сме способни на такова съвършенство.
Той отбелязва това в друг стих, в който увещава колосяните да благодарят за това, че са удостоени да участвуват в наследството на светиите (Кол. 1:12). Ако изборът предхожда тази Божествена благодат, чрез която биваме удостоени да придобием безсмъртен живот, какво би могъл Бог да намери в нас, което да Го подбуди да ни избере? Това, което казвам, е още по-ясно обяснено в друг текст: Бог, казва той, “ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля” (Еф. 1:4-5). Тук той противопоставя Божието благоволение на всякакви наши заслуги.
2. Изборът е преди създанието и не е свързан с предузнание или заслуги
За да бъде доказателството по-пълно, важно е да обърнем внимание на отделните части на този текст. Когато бъдат свързани заедно, те не оставят никакво съмнение. От това, че ги нарича “избрани,” е ясно, че се обръща към вярващите, както и малко след това заявява. Следователно, пълно извращаване на понятието е да го ограничаваме до времето, в което е писано посланието. Като казва, че са избрани преди създанието на света, той отнема всяко споменаване на лична стойност. Защото каква основа може да има за разграничаване от хората, които още не са съществували и след време ще съществуват в същото състояние в Адам? Но ако те са избрани в Христос, следва не само че всеки е бил избран поради външна причина, но и че към някои има различно отношение, тъй като виждаме, че не всички са членове на Христос. В допълнителното твърдение, че са избрани, за да бъдат святи, апостолът открито опровергава заблудата на онези, които извеждат избора от предузнанието, тъй като той заявява, че каквато и добродетел да се намира в хората, е следствие от избора. След това, ако някой попита за по-висша причина, Павел отговаря, че Бог така е предопределил, и е предопределил според Своето благоволение. С тези думи той унищожава всякакви основания за избор, които хората си въобразяват, че съществуват вътре в тях. Защото показва, че всякакви благоволения, които Бог дарява във връзка с духовния живот, текат именно от този извор, тъй като Бог е избрал когото ще, и преди да са се родили, благодатта, която Той е определил да им подари, ги е осветила за тяхното предназначение.
3. Избрани да бъдат святи, а не защото вече са святи
Навсякъде, където царува това Божие благоволение, не биват вземани предвид никакви добри дела. Наистина, Апостолът не следва антитезата, но тя трябва да бъде подразбирана, както самият той обяснява в друг текст, “Който ни е спасил и призвал със Своето призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и благодатта, дадена ни в Христа Исуса преди вечните времена” (2 Тим. 1:9). Вече показахме, че допълнителните думи, “за да бъдем святи,” премахват всяко съмнение. Ако кажете, че Той е предвидил, че ще бъдат святи, и затова ги е избрал, вие обръщате реда на Павел. Следователно, можете спокойно да заключите: Ако ни е избрал за да бъдем святи, Той не ни е избрал защото е предвидил, че ще бъдем святи. Очевидно двете неща си противоречат, а именно, че праведните дължат избора на това, че са святи, и все пак придобиват избора чрез дела. Няма сила в дребнавостта, към което те винаги се връщат, че Господ не дарява избора като награда за предхождащи заслуги, а го дарява като награда за бъдещи заслуги. Защото когато се казва, че вярващите са избрани, за да бъдат святи, с това се намеква, че святостта, която ще бъде в тях, произхожда от избора. И как може да се каже смислено, че нещата, които следват от избора, са причина за избора?
Изглежда, че самото нещо, което Апостолът казва, той след това потвърждава като добавя, “според доброто намерение, което е положил в Себе Си” (Еф. 1:9); защото изразът, че Бог е “положил в Себе Си,” е същият както ако се каже, че като замисля Своята наредба, Той не се съобразява с нищо, което е извън Него; и затова веднага се добавя, че цялата цел на нашето спасение е “да бъдем за похвала на Неговата слава.” Със сигурност Божията благодат не би заслужавала цялата похвала на избора, ако изборът не беше по благодат; и няма да бъде по благодат, ако в избирането на кой да е човек Бог обръщаше внимание на неговите бъдещи дела. Следователно, това, което Христос казва на Своите ученици, се оказва универсално приложимо за всички вярващи, “Не вие избрахте Мен, а Аз избрах вас” (Йоан 15:16). Тук Той не само изключва минали заслуги, но заявява, че сами по себе си те нямат нищо, за което да бъдат избрани, освен което се дължи на Неговата милост. И как трябва да разбираме думите на Павел, “Кой от по-напред Му е дал нещо, та да Му се отплати?” (Рим. 11:35). Неговият смисъл очевидно е, че хората са напълно задължени на предварителната Божия доброта, тъй като няма нищо в тях, било минало или бъдеще, което да спечели Неговото благоволение.
4. Римляни 9-11 и други текстове
В Посланието към Римляните (Рим. 9:6), в което той отново разглежда този предмет по-подробно и по-обстойно, той заявява, че “не всички са Израел, които са от Израел”; защото макар че всички са били благословени по отношение на наследствени права, все пак не всички са получили по равно наследството. Поводът за цялата дискусия е горделивостта и тщеславието на юдеите, които като си приписват името “Църква,” искат да направят вярата на Благовестието да зависи от тяхното удоволствие; точно както в наши дни папистите с удоволствие биха използвали този повод да заместят Бога със себе си. Павел, макар да признава, че по отношение на завета те са святото потомство на Авраам, все пак твърди, че голямата част от тях са чужденци спрямо завета, и не само защото са изродени, и така са станали незаконородени, а не синове, но и защото главният фактор е специалният избор на Бога, чрез който единствено се потвърждава Неговото осиновение. Ако благочестието на някои ги е утвърдило в надеждата на спасението, а бунтът на другите е единствената причина да бъдат отхвърлени, би било глупаво и нелепо за Павел да връща своите читатели към някакъв таен избор. Но ако Божията воля (за която не се вижда, нито трябва да се търси някаква външна за Бога причина) отдели едните от другите, така че не всички деца на Израил са истински израилтяни, безсмислено е човек да търси причината за това положение в себе си.
Той след това още по-подробно изследва темата, като сравнява Яков и Исав. И двамата са синове на Авраам, и двамата са били по едно и също време в утробата на майка си, и има нещо много странно в промяната, чрез която честта на първородството бива прехвърлена на Яков, и все пак Павел заявява, че промяната е свидетелство за избора на единия и за осъждението на другия. Разглежданият въпрос е произходът и причината за избора. Защитниците на предузнанието настояват, че то се намира в човешките добродетели и пороци. Защото те възприемат краткия и лесен начин да твърдят, че в личността на Яков Бог показа, че избира онези, които са достойни за Неговата благодат; а в личността на Исав, че отхвърля онези, които предвижда, че ще бъдат недостойни. Това е тяхното самоуверено твърдение; но какво казва Павел? “Макар че близнаците не бяха още родени и не бяха още сторили нещо добро или зло, то, за да почива Божието по избор намерение, не на дела, но на Онзи, Който призовава, рече й се: ‘По-големият ще слугува на по-малкия’; като е писано: ‘Яков възлюбих, а Исав намразих’” (Рим. 9:11-13). Ако предузнанието имаше нещо общо с това разграничаване на братята, споменаването на времето би било неуместно.
Ако приемем, че Яков е бил избран заради заслуги, придобити чрез бъдещи добродетели, с каква цел Павел казва, че още не са били родени? Нито би имало причина да добавя, че още не са били сторили нищо добро или зло, защото веднага бихме отговорили, че нищо не е скрито от Бога и следователно благочестието на Яков е било пред Него. Ако делата осигуряват благоволение, още преди Яков да се роди, те трябваше да имат такава стойност, като че ли той вече е възрастен. Но като обяснява трудността, Апостолът показва, че осиновяването на Яков идва не от дела, но от Божието призвание. В делата той не споменава нито минало, нито бъдеще, а изрично ги противопоставя на Божието призвание, показвайки, че когато се даде място на едното, другото бива изхвърлено; както ако каже, че единственото нещо, което трябва да се има предвид, е кое е било угодно на Бога, а не какво хората са изработили сами по себе си. Накрая, сигурно е, че всички причини, които хората са склонни да измислят като външни за тайната Божия воля, са изключени чрез употребата на думите “намерение” и “избор.”
5. Случаят с Яков и Исав опровергава аргумента за делата
Защо хората се опитват да затъмняват тези изявления, като приписват на миналите или бъдещите дела някакво място в избора? Това е за да избегнат напълно това, което Апостолът защитава, а именно, че разграничението между братята не е основано на каквито и да е дела, а само на Божието призвание, тъй като е било определено още преди децата да бъдат родени. Ако имаше някаква смисленост в това избягване, то не би избягнало забележката на Апостола, показваща съвършено, че Бог не е предвидял никакво добро в човека, освен това, което вече преди това е определил да дари чрез Своя избор, и че не използва някаква абсурдна наредба, която би направила добрите дела да предшествуват своята причина. От думите на Апостола научаваме, че спасението на вярващите е основано изцяло на наредбата на Божия избор, че привилегията не се осигурява чрез дела, а чрез свободно призоваване. Пред нас също имаме пример на самото нещо. Исав и Яков са братя, заченати от едни и същи родители, в една и съща утроба, и още не са родени. Всичко в тях е еднакво, и все пак Божия съд по отношение на всеки един от тях е различен. Той приема единия и отхвърля другия. Единственото право на превъзходство е първородството; но то бива пренебрегнато, и по-малкият е предпочетен пред по-големия.
И в други случаи Бог изглежда пренебрегва първородството с изричната цел да отнеме от плътта всякакво основание за самохвалство. Като отхвърля Исмаил, Той дава Своето благоволение на Исак, като подминава Манасия, Той зачита Ефрем.
6. Изборът на Яков не е само за земни благословения
Ако някой възрази, че тези дребни и незначителни благоволения не ни дават право да решаваме по отношение на бъдещия живот, че не трябва да се предполага, че този, който е получил честта на първородството, с това бива приет в небесното наследство (много противници не жалят дори Павел, но го обвиняват, че като цитира тези текстове, изкривява правилния смисъл на Писанието); аз отговарям както по-горе, че не е вярно, че Апостолът допуска неволна грешка, или спонтанно прилага неправилно текстовете от Писанието; но вижда (което тези хора не могат да осъзнаят), че с един земен белег Бог е определил да обяви духовното наследство на Яков, което иначе би останало скрито в Неговия непристъпен съд. Защото ако не говорим за първородството, дадено му за бъдещия свят, формата на благословение ще бъде напълно напразна и смешна, тъй като чрез него не е придобил нищо освен множество мъки и неприятности, скитничество, тежки скърби и горчиви грижи. Следователно, тъй като Павел знае отвъд всякакво съмнение, че чрез външния белег Бог изявява духовни и неувяхващи благословения, които е приготвил за Своя слуга в Своето Царство, Той не се колебае да докаже едното като дава другото. Защото трябва да помним, че Ханаанската земя беше дадена като залог на небесното наследство; и следователно не може да има съмнение, че Яков беше като ангелите, присаден в тялото на Христос, за да съучаствува в същия живот.
Следователно, Яков е избран, а Исав е отхвърлен; Божието предопределение прави разграничение там, където не съществува разграничение на основата на заслуги. Ако попитате за причината, Апостолът я дава, “Защото казва на Мойсей, Ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля” (Рим. 9:15). И кажете ми, какво означава това? Това е ясно изявление от Господа, че не намира нищо в самите хора, което да Го подбуди да покаже доброта, че тя се дължи изцяло на Неговата милост, и следователно тяхното спасение е Неговото дело. Ако Бог поставя вашето спасение единствено в Себе Си, защо трябва да се обръщате към вас самите? Ако Той ограничава вашите мисли до Своята милост, защо да се обръщате към възгледа за вашите собствени дела?
Следователно трябва да дойдем до този малък брой хора, които Павел на друго място описва като предузнати от Бога (Рим. 11:2); не предузнати в смисъл, както тези хора си въобразяват, чрез пасивно, бездействено съзерцание, а в смисъла, който често се явява в Писанията. Защото със сигурност, когато Петър казва, че Христос е “предаден според определената Божия воля и предузнание” (Деян. 2:23), той не представя Бога само като съзерцаващ, но като действително извършващ нашето спасение. Така също Петър, като казва, че вярващите, към които пише, са избрани “по Божието предузнание” (1 Пет. 1:2), по същество изразява това тайно предопределение, чрез което Бог е запечатал онези, които е благоволил да осинови. Като използва думата “намерение” като синоним на понятие, което общоприето означава непроменимо определяне, той несъмнено показва, че Бог, като е начинател на нашето спасение, не търси условия извън Себе Си. В този смисъл той казва в същата глава, че Христос като “агне” “беше предопределен преди създанието на света” (1 Пет. 1:19, 20). Какво би могло да бъде по-смразяващо или нелепо от това да представяме Бога като гледащ от небето да види дали ще дойде спасението на човешкия род? Като казва “предузнати хора,” Петър има предвид същото нещо както Павел с думите “избран остатък” от множество, което лъжливо си приписва Божието име. В друг текст, за да подтисне празното самохвалство на онези, които, макар и очите им да са под покривало, в своя мироглед си приписват първо място сред праведните, Павел казва, “Господ познава Своите Си” (2 Тим. 2:19). Накратко, с тези думи той разграничава два вида хора, единият състоящ се от целия род на Авраам, а другите хора отделени от този род, и макар да са скрити от човешкия поглед, все пак са открити за Божиите очи. И няма съмнение, че той е взел стиха от Мойсей, който заявява, че Бог ще покаже милост към когото Му е угодно (макар че говори на избрани хора, чието положение е очевидно равнопоставено); както ако каже, че в общото осиновяване е включена специална благодат, която Той дарява на някои като по-свято съкровище, и че няма нищо в общия завет, което да пречи това число хора да бъде изключено от обичайния ред. Тъй като по този начин Бог смята за угодно да раздава и да разполага свободно, Той изрично заявява, че единствената основа, на която ще покаже милост към едни, а не към други, е Неговото върховно благоволение; защото когато милостта се дарява на този, който иска, макар че наистина той не среща отказ, все пак или очаква, или отчасти придобива благоволение, цялата заслуга за което Бог приписва изцяло на Себе Си.
(Отговори към противниците на тази основа на избора, който е също осъждение, 7-11)
7. Свидетелството на Христос относно избораИ така, нека върховният Съдия и Господар да отсъжда целия този въпрос. Като вижда такава закоравялост в Своите слушатели, че думите Му остават почти безплодни сред множеството, Той, за да премахне тази съблазън, възкликва, “Всичко, което Ми дава Бащата, ще дойде при Мен”; “И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо” (Йоан 6:37, 39). Отбележете, че даването от Бащата е първата стъпка в нашето избавление в грижата и закрилата на Христос. Вероятно някой тук ще се обърне и ще възрази, че на Бащата принадлежат само и конкретно онези, които доброволно се предадат чрез вяра. Но единственото нещо, което Христос твърди, е, че дори отстъплението на огромни множества да разтърси света, пак Божието намерение ще остане твърдо, по-стабилно от самото небе, и че Неговият избор никога няма да се провали. За избраните се казва, че са принадлежали на Бащата още преди да ги е подарил на Своя единороден Син. Задава се въпросът дали са били Негови по естество? Не, били са чужденци, но Той ги прави Свои като ги избавя. Думите на Христос са твърде ясни, за да бъдат направени неясни с мъглите на дребнавите заяждания. “Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Бащата,” “Всеки, който е чул от Бащата и се е научил, идва при Мен” (Йоан 6:44, 45). Ако всички безразборно се прекланяха пред Христос, изборът щеше да бъде всеобщ; докато сега се вижда явно разграничение в малкия брой вярващи. Нашият Спасител, малко след като заявява, че учениците, които са Му дадени, са собственост на Бащата, добавя, “Не се моля за света, а за тези, които си Ми дал; защото те са Твои” (Йоан 17:9). От това става ясно, че в известен смисъл целият свят не принадлежи на своя Създател, освен когато благодатта не избави от проклятие, божествен гняв и вечна смърт някои, не много, които иначе биха погинали, докато оставя света на погублението, на което е обречен. Между другото, макар че Христос се застъпва като Посредник, все пак Той има заедно с Бащата правото да избира: “Не говоря за всички вас; Аз зная кои съм избрал” (Йоан 13:18). Ако някой попита откъде ги е избрал, Той отговаря в други стихове, “от света”; и Той изключва света от Своите молитви, когато предава Своите ученици на Бащата (Йоан 15:19). Наистина, трябва да твърдим, когато Той заявява, че знае кои е избрал, първо, че това означава само някои хора от човешкия род; и второ, че те не са отличени чрез качествата на техните добродетели, а чрез небесно постановление.
От това следва, че тъй като Христос прави Себе Си начинател на избора, никой от тях не се отличава със своя собствена сила или способност. Когато на друго място изброява Юда сред избраните, макар че е дявол (Йоан 6:70), Той говори само за апостолското служение, което макар да е ярка изява на Божието благоволение (както Павел така често го признава относно себе си), не съдържа само по себе си надеждата за вечното спасение. Следователно Юда, когато вероломно отхвърли служението на Апостол, може да е бил по-лош и от дявол; но никой от тези, които Христос веднъж е присадил в Своето тяло, няма да бъде оставен да погине, защото като осигурява тяхното спасение, Той ще извърши това, което е обещал; тоест, да упражнява божествена сила, по-велика от всичко (Йоан 10:28). Защото когато казва, “Опазих ги, и нито един от тях не погина, освен сина на погибелта” (Йоан 17:12), изразът, макар да съдържа преднамерен парадокс, въобще не е неясен. Обобщението е, че Бог чрез благодатно осиновяване формира онези, които иска да има за синове; но вътрешната причина е в Него самия, защото Той действува според Своето тайно благоволение.
8. Бащите на Църквата, особено Августин, относно Божието “предузнание”
Но Амвросий, Ориген и Йером са били на мнение, че Бог раздава Своята благодат сред хората според както Той предвижда, че хората ще я употребяват. Може да се добави, че за известно време Августин също е бил на това мнение; но след като постига голям напредък в познаването на Писанието, той не само се отмята от него като очевидно лъжливо, но и умело го опровергава (August. Retract. Lib. 1, c. 13). Нещо повече, след отмятането, когато вижда пелагианците да постоянствуват в тази заблуда, той казва, “Кой няма да се учуди, че Апостолът е пропуснал да направи тази най-умела забележка? Защото след като заявява едно най-тревожно твърдение относно онези, които още не са били родени, и след това сам си задава въпрос като възражение, ‘Тогава какво? Да речем ли, че има неправда у Бога?’, той е имал възможността да отговори, че Бог е предвидил заслугите на двамата; но той не казва това, а се позовава на Божията справедливост и милост” (August. Epist. 106, ad Sixtum). И в друг текст, след като изключва всякакви заслуги преди избора, той казва, “Със сигурност няма място за празния аргумент на онези, които защитават Божието предузнание против Божията благодат, и според това твърдят, че ние сме били избрани преди създанието на света, защото Бог бил предузнал, че ще бъдем добри, а не защото Той самият ще ни направи добри. Това не е езикът на Този, Който казва, ‘Не вие избрахте Мен, а Аз избрах вас’ (Йоан 15:16). Защото ако Той ни беше избрал защото е предузнал, че ще бъдем добри, в същото време щеше да предузнае, че ние ще изберем Него” (August. in Joann. 8, виж също нататък в текста). Нека свидетелството на Августин да говори на тези, които съзнателно приемат авторитета на Бащите: макар че Августин твърди, че не се различава от другите, а показва чрез ясно свидетелство, че разликата, която пелагианците жлъчно представят като аргумент против него, не е основателна. Защото той цитира от Амвросий, (Lib. de Praedest. Sanct. cap. 19), “Христос призовава онези, към които има милост.” И отново, “Ако Му е било угодно, щеше да ги направи вярващи вместо невярващи; но Бог призовава онези, които благоволява да призове, и прави вярващи които ще.” Ако решим да направим цял том от Августин, би било лесно да покажем на читателя, че нямам причина да използвам други думи освен неговите; но не желая да го обременявам с отегчителни представления.
Но и ако приемем, че Бащите не са говорили така, нека да обърнем внимание на самия предмет. Повдигнат е един труден въпрос, а именно, Дали Бог е бил справедлив в това да дари Своята благодат на определени индивиди? Павел можеше веднага да отговори на този въпрос като каже, че Бог е гледал на делата. Защо не го прави? Защо продължава да използва език, който го оставя изложен на същата трудност? Защо, ако не е фактът, че не би било правилно да го каже? Няма неяснота от страна на Святия Дух, когато говори чрез неговата уста. Затова той отговаря недвусмислено, че Бог благоволи в Своите избрани, защото така Му е угодно, и показва милост, защото така Му е угодно. Защото думите, “Ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля” (Изх. 33:19), са със същия смисъл, както ако се каже, Бог е подтикнат към милост единствено поради това, че Му е било угодно да покаже милост.
Следователно, изявлението на Августин остава вярно. Божията благодат не намира хората подходящи за спасение, а ги прави такива.
9. Изборът е свързан с Божието “предузнание” на човешките заслуги дотолкова, доколкото незаслужената благодат прави такива заслуги възможни
Също не трябва да бъдем смущавани от хитростите на Тома Аквински, че предузнаването на заслугите е причината за предопределението, наистина не по отношение на предопределящото действие, но че може да се нарече така от наша страна, а именно, по отношение на конкретна оценка на предопределението; както когато се казва, че Бог предопределя човека за слава според неговите заслуги, доколкото е постановил да му подари благодат, чрез която Той заслужава слава. Защото тъй като Господ иска от нас да не виждаме в избора нищо друго освен само Неговата доброта, надменно увлечение би било някой да желае да види повече от това. Но ако трябваше сега да съдим хитростта, не би било трудно да опровергаем софистиката на Тома Аквински. Той твърди, че в известен смисъл избраните са предопределени за слава според техните заслуги, защото Бог е предопределил да им даде благодатта, чрез която те заслужават слава. Какво ще стане, ако аз, противно на това, възразя, че предопределението към благодат е подчинено на избора към живот, и следва като негова слугиня; тази благодат е предопределена за онези, на които Господ преди това е предопределил притежаването на славата, като е благоволил чрез избора да доведе Своите деца до оправдание? Защото от това ще следва, че предопределението към слава е причината за предопределението към благодат, а не обратното. Но нека да прекратим тези спорове като излишни за онези, които смятат, че в Божието Слово има достатъчно мъдрост за тях. Защото правилно е казано от един древен църковен писател, че онези, които приписват Божия избор на заслугите, мъдруват отвъд позволеното (Ambrose. De Vocat. Gentium, lib. 1, c. 2).
10. Божията покана е към всички, но изборът е за определени хора
Някои възразяват, че Бог би бил непоследователен със Себе Си, ако поканва всички хора без разграничение, а избира само някои. Така, според тях, универсалността на обещанието унищожава разграничението на специалната благодат. Някои умерени хора говорят по този начин, не толкова с цел да подтиснат истината, колкото за да избегнат затрудняващи въпроси и да обуздаят любопитството. Намерението е похвално, но целта по никакъв начин не трябва да бъде одобрявана, тъй като притворството никога не може да бъде извинено. Отново, в онези, които изявяват своята заядливост, виждаме само злобни клевети или позорни заблуди.
Вече съм обяснил, и след малко отново ще повторя начина, по който Писанието примирява двете неща, а именно, че чрез външното проповядване всички са призовани към вяра и покаяние, и все пак Духът на вярата и покаянието не е даден на всички. Но идеята, която те възприемат, аз отричам като лъжлива в две отношения: Че Този, Който заплашва, че когато вали в един град, а ще има суша в друг (Амос 4:7); и заявява в друг текст, че ще има глад за Словото (Амос 8:11), не поставя Себе Си под непроменимо задължение да призовава всички еднакво. И Този, Който, забранявайки на Павел да проповядва в Азия, и отвеждайки го от Витиния, го пренася до Македония (Деян. 16:6), показва, че на Него принадлежи да разпределя съкровищата както Му е угодно. Но чрез Исая Той още по-ясно показва как определя обещанията за спасение специално на избраните (Ис. 8:16); защото заявява, че Негови ученици ще бъдат само те, а не общо целият човешки род. Откъдето става ясно, че учението за спасението, за което се казва, че е отделено само за децата на Църквата, бива оскърбявано, когато се представя като ефективно достъпно за всички. Засега ще е достатъчно да отбележим, че макар Словото на Благовестието да е отправено общо към всички, все пак дарът на вярата е само за някои. Исая разкрива причината, като казва, че Господната мишца не се е открила на всички (Ис. 53:1). Ако беше казал, че Благовестието бива злобно и извратено осъждано, защото много хора упорито отказват да слушат, може би ще има някакво основание за това всеобщо призоваване. Но целта на Пророка не е да смекчава вината на хората, когато заявява, че източникът на тяхната слепота е, че Бог не благоволява да им открие Своята мишца; той само ни напомня, че тъй като вярата е специален дар, напразно това външно учение звучи в ухото. Но аз бих искал да науча от тези учители дали само проповядването или вярата е това, което прави хората да бъдат Божии синове.
Определено когато се казва, “А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, на тия, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:12), пред нас не се представя една объркана тълпа, а се дава специално място на вярващите, които са “родени не от кръв, нито от плътска похот, нито от човешко желание, но от Бога.”
Но се казва, че има взаимно съгласие между вярата и Словото. Това е така, където има вяра. Но не е ново нещо за семето да пада сред тръни или на камъни; не само защото мнозинството видимо е бунтовно против Бога, но защото всички не са надарени с очи и уши. Тогава може ли смислено да се каже, че Бог призовава, макар да знае, че призваните няма да дойдат? Нека Августин да отговори вместо мен: “Ще спорите ли с мен? Удивете се заедно с мен и възкликнете: О, дълбочина! Нека да се съгласим в страхопочитание, за да не погинем в заблудата” (August. De Verb. Apost. Serm. 11). Нещо повече, ако изборът е, както Павел заявява, баща на вярата, аз връщам аргумента и твърдя, че вярата не е обща, тъй като изборът е специален. Защото от последователността от причини и следствия, когато Павел казва, че Бащата “в Христос ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места; като ни е избрал в Него преди създанието на света” (Еф. 1:3, 4), лесно може да се заключи, че тези богатства не са били общи за всички, защото Бог е избрал само когото ще. И причината в друг текст да препоръчва вярата на избраните е да предпази всеки човек от предположението, че придобива вяра от своето собствено естество; тъй като единствено на Бога принадлежи славата свободно да просвещава онези, които преди това е избрал (Тит 1:1). Защото добре е казано от Бернар, “Неговите приятели чуват какво Той им казва, Не бойте се, малко стадо: На вас е дадено да знаете тайните на Царството. Кои са тези? Онези, които той е предузнал и предопределил да бъдат съобразени с образа на Неговия Син. Той е изявил Своето велико и тайно намерение. Господ познава Своите Си, но това, което е било познато на Бога, беше изявено на хората; и наистина, Той не благоволява да даде участие в тази голяма тайна на други, освен на тези, които е предузнал и предопределил да бъдат Негови” (Bernard. Ad Thomas Praepos. Benerlae. Epist. 107). Малко след това той заключава, “Милостта на Господа е от века до века върху онези, които Му се боят; от века чрез предопределението, до века чрез прославянето, едното няма начало, другото няма край.” Но защо да цитираме Бернар като свидетел, когато от устата на нашия Господар чуваме, “Не, че е видял някой Бащата, освен Онзи, Който е от Бога” (Йоан 6:46)? Чрез тези думи Той показва, че всички, които не са родени от Бога, са заслепени от блясъка на Неговото сияние. И наистина, правилно е да се свързва вярата с избора, ако й се дава второто място. Този ред е ясно изразен от нашия Спасител в тези думи, “Това е волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо. . . . Това е волята на Баща Ми: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот” (Йоан 6:39, 40). Ако искаше всички хора да бъдат спасени, Той би назначил Своя Син за техен Пазител, и би присадил всички в Неговото тяло чрез свещената връзка на вярата. Сега е ясно, че вярата е особен белег на бащинска любов, запазен за синовете, които е осиновил. Затова Христос на друго място казва, че овцете следват овчаря, защото познават гласа му, но няма да следват чужд човек, защото не познават чуждия глас (Йоан 10:4). Но откъде идва това разграничение, ако не е от това, че техните уши са били отворени от Бога? Защото никой човек не прави сам себе си овца, а бива формиран от небесната благодат. И защо Господ заявява, че нашето спасение винаги ще бъде сигурно и твърдо, ако не е защото е пазено от непобедимата Божия сила (Йоан 10:29)? Така Той заключава, че невярващите не са от Неговите овце (Йоан 10:16). Причината е, че те не са сред числото на онези, които, както Господ обеща чрез Исая, ще бъдат Негови ученици. Нещо повече, тъй като текстовете, които цитирах, предполагат устояване, те са също свидетелство за непроменимостта на избора.
11. Отхвърлянето също става не на основата на дела, а единствено според Божията воля
Сега стигаме до осъдените, за които Апостолът също говори (Рим. 9:13). Защото както Яков, който без да е заслужил нищо чрез добри дела, е приет в благоволение; така Исав, без да е замърсен от някакво престъпление, е намразен. Ако обърнем нашия поглед към делата, ще обвиним Апостола, че не е успял да види самото нещо, което е толкова ясно за нас. Нещо повече, има окончателно доказателство за това, че не е го е видял, тъй като изрично настоява, че още преди да са направили нещо добро или зло, единият е бил избран, а другият отхвърлен, за да докаже, че основанието за Божието предопределение не е в дела. Тогава, след като започва възражението, “Има ли неправда у Бога?” вместо да използва това, което би изглеждало най-сигурна и най-ясна защита на Неговата справедливост, а именно, че Бог е възмездил Исав според неговото нечестие, той се задоволява друго решение, а именно, че осъдените биват специално издигнати, за да се изяви в тях Божията слава. Накрая, той заключава, че Бог показва милост към когото показва, и когото иска закоравява (Рим. 9:18). Виждате как той отнася и двете единствено към Божието решение. Следователно, ако не можем да припишем никаква друга причина за Неговия дар на милост към Неговите хора, освен че така Му е било угодно, нито ще имаме някаква друга причина за осъждането на другите освен Неговата воля. Когато за Бога се казва, че показва милост или закоравява когото ще, на хората се напомня, че не трябва да търсят никаква причина извън Неговата воля.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2003