| Назад | Напред |

Глава Седма

7. ЗАКОНЪТ Е ДАДЕН НЕ ЗА ДА ЗАДЪРЖА ХОРАТА ПРИ СЕБЕ СИ, А ЗА ДА ЗАПАЗИ ЖИВА НАДЕЖДАТА В ХРИСТОС ДО НЕГОВОТО ИДВАНЕ.

Частите на тази глава са:

  1. Моралният и Церемониалният Закон са детеводител, който ни води при Христос, р. 1, 2.
  2. Това важи за Моралния Закон, особено за неговите условни обещания. Те са дадени с най-добри цели. В какъв смисъл се казва, че спазването на Моралния Закон е невъзможно, р. 3-5.
  3. За тройното действие и употреба на Моралния закон, р. 6-12. Опровержение на антиномистите, р. 13.
    Какво отпада от Закона, Моралния и Церемониалния, р. 1-17.

Раздели.

  1. Цялата религиозна система, дадена ни от ръката на Мойсей, по много начини сочи към Христос. Това се вижда в жертвоприношенията, примиренията, и в безкрайната поредица от церемонии. Това се доказва,
    1. От заявената от Бога цел;
    2. От естеството на самите церемонии;
    3. От естеството на Бога;
    4. От благодатта, дадена на евреите;
    5. От посвещението на свещениците.
  2. Продължение на доказателството.
    1. От разглеждане на царството, издигнато в семейството на Давид;
    2. От целта на церемониите;
    3. От целта на Моралния Закон.
  3. По-подробно изложение на последното доказателство. Моралният Закон води вярващите към Христос. Като ни показва съвършената праведност, изисквана от Бога, той ни убеждава в нашата неспособност да го изпълним. Така той отнема от нас живота, осъжда ни на смърт и така ни принуждава да търсим избавление в Христос.
  4. Обещанията на Закона, макар и условни, са основани върху най-добра причина. Обяснение на тази причина.
  5. Няма непоследователност в даването на закон, чието спазване е невъзможно. Това се доказва от разума и се потвърждава от Писанието. Друго потвърждение от Августин.
  6. Разглеждането на действието и употребата на Моралния Закон показва, че той води към Христос. Законът, като описва правдата, която е приемлива за Бога, доказва, че всеки човек е неправеден.
  7. Законът правилно бива сравнен с огледало, което ни показва нашето нещастие. Това по никакъв начин не намалява неговото превъзходство.
  8. Когато Законът разкрива нашата вина, не трябва да се отчайваме, а да бягаме при Божията милост. Как може да се направи това.
  9. Потвърждение за първата употреба на Закона от различни текстове от Августин.
  10. Втората употреба на Закона е да обуздава грешниците. Това е много необходимо за обществото като цяло; и това е по отношение не само за нечестивите, но и за избраните преди тяхното новорождение. Това се потвърждава от авторитета на един Апостол.
  11. Като ни показва нашето нещастие, Законът ни предразполага да приемем изцелението. Той също ни принуждава да вършим нашите задължения. Потвърждение за това от всекидневния опит.
  12. Третата и най-практическа употреба на Закона е относно избраните.
    1. Той ги наставлява и учи всекидневно да напредват във вършене на Божията воля.
    2. Чрез увещания ги подтиква към покорство. Свидетелството на Давид. Как да бъде примирено това с думите на Апостола.
  13. Безбожната ерес на антиномистите трябва да бъде унищожена. Един аргумент, основан върху текст от Давид, и друг, основан върху Мойсей.
  14. Последната част от главата се занимава с отмяната на Закона. В какъв смисъл бива отменена една част от Моралния Закон.
  15. Как е отменено проклятието на Закона.
  16. Отмяната на Церемониалния Закон е само относно спазването.
  17. Причината, дадена от Апостола, не важи за Моралния Закон, а само за церемониалните спазвания. Те са отменени не само защото са отделяли евреите от езичниците, а също защото са един вид юридически средства за свидетелство за нашата вина и нечестие. Вярно е казано, че Христос, като ги унищожи, отмени присъдата срещу нас и я прикова на кръста.

(Моралният и Церемониалният Закон имат смисъл като детеводител при Христос, 1-2)
1. Само Посредникът може да помогне на падналия човек

От целия ход на наблюденията, направени досега, можем да заключим, че Законът не е бил добавен около четиристотин години след Авраам за да отдалечи избрания народ от Христос, а обратно, да го запази до Неговото идване; да подбужда тяхното желание и да потвърждава техните очаквания, за да не бъдат обезсърчени от дългото забавяне. Под Закон имам предвид не само Десетте Заповеди, които съдържат цялостно правило за живот, но цялата религиозна система, дадена ни чрез ръката на Мойсей. Мойсей не е бил назначен като законодател за да отмени благословенията, обещани на потомството на Авраам; дори виждаме, че той постоянно напомня на евреите за безплатния завет, направен с техните бащи, на който те са наследници; от което е очевидно, че той е изпратен с цел да поднови този завет. Това най-ясно се вижда в церемониите. Защото кое би могло да бъде по-суетно и безполезно от това хората да се примиряват с Бога като Му принасят отвратителния мирис на изгорената животинска лой? Или да измиват своето нечестие като се поръсват с вода или кръв? Накратко, цялото поклонение по Закона (ако бъде разглеждано не като образ и сянка, представящи истината) е само подегравка. Затова, както в речта на Стефан (Деян. 7:44), така и в Посланието към Евреите правилно се поставя силно ударение на текста, в който Бог казва на Мойсей, “Внимавай да ги направиш по образеца им, който ти беше показан на планината” (Изх. 25:40). Ако нямаше някаква духовна цел, към която те да бъдат насочени, евреите, като ги спазват, биха били също толкова заблудени, както и езичниците в техните суети. Простите хора, които никога сериозно не са изследвали религията, винаги с отвращение гледат на такова множество от ритуали. Те не просто се чудят защо Бог е изморявал Своя древен народ с такова множество церемонии, но също ги презират и осмиват като детски играчки. Те правят това, защото не осъзнават целта; и преобразите на закона винаги могат да бъдат определени като суета, ако не са свързани с тази цел. Но преобразите показват, че Бог не е заповядал жертвите за да занимава Своите поклонници със земни упражнения, а за да издигне техните умове към нещо по-високо. Това се вижда дори от Неговото естество. Тъй като е дух, Той се наслаждава само в духовно поклонение. Същото нещо се свидетелствува от много текстове, в които Пророците обвиняват евреите в глупост, че си въобразяват, че жертвите сами по себе си имат някаква стойност в Божия поглед. Дали по този начин те се стремят да унищожат Закона? В никакъв случай; но като тълкуватели на неговия истински смисъл, те желаят по този начин да обърнат вниманието на хората към целта, към която трябва да гледат, но от която са се отклонили. От благодатта, дадена на евреите, можем със сигурност да заключим, че Законът не е чужд на Христос. Мойсей заявява, че целта на осиновяването на евреите е те да станат “царство свещеници и свят народ” (Изх. 19:6). Те не можаха да постигнат това без изкупление, което е по-велико и по-превъзходно от кръвта на животни. Защото кое е по-далеч от здравия разум от това да смятаме, че синовете на Адам, които по наследствено замърсяване са родени слуги на греха, могат да бъдат издигнати до царско достойнство и така да станат съучастници в Божията слава, ако тяхното благородство не идва от някакъв благороден източник? Нещо повече, как би могло свещеническото служение да действува в сила сред онези, чиито пороци ги правят омразни в Божия поглед, ако не са посветени на една свята глава? Затова Петър умело тълкува думите на Мойсей, учейки, че пълнотата на благодатта, за която юдеите имаха предварително откровение под Закона, е изявена в Христос, “вие се избран род, царско свещенство” (1 Пет. 2:9). Тълкуванието на думите показва, че онези, на които Христос се е явил в Благовестието, са получили повече от своите бащи, тъй като са надарени със свещеническа и царска почит, и следователно, уповавайки на своя Посредник, могат да се явят смело в Божието присъствие.

2. Законът съдържа обещание

И между другото, трябва да отбележим, че царството, което първоначално беше издигнато в дома на Давид, е част от Закона и беше установено под управлението на Мойсеевия Закон; откъдето следва, че както в цялото Левиево племе, така и в потомството на Давид, Христос е изявен за очите на израилтяните като в двойно огледало. Защото, както по-горе отбелязах (р. 1), няма друг начин, по който онези, които са били роби на греха и смъртта, и са замърсени с поквара, да станат царе или свещеници. Оттук става ясна съвършената истинност на изявлението на Павел, “Законът стана за нас детеводител при Христос,” “Докато дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието” (Гал. 3:24, 19). Защото докато Христос още не беше изявен на евреите, те бяха като деца, чиято слабост не може да понесе пълно познание за небесните неща. Вече обяснихме как те бяха водени при Христос чрез церемониалния Закон, и можем да направим това още по-разбираемо чрез няколко текста от Пророците. Макар че бяха длъжни, за да умилостивят Бога, да идват при Него всекидневно с нови жертви, пак Исая обещава, че всички техни грехове ще бъдат изкупени чрез една единствена жертва, и Данаил се съгласява с това (Ис. 53:5; Дан. 9:26, 27). Свещениците, назначени от Левиевото племе, влизаха в светилището, но се казва за един единствен свещеник, “Господ се закле, и не ще се разкае, Ти си свещеник до века според чина на Мелхиседек” (Пс. 110:4). Тогава помазанието на мирото беше видимо, но Данаил във видение заявява, че ще има друго помазание. Освен това, авторът на Посланието към Евреите ясно и подробно доказва, от четвъртата до единадесетата глава, че церемониите са суетни и без стойност, освен като ръководител, който ни води към Христос. По същия начин, по отношение на Десетте Заповеди ние трябва да се вслушаме в твърдението на Павел, че “Христос е целта на Закона, да се оправдае всеки, който вярва” (Рим. 10:4); и отново, че служителите на Новия Завет са “не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът оживотворява” (2 Кор. 3:6). Предпоследният текст показва, че е напразно да поучаваме праведност чрез заповедта, докато Христос не ни я подари чрез безплатно вменяване и чрез новорождението на Духа. Затова той правилно нарича Христос целта на Закона, защото за нас не би било от никаква полза да знаем да знаем какво Бог изисква, ако Христос не дойде за да помогне на онези, които се трудят, и са подтиснати под нетърпимо робство и товар. На друго място той казва, че “Законът се прибави поради престъпленията” (Гал. 3:19), за да смири хората под чувството за тяхното осъждение. Нещо повече, тъй като това е единствената истинска подготовка за Христос, тези изявления, макар и направени с различни думи, съвършено се съгласяват едно с друго. Но тъй като е трябвало да спори с извратени учители, които са твърдяли, че хората заслужават оправдание чрез делата на Закона, той понякога е задължен, като опровергава тяхната заблуда, да говори по-ограничено за Закона, просто като закон, макар в други отношения под него да разбира завета на безплатното осиновление.

(Ние не можем да изпълним Моралния Закон, 3-5)
3. Законът ни прави без извинение и ни подтиква към отчаяние

Но за да можем чрез чувство за вина да бъдем подтикнати към търсене на прошка, важно е да знаем как нашето обучение в Моралния Закон ни оставя без извинение. Ако е вярно, че в Закона ни се представя съвършената праведност, следва, че съвършената праведност в Божия поглед е спазването на Закона; тоест, праведност, чрез която човек може да бъде обявен за праведен пред Божия съд. Затова Мойсей, като провъзгласява Закона, не се колебае да призове като свидетели небето и земята, че е поставил пред хората живота и смъртта, доброто и злото. Нито може да се отрече, че наградата за вечното спасение, както е обещано от Господа, се дава за съвършеното спазване на Закона (Вт. 30:19). Отново, обаче, важно е да разбираме по какъв начин постигаме онова покорство, за което очакваме надеждата на тази награда. Защото от каква полза е за нас да виждаме, че наградата за вечния живот зависи от спазването на Закона, ако не виждаме дали е в нашата сила да постигнем по този начин вечния живот? Именно тук се изявява слабостта на Закона; защото в никой от нас не се изявява тази правда на Закона, и следователно, като сме изключени от обещанията за вечен живот, ние отново попадаме под проклятие. Тук показвам не само това, което става, но и това, което неизбежно винаги ще става. Тъй като учението на Закона надхвърля нашите способности, човекът наистина може да види отдалеч дадените обещания, но не може да извлече никаква полза от тях. Следователно, единственото нещо, което остава за него, е от тяхното превъзходство да си направи по-добра оценка за своето нещастие, докато размишлява, че надеждата за спасение е отсечена и той е застрашен от сигурна смърт. От друга страна се появяват онези страшни присъди, които не поразяват само някои хора, а всеки човек без изключение; надигат се и с неумолима строгост ни преследват; така че Законът не ни представя друго освен незабавна смърт.

4. Въпреки това обещанията в Закона не са безсмислени

Следователно, ако гледаме само на Закона, изходът може да бъде само бедствие, объркване и отчаяние, като виждаме, че чрез него всички ние сме проклети и осъдени, като сме държани далеч от благословението, които той дава на онези, които го спазват. Тогава ще попитате, да не би Господ да се подиграва с нас? Не е ли по-лошо от подигравка да ни показва надеждата за щастие, да ни кани и увещава, да заявява представеното ни благословение, докато в същото време достъпът до него е затворен? Аз отговарям, макар обещанията, тъй като са условни, зависят от съвършеното покорство пред Закона, което не може да се намери никъде, те обаче не са дадени напразно. Защото когато научихме, че обещанията ще бъдат безплодни и безполезни, не ни ли прие Бог поради Своята благодатна доброта, без въобще да гледа на нашите дела, и когато, научени така, ние чрез вяра приемаме тази доброта, дадена ни в Благовестието, обещанията, заедно със свързаните с тях условия, биват изцяло изпълнени. Защото Бог, като ни дарява безплатно всичко, увенчава Своята доброта като не презира нашето несъвършено покорство; прощава неговите недостатъци, приема го като че ли е съвършено, и по този начин ни дарява пълния размер на това, което Законът е обещал. Но тъй като тази тема ще бъде по-подробно разгледана когато стигнем до оправданието чрез вяра, засега няма да я следваме.

5. Изпълнението на Закона е невъзможно за нас

Тъй като общото мнение е, че нищо не може да бъде по-нелепо от това да се дава Закон, който е невъзможно да бъде спазван, ще бъде уместно накратко да обясним и потвърдим това. Йером не се колебае да обяви анатема против този възглед. Не ме е грижа какво Йером мисли; нека ние да изследваме истината. Тук няма да навлизам в дълга и сложна дискусия относно различните видове възможност. Под невъзможно имам предвид това, което никога не е било, и, възпирано от Божията наредба и заповед, никога няма да бъде. Казвам, че ако се върнем до най-ранната история, няма да открием нито един светия, който, облечен в смъртно тяло, някога да е достигал такова съвършенство, че да обича Господа с цялото си сърце, душа, ум и сила; и от друга страна, няма нито един, който да не е почувствувал силата на похотта. Кой може да отрече това? Наистина, знам за един вид светии, които глупавото суеверие си представя, чиято чистота превъзхожда дори небесните ангели. Това, обаче, противоречи както на Писанието, така и на опита. Но ще продължа, че никой светия няма да постигне съвършенство, докато е в своето тяло. Писанието ясно свидетелствува за това: “Няма човек, който да не греши,” казва Соломон (3 Царе 8:46). Давид казва, “Пред Теб няма да се оправдае нито един жив човек” (Пс. 143:2). Йов също в много стихове потвърждава същото. Но най-ясен от всички е Павел, който заявява, че “плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта” (Гал. 5:17). И той доказва, че “всички, които са от дела от Закона, са под проклятие,” по простата причина, че е писано, “Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на Закона” (Гал. 3:10; Вт. 27:26); показвайки, или по-скоро приемайки като даденост, че никой не може да постоянствува да спазва Закона. Но това, което е заявено от Писанието, трябва да бъде смятано за вечно, и следователно за неизбежно. Пелагианците са досаждали на Августин със софизма, че е обидно за Бога да се твърди, че Той заповядва повече, отколкото вярващите имат способност да извършат чрез Неговата благодат; и той, за да избегне това, признава, че Господ е способен, ако реши, да издигне смъртен човек до ангелска чистота; но никога не го е правил, и никога няма да го направи, защото Писанието заявява това (Augustine, lib De Nat. et Grat.). Аз не отричам това; но добавям, че няма полза нелепо да спорим относно силата на Бога да се противопостави на Своята собствена истина; и следователно няма основание за заяждане, когато се казва, че едно нещо не може да бъде, когато Писанието казва, че то никога няма да бъде. Но ако това е изречението, на което се възразява, аз се позовавам на отговора, който нашият Спасител даде на Своите ученици, когато Го попитаха, “Тогава кой може да се спаси?” “За хората,” каза Той, “това е невъзможно; но за Бога всичко е възможно” (Мат. 19:25). Августин твърди по най-убедителен начин, той никога не може да отдаде на Бога любовта, която Му дължи. “Любовта така следва познанието, че никой човек не може да обича съвършено Бога, ако преди това няма пълно осъзнаване на Неговата доброта” (Augustine, De Spiritu et Litera, към края, и на други места). Докато все още сме пришълци в света, ние виждаме неясно като през стъкло, и следователно нашата любов е несъвършена. Следователно нека да бъде безспорно, че поради слабостта на нашето естество за нас е невъзможно, докато сме в плътта, да изпълним Закона. Това ще бъде доказано и на друго място от писанията на Павел (Рим. 8:3).

(Законът показва Божията правда, и като огледало разкрива нашето грешно естество, водейки ни да молим за Божията помощ, 6-9)
6. Суровостта на Закона отнема от нас всяка самозаблуда

За да стане целият въпрос още по-ясен, нека да направим един спомагателен преглед на действието и употребата на Моралния Закон. Според мен това действие и употреба се състои от три части. Първо, като изявява Божията правда – с други думи, правдата, която единствено е приемлива за Бога – той увещава всеки човек в неговата неправедност, предупреждава, изобличава, и накрая го осъжда. Това е необходимо, за да може човекът, който е сляп и натровен от себелюбие, да бъде доведен отведнъж да познае и да изповяда своята слабост и нечистота. Защото докато неговата суетност не бъде съвършено изявена, той се възгордява в безразсъдна увереност в своите собствени сили, и никога не може да почувствува своята слабост докато се измерва чрез своето собствено мерило. Обаче, когато започне да сравнява своите сили с изискванията на Закона, той вече има нещо, което обуздава неговата самонадеяност. Колкото и високо да е мнението за неговите собствени сили, той незабавно чувствува, че те се задъхват под тежкия товар, след това залитат и се спъват, и накрая се предават и падат. Тогава човекът, който е научен от Закона, захвърля своята надменност, която преди това го е заслепявала. По същия начин той трябва да бъде изцелен от гордостта, другата болест, която го мъчи. Докато му се позволява да се позовава на своята собствена преценка, той замества истинската праведност с лицемерна праведност, и задоволен от това, създава някакви въображаеми правила противно на Божията благодат. Но след като е принуден да претегли своето поведение на везните на Закона, отхвърляйки всякаква зависимост от тази въображаема праведност, той вижда, че е на безкрайно разстояние от святостта, и от друга страна, е изпълнен с безбройни пороци, от които преди се е смятал за свободен. Скривалищата, в които се крие похотливостта, са толкова дълбоки и заплетени, че лесно се изплъзват от нашия поглед; и затова Апостолът има добро основание да каже, “Не бих познал пожеланието, ако законът не беше казал, Не пожелавай.” Защото ако не бъде извадено на открито от неговите скривалища, то тайно ни унищожава преди да открием неговото смъртоносно жило.

7. Наказателното действие на Закона не намалява неговата стойност

Следователно Законът е вид огледало. Както в огледалото откриваме всякакви петна по лицето си, така в Закона виждаме, първо, нашето безсилие; след това, като следствие от него, нашето нечестие; и накрая, като следствие от двете, проклятието. Този, който няма сила да следва правдата, неизбежно пропада в тресавището на нечестието, а това нечестие незабавно бива последвано от проклятието. Затова, колкото по-голямо е престъплението, за което Законът ни изобличава, толкова по-сурово е осъждението, на което сме изложени. В този смисъл е изявлението на Апостола, че “чрез Закона е познанието на греха” (Рим. 3:20). Чрез тези думи той само посочва първото действие на Закона, преживявано от грешниците, които още не са новородени. В съгласие с това се казва, “Законът дойде, за да изобилствува престъплението”; и следователно, че той е “служение на смърт”; че “изработва гняв” и убива (Рим. 5:20; 2 Кор. 3:7; Рим. 4:15). Защото не може да има съмнение, че колкото по-ясно е съзнанието за вина, толкова повече се увеличава грехът; защото тогава към престъплението се добавя и бунтовен дух срещу Законодателя. Това, което остава за Закона, е да въоръжи гнева на Бога за унищожение на грешника; защото сам по себе си той не може да прави нищо друго освен да обвинява, осъжда и унищожава. Затова Августин казва, “Ако Духът на благодатта липсва, Законът присъствува само за да ни осъжда и убива.” Но с това той нито обижда Закона, нито по някакъв начин намалява неговото превъзходство. Със сигурност, ако цялата наша воля беше така оформена и склонна към покорство, само познанието на Закона би било достатъчно за спасение; но тъй като нашето плътско и извратено естество воюва против Божия Закон и по никакъв начин не се поправя от неговото наказание, последствието е, че Законът, който би давал живот, ако се прилага правилно, става повод за грях и смърт. Тъй като всички са осъдени за престъпление, колкото повече той заявява Божията правда, толкова повече, от друга страна, разкрива нашето нечестие; колкото по-сигурно ни уверява, че живот и спасение са запазени като награда за правдата, толкова по-сигурно ни уверява, че неправедните ще загинат. Но тези качества са толкова далеч от това да хвърлят позор върху Закона, че тяхната главна склонност е да дават по-ясно изявление на Божията благодат. Защото те показват, че само нашата слабост и извратеност е това, което ни пречи да се наслаждаваме на благословението, което Законът открито поставя пред нас. Така се придава допълнителна сладост на Божията благодат, която ни идва на помощ без Закона, и допълнителна красота на милостта, която ни я носи, защото те прогласяват, че Бог никога не се изморява да върши добро и да ни дарява с нови дарове.

8. Наказателната функция на Закона в неговото действие върху невярващите и вярващите

Но макар Законът да свидетелствува за неправдата и осъждението на всички хора, от това не следва (ако го използваме правилно), че ние незабавно трябва да изоставим всяка надежда и да се втурнем презглава в отчаяние. Без съмнение, той има такова действие върху изгубените, но това се дължи на тяхната упоритост. Въздействието върху Божиите деца е различно. Апостолът свидетелствува, че Законът прогласява своята присъда на осъждение, за да може “да се затворят устата на всекиго, и цял свят да се доведе под съдбата на Бога” (Рим. 3:19). На друго място, обаче, същият Апостол заявява, че “Бог затвори всички в непокорство”; не за да унищожи всички, или да позволи всички да загинат, а “към всички да покаже милост” (Рим. 11:32); с други думи, като бъдат лишени от глупавата самонадеяност на тяхното достойнство, да осъзнаят как са напълно зависими от Божията ръка; като почувствуват колко голи и бедни са, да прибягнат към Неговата милост, да уповаят на нея и да се покрият напълно с нея; като отхвърлят всяка себеправедност и заслуги, и прибягвайки единствено към милостта, дадена в Христос на всички, които копнеят и я търсят в истинска вяра. В постановленията на Закона Бог е показан като награждаващ само съвършената праведност (праведност, от която всички са лишени), а от друга страна, като неумолим възмездител на нечестието. Но в Христос Неговото лице е изпълнено с благодат и доброта към нещастните недостойни грешници.

9. Както Августин заявява, чрез обвинението Законът ни подтиква да търсим благодатта

Има много текстове в Августин относно полезността на Закона в това, че ни води да искаме Божията помощ. Така той пише към Хиларий, “Законът заповядва ние, след като се опитаме да правим това, което е заповядано, и така почувствуваме нашата слабост под Закона, да се научим да молим за помощта на благодатта.” По същия начин, той пише към Аселий, “Ползата от Закона е, че той убеждава човека в неговата слабост и го принуждава да моли за лекарството на благодатта, което е в Христос.” По същия начин, той казва на Инокентий Роман, “Законът заповядва; благодатта дава силата за действие.” И отново, към Валентин, “Бог заповядва това, което не можем да направим, за да знаем какво да искаме от Него.” И отново, “Законът беше даден, за да ви направи виновни – като сте направени виновни, да се боите; като се боите, да искате прошка, а не да уповавате на собствената си сила.” И отново, “Законът беше даден, за да превърне големия човек в малък – за да покаже, че от себе си нямате сила за правда; и така, нещастни, бедни и отчаяни, да прибегнете към благодатта.” След това така се обръща към Всемогъщия, “Така направи, Господи, така направи, милостиви Господи; заповядай това, което не може да бъде изпълнено; по-точно, заповядай това, което не може да бъде изпълнено, освен чрез Твоята благодат; така че когато хората почувствуват, че в себе си нямат сила да го изпълнят, да се затвори всяка уста, и никой човек да не изглежда велик в своите очи. Нека всички да бъдат малки; нека целият свят да стане виновен пред Бога.” Но аз се увличам в привеждането на толкова много цитати, тъй като този свят човек е написал отделен трактат, озаглавен За Духа и буквата. Той не описва така подробно другата част на тази първа употреба, или защото знае, че тя зависи от първата част, или защото не я осъзнава така добре, или защото не е имал думи, с които да може подробно и ясно да обясни нейното истинско значение. Но дори в самите нечестиви тази първа употреба на Закона не липсва напълно. Наистина, те не отиват както Божиите деца дотам, че след като бъде отхвърлена плътта, да бъдат обновени във вътрешния човек и да бъдат съживени, но зашеметени от първия ужас, се отдават на отчаяние. Все пак това показва справедливостта на Божието осъждение, когато по този начин тяхната съвест бива разклатена. Те винаги охотно се присмиват на Божието осъждение; но сега, макар това осъждение да не е изявено, все пак тревогата, създадена от свидетелството на Закона и тяхната съвест, сводетелствува за тяхното тежко положение.

(Законът възпира злотворците и онези, които още не са вярващи, 10-11)
10. Законът като защита на обществото от неправедните хора

Второто действие на Закона е, чрез неговите ужасни присъди и следващия от тях страх от наказание, да обуздава онези, които ако не бъдат принудени, не се замислят за поправление и справедливост. Такива хора биват обуздавани не защото техният ум бива вътрешно трогнат и засегнат, а защото, като юзда, в която са вързани, те въздържат ръцете си от външни действия и вътрешно възпират извратеността, която иначе би изригнала със сила навън. Вярно е, че от това те не стават нито по-добри, нито по-праведни в Божия поглед. Защото макар да биват възпирани от ужас или срам, макар да не смеят да се впуснат в това, което умът им замисля, нито да отпуснат напълно своята бясна похот, тяхното сърце по никакъв начин не се научава на страх и покорство. Нещо повече, колкото повече възпират себе си, толкова повече се разгорещяват, толкова повече се разяряват и кипят, готови за всякакво действие на разрушение, ако не беше страхът от Закона. И не само това, но те съзнателно мразят самия Закон и проклинат Законодателя; така че ако можеха, най-охотно биха Го унищожили, защото не могат да понесат нито Неговата заповед за това, което е право, нито Неговото възмездие за онези, които презират Неговото Величие. Чувството на всички, които още не са новородени, по-живо в едни, отколкото в други, е, че по отношение на спазването на Закона те не са водени от доброволно подчинение, а принуждавани от силата на страха. Въпреки това, тази принудена и насилствена праведност е необходима за доброто на обществото, чийто мир се осигурява от наредба, без която всичко ще бъде хвърлено в смут и объркване. Това обучение не е безполезно дори за Божиите деца, които преди своето ефективно призоваване, лишени от Духа на святостта, охотно се впускат в похотите на плътта. Когато поради страха от Божието възмездие те биват възпирани от открити избухвания, макар и да не са наълно покорни в ума си, настоящата полза за тях е малка, но все пък в някаква степен биват учени да понасят хомота на правдата, така че когато бъдат призовани, те не са като прости начинаещи, изучаващи предмет, по който преди са нямали никакво познание. Изглежда Апостолът има предвид именно това действие на Закона, когато казва, “Че Законът не се налага за праведния, а за беззаконните и непокорните, за нечестивите и грешните, за неблагоговейните и скверните, за убийците на бащи и убийците на майки, за човекоубийците, за блудниците, мъжеложниците, търгуващите с роби, кълнещите с в лъжа, и за всичко друго, което е противно на здравото учение (1 Тим. 1:9, 10). С това той показва, че Законът е юзда върху бурните похоти, които иначе биха нарушили всякакви граници.

11. Законът възпира онези, които още не са новородени

И към двете може да се приложи твърдението на Апостола на друго място, че “Законът е за нас детеводител при Христос” (Гал. 3:24); тъй като има два вида хора, които Законът чрез своето обучение води при Христос. Някои (за които първо говорихме), поради прекалена самоувереност в своите добродетели или праведност, са неспособни да получат Христовата благодат, докато не бъдат напълно смирени. Законът прави това, като ги прави да почувствуват своето нещастие, и така ги предразполага да копнеят за това, което преди това са си въобразявали, че имат. Други се нуждаят от юзда, която да ги възпира да не отпуснат напълно своите страсти, и с това да изгубят всякакво желание за правда. Защото където Божият Дух не владее, страстите понякога така избухват, че заплашват да удавят подчинената им душа в забравяне и презрение към Бога; и биха го сторили, ако Бог не се намесваше с това изцеление. Следователно, онези, които е определил да наследят Неговото царство, ако не ги новороди веднага, чрез делата на Закона Той ги запазва в страх до времето на Своето посещение; разбира се, не в онзи чист и целомъдрен страх, който Неговите деца трябва да имат, а страх, полезен само до степента да ги учи на истинско благочестие според техните способности. Имаме толкова доказателства за това, че няма никаква нужда от примери. Защото всички, които за известно време са били в невежество относно Бога, ще признаят, като следствие от техния собствен опит, че Законът е дейстувал да ги запази до известна степен в страх и почитание към Бога, докато, новородени от Духа, те започнат да Го обичат от своето сърце.

(Неговото главно действие е да увещава вярващите и да ги подтиква към добри дела, 12-13)
12. Дори вярващите имат нужда от Закона

Третата употреба на Закона (която също е главната употреба, и най-тясно свързана с неговата главна цел) засяга вярващите, в чиито сърца Божият Дух вече процъфтява и царува. Защото макар че Законът е написан и изрязан на сърцата им чрез Божия пръст, тоест, макар че те са така повлияни и подбудени от Духа, че желаят да се покоряват на Бога, има два начина, по който те все пак имат полза от Закона. Защото той е най-доброто средство, което им дава способност всекидневно да се учат с по-голяма истина и увереност каква е Господната воля, която те искат да следват, и ги утвърждава в това познание; точно като слуга, който от цялата си душа желае да се представи одобрен пред своя господар, все пак трябва да спазва и да внимава да разпознава настроенията на своя господар, за да може да се съобразява с тях. Нека никой от нас не смята, че е свободен от тази необходимост, защото никой още не е постигнал такава степен на мъдрост, че да не може чрез всекидневно обучение в Закона да напредне към по-чисто познание на Божията воля. Тогава, тъй като ние не се нуждаем само от учение, но и от насърчение, Божият слуга ще придобие и още една полза от Закона: като разсъждава често върху него, ще бъде подтикнат към покорство, ще бъде утвърден в него и така ще се отдалечи от хлъзгавите пътеки на греха. По този начин светиите трябва да се стремят напред, тъй като, колкото и голямо да е усърдието, с което чрез Духа те се стремят към правдата, те биват забавяни от леността на плътта и напредват по-бавно, отколкото би трябвало. Законът действува като бич за плътта, подтиквайки я като мързеливо и мудно магаре. Дори при духовния човек, тъй като той все още е натоварен с тежестта на плътта, Законът е постоянен остен, който го боде винаги, когато човекът се отпуска в леност. Давид имаше именно тази употреба предвид, когато прогласи тази висока похвала за Закона, “Законът на Господа е съвършен, възвръща душата; изявлението на Господа е вярно, дава мъдрост на простия; повеленията на Господа са прави, веселят сърцето; заповедта на Господа е светла, просвещава очите” (Пс. 19:7, 8). И отново, “Твоето Слово е светилник на краката ми, и виделина на пътеката ми” (Пс. 119:105). Целият този псалм изобилствува с текстове със същия смисъл. Тези текстове са в съгласие с думите на Павел, които показват не ползата от Закона за новородените, а какво може той сам по себе си да даде. Целта на Псалмиста е да издигне предимствата, които Господ чрез Своя Закон дава на онези, които Той вътрешно вдъхновява с любов към покорството. И тук той говори не само за постановленията, но и за обещанието, прокрепено към тях, което единствено прави да бъде сладко онова, което само по себе си е горчиво. Защото има ли нещо по-непривлекателно от Закона, когато чрез своите изисквания и заплахи подтиска душата и я изпълва с ужас? Давид специално показва, че в Закона той вижда Посредника, без Когото Законът не дава нито наслада, нито удоволствие.

13. Който иска напълно да отхвърли Закона за вярващите, има лъжливо разбиране за него

Някои глупци, като не разбират това, смело зачеркват целия Мойсеев Закон и отхвърлят и двете Плочи, въобразявайки си, че е нехристиянско да се придържаме към учение, което съдържа служение на смърт. Нека това безразсъдно твърдение да бъде далеч от нашето мислене. Мойсей възхитително показва, че Законът, който не може да произведе друго освен смърт в грешниците, трябва да има по-добро и по-превъзходно действие върху праведните. Малко преди да умре, той се обръща така към народа, “Обърнете сърцата си към всички тези думи, които днес ви заявявам,, за които да заръчате и на децата си са внимават да вършат всичките думи на този Закон. Защото за вас това не е празно нещо; понеже то е животът ви" (Вт. 32:46, 47). Ако не може да се отрече, че Законът съдържа съвършено правило за праведност, тогава, ако не искаме да останем без подходящо правило за живот, трябва да е нечестиво да го отхвърляме. Няма различни правила за живот, а само едно вечно и непроменимо правило; и следователно, когато Давид описва праведните като прекарващи целия си живот в разсъждения над Закона (Пс. 1:2), ние не трябва да ограничаваме до една единствена епоха това занимание, което е подходящо за всички епохи, до края на света. Нито пък трябва да бъдем възпирани или да отхвърляме неговите поучения, само защото святостта, която той предписва, е по-строга от това, което можем да дадем, докато сме в затвора на това тяло. Сега той не изпълнява към нас ролята на надзирател, който не се задоволява с нищо по-малко от цялостно плащане; но, в съвършенството, към което ни подтиква, ни показва целта, към която е наше задължение да се стремим през целия ход на нашия живот, което е също толкова в наш интерес, както е и наше задължение. Добре е, ако по този начин ние се стремим напред. Целият ни живот е едно състезание, и след като сме завършили нашето бягане, Господ ще ни даде способност да постигнем онази цел, която засега можем само да желаем.

(Неговата така наречена “отмяна” е свързана с освобождаване на съвестта и с прекъсване на древните церемонии, 14-17)
14. До каква степен Законът е отменен за вярващите

Тъй като по отношение на вярващите Законът има силата да увещава, не като оковава техните съвести в проклятие, а като от време на време ги подтиква да отхвърлят леността и наказва тяхното несъвършенство – много хора, когато говорят за това освобождение от проклятието, казват, че по отношение на вярващите Законът (аз все още имам предвид Моралния Закон) е отменен; не че вече не е правилно да се спазат нещата, които той заповядва, но че за вярващите Законът вече не е това, което е бил преди; с други думи, че той вече не ги осъжда и унищожава като ужасява и обърква техните съвести. Определено е вярно, че Павел показва ясно, че има такава отмяна на Закона. И става явно, че нашият Господ проповядваше същото, защото Той не би опровергавал твърдението, че унищожава Закона, ако евреите не го твърдяха. Тъй като такова твърдение не може да възникне случайно без повод, има причина да предположим, че то произхожда от лъжливо тълкувание на Неговото учение, по същия начин, по който всички заблуди като цяло произхождат от изкривяване на истината. Но за да не се спънем и ние в същия камък, нека точно да разграничим между това в Закона, което е било отменено, и това, което все още е в сила. Когато Господ заявява, че не е дошъл да унищожи Закона, а да изпълни (Мат. 5:17), че докато преминат небето и земята, всяка йота и точка от Закона ще се изпълни; Той показва, че Неговото идване в никакъв случай не беше за да отмени спазването на Закона. Истината е, че самата цел на Неговото идване беше да изкупи престъпването на Закона. Следователно, Христос не нарушава учението на Закона, но Законът остава, за да може чрез поучение, увещаване, укоряване и поправление да ни съобрази и приготви за всяко добро дело.

15. Законът е отменен само в смисъл, че вече не ни осъжда

Това, което Павел казва относно отммяната на Закона, очевидно важи не за самия Закон, а само за неговата сила да връзва съвестта. Защото Законът не само учи, но и властно заповядва. Ако не му се покаже покорство, та дори ако няма покорство само в едно малко нещо, той гръмогласно заявява проклятие. По тази причина Апостолът казва, че “Всички, които са от дела от Закона, са под проклятие, понеже е писано: Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на Закона” (Гал. 3:10; Вт. 27:26). Той описва като под делата на Закона онези хора, които не поставят правдата в онази прошка на греховете, чрез която сме освободени от строгостта на Закона. Така той показва, че ние трябва да бъдем освободени от оковите на Закона, за да не загинем нещастно под тях. Но какви окови? Онези на суровите и строги изисквания, които не пропускат нито една йота от заповедта и не оставят ненаказано нито едно престъпление. За да ни освободи от това проклятие, Христос беше направен проклятие за нас; защото както е писано, Проклет всеки, който виси на дърво (Вт. 21:23; ср. Гал. 3:13; 4:4). Всъщност, в следващата глава той казва, че “Христос се роди под Закона, за да изкупи онези, които бяха под Закона,” но смисълът е същият. Защото след това незабавно добавя, “за да получим осиновлението.” Какво означава това? За да не бъдем през целия си живот подчинени на робство, като съвестта ни е подтисната от страха от смъртта. Затова, нека остане като безспорна истина, че Законът не е изгубил нищо от своята власт, но винаги трябва да получава от нас дължимото уважение и покорство.

16. Церемониалният Закон

Случаят с церемониите е различен, тъй като те са отменени не като действие, а като употреба. Макар че Христос чрез Своето идване слага край на тяхната употреба, това е толкова далеч от това да принизява тяхната свещеност, че дори я препоръчва и показва ясно. Защото тези церемонии не биха давали нищо на Божия древен народ освен празен театър, ако не бяха преобраз на силата Христовата смърт и възкресение – така че, ако тяхната употреба не е престанала, днес би било невъзможно да разберем с каква цел са били установени. Затова Павел, за да докаже, че тяхното спазване вече не е само излишно, но и гибелно, казва, че те “са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово” (Кол. 2:17). Така виждаме, че чрез тяхното премахване истината става по-ясна, отколкото ако Христос, Който сега е ясно изявен, все още беше изобразяван в тях като отдалеч, и като под покривало. Завесата на Храма беше разкъсана като ненужна от смъртта на Христос, живия и ясен образ на небесните неща, който в началото е бил изявен само чрез сянка, но сега е ясно и пълно изявен, както се описва от автора на Посланието към Евреите (Евр. 10:1). В същия смисъл нашият Спасител заявява, че “Законът и Пророците бяха до Йоан; оттогава Божието царство се благовестява, и всеки насила влиза в него” (Лука 16:16); не че святите бащи са били лишени от проповядване на надеждата за спасение и вечен живот, а защото те виждаха само отдалеч и под сянка това, което ние сега виждаме в пълна светлина. Йоан Кръстител обяснява защо Църквата трябва да се възвиси над тези първоначални неща, когато казва, “Законът беше даден чрез Мойсей, но благодатта и истината дойдоха чрез Исус Христос” (Йоан 1:17). Защото макар да е вярно, че в древните жертви се обещаваше изкупление, и ковчегът на завета беше сигурен залог за Божието бащинско благоволение, всичко това би било заблуда, ако не беше основано върху благодатта на Христос, в която само може да се намери истинска и вечна сигурност. Трябва да се счита за безспорно, че макар законовите ритуали да са престанали да бъдат спазвани, тяхната цел показва колко голяма е била тяхната полза преди идването на Христос, Който, макар да отмени употребата, потвърди тяхната сила и действие чрез Своята смърт.

17. “Враждебното нам постановление” е изличено

Има още една малка трудност в следния текст от Павел: “И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с него, като прости всичките ви престъпления; и като изличи противния нам в постановленията му Закон, който беше враждебен нам, махна го отсред и го прикова на кръста” и т.н. (Кол. 2:13, 14). Изглежда, че Павел доста разширява отмяната на Закона, като че ли нямаме нищо общо с неговите постановления. Някои грешат, като тълкуват това само за Моралния Закон, като означаващо само отмяна не на неговите постановления, а на неговата неумолима строгост. Други, изследвайки по-внимателно думите на Павел, виждат, че е уместно те да се прилагат към Церемониалния Закон, и показват, че Павел многократно използва думата “постановления” в този смисъл. Той пише така към Ефесяните: “Той е нашият мир, Който направи двата едно, и развали средната стена, която ги разделяше, като в плътта Си унищожи враждата, Закона със заповедите му в постановления, за да създаде в Себе Си двата в един нов човек” (Еф. 2:14). Не може да има съмнение, че тук той говори за церемонии, тъй като говори за “средната стена,” която разделя юдеи и езичници. Затова твърдя, че първият възглед е погрешен; но в същото време ми се струва, че вторият възглед напълно схваща смисъла на думите на Апостола. Защото не мога да призная, че двата текста са напълно съответствуващи един на друг. Тъй като неговата цел е да увери ефесяните, че са приети в обществото на юдеите, той им казва, че препятствието, което преди е стояло на пътя, вече е премахнато. Това препятствие е било в церемониите. Защото ритуалите на очистване и жертви, чрез които юдеите се посвещаваха на Господа, ги отделяха от езичниците. Но кой не вижда, че в Посланието към Колосяните се говори за някаква по-висша тайна? Без съмнение, тук се повдига въпросът за Мойсеевите спазвания, с които лъжеапостолите се опитваха да обвържат християнския народ. Но както в Посланието към Галатяните, така и в този текст той поглежда от по-високо на този спор и го проследява до неговия източник. Защото ако единственото нещо, на което се обръща внимание в ритуалите, е необходимостта да бъдат спазвани, какъв е смисълът да ги нарича “враждебни на нас”? Освен това, как може отмяната на церемониите да се поставя като почти цялостна пълнота на изкуплението? Следователно, самото естество на случая ни показва ясно, че тук става въпрос за нещо много по-висше. Не се съмнявам, че съм открил истинското тълкувание, ако ми позволите да приема това, което Августин на едно място напълно правилно потвърждава, дори извлича като извод от самите думи на Апостола, че в юдейските церемонии е имало повече изповед на вяра, отколкото изкупление на грехове. Защото какво друго се прави в жертвоприношението от онези, които принасят очиствания камо заместител за самите себе си, освен признанието, че осъзнават, че заслужават смърт? За какво свидетелствуват тези очиствания, освен че самите хора са нечисти? Следователно, чрез тези средства законът на тяхната вина и нечистота беше многократно обновяван. Но свидетелството за тези неща не означава премахването им. Затова Апостолът казва, че Христос е “Посредник на нов завет – чрез смърт за изкупване на престъпленията, извършени при първия завет” (Евр. 9:15). Следователно Апостолът правилно описва тези закони като противни и враждебни на поклонниците, тъй като чрез тях явно се свидетелствуваше за тяхната нечистота и осъждение. И това не противоречи на истината, че те съучаствуват с нас в същата благодат. Те я получават чрез Христос, а не чрез церемониите, които Апостолът противопоставя на Христос, като показва, че чрез тяхната продължаваща употреба се затъмнява славата на Христос. Сега осъзнаваме как церемониите сами по себе си са умело и подходящо наречени “постановления,” и са враждебни на спасението на човека, тъй като са вид законови средства, които удостоверяват неговата задлъжнялост. От друга страна, когато лъжеапостолите са искали да ги наложат на християнската Църква, Павел, навлизайки дълбоко в значението на церемониите, основателно предупреждава колосяните колко сериозно ще отпаднат, ако позволят по този начин да им се наложи това иго. С това те също ще лишат себе си от всички ползи от Христос, Който чрез Своята жертва, принесена веднъж завинаги, отмени тези всекидневни жертви, които наистина имаха силата да свидетелствуват за греха, но не можеха да направят нищо, за да го унищожат.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002