| Назад | Напред |

Глава Шеста

6. ПАДНАЛИЯТ ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ТЪРСИ ИЗКУПЛЕНИЕ В ХРИСТОС.

Частите на тази глава са:

  1. Превъзходството на учението за Изкупителя Христос, р. 1.
  2. Христос, посредник и в двете диспенсации, е бил предложен на вярата на благочестивите израилтяни и хората от миналото, както е ясно от институцията на жертвоприношението призоваването на семейството на Авраам и издигането на Давид и неговото потомство, р. 2.
  3. Следователно утехата, силата, надеждата и увереността на праведните под закона е, че Христос им е предлаган по различни начини от техния небесен Баща.

Раздели.

  1. Познанието за Бога Създател е безполезно без вяра в Изкупителя Христос.
    Първа причина.
    Втора причина, подсилена от свидетелството на един Апостол.
    Заключение. Това учение е поддържано от Божиите деца през всички епохи от създанието на света. Грешката да откриваме небето за езичниците, които не знаят нищо за Христос. Опровергаване на основанията за това чрез текстове от Писанието.
  2. Бог никога не е бил благосклонен към древните израилтяни без Посредника Христос.
    Първи аргумент, основан върху институцията на жертвоприношението.
    Втори аргумент, основан върху призоваването на Авраам.
    Трети аргумент, основан върху издигането на семейството на Давид до царско достойнство, и потвърден чрез забележителни текстове от Писанието.
  3. Христос е утеха, обещана завинаги на наскърбените; винаги издигнато знаме на вярата и надеждата. Това се потвърждава от различни текстове от Писанието.
  4. Юдеите бяха учени да уважават Христос. Това поучение е потвърдено от нашия Спасител. Общоприетият израз, че Бог не е целта на вярата, трябва да бъде обяснен и променен. Заключение на тази дискусия относно Христос. В езичниците няма никакво спасително познание за Бога.

1. Само Посредникът помага на падналия човек

Тъй като целият човешки род е погубен в Адам, както вече казахме, превъзходствата и достойнството на нашия произход вместо да са от полза за нас, се обръщат в наш най-голям позор, докато Бог, Който не приема човека, когато човекът е замърсен и покварен от греха като негово собствено дело, се яви като Изкупител в личността на Своя единороден Син. След нашето падение от живот в смърт цялото онова познание за Бога Създател, за което говорихме, ще бъде безполезно, ако не е последвано от вяра, показвайки ни Бога като Баща в Христос. Несъмнено естественото развитие би било цялата тъкан на света да бъде за нас училище, в което да се учим на благочестие и от него да преминаваме във вечен живот и съвършено щастие. Но след като видим това съвършенство, накъдето и да обърнем окото си, горе и долу, виждаме Божието проклятие, което, докато въвлича невинни създания в нашия грях, неизбежно изпълва нашите души с отчаяние. Защото макар Бог все още да благоволи по мног оначини да изявява Своето бащинско благоволение към нас, от просто изследване на света не можем да стигнем до извода, че Той е Баща. Вътре в нас нашата съвест ни подтиска и ни показва, че грехът е справедливо основание да бъдем изоставени, и не ни позволява да мислим, че Бог ни счита или ни приема като синове. В допълнение към това идват нашият мързел и нашата неблагодарност. Нашите умове са така заслепени, че не могат да схванат истината, и всички наши чувства са така извратени, че ние нечестиво ограбваме Бога от Неговата слава. Следователно трябва да заключим с Павел, “Защото, тъй като в Божията мъдра наредба светът с мъдростта си не позна Бога, Бог благоволи чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите” (1 Кор. 1:21). С думите “Божията мъдрост” той нарича това величествено зрелище на небесата и земята, изпълнено с безбройни чудеса, мъдрото съзерцание на които би трябвало да ни даде способност да познаем Бога. Но съзерцаването на това има малка полза за нас; и затова Той ни призовава към вяра в Христос – вяра, която поради приликата с глупост, отвращава невярващия. Следователно, макар проповядването на кръста да не е в съгласие с човешката мъдрост, ние трябва да го приемем смирено, ако искаме да се върнем при Бога, нашия Създател, от Когото сме се отчуждили, за да стане той отново наш Баща. Сигурно е, че след падението на нашите първи родители никакво познание за Бога без Посредник не може да бъде полезно за нашето спасение. Христос не говори само за Своето време, а обхваща всички времена, когато казва, “Това е вечен живот, да познаят Теб, единия истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил” (Йоан 17:3). Затова толкова по-срамна е надменността на онези, които отварят небето за невярващите и простите, в отсъствието на онази благодат, която Писанието навсякъде описва като единствената врата, през която влизаме в живота. Ако някой ограничава думите на нашия Спасител за периода само след заявяването на Благовестието, имаме готово опровержение; защото се заявява еднакво за всички времена и народи, че онези, които са отделени от Бога и поради това са под проклятие, деца на гнева, не могат да станат угодни на Бога докато не бъдат примирени. На това можем да добавим отговорът, който нашият Спасител даде на самарянката, “Вие се покланяте на онова, което не знаете; ние се покланяме на това, което знаем; защото спасението е от юдеите” (Йоан 4:22). С тези думи Той едновременно обвинява всяка езическа религия в лъжа, и дава причината за това, а именно, че под Закона Изкупителят беше обещан само на избрания народ, и следователно никакво поклонение, което не се отнася до Христос, не може да бъде угодно на Бога. Затова Павел също твърди, че всички езичници са били “без Бог” и лишени от надеждата за живот. И така, тъй като Йоан учи, че животът от началото е бил в Христос и че целият свят го е изгубил (Йоан 1:4), сега е необхосимо да се върнем при този извор; и затова Христос заявява, че тъй като Той е Изкупител, Той е животът. И наистина, небесното наследство принадлежи само на Божиите синове (Йоан 15:6). И така, би било най-неуместно да дадем място и положение на синове на всички, които не са били присадени в тялото на единородния Син. И Йоан ясно свидетелствува, че Божии синове стават онези, които вярват в името на Христос. Но тъй като тук моето намерение не е да разглеждам подробно темата за вярата в Христос, достатъчно е само да я засегнем бегло.

2. Дори Старият Завет заявява, че няма вяра в благодатния Бог без Посредника

Затова Бог никога не показва Себе Си благосклонен към Своя древен народ, нито им дава някаква надежда за благодат без Посредник. Не казвам нищо за жертвоприношенията на Закона, чрез които вярващите бяха ясно и открито учени, че спасението не може да се намери на друго място, освен в умилостивението, което само Христос е извършил. Всичко, което твърдя, е, че преуспяването и щастието на Църквата винаги е било основано в личността на Христос. Защото макар Бог да обхвана цялото потомство на Авраам в Своя завет, пак Павел правилно твърди (Гал. 3:16), че Христос е истинският потомък, в който ще се благословят всички земни народи, тъй като знаем, че всички, които са родени от Авраам по плът не се смятат за потомство. Ако оставим настрана Исмаил и други, как става така, че от двамата сина на Исак, близнаците Исав и Яков, макар още да бяха в утробата, единият беше избран, а другият отхвърлен? Нещо повече, как стана така, че първородният беше отхвърлен и само по-малкият беше приет? И как става така, че мнозинството бива отхвърлено? Следователно е ясно, че потомството на Авраам се вменява на един човек, и че обещаното спасение не се постига без идване при Христос, Чието служение е да събере разпръснатите. Така първоначалното осиновяване на избрания народ зависеше от благодатта на Посредника. Макар това да не се изявява в мног ясни думи в Мойсей, то обаче изглежда е било известно на праведните. Защото още преди да бъде поставен цар над Израел, Анна, майката на Самуил, описвайки щастието на праведните, говори така в своята песен, “ще даде сила на царя Си и ще въздигне рога на Помазаника Си”; като чрез тези думи има предвид, че Бог ще благослови Своята Църква. На това съответствува и предсказанието, което се добява след това, “И Аз ще си въздигна верен свещеник, който ще постъпва според това, което е в сърцето Ми и в душата Ми; и ще му съградя непоколебим дом; и той ще ходи пред Помазаника Ми завинаги” (1 Царе 2:10, 35). И не може да има съмнение, че нашият небесен Баща възнамеряваше в Давид и неговото потомство да се види жив образ на Христос. Затова, увещавайки вярващите да се боят от Него, Той ги призовава, “Целувайте Сина” (Псалм 2:12). На това съответствува текстът в Евангелието, “Който не почита Сина, не почита Бащата” (Йоан 5:23). Следователно, макар царството да беше разделено поради бунта на десетте племена, пак заветът, който Бог направи с Давид и неговото потомство, трябваше да остане, както е казано от Неговите пророци, “Не искам, обаче, да отнема цялото царство от ръката му, но ще го поставя владетел през всичките дни на живота му, заради слугата Ми Давид” (3 Царе 11:34). Същото нещо се повтаря втори и трети път. Също изрично се казва, “И чрез това ще оскърбя Давидовия род, но не завинаги” (3 Царе 11:39). Малко по-нататък се казва, “Но заради Давид Господ неговият Бог му даде светилник в Ерусалим, като издигна сина му подир него и утвърди Ерусалим” (3 Царе 15:4). И когато почти се стигна до унищожение, отново се каза, “При все това Господ не иска да изтреби Юда, заради слугата Си Давид, както му беше обещал, че ще даде светилник на него и на потомците му завинаги” (4 Царе 8:19). Обобщението на всичко това е следното – Давид, като всички останали бяха изключени, беше избран да бъде човекът, в когото да почива Божието благоволени; както се казва на друго място, “Напусна скинията в Сило”; “При това Той се отказа от Йосифовия шатър, и Ефремовото племе не избра”; “но избра Юдовото племе, хърма Сион, който възлюби”; “избра и слугата Си Давид и го взе от кошарите на овцете; от дойните овце го доведе, за да пасе хората Му Яков и наследството Му Израил” (Пс. 78:60, 67, 68, 70, 71). Накратко, като запазва по този начин Църквата, Бог възнамерява нейната сигурност и спасение да зависят от Христос като нейна глава. Затова Давид възкликва, “Господ е тяхната сила, и Той е сила за спасение на Своите избрани”; и след това се моли, “спаси хората Си и благослови наследството Си”; показвайки, че безопасността на Църквата е неразделно свързана с управлението на Христос. В същия смисъл на друго място той казва, “Господи, пази! Нека ни послуша Царят, когато призоваваме” (Пс. 20:9). Тези думи ясно учат, че вярващите, когато молят за Божията помощ, имат своята единствена увереност в това – че са под навидимото управление на Царя. Това може да се види и в друг псалм, “О, Господи! Избави, молим се! Благословен който иде в името на Господа” (Псд. 118:25, 26). Тук е очевидно, че вярващите биват призовани към Христос, в увереност, че ще бъдат в безопасност когато са напълно в Неговата ръка. В същия смисъл е друга молитва, в която цялата Църква умолява Божията милост, “Нека да бъде ръката Ти върху мъжа на Твоята десница, върху човешкия син, когото си направил силен за Себе Си” (Пс. 80:17). Защото макар авторът на псалма да оплаква разпръсването на целия народ, той моли за неговото съживление в Онзи, Който е единствената Глава. След като хората бяха отведени в плен, земята запустена и нещата изглеждаха безнадеждни, Еремия, оплаквайки нещастието на Църквата, особено е наскърбен от факта, че чрез унищожението на царството е отсечена надеждата на вярващите: “Помазаникът на Господа, дишането на ноздрите ни, този, под чиято сянка казвахме, че ще живеем между народите, се хвана в техните ями” (Пл.Ер. 4:20). От всичко това е изобилно ясно, че тъй като Господ не може да бъде благосклонен към човешкия род без Посредник, Христос винаги е бил изявен на святите Бащи под Закона като цел на тяхната вяра.

3. Вярата и надеждата на Стария Завет почиват върху обещанието

Нещо повече, когато в скръбта е обещана утеха, особено когато се описва избавлението на Църквата, се издига знамето на вярата и надеждата в Христос. “Излязъл си за избавление на хората Си, за избавление чрез Помазаника Си,” казва Авакум (Ав. 3:13). И навсякъде в Пророците, където се споменава за обновление на Църквата, хората биват насочвани към обещанието към Давид, че неговото царство ще бъде завинаги. И в това няма нищо странно, тъй като иначе не би имало сигурност в завета. В този смисъл е забележителното пророчество в Исая 7:14. След като вижда, че невярващият цар Ахав отхвърля това, което Исая свидетелствува относно избавлението на Ерусалим от обсадата и неговата непосредствена безопасност, той внезапно преминава към описание на Месия, “Ето, девица ще зачне и ще роди син, и ще Го нарекат Емануил”; с което непряко показва, че макар царят и неговите хора нечестиво да отхвърлят даденото им обещание, като че ли са решени да причинят провала на вярата в Бога, заветът няма да бъде нарушен – Изкупителят ще дойде в Своето време. Накратко, за да покажат, че Бог може да бъде умилостивен, всички пророци внимават да изявят онова царство на Давид, от което зависят изкуплението и вечното спасение. Така в Исая се казва, “Аз ще направя с вас вечен завет, според верните милости, обещани на Давид. Ето, дадох го за свидетел на народите” (Ис. 55:3, 4); показвайки, че в бедствени обстоятелства вярващите не могат да имат надежда, ако нямаха това свидетелство, че Бог е готов да ги слуша. По същия начин, за да съживи техния отпаднал дух, Еремия казва, “Ето, идат дни, казва Господ, когато ще въздигна на Давид праведен отрасъл, който като цар ще царува, ще благоденствува, и ще върши правосъдие и правда по земята. В неговите дни Юда ще бъде спасен, и Израил ще обитава в безопасност” (Ер. 23:5, 6). В Езекиил също се казва, “И ще поставя над тях един пастир, слугата Ми Давид, който ще ги пасе; той ще ги пасе, и той ще им бъде пастир. Аз Господ ще им бъда Бог, и слугата Ми Давид княз между тях; Аз Господ изговорих това. И ще направя с тях завет на мир” (Езек. 34:23, 24, 25). И отново, след като разказва за това чудно обновление, той казва, “И слугата Ми Давид ще бъде цар над тях; над всички тях ще има един пастир”; “При това, ще направя с тях завет на мир, който ще бъде вечен завет с тях” (Езек. 37: 24, 26). Избирам някои от много текстове, защото само искам да впечатля своите читатели с факта, че надеждата на вярващите винаги е била скрита само в Христос. Всички други пророци са съгласни с това. Така казва и Осия, “Тогава юдейците и израилтяните ще се съберат заедно, та ще си поставят един началник” (Осия 1:11). По-късно той обяснява това с по-ясни думи: “После израилтяните наново ще потърсят Господа своя Бог и царя си Давид” (Осия 3:5). Михей, говорейки също за завръщането на народа, казва изрично, “Царят им замина пред тях, и Господ е начело пред тях” (Михей 2:13). Амос, като предсказва обновяването на народа, казва, “В оня ден ще въздигна падналата Давидова скиния и ще заградя проломите й; ще въздигна развалините й, и ще я съградя както в древните дни” (Амос 9:11); с други думи, единственото знаме на спасението е издигането на Давидовото семейство до царска власт, както беше изпълнено в Христос. Затова също Захария, тъй като живее по-близо до времето на изявяването на Христос, говори по-ясно, “Радвай се много, Сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо; ето, твоят цар иде при теб; той е праведен, и спасява” (Зах. 9:9). Това съответствува на текста, който вече цитирахме от Псалмите, “Господ е тяхна сила, и спасително здраве Неговият помазаник.” Тук спасението бива разширено от главата към цялото тяло.

4. Вярата в Бога е вяра в Христос

Като запознава юдеите с тези пророчества, Бог иска да ги научи, че търсейки избавление, те трябва да обърнат очите си право към Христос. И макар за нещастие да са се извратили, те никога не са изгубили напълно познанието за този общ принцип, че чрез Христос Бог ще бъде избавител на Църквата, както обеща на Давид; и че само по този начин безплатният завет, чрез който Бог е осиновил Своя избран народ, ще бъде изпълнен. Затова при влизането на нашия Спасител в Ерусалим, малко преди Неговата смърт, децата крещяха, “Осанна на Давидовия Син” (Мат. 21:9). Защото изглежда е имало химн, който е бил известен на всички и е бил популярен, в който са пеели, че единственият останал залог, който са имали за божествената милост, е било обещаното идване на на Изкупителя. По тази причина Христос казва на Своите ученици да вярват в Него, за да имат ясна и цялостна вяра в Бога, “Вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мен” (Йоан 14:1). Защото макар да е редно да се казва, че вярата се издига от Христос към Бащата, Той показва, че дори когато тя се обляга на Бога, тя постепенно умира, ако Той самият не се намеси за да й даде здрава основа. Величието на Бога е твърде високо, за да бъде достигнато от смъртните хора, които пълзят по земята като червеи. Следователно, общоприетата поговорка, че Бог е предметът на вярата (Lactantius, lib. 4 c. 16), трябва да се приеме с известно уточнение. Когато Христос е наречен образ на невидимия Бог (Кол. 1:15), този израз не се използва без причина, но е предназначен да ни напомня, че не можем да имаме познание за нашето спасение, докато не видим Бога в Христос. Защото макар че юдейските книжници чрез своите лъжливи тълкувания бяха затъмнили това, което Пророците учеха относно Изкупителя, пак Христос прие като общоприета истина, че няма друго лекарство в тежки обстоятелства, няма друг начин за избавление на Църквата, освен изявлението на Посредника. Вярно е, че фактът, който Павел ни говори, не е бил така общоизвестен както би трябвало да бъде, а именно, че Христос е целта на Закона (Рим. 10:4), макар че това е истина и ясно се вижда и от Закона, и от Пророците. Тук, обаче, не говоря за вярата, както ще направим на по-подходящо място (Книга 3, глава 2), но това, което искам да внуша на моите читатели по този начин, е, че първата стъпка в благочестието е да признаем, че Бог е Баща, че ни защитава, управлява и се грижи за нас, докато ни доведе във вечното наследство на Своето царство; че от това е ясно, както преди малко отбелязахме, че няма спасително познание за Бога без Христос, и че следователно от началото на света Христос е представен на всички избрани като цел на тяхната вяра и увереност. В този смисъл Иреней казва, че Бащата, Който сам по Себе Си е безграничен, е ограничен в Сина, защото е приспособил Себе Си към нашите способности, за да не бъдат нашите умове погълнати от величието на Неговата слава (Irenaeus, lib 4 cap. 8). Фанатиците, като не внимават, изкривяват едно полезно твърдение, като че ли Христос има само дял в Божеството, като чяст, взета от цялото; докато смисълът просто е, че Бог може да бъде осъзнат само в Христос. Думите на Йоан са винаги истинни, “който се отрича от Сина, няма Бащата (1 Йоан 2:23). Защото макар в старо време да е имало много, които се хвалят, че се покланят на Върховното Божество, Създател на небето и земята, тъй като са нямали Посредник, за тях е било невъзможно истински да се радват на Божията милост, така че да са убедени, че Бог е техният Баща. Като не държат главата, тоест Христос, тяхното познание за Бога е мимолетно; и затова те в крайна сметка изпадат в чудовищни и скверни суеверия, издаващи тяхното невежество, както турците в наше време, които макар да прогласяват с пълно гърло, че техният бог е Създателят на небето и земята, чрез своето отхвърляне на Христос поставят идол на мястото на Бога.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002