| Назад | Напред |

Глава Пета

5. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА АРГУМЕНТИТЕ, КОИТО ОБИКНОВЕНО СЕ ПРИВЕЖДАТ В ПОДКРЕПА НА СВОБОДНАТА ВОЛЯ.

Възраженията се свеждат до три основни групи:

  1. Изявяване и опровержение на четири абсурдни неща, привеждани от противниците на здравото учение относно робството на волята, р. 1-5.
  2. Свеждане на текстовете от Писанието, които те извращават в полза на своите грешки, до пет групи, и обяснение, р. 6-15.
  3. Обяснение на пет други текста, цитирани в защита на свободната воля, р. 16-19.

Раздели.

  1. В началото, опровержение на нелепите измислици на противниците, и след това обяснение на определени текстове от Писанието. Отговор чрез отрицание. Потвърждение на отговора.
  2. Друга нелепост на Аристотел и Пелагий. Отговор чрез разграничение. Подсилване на отговора чрез текстове от Августин и подкрепа чрез авторитета на един апостол.
  3. Трета нелепост, взета от думите на Хризостом. Отговор чрез отрицание.
  4. Четвърта нелепост, натрапвана от старо време от пелагианците. Отговор от трудовете на Августин. Показана чрез свидетелството на нашия Спасител. Друг отговор, който обяснява употребата на увещания.
  5. Трети отговор, който съдържа по-пълно обяснение на втория. Възражение на предишните отговори. Опровержение на възражението. Обобщение на предишните отговори.
  6. Първа група аргументи, които неопелагианците извличат от Писанието в защита на свободната воля.
    1. Законът изисква съвършено покорство и следователно Бог или ни подиграва, или изисква неща, които не са по нашите сили. Отговор чрез разграничаване на заповедите на три вида. Първият вид се разглежда в следващия раздел.
  7. Този общ аргумент от Закона не е от полза за защитниците на свободната воля. Обещанията, съчетани със заповеди, доказват, че нашето спасение се намира в Божията благодат. Възражение, че Законът е даден на хората, живели по онова време. Отговор, потвърден от текстове от Августин.
  8. Специално разглеждане на трите вида заповеди, от което се вижда, че те не са от полза за защитниците на свободната воля.
    1. Заповеди, които изискват да се обърнем към Бога.
    2. Заповеди, които просто говорят за спазване на Закона.
    3. Заповеди, които изискват да постоянствуваме в Божята благодат.
  9. Едно възражение. Отговор. Потвърждение на отговора от Еремия. Опровержение на друго възражение.
  10. Една втора група аргументи в защита на свободната воля идва от Божиите обещания, а именно, че обещанията, които дава на тези, които Го търсят, са празни, ако не е в нашата сила да правим или да не правим нещата, които се изискват. Отговор, който обяснява употребата на обещанията и премахва въображаемата несъстоятелност.
  11. Трета група аргументи, която произтича от Божиите упреци – че е напразно да ни упреква за зли дела, които нямаме сила да избегнем. Отговор. Грешниците биват осъдени от своята собствена съвест, и следователно Божиите упреци са справедливи. Нещо повече, тези упреци имат двойна употреба. Обяснение на различни текстове от Писанието на основата на досегашните отговори.
  12. Възражение, основано на думите на Мойсей. Опровержение чрез думите на Апостола. Потвърждение чрез разсъждения.
  13. Четвърта група аргументи на защитниците на свободната воля. Бог чака да види дали грешниците ще се покаят; следователно те могат да се покаят. Отговор чрез противопоставяне. Обяснение на един текст в Осия.
  14. Пета група аргументи в защита на свободната воля. Добрите и лошите дела са описани като наши собствени, следователно сме способни да вършим и двете. Отговор чрез изложение, което показва, че този аргумент е безполезен. Възражение, следващо от аналогия. Отговор. Естеството и начина на Божието действие в избраните.
  15. Заключение на отговора на последната група аргументи.
  16. Трета и последна част от главата, разглеждаща определени текстове от Писанието.
    1. Текст от Битие. Обяснение на неговия истински смисъл.
  17. 2. Текст от Посланието към Римляните. Обяснение. Опровержение на едно възражение. Друго опровержение. Трето опровержение от Августин.
    3. Текст от Първо Коринтяни. Отговор.
  18. 4. Текст от Книгата на Исус Сирахов. Обяснение. Друго обяснение.
  19. 5. Текст от Лука. Обяснение. Алегоричните аргументи са слаби. Друго обяснение. Трето обяснение. Четвърто от Августин. Заключение и обобщение на цялата дискусия относно свободната воля.

1. “Доброволно действие” не означава “свободен избор”

Би изглеждало, че е казано достатъчно по въпроса за човешката воля, ако нямаше такива хора, които се стремят да подтикнат човека към неговата разруха чрез лъжлив възглед за свободата, а в същото време, за да подкрепят своя собствен възглед, атакуват нашата свобода. Първо, те натрупват някои нелепи изводи, чрез които се стремят да създадат омраза срещу нашето учение, като че ли то е отвратително за здравия разум, а след това му се противят с определени текстове от Писанието (виж р. 6). Ще се занимаем поред и с двете техни оръжия. Ако грехът, казват те, е неизбежен, той престава да бъде грях; ако е доброволен, може да бъде избягнат. Такива също са оръжията, с които Пелагий атакува Августин. Но ние не желаем да ги смазваме с тежестта на неговото име, докате не сме се справили задоволително със самите възражения. Затова отричам, че тъй като грехът е неизбежен, той не трябва да бъде вменяван; и от друга страна, отричам извода, че ако грехът е доброволен, той може да бъде избягнат. Ако някой иска да спори с Бога и да се стреми да избегне Неговия съд, като твърди, че не е можел да направи нищо друго, достатъчен е отговорът, който вече дадохме, че не поради сътворението, а поради покварата на естеството човекът стана роб на греха и не може да желае нищо освен зло. Защото откъде идва това безсилие, което нечестивите така охотно използват за свое извинение, ако не оттам, че Адам доброволно се подчини на тиранията на дявола? Следователно извратеността, в която сме оковани като във вериги, идва от бунта на първия човек срещу неговия Създател. Ако всички хора са праведно обявени за виновни в този бунт, нека да не смятат себе си за извинени чрез неизбежността, в която виждат най-очевидната причина за своето осъждение. Но по-горе напълно обясних това; и дадох пример със самия дявол, който греши също толкова доброволно, колкото и неизбежно. Също показах с избраните ангели, че макар тяхната воля да не може да изпадне от доброто, тя не престава да бъде воля. Бернар умело обяснява това, когато казва (Serm. 81, in Cantica), че ние сме още по-нещастни поради това, че неизбежността е доброволна; и все пак тази неизбежност така е оковала нас, които сме подчинени под нея, че сме роби на греха, както вече отбелязахме. Втората стъпка в тази логика е порочна, защото тя скача от доброволна към свободна; докато по-горе доказахме, че едно нещо може да бъде правено доброволно, без да подлежи на свободен избор.

2. Августин против човешките заслуги

Те добавят, че ако добрите дела и пороците не произлизат от свободния избор, нелепо човекът да бъде наказван или награждаван. Макар този аргумент да е взет от Аристотел, аз признавам, че той също е използван от Хризостом и Йером. Йером, обаче, не крие, че този аргумент е приет от пелагианците. Той дори цитира техните думи, “Ако благодатта действува в нас, благодатта ще бъде прославена, а не ние, които вършим делата” (Heron. in Ep. ad Ctesiphont. et Dialog. 1). По отношение на наказанието отговарям, че то по правило се налага на онези, на които се вменява вина. Какво значение има дали грешиш от свободно или поробено решение, ако грешиш доброволно, особено когато е доказано, че човекът е грешник, защото е под робство на греха? По отношение на наградата за правдата, какво е нелепото в това да признаем, че тя зависи от Божията доброта, а не от нашите собствени заслуги? Колко често в Августин срещаме следния израз, – “Бог прославя не нашите заслуги, а Своите дарби; и наградата се дава не на това, което се дължи на нашите заслуги, а на благодатта, която е дадена отначало”? Някои изглежда мислят, че е много остроумно да подхвърлят, че ако добрите дела не произтичат от свободната воля като техен подходящ източник, въобще не остава място за ума; но като разсъждават така неразумно, те напълно грешат. Августин не се колебае да опише като необходимо самото нещо, което те смятат за безбожно да признаят. Затова той пита, “Какво са човешките заслуги? Онзи, Който дойде да даде не дължимото възмездие, а безплатна благодат, макар сам да е свободен от греха и сам да дарява свобода, намери всички хора грешници” (Augustin. in Psal. 31). И отново, “Ако трябва да получите дължимото, трябва да бъдете наказани. Тогава какво става? Бог не ви налага дължимото наказание, а ви дарява незаслужена благодат. Ако искате да бъдете чужди на благодатта, хвалете се със своите заслуги” (in Psal. 70). И отново, “Вие сте нищо сами по себе си, грехът е ваш, но заслугите са на Бога. Вие заслужавате наказание; а когато дойде наградата, Бог ще прослави Своите дарби, а не вашите заслуги” (Ep. 52). В същия смисъл на друго място той казва (De Verb. Apostol. Serm. 15), че благодатта не е от заслуги, но заслугите са от благодат. И малко след това заключава, че Бог чрез Своите дарби създава всички наши заслуги, за да може чрез това да изяви Своите заслуги и да ни даде това, което е напълно безплатно, защото не вижда нищо в нас, което може да бъде основание за спасение. Но защо да увеличаваме списъка с цитатите, когато подобни възгледи присъствуват навсякъде в неговите трудове? Подстрекателите на тази лъжа ще видят и още по-добро опровержение на нея, ако размислят върху източника, от който апостолът извлича славата на светиите – “А които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави (Рим. 8:30). И така, ако слушаме апостола (2 Тим. 4:8), на какво основание биват прославени вярващите? Поради Божията милост, а не поради техните усилия, те биват предопределени, призвани и оправдани. Тогава далеч от нас суетния страх, че ако няма свободна воля, не може да има никакви заслуги! Глупаво е да се тревожим и да бягаме от това, което Писанието ни внушава. “Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?” (1 Кор. 4:7). Виждате как се отрича всяко съществуване на свободната воля, именно с цел да не се остави място за заслуги. И все пак, тъй като благоволението и щедростта на Бога са многообразни и неизчерпаеми, като прави наша благодатта, която Той самият излива върху нас, Той награждава, като че ли добрите дела са наши собствени.

3. Разликата между спасени и неспасени идва от Божия избор, а не от свободната воля

Но се добавя, с понятия, които изглежда са взети от Хризостом (Homil. 22, in Genes.), че ако нашата воля не притежава способността да избира добро или зло, всички, които са съучастници в същото естество, трябва да бъдат еднакво добри или еднакво лоши. Подобен на този възглед се появява в книгата За призоваването на езичниците (De Vocatione Gentium, lib. 4, c. 4), обикновено приписвана на Амвросий, в която се твърди, че никой никога не би се отклонил от вярата, ако Божията благодат не ни оставя в променливо състояние. Странно е, че такива хора могат да бъдат така заслепени. Как на Хризостом не му дойде наум, че именно Божият избор е това, което разграничава хората? Ние не се колебаем ни най-малко да признаем това, което Павел усърдно твърди, че всички без изключение са извратени и предадени на нечестие; но в същото време добавяме, че чрез Божията благодат не всички продължават в нечестие. Следователно, макар всички да страдаме от една и съща болест, оздравяват само онези, към които Господ благоволи да простре Своята изцеляваща ръка. Другите, които Той в Своето справедливо осъждение пропусне, изчезват и изгниват докато бъдат напълно погълнати. И това е единствената причина някои да устояват докрай, а други, като започнат пътя си, отпадат. Постоянството е дар от Бога, с който Той не обсипва безразборно всички, но вменява на онези, в които благоволи. Ако се попита откъде идва тази разлика – защо някои търпеливо устояват, а други се оказват недостатъчни в твърдостта – не можем да дадем друга причина освен че Господ чрез Своята могъща сила усилва и поддържа едните, за да не загинат, но не дава същата помощ на другите, но ги оставя като примери за непостоянство.

4. Увещанията не показват свободна воля, нито Божиите заповеди са съобразени с човешката сила

Все още се настоява, че увещанията са напразни, предупрежденията излишни и упреците нелепи, ако грешникът не притежава силата да се подчинява. Когато подобни възражения са били повдигнати срещу Августин, той е бил длъжен да напише своята книга, De Correptione et Gracia (За поправлението и благодатта), където напълно ги опровергава. Същността на неговия отговор към противниците е следното: “Човече! Научи се от заповедите какво трябва да правиш; научи се от поправлението, че в теб е вината, че нямаш сила; и научи се в молитва откъде можеш да получиш сила.” Много подобен е аргументът в друга негова книга, De Spiritu et Litera (За Духа и Буквата), в която показва, че Бог не измерва заповедите на Своя закон чрез човешката сила, а след като заповядва това, което е право, безплатно дарява на Своите избрани силата да го изпълняват. Всъщност, този предмет не изисква дълго разглеждане. Защото не сме сами в нашето учение, а с нас са Христос и апостолите. Затова нека нашите противници да размислят как ще излязат победоносни в съревнование срещу такина противници. Христос заявява, “без Мен не можете да направите нищо” (Йоан 20:5). Това означава ли, че Той не укорява и наказва онези, които без Него вършат нечестие? Не увещава ли всеки човек да се стреми да върши добри дела? Колко грубо Павел атакува коринтяните за тяхната липса на любов (1 Кор. 3:3), и в същото време се моли Господ да им даде любов. В Посланието към Римляните той заявява, че “не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, Който показва милост” (Рим. 9:16). И все пак той не престава да ги предупреждава, увещава и укорява. Защо тези хора не спорят с Бога, че си намира развлечение с хората, като иска от тях неща, които само Той може да даде, и като ги наказва за грешки, извършени поради липсата на Неговата благодат? Защо не убедят Павел да пожали онези, в чиято власт не е нито да искат, нито да тичат, ако не са получили милостта на Бога, Който ги е изоставил? Това учение е основано върху най-силната логика – логика, която никой сериозен изследовател няма да пропусне да осъзнае. Степента, до която поучаването, увещанието и укоряването са способни сами по себе си да променят ума, се вижда от Павел, когато казва, “нито който сади е нещо, нито който полива, а Господ, Който прави да расте” (1 Кор. 3:7). По същия начин виждаме, че Мойсей дава заповедите на Закона с тежко предупреждение, и пророците сериозно упрекват и заплашват нарушителите, а в същото време изповядват, че хората са мъдри само дотолкова, доколкото им е дадено разумно сърце; е на Бога принадлежи да обреже сърцето и да го обърне от камък в плът; да напише Своя закон във вътрешните им части; накратко, да обнови душите, за да направи учението да действува.

5. Увещанията имат двойна цел: живот за праведните и смърт за неправедните

Тогава каква е целта на увещанията? Тя е следната: Когато нечестивите с упорито сърце ги презират, те ще бъдат свидетелство против тях, когато застанат пред съдийския престол на Бога; та дори и сега те удрят и бичуват техните съвести. Защото колкото и злобно да ги осмиват, те не могат да не се съгласяват с тях. Но ще потитате, какво да прави нещастният смъртен, когато му е отречена онази мекота на сърцето, необходима за покорството? В отговор аз питам: Защо да прибягваме към странични аргументи, ако закоравеността на сърцето не може да бъде приписана като вина на друг, освен на самия грешник? Нечестивите, макар с готовност да избягват Божиите увещания, са принудени, искат или не искат, да почувствуват тяхната сила. Но тяхната главна цел се вижда във вярващите, в които Господ, макар винаги да действува чрез Своя Дух, също не пропуска и посредничеството на Своето Слово, но го използва и то не ненапразно. Следователно нека да установим тази истина, че цялата сила на праведните се състои в Божията благодат, според думите на пророка, “Аз ще им дам едно сърце, и ще вложа вътре във вас нов дух; и като отнема каменното сърце от плътта им, ще им дам сърце от плът, за да ходят в повеленията Ми” (Езек. 11:19, 20). Но ще попитате, защо трябва да бъдат увещавани за своите задължения, а не оставени на водителството на Духа? Защо са подтиквани с увещания, когато не могат да вървят по-бързо отколкото Духът ги подтиква? И защо понякога, когато се отклонят, те биват наказвани, ако това е причинено от неизбежната немощ на плътта? “Човече! Ти кой си, че да отговаряш против Бога!” Ако за да ни подготви за благодатта, която ни дава способност да се покорим на увещанието, Бог смята за правилно да използва увещание, какво в тази наредба ти дава правото да се заяждаш и присмиваш? Даже и увещанията и упреците да нямаха друга полза за праведните, освен да ги изобличат за греха, пак не биха могли да бъдат обявени за напълно безполезни. Но сега, когато чрез вътрешното действие на Божия Дух те имат силата да запалят тяхното желание за добро, или да ги събудят от летаргията, или да унищожат удоволствието и медената сладост на греха, правейки го омразен и противен, кой ще се осмели да ги оклевети като излишни? Ако някой иска дори още по-ясен отговор, нека да размисли върху следното – Бог работи в Своите избрани по два начина: вътрешно, чрез Своя Дух; външно, чрез Своето Слово. Чрез Своя Дух, като просветлява техните умове и обучава техните сърца на делата на правдата, Той ги прави нови създания, докато чрез Своето Слово ги подтиква да копнеят и желаят това обновление. И с двете Той упражнява мощта на Своята ръка според мярката, с която ги дава. Словото, когато бъде отправено към нечестивите, макар и да не действува за тяхното поправление, има друга употреба. То подтиква техните съвести сега и ще ги направи още повече без извинение в деня на съда. Затова нашият Спасител, докато заявява, че никой не може да дойде при Него освен онези, които Бащата привлече, и че избраните идват след като са чули и са се научили от Бащата (Йоан 6:44, 45), не итхвърля служението на Учител, но внимателно кани при Себе Си онези, които трябва да бъдат научени вътрешно чрез Духа преди да могат да имат някаква полза. И отново, увещанието не е напразно и за нечестивите; защото макар в тях то да е смъртоносно ухание, за Бога то остава сладък аромат (2 Кор. 2:16).

6. Законът не е ограничен до нашите способности, а показва нашата слабост

Враговете на това учение толкова болезнено се стремят да събират текстове от Писанието, като че ли, неспособни да постигнат каквото и да било чрез техния смисъл, биха могли да ни затрупат с техния брой. Но както в битка, когато се стигне до ръкопашен бой, небоеспособното множество, каквото и великолепие и показност да представя, се предава след няколко удара и се впуска в бягство, така и ние тук няма да изпитаме големи трудности да се справим с нашите противници и тяхното множество. Всички текстове, които те извращават против нас, са еднакви по смисъл; и следователно, когато бъдат подредени по групи, един отговор ще е достатъчен за много от тях; не е необходимо да правим отделно разглеждане на всеки един. Изглежда заповедите са тяхната крепост. Те смятат, че заповедите са така приспособени към нашите способности, че по логичен път следва, че ние можем да изпълним всичко, което те заповядват. Така те четат всички заповеди и чрез тях измерват мярката на нашите способности. Защото, казват те, когато Бог изисква кротост, подчинение, любов, чистота, благочестие и святост, и когато забранява гняв, гордост, кражба, нечистота, идолопоклонство и подобни, Той или ни се подиграва, или само изисква неща, които са в нашите способности. Така всички заповеди, които те събират заедно, могат да се разделят на три групи. Някои ни заповядват първо да се обърнем към Бога, други говорят просто за спазване на закона, а други внушават постоянство в благодатта, която сме получили. Първо ще разгледаме общо заповедите, а след това ще продължим с отделно разглеждане на всяка група. Идеята, че способностите на човека са равностойни на изискванията на Божия закон, съществува от дълго време и наистина изглежда правдоподобна. Тя обаче е основана върху най-чудовищно невежество относно закона. Онези, които смятат, че е някакво светотатство да кажем, че спазването на закона е невъзможно, настояват като свой най-силен аргумент, че ако е така, тогава Законът е бил даден напразно (виж Глава 7, р. 5). Те говорят така, като че ли Павел никога не е казвал нищо относно Закона. Но кажете ми, какво означават думите, че Законът “се добави заради престъпленията”; “чрез закона е познаването на греха”; “не бих познал греха освен чрез закона”; “законът дойде за да се умножи престъплението” (Гал. 3:19; Рим. 3:20; 7:7; 5:20). Дали означават, че Законът трябва да бъде ограничен до нашите способности, иначе е даден напразно? Не означават ли, че всъщност той е поставен много над нас, за да ни убеди в нашата пълна слабост? Павел наистина заявява, че любовта е целта и изпълнението на Закона (1 Тим. 1:15). Но когато той се моли умовете на солунците да бъдат изпълнени с нея, той достатъчно ясно признава, че Законът звучи в ушите ни без полза за нас, ако Бог не го посади дълбоко в сърцата ни (1 Сол. 3:12).

7. Заповедите, съчетани с обещания, показват, че нашето спасение е само в Божията благодат.

Наистина признавам, че ако Писанието не учеше нищо друго по този предмет, освен че Законът е житейско правило, чрез което трябва да управляваме своето поведение, веднага бих се съгласил с техния възглед; но тъй като то внимателно и ясно обяснява, че употребата на Закона е многообразна, правилният път е да се научим от това обяснение каква е силата на Закона в човека. По отношение на настоящия въпрос, макар да обяснява какви са нашите задължения, той ни учи, че силата за спазване идва от Божията доброта, и затова ни подтиква да се моли да ни бъде дадена тази сила. Ако това беше само заповед без обещание, ще бъде необходимо да опитваме дали нашата сила е достатъчна за да изпълни заповедта; но тъй като са прикрепени обещания, които обещават не само помощ, но и че цялата ни сила идва от Божията благодат, те в същото време изобилно свидетелствуват, че ние не само не сме способно да спазваме Закона, но и сме пълни глупци по отношение на него. Затова нека вече да не слушаме за някакво съответствие между нашите способности и Божиите заповеди, като че ли Господ е длъжен да приспособи стандарта за праведност в Закона за нашите незначителни способности. По-скоро трябва да осъзнаем от обещанията колко неспособни сме, като във всичко имаме такава голяма нужда от благодат. Но те казват: Кой ще повярва, че Господ е предназначил Своя Закон за тъпаци и безмозъчни? Ние не казваме това. Нечестивите не са нито тъпаци, нито безмозъчни, когато, научени от Закона, че техните страсти са противни на Бога, те се оказват виновни чрез тяхната собствена изповед; нито праведните са тъпаци или безмозъчни, когато уверени в своето безсилие, те намират убежище в благодатта. В този смисъл са съдържателните думи на Августин, “Бог заповядва това, което не можем да направим, за да знаем какво да искаме от Него. Има голяма полза от заповедите, ако всичко, което се дава на свободната воля, е да отдава по-голяма почит на Божията благодат. Вярата придобива това, което Законът изисква; нещо повече, Законът изисква, за да може вярата да придобие това, което се изисква; и още повече, Бог изисква от нас самата вяра, но не открива това, което изисква, докато не я даде, за да стане възможно да я открие в нас.” И отново, той казва, “Нека Бог да даде това, което заповядва, и да заповяда това, което желае.”

8. Трите вида заповеди не доказват способност за изпълнение

Това ще стане още по-ясно като отново разгледаме трите групи заповеди, за които споменахме. И в Закона, и в Пророците Бог многократно ни призовава да се обърнем към Него. Но от друга страна един пророк възкликва, “Върни ме, и ще бъда върнат, защото Ти си Господ моят Бог. Наистина, откак бях върнат, разкаях се” (Ер. 31:18, 19). Той ни заповядва да обрежем краекожието на сърцата си; но Мойсей заявява, че това обрязване става чрез Божията ръка. В мног остихове Той изисква ново сърце, но в други заявява, че само Той го дава. Както Августин казва, “Това, което Бог обещава, ние самите го правим не по избор или по природа, а Той самият го прави чрез благодат.” Същото наблюдение е направено, когато изброявайки правилата на Тихоний, той заявява, че третото всъщност е – да разграничаваме внимателно между Закона и обещанията, или между заповедите и благодатта (Augustin. De Doctrine Christiana, lib. 3). Нека сега да се опитат да разсъдят от заповедите каква е способността на човека за покорство, когато се опитват да унищожат Божията благодат, чрез която самите заповеди биват изпълнявани. Заповедите от втората група са просто онези, които ни заповядват да се покланяме на Бога, да се покоряваме и придържаме към Неговата воля, да вършим това, което Му е угодно, и да следваме Неговото учение. Но безброй стихове свидетелствуват, че всяка степен на чистота, благочестие, святост и справедливост, която притежаваме, са дар от Него. От третата група заповеди е увещанието на Павел и Варнава към новоповярвалите, записано от Лука; те “ги увещаваха да постоянствуват в Божията благодат” (Деян. 13:43). Но на друго място Павел обяснява източника, от който трябва да се търси тази сила за постоянствуване, когато казва, “Най-после, братя, заяквайте в Господа” (Еф. 6:10). В друг стих той казва, “и не оскърбявайте Святия Божий Дух, в Когото сте запечатани за деня на изкуплението” (Еф. 4:30). Но тъй като нещото, което тук е заповядано, не може да бъде изпълнено от хората, той се моли за солунците, Бог да ги счете “достойни за призванието ви и да усъвършенствува мощно всяко добро желание и дело на вярата” (2 Сол. 1:11). По същия начин във Второто послание към Корнинтяните, когато разглежда благотворителността, той многократно хвали тяхната добра и благочестива склонност. Малко по-нататък, обаче, възкликва, “Благодарение на Бога, Който постави в сърцето на Тит същото усърдие за вас; защото наистина прие молбата ни” (2 Кор. 8:16, 17). Ако Тит не можеше да изпълни дори служението да говори увещание към другите, освен според Божието вдъхновение, как биха могли другите да бъдат доброволни изпълнители на дела, ако Господ Исус не е насочил техните сърца?

9. Твърдението, че ние даваме това, на което сме способни, е безсмислица

Някои, които биха били смятани за по-умни, се стремят да избягнат всички тези стихове чрез безсмислицата, че нищо не ни спира да допринесем нашата част, докато Бог в същата време дава там, където ние сме неспособни. Нещо повече, те привеждат текстове от Пророците, в които изглежда, че делото на нашето обръщане се споделя между Бога и нас; “Върнете се при Мен, казва Господ на Силити; и Аз ще се върна при вас, казва Господ на Силите” (Зах. 1:3). Помощта, която Бог ни дава, беше показана по-горе (р. 7, 8), и няма нужда да бъда повтаряна. Само едно нещо искам да бъде признато, че е напразно да мислим, че само защото ни е заповядано да изпълняваме Закона, следователно имаме силата да го изпълняваме. Тъй като за да изпълним Божиите заповеди, благодатта на Законодателя е необходима, но също и обещана, поне това е ясно, че от нас се изисква повече, отколкото можем да платим. Нито може някакво дребнаво заяждане да избегне изявлението в Еремия, че заветът, който Бог сключи със Своя древен народ, беше нарушен, защото беше само буква – че за да стане действителен, беше необходимо Духът да се намеси и да научи сърцето на покорство (Ер. 31:32). Възгледът, срещу който тук воюваме, не е подкрепен от думите, “Върнете се при Мен и Аз ще се върна при вас.” Връщането, за което тук се говори, не е онова, чрез което Бог обновява сърцето към покаяние; но е това, в което, като дарява благоуспяване, Той изявявя Своята доброта и благоволение, точно по същия начин, както понякога изявява Своето негодувание, като изпраща бедствия. Хората се оплакват под множеството бедствия, които са дошли върху тях, че са забравени от Бога; Той отговаря, че Неговата доброта няма да ги пропусне, ако се върнат в правилния път и се обърнат към Него, стандарта за праведност. Следователно този текст бива изкривен от своя истински смисъл, когато се използва за да подкрепи идеята, че делото на покаянието е разделено между Бога и човека (по-горе, Глава 2, р. 27). Ние хвърлихме само бегъл поглед по този предмет, тъй като правилното място за него е когато стигнем до разглеждане на Закона (Глава 7, р. 2 и 3).

10. Като ни дава обещания, Бог нито ни приписва сила за изпълнение, нито ни се подиграва

Втората група възражения е сродна на първата. Те използват обещанията, в които Господ сключва договореност с нашата воля. Такива са следните: “Потърсете доброто, а не злото, за да живеете” (Амос 5:14). “Ако слушате драговолно, ще ядете доброто на земята; но ако откажете и се разбунтувате, ще бъдете изпоядени от нож, защото устата на Господа изговори това” (Исая 1:19, 20). “Ако махнеш мерзостите си от лицето Ми, и не бъдеш непостоянен” (Ер. 4:1). “Ако слушаш добре гласа на Господа твоя Бог и внимаваш да вършиш всичките Негови заповеди, които днес ти заповядвам, тогава Господ твоят Бог ще те въздигне над всичките народи на света” (Вт. 28:1). Има и други подобни текстове (Лев. 26:3 и т.н.). Те смятат, че благословенията, съдържащи се в тези обещания, са дадени на нашата воля нелепо и с подигравка, ако не е в нашата сила да ги приемем или отхвърлим. Наистина е лесно човек да се впусне в показно негодувание по този предмет, да каже, че Господ ни се подиграва жестоко, когато заявява, че Неговата доброто зависи от нашата воля, когато всъщност ние не сме господари на своята воля – че ще бъде доста странна щедрост от страна на Бога да поставя пред нас Своите благословения, а ние да нямаме силата да им се наслаждаваме – една странна сигурност на обещанията, която, за да попречи те някога да бъдат изпълнени, е направена да зависи от една невъзможност. На друго място ще говорим за тези обещания, към които има прикрепено условие, и ще изясним, че няма нищо нелепо в тяхното невъзможно изпълнение. По отношение на настоящата тема, аз отричам, че Бог се подиграва жестоко с нас, когато ни призовава да заслужим благословения, когато знае, че ние сме напълно неспособни да го заслужим. Тъй като обещанията са дадени едновременно на вярващите и на невярващите, те имат двойна употреба по отношение на двете групи хора. Както Бог чрез Своите заповеди жили съвестта на нечестивите, за да им попречи да се наслаждават на техните грехове без да имат познание за Неговите съдби, така със Своите обещания Той по определен начин ги принуждава да видят колко недостойни са за Неговата доброта. Кой може да отрече, че е напълно справедливо и подходящо за Бога да прави добро на онези, които Му се покланят, и да наказва с дължимата суровост онези, които презират Неговото величие? Следователно Бог действува правилно, когато, макар нечестивите да са вързани с веригите на греха, Той полага това правило в Своите обещания, че ще прави добро към тях само ако изоставят своето нечестие. Това би било правилно, дори Неговата единствена цел да беше да ги направи да разберат, че са заслужено изключени от благоволението към Неговите истински поклонници. От друга страна, като желае по всякакъв начин да възбуди вярващите да искат Неговата благодат, със сигурност не трябва да изглежда странно, че се опитва да постигне чрез обещания същото нещо, което, както вече видяхме, Той върши за тяхна голяма полза чрез заповеди. Като сме учени чрез заповеди каква е Божията воля, ние си припомняме за нашето нещастие, че сме така напълно отделени от Неговата воля, и в същото време сме подтиквани да призоваваме помощта на Духа да ни води по правилния път. Но тъй като нашата ленивост не е достатъчно разбудена от заповедите, добавени са и обещания, за да ни привлекат чрез своята сладост и да произведат чувство на любов към заповедта. Колкото по-голямо е нашето желание за праведност, толкова по-голям ще бъде нашият копнеж да придобием Божията благодат. И затова в изявленията, “ако желаете,” “ако слушаш,” Господ нито ни приписва пълната сила да желаем и да слушаме, нито пък ни се подиграва за нашето безсилие.

11. Божиите упреци са справедливи, но те не показват способност за покорство

Третата група възражения не е различна от другите две. Защото тя привежда стихове, в които Бог укорява Своите хора за тяхната неблагодарност, показвайки, че не е Негова вината, че не са получили всякакво благоволение от Неговата щедрост. Ето примери за такива стихове: “Защото амаличаните и ханаанците са там пред вас, и вие ще паднете от нож. Понеже отстъпихте и не следвахте Господа, затова Господ няма да бъде с вас” (Чис. 14:43). “И сега понеже извършихте всички тези дела, казва Господ, и Аз ви говорих, като ставах рано и говорех, а вие не послушахте, и ви виках, но не отговорихте; затова ще направя на дома, който се нарича с Моето име, на който вие уповавате, и на мястото, което дадох на вас и на бащите ви, както направих на Сило” (Ер. 7:13, 14). “Но понеже не послушаха гласа Ти, нито ходиха по закона Ти, и не направиха ни едно нещо от всичко, което си им заповядал да правят, затова си докарал върху тях всичкото това зло” (Ер. 32:23). Те питат, как може такива упреци да бъдат отправени срещу онези, които имат право незабавно да отговорят: Благоуспяването е скъпоценно за нас; страхуваме се от бедствията; но че не се покорихме на Господа и не послушахме гласа Му за да придобием първото и да избегнем второто, се дължи на това, че не сме свободни да го направим поради нашето подчинение под господството на греха; следователно, напразно биваме укорявани за злини, които нямаме сила да избегнем. Но без да казваме нищо за извинението с неизбежността, което е слаба и неубедителна защита на тяхното поведение, питам, могат ли те да отрекат своята вина? Ако те са изобличени в някаква вина, Господ не е несправедлив да ги укорява, че поради своята си извратеност са лишили себе си от предимствата на Неговата доброта. Тогава нека да кажат дали могат да отрекат, че тяхната собствена воля е извратената причина за техния бунт. Ако вътре в себе си откриват извор на нечестие, защо продължават да бърборят за странични причини, с цел да направят да изглежда, че те самите не са виновни за своето собствено унищожение? Ако е истина, че никой друг не е виновен, че грешниците са лишени от Божието благоволение и получават наказание, има добра причина те да чаят тези упреци от Божията уста. Ако те упорито постоянствуват в своите пороци, нека в бедствието да се научат да обвиняват и да се отвращават от своето собствено нечестие, вместо да обвиняват Бога в жестокост и несправедливост. Ако не са показали покорство, нека под чувството на отвращение от греховете, които очевидно са причина за тяхното нещастие и разруха, да се върнат на правилния път, и със сериозно покаяние да изповядат същото нещо, което Господ чрез Своя упрек им напомня. Каква е ползата за вярващите от цитираните по-горе упреци от пророците, се вижда в тържествената молитва на Данаил, дадена в деветата глава. Каква е употребата по отношение на неправедните, виждаме пример с юдеите, на които Еремия трябваше да обясни причината за техните нещастия, макар че не можеше да се случи друго, освен това, което Господ беше предсказал. “Затова говори ими всички тези думи, но те няма да те послушат; също извикай към тях, но те не ще ти отговорят” (Ер. 7:27). Тогава каква е ползата да говори на глухите? Ползата е, че дори против своята воля те да могат да разберат, че това, което са чули, е истина, и че е нечестиво богохулство да прехвърлят вината за своето нечестие на Бога, когато тя всъщност е в тях самите. Тези няколко обяснения ще направят много лесно за читателя да се справи с огромния куп стихове (съдържащи заповеди и упреци), които враговете на Божията благодат имат навика да натрупват, за да могат върху тях да издигнат своята статуя на свободната воля. Псалмистът укорява юдеите като “упорито и непокорно поколение, поколение, което не утвърди сърцето си” (Пс. 78:8); а в друг стих той увещава хората на своето време, “не закоравявайте сърцата си” (Пс. 95:8). Това означава, че цялата вина за бунта лежи в човешката извратеност. Но е глупаво от това да си правим извода, че сърцето, чиято промяна може да дойде само от Господа, може да бъде еднакво настроено в коя да е от двете посоки. Псалмистът казва, “Приклоних сърцето си за да върша повеленията Ти, винаги и до край” (Пс. 119:112); тоест, че с доброволна и радостна готовност се е посветил на Бога. Той обаче не се хвали, че е източник на тази склонност, защото в същия псалм признава, че тя е дар от Бога. Следователно трябва да се вслушаме в увещанието на Павел, когато се обръща към вярващите по този начин, “Изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си действува във вас и да желаете, и да изработвате” (Фил. 2:12, 13). Той им приписва участие в действието, за да не се отпуснат в плътска леност, но като заповядва страх и трепет, ги смирява, за да им напомни, че самото нещо, което им заповядано да вършат е Божие дествие – ясно показвайки, че вярващите действуват (ако мога така да кажа) пасивно, доколкото силата им се дава от небето и не може по никакъв начин да бъде приписана на тях самите. Затова, когато Петър ни увещава да “прибавим на вярата си добродетел” (2 Пет. 1:5), той не ни приписва някакво независимо място на втори участник, като че ли можем отделени да направим нещо. Той само отпъжда леността на нашата плът, чрез която самата вяра често бива заглушена. В същия смисъл са думите на Павел. Той казва, “Духа не угасяйте” (1 Сол. 5:19); защото ако не се пазим от духа на мързел, той постоянно търси начин да се промъкне във вярващите. Но ако това някой си прави извода, че е напълно в тяхната сила да приемат предложената им светлина, неговото невежество ще бъде лесно опровергано от факта, че самата прилежност, която Павел заповядва, идва само от Бога (2 Кор. 7:1). Често ни се заповядва да очистим себе си от всякаква нечистота, макар че Духът запазва това за Себе Си като Негово специално служение. Накратко, че това, което по правило принадлежи на Бога, се предава на нас само чрез безплатен подарък, е ясно от думите на Йоан, “Оня, който се е родил от Бога, пази себе си” (1 Йоан 5:18). Защитниците на свободната воля ще се хванат за този израз, че той означава, че ние биваме пазени отчасти чрез Божията сила, и отчасти чрез своята собствена сила, но самото пазене, за което Апостолът говори, идва само от небето. Затова Христос се моли на Своя Баща да ни пази от лукавия (Йоан. 17:15), и ние знаем, че вярващите, в своята война против Сатана, дължат своята победа на Божието всеоръжие. Затова Петър, след като казва, “Понеже сте очистили душите си, като сте се покорили на истината, незабавно добавя като уточнение, “чрез Духа” (1 Пет. 1:22). И накрая, Йоан накратко показва нищожеството на човешката сила в духовното воюване, когато казва, че “никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото Неговият зародиш пребъдва в него” (1 Йоан 3:9). На друго място дава причината: “И тази победа, която е победила света, е нашата вяра” (1 Йоан 5:4).

12. Мойсей също не потвърждава способността за изпълнение на закона, нито свободната воля

Но се привежда един текст от Мойсей, който изглежда силно противоречи на възгледа, който сега даваме. След като провъзгласява Закона, той свидетелствува за хората с тези думи: “Тази заповед, която днес ти заповядвам, не е много мъчна за теб, нито е далеч. Не е на небето та да кажеш: Кой ще се качи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и изпълняваме? Но думата е много близо при теб, в устата ти и сърцето ти, за да я изпълняваш” (Вт. 30:11, 12, 14). Определено, ако това трябва да се разбира само за заповедите, признавам, че не е маловажно за нашия предмет. Защото макар да е лесно да избегнем трудностите като кажем, че нещото, за което се говори тук, не е спазването на закона, а способността и готовността за изучаване на закона, може би все още ще остане някакво съмнение. Апостол Павел, обаче, който не е посредствен тълкувател, премахва всяко съмнение, когато твърди, че тук Мойсей говори за учението на Благовестието (Рим. 10:8). Ако някой е толков упорит да спори, че Павел грубо изкривява думите като ги прилага за Благовестието, макар че неговата наглост може да бъде обвинена в нечестие, ние все още можем, независимо от авторитета на Апостола, да отхвърлим възражението. Защото, ако Мойсей говореше само за заповедите, той само изпълваше хората с празна самоувереност. Ако бяха опитали спазване на Закона с тяхната собствена сила като нещо, в което не би трябвало да изпитват някаква трудност, какъв щеше да бъде резултатът освен да се провалят? Тогава къде е това лесно средство за спазване на Закона, когато единственият достъп до него беше през смъртоносна пропаст? Следователно нищо не е по-сигурно от това, че в тези думи се обхваща завета за милост, който е провъзгласен заедно с изискванията на закона. Няколко стиха преди това той казва, “Господ твоят Бог ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце и с цялата си душа, та да живееш” (Вт. 30:6). Следователно, готовността, за която той говори веднага след това, не е поставена в силата на човека, а в защитата и помощта на Святия Дух, Който могъщо изпълнява Своето дело в нашата слабост. Текстът, обаче, не трябва да се разбира само за заповедите, а за обещанията на Благовестието, които не само не доказват никаква сила в нас да вършим правда, но и напълно я отричат. Това се потвърждава от свидетелството на Павел, когато отбелязва, че Благовестието ни предлага спасение не под суровите, трудни и невъзможни условия, с които законът работи с нас (а именно, че спасение ще получат само онези, които изпълнят всичките негови изисквания), под леки, бързи и лесни за придобиване условия. Следователно, този текст по никакъв начин не установява свободата на човешката воля.

13. Божието наказание произвежда в нас само закоравяване, ако Божият Дух не ни помогне да се поправим

Те също имат навика да привеждат определени текстове, в които се казва, че Бог понякога изпитва хората като оттегля помощта на Своята благодат и чака докато се обърнат към Него, както в Осия, “Ще си отида, ще се върна на мястото Си, догдето признаят грешката си и потърсят лицето Ми” (Осия 5:15). Нелепо е, казват те, Господ да чака Израел да потърси лицето Му, ако умовете им не са гъвкави, за да могат да се обърнат в коя да е посока според тяхното собствено решение. Като че ли има нещо по-често срещано в пророческите писания от това Бог да Си придаде вид на отхвърлящ и изоставящ Своя народ, докато те преобразят живота си. Но какво могат нашите противници да извлекат от такива заплахи? Ако възнамеряват да твърдят, че един народ, когато е изоставен от Бога, е способен сам по себе си да помисли за обръщане към Него, те ще противоречат на самото Писание. От друга страна, ако признаят, че за обръщането е необходима Божията благодат, защо спорят с нас? Но макар да признават, че Божията благодат е напълно необходима, те настояват да запазят някаква способност за човека. Как го доказват? Определено не от този или от някой подобен стих; защото едно е Бог да се оттегли от човека и да гледа какво човекът ще направи, когато е така изоставен и оставен сам на себе си, а съвсем друго е да подпомогне неговата сила (каквато и да е тя), съразмерно с неговата слабост. Тогава ще попитат, какво се има предвид с този израз? Аз отговарям, точно същото, както ако Бог каже: Тъй като нищо не се постига чрез увещаване, изобличаване, укоряване на тези упорити хора, Аз ще се оттегля за малко и мълчаливо ще ги оставя да бъдат наскърбени; ще видя дали след дълго бедствие в тях ще се върне някакъв спомен за Мен, за да ги подтикне да търсят лицето Ми. Но оттеглянето на Господа на разстояние означава оттеглянето на пророчеството. Неговото чакане да види какво хората ще направят означава, че Той, макар и мълчалив и в известен смисъл скрил Себе Си, ги изпитва за известно време с различни скърби. Той прави и двете за да ни смири още повече; защото ние по-скоро биваме съкрушени, вместо поправени, от ударите на нещастието, освен ако Неговият Дух не ни обучи в покорство. Нещо повече, когато Господ, наскърбен и в известен смисъл отегчен от нашата упорита извратеност, ни оставя за малко (като оттегли Своето Слово, в което Той обикновено изявява до известна степен Своето присъствие) и ни изпитва да какво ще направим в Негово отсъствие, от това погрешно се заключава, че има някаква сила в свободната воля, степента на която трябва да се разглежда и опитва, докато единствената цел, която Той има предвид, е да ни доведе до признаване на нашата крайна нищожност.

14. Добрите дела са наши, защото са ни подарени, а не защото имаме силата да ги вършим

Друго възражение е основано върху начина на говорене, който постоянно се наблюдава както в Писанието, така и във всекидневната реч. Казва, че добрите дела са наши, и се казва, че трябва да правим това, което е свято и приемливо за Господа, както се казва, че вършим грях. Но ако е справедливо да ни се вменяват греховете, защото идват от нас самите, по същата причина (казват те) определено трябва да ни се припише някакъв дял в делата на правдата. Не би било логично да кажем, че ние вършим онези неща, които сме неспособни да вършим от нашата собствена сила, а Бог ни движи като че ли сме камъни. Затова се казва, че тези изрази показват, че макар поради благодатта ние отдаваме първото място на Бога, трябва да се припише второстепенно място на нашето действие. Ако единственото нещо, на което се настоява тук, е, че добрите дела трябва да бъдат определени като наши, аз от своя страна ще отговоря, че хлябът, който искаме Бог да ни дава, също трябва да бъде определен като наш. Тогава какъв извод може да се направи от притежанието, освен само че чрез добротата и безплатния дар от Бога става наше това, което в други отношения не произтича от нас? Следователно нека тези хора или да осмиват същата нелепост в Господната молитва, или да престанат да смятат за нелепост добрите дела да бъдат наречени наши, макар че единственото право на собственост в тях идва от Божията щедрост. Но има нещо по-силно във факта, че Писанието често ни казва да се покланяме на Бога, да вършим правда, да се покоряваме на закона и да следваме добри дела. Тъй като тези неща са действия на ума и волята, как могат да бъдат приписвани на Духа, и в същото време да бъдат приписвани на нас, освен ако от наша страна няма някаква съвместимост от наша страна с Божието действие? Тази трудност ще бъде лесно преодоляна, ако разсъдим върху начина, по който Святият Дух действува в праведните. Аналогията, с която те грубо ни атакуват, е безполезна за целта; защото кой е толкова глупав да си представи, че движението в човека не се различава в нищо от тласъка, приложен върху камъка? Не е възмонжо да се направи такъв извод от нашето учение. На естествената сила на човека ние приписваме приемане и отхвърляне, желание и нежелание, стремеж и съпротива, а именно, приемане на суета, отхвърляне на разумното добро, желание за зло и нежелание за добро, стремеж към нечестие и съпротива срещу правдата. Тогава какво прави Господ? Ако счете за правилно да използва тази извратеност като оръдие на Своя гняв, Той й дава такава посока и цел, каквато Му е угодно, та чрез виновната ръка да извърши Своето добро дело. Като виждаме нечестивия, който по този начин служи на Божията власт, докато се е насочил само към следване на своята похот, можем ли да го сравним с камък, който движен от външна сила, се движи без собствено движение или мисъл? Виждаме колко голяма е разликата. Но как стои въпросът с праведните, към които главно е насочен въпросът? Когато Бог издига Своето царство в тях, Той чрез Своя Дух обуздава тяхната воля, за да не може тя да следва своята естествена склонност и да бъде носена насам-натам от необуздани похоти; и я насочва, оформя, обучава и ръководи според правилото на Своята правда, за да я наклони към праведност и святост и да я установи и затвърди чрез силата на Своя Дух, за да не може да се спъва или да пада. По тази причина Августин се изразява така (De Corrept. et Gracia, cap. 2), “Така ще се каже, че върху нас се действува, но ние не действуваме. Не, вие действувате и върху вас се действува, и действувате добре само когато върху вас действува Онзи, Който е добър. Божият Дух, Който ви движи, е ваш помощник в действието и носи името Помощник, защото вие също вършите нещо.” В първата част на това изречение той ни напомня, че човешкото действие не се унищожава от движението на Святия Дух, защото естеството дава волята, която е ръководена, за да желае добро. Колкото до втората част на изречението, в която той казва, че самата идея за помощ означава, че ние също вършим нещо, ние не трябва да разбираме, че той като че ли ни приписва някаква независима способност за действие; но за да не насърчи стремежа ни към леност, той примирява Божието действие с нашето собствено действие, като казва, че да желаем е от естеството, но да желаем добро е от блегодатта. Затова малко преди това той казва, “Ако Бог не ни помага, не само няма да бъдем способни да побеждаваме, но няма да бъдем способни дори да се бием.”

15. Духът работи чрез човешката воля; следователно добрите дела са наши, но не от нас самите

Така става ясно, че Божията благодат (тъй като, когато се говори за новорождение, се използва това име), е правилото на Духа в ръководенето и управляването на човешката воля. Той не може да управлява без да поправя, преобразява, обновява (затова казваме, че началото на новорождението се състои в премахването на това, което е наше); по същия начин, Той не може да управлява без да движи, принуждава, подтиква и възпира. Затова всички действия, които се извършват като следствие, правилно се определят като напълно Негови. В същото време ние не отричаме учението на Августин, че чрез благодатта волята не бива унищожена, а поправена – като двете неща са съвършено съмвестими, а именно, че може да се каже, че човешката воля е обновена когато нейната порочност и извратеност биват поправени, тя бива съобразена с истинския стандарт за праведност, и в същото време се казва, че е направена напълно нова, тъй като е толкова порочна и извратена, че нейното естество трябва да бъде изцяло променено. Тогава нищо не ни пречи да кажем, че нашата воля прави това, което Духът прави в нас, макар че без благодатта волята не допринася нищо от себе си. Следователно трябва да си припомним това, което цитирахме от Августин, че някои хора се трудят напразно да намерят в човешката воля някакво добро качество, което по право й принадлежи. Всяко примесване, което хората се опитват да правят като обединяват усилията на тяхната собствена воля с Божията благодат, е замърсеност, точно както ако заразена и кална вода се използва за разреждане на вино. Но макар всяко добро нещо във волята да идва изцяло от влиянието на Духа, все пак, тъй като по естество имаме вътрешна способност да желаем, не е неправилно да се каже, че ние вършим нещата, за които Бог приписва на Себе Си цялата слава; първо, защото всяко нещо, което неговата доброта произвежда в нас, е наше (само трябва да разберем, че не е от нас самите); и второ, защото Той ръководи към добро нашия ум, нашата воля и нашите усилия.

16. Битие 4:7 не казва, че имаме собствена способност да владеем над греха

Другите текстове, които те събират от различни места, няма да представляват голяма трудност за всеки човек с нормални умствени способности, който е обърнал нужното внимание на вече дадените обяснения. Те привеждат текста от Битие, “към теб се стреми; но ти трябва да го владееш” (Бит. 4:7). Те тълкуват това за греха, като че ли Господ обещава на Каин, че властта на греха няма да надделее над неговия ум, ако полага усилия да го подчини. Ние обаче твърдим, че е много по-съвместимо с контекста да разбираме думите като отнасящи се за Авел, като целта на Бога тук е да посочи несправедливостта на завистта, която Каин имаше срещу своя брат. И това Той прави по два начина, като показва, първо, че е напразно да смята, че може чрез нечестие да надмине своя брат в благоволението на Бога, за Когото нищо няма стойност освен правдата; и второ, колко неблагодарен е за добротата, която вече е получил, че не може да понася своя брат, който е бил подчинен под неговата власт. Но за да не се смята, че приемаме това тълкуване, защото другото е противно на нашия възглед, нека приемем, че тук Бог говори за греха. Ако е така, тогава Неговите думи съдържат или заповед, или обещание. Ако е заповед, вече доказахме, че това не е доказателство за способностите на човека; ако е обещание, тогава къде е изпълнението на това обещание, когато Каин се поддаде на греха, над който би трябвало да надделее? Те ще припишат скрито условие на обещанието, като че ли се казва, че той би спечелил победа, ако се беше съпротивявал. Тази хитрост е напълно безполезна. Защото, ако господството, за което се говори тук, се отнася за греха, никой не може да има съмнение, че изречението е в заповедна форма, заявявайки не каква е нашата способност, а какво е нашето задължение, дори то да е отвъд нашата способност. Макар че и контекстът, и правилото на граматичната конструкция изискват това да се разглежда като сравнение между Каин и Авел, ние смятаме, че единствената причина за предпочитанието към по-малкия брат беше, че по-големият стана по-нисш чрез своето нечестие.

17. Павел е ясен: “Не зависи от този, който иска, нито от този, който тича” (Рим. 9:15)

Нещо повече, те се позовават на свидетелството на апостол Павел, защото той казва, “не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, Който показва милост” (Рим. 9:15). От това те заключават, че има нещо във волята и усилията, които макар и слаби сами по себе си, все пак, като получат милостива помощ от Бога, не са без някаква степен на успех. Но ако се замислят с трезва искреност по предмета, за който Павел говори, не биха така неразумно извращавали неговия смисъл. Осъзнавам, че те могат да цитират Ориген и Йером в подкрепа на това обяснение. От моя страна аз мога да противопоставя Августин. Но няма значение какво те са мислели, ако е ясно какво Павел е искал да каже. Той учи, че спасението е подготвено само за онези, на които Господ е благоволил да дари Своята милост – че разруха и смърт очакват всички, които Той не е избрал. Той е доказал състоянието на нечестивите чрзе примера на Фараона, и е потвърдил сигурността на безусловния избор чрез текста в Мойсей, “Ще покажа милост към когото ще покажа.” След това той заключава, че не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, Който показва милост. Ако тези думи биват разбирани, че волята или усилията не са достатъчни, защото не са равностойни на такава задача, тогава Апостолът не ги използва много правилно. Следователно ще трябва да изоставим този нелеп начин на говорене, “не зависи от този, който иска, нито от този, който тича”; следователно, има някаква воля и някакво тичане. Смисълът на Павел е по-прост – няма нито воля, нито тичане, чрез които можем да приготвим пътя за нашето спасение – то зависи изцяло от Божията милост. Той всъщност не казва повече от това, което казва на Тит, когато пише, “Но когато се яви добротата на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към хората, Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме извършили, но по Своята милост” (Тит 3:4, 5). Онези, които твърдят, че Павел намеква, че има някаква воля и някакво тичане, когато казва, “не зависи от този, който иска, нито от този, който тича,” едва ли биха ми позволили да използвам същата логика, че сме извършили някакви праведни дела, защото Павел казва, че сме придобили Божието благоволение, “не чрез праведни дела, които ние сме извършили.” Но ако те виждат грешка в тази логика, нека да отворят очите си и ще видят, че тяхната собствена логика не е свободна от подобна грешка. Аргументът, който Августин използва, е основателен, “Ако се казва, ‘не зависи от този, който иска, нито от този, който тича,’ защото нито искането, нито тичането са достатъчни; от друга страна може да се отговори, че не е ‘от Бога, Който показва милост,’ защото милостта не дейстува сама” (August. Ep. 170, ad Vital. Виж също Enchirid. ad Laurent. cap. 32). Тъй като второто твърдение е нелепо, Августин правилно заключава, че смисълът на думите е, че в човека няма добра воля докато не бъде приготвен от Господа; не че не трябва да искаме и да тичаме, но че и двете биват създавани в нас от Бога. Някои хора със същата неумелост изкривяват думите на Павел, “Ние сме съработници с Бога” (1 Кор. 3:9). Няма съмнение, че тези думи се отнасят само за служителите, които са наречени “съработници с Бога,” не защото носят нещо от самите себе си, а защото Бог ги използва като оръдия след като ги е подготвил и им е дал необходимите дарби.

18. Авторитетът на Книгата на Исус Сирахов не е достатъчен

Те също се позовават на Книгата на Исус Сирахов, който е известен като писател със съмнителен авторитет. Но макар че можем основателно да пренебрегнем неговото свидетелство, нека да видим какво той казва в подкрепа на свободната воля. Неговите думи са, “Той отначало сътвори човека и го остави на неговата воля. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще извършиш благочестива вярност. Той ти е предложил огън и вода; към което желаеш, ще простреш ръката си. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде” (Исус Сирахов 15:14-17). Дори да допуснем, че при своето сътворение човекът е получил способността да избира между живота и смъртта; какво ще стане, ако ние на свой ред отговорим, че я е изгубил? Със сигурност нямам намерение да противореча на Соломон, който твърди, че “Бог направи човека праведен,” но “те изнамериха много измишления” (Екл. 7:29). Но тъй като човекът, като е паднал, е разрушил себе си и всички свои благословения, определено следва, че не всяко качество на неговото първоначално сътворено естество е валидно сега, когато е порочен и извратен. Затова ето моят отговор, не само към моите противници, но и към автора на Книгата Исус Сирахов: Ако искате да кажете, че в себе си човекът има способност да придобие спасение, вашият авторитет пред нас не е толкова голям, че в някаква степен да се усъмним в несъмненото Божие Слово; но ако само от желание да обуздаете злобата на плътските хора, които чрез прехвърляне на вината за своето нечестие на Бога се опитват да построят някаква суетна защита, вие казвате, че поправлението зависи от човека, за да направите явно, че той е причината за своето собствено унищожение, аз с готовност се съгласявам. Само се съгласете с мен в това, че е негова вината, че е лишен от украшенията, с които Бог първоначално го е надарил, а след това нека се обединим в признанието, че това, от което той сега има нужда, е лекар, а не защитник.

19. Алегориите нямат стойност в тази дискусия

Няма нищо по-често срещано в техните уста от притчата за пътника, който попадна на разбойници и беше оставен полумъртъв (Лука 10:32). Осъзнавам, че е общоприето за всички писатели да представят в образа на пътника бедственото положение на човешкия род. Така нашите противници твърдят, че човекът не е бал така осакатен от нападението на греха и дявола, че да не запази някакви останки от своите предишни дарби; защото се казва, че е бил оставен полумъртъв. Защото какво означава полужив, освен че е останала някаква част праведна воля и разум? Първо, ако отрека, че тази тяхна алегория има някакво основание, какво ще кажат? Не може да има съмнение, че Бащите на Църквата са измислили тази алегория в противоречие с истинския смисъл на притчата. Алегориите не трябва да отиват по-далеч от изричното потвърждение на Писанието; те не могат да бъдат достатъчна основа, върху която да се градят учения. И ако имах намерение, лесно бих намерил начин да разруша тази измислица до основи. Божието Слово не оставя половин живот на човека, а учи, че по отношение на живота и щастието той е напълно мъртъв. Павел, когато говори за нашето изкупление, не казва, че полумъртвите са изцелени (Еф. 2:5, 30; 5:14), а че мъртвите са възкресени. Той не призовава полумъртвите да приемат Христовата светлина, а мъртвите и погребаните. По същия начин нашият Господ казва, “Иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син” (Йоан 5:25). Как въобще си помислят да строят такава зле скроена алегория в противоречие на толкова много ясни изявления? Но дори и тази алегория да е добро свидетелство, какво могат да извлекат от нея? Човекът е полумъртъв, следователно в него има някаква правота. Наистина, така е! Той има ум, способен да разбира, макар и неспособен да постигне небесна и духовна мъдрост; има някакво разбиране за това, което е почтено; има някакво усещане за Божеството, макар да не може да достигне до истинско познание за Бога. Но какво са тези неща? Те определено не опровергават учението на Августин – учение, потвърдено от общите възгледи дори на схоластиците – че след Падението безплатните дарби, от които зависи спасението, са отнети, а естествените дарби са покварени и замърсени (по-горе, Глава 2, р. 2). Следователно нека остане като несъмнена истина, която нищо не може да разклати, че човешкият ум е така отчужден от Божията правда, че не може да си представя, да желае или да замисля нищо освен което е нечестиво, извратено, мръсно, нечисто и непочтено; че неговото сърце е така дълбоко отровено от греха, че не може да произвежда нищо освен поквара и гнилост; че дори ако някои хора понякога показват някаква доброта, техният ум продължава да бъде преплетен с лицемерие и заблуда, а душата им е вътрешно вързана с оковите на нечестието.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002