| Назад | Напред |

Глава Дванадесета

12. ЗА ДА ИЗПЪЛНИ СЛУЖЕНИЕТО НА ПОСРЕДНИК, ХРИСТОС ТРЯБВАШЕ ДА СТАНЕ ЧОВЕК.

Двете части на тази глава са:

  1. Причините защо нашият Посредник трябваше да бъде самият Бог, и защо трябваше да стане човек, р. 1-3.
  2. Справяне с различни възражения от някои фанатици, и особено от Осиандър, срещу правото учение относно Посредника, р. 4-7.

Раздели.

  1. Необходимо беше, и то не само по себе си, а по Божията наредба, Посредникът да бъде Бог, и да стане човек. Нямаше да бъде достатъчен нито човек, нито ангел, колкото и чисти да са. Трябваше Божият Син да слезе. Дори в своето безгрешно състояние човекът не можеше да достигне до Бога без Посредник, а колко по-малко може това да стане след Падението.
  2. Втора причина защо Посредникът трябваше да бъде Бог и човек, а именно, че трябваше да превърне онези, които са наследници на ада, в Божии деца.
  3. Трета причина, че в плът, подобна на нашата, Той трябваше да покаже съвършено покорство, да утоли Божията справедливост и да плати наказанието за греха. Четвърта причина, относно утехата и утвърждаването на цялата Църква.
  4. Първо възражение срещу правото учение. Отговор. Потвърждение от жертвите на Закона, свитеделството на Пророците, Апостолите, Евангелистите и дори самия Христос.
  5. Второ възражение. Отговор. Потвърждение на отговора. Трето възражение. Отговор. Четвърто възражение от Осиандър. Отговор.
  6. Пето възражение, съставляващо основата на заблудата на Осиандър по този предмет. Отговор. Естеството на Божия образ в Адам. Христос е глава на ангелите и хората.
  7. Шесто възражение. Отговор. Седмо възражение. Отговор. Осмо възражение. Отговор. Девето възражение. Отговор. Десето възражение. Отговор. Единадесето възражение. Отговор. Дванадесето възражение. Оговор. Обобщение на цялото учение.

(Защо беше необходимо Посредникът да бъде Бог и да стане човек, 1-3)
1. Само този, който е истински Бог и истински човек, може да преодолее бездната между Бога и нас

За нас е от голямо значение това, че Онзи, Който трябваше да бъде наш Посредник, трябваше да бъде едновременно истински Бог и истиниски човек. Ако трябва да изследваме естеството на тази необходимост, тя не е това, което обикновено се смята за проста или абсолютна необходимост, а произтича от Божията наредба, върху която е основано спасението на човека. Нашият премилостив Баща е определил това, което е най-добро за нас. Тъй като нашите нечестия, като облак между Него и нас, са ни отчуждили напълно от небесното царство, само някой, който може да достигне до Него, може да бъде средството за възстановяване на мира. Но кой може да достигне до Него? Може ли някой от Адамовото потомство? Всички от това потомство, заедно със своите родители, трепереха в Божието присъствие. Могат ли някои от ангелите? Те имат нужда от началник, чрез когото да пристъпват при Бога свибидно. Тогава какво? Тъй като ние не можем да се издигнем до Бога, случаят би бил напълно безнадежден, ако самият Бог не слезе при нас. Затова Божият Син трябваше да стане нашият Имануил, Бог с Нас; и по този начин Неговата божественост и нашето плътско естество да се съчетаят във взаимен съюз; в противен случай, няма близост, която да е толкова близка, нито привличане, което да е толкова силно, че да ни даде надежда, че Бог ще обитава в нас; толкова голямо е отблъскването между нашето замърсяване и безгрешната чистота на Бога. Дори човекът да беше останал без никакво петно, неговото положение пак щеше да бъде твърде ниско, за да зостигне Бога без Посредник. Тогава какво да кажем, когато поради смъртоносната разруха той е хвърлен в смъртта и ада, омърсен от толкова много мръсотия, станал отвратителен в своята извратеност; накратко, подложен на всякакво проклятие? Затова Павел не без основание, когато ни представя Посредника Христос, изрична заявява, че Той е човек. Той казва, че има “само един Посредник между Бога и хората, човекът Исус Христос” (1 Тим. 2:5). Той можеше да Го нарече Бог, или поне, като пропуска да Го нарече Бог, можеше да пропусне да Го нарече човек; но тъй като Духът, говорейки чрез устата на Павел, познава нашата слабост, Той своевременно осигурява най-доброто лекарство за нея, представяйки пред нас Божия Син като един от нас. За да не бъде никой объркан къде да търси Посредника или как да Го достигне, Духът, като Го нарича човек, ни напомня, че Той е близо и дори е свързан с нас, тъй като е от нашата плът. И наистина, на друго място Той показва същото нещо, като обяснява много подробно, че никой не може да бъде първосвещеник, ако “не може да състрадава с нас в нашите немощи, а Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евр. 4:15).

2. Посредникът трябва да бъде истински Бог и истински човек

Това ще стане още по-ясно, ако разсъдим, че работата, която трябваше да бъде извършена от Посредника, съвсем не беше нещо обичайно; Той трябваше да ни възстанови в Божието благоволение, и така да ни направи от човешки синове да станем Божии синове; от наследници на ада да станем наследници на небесното царство. Кой може да направи това, освен Божият Син, Който да стане Човешки Син, да приеме това, което наше, за да предаде на нас това, което е Негово, и така да направи това, което е Негово по естество, да стане наше по благодат? Като разчитаме на този залог, ние вярваме, че сме Божии синове, защото естественият Божий Син пие тяло като нашето тяло, плът като нашата плът, кости като нашите кости, за да бъде едно с нас; не отказа да приеме това, което е наше по естество, за да може от Своя страна да ни даде това, което Негово по естество, и така да стане заедно с нас едновременно Божий Син и човешки син. От това следва и това свято братство, което Той препоръчва със Своите уста, когато казва, “Възнасям се при Моя Баща и вашия Баща, при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан 20:17). По този начин ние имаме сигурно наследство в небесното царство, тъй като единородният Божий Син, на Когото то изцяло принадлежи, ни прие като Свои братя; и ако сме братя, тогава сме съучастници с Него в наследството (Рим. 8:17). Нещо повече, за тази цел беше особено необходимо Този, Който е наш Изкупител, да бъде наистина Бог и човек. Той трябваше да погълне смъртта; кой освен Животът може да го направи? Той трябваше да победи греха; кой освен самата Праведност може да го направи? Той трябваше да обърне в бягство въздушните и светските сили; кой може да го направи, освен сила, която ги превъзхожда? Но кой притежава живота и правдата, и господството и небесната власт, освен самият Бог? Затова Бог в Своята безкрайна милост, като е решил да ни изкупи, сам стана наш Изкупител в личността на Своя единороден Син.

3. Само този, който е истински Бог и истински човек, може да бъде покорен вместо нас

Друга съществена част от нашето примиряване с Бога беше, че човекът, който напълно е изгубен поради своето непокорство, за своето спасение трябва да противопостави на непокорството покорство, да утоли Божията справедливост и да плати наказанието за греха. Затова нашият Господ стана истински човек, облече личността на Адам и прие неговото име, за да може вместо него да се покори на Бащата; за да представи нашата плът като цена за утоляването на справедливата Божия присъда, и в същата плът да плати наказанието, което ние сами сме си причинили. В крайна сметка, тъй като ако е само Бог, Той не може да страда, а ако е само човек, не може да победи смъртта, Той съедини Божието и човешкото естество, за да подчини слабостта на едното на смъртта като изкупление за греха, а чрез силата на другото, борейки се със смъртта, да спечели за нас победата. Следователно онези, които лишават Христос от Неговата Божественост или от Неговото човешко естество, или крадат от Неговото величие и слава, или скриват Неговата доброта. От друга страна, те са вредни за хората, тъй като подкопават и разрушават тяхната вяра, която не може да устои, ако не е положена върху тази основа. Нещо повече, очакваният Изкупител беше този син на Авраам и Давид, Когото Бог обеща в Закона и Пророците. Тук вярващите имат и друго предимство. Виждайки Неговия произход пряко от Давид и Авраам, те още по-ясно Го приемат като Месия, прогласен от толкова много пророчества. Но трябва да се обърне специално внимание на това, което последно обясних, а именно, че двете природи са залогът за нашия съюз с Божия Син; че облечен в нашата плът, той воюва до смърт с греха, за да бъде нашият тържествуващ победител; че Той принесе в жертва плътта, която прие от нас, за да може чрез изкуплението да отнеме нашата вина и така да утоли справедливия гняв на Своя Баща.

(Отговор на възражения на това учение, 4-7)
4. Единствената цел на идването на Христос в плът беше нашето изкупление

Всеки, който прилежно размишлява върху тези неща, лесно ще отхвърли празните измислици, които привличат лекомислените умове и любителите на нови неща. Една измислица от този вид е, че Христос, дори и да е нямало нужда от неговата намеса за изкуплението на човешкия род, пак е щял да стане човек. Признавам, че при първоначалната наредба на създанието, докато естеството все още не е било извратено, Той е назначен за глава на ангелите и хората; поради което Павел Го нарича “първороден от всяко създание” (Кол. 1:15). Но тъй като цялото Писание прогласява, че Той е облечен в плът за стане Изкупител, нахално е да си въобразяваме някаква друга причина или цел. Знаем добре защо Христос е обещан, а именно, за да обнови падналия свят и да помогне на изгубения човек. Затова под Закона Той беше изобразен в жертвите, за да вдъхнови вярващите с надеждата, че Бог ще бъде снизходителен към тях след като е примирен с изкуплението на техните грехове. Тъй като от самото начало, дори преди Законът да бъде прогласен, никога е нямало обещание за Посредник без кръв, ние правилно заключаваме, че Той е бил предопределен според вечната Божия наредба да очисти човека от мръсотията, като проливането на кръв е символ на изкуплението. Като говорят за Него, Пророците също предсказват, че Той ще бъде Посредник между Бога и човека. Достатъчно е да споменем много забележителното пророчество от Исая (Ис. 53:4, 5), в което той предсказва, че Христос е “поразен поради нашите беззакония,” че “върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир,” че като свещеник “Той стана принос за грях,” че “чрез Неговите рани ние се изцелихме,” че “всички като овце се заблудихме,” и “Господ благоволи Той да бъде бит, предаден на печал,” за да “понесе беззаконията ни.” Като слушаме, че Христос е бил от Бога определен да донесе избавление на нещастните грешници, онези, които се опитват да отидат отвъд тези граници, се впускат неразумно в глупаво любопитство. След това, когато Той действително се яви, Той заяви каква е причината за Неговото идване, че като умилостиви Бога, да ни доведе от смърт в живот. Същият е смисълът на свидетелството на Апостолите относно Него (Йоан 1:9; 10:14). Така Йоан, преди да поучава, че Словото стана плът, разказва за Падението на човека. Но преди всичко нека да послушаме нашия Спасител, когато разказва за Своето служение: “Бог дотолкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, та който вярва в Него да не загине, а да има вечен живот” (Йоан 3:16). И отново, “Иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят, ще живеят” (Йоан 5:25). “Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мен, ако и да умре, ще живее” (Йоан 11:25). “Човешкият Син дойде да спаси погиналото” (Лука 19:10). И отново, “Здравите нямат нужда от лекар” (Мат. 9:12). Ако трябва да цитирам всички стихове, няма да успея. Всъщност Апостолите единодушно ни връщат към този извор; и със сигурност, почитта на Неговото свещеничество ще отпадне, ако Неговото служение като свещеник не е да застане между Бога и хората, и “да принесе дарове и жертви за греховете” (Евр. 5:1); и Той не може да бъде нашата правда, ако не е направен изкупление за нас, за да не ни вменява Бог нашите грехове (2 Кор. 5:19). Накратко, Той би бил лишен от всички имена, които Писанието Му дава. Тогава не би устояло и учението на Павел, “Това, което беше невъзможно за Закона, тъй като беше отслабнал в плътта, Бог го извърши като изпрати Сина Си в плът, подобна на греховната плът, и за грях, и осъди греха в плътта” (Рим. 8:3). Не би имало смисъл и това, което той заявява в друг стих: “Защото се яви Божията благодат за спасението на всички хора” (Тит 2:11). Накратко, според еднозначното изявление на Писанието, единствената цел, с която Божият Син доброволно прие нашето естество и дори го прие като заповед от Бащата, е да умилостиви Бащата с нас като стане жертва. “Така е писано, че Христос трябва да пострада . . . да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете” (Лука 24:46, 47). “Затова Баща Ми Ме обича, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. . . . Тази заповед получих от Баща Ми” (Йоан 10:17, 18). “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син” (Йоан 3:14). “Татко, избави Ме от този час. Но затова дойдох на този час. Такто, прослави името Си” (Йоан 12:27, 28). Тук Той ясно определя причината, поради която прие нашето естество, за да стане изкупителна жертва и да отнеме греха. По същата причина Захария заявява (Лука 1:72, 79), че Исус дойде “да покаже милост към бащите” и “да осияе седящите в тъмнина и мрачна сянка.” Нека да помним, че всичко това е основано в Божия Син, в Когото, както Павел на друго място заявява, са “скрити всички съкровища на мъдростта и знанието,” и затова решил освен Него “да не знае нищо” (Кол. 2:3; 1 Кор. 2:2).

5. Щеше ли Христос да стане човек и ако Адам не беше съгрешил?

Ако някой възразява, че нищо не пречи същият Христос, Който ни изкупи когато бяхме осъдени, да засвидетелствува Своята любов към нас, като продължи да съществува в същото естество, ние имаме краткия отговор, че когато Духът заявява, че чрез Божията вечна наредба двете неща са свързани, а именно, че Христос е наш Изкупител и в същото време съучастник в нашето естество, за нас е незаконно да размишляваме по-нататък. Онзи, който е гонен от желание да знае нещо повече, като не е задоволен от непроменимата Божия наредба, показва, че не е задоволен и от този Христос, Който ни е даден като цена за нашето изкупление. И наистина, Павел не само заявява с каква цел е изпратен Христос, но като се издига до върховната тайна на предопределението, своевременно подтиска всяко своеволие и похотливост на човешкия ум. “Като ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля, за похвала на славната Си благодат, с която ни е дарил в Своя Възлюбен, в Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му” и т.н. (Еф. 1:4-7). Тук определено за първоначална точка във времето не е взето Падението на Адам, а нашето внимание бива насочено към това, което Бог е предопределил преди времената, когато е благоволил да даде изцеление за нещастията на човешкия род. Отново, ако някой възрази, че тази Божия воля зависи от Падението на човека, което Той е предвидял, за мен е повече от достатъчно да отговоря, че онези, които си позволяват да изследват или да желаят да знаят повече за Христос, отколкото Бог е благоволил чрез Своята тайна воля, си позволяват с безбожно безочие да измислят нов Христос. Павел, когато говори за същността на служението на Христос, уместно се моли за ефесяните Бог да ги утвърди “чрез Своя Дух във вътрешния човек,” за да могат да “разберат заедно с всичките светии какво е широчината и дължината, височината и дълбочината, и да познаят Христовата любов, която надминава всяко познание” (Еф. 3:16, 18, 19); като че ли възнамерява целенасочено да постави ограда около нашите умове и да ги предпази да не се отклонят нито на йота от дара на примирението винаги, когато се споменава Христос. Затова, като приемам това, което Павел заявява, че “Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните” (1 Тим. 1:15), аз с готовност се съгласявам с това. И тъй като на друго място същият Апостол заявява, че благодатта, която сега е изявена в Благовестието, “е дадена в Христос Исус преди началото на времената” (2 Тим. 1:9), аз твърдо съм решил докрай да се придържам към това. Тази умереност несправедливо бива ругана от Осиандър, който за нещастие в наши дни отново повдига този въпрос, който в миналото някои са повдигали. Той обвинява в надменна увереност онези, които отричат, че Божият Син би се явил в плът, ако Адам не беше съгрешил, защото това мнение не било опровергано от никой текст в Писанието. Като че ли Павел не поставя юзда на извратеното любопитство, когато, след като говори за изкуплението, придобито от Христос, ни заповядва да “избягваме глупавите разисквания” (Тит 3:9). Някои в стремежа си да изглеждат остроумни са стигнали до такова безумие, че дори задават въпроса дали Божият Син не би могъл да приеме образ на магаре. Това богохулство, пред което всички благочестиви умове трябва да тръпнат от отвращение, Осиандър оправдава с аргумента, че то никъде не е изрично опровергано в Писанието; като че ли Павел, когато смята, че нищо не заслужава да бъде познавано, “освен Исус Христос и Него разпнат” (1 Кор. 2:2), признава, че начинателят на нашето спасение може да е магаре. Този, който на друго място заявява, че по вечното намерение на Бащата Христос е бил определен “за глава на всичко за Църквата,” никога не би приел служението на изкупление да бъде прехвърлено на някой друг.

6. Учението на Осиандър за Божия образ

Принципът, на който се основава Осиандър, е напълно несериозен. Той твърди, че човекът е бил направен по Божия образ в смисъл, че е построен по образеца на бъдещия Месия, за да прилича на Онзи, Когото Бащата вече е бил определи да облече в плът. От това той стига до извода, че дори Адам никога да не беше паднал от своето първоначално чисто състояние, Христос пак щеше да стане човек. Всички хора със здрав разум могат веднага да осъзнаят колко глупав и изкривен е този възглед; въпреки това Осиандър смята, че е първият, който е успял да види какво е Божият образ, а именно, че не само Божията слава е осияла в превъзходните дарби, с които човекът е бил украсен, но и самият Бог със Своето естество е обитавал в човека. Но макар да приемам, че Адам е носел Божия образ, тъй като е бил в единство с Бога (като това е истинското и най-висше съвършенство на достойнството), аз твърдя, че Божието подобие трябва да се търси само в онези белези на превъзходство, с които Бог отделя Адам от животните. И също така признавам, че дори тогава Христос е бил Божият образ, и следователно каквото и превъзходство да е било отпечатано върху Адам, то е произтичало от това, че чрез единородния Син той е имал достъп до славата на своя Създател. Следователно човекът е бил създаден по Божия образ (Бит 1:27), и в него Създателят е благоволил да съзерцава като в огледало Своята слава. Човекът е издигнат до тази степен на почит чрез добротата на единородния Син. Но аз добавям, че тъй като Синът е глава на хората и на ангелите, достойнството, което е било дадено на човека, принадлежи също и на ангелите. Защото когато четем, че те са наречени Божии синове (Пс. 82:6), би било несъстоятелно да отричаме, че те са надарени с някакво качество, в което приличат на Бащата. Но ако Той е благоволил да представи Своята слава в хората и ангелите и да изяви Себе Си в двете естества, твърдението на Осиандър е невежо заяждане, че ангелите са по-нисши от хората, защото не носят образа на Христос. Те не биха могли да се наслаждават постоянно на прякото Божие присъствие, ако не са като Бога; а Павел учи (Кол. 3:10, че хората биват обновени в Божия образ като биват оприличени на ангели, за да бъдат обединени под една Глава. Накратко, ако вярваме в Христос, нашето щастие ще бъде усъвършенствувано тогава, когато ще бъдем приети в небето и направени като ангели. Но ако Осиандър има право да заключава, че първостепенният Божий образ беше в човека Христос, на същото основа някой може да твърди, че Христос трябваше да приеме ангелско естество, тъй като ангелите също притежават Божия образ.

7. Подробно опровержение на Осиандър

Осиандър няма причина да се страхува, че Бог може да се окаже лъжец, ако заповедта да въплъти Сина не е била предварително непроменимо основана в Неговия ум. Дори ако Адам не беше изгубил своята цялост, той заедно с ангелите би бил подобен на Бога; но това не означава, че задължително Божият Син щеше да стане човек или ангел. Той напразно пази в себе си нелепия страх, че ако не е било предопределено от непроменимата Божия воля Христос да се роди, не като Изкупител, а като първия човек, Той ще изгуби Своето първородство, тъй като не бил роден освен поради случайно обстоятелство, а именно, да възстанови изгубения човешки род; и така би бил създаден по образа на Адам. Защо трябва да се тревожи от това, което Писанието ясно заявява, че “Той ебил във всичко изкушаван като нас, и пак е без грях” (Евр. 4:15)? Затова Лука не се колебае да Го определи в неговото родословие като син на Адам (Лука 3:38). Бих искал да знам защо Христос е наречен от Павел “Втори Адам” (1 Кор. 15:47), ако не е защото Му е било наредено човешко естество, за да възстанови падналото потомство на Адам. Защото ако това Му състояние е предшествувало Сътворението, редно е да бъде наречен “Първи Адам.” Осиандър уверено твърди, че тъй като в Божието намерение Христос е предузнат като човек, хората са били създадени по Неговия образ като техен образец. Но Павел, като Го нарича “Втори Адам,” поставя Падението, което направи необходимо да бъде възстановено човешкото естество до неговото първоначално състояние, между първоначалното сътворение и възстановяването, което придобиваме в Христос; от което следва, че Божият Син беше роден и стана човек именно за това възстановяване. Нещо повече, Осиандър спори глупаво и нелепо, че докато Адам оставаше непорочен, той би бил образ на самия себе си, а не на Христос. Обратно, аз твърдя, че дори Божият Син никога да не беше станал въплътен, пак Божият образ би бил видим в Адам, в неговото тяло и в неговата душа; в светлината на този образ винаги се вижда, че Христос е истинската глава и е първостепенен във всичко. По този начин се справяме с безполезния софизъм, изложен от Осиандър, че ангелите не биха имали тази Глава, ако Бог не възнамеряваше да облече Своя Син в плът, дори да го нямаше грехът на Адам. Той неразумно приема това, което никой разумен човек не би приел, че Христос не би имал власт над ангелите и те не биха Го приели за свой Княз, ако Той не беше човек. Но от думите на Павел (Кол. 1:15) е лесно да заключим, че тъй като Той е вечното Божие Слово, Той е първороден от всяко създание, не защото е сътворен или се нарежда сред създанията, но защото е единственото начало на цялото устройство на света, каквото е било от началото, когато светът е бил украсен с изключителна красота; след това, като е направен човек, Той е първороден от мъртвите. Защото в един кратък текст (Кол. 1:16-18) Апостолът привлича нашето внимание към двата възгледа: Че чрез Сина беше създадено всичко, така Той има власт над ангелите; и че стана човек, за да стане Изкупител. От същото невежество Осиандър казва, че хората не биха имали Христос за цар, ако не беше човек; като че ли Божието царство не би могло да бъде установено от Неговия вечен Син дори ако не е облечен в човешка плът, държейки всяка власт, докато хората и ангелите се събират да участвуват в Неговия небесен живот и слава. Но той винаги се заблуждава или мами себе си с този лъжлив принцип, че Църквата би била “акефалон” – без глава – ако Христос не беше изявил в плът. По същия начин, по който ангелите Го имат за своя Глава, не би ли могъл Той чрез Своята Божествена сила да владее над хората, и чрез скритите способности на Своя Дух да ги съживява и да се грижи за тях като Свое тяло, докато се съберат в небето да се радват на същия живот като ангелите? Тези нелепости, които опровергавам, Осиандър смята за неопровержими пророчества. Поради отровната наслада от своите си измислици, той има навика да съставя смехотворни учения от нищо. Той след това казва, че има също толкова силен текст в подкрепа, а именно, пророчеството на Адам, който след като му беше дадена жена, казва, “Това сега е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Но как доказва той, че това е пророчество? Защото в Матей Христос приписва същото изречение на Бога! Като че ли всяко нещо, което Бог говори чрез човека, е пророчество. На същия принцип, тъй като Законът е даден от Бога, нека Осиандър във всека заповед да открива пророчество. За него думите на нашия Спасител биха били груби и нисши, ако се беше ограничил до буквалното им значение. Той не говори за мистичното единство, с което дарява Църквата, а само за брачната вярност, и заявява, че причината Бог да обяви мъжа и жената за една плът е да забрани на всеки да нарушава тази неразделима връзка чрез развод. Ако това просто значение е твърде нисше за Осиандър, нека да укори Христос, че не е довел Своите ученици до скрития смисъл, тълкувайки думите на Своя Баща с такава неяснота. Павел не одобрява бълнуванията на Осиандър, когато, след като казва, че “ние сме части на Неговото тяло, от Неговата плът и от Неговите кости,” той незабавно добавя, “Тази тайна е голяма” (Еф. 5:30-32). Защото той няма предвид смисъла, в който Адам използва думите, а под преобраза и аналогията на брака излага святия съюз, който ни прави едно с Христос. Неговите думи имат именно този смисъл; защото като ни напомня, че говори за Христос и Църквата, той уточнява, че разграничава брачната връзка от духовния съюз на Христос и Неговата Църква. Така тази неяснота веднага изчезва. Смятам за излишно да обсъждам такива нелепости; защото тяхната суетност може да се види от това много кратко опровержение. За Божиите деца е напълно достатъчна тази трезва истина, че “Когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под Закона, за да изкупи онези, които бяха под Закона” (Гал. 4:4, 5).



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002