| Назад | Напред |

Глава Единадесета

11. РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ДВАТА ЗАВЕТА.

Тази глава се състои от три главни части:

  1. Пет точки на различие между Стария и Новия Завет, р. 1-11.
  2. Последната от тези точки е, че Старият Завет е само за евреите, докато Новият Завет е за всички; кратко разглеждане на призоваването на езичниците, р. 12.
  3. Отговор на две възражения, които обикновено се издигат против това, което поучаваме тук относно разликата между Стария и Новия Завет, р. 13, 14.

Раздели.

  1. Пет точки на различие между Стария и Новия Завет. Те се отнасят за начина на управление, а не за същността. Първа разлика. В Стария Завет небесното наследство е изобразено в земни благословения; в Новия Завет не се използват такива помощни средства.
  2. Доказателство за първата разлика от аналогията за наследника, който е под детеводител, както е в Гал. 4:1.
  3. Това е причината Патриарсите под Закона да поставят по-висока стойност върху този живот и неговите благословения, и да се страхуват от наказанията, тъй като те са били по-ясно изразени. Защо под Закона е имало сурови и бързи наказания.
  4. Втора разлика. Старият Завет изобразява Христос чрез церемонии. Новият пряко изявява истината и цялото тяло. Възгледът на Посланието към Евреите в обяснението на тази разлика. Определение за Стария Завет.
  5. От това следва, че Законът е Детеводител, който ни води при Христос.
  6. Въпреки това сред хората под Закона са изявени някои от най-силните примери на вяра, които едва ли имат равни в християнската Църква. Разглеждане на обичайния метод на Божието управление. Тези превъзходни хора са били поставени под Закона и подпомогнати от церемониите, за да видят и да поздравят Христос отдалеч.
  7. Трета разлика. Старият Завет е буквален, Новият е духовен. В началото, общ поглед върху тази разлика.
  8. Подробен поглед върху нея, с внимателно изследване на текста от Апостола. Тройна антитеза. Старият Завет е буквален, смъртоносен, времеви. Новият е духовен, съживяващ, вечен. Разликата между буквата и духа.
  9. Четвърта разлика. Старият Завет е за робство, Новият за свобода. Това се потвърждава от три текста в Писанието. Отговор на две възражения.
  10. Разграничение между трите последни разлики и първата. Потвърждение на горното от Августин. Положението на патриарсите под Стария Завет.
  11. Пета разлика. Старият Завет е само за един народ, Новият е за всички.
  12. Втората част на главата е основана върху предишния раздел. За призоваването на езичниците. Защо призоваването на езичниците изглеждаше толкова странно и ново за Апостолите.
  13. Последната част на главата. Разглеждане на две възражения.
    1. Тъй като Бог е непроменим, Той не може основателно да отхвърли това, което преди това е заповядал. Отговор, потвърден от текст в Писанието.
  14. Възражения.
    1. Бог можеше от самото начало да действува така с евреите, както действува сега с християните. Отговор, показващ нелепостта на това възражение. Друг отговор, основан върху сериозно разглеждане на Божията воля и наредбата на благодатта.

(Старият Завет се различава от Новия в пет неща: Представяне на духовните благословения чрез земни благословения, 1-3)
1. Ударение върху земни добрини, които, обаче, трябва да водят към небесни стремежи

Тогава какво, ще кажете вие, няма ли разлика между Стария и Новия Завет? Какво става с многото текстове в Писанието, в които двата завета са противопоставени най-ярко един на друг? С готовност признавам разликите, които са посочени в Писанието, но все още твърдя, че те по никакъв начин не намаляват тяхното установено единство, както ще видим след като ги разгледаме в техния правилен ред. Тези разлики (доколкото аз съм способен да ги забележа и запомня), изглеждат да са четири, но ако изберете да добавите пета, няма да възразявам. Твърдя и смятам, че ще мога да докажа, че те всички се отнасят за начина на управление, а не за същността на завета. По този начин в тях няма нищо, което да противоречи на твърдението, че обещанията в Стария и в Новия Завет остават същите, като Христос е основата и на двата завета. И така, първата разлика е, че макал в старо време Господ да е благоволил да насочва мислите на Своите хора и да издига умовете им към небесното наследство, пак, за да поддържа по-добре тяхната надежда, Той я представя и дава предвкусване за нея чрез земни благословения, докато дарът на бъдещия живот, сега по-ясно и блестящо открит чрез Благовестието, води нашите умове да разсъждават пряко върху него, като оставя настрана по-нисшия начин на поклонение, използван преди това за евреите. Онези, които не исъзнават Божията цел в това отношение, предполагат, че Божият древен народ не се издигал по-високо от благословенията, които са били обещани на плътта. Те чуват, че Ханаанската земя често бива наречена специална земя, като че ли единствената награда на Божия Закон за Божиите поклонници; те чуват, че най-строгото наказание, което Господ обявява против престъпниците на Закона, е лишаване от притежание на тази земя и разпръсване в други страни; виждат, че това представлява почти цялостно обобщение на благословенията и проклятията, заявени от Мойсей; и от тези неща уверено заключават, че евреите са били отделени от другите народи не за своя полза, а по друга причина, а именно, за да може християнската Църква да има пример, в чийто външен образ да се вижда доказателство за духовните неща. Но тъй като Писанието понякога показва, че дадените по този начин земни благословения са били предназначени от самия Бог за да ръководи Своите хора към небесна надежда, неосъзнаването на този метод на управление показва голяма неумелост, да не кажа тъпота. Същността на спора е тази: Нашите противници твърдят, че Ханаанската земя е била смятана от израилтяните за върховно и окончателно щастие, а сега, след като Христос е изявен, изобразява за нас небесното наследство; докато ние твърдим, че в земното притежание, което израилтяните имаха, те виждаха като в огледало бъдещото наследство, което вярваха, че е запазено за тях на небето.

2. Земните обещания отговарят на детството на Църквата в Стария Завет; но те не трябва да привързват надеждата към земните неща

Това ще се види по-ясно от аналогията, която Павел използва в Галатяните (Гал. 4:1). Той сравнява еврейския народ с наследник в детска възраст, който, тъй като все още не е способен да управлява сам себе си, следва насоките на учителя или детеводителя, на когото е поверен. Макар че тази аналогия се отнася конкретно за церемониите, нищо не ни пречи да я приложим и в този случай. Едно и също наследство е определено за тях, както и за нас, но поради своето непълнолетие те бяха неспособни да влязат и да го управляват. Те имаха същата Църква, но тя беше още в своите детски години. Затова Господ ги държеше под Своето настойничество, давайки им духовни обещания, но не ясни и прости, а изобразени в земни предмети. Затова когато избра Авраам, Исак, Яков и тяхното потомство за надеждата за безсмъртие, Той им обеща Ханаанската земя за наследство, не за да бъде граница на техните надежди, а за да може нейният изглед да ги обучава и утвърждава в надеждата за онова истинско наследство, което още не се виждаше. И за да бъдат предпазени от заблуди, те получиха и по-добро обещание, което свидетелствуваше, че тази земя не е най-висшата мярка на Божията доброта. Затова на Авраам не беше позволено да задържи своите мисли върху обещаната земя; чрез едно по-голямо обещание неговите мисли бяха издигнати към Господа. Затова Бог се обръща към него така, “Не бой се, Авраме; Аз съм твой щит, наградата ти е извънредно голяма” (Бит. 15:1). Тук виждаме, че Господ е окночателната награда, обещана на Авраам, за да не търси преходна и мимолетна награда в нещат на този свят, а да гледа към онази, която е нетленна. Обещанието за земята е добавено едва след това само с тази цел, за да бъде символ на Божието благоволение и преобраз на небесното наследство, както светиите са го разбирали. Така Давид се издига над времевите благословения към окончателното и най-висше благословение, “Плътта ми и сърцето ми повяхват; но Бог е сила на сърцето ми и вечният ми дял.” “Сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог” (Пс. 73:26; 84:2). И отново, “Господ е делът на наследството ми и на чашата ми! Ти поддържаш моята съдба” (Пс. 16:5). И отново, “Към Теб, Господи, извиках; рекох: Ти си мое прибежище, мой дял в земята на живите” (Пс. 142:5). Онези, които се осмеляват да говорят така, със сигурност заявяват, че тяхната надежда се издига над света и светските благословения. Но пророците често описват това бъдещо благословение в преобразите, на които Господ ги е научил. Именно така трябва да бъдат разбирани многото текстове в Йов (Йов 18:17) и Исая, например, че праведните ще наследят земята, че нечестивите ще бъдат изгонени от нея, че Ерусалим ще изобилствува с всякакви богатства и Сион ще прелива с всякакво изобилие. В точния смисъл всички тези неща очевидно важат не за земята на нашето странничество, нито за земния Ерусалим, а за истинската страна, за небесния град на вярващите, в който Господ е заповядал вечно благословение и живот (Пс. 133:3).

3. Материалните добрини и материалните наказания като преобрази.

Това е причината светиите в Стария Завет да поставят по-голяма стойност върху този смъртен живот и неговите благословения, отколкото би било прилично. Защото макар да са знаели добре, че в своето странничество не трябва да се съсредоточават върху земните неща като цел, все пак, като са осъзнавали, че според тяхната слабост Господ е изобразил в тях картината на Своето благоволение, тези земни неща са им давали по-голяма наслада, отколкото ако са били дадени сами по себе си. Както Господ, като свидетелствува Своето благоволение към вярващите чрез настоящите благословения, тогава е изявявал духовното щастие чрез преобрази и примери, така от друга страна чрез земните наказания е давал доказателства за Своето осъждение към невярващите. Следователно чрез земните предмети е било изобразявано благоволението на господа, и е било нанасяно Неговото наказание. Неразумните, като не осъзнават тази аналогия и съответствие (ако мога така да се изразя) между наградите и наказанията, се чудят защо има такава промяна в Бога, че онези, които в старо време той е наказвал за грешките със сурови и ужасни наказания, сега наказва по-рядко и по-меко, като че ли е изоставил Своя предишен гняв, и по тази причина им е трудно да не въобразят, както манихейците, че Богът на Стария Завет е различен от Бога на Новия. Но ние лесно ще се отървем от такива съмнения, ако осъзнаем този метод на Божието управление, за който говорих – че Бог е благоволил да покаже и изобрази както дара на бъдещото и вечно щастие чрез земни благословения, така и ужасното естество на духовната смърт чрез телесни наказания, по времето, когато е положил Своя завет с израилтяните като под покривало.

(Истината в Стария Завет е предадена чрез изображения и церемонии, изобразяващи Христос, 4-6)
4. Смисълът на тази разлика

Друга разлика между Стария и Новия Завет е в преобразите, като първият показва само преобраз на истината, докато действителността липсва, сянка вместо същност, а вторият изявява и цялата истина, и цялото тяло. Обикновено когато Новият Завет се противопоставя на Стария, това се споменава, но никъде то не е така цялостно разгледано, както в Посланието към Евреите (глави 7-10). Тук Апостолът спори против онези, които смятат, че постановленията на Мойсеевия Закон не могат да бъдат отменени без това да означава пълна разруха на религията. За да опровергае тази заблуда, той се позовава на това, което Псалмистът предсказва относно свещеничеството на Христос (Пс. 110:4). Като виждаме, че Му е определено вечно свещеничество, ясно е, че свещеничеството, в което има всекидневна смяна на свещениците, е отменено. И той доказва, че институцията на този нов Свещеник трябва да надделее, защото е потвърдена с клетва. След това добавя, че смяната на свещеника неизбежно води до промяна на завета. И потвърждава неизбежността на това чрез аргумента, че слабостта на Закона е такава, че той не може да усъвършенствува нищо. След това продължва, като показва в какво се състои тази слабост, а именно, че има видими плътски постановления, които не могат да усъвършенствуват съвестта на поклонниците, защото жертвите на животни нито отнемат греховете, нито дават истинска святост. Затова заключава, че той само сянка на бъдещите добрини, а не самият образ на нещата, и следователно няма друго служение освен да бъде въведение към по-добрата надежда, изявена в Благовестието. Тук можем да видим в какво отношение законовият завет се сравнява с евангелския завет, и служението на Христос с това на Мойсей. Ако сравнението се отнасяше за същността на обещанията, би имало голямо противоречие между двата завета; но тъй като естеството на тоз ипредмет ни води към друг възглед, ние трябва да го последваме, за да открием истината. Затова нека обявим завета, който Бог веднъж е положил, за вечен и без край. Неговото изпълнение, чрез което той бива установен и потвърден, е Христос. Докато стане това изпълнени, Господ чрез Мойсей постановява церемонии, които в известен смисъл са формални символи на потвърждение. Спорният въпрос е този: Дали церемониите, наредени в Закона, трябва да отстъпят пред Христос. Те са само странични за завета, или поне добавки и приложения, и според общоприетото схващане са помощни средства, но все пак, тъй като са средство за прилагане, те също биват определени като част от завета, както са и другите тайнства. Затова като цяло “Стар Завет” е името, което се дава на тържественото потвърждаване на завета, извършвано с церемонии и жертви. Тъй като в него няма нищо съществено, освен когато гледаме отвъд него, Апостолът твърди, че той трябва да бъде отмене и да овехтее (Евр. 7:22), за да направи място за Христос, залог и Посредник на нов завет, чрез Когото веднъж завинаги беше изкупено вечното освещение на избраните и бяха изличени престъпленията, извършени под Закона. Но ако предпочитате, приемете го по този начин: Господният завет беше стар, защото беше покрит под сенчестото и лишено от действителна стойност спазване на церемонии; и затова беше временен, защото беше в известна степен запазен докато получи сигурно и същностно потвърждение. Едва тогава той стана нов и вечен, когато беше осветен и утвърден чрез кръвта на Христос. Затова на последната вечеря Спасителят, като даде на Своите ученици чашата, я нарече чаша на новия завет в Неговата кръв; показвайки че Божият завет беше истински осъществен, обновен и потвърден завинаги, когато беше запечатан с Неговата кръв.

5. Детството и зрялата възраст на Църквата

Сега е ясно в какъв смисъл Апостолът каза (Гал. 3:24; 4:1), че чрез детеводителството на Закона евреите бяха водени при Христос, преди Той още да беше изявен в плът. Той признава, че те са Божии синове и наследници, но поради тяхното непълнолетие бяха поставени под грижите на детеводител. Когато все още Слънцето на Правдата не е било изгряло, е било уместно да няма нито толкова много светлина на откровение, нито такова ясно разбиране. Господ така е раздавал светлината на Своето Слово, че те да могат да я видят отдалеч и неясно. Затова това слабо разбиране е наречено от Павел с думата “непълнолетие,”, което Господ е благоволил да обучава чрез нещата от този свят и външни спазвания, докато се яви Христос. Чрез Него познанието на вярващите беше издигнато до зрялост. Това разграничение беше отбелязано и от нашия Спасител, когато каза, че Законът и Пророците бяха до Йоан, а от тогава се проповядва Благовестието на царството (Мат. 11:13). Какво даваха Законът и Пророците на хората от онова време? Дадоха предвкусване и показаха отдалеч онази мъдрост, която един ден щеше да се изяви ясно. Но там, където е показан Христос, там е изявено и Божието царство. В Него се съдържат всички съкровища на мъдростта и познанието, и чрез тях ние проникваме почти до самото небесно светилище.

6. Дори великите мъже на вярата останаха в границите на Стария Завет

Това не противоречи на факта, че в християнската Църква едва ли може да се намери и един човек, който може да се сравни с Авраам по превъзходна вяра, и че Пророците са били така извисени в силата на Дух, че дори в наши дни дават светлина на целия свят. Защото въпросът тук не е каква благодат Господ е възложил върху няколко човека, а какъв е обичайният метод, който Той следва в поучението към хората и който беше използван дори при онези пророци, които бяха надарени със специално познание повече от всички други. Защото тяхното проповядване беше неясно по отношение на далечните неща, а също беше ограничено в преобрази. Нещо повече, колкото и чудно познание да беше изявено в тях, тъй като бяха задължени да се покорят на детеводителството, общо за всички хора, те също трябва да бъдат наредени заедно с децата. И накрая, никой от тях никога е нямал толкова голямо познание, че да не е подвластен на неясното откровение на своето време. От това идват и думите на нашия Спасител, “Много царе и пророци са желали да видят това, което вие виждате, но не видяха, и да чуят това, което вие чувате, но не чуха. А вашите очи са благословени, защото виждат, и ушите ви, защото чуват” (Мат. 13:16, 17). И именно присъствието на Христос трябваше да бъде тази разлика, че чрез него откровението за небесните тайни да стане по-видимо. В същия смисъл е текстът, който по-горе цитирахме от Първото послание на Петър, че на тях им беше открито, че техните усилия не бяха за тях самите, а за нашето време.

(Старият Завет е буквален; Новият е духовен, 7-8)
7. Библейският произход и смисъл на тази разлика

Преминавам към третата разлика, която бива изразена така от Еремия: “Ето идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и Юдовия дом нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след онези дни, казва Господ: Ще положа Закона Си във вътрешностите им, и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъдат техен Бог, и те ще бъдат Мои хора; и няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си, и да казват: Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ” (Ер. 31:31-34). От тези думи Апостолът взема повод да установи сравнение между Закона и Благовестието, наричайки едното учение на буквата, а другото учение на духа; описвайки едното като написано на каменни плочи, а другото на плочите на сърцето; едното е проповядване на смърт, а другото на живот; едното на осъждение, а другото на оправдание; едното отменено, а другото вечно (2 Кор. 3:5, 6). Тъй като целта на Апостола е да обясни думите на Пророка, това ни дава сигурно свидетелство какво казват и двамата. И все пак има разлика между двамата. Защото Апостолът говори по-пренебрежително за Закона от Пророка. Той не прави това просто заради самия Закон; а тъй като е имало някои заблудени фанатици на закона, които поради извратена ревност за церемонии са затъмнявали яснотата на Благовестието, той разглежда естеството на Закона така, че да опровергае тяхната заблуда и глупаво увлечение. Затова е уместно да осъзнаваме тази особеност при Павел. Обаче и Апостолът, и Пророкът разгелждат Закона такъв, какъвто е. Например, навсякъде Законът съдържа обещания за милост; но тъй като са добавени към него, те не са част от естеството на Закона. Естеството на Закона е, че той заповядва това, което е право, забранява престъпленията, дава награда на онези, които вършат правда, и заплашва престъпниците с наказание, докато в същото време нито променя, нито поправя онази извратеност на сърцето, която е естествено присъща на всички хора.

8. Тази разлика в подробности, според 2 Коринтяни 3

Нека сега стъпка по стъпка да обясним антитезата на Апостола. Старият Завет е буквален, защото е прогласяван без действието на Духа; Новият е духовен, защото Господ го е написал на сърцето. Втората антитеза е като изложение на първата. Старият е смъртоносен, защото не може да направи нищо друго освен да въвлече целия човешки род в проклятие; Новият е средство за живот, защото възстановява в Божието благоволение онези, които са освободени от проклятието. Единият е служение на осъждение, защото обвинява цялото потомство на Адам в престъпление; другият е служение на правда, защото разкрива Божията милост, чрез която биваме оправдани. Последната антитеза трябва да бъде отнесена към Церемониалния Закон. Тъй като е сянка на бъдещите неща, във времето той трябваше да овехтее и да изчезне; докато Благовестието, тъй като изявява цялото тяло, е твърдо установено завинаги. Наистина, Еремия нарича и Моралния Закон слаб и чуплив завет; но това е поради друга причина, а именно, че беше веднага нарушен от барзото отстъпление на един неблагодарен народ; но тъй като вината за това нарушение е в самите хора, тя не може правилно да бъде приписана на завета. И така церемониите, тъй като са слаби сами по себе си, трябваше да бъдат премахнати с идването на Христос. Нещо повече, разликата между буквата и духа не трябва да се разбира така, като че ли Господ даде на евреите Своя Закон без никакви добри последствия; тоест, като че ли никой не се е обърнал към Него. Той се използва като сравнение, за да препоръча богатствата на благодатта, която същият Законодател – като че ли възприемайки нов характер – дарява с проповядването на Благовестието. Когато виждаме множеството хора, които чрез проповядването на Благовестието е новородил чрез Своя Дух и е събрал от всички народи в общението на Своята Църква, можем да кажем, че онези в древния Израел, които с чистосърдечно чувство са приели Господния завет, са твърде малко, макар когато виждаме техния брой сам по себе си, те са много.

(Робството на Стария Завет и свободата на Новия, 9-10)
9. Учението на Павел

От третата разлика следва и четвърта. В Писанието за Стария Завет се използва думата “робство,” защото той поражда страх, а за Новия думата “свобода,” защото създава увереност и сигурност. Така Павел казва на римляните, “Не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх; но сте приели Дух на осиновление, чрез който и викаме, Авва, Татко!” (Рим. 8:15). В същия смисъл е и текстът в Евреите, “Защото не сте пристъпили до планина осезаема и пламнала в огън, нито до тъмнина и буря, нито до тръбен звук и глас на думи; такъв, че онези, които го чуха, се примолиха да не им се говори вече дума; защото не можаха да изтърпят онова, което им се заповядваше: Даже животно ако се допре до планината, ще се убие с камъни; и толкова страшна беше гледката, че Мойсей рече: Много съм уплашен и разтреперан; но пристъпихме до хълма Сион, до града на живия Бог, небесния Ерусалим” и т.н. (Евр. 12:18-22). Това, което Павел накратко докосва в текста, цитиран от Римляните, той обяснява по-пълно в Посланието към Галатяните, където прави метафора на двамата сина на Авраам по този начин: “А тази Агар представлява планината Синай в Арабия и съответствува на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с децата си. А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка” (Гал. 4:25, 26). Както потомството на Агар беше родено в робство и не може никога да придобие наследство, докато това на Сара е свободно и има право на наследство, така чрез Закона ние сме подчинени на робство, и само чрез Благовестието биваме новородени в свобода. Заключението е следното: Старият Завет изпълва съвестта със страх и трепет, Новият я вдъхновява с радост. Чрез единия съвестта е държана в робство, чрез другия е изкупена и освободена. Ако някой възразява, че святите бащи сред израилтяните, тъй като са имали същия Дух на вяра, трябва също да са били съучастници в същата свобода и радост, ние отговаряме, че това не е плод на Закона; но като са чувствували, че под Закона са подтискани като роби и измъчвани от неспокойна съвест, те са прибягвали до Благовестието; и следователно особеното предимство на Благовестието е, че противно на общото правило в Стария Завет, то е освобождавало от тези злини онези, които са вярвали в него. И така, ние отричаме, че те са имали Духа на свобода и сигурност в такава голяма степен, че да не изпитват страх и робство. Защото колкото и да са се наслаждавали на привилегията, придобита чрез благодатта на Благовестието, те са били под същите задължения и ограничения на постановленията, катто и другите от техния народ. Затова, като виждаме, че са били задължени да спазват строго церемониите (които са били символи на детеводителство, подобно на робство, и писания, чрез които са признавали вината си, но не са я избягвали), правилно е да кажем, че те са били под завет на страх и робство, като имаме предвид тази обща наредба, под която е бил поставен тогава целият еврейски народ.

10. Законът и Благовестието

Трите последни разлики, за които говорихме (раздели 4, 7, 9), са между Закона и Благовестието, и затова в тях Законът е означен с името “Стар Завет,” а Благовестието с името “Нов Завет.” Първата разлика е по-обширна (р. 1), защото включва в себе си обещанията, които са дадени още преди Закона. Когато Августин твърди, че те не трябва да бъдат включвани под Стария Завет (August. Ad Bonifac. lib. 3 c. 14), той е напълно прав, и няма предвид нищо различно от това, което сега поучаваме; защото има предвид онези текстове в Еремия и Павел, в които Старият Завет е противопоставен на Словото на благодат и милост. В същия текст Августин с голяма проницателност отбелязва, че от основаването на света децата на обещанието, новородените от Бога, които с вяра действуваща чрез любов се покоряват на заповедите, принадлежат на Новия Завет; тъй като хранят надежда не за плътски, временни, а за духовни, небесни и вечни благословения, вярвайки изключително в Посредника, чрез Когото без съмнение получават Духа, имат сила за добро и са оправдани от греховете си. Нещото, което той възнамерява да каже, е, че всички светии, споменати в Писанието, от основаването на света, тъй като специално избрани от Бога, са заедно с нас съучастници в благословението на вечното спасение. Единствената разлика между нашето разграничение и това на Августин е, че нашето (според думите на нашия Спасител, “Законът и пророците пророкуваха до Йоан,” Мат. 11:13) прави разлика между светлината на Благовестието и онази по-неясна наредба на Словото, която е преди това, докато другото разграничение просто поставя разлика между слабостта на Закона и силата на Благовестието. И тук също трябва да се отбележи по отношение на святите бащи, че макар да са живели под Стария Завет, не са спрели там, а винаги са се стремели към Новия Завет, и така са влезли в истинско общение с него. Онези, които задоволени от настоящите сенки, не са възнасяли мислите си към Христос, са обвинени от Апостола в слепота и злословие. Без да говорим за други неща, каква по-голяма слепота можем да си представим от това да се надяваш на прощение на греховете от жертвата на животно, или да търсиш очистване на съвестта във външно измиване с вода, ии да се опитваш да омилостивиш Бога със студени церемонии, като че ли Той извънредно се наслаждава в тях? Такива са безумията, в които изпадат онези, които се придържат към законовите постановления без да гледат на Христос.

(Старият Завет се отнася за един народ, Новият за всички народи, 11-12)
11. Христос събори стената

Петата разлика, която трябва да добавим, се състои в това, че преди идването на Христос Господ отдели един народ, до който ограничи завета на Своята благодат. Мойсей казва, “Когато Всевишният даваше наследство на народите, когато разпръсна Адамовите потомци, постави границите на племената според числото на израилтяните. Защото дял на Господа са Неговите хора, Яков е Неговото наследство по жребий” (Вт. 32:8, 9). В друг текст той се обръща към хората така: “Ето, небето на небесата, земята и всичко, което е на нея, принадлежи на Господа твоя Бог, обаче само бащите ти предпочете Господ и ги възлюби, и измежду всичките племена избра вас, тяхното потомство, както виждате днес” (Вт. 10:14, 15). Затова Той благоволи изключително с познанието за Своето име в тези хора, като че ли те бяха единствената част от човечеството, която Му принадлежи, като положи Своя завет сред тях, изявявайки присъствието на Свояа божественост и зачитайки ги с всякакви привилегии. Но да не говорим за други благоволения, единственото, за което се говори тук, е че ги е събрал в общението на Своето Слово, така че е наречен и смятан за техен Бог. В същото време Той позволи на другите народи да се скитат в суета, като нямат никакво общение с Него, без дори да им даде единственото средство да избегнат унищожението, а именно, проповядването на Неговото Слово. Така Израел беше любимото дете на Бога, а другите бяха чужденци. Израел беше познат и приет в настойничество и възрастяване, а другите оставени в тъмнина; Израел беше осветен, а другите оставени в неверие; Израел беше почетен в Божието присъствие, а другите отхвърлени далеч от Бога. Но в пълнотата на времето, определена за обновяването на всичко, когато беше изявен Посредникът между Бога и хората, средната стена на разделяне, която дълго време държеше божествената милост в границите на Израел, беше разрушена, проповядва се мир на онези, които са далеч, и на онези, които са близо, за да може, примирени с Бога, да се съединят в един народ. Затова сега няма юдеин или грък, обрязан или необрязан, а Христос е всичко във всички. На Него бяха дадени народите за наследство и земните краища за Негово притежание (Пс. 2:8), за да управлява всичко “от море до море, и от реката до краищата на земята” (Пс. 72:8).

12. Призоваването на езичниците

Следователно, призоваването на езичниците е отличителна черта, която показва превъзходството на Новия Завет над Стария Завет. Вярно е, че това и преди е било проповядвано на пророците в многобройни ясни текстове, но изпълнението му е било забавено до царуването на Месия. Дори Христос не го изпълнява в началото на Своето служение, но го оставя до времето, когато, завършил цялостното дело на изкуплението във всичките му части и завършил времето на Своето смирение, получи от Бащата “име, което е над всяко друго име, та пред Исусовото име да се преклони всяко коляно” (Филип. 2:9, 10). Тъй като това време още не се беше изпълнило, той заявява на ханаанката, “Не съм изпратен, освен до изгубените овце от Израилевия дом” (Мат. 15:24). И в Своето първо поръчение към Апостолите Той не им позволява да преминат тези граници, “Не пътувайте към езичниците, и в самарянски град не влизайте; но по-добре отивайте при изгубените овце от Израилевия дом” (Мат. 10:5, 6). Колкото и ясно да е било заявено това в многобройни текстове, когато беше изявено на Апостолите, то им се стори толкова ново и странно, че бяха ужасени от него като нещо чудовищно. Накрая, когато все пак започнаха да действуват, то беше със страх и неохотно. И това не е странно; защото въобще не изглеждаше логично Господ, Който в продължение на толкова дълго време беше отделил Израел измежду народите, изведнъж така да промени Своето намерение и да се откаже от Своя избор. Наистина, това беше предсказано в пророчества, но те не бяха толкова чувствителни към пророчествата, че да не бъдат силно изненадани от новото видение, представено пред техните очи. Не беше достатъчно, че Бог в старо време даде примери за това бъдещо призоваване на езичниците. Онези, които Той така призова, бяха много малко на брой, и нещо повече, Той ги осинови в дома на Авраам преди да им позволи да се приближат при Неговия народ. Но чрез това общо призоваване езичниците не само станаха равнопоставени на евреите, но и някак заместиха евреите, като че ли евреите са мъртви. Можем да добавим, че никои чужденци, които Бог преди е приемал в тялото на Църквата, не са били равнопоставени на евреите. Затова Павел не без основаниеописва това като тайна, която е била скрита от векове и поколения, но сега е изявена на светиите (Кол. 1:26).

(Отговори на възражения относно Божията справедливост и непроменимост в тези различия в наредбите, 13-14)
13. И въобще, защо има различия?

Смятам, че като необходимо средство за обичайното наставление, под тези четири или пет главни точки пълно и вярно е обяснена цялата разлика между Стария и Новия Завет. Но тъй като тази разлика в управлението на Църквата, това азнообразие в начина на поучение, тази голяма промяна в ритуалите и церемониите е смятана от някои хора за глупост, преди да преминем към другите неща, трябва да им отговорим. И това може да стане накратко, защото възраженията не са толкова силни, че да изискват много внимателно опровержение. Те казват, че е лишено от смисъл да смятаме, че Бог, Който винаги е последователен със Себе Си, позволява такава промяна, че в последствие да отхвърли това, което преди е заповядал и наредил. Отговарям, че Бог не може да бъде смятан променим заради това, че възприема различни външни форми за различни епохи, според както решава за всяка епоха. Ако главата на дома постанови едни задължения за своето домочадие през зимата, а други през лятото, ние не го обвиняваме в непостоянство, нито смятаме, че се отклонява от правилата на доброто управление, което следва промените в естествените обстоятелства. По същия начин, бащата при образоване, управление и ръководене на своите деца следва едни правила в детската възраст, други в юношеството и трети в младежките години, не казваме, че е непостоянен или променлив във възгледите си. Защо тогава да обвиняваме Бога в непостоянство, когато установява подходящи и уместни наредби за различните времена? Тази аналогия трябва да е напълно достатъчна. Павел оприличава евреите на деца, а християните на зрели хора (Гал. 4:1). Каква нередовност има в Божията наредба, която ги ограничава до основните принципи, подходящи за тяхната възраст, а нас обучава в по-твърда и по-мъжка дисциплина? Непроменимостта на Бога се вижда в това, че Той дава едно и също учение във всички времена и постоянствува да изисква това поклонение на Неговото име, което е заповядал в началото. Промяната на външната форма и наредба не означава, че Той се променя. Той само се съобразява с променящите се и разнообразни способности на човека.

14. Бог е свободен да работи както Той желае с всички хора

Но някои казват, откъде идва това разнообразие, ако не от Бога, Който е избрал да го направи? Не би ли било също така лесно за Него още от самото начало да открие вечния живот в ясни думи без никакви преобрази, както при идването на Христос, да научи Своите хора чрез няколко ясни тайнства, да даде Своя Святи Дух и да разпространи Своята благодат по цялата земя? Това е същото като да обвиняваме Бога, че е създал света толкова късно, а е можел да го създаде и по-рано, или защото е определил смяната на зима и лято, на ден и нощ. С чувството, което трябва да има всеки благочестив ум, нека не се съмняваме, че всяко нещо, което Бог е направил, Той го е направил мъдро и справедливо, дори и да не знаем причината, поради която го е направил такова. Не трябва да си приписваме толкова много, че да не позволяваме на Бога да има причини за Своите решения, които ние не можем да осъзнаем. Странно е, казват те, че Той сега отхвърля и мрази жертвите на животни и цялата наредба на онова левитско свещеничество, в което преди се е наслаждавал. Като че ли тези външни и преходни неща могат да угодят на Бога или да Го засегнат по някакъв начин! Вече отбелязахме, че Той не е наредил нито едно от тези неща само за себе си, а ги е основал за спасението на хората. Ако един лекар, възприемайки най-доброто лечение, прилага едно лекарство за младеж, а след това, когато същият младеж порастне и отново е болен от същата болест, използва различно лечение, може ли да се каже, че отхвърля лечението, което преди това е одобрявал? Не, той продължава да го одобрява, но се съобразява с различните възрасти в живота. По същия начин е било необходимо, за да бъде представен Христос в Неговото отсъствие и за да бъде предсказано Неговото бъдещо идване, да се използват различни белези от тези, които се използват сега, когато е изявено Неговото действително откровение. Истина е, че след идването на Христос Божието призоваване е отправено по-общо към всички народи и благодатта на Духа е по-щедро раздавана отколкото е била преди. Но аз питам, кой може да отрече правото на Бога да разполага свободно и неограничено със Своите дарове, да избира народите, които е благоволил да просвети, местата, които е благоволил да освети с проповядването на Своето Слово, и начина и мярката на растеж и успех, които благоволява да даде на Своето учение; да наказва света за неговата неблагодарност като оттегля познанието за Своето име за определено време, и отново, когато Му е угодно, да го възстанови в милост? Така виждаме, че в клеветите, които нечестивите използват по този въпрос за да объркват умовете на простите, няма нищо, което да хвърли съмнение било върху Божията справедливост, било върху истинността на Писанието.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002