| Назад | Напред |

Глава Десета

10. ПРИЛИКАТА МЕЖДУ СТАРИЯ И НОВИЯ ЗАВЕТ.

Тази глава се състои от четири части:

  1. Смисълът, полезността и необходимостта от тази дискусия, р. 1.
  2. Доказателство, че като цяло старата и новата диспенсация са всъщност едно, макар и под различни наредби. Три точки, в които двете диспенсации са напълно единни, р. 2-4.
  3. Старият Завет, както и Новият, гледа към надеждата за безсмъртието и вечния живот, откъдето следват и другите две точки на съгласие, а именно, че и двата са основани върху Божията благодатна милост, и са потвърдени чрез ходатайството на Христос. Това се доказва чрез много аргументи, текстове от Писанието и примери, р. 5-23.
  4. Заключение на цялата глава, където са приведени определени текстове от Писанието за по-пълно потвърждение. Опровержение на клеветите на садукеите и другите юдеи.

Раздели.

  1. Въведение, показващо необходимостта от доказване на приликата между двете диспенсации, противно на Серветус и анабаптистите.
  2. Общ поглед върху тази прилика. Двата завета са всъщност един, макар и под различни наредби. Три неща, в които те са напълно единни.
  3. Първа обща прилика или съгласие, а именно, че и Старият, и Новият Завет простират своите обещания отвъд настоящия живот и дават сигурна надежда за безсмъртие. Причината за тази прилика. Отговор на едно възражение.
  4. Другите две прилики, а именно, че и двата завета са основани върху Божията милост и са потвърдени чрез посредничеството на Христос.
  5. Подробно доказателство, че първата от тези прилики е основата на другите две. Първият аргумент произтича от текста, в който Павел, като показва, че тайнствата в двете диспенсации имат едно и също значение, доказва, че положението на древната Църква е подобно на нашето.
  6. Възражение от Йоан 6:49, а именно, че израилтяните ядоха манна в пустинята и са мъртви, докато християните ядат плътта на Христос и не умират. Отговор, примиряващ този текст от Евангелиста с текста от Апостола.
  7. Друго доказателство от Закона и Пророците, а именно, че силата на Божието Слово съживява хората още преди Христос да беше изявен. Следователно вярващите евреи бяха учени на надеждата на вечния живот.
  8. Трето доказателство от устройството на завета, което показва, че заветът е един и същ преди и след изявлението на Христос в плът.
  9. Потвърждение на последното доказателство от ясните думи, чрез които е изразено устройството на завета. Друго потвърждение, следващо от това и от естеството на Бога.
  10. Четвърто доказателство от примери. Адам, Авел и Ной, когато бяха изпитвани с различни изкушения, пренебрегвайки настоящето, се стремяха с жива вяра и непобедима надежда към един по-добър живот. Следователно те са имали същата цел както и вярващите под Благовестието.
  11. Продължение на четвъртото доказателство от примера на Авраам, чието призвание и целият му живот показват, че той ревностно се стремеше към вечно щастие. Опровержение на едно възражение.
  12. Продължение на четвъртото доказателство с примерите на Исак и Яков.
  13. Заключение на четвъртото доказателство. Адам, Авел, Ной, Авраам, Исак, Яков и тези под Закона очакваха изпълнението на Божиите обещания не на земята, а в небето. Затова те нарекоха този живот земно странствуване и пожелаха да бъдат погребани в Ханаанската земя, която беше образ на вечното щастие.
  14. Пето доказателство от ревността на Яков да придобие първородството. Това показва силно желание за бъдещия живот. Валаам в известна степен осъзнава това.
  15. Шесто доказателство от Давид, който очаква такива велики неща от Господа, и все пак обявява настоящия живот за проста суета.
  16. Седмо доказателство също от Давид. Неговите описания на щастието на вярващите могат да се осъществят само в бъдещия живот.
  17. Осмо доказателство от общото чувство и изповедта на праведните, които чрез вяра и надежда се стремят да придобият в небето това, което не виждат в настоящия живот на сенки.
  18. Продължение и потвърждение на последното доказателство от възвишаването на праведните, дори сред общата разруха в света.
  19. Девето доказателство от Йов, който най-ясно говори за тази надежда. Опровержение на две възражения.
  20. Десето доказателство от късните Пророци, които учат, че щастието на праведните е поставено извън границите на настоящия живот.
  21. Това ясно се вижда от видението на Езекиил за мъртвите кости и от един текст в Исая.
  22. Последно доказателство от определени текстове в Пророците, които ясно показват бъдещото безсмъртие на праведните в небесното царство.
  23. Заключение на цялата дискусия за приликата между двете диспенсации. Привеждане на четири текста от Писанието за по-пълно потвърждение. Опровержение на една заблуда на садукеите и другите юдеи, които отричат вечното спасение и сигурната надежда на Църквата.

(Старият Завет е същият като Новия Завет, 1-6)
1. Въпросът

От това, което казахме по-горе, трябва вече да е ясно, че всички, които от създанието на света Бог е осиновил за Свои собствени хора, са приети в завета с Него на същите условия и под същото учение, както сме и ние; но тъй като не е маловажно да потвърдим това, тук ще направя едно допълнение и ще покажа, тъй като Бащите са съучастници с нас в същото наследство, и са се надявали на цялостно спасение чрез благодатта на същия Посредник, доколко тяхното положение в това отношение се различава от нашето. Защото текстовете, които приведохме от Закона и Пророците като доказателство, изясняват, че никога е нямало друго правило за благочестие и поклонение сред Божиите хора; но тъй като много неща са написани относно разликата между Стария и Новия Завет по начин, който може да обърка обикновените читатели, тук ще бъде уместно да посветим специално място на едно по-добро и по-подробно разглеждане на този предмет. Тази дискусия, която и без това би била много полезна, беше направена жизнено необходима от този чудовищен изверг, Серветус, и от някои психично болни от сектата на анабаптистите, които смятат народа на Израил за някакво стадо свине, въобразявайки си нелепо, че Господ ги е натъпкал със земни благословения, но не им е дал надежда за благословено безсмъртие. Нека да предпазим благочестивите умове от тази гибелна грешка, като в същото време премахнем всички трудности, които възникват винаги, когато се спомене за разликата между Стария и Новия Завет. В същото време нека също да разгледаме каква е приликата и каква е разликата между завета, който Господ направи с израилтяните преди идването на Христос, и този, който прави с нас сега, когато Христос е изявен.

2. Основни точки на съгласие

Всъщност, можем да обясним това с една дума. Заветът с бащите не само не е различен от нашия по своето естество и съдържание, но и е напълно един и същ; различна е само наредбата. Но тъй като това кратко обобщение не е достатъчно за да даде пълно разбиране на темата, за да бъде полезно нашето обяснение, то трябва да отиде в по-големи подробности. Обаче е ненужно като показваме приликата, или по-скоро еднаквостта на двете диспенсации, отново да разглеждаме подробностите, които вече обяснихме, както е неразумно да въвеждаме онези, които предстои да бъдат разгледани на друго място. Това, на което обръщаме внимание тук, може да се сведе до три точки: Първо, че земното богатство и щастие не беше целта, към която евреите трябваше да се стремят, а бяха осиновени в надеждата за безсмъртие, и че увереността за това осиновяване беше дадена чрез непосредствени послания, чрез Закона и Пророците. Второ, че заветът, чрез който бяха примирени с Господа, не беше основан върху някакви техни заслуги, а единствено върху милостта на Бога, Който ги е призовал; и трето, че те имаха и познаваха Посредника Христос, чрез Когото бяха съединени с Бога и бяха способни да получат Неговите обещания. Втората от тези точки, тъй като не е достатъчно разбирана, ще бъде напълно разгледана на своето си място (Книга 3, глави 15-18). Защото ще докажем чрез много ясни текстове от Пророците, че всичко, което някога Господ е давал или обещавал на Своите хора, е единствено от доброта и щедрост. Третата точка също на много места е показана много ясно. Дори първата точка не може да остане незабелязана.

3. Старият Завет гледа към бъдещето

Тъй като първата точка е най-съществена за настоящата тема, ще я разгледаме по-цялостно, като в същото време внимаваме дали някоя от другите точки изисква обяснение, за да го дадем на място или да го добавим по-късно. Всъщност, Апостолът премахва всякакво съмнение, когато казва, че Благовестието, което Бог даде относно Своя Син, Исус Христос, “отнапред е обещал чрез пророците Си в Святите Писания” (Рим. 1:2). И отново, че “независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелствува Законът и Пророците” (Рим. 3:21). Защото Благовестието не ограничава човешките сърца до радостта от настоящия живот, а ги издига до надеждата за безсмъртие; не ги съсредоточава върху земните наслади, а като обявява, че има съкровище в небето, издига сърцето до самото небе. Защото на друго място той обяснява така, “като повярвахте, бяхте запечатани с обещания Святи Дух, Който е залог на нашето наследство, докато бъде изкупено притежанието на Бога” (Еф. 1:13, 14). И отново, “повеже чухме за вашата вяра в Христос Исус и за любовта ви към всичките светии, за онова, за което се надяваме, което се пази за вас на небесата, за което сте чули по-напред в истинското слово на Благовестието” (Кол. 1:4, 5). И отново, “За което ви призова чрез нашето благовестие, за да получите славата на нашия Господ Исус Христос” (2 Сол. 2:14). Поради това то също е наречено слово за спасение и на Божията сила, със спасение за всеки, който вярва, и на небесното царство. Но ако учението на Благовестието е духовно и дава достъп до притежаване на нетленния живот, нека не си въобразяваме, че онези, на които то е било обещано и заявено, напълно са пренебрегвали грижата за душата и са живели глупаво като добитък в радостта на телесните удоволствия. Нека никой не говори глупости, че обещанията относно Благовестието, съдържащи се в Закона и Пророците, са били предназначени за други хора, а не и за тези, на които са дадени. Защото Павел, малко след като заявява, че Благовестието е било обещано в Закона, добавя, че “всичко, което Законът говори, казва го за тези под Закона.” Наистина признавам, че тук той говори за различно нещо, но когато казва, че всяко нещо в Закона е било насочено към евреите, едва ли е толкова безпаметен да не помни какво е казал няколко стиха преди това, че Благовестието е обещано в Закона. Следователно, когато Апостолът казва, че обещанията на Благовестието са били описани в Стария Завет, той най-ясно показва, че Старият Завет има особена загриженост за бъдещия живот.

4. Дори в Стария Завет оправданието идва единствено по благодат

По същия начин стигаме до извода, че Старият Завет е бил основан върху Божията благодатна милост и е потвърден чрез посредничеството на Христос. Защото проповядването на Благовестието не прогласява нищо повече от това, че грешниците, без никакви заслуги от тяхна страна, са оправдани чрез бащинската щедрост на Бога. Това е изцяло изпълнено в Христос. Тогава кой ще си позволява да представя евреите като лишени от Христос, когато знаем, че те са съучастници в завета на Благовестието, който е основан единствено в Христос? Кой ще си позволи да ги направи чужди на ползата от безплатното спасение, когато знаем, че те са били наставлявани в учението за оправдание чрез вяра? И за да не оставаме дълго на нещо, което е обевидно, имаме забележителните думи на нашия Господ, “Баща ви Авраам се възхищаваше, че ще види Моя ден; и видя го и се зарадва” (Йоан 8:56). Това, което Христос тук заявява относно Авраам, апостолът показва, че е приложимо за всички вярващи, когато казва, че Исус Христос е “същият вчера, днес и завинаги” (Евр. 13:8). Защото тук той не говори само за вечната божественост на Христос, а за Неговата власт, за която вярващите винаги са имали изобилно свидетелство. Затова и Мария, и Захария в своите химни казват, че откритото в Христос спасение е изпълнението на милостта, обещана “на бащите ни, към Авраам и към неговото потомство завинаги” (Лука 1:55, 72). Ако чрез откровението на Христос Господ изпълни Своята древна клетва, не може да се отрече, че предметът на тази клетва трябва да е бил Христос и вечния живот.

5. Еднакви белези на завета

Апостолът дори прави израилтяните равни на нас, не само в благодатта на завета, но и в значението на Тайнствата. Като използва примера на онези наказания, които според Писанието в старо време са били нанесени на евреите, за да възпре Коринтяните от падане в същото нечестие, той започва с предпоставката, че те нямат основание да си приписват какви да е права, които могат да ги избавят от Божието възмездие, което дойде върху евреите, тъй като Господ не само им е дал същите милости, но и е изявил Своята благодат сред тях със същите символи; той казва, вие си мислите, че сте в безопасност, защото Кръщението, което сте получили, и Вечерята, в която участвувате всекидневно, имат превъзходни обещания; но ако в същото време, презирайки Божията доброта, се впускате в разврат, знайте, че евреите, върху които Господ нанесе Своите най-сурови присъди, имаха същите символи. Те бяха кръстени чрез преминаване през морето и в облака, който ги закриляше от изгарящото слънце. Някои казват, че това преминаване е било плътско кръщение, което само в някаква степен отговаря на нашето духовно кръщение. Но ако е така, тогава няма сила в аргумента на Апостола, чиято цел е да предпази християните от това да си въобразяват, че превъзхождат евреите в кръщението. Освен това, това възражение не може да са приложи към това, което следва незабавно след това, а именно, че те “ядоха от същата духовна храна и пиха от същото духовно питие, защото пиеха от една духовна Канара, която ги придружаваше; и тази Канара беше Христос” (1 Кор. 10:3, 4).

6. Опровержение на възражение, основано върху Йоан 6:49, 54

За да отнемат силата от този текст на Павел, някои отправят възражение, основано върху думите на нашия Спасител, “Бащите ви ядоха манната в пустинята и умряха.” “А който яде от този хляб, ще живее вечно” (Йоан 6:49, 51). Не е трудно да примирим двата текста. Тъй като се обръща към слушатели, които желаят само да бъдат изпълнени със земна храна, а не се грижат за храната за душата, Господ до известна степен приспособява Своето говорене за техните способности и конкретно за да се справи с техния плътски възглед, като прави сравнение между манната и Своето тяло. Те искат от Него да извърши някаква чудо, както Мойсей направи в пустинята като получи манна от небето. В тази манна те не виждаха нищо друго освен задоволяване на телесния глад, от който хората страдаха; те не бяха проникнали до по-висшата тайна, за която Павел говори. Затова Христос, за да покаже, че благословението, което трябва да очакват от Него, е по-превъзходно от прехваленото благословение, което Мойсей подари на техните бащи, прави това сравнение: Ако според вас е било велико и паметно чудо, когато Господ чрез Мойсей даде на Своите хора небесна храна, с която те да бъдат хранени за известно време и да не умрат от глад в пустинята, направете си извода колко по-превъзходна е храната, която дарява безсмъртие. Сега виждаме защо нашия Господ пропусна да спомене това, което е главното качество на манната, и спомена само нейната най-нисша употреба. Тъй като юдеите, за да Го укоряват, хвърлиха срещу Него Мойсей като някой, който задоволи нуждите на хората чрез манната, Той отговори, че е служител на много по-велика благодат, в сравнение която телесното изхранване на хората, на което те поставяха толкова висока стойност, трябва да бъде смятано за лишено от стойност. Като знае, че когато Господ изпрати манната от небето, Господ не само снабди техните тела с храна, но също я даде като съдържаща духовна тайна за изобразяване на духовно съживление, което се придобива в Христос, Павел не пропуска именно това качество, което заслужава най-голямо внимание. От което сигурно и ясно се доказва, че същите обещания за небесен и вечен живот, които Господ сега дава на нас, не само са били дадени на евреите, но и също са били запечатани с истински духовни тайнства. Този предмет е подробно разгледан от Августин в неговия труд срещу манихееца Фауст.

(Аргумент за надеждата за вечен живот, показващ, че старозаветните Патриарси очакваха изпълнението на обещанията в идещия живот, 7-14)
7. Бащите имаха Словото; с него те имаха и вечния живот

Но ако моите читатели искат да цитирам текстове от Закона и Пророците, както вече направихме от Христос и Апостолите, от които да видят, че духовният завет беше също даден и на бащите, аз ще се покоря на тяхното желание и то с готовност, защото така моите противници още по-сигурно ще бъдат убедени, че от сега нататък нямат възможност за бягство. И ще започна с доказателство, което, макар да знам, че ще изглежда празно и почти смехотворно за надменните анабаптисти, ще има голяма тежест за смирените и трезви умове. Приемам за даденост, че Божието Слово има такава вътрешна сила, че съживява душите на всички, които Бог е благоволил да дари с разбиране за него. Винаги е било истинно твърдението на Петър, че то е нетленно семе, “което живее и трае завинаги” (1 Пет. 1:23), което той извлича от думите на Исая (Ис. 40:6). И така, когато Бог в древни времена е привързал евреите за Себе Си чрез свят съюз, не може да има съмнение, че ги е отделил за надежда за вечен живот. Когато казвам, че те са приели Словото, което ги е доближило до Бога, не говоря за онова общо откровение, което е пръснато в цялото небе и земя и във всички създания на света, и което макар да дава живот на всяко нещо според естеството му, не освобождава никое нещо от робството на тлението. Говоря за онова специално откровение, чрез което умовете на благочестивите биват просветени в познанието за Бога и свързани с Бога. Казвам, че тъй като Адам, Авел, Ной, Авраам и другите патриарси бяха свързани с Бога чрез това просвещение на Словото, не може да има и най-малко съмнение, че са получили достъп до безсмъртното Божие царство. Те са имали това здраво участие в Бога, което не може да съществува без благословението на вечния живот.

8. В Стария Завет Бог даде на Своите хора общение със Себе Си и заедно с него даде вечен живот

Ако предметът все още изглежда незавършен, нека да преминем към устройството на завета, което не само ще задоволи смирените мислители, но и ще изяви достатъчно невежеството на клеветниците. Заветът, който Бог винаги прави със Своите слуги, е този: “Ще ходя между вас, и ще бъда ваш Бог, и вие ще бъдете Мои хора” (Лев. 26:12). Тези думи, според както Пророците са склонни да ги обясняват, обхващат живот и спасение и цялостно благословение. Защото Давид основателно заявява многократно, “Благословен е онзи народ, на когото Господ е Бог!” “Благословен е онзи народ, на когото Бог е Господ, хората, които е изброил за Свое наследство” (Пс. 144:15; 33:12); и това не е само по отношение на земното щастие, а защото Той избавя от смърт, постоянно закриля и с вечна милост възмездява онези, които е осиновил за Свои хора. Както се казва в другите пророци, “Не си ли Ти вечен, Господи Боже мой, Святий мой! Няма да умрем.” “Господ е наш Съдия, Господ е наш Законодател, Господ е наш Цар, Той ще ни спаси.” “Благословен си ти, Израилю; кой е подобен на теб, народе спасяван от Господа?” (Авак. 1:12; Ис. 33:22; Вт. 33:29). Но за да не се трудим напразно, Пророците непрестанно ни напомнят, че ако Господ е наш Бог, не ни липсва никое добро нещо, и следователно не ни липсва увереност за спасение. И е точно така. Защото ако винаги, когато изгрее върху нас, Неговото лице е съвършен залог за спасение, как може Бог да изяви Себе Си на някой човек като негов Бог, без да му отвори съкровищата на спасението? Като казва, че ще бъде наш Бог, Той казва, че ще живее между нас, както заявява чрез Мойсей (Лев. 26:11). Но ние не можем да се радваме на такова присъствие, без нашият живот да е напълно обхванат от Бога. И макар да не е казано нищо повече, те имаха достатъчно ясно обещание за духовен живот в тези думи, “Аз съм вашият Бог” (Изх. 6:7). Защото Той обявява, че ще бъде Бог не само на техните тела, но и на техните души. Но ако душите не са свързани с Бога в праведност, остават чужди на Него в смърт. От друга страна, този съюз, там, където го има, ще доведе със себе си вечно спасение.

9. Дори в Стария Завет Божията доброта беше по-силна от смъртта

На това можем да добавим, че Той не само заявява, но и обещава, че ще бъде техен Бог. Чрез това тяхната надежда бива разширена отвъд настоящите добрини и насочена към вечността. Нещо повече, че този поглед към бъдещето е бил действителен, се вижда от многото текстове, в които верните се утешават не само в настоящите злини, но и за бъдещето, като си непрекъснато си напомнят, че Бог никога няма да ги изостави. Нещо повече, по отношение на втората част на обещанието, а именно, Божието благословение, неговото простиране отвъд границите на настоящия живот още по-ясно се потвърждава от думите, “Ще бъда Бог и на потомството ти след теб” (Бит. 17:7). Ако заявява Своето благоволение към мъртвите като прави добро на тяхното потомство, как ще откаже Своето благоволение на самите тях? Бог не е като хората, които прехвърлят своята любов към децата на своите приятели, защото след смъртта на приятелите си нямат възможността да изпълнят към тях своите задължения. Но Бог, Чиято доброта не може да бъде осуетена от смъртта, не лишава мъртвите от добрините на Своята милост, която заради тях Той продължава до хиляда поколения. Затова Бог благоволява да даде поразяващо свидетелство за изобилието и величието на Своята доброта, на която те ще се радват след смъртта, като казва, че тя ще се простира към цялото им потомство (Изх. 20:6). Истинността на това обещание бива запечатана и дори изпълнена, когато дълго след смъртта на Авраам, Исак и Яков Той нарича Себе Си техен Бог (Изх. 3:6). И защо? Не е ли това име нелепо, ако те са загинали? Би било същото като да каже, Аз съм Бог на хора, които вече не съществуват. Затова Евангелистите разказват, че именно чрез този аргумент нашият Спасител опроверга садукеите (Мат. 22:23; Лука 20:32), които не можаха да отрекат, че Мойсей свидетелствува за възкресение от мъртвите, тъй като учеше, че всички светии са в Неговата ръка (Вт. 33:3). От това лесно можем да заключим, че смъртта не означава изчезване за онези, които са приети в наставлението, водителството и закрилата на Онзи, Който владее над живота и смъртта.

10. Благословението на светиите не беше земно

Нека сега да видим (и именно в това е същността на нашия спор), дали самите вярващи са били така научени от Господа, че да вярват, че имат по-добър живот на друго място, и да се стремят към него без да обръщат внимание на настоящето. Първо, начинът на живота, който Бог им наложи, беше непрестанно упражняване, което да им напомня, че ако имат надежда само в този свят, от всички хора те са най-нещастни. Адам, най-нещастният от всички, дори само заради спомена за своето изгубено щастие, с трудност снабдяваше своите нужди с усилен труд; и за да не бъде Божието проклятие ограничено до телесния труд, неговата единствена останала утеха стана източник на най-дълбока скръб: Единият от двамата му сина му е отнет от братоубийствената ръка на брат му, докато този, който е останал жив, причинява отвращение и ужас дори със самия си вид. Авел, жестоко убит в разцвета на дните си, е пример за бедствието, което идва върху човека. Докато целият свят живее сигурно в разкош, Ной изморява себе си, като прекарва голяма част от живота в изграждане на ковчега. Той избягва смъртта, но с повече трудности отколкото сто смърти могат да причинят. Освен десетте месеца живот в ковчега, като в някаква гробница, нищо не би мого да бъде по-неприятно от това да остане затворен сред мръсотията на животните. След като се избавя от тези трудности, той се сблъсква с нова причина за скръб. Вижда как собственият му син му се подиграва, и е принуден със собствената си уста да прокълне онзи, когото чрез великата Божия благодат е спасил от потопа.

11. Вярата на Авраам

Само Авраам трябва да се равнява за нас на десетки хиляди, като имаме предвид неговата вяра, която ни е представена като най-добрия пример за вярване, към когото също трябва да гледа целият човешки род за да бъдем Божии деца. Кое може да бъде по-нелепо от това Авраам да бъде баща на всички вярващи, а да не заема дори най-ниското място сред тях? Не може да му откажем място в списъка; нещо повече, не можем да му откажем едно от най-почетните места в него без да разрушим цялата Църква. И така, като разглеждаме неговите опитности в живота, в мига, в който е призован чрез Божията заповед, той се откъзва от приятели, родители и родина, предметите, в които обикновено се състои главното щастие в живота, като че ли съзнателната цел на Господа е била да го лиши от всякакви източници на радост. Малко след като влиза в земята, в която му е заповядано да живее, той бива изгонен от там от глада. В страната, в която се установява за да търси спокойствие, той е принуден заради собствената си безопасност да изложи жена си на блудство. Това трябва да е било по-лошо от хиляда смърти. След като се връща в земята, където ще живее, той отново бива изгонен от глада. Къде е щастието да обитаваш земя, където често трябва да страдаш от глад, дори да умираш от глад, ако не я напуснеш? След това отново, при Авимелех, той е доведен до същата принуда да спасява главата си като изгубва жена си (Бит. 12:12). Докато се скита несигурен насам-натам в продължение на много години, той е принуден поради непрестанните караници на слугите да се раздели със своя племенник, който му е като син. Тази раздяла несъмнено е била за него такава болка, каквато е отрязването на крайник. Малко след това научава, че племенникът му е отведен в плен от врага. Където и да отиде, той среща диви по сърце съседи, които дори не му позволяват да пие от кладенците, които той самият е изкопал с много труд. Защото не би закупил от царя на Герар правото да използва кладенците, ако не му е било забранено. Стига до преклонна възраст без да има деца (най-горчивото и най-неприятно чувство на стари години), когато неочаквано се ражда Исмаил; но Авраам плаща скъпо за неговото раждане в упреците на Сара, като че ли той е причината да смутовете в дома, породени от непокорството на робинята. Накрая се ражда Исак, но от своя страна първородният Исмаил бива изместен и почти враждебно изгонен и изоставен. Исак остава единствен и добрият човек, сега вече изморен от възрастта си, е посветил сърцето си на него, когато малко след това му е заповядано да го принесе в жертва. Какво по-ужасно нещо може да измисли човешкият ум за един баща от това да бъде убиец на сина си? Ако беше отнет от болест, който не би съжалявал дълбоко стареца за това, че му е бил даден син като подигравка, и така скръбта му от бездетността е била удвоена? Ако беше убит от чужденец, това наистина би било много по-лошо от естествена смърт. Но всички тези нещастия са нищо в сравнение с неговото убийство от бащината му ръка. Накратко, през целия си живот той беше притесняван и тормозен по такъв начин, че всеки, който иска да даде пример за нещастен живот, не може да намери по-подходяща картина. Нека никой не казва, че той не е бил толкова нещастиен, защото в крайна сметка е избягнал всички тези бури. Щастлив човек е който спокойно се наслаждава на настоящите благословения без никаква примес на страдание, а не който след безкрайни трудности в продължение на цял живот накрая с усилие се добира до избавление.

12. Вярата на Исак и Яков

Исак е по-малко наскърбен, но и той не се радва на много от сладостите на живота. Той също се сблъсква с онези неприятности, които не позволяват на човек да бъде щастлив на земята. Гладът го гони от Ханаанската земя; жена му е отнета от него; съседите му непрекъснато го притесняват и тормозят по всякакъв начин, така че е принуден да воюва дори за водата. У дома е притесняван дори от снахите си; уязвен е от враждата между синовете си и няма друго лекарство за това голямо зло освен да изпрати сина, когото е благословил, в изгнание (Бит. 26:27). Яков също не е нищо друго освен поразяващ пример за най-голямо нещастие. Детството му преминава най-неутешно у дома под заплахите и тревогите от своя по-голям брат, и в крайна сметка е принуден да се съобрази с тях (Бит. 27:28). Беглец от своите родители и от своята родна земя, в допълнение към трудностите на изгнанието, отношението, което получава от своя чичо, в никакъв случай не е по-любезно и по-човечно (Бит. 29). Като че ли е малко да прекара седем години на усилено и тежко слугуване, той бива измамен със съпругата си. Заради другата жена трябва да премине през ново слугуване, по време на което, както той самият се оплаква, слънчевият пек го изгаря през деня, докато прекарва безсънни нощи в мраз и студ (Бит. 31:40, 41). Двадесет години той живее този горчив живот и всекидневно понася скърби от своя тъст. Нито пък намира спокойствие в дома си, който бива смущаван и почти разрушен от омразите, свадите и ревността на двете си съпруги. Когато му е заповядано да се върне в родната си земя, той е принуден да тръгне по начин, който прилича на позорно бягство. Дори тогава не може да избегне несправедливостта на своя тъст, а в посред пътуването е нападнат от него с надменност и упреци (Бит. 31:20). Междувременно попада в още по-голяма трудност (Бит. 32, 33). Защото като наближава своя брат, пред него стойто толкова форми на смърта, колкото един жесток враг може да измисли. Затова, докато чака неговото пристигане, той бива смущаван и измъчван от тежки страхове; и когато брат му се появява, той пада в краката му полумъртъв, докато осъзнава, че брат му е далеч по-добронамерен, отколкото си е позволявал да се надява. Нещо повече, когато най-после влиза в земята, той е лишен от Рахил, своята единствена любима съпруга. След това чува, че синът, който тя му е родила и когото е обичал повече от всички други деца, е погълнат от див звяр (Бит. 37:33). Той самият свидетелствува колко дълбока е тъгата, причинена от неговата смърт, когато след много сълзи упорито отказва утешение, заявявайки, че сам ще слезе ридаейки в гроба на своя син. В същото време, каква ли мъка, горчивина и скръб трябва да са му били причинени от отвличането и позора на неговата дъщеря, и от жестокото отмъщение на синовете му, което не само му създава лошо име сред всички жители на земята, но и го излага на голяма опасност от унищожение (Бит. 34)? Следва ужасното нечестие на първородния му Рувим, нечестие, което няма равно на себе си (Бит. 36:22). Ако позорът върху съпругата е едно от най-големите нещастия, какво да кажем, когато злодеянието е извършено от сина? Малко след това семейството отново е омърсено с кръвосмешение (Бит. 38:18). Всички тези нещастия биха могли да смажат един ум, който иначе би бил най-твърд и непоклатим в бедствието. Към края на своя живот, когато търси избавление за себе си и своето семейство от глада, той е поразен от вестта за ново нещастие, че единият от неговите синове е в затвора, и за да го получи обратно, той трябва да повери на други своя възлюбен син Вениамин (Бит. 42, 43). Кой може да си помисли, че в такава поредица от нещастия му е бил даден дори един миг, в който да диша спокойно? Затова сам той заявява на Фараона, “Малко и зло е било числото на годините на живота ми” (Бит. 47:9). Като заявява, че е прекарал живота си в постоянно нещастие, той отрича да е преживял благоденствието, което му е било обещано от Господа. Следователно Яков или си е съставил злобно и неблагодарно отношение към благоволението на Господа, или правилно заявява, че е живял нещастно на земята. Ако е така, следва, че неговата надежда не може да е била основана върху земни цели.

13. Патриарсите търсеха вечния живот

Ако тези святи патриарси са очаквали щастлив живот от Божията ръка (и несъмнено е било така), те са търсели и очаквали щастие, което е различно от земния живот. Това възхитително е показано от Апостола, “С вяра се засели в обещаната земя като в чужда, и живееше в шатри, както и Исак и Яков, наследниците заедно с него на същото обещание. Защото очакваше града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог.” “Всички тези умряха във вяра, тъй като не бяха получили изпълнението на обещанията; но ги видяха и поздравиха отдалеч, като изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята. А онези, които говорят така, явно показват, че търсят отечество; и ако наистина са имали в ума си онова отечество, от което бяха излезли, намерили биха случай да се върнат” (Евр. 11:9, 10, 13-16). Те биха били по-глупави от камъни така упорито да следват пророчества, за които не се вижда никаква надежда на земята, ако не очакваха тяхното изпълнение на друго място. Това, на което Апостолът особено настоява, и то не без основание, е, че те наричаха този свят странствуване, както и Мойсей също казва (Бит. 47:9). Ако бяха пришълци и чужденци в Ханаанската земя, къде е Господнето обещание, което ги определи като нейни наследници? От това е очевидно, че обещанието за притежание, което те приеха, се простира отвъд нея. Затова и не придобиха дори една стъпка земя в Ханаанската земя, освен за гробница; като така засвидетелствуваха, че не се надяваха да получат ползата от обещанието преди своята смърт. И това е причината Яков да положи толкова голяма стойност върху това да бъде погребан там, че поиска от Йосиф да се закълне, че ще го направи; и Йосиф поиска неговите кости много поколения след неговата смърт, дълго след като бяха станали на прах, също да бъдат пренесени там (Бит. 47:29, 30; 50:25).

14. За светиите смъртта е вход към живота

Накратко, очевидно е, че през целия си живот те гледаха към бъдещото благословение. Защо Яков се стремеше толкова ревностно към първородството и пое толкова рискове заради него, ако то щеше да му донесе само изгнание и лишения, но никакво добро, ако не гледаше към някакво по-висше благословение? И той заявява в едно от последните изречения, които произнася, че именно това е било неговото чувство, “Твоето спасение чаках, Господи” (Бит. 49:18). Какво спасение е чакал на смъртното си легло, ако не е виждал в смъртта начало на нов живот? И защо да говорим за светиите и Божиите деца, когато дори човек, който иначе се противи на истината, също е почувствувал това? Защото какво имаше предвид Валаам, когато каза, “Дано умра както умират праведните, и сетнините ми да бъдат като техните!” (Чис. 23:10), ако не е бил уверен в това, което Давид по-късно заявява, “Скъпоценна е пред Господа смъртта на светиите Му” (Пс. 116:15; 34:12)? Ако смъртта беше цел и последна граница, не може да се направи никакво разделение между праведните и нечестивите. Истинското разделение е различната съдба, която ги очаква след смъртта.

(Продължение на този аргумент с позоваване на текстове от Давид, Йов, Езекиил и други, 15-22)
15. Давид прогласява надежда

Още не сме минали книгите на Мойсей, чието единствено служение според нашите противници е да подтикне хората да се покланят на Бога като поставя пред тях плодородието на земята и нейното цялостно изобилие; но за всеки, който не отхвърля съзнателно светлината, има ясно свидетелство за духовен завет. Но ако стигнем до Пророците, ще видим, че там Христовото царство и вечният живот са изявени в най-ярка светлина. Първо, Давид, като най-първи от тях според реда на Божията наредба, говори за небесните тайни по-неясно от тях, и все пак с каква яснота и увереност сочи към тях във всичко, което казва. Стойността, която той поставя върху своя земен живот, се вижда от следните думи, “Защото съм странник при Теб и прищълец, както бащите ми. Наистина, всеки човек, колкото и яко да стои, е само лъх, наистина, всеки човек ходи като сянка. И сега, Господи, какво чакам? Надеждата ми е в Теб” (Пс. 39:12, 5-7). Този, който изповядва, че на земята няма нищо сигурно или стабилно, и все пак твърдо държи своята вяра в Бога, несъмнено вижда за себе си щастие, запазено на друго място. Той винаги призовава вярващите към това видение, когато иска истински да ги утеши. Защото на друго място, след като говори за човешкия живот като преходна и мимолетна суета, той добавя, “Милостта на Господа е от века и до века върху онези, които Му се боят” (Пс. 103:17). На това съответствува и текстът в друг псалм, “Отдавна Ти, Господи, си основал земята, и дело на Твоите ръце са небесата. Те ще изчезнат, а Ти ще пребъдваш; да, те всички ще овехтеят като дреха; като облекло ще ги смениш, и ще бъдат изменени. Но Ти си същият, и Твоите години няма да се свършат. Децата на слугите Ти ще се установят, и потомството им ще се утвърди пред Теб” (Пс. 103:25-28). Ако въпреки унищожението на небето и земята праведните няма да престанат да бъдат установени пред Бога, следва, че тяхното спасение е свързано с Неговата вечност. Но тази надежда не би могла да съществува, ако не се обляга на обещанието, изразено от Исая, “Небето ще изчезне като дим, и земята ще овехтее като дреха, и онези, които живеят на нея, подобнно ще измрат; но Моето спасение ще трае до века, и правдата Ми няма да се отмени” (Ис. 51:6). Тук правдата и спасението са определени като вечни, не в смисъл че пребъдват в Бога, а че така биват преживявани в живота на хората.

16. Още текстове относно бъдещия живот

Другите неща, които навсякъде биват говорени относно благоденствието на вярващите, също не могат да бъдат разбирани в друг смисъл, освен като отнасящи се за изявлението на небесната слава. Такива са следните текстове: “Той запазва душите на Своите светии; избавя ги от ръката на нечестивите. Светлина осиява праведния, и радост правия по сърце.” “Неговата правда трае завинаги; рогът му ще бъде издигнат в почит – пожеланието на нечестивия ще загине.” “Наистина праведните ще отдават благодарности на Твоето име; честните ще обитават в Твоето присъствие.” “Паметта на праведния ще се пази вечно.” “Господ избавя душите на Своите слуги.” Но Господ често оставя Своите слуги не само да бъдат притеснявани от насилието на нечестивите, но и да бъдат разкъсвани и унищожавани; позволява добрите да чезнат в безпаметност и най-долна бедност, докато неправедните блестят като звездите; и макар Той да оттегля светлината на Своето лице от тях, те не престават да изпитват радост. Затова Давид не прикрива истината, че ако вярващите съсредоточат очите си върху настоящото състояние на света, те ще бъдат горчиво изкушавани да вярват, че в почтеността няма нито благоволение, нито награда в Бога; толкова много преуспява и процъфтява безбожието, докато праведните са подтискани от позор, бедност, презрение и всякакви изпитания. Псалмистът казва, “А колкото за мен, краката ми почти се отклониха, без малко бяха се подхлъзнали стъпките ми. Защото завидях на надменните, като гледах благоденствието на нечестивите.” Накрая, като завършва разказа си, той заключава, “И мислех да разбера това, но ми се виждаше много мъчно, докато влязох в Божието светилище, и разбрах сетнината им” (Пс. 73:2, 3, 16, 17).

17. Надеждата на праведните се издига над настоящите нещастия и гледа към бъдещия живот

И така, дори от тази изповед на Давид нека да осъзнаем, че святите бащи под Стария Завет не са били в незнание, че в този свят Бог рядко или никога не дава на Своите слуги изпълнението на това, което им е обещано, и следователно е насочил умовете им към Своето светилище, където за тях са натрупани съкровища, неоткрити в настоящия живот на сенките. Това светилище е крайният Божий съд, който, тъй като не са можели да видят с очи, са се задоволявали да осъзнаят чрез вяра. Вдъхновени от тази увереност, те не са се съмнявали, че каквото и да стане в света, в крайна сметка ще дойде време, когато Божиите обещания ще бъдат изпълнени. Това се свидетелствува от изрази като следните: “Аз ще видя лицето Ти в правда; когато се събудя, ще се наситя от изгледа Ти” (Пс. 17:15). “Аз съм като маслина, която зеленее в Божия дом” (Пс. 52:8). И отново, “Праведният ще цъфти като палма, ще расте като кедър в Ливан; насадени в дома на Господа ще цъфтят в дворовете на нашия Бог. Ще бъдат плодоносни и в дълбока старост, ще бъдат сочни и зелени” (Пс. 92:12-14). Малко преди това той възкликва, “Колко са велики Твоите дела, Господи! Твърде дълбоки са мислите Ти.” “Нечестивите изникват като тревата, и всички, които вършат беззаконие, цъфтят, само за да се изтребят вечно.” Къде е този блясък и красота на праведните, ако не е фактът, че изгледът на този свят е променен от изявата на небесното царство? Като повдигат очите си към вечния свят, те презират временните трудности и нещастия на настоящия живот и уверено извикват тези възклицания: “Никога не ще допусне да се поклати праведният. Но Ти, Боже, ще ги сведеш в рова на погибелта; мъже кръвопийци и измамници няма да стигнат и до половината на дните си” (Пс. 55:22, 23). Къде в този свят има ров на вечна погибел да погълне нечестивите, за чието щастие се казва на друго място, “Прекарват дните си в благополучие, и в една минута слизат в гроба” (Йов 21:13)? От друга страна, къде е голямото благоденствие на светиите, които, както Давид се оплаква, са не само смущавани, но навсякъде биват дълбоко наранявани и подтискани? Ето тук: Той поставя пред очите си не несигурните превратности в света, вълнуващ се като бурно море, а това, което Господ ще направи, когато един ден се заеме да основе вечното състояние на небето и земята, както на друго място умело описва: “Но онези, които уповават на имота си, и се хвалят с голямото си богатство, нито един не може никак да изкупи брата си, нито да даде на Бога откуп за него.” “Защото гледа, че мъдрите умират, и заедно с тях загиват безумният и несмисленият, и оставят богатството си на други. Тайната им мисъл е, че домовете им ще траят вечно, и жилищата им от поколение в поколение; наричат земите си със своите си имена. Но човекът не пребъдва в чест; прилича на животните, които загиват. Това е пътят на безумните; но пак идващите подир тях хора одобряват думите им. Назначават се като овце за ада; смъртта ще им бъде овчар; и праведните ще ги завладеят призори; и красотата им ще овехтее, като адът ще остане за жилище на всеки един от тях” (Пс. 49:6, 7, 10-14). С тази подигравка с глупавите, че се задоволяват с временните и непостоянни светски наслади, той показва, че мъдрите трябва да търсят съвсем различно щастие. Но той още по-ясно изявява скритото учение за възкресението, когато установява царство за праведните след като нечестивите биват съборени и унищожени. Защото как иначе да разбираме “призори,” ако не е откровение за нов живот, започващ тогава, когато настоящият живот завърши?

18. Тяхното щастливо бъдеще е различно от това на нечестивите

От това следва и размишлението, което вярващите използват като утеха в своите страдания и помощ за тяхното дълготърпение: “Гневът Му е само за една минута, а благоволението Му е за цял живот” (Пс. 30:5). Как техните скърби, които продължават през целия им живот, престават за един миг? Къде виждат дългата продължителност на Божията щедрост, от която са опитали съвсем малко? Ако гледаха към земята, не биха открили нищо такова; но като гледат към небето, те виждат, че времето, за което Господ наскърбява Своите светии, е само един миг, а милостите, които натрупва за тях, са вечни; от друга страна, те виждат, че за нечестивите, които сънуват щастие само за миг, има запазено вечно и безкрайно унищожение. От това идват следните изрази: “Паметта на праведния е благословена, а името на нечестивите ще изгние” (Пр. 10:7). “Скъпоценна е пред Господа паметта на светиите Му” (Пс. 116:15). И отново в Самуил: “Ще пази краката на светиите Си; а нечестивите ще загинат в тъмнината” (1 Царе 2:9); показвайки, че те добре са знаели, че колкото и да бъдат тормозени праведните, техният край е живот и мир; че колкото и приятни да са насладите на нечестивите, те постепенно водят до бездните на смъртта. Затова те наричат смъртта на такива хора като смърт “на необрязани,” тоест хора, които са отсечени от надеждата на възкресението (Езек. 28:10; 31:18). Затова Давид не може да си представи по-голямо проклятие от това: “Да се изличат от книгата на живота, и с праведните да не се запишат” (Пс. 69:28).

19. Йов като свидетел на безсмъртието

Най-забележителният текст е този в Йов: “Защото зная, че е жив Изкупителят ми, и че в последно време ще застане на земята; и като изтлее след кожата ми това тяло, вън от плътта си ще видя Бога; Когото сам аз ще видя, и очите ми ще гледат, и то не като чужденец” (Йов 19:25-27). Онези, които искат да покажат някакво остроумие, твърдят, че тези думи не трябва да бъдат разбирани за последното възкресение, а за деня, когато Йов очаква Бог да се отнесе по-милостиво към него. Като признаваме, че отчасти това е вярно, ние обаче ще поискаме от тях, независимо дали го искат, да признаят, че Йов никога не би достигнал такава пълнота на надеждата, ако неговите мисли не се бяха издигнали по-високо от земята. Затова трябва да признаят, че този, който вижда, че Изкупителят ще бъде с него когато той легне в гроба, трябва да е издигнал очите си към бъдещото безсмъртие. За онези, които мислят само за настоящия живот, смъртта е върховното отчаяние; но тя не може да унищожи надеждата на Йов. “Ако и да ме убие,” казва той, “аз пак ще Го чакам” (Йов 13:15). Нека никой заядливец тук не изскача с възражението, че това са думи само на малко хора, и те по никакъв начин не доказват, че сред евреите е имало такова учение. На това моят незабавен отговор е, че в такива текстове тези малко хора не изговарят някаква скрита мъдрост, до която са допускани само избрани хора, а тъй като са били назначени от Святия Дух да бъдат учители на народа, те открито са прогласявали Божиите тайни, които всички е трябвало да научат като принципи на общественото поклонение. Следователно, когато слушаме, че тези текстове, които Святият Дух говори така изразително и ясно за духовния живот, са били открити пророчества в еврейската Църква, би било нетърпимо извращение да ги ограничаваме изцяло до един плътски завет, отнасящ се само за земята и земните благословения.

20. Пророците като свидетели на безсмъртието

Когато стигнем до късните пророци, имаме възможноста свободно да говорим като у дома си. Ако, когато ставаше въпрос за Давид, Йов и Самуил, победата не беше трудна, тя е още по-лусна тук; защото начинът и наредбата, които Бог използва в управлението на завета на Своята милост, са такива, че колкото повече наближава времето на неговото пълно изявяване, толкова повече се добавя всекидневно към светлината на откровението. Затова началото, когато на Адам се дава първото обещание за спасение (Бит. 3:15), са проблеснали само няколко слаби искри; с допълненията след това започва да се изявява повече светлина, и тя продължава постепенно да се увеличава и да блести с още по-голям блясък, докато накрая облаците биват разпръснати и Христос Слънцето на правдата осиява и с пълен блясък осветява цялата земя (Мал. 4). Затова като се позоваваме на Пророците не можем да се страхуваме, че ще ни липсва доказателство; но като виждам огромното количество материали, които ще заемат повече от нашето време, отколкото е уместно за естеството на нашата работа (наистина, този предмет ще изисква един отделен том), и тъй като вярвам, че с това, което вече е казано, съм постлал пътя, така че всеки читател с поне малко разбиране може да продължи без да се затруднява, ще избягна многословието, което сега не е необходимо; само ще напомня на моите читатели да влязат в този предмет с ключа, който вече поставих в ръцете им (по-горе, Глава 4, р. 3, 4), а именно, че винаги, когато Пророците споменават щастието на вярващите (щастие, от което едва ли могат да се открият някакви следи в настоящия живот), те трябва да прибягват към това разграничение: Че за да препоръчат по-убедително Божията доброта на хората, те са използвали времеви благословения, като някаква скица, с която да я очертаят, и все пак са нарисували такъв портрет, който да издигне умовете им над земята, над елементите на този свят и над всичко, което ще загине, и да ги принуди да мислят за благословението на един бъдещ и духовен живот.

21. Долината със сухи кости в Езекиил

Ще е достатъчен един пример. Когато израилтяните бяха отведени във Вавилон, тяхното разпиляване беше почти смърт, и те едва ли биха могли да бъдат убедени, че пророчеството на Езекиил за тяхното възстановяване (Езек. 37:4) не е само басня, защото име изглеждало същото като пророчество, че изгнили трупове могат да бъдат върнати към живот. За да покаже, че дори в този случай няма нищо, което да Му попречи да покаже Своята доброта, Господ поставя във видение пред пророка поле, пълно със сухи кости, които само чрез силата на Своето Слово Той в един миг възстановява в живот и сила. Наистина, видението послужи за да поправи неверието на евреите по онова време, но също да им напомни че силата на Господа се простира по-далеч от връщането на народа в земята, тъй като чрез едно кимване Той може да даде живот на мъртви пръснати кости. Затова този текст може да бъде уместно сравнен с този в Исая, “Твоите умрели ще оживеят; моите мъртви тела ще възкръснат. Събудете се и запейте радостно вие, които обитавате в пръстта, защото росата Ти е като росата по тревите, и земята ще предаде мъртвите. Елате, Мои хора, влезте в скришните си стаи, и затворете вратите след себе си; скрийте се за един малък миг, докато премине гневът. Защото ето, Господ слиза от мястото Си, за да накаже жителите на земята за беззаконието им; и земята ще открие кървите си, и не ще покрие вече убитите си” (Ис. 26:19-21).

22. Още текстове от други пророци

Но би било нелепо да тълкуваме всички текстове с един и същи принцип; защото има някои, които без никаква неяснота сочат към бъдещото безсмъртие, което очаква вярващите в небесното царство. Някои от тях вече цитирахме, а има и много други, но особено следните два. Единият е в Исая, “Защото както новото небе и новата земя, които Аз ще направя, ще пребъдат пред Мен, казва Господ, така ще пребъде родът ви и името ви. И от новолуние до новолуние, и от събота до събота, ще идва всяка твар да се покланя пред Мен, казва Господ. И като излязат, ще видят труповете на хората, които са престъпили против Мен; защото техният червей няма да умре, нито ще угасне огънят им; и те ще бъдат гнусни на всяка твар” (Ис. 66:22-24). Другият текст е в Данаил: “В онова време великият княз Михаил, който се застъпва за твоите хора, ще се повдигне; и ще настане време на страдание, каквото никога не е бивало откакто народ съществува до онова време; и в онова време твоите хора ще се отърват – всеки, който се намери записан в книгата. И множеството от спящите в пръстта ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение” (Дан. 12:1, 2).

23. Обобщение и заключение: Единството на двата завета относно вечния живот

Ще бъда по-малко подробен в доказването на двете оставащи точки, а именно, че Патриарсите са имали Христос като залог на своя завет и са поставили цялата си надежда за благословение в Него, тъй като тези точки са по-ясни и няма много противоречие по тях. Затова нека положим уверено като истина, която никой замисъл на дявола не може да унищожи, че Старият Завет, който Господ направи с народа на Израел, не беше ограничен до земни неща, а съдържаше обещание за духовен и вечен живот, очакването на който трябваше да бъде отпечатано върху умовете на всички, които истинно са били приели завета. Нека да отхвърлим далеч от нас безсмисления и гибелен възглед, че Господ не е предложил нищо не евреите, или че те не са търсели нищо освен изобилие от храна, плътски наслади, богатство, външно влияние, многобройно потомство и всички тези неща, които нашето животинско естество смята за ценни. Защото дори сега единственото небесно царство, което Господ Исус Христос обещава на Своите последователи, е това, в което те ще седнат с Авраам, Исак, и Яков (Мат. 8:11); а Петър заявява на юдеите по онова време, че са наследници на благодатта на Благовестието защото са синове на пророците, и са приети в завета, който Господ от древни времена е направил със Своя народ (Деян. 3:25). И за да не остане свидетелството ни само думи, нашият Господ го потвърди с делата Си (Мат. 27:52). В мига, в който възкръсна, Той благоволи да направи много от светиите съучастници в Своето възкресение и позволи те да бъдат видени в града; като така даде сигурно уверение, че всяко нещо, което той направи и пострада в закупуването на вечното спасение, принадлежи също толкова на вярващите под Стария Завет, колкото и на нас. Наистина, както Петър свидетелствува, те бяха изпълнени със същия Дух на вяра, чрез Който ние биваме новородени към живот (Деян. 15:8). Когато слушаме, че същият Дух, Който е някаква искра на безсмъртие в нас (затова е наречен “залог” за нашето наследство, Еф. 1:14), обитаваше по същия начин в тях, как можем да си позволим да им отречем същото наследство? Затова е още по-чудно как садукеите по онова време са изпаднали в такава степен на затъпялост, че да отрекат и възкресението, и действителното съществуване на духове, като и двете са засвидетелствувани с толкова много поразителни текстове от Писанието. Още по-чудна би била глупостта на един цял народ по онова време да очаква земно царуване на Месия, ако много преди Писанието не беше предсказало това като наказание, което те ще понесат за това, че са отхвърлили Благовестието, като Бог в Своето справедливо осъждение заслепи умовете, които доброволно приеха тъмнината като отхвърлиха предложената им от небето светлина. Те четат и постоянно прехвърлят страниците на Мойсей, но завесата им пречи да видят светлината, докато не бъдат обърнати към Христос, между Когото и Мойсей те сега упорито се стремят да поддържат някакво разделение.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002