| Назад | Напред |

Глава Шестнадесета

16. КАК ХРИСТОС ИЗПЪЛНИ СЛУЖЕНИЕТО НА ИЗКУПИТЕЛ В ПРИДОБИВАНЕТО НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ. СМЪРТТА, ВЪЗКРЕСЕНИЕТО И ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ХРИСТОС.

Тази глава съдържа четири главни части:

  1. Общо разглеждане на цялата тема, включително разглеждане на необходимия въпрос относно справедливостта на Бога и Неговата милост в Христос, р. 1-4.
  2. Как Христос изпълни служението на Изкупител във всичките му части, р. 5-17. Неговата смърт, погребение, слизане в ада, възкресение, възнесение на небето, сядане отдясно на Бащата и връщане в Съда.
  3. Тъй като тук бива изложена голяма част от Изповедта на вярата, следва изявление за възгледа, който трябва да имаме относно Изповедта, която обичайно се приписва на Апостолите, р. 18.
  4. Заключение, с изложение на учението за Изкупителя Христос, и употребата на това учение, р. 19.

Раздели.

  1. Всичко, от което се нуждаем, съществува в Христос. Как можем да го придобием.
  2. Въпрос относно начина на примиряване на Божията справедливост с Божията милост. Изрази в Писанието, чиято цел е да ни научат колко нещастно е нашето положение без Христос.
  3. Горният въпрос не е неуместен, тъй като Бог намира в нас основание както за омраза, така и за любов.
  4. Това се потвърждава от текстове в Писанието и от Августин.
  5. Втората част на главата, разглеждаща нашето изкупление в Христос. Първо, общ поглед. Изкуплението идва от целия живот на покорство на нашия Спасител, но конкретно се приписва на Неговата смърт. Доброволното покорство на Христос. Неговите страдания. Неговата присъда от Пилат. Две неща, на които трябва да обърнем внимание в присъдата.
    1. Че беше причислен сред разбойниците.
    2. Че беше обявен от съдията за невинен. Как да използваме това.
  6. Защо Христос беше разпънат. Това скрито учение е изобразено в Закона и завършено от Апостолите и Пророците. В какъв смисъл Христос стана проклятие за нас. Кръстът на Христос е свързан с проливането на Неговата кръв.
  7. За смъртта на Христос. Защо умря. Ползи от Неговата смърт. За погребението на Христос. Ползи от него.
  8. За слизането в ада. Тази част постепенно бива въведена в Църквата. Не трябва да бъде отхвърляна, нито обърквана с предишната част относно погребението.
  9. Нелепото учение относно Limbus Patrum. Опровержение на тази басня.
  10. По-подробно изложение на частта за слизането в ада. Това е сериозно основание за утеха.
  11. Потвърждение на това изложение от текстове от Писанието и трудовете на древните Теолози. Опровержение на едно възражение. Ползи от това учение.
  12. Друго възражение, че когато казваме, че Христос се е страхувал, това е обидно за Него и Му приписваме отчаяние. Отговор от изявленията на Евангелистите, че Той наистина се страхуваше, беше смущаван, застрашаван и изкушаван във всяко отношение като нас, но без грях. Защо Христос благоволи да стане слаб. Той се страхува без грях. Опровержение на друго възражение, с отговор на въпроса, дали Христос се страхуваше от смъртта и защо. Когато Христос слезе в ада и как. Казаното опровергава ересите на Аполинарис и на монотелитите.
  13. За възкресението на Христос. Многото ползи от него.
    1. Нашата праведност пред Бога е обновена и възстановена.
    2. Неговият живот е основа на нашия живот и надежда, а също и действуващ извор на нов живот в нас.
    3. Залог за нашето бъдещо възкресение.
  14. За възнесението на Христос. Защо се възнесе. Ползите от него.
  15. Христос седна отдясно на Бащата. Какво означава това.
  16. Многото ползи от възнесението на Христос.
    1. Дава достъп до царството, което беше затворено за нас поради Адам.
    2. Застъпва се за нас пред Бащата.
    3. Тъй като Неговите добродетели биват вложени в нас, Той действува ефективно в нас за спасение.
  17. За връщането на Христос в съда. Естеството на този съд. Живите и мъртвите, които ще бъдат съдени. Примиряване на текстове, които видимо си противоречат. Действието на съда.
  18. Ползи от учението за връщането на Христос за съд. Третата част на главата, обясняваща какъв трябва да е нашият възглед относно Апостолската Изповед на вярата. Обобщение на Апостолската Изповед.
  19. Заключение на цялата глава, показващо, че в Христос се съдържа спасението на избраните във всичките му части.

(Като сме отчуждени поради греха от Бога, Който все пак ни обича, ние биваме примирени чрез Христос, 1-4)
1. Изкупителят

Всичко, което досега казахме за Христос, води до един извод, че осъдени, мъртви и изгубени сами по себе си, ние трябва да търсим в Него правда, избавление, живот и спасение, както сме учени от известните думи на Петър, “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено на хората, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Името Исус не Му беше дадено случайно, или произволно, или по човешка воля, но беше донесено от небесата от ангел, като вестител на Божията заповед; като е добавена и причината, “защото Той ще спаси хората Си от греховете им” (Мат. 1:21). В тези думи трябва да се обърне внимание на това, което отбелязахме на друго място, че служението на Изкупител Му беше възложено именно с цел Той да стане наш Спасител. И все пак, изкуплението би било неистинно, ако не ни води чрез непрекъснат напредък към окончателната цел на сигурността. Затова, в мига, в който се отвърнем от Него дори в най-малка степен, спасението, което пребъдва изцяло в Него, постепенно изчезва; така че всички, които не уповават съзнателно на Него, се лишават от всяка благодат. Заслужава си да помним винаги забележката на Бернар: Името на Исус не е само светлина, но и храна, а дори и масло, без което всяка духовна храна остава суха; сол, без която като подправка всичко, което ядем, е безвкусно; накратко, мед в устата, музика в ухото, радост в сърцето, и в същото време лекарство; всеки разговор, в който не се чува това име, е безсмислен (Bernar in Cantica., Serm. 15). Но тук е необходимо внимателно да размислим по какъв начин придобиваме спасение от Него, за да бъдем не само уверени, че Той е Начинателят на спасението, но като сме приели всичко, което е достатъчно като сигурна основа на нашата вяра, да избягваме всичко, което ни прави да се колебаем. Защото като виждаме, че никой човек не може да се вгледа в себе си и сериозно да размисли какъв е, без да почувствува, че Бог се гневи и във вражда срещу него, и като искрено копнеем да можем да възстанови Неговото благоволение (което не може да бъде без умилостивение), сигурността, която тук се изисква, не е нещо обикновено; тъй като грешниците, ако не са освободени от вината, винаги са под гнева и проклятието на Бога, Който, тъй като е справедлив Съдия, не може да позволи Неговият Закон да бъде безнаказано нарушаван, но е готов за възмездие.

2. Осъзнаването на Божия гняв ни прави благодарни за Неговата любов в Христос

Но преди да продължим нататък, трябва междувременно да видим как може да се каже, че Бог, който ни възпира в Своята милост, е бил наш враг преди да ни е примирил в Христос. Защото как би могъл да ни даде Своя единороден Син като особен залог за Своята любов, ако преди това не ни е приел с незаслужено благоволение? Тъй като изглежда, че в това има противоречие, ще дам решение на този проблем. Начинът, по който Духът обикновено говори в Писанието, е, че Бог е бил враг на хората преди да бъдат възстановени в благоволение чрез смъртта на Христос (Рим. 5:10); че са били проклети преди тяхното нечестие да бъде изкупено чрез жертвата на Христос (Гал. 3:10, 13); че са били отделени от Бога преди да бъдат приети в общение чрез Христовото тяло (Кол. 1:21, 22). Такива начини на изразяване са приспособени за нашите възможности, за да можем по-добре да разберем колко нещастно и бедствено е нашето положение без Христос. Защото ако не се каже с ясни думи, че Божият гняв, възмездие и вечна смърт са върху нас, ние ще осъзнаваме по-слабо нашето нещастно положение без Божията милост, и ще сме по-малко склонни да оценим благословението на спасението. Например, ако кажем на един човек – ако по времето, когато беше грешник, Бог те беше намразил и те беше отхвърлил, както заслужаваш, твоята съдба щеше да бъде ужасна смърт; но по Своя воля и от незаслужена щедрост Той те запази в Своето благоволение, като не допусна да бъдеш отделен от Него и по този начин те спаси от опасност – човекът наистина ще бъде трогнат и до известна степен ще осъзнае колко много дължи на Божията милост. Но ако му кажем, както Писанието учи, че е бил отделен от Бога поради греха, наследник на гняв, изложен на проклятието на вечната смърт, изключен от всяка надежда за спасение, напълно чужд на Божието благословение, роб на Сатана, пленник под игото на греха; и накрая, осъден на ужасна смърт и вече участвуващ в нея; и тогава се намесва Христос, поема на Себе Си наказанието и понася това, което е надвиснало върху грешниците поради справедливия Божий съд; със Своята кръв изкупи греховете, които са ги правели омразни на Бога, чрез това изкупление умилостиви и напълно примири Бога Баща, чрез Своето застъпничество утоли Неговия гняв и на тази основа установи мир между Бога и хората и чрез тази връзка придоби Божието благоволение към тях; дали тези неща няма да го трогнат толкова по-дълбоко, колкото по-ярко представят размера на бедствието, от което е бил избавен? Накратко, тъй като нашият ум не може да осъзнае живота чрез Божията милост с достатъчна искреност, или да го приеме с дължимата благодарност, ако преди това не е подтиснат от страх поради Божия гняв и смутен от мисълта за вечната смърт, ние сме така наставлявани от Божията истина, че да осъзнаем, че без Христос Бог е враждебен на нас и е издигнал Своята ръка за нашето унищожение. Като сме учени на това, ние гледаме само към Христос за Божието благоволение и бащинска любов.

3. Божият гняв против неправдата; Неговата любов предхожда нашето примиряване в Христос

Макар тези думи да са приспособени към слабостта на нашите способности, те не са неверни. Защото Бог, Който е съвършената правда, не може да обича нечестието, което вижда във всички хора. Следователно всички ние имаме вътре в себе си нещо, което да заслужава Божията омраза. И така, първо, по отношение на нашето извратено естество, и второ, поради извратеното поведение, което следва от него, ние всички сме противни на Бога, виновни пред Него и по естество деца на ада. Но тъй като Господ не желае да унищожи това в нас, което е от Него, Той все още намира нещо в нас, което в Своята доброта може да обича. Защото макар че по наша вина сме грешници, ние все още сме Негови създания; макар да сме довели смърт върху себе си, Той ни е създал за живот. Така Неговата благодатна любов Го подтиква да ни приеме в Своето благоволение. Но ако има вечно и несъвместимо противоречие между правдата и нечестието, докато оставаме грешници, ние не можем да бъдем напълно приети. Затова, за да може да бъде премахната всяка причина за вражда и за да може да ни примири напълно със Себе Си, чрез изкуплението, дадено в смъртта на Христос, Той премахва всяко зло, което е в нас, така че ние, които преди сме били мръсни и нечисти, сега се явяваме пред Него праведни и святи. По този начин Бог Баща чрез Своята любов предварително подготвя и извършва нашето примирение в Христос. Именно защото първо ни е обикнал, Той след това ни примирява със Себе Си. Но тъй като нечестието, което заслужава Божието негодувание, остава в нас докато не ни дойде на помощ смъртта на Христос, и това нечестие е проклето и осъдено в Неговия поглед, ние не биваме приети в пълно и сигурно общение с Бога, ако Христос не ни съедини с Него. Следователно, ако искаме да държим надеждата, че Бог е умилостивен и благонамерен към нас, ние трябва да съсредоточим очите и умовете си само върху Христос, тъй като само на Него дължим това, че нашите грехове, които неизбежно предизвикват Божия гняв, не ни биват вменявани.

4. Делото на изкуплението следва от Божията любов; следователно, изкуплението не е причина за любовта

По тази причина Павел казва, че Бог “ни е благословил в Христос с всяко духовно благословение в небесни места; като ни е избрал в Него преди създанието на света” (Еф. 1:3, 4). Тези неща са ясни и съобразени с Писанието, и възхитително съвместяват текстовете, в които се казва, че “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син” (Йоан 3:16); и все пак, че “когато бяхме врагове, бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му” (Рим 5:10). Но за да дадем допълнителна увереност на онези, които искат и потвърждение от авторитета на ранната Църква, ще цитирам един текст от Августин в същия смисъл: “Необхватна и непроменима е Божията любов. Защото Той ни обикна не едва след като бяхме примирени с Него чрез кръвта на Неговия Син, а ни обикна преди създанието на света, за да можем заедно с Неговия единороден Син да бъдем Божии синове още преди да ни е имало. Нашето примиряване чрез смъртта на Христос не трябва да се разбира така, като че ли Синът ни е примирил, за да може Бащата, Който дотогава ни е мразил, да започне да ни обича, а че вече сме били примирени с Него, Който ни е обикнал, макар да е във вражда с нас поради нашия грях. За истинността на тези две твърдения имаме свидетелството на Апостола, ‘Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас’ (Рим. 5:8). Следователно Той е имал тази любов към нас дори тогава, когато действувайки във вражда срещу Него, ние сме били слуги на нечестието. Така по чуден и божествен начин Той ни е обичал дори когато ни е мразел. Защото ни е мразел когато сме били такива, каквито Той не ни е направил, и все пак тъй като нашето нечестие не е унищожило Неговото дело във всяко отношение, Той е знаел по отношение на всеки един от нас как едновременно да мрази това, което ние сме направили, и да обича това, което Той е направил.” Това са думите на Августин (Tract in Jo. 110).

(Следствията от покорството и смъртта на Христос, 5-7)
5. Христос ни изкупи чрез Своето покорство, което изработваше през целия Си земен живот

Когато някой тогава попита как Христос, като унищожи греха, премахна враждата между Бога и нас и придоби правдата, която Го направи да бъде добронамерен и милостив към Нас, може да се отговори общо, че е извършил това с цялата дейност на Своето покорство. Това се доказва от свидетелството на Павел, “Както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни” (Рим. 5:19). И наистина на друго място той разширява основата на прощението на греховете, което ни освобождава от проклятието на Закона, до целия живот на Христос, “а когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под Закона, за да изкупи онези, които бяха под Закона” (Гал. 4:4, 5). Така дори при Своето кръщение Той обяви, че част от праведността се изпълнява в Неговото покорство към заповедта на Бащата. Накратко, от деня, в който Той прие образа на слуга, за да ни изкупи, Той започна да плаща цената за спасението. Но Писанието, за да опише още по-ясно начина на спасението, го приписва конкретно и специално на смъртта на Христос. Самият Той заявява, че дава живота Си в откуп за мнозина (Мат. 20:28). Павел учи, че Той е умрял за нашите грехове (Рим. 4:25). Йоан Кръстител възкликва, “Ето Божието Агне, което отнема греховете на света” (Йоан 1:29). В друг стих Павел заявява, “С Неговата доброта се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение в кръвта Му чрез вяра” (Рим. 3:24, 25). И отново, “като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се избавим от Божия гняв чрез Него” (Рим. 5:9). И отново, “Той за нас направи грях Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога” (2 Кор. 5:21). Аз няма да търся всички текстове, защото списъкът ще бъде безкраен, а и много още стихове ще бъдат цитирани по-късно на съответното място. В Изповедта на вярата, наречена Апостолска Изповед, е направен възхитителен преход от раждането на Христос към Неговата смърт и възкресение, в които се състои изпълнението на съвършеното спасение. Но това не изключва другата част от покорството, която Той изпълни в земния си живот. Затова Павел обединява в едно, от начало до край, приемането от Христос на образ на слуга, Неговото смиряване, покорство до смърт и смъртта на кръста (Филип. 2:7). И наистина, първата стъпка в покорството беше Неговото доброволно подчинение; защото жертвата не би била полезна за оправдание, ако не беше принесена доброволно. Затова нашият Господа, след като свидетелствува, “Аз давам живота Си за овцете,” изрично добавя, “никой не Ми го отнема” (Йоан 10:15, 18). В същия смисъл Исая казва, “И както овца, която пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си” (Ис. 53:7). Разказът на Евангелието ни казва, че Той излезе сам да посрещне войниците; и пред Пилат, вместо да защитава Себе Си, Той мълчеше, за да получи присъда. Наистина, Той не направи това без вътрешна борба, защото също беше приел и нашите немощи, и именно по този начин трябваше да докаже, че показва покорство пред Баща Си. Това е необикновен пример на несравнима любов към нас, да се бори с тежки страхове и сред ужасни мъчения да отхвърли всяка грижа за Себе Си, за да промисли за нас. Трябва да осъзнаваме, че Христос не би могъл истински да умилостиви Бога, ако не беше отхвърлил Своите чувства и не се беше подчинил изцяло на волята на Своя Баща. В този смисъл Апостолът умело привежда един текст от Псалмите, “Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мен), да изпълня Твоята воля, Боже” (Евр. 10:7; Пс. 40:7, 8). И така, тъй като треперещите съвести не намират покой без жертва и очистване, чрез които се изкупват греховете, ние прилежно биваме водени в такава посока, че изворът на нашия живот да бъде положен в смъртта на Христос.

(Осъждението чрез Пилат)

Нещо повече, тъй като проклятието, следващо от вината, остава за крайния Божий съд, една главна част от разказа е Неговото осъждане от Понтий Пилат, управител на Юдея, за да ни научи, че наказанието, което всички ние заслужаваме, беше нанесено върху Праведния. Ние не сме можели да избегнем страшния Божий съд; и Христос, за да ни избави от него, се покори да бъде осъден от един смъртен, и дори нечестив и грешен човек. Защото името на управителя се споменава не само за да потвърди истинността на разказа, но и за да ни напомни това, което Исая казва, че “върху Него дойде наказанието за нашия мир,” и че “в Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5). Защото, за да премахне нашето осъждение, не беше достатъчно да понесе каква да е смърт. За да осъществи нашето изкупление, Той трябваше да избере начин на смърт, чрез който да ни избави, както като предаде Себе Си на осъждение, така и като извърши прощаване на греховете. Ако беше покосен от убийци, или убит в бунтовни размирици, в такава смърт не би имало никакво умилостивяване. Но когато е поставен като престъпник на подсъдимата скамейка, където идват свидетели да дават свидетелства против Него, и устата на съдията Го осъжда да умре, ние виждаме как Му бива приписан характер на престъпник и злосторник. Тук трябва да обърнем внимание на две неща, които са предсказани от пророците и възхитително подкрепят и потвърждават нашата вяра. Когато четем, че Христос е отведен от подсъдимата скамейка към смъртно наказание и бива разпънат заедно с разбойниците, ние имаме изпълнение на пророчеството, което е цитирано от Евангелиста, “Към разбойници беше причислен” (Ис. 53:12; Марк 15:28). Защо е така? За да приеме образ на грешник, не на праведен или невинен човек, за да посрещне смърт не поради невинност, а поради грях. От друга страна, когато четем, че бива оневинен от същите уста, които Го осъждат (тъй като Пилат е принуден многократно да свидетелствува публично за Неговата невинност) нека да си спомним какво се казва от друг пророк, “Върнах онова, което не бях грабнал” (Пс. 69:4). Така виждаме Христос да представлява образа на грешник и престъпник, докато в същото време Неговата невинност блести ярко и става явно, че Той страда не за Свои, а за чужди престъпления. Затова пострада под Понтий Пилат, като чрез официалната присъда на съдията е причислен сред престъпниците, и все пак е обявен за невинен от същия съдия, когато той потвърждава, че не намира в Него причина за смъртно наказание. Следователно нашето оправдаване е в това, че вината, която ни правеше подвластни на наказание, е хвърлено върху главата на Божия Син (Ис. 53:12). Трябва специално да помним това заместване, за да не бъдем през целия си живот в трепет и неспокойство, като че ли справедливото възмездие, което Божият Син пое върху Себе Си, все още виси върху нас.

6. “Разпънат”

Самата форма на смърт въплъщава една удивителна истина. Кръстът беше проклет не само в очите на хората, но и чрез постановление на Божия Закон. Така Христос, като увисна на него, подложи Себе Си на проклятие. И така трябваше да стане, за да може цялото проклятие, което поради нашите нечестия ни очаква, или по-скоро тежи върху нас, да бъде отнето от нас и хвърлено върху Него. Законът също съдържаше сянка на това, тъй като ashamot, думата, която се използва за “грях,” се използва също и за жертвите и приносите за грях. Чрез тази употреба на думата Духът иска да покаже, че те са били katarmaton (очиствания), понасящи чрез заместване проклятието, дължимо за греха. Но това, което в Мойсеевите жертви се представя преобразно, в Христос е изявено като първообраз. За това, за да извърши пълно изкупление, Той направи Своята душа asham, тоест изкупителна жертва за грях (както пророкът казва, Ис. 53:5, 10), върху която биват хвърлени вината и наказанието, и така престават да ни бъдат вменявани. Апостолът заявява това още по-ясно, когато казва, че “за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога” (2 Кор. 5:21). Защото Божият Син, макар и чист без всякакво петно, взе на Себе Си позора и безчестието на нашите беззакония, а нас облече в Своята чистота. Той говори за същото нещо, когато казва, че “осъди греха в плътта” (Рим. 8:3), тъй като Бащата унищожи властта на греха, като го пренесе в плътта на Христос. И така, тези думи показват, че в Своята смърт Христос беше принесен на Бащата като изкупителна жертва; та като е извършено умилостивение чрез Неговата жертва, да престанем да треперим от Божия гняв. Сега е ясно какво има предвид пророкът, когато казва, че “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Ис. 53:6); а именно, че тъй като трябваше да очисти замърсяването от греховете, те бяха вменени на Него самия. Кръстът, на който беше прикован, беше символ на това, както Апостолът заявява, “Христос ни изкупи от проклятието на Закона, като стана проклятие за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво; така че благословението на Авраам да дойде чрез Христос Исус на езичниците” (Гал. 3:13, 14). По същия начин Петър казва, че Той “сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото” (1 Пет. 2:24), и така от самия символ на проклятието осъзнаваме още по-ясно, че товарът, който тежеше върху нас, е поставен върху Него. Но и не трябва да смятаме, че Той самият е бил победен от проклятието, което е понесъл, но като Го издържа, победи проклятието и унищожи цялата негова сила. И така, вярата вижда оправдание в осъждението на Христос, и благословение в Неговото проклятие. Затова не е без причина, че Павел описва величествено победата, която Христос придоби на кръста, като че ли кръстът, символ на позора, е бил превърнат в победна колесница. Защото казва, че Той изличи написаните постановления, които бяха против нас, бяха враждебни на нас, и ги отмахна, приковавайки ги на Своя кръст: че “като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол. 2:14, 15). Не трябва да се чудим на това; защото както един друг апостол заявява, Христос “чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога” (Евр. 9:14), и от това идва преобразяването на кръста в нещо, което е противно на неговото естество. Но за да могат тези неща да се вкоренят дълбоко и да обитават в най-вътрешните части на сърцето ни, трябва никога да не изпускаме от поглед жертвата и изкуплението. Защото ако Христос не беше станал жертва, не бихме имали сигурната увереност, че Той стана “apolustrosis, antilutron kai hilasterion,” наш заместител, откуп и умилостивение. И затова когато Писанието обяснява начина на изкуплението, то винаги споменава за кръвта; макар че проливането на Христовата кръв беше не само за умилостивение, но също действува като очистване на нашата мръсотия.

7. “Умря и беше погребан”

Нататък Изповедта споменава, че Той “умря и беше погребан.” Тук отново е необходимо да размислим как Той ни замести, за да плати цената за нашето изкупление. Смъртта ни е държала под своя хомот, но той вместо нас подложи Себе Си под нейната власт, за да ни освободи от нея. Апостолът говори именно за това, когато казва, “за да вкуси смърт за всеки човек” (Евр. 2:9). Като умря, Той предотврати нашата смърт; или (което е същото) чрез Своята смърт изкупи нашия живот (виж Калвин в Psychopann.). Но Той се различава от нас в това, че като позволи да бъде подчинен на смъртта, това не стана така, че да бъде погълнат в нейната бездна, а за да я унищожи, както тя иначе би ни унищожила; Той не позволи да бъде така подчинен, че да бъде смазан от нейната сила; събори я, когато тя вече беше надвиснала над нас и вече тържествуваше, като че вече ни е погълнала. Накратко, Неговата цел беше “да унищожи чрез смъртта този, който има властта, тоест дявола, и да избави всички онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” (Евр. 2:14, 15). Това е първият плод, който Неговата смърт произведе за нас. Друг плод е, че чрез общението с Него Той умъртвява нашите земни части, за да не могат те след това да се изявяват в действие, и убива стария човек, за да не може след това той да се изправя наново и да ражда плод. Нещо повече, следствието от Неговото погребение е, че ние като Негови съучастници сме погребани за греха. Защото когато Апостолът казва, че ние сме присадени в подобие на Христовата смърт и сме погребани с Него за греха, че чрез Неговия кръст светът е разпънат за нас и ние за света, и че сме мъртви с Него, той не само ни увещава да изявяваме примера на Неговата смърт, но и заявява, че тя има действие, което трябва да се вижда във всички християни, ако не искат да направят Неговата смърт безплодна и безполезна. Така в смъртта и погребението на Христос пред нас се представя едно двойно благословение, а именно, избавление от смъртта, под която сме били заробени, и умъртвяване на нашата плът (Рим. 6:5; Гал. 2:19; 6:14; Кол. 3:3).

(Обяснение на учението за слизането в ада, 8-12)
8. “Слезе в ада”

Тук не трябва да пропускаме слизането в ада, което не е никак маловажно за извършването на изкуплението. Защото макар да е видно от писанията на древните Бащи, че тази точка, която сега е част от Изповедта, преди не е била така използвана в църквите, все пак при обобщение на учението трябва да й отделим място, тъй като съдържа неща с голяма важност, които в никакъв случай не трябва да бъдат пренебрегвани. Всъщност някои от древните Бащи не я пропускат, и от това можем да си направим извода, че тъй като е била вложена в Изповедта след един значителен период от време, тя е започнала да се употребява в Църквата не веднага, а постепенно. Поне това е безспорно, че тя е била в съгласие с общоприетия възглед на всички вярващи, тъй като няма нито един от Бащите, който да не споменава слизането на Христос в ада, макар и да го обясняват по различни начини. Но няма голямо значение от кого и по кое време е въведена тя. Главното нещо, на което трябва да обърнем внимание в Изповедта, е, че тя ни дава наистина цялостно обобщение на вярата, като не съдържа нищо друго освен това, което е извлечено от непогрешимото Божие Слово. Но ако все още има някакви пречки пред това да бъде признато значението на Изповедта, след малко ще стане ясно, че мястото, което тя заема в обобщението на нашето изкупление, е толкова важно, че пренебрегването й силно съкращава ползите от Христовата смърт. Все пак има някои, които смятат, че тази част не съдържа нищо ново, а е само повторение с различни думи на това, което преди се каза относно погребението, като думата Ад (Infernis) често се използва в Писанието за гробница. Аз признавам истината на това, което те твърдят относно честата употреба на infernos за гробница; но не мога да приема техния възглед по две очевидни причини. Първо, каква е тази глупост, след като едно нещо е обяснено без трудности с ясни и недвусмислени думи, след това да го правим по-трудно, вместо да го осветляваме, като го обличаме в неясни думи? Когато два израза с един и същи смисъл, са поставени заедно, втория трябва да обяснява първия. Но какво обяснение е да се каже, че изразът “Христос беше погребан” означава “слезе в ада”? Моята втора причина е невъзможността да се промъкне подобно излишно повторение в този кратък документ, в който основните положения на вярата са изложени обобщено с възможно най-малкия брой думи. Нямам съмнения, че онези, които внимателно преценяват този въпрос, ще се съгласят тук с мен.

9. Христос в подземния свят?

Други тълкуват това различно, а именно, че Христос е слязъл при душите на Патриарсите, които са починали под Закона, за да обяви завършването на изкуплението и да ги изведе от затвора, в който са били затворени. В подкрепа на това те изкривяват текста в Псалмите, “Защото разби медните порти, и железните лостове сломи” (Пс. 107:16); а също и текста в Захария, “Изведох затворниците ти от безводния ров” (Зах. 9:11). Но тъй като псалмът предсказва освобождението на онези, които са били пленници в далечни страни, а Захария, като сравнява Вавилонския плен, в който народът е бил хвърлен, с дълбок безводен кладенец или бездна, в същото време заявява, че спасението на цялата Църква е избавление от дълбока яма, не зная как става така, че потомството си въобразява някаква подземна пещера, на която те дават името Limbus. Макар тази басня да има подкрепата на велики писатели, и днес също е сериозно защитавана от много хора като истина, тя не е нищо друго освен басня. Да извличаме от нея извода, че душите на мъртвите са в затвор, е детинско. И каква е причината, поради която душата на Христос трябва да слезе там долу и да ги освободи? Аз наистина признавам, че Христос ги освети чрез силата на Своя Дух, като има даде способност да осъзнаят благодатта, която те са виждали само отдалеч в това, което е било изявено на света. И към това можем основателно да приложим текста от Петър, където той казва, че Христос “отиде и проповядва на духовете в тъмницата” (или по-скоро, “стражевата кула”) (1 Пет. 3:19). Целият смисъл на текста е, че вярващите, които са починали преди Христос, са съучастници заедно с нас в същата благодат; защото той възвишава силата на Христовата смърт, като показва, че тя достига дори до мъртвите, като благочестивите души веднага виждат това пришествие, което искрено са очаквали; докато от друга страна, нечестивите още повече биват убедени, че са напълно изключени от спасението. Макар че текстът в Петър не е съвършено изчерпателен, не трябва да го тълкуваме така, като че ли той не прави никаква разлика между праведните и нечестивите; той само иска да покаже, че смъртта на Христос е била изявена на всички.

10. “Слизането в ада” е израз за духовното мъчение, което Христос понесе заради нас

Но ние трябва да търсим и извън Изповедта на вярата сигурно свидетелство за слизането на Христос в ада; и Божието Слово ни дава свидетелство, което е не само благочестиво и свято, но и изпълнено с превъзходна утеха. Ако Христос беше понесъл само телесна смърт, това нямаше да постигне нищо. За да застане между нас и Божия гняв, и за да задоволи Божието праведно осъждение, Той трябваше да почувствува цялата тежест на Божието възмездие. Откъдето също следва, че Той трябваше да се срещне лице в лице със силите на ада и ужасите на вечната смърт. По-горе цитирахме от Пророка, че “върху Него дойде наказанието за нашия мир,” че “беше бит поради нашите беззакония,” че “понесе нашите немощи”; изрази, които показват, че като застъпник и поръчител за виновните, и подложен на осъждение, Той понесе и плати всички наказания, които трябваше да бъдат нанесени върху тях, като единственото изключение е, че болките на смъртта не можаха да Го задържат. Затова няма нищо странно, когато се казва, че Той слезе в ада, тъй като понесе смърт, която гневният Бог нанася върху нечестивите. Произволно и смешно е да се спори, че по този начин се извращава редът, тъй като е невъзможно едно събитие, което предшествува погребението, да бъде поставено след него. Но след като обяснява какво Христос понесе пред очите на хората, Изповедта правилно добавя невидимото и необхватно осъждение, което Той понесе пред Бога, за да ни научи, че не само тялото на Христос беше дадено като цена на изкуплението, но има и по-велика и по-превъзходна цена – Той понесе в душата Си мъченията на осъдения и изгубен човек.

11. Защита на това обяснение от текстове в Писанието

В този смисъл Петър казва, че Бог възкреси Христос, “като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея” (Деян. 2:24). Той не споменава само смъртта, но казва, че Божият Син понесе болките, причинени от Божието проклятие и гняв, които са източник на смърт. Би било твърде малко нещо да умре без да се страхува от болки, и като на шега да премине през смъртта. Именно в това е истинското доказателство за безграничната милост, че Той не се отдръпна от смъртта, от която така много се страхуваше. И не може да има съмнение, че в Посланието към Евреите Апостолът ни учи на същото нещо, когато казва, че Той “беше послушан в страха Си” (Евр. 5:7). Някои вместо “страх” използват дума, означаваща благоговение или смирение, но както от естеството на нещата, така и от начина на изразяване е очевидно колко неуместно е това. Когато Христос се молеше на висок глас и със сълзи, беше чут в страха Си, не за да бъде освободен от смъртта, а за да не бъде погълнат от нея като грешник, макар и да застане пред нея като представител на грешниците. И определено никаква бездна не може да бъде по-ужасна от това да чувствуваш, че си изоставен и отхвърлен от Бога, и не Той не те чува, когато Го призоваваш, като че ли предварително е замислил Твоето унищожение. Христос беше така отхвърлен, че в дълбочината на Своето страдание беше принуден да възкликне, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Възгледът на някои хора, че тук Той изразява мнението на другите, а не Своето собствено убеждение, е доста невероятно; защото е очевидно, че думите излязоха от мъките на най-вътрешните части на душата Му. Ние обаче не намекваме, че Бог някога е бил враждебен или гневен към Него. Как би могъл да бъде гневен към Своя възлюбен Син, в Когото благоволи душата Му? Или как Христос би могъл да умилостиви Бащата чрез Своето застъпничество, ако Бащата беше враждебен към Него? Но ние казваме, че Той понесе тежестта на Божия гняв, та поразен и наскърбен да преживее всички удари на един гневен Бог, Който възмездява. Затова Хиларий твърди, че на това слизане в ада ние дължим нашето освобождение от смъртта. Той не отстъпва от този възглед и в други текстове, както когато казва, “Кръстът, смъртта и адът са нашия живот.” И отново, “Божият Син е в ада, но човекът бива върнат в небето.” И защо да цитирам свидетелството на един отделен писател, когато един Апостол твърди същото нещо, заявявайки като плод от победата това, че Христос освободи “онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” (Евр. 2:15)? Затова Той трябваше да победи страха, който непрестанно мъчи и тормози сърцата на всички смъртни; а Той не можеше да направи това без борба. Нещо повече, след малко ще видим с още по-голяма яснота, че Неговите скърби не бяха обикновени скърби, тъй като не бяха следствие от някаква обикновена причина. Така като влез в борба със силата на дявола, страха от смъртта и болките на ада, Той спечели победа и възтържествува, така че сега ние не се страхуваме от онези неща, които нашият Княз е унищожил.

12. Защита на учението против недоразумения и заблуди

Тук някои нещастни създания, които макар и неучени, са подтиквани повече от злоба, отколкото от невежество, крещят, че аз отправям ужасна обида против Христос, тъй като е напълно нелепо да се твърди, че Той се е страхувал за сигурността на душата Си. И след това с още по-груби думи те отправят клеветническото обвинение, че приписвам отчаяние на Божия Син, чувство, което е много противоположно на вярата. Първо, те нечестиво започват спор относно страха и ужаса, който Христос изпитваше, макар тези двете да са изрично потвърдени от Евангелистите. Защото преди часа на Неговата смърт Той беше неспокоен в Духа Си и изпълнен със скръб; и като наближи часа Му стана много неспокоен. Да кажем, че тези чувства са само въображаеми, е срамно увъртане. Затова трябва (както Амвросий истинно поучава) смело да изповядаме страданията на Христос, ако не се срамуваме от кръста. И определено, ако Неговата душа не участвува също в страданията, тогава Той би бил Изкупител само на телата. Целта на Неговата борба беше да привдигне падналите; и това въобще не означава, че намаляваме Неговата небесна слава, защото Неговата доброта, която не може да бъде никога достатъчно силно прославена от нас, става още по-явна в това, че Той не отказа да понесе нашите немощи. От това идва и тази утеха за нашите неспокойства и скърби, която Апостолът поставя пред нас: “Нямаме първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите немощи, а Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях” (Евр. 4:15). Тези хора твърдят, че на Христос неправилно се приписва нещо, което по своето естество е порочно; като че ли са по-мъдри от Божия Дух, Който в същия текст примирява тези двете неща, а именно, че Христос във всичко беше изкушаван като нас, но пак беше без грях. Затова няма причина да се тревожим от немощта в Христос, немощ, на която Той беше подложен не поради тежестта на принуда или неизбежност, а само защото ни обикна и се смили за нас. Това, което Той доброволно пострада, в нищо не намалява Неговото величие. Едно нещо, което заблуждава тези клеветници, е, че те не признават в Христос тази немощ, която е чиста и свободна от всякакъв недостатък, тъй като е държана в границите на покорството. Тъй като не може да се види никаква умереност в извратеността на нашето естество, в което всички страсти с бурна невъздържаност преминават своите правилни граници, тези хора неуместно прилагат същия стандарт към Божия Син. Но тъй като Той е праведен, всички Негови немощи бяха под такова себевладение, което възпира всяка прекомерност. Затова Той може да прилича на нас в скърби, страх и ужас, но все още да бъде различен от нас. Като опровергаем това, те се втурват към друго заяждане, че макар Христос да понесе смърт, пак Той не се страхуваше от Божието проклятие и гняв, защото знаеше, че не може да бъде засегнат от тях. Но нека благочестивият читател да разсъди доколко е похвално Христос да бъде направен по-плах и боязлив от хората. Грабителите и другите злосторници упорито вървят към смъртта, много хора смело я презират, а други я посрещат със спокойствие. Ако Божият Син е бил стреснат и ужасен от вида на смъртта, къде е Неговата твърдост или смелост? Дори ни се казва, което при обикновена смърт би било изключително странно, че в дълбочината на Неговите страдания Неговата пот стана като големи капки кръв, които капеха по земята. Това не беше представление пред очите на много хора, тъй като стана в уединение, докато принасяше Своите стенания пред Бащата. И за да не остане никакво съмнение, беше нужно ангели да слязат от небето, за да Го подкрепят със свръхестествена утеха. Колко срамен страх би било (според мен), да бъде така измъчван от страх от обикновена смърт, че потта Му да стане на кръв и дори да не може да се съвземе и в присъствието на ангелите! Помислете: Тази молитва, която Той повтори три пъти, “Татко Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша” (Мат. 26:39), молитва, причинена от върховна скръб в душата, не показва ли, че Христос имаше много по-яростна и жестока борба от тази на обикновената смърт? От тук е явно, че тези заядливци, с които споря, си позволяват да говорят за това, което не разбират, тъй като никога сериозно не са размислили какво означава това, че Той ни е изкупил от Божията справедливост. Трябва правилно да разберем колко много нашето спасение е струвало на Божия Син. Ако някой попита, Дали Христос слезе в ада по времето, когато се бореше със смъртта? Аз отговарям, че това беше началото, а от него можем да разберем колко тежки и ужасни бяха мъченията, които Той издържа, когато беше застанал пред Бога на подсъдимата скамейка като престъпник вместо нас. И макар че божествената сила на Духа се скри за миг, за да отстъпи пред немощта на плътта, трябва да разберем, че изпитанието, идващо от чувството на скръб и страх, не е такова, че да противоречи на вярата. Така се изпълнява онова, което се казва в проповедта на Петър, че се е освободил от болките на смъртта, защото “не беше възможно да бъде държан от нея” (Деян. 2:24). Макар и да се чувствуваше изоставен от Бога, Той в никакъв случай не престана да уповава в Неговата доброта. Това се вижда от известната молитва, когато в най-тежките Свои страдания Той възкликна, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Сред всичките Си страдания Той не престава да призовава Своя Бог, дори когато възкликва, че е изоставен от Него. Това опровергава ереста на Аполинарис, както и ереста на онези, които наричат себе си монотелити. Аполинарис твърди, че вместо душа Христос е имал вечния Дух, така че е бил само наполовина човек; като че ли е можел да изкупи нашите грехове по някакъв друг начин освен като се покори на Бащата. Но къде обитава чувството или желанието за покорство, ако не в душата? А ние знаем, че Неговата душа беше подложена на скръб, за да могат нашите души, свободни от страха, да придобият мир и спокойствие. Нещо повече, противно на монотелитите, ние виждаме, че Неговата човешка природа се съпротивяваше на това, което Неговата божествена природа желаеше. Не казвам нищо за победата над страха, за която вече говорихме. Тази съпротива е очевидна в думите, “Татко, избави Ме от този час. Но за това дойдох на този час. Татко, прослави името Си” (Йоан 12:27, 28). И така, в тази обърканост нямаше силни страсти, както тези, които ние проявяваме, когато полагаме големи усилия да подчиним своите чувства.

(Христовото възкресение, възнесение и поставяне в небето, 13-16)
13. “На третия ден възкръсна от мъртвите”

Следва възкресението от мъртвите, без което всичко, което казахме дотук, ще бъде напразно. Защото като виждаме, че в кръста, смъртта и погребението на Христос не се вижда нищо друго освен слабост, вярата трябва да отиде отвъд тях, за да може да има пълна сила. Затова, макар че в Неговата смърт имаме действително извършване на спасението, защото чрез нея биваме примирени с Бога, Неговата справедливост е задоволена, проклятието е премахнато и наказанието е платено; все пак не чрез Неговата смърт, а чрез Неговото възкресение се казва, че сме новородени за жива надежда (1 Пет. 1:3); защото както Той като възкръсна победи смъртта, така победата на нашата вяра се състои само в Неговото възкресение. Нейното естество е изразено по-добре в думите на Павел, “Който беше предаден за прегрешенията ни, и възкресен за оправданието ни” (Рим. 4:25); тоест той казва, че чрез смъртта на Христос беше премахнат грехът, а чрез Неговото възкресение беше обновена и възстановена правдата. Защото как би могъл чрез смърт да ни освободи от смъртта, ако беше погълнат от нейната сила? Как би могъл да постигне победа за нас, ако беше паднал в борбата? Така нашето спасение може да бъде разделено между смъртта и възкресението на Христос: Чрез първото грехът беше премахнат и смъртта унищожена; чрез второто правдата беше възстановена и животът обновен; а силата и действието на първото ни биват подарени чрез второто. Така Павел твърди, че Христос е изявен като Божий Син чрез Своето възкресение (Рим. 1:4), защото именно тогава Той изяви тази небесна сила, която е едновременно ярко изявление на Неговата божественост, и сигурна подкрепа на нашата вяра; както също на друго място учи, че “макар да беше разпънат в немощ, пак живее чрез Божията сила” (2 Кор. 13:4). В същия смисъл, като говори в друг текст за съвършенството, той казва, “За да познавам Него и силата на Неговото възкресение” (Филип. 3:10). Незабавно след това добавя, “за да бъда съобразен със смъртта Му.” В съвършено съгласие с това е текстът в Петър, че Бог “Го възкреси от мъртвите и Му е дал слава, така че вярата и надеждата ви да бъдат в Бога” (1 Пет. 1:21). Не че вярата, основана само върху Неговата смърт, е колеблива, но че божествената сила, чрез която Той подкрепя нашата вяра, е най-ясно изявена в Неговото възкресение. Затова нека да помним, че когато се споменава само Неговата смърт, в това се включа и всичко, което се отнася и за Неговото възкресение, и същият принцип трябва да се спазва и за възкресението тогава, когато то се споменава без смъртта, а именно, че то включва всичко, което се отнася за смъртта. Но тъй като чрез възкресението Той спечели победа и стана възкресението и живота, Павел основателно твърди, че “Ако Христос не е бил възкресен, напразна е вашата вяра, вие сте още в греховете си” (1 Кор. 15:17). Така в друг текст, като намира утеха в смъртта на Христос против ужасите на осъждението, той продължава, “Христос, Който умря, а при това и беше възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайствува за нас” (Рим. 8:34). И така, както вече обяснихме, че умъртвяването на нашата плът зависи от нашето съединяване с кръста, така също трябва да разбираме, че от Неговото възкресение идват съответните ползи. Както Апостолът казва, “както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Бащата, така и ние да ходим в нов живот” (Рим. 6:4). По същия начин в друг текст, от това, че сме мъртви в Христос, той заключава, “Умъртвете частите си, които действуват на земята” (Кол. 3:5); а от нашето съвъзкресяване с Христос заключава, “търсете онова, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога” (Кол. 3:1). С тези думи ние не само сме подтиквани от примера на възкресения Спасител да следваме новия живот, но и сме учени, че чрез Неговата сила сме обновени в правда. От това следва и трета полза, че като залог то ни уверява в нашето възкресение, чието сигурно представяне виждаме в Неговото възкресение. Тази тема е разгледана подробно (1 Кор. 15). Но между другото трябва да се отбележи, че когато се казва, че Той е “възкръснал от мъртвите,” тези думи изразяват истинността едновременно на Неговата смърт и възкресение, което означава, че Той умря от същата смърт, от която другите хора умират естествено, и придоби безсмъртие в същата смъртна плът, която беше приел.

14. “Възнесе се в небето”

След възкресението естествено следва възнесението в небето. Защото макар Христос чрез възкресението да започна напълно да изявява Своята слава и доброта, като остави слабото и презряно състояние на смъртния живот и позора на кръста, все пак Неговото царуване започна истински едва при Неговото възнесение в небето. Апостолът показва това, когато казва, че Той се възнесе, “за да изпълни всичко” (Еф. 4:10); като така ни напомня, че под привидното противоречие има прекрасна хармония, тъй като макар Той да е заминал от нас, именно Неговото заминаваме може да бъде по-полезно за нас от онова присъствие, което беше ограничено в малката скиния на плътта по време на Неговия земен живот. Затова Йоан, след като повтаря познатата покана, “Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие,” веднага добавя, “Святият Дух не беше още даден, защото Исус не беше още прославен” (Йоан 7:37, 39). Нашият Господ също заявява това на Своите ученици, “За вас е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас” (Йоан 16:7). За да ги утеши за Своето телесно отсъствие, Той им казва, че няма да ги остави без утеха, но ще се върне при тях по начин, който наистина е невидим, но е по-желателен, защото тогава от още по-сигурен опит ще бъдат научени, че царството, което Той придоби, и властта, която упражнява, ще дадат на Неговите верни последователи способност не само да живеят добре, но и да умрат щастливо. И наистина виждаме колко по-изобилно се изля Неговият Дух, колко по-славно напредва Неговото царство, колко по-голяма сила действува в помощта към Неговите последователи и в смущаването на Неговите врагове. Като беше издигнат в небето, Той премахна Своето телесно присъствие от нашия поглед, но не за да престане да бъде със Своите последователи, които все още са пришълци на земята, а за да управлява още по-пряко със Своята сила и небето, и земята; всъщност, Той изпълни това обещание да бъде с нас до свършека на света именно с това възнесение, чрез което както Неговото тяло беше издигнато над всичките небеса, така и Неговата власт и сила бяха разпрострени и разширени отвъд всички граници на небето и земята. Аз предпочитам да обясня това не с мои думи, а с думите на Августин: “Чрез смъртта Христос застана отдясно на Бащата, откъдето ще дойде да съди живите и мъртвите, и то в телесно присъствие, според здравото учение и правилото на вярата. Защото в духовно присъствие Той е с вярващите след Своето възнесение” (August. Tract. in Joann. 109). В друг текст той е по-изчерпателен и ясен: “По отношение на неизмеримата и невидима благодат се изпълнява това, което Той каза, Ето, Аз съм с вас винаги, до свършека на света (Мат. 28:20), но по отношение на плътта, която Словото прие като беше родено от Девица, по отношение на това, че беше осъден от юдеите, прикован на дървото, снет от кръста, повит в ленени дрехи, положен в гроба и изявен в Своето възкресение, Той може да каже, Аз не съм винаги с вас. Защо? Защото в телесно присъствие Той беседва с учениците четиридесет дена, и като излезе на място, което те видяха, но не Го последваха, се възнесе в небето и вече не е тук; защото там Той седи отдясно на Бащата; и все пак е тук, защото присъствието на Неговата Божественост не е отнето. Следователно, по отношение на Неговото божествено присъствие, ние винаги имаме Христос; по отношение на Неговото телесно присъствие, Той право каза на учениците, Аз не винаги съм между вас. Църквата се наслаждаваше на Неговото телесно присъствие само за няколко дни. Сега тя Го приема чрез вяра, но не Го вижда с очи” (August. Tract. 51).

15. “Седна отдясно на Бащата”

Тук веднага се добавя, че Той “седна отдясно на Бащата,” метафора, взета от владетелите, които имат свои помощници, на които възлагат служението да управляват и издават заповеди. Така Христос, в Когото Бащата благоволи да бъде възвеличен, и чрез Чиято ръка благоволява да царува, Го е приел и Го е поставил отдясно на Себе Си (Марк 16:19); което означава, че Христос е бил поставен да управлява небето и земята и официално Му е дадено и възложено управление, и то не само еднократно, а ще продължи докато Той слезе в съд. Именно така тълкува Апостолът, като казва, че Бащата “Го сложи да седне от дясната Си страна на небесата, далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се именуват, не само в този свят, но и в бъдещия, и всичко покори под краката Му, и постави Го да бъде глава над всичко за Църквата” (Еф. 1:20-22). Виждате с каква цел е поставен там, а именно, всички създания на небето и на земята да се поклонят пред Неговото величие, да бъдат управлявани от Неговата ръка, да Му отдават почит и да се покорят на Неговата власт. Когато Апостолите така често споменават Неговото поставяне отдясно на Бащата, те искат да ни научат, че всичко е поставено под Неговата власт. Следователно онези, които предполагат, че с това се показва само Неговото благословение, се заблуждават. Можем да отбележим, че няма нищо противно на това учение в свидетелството на Стефан, че видя Христос да стои (Деян. 7:56), тъй като темата тук не е положението на тялото Му, а величието на Неговото царство, тъй като седи не означава друго, а Неговото положение на съдийския престол в небето.

16. Ползи за нашата вяра от възнесението на Христос

От това учение вярата извлича многобройни ползи. Първо, тя осъзнава, че чрез Своето възнесение в небето Господ е отворил достъпа до небесното царство, който Адам е изгубил. От това, че Той влезе там в нашата плът и от наше име, следва, както Апостолът казва, че ние сега сме поставени да седим в небесни места, не просто да имаме надежда за небето, а наистина притежаваме небето в нашия Началник. Като влезе в неръкотворния храм, той непрестанно се явява като наш закрилник и застъпник в присъствието на Бащата; насочва Неговото внимание към Своята праведност, за да Го отвърне от нашите грехове; така Го примирява с нас, че чрез Своето застъпничество да ни направи път за достъп до Неговия престол, представяйки Го като изпълнен с благодат и милост на нещастните грешници, за които Той иначе би бил предмет на страх и ужас. Трето, това изобразява Неговата власт, от която зависят нашата сила, мощ, средства и победа над ада, “Като възлезе на високо, плени плен” (Еф. 4:8). Като ограби Своите врагове, Той даде дарове на Своите хора, и всекидневно ги дарява с духовни богатства. Той заема това възвишено място, за да ни дава оттам Своята добродетел, за да ни съживява за духовен живот, да ни освещава чрез Своя Дух и да украсява Своята Църква с различни дарове, чрез Своята закрила да я запази от всяка вреда, и чрез силата на Своята ръка да обуздава враговете, които се разяряват против Неговия кръст и нашето спасение; накратко, за да притежава всяка власт на небето и на земята, докато окончателно разгроми всичките Си врагове, които също са наши врагове, и да завърши строежа на Своята Църква. Такова е истинското естество на Царството, такава е властта, която Бащата Му е възложил, докато дойде отново за да извърши последното действие като съди живите и мъртвите.

(Бъдещото завръщане на Христос в съд, 17)
17. “Откъдето ще дойде да съди живите и мъртвите”

Наистина, Христос дава на Своите последователи съвсем сигурни доказателства за Своята настояща власт, но тъй като Неговото царство в света е до известна степен скрито от скромното естество на плътското състояние, вярата бива основателно подтиквана да разсъждава върху видимото присъствие, което Той ще изяви в последния ден. Защото Той ще слезе от небето във видим образ, както беше видян да се възнася, и ще се яви на всички с неизмеримото величие на Своето царство, блясъка на безсмъртието, безграничната власт на Божеството и със свита от ангели. Затова ни се казва да очакваме Изкупителя отново в онзи ден, в който Той ще отдели овцете от козите и избраните от осъдените, и когато нито един човек, жив или мъртъв, няма да избегне Неговия съд. От краищата на вселената ще се чуе тръбният глас, призоваващ всички на Неговия съд; както онези, които в онзи ден ще са все още живи, така и другите, чиято естествена смърт преди това ги е отнела от обществото на живите. Има хора, които тълкуват тези думи, “живите и мъртвите,” в различен смисъл; и наистина, някои древни автори като че ли се колебаят как да ги обяснят; но тъй като нашето тълкуване е ясно и недвусмислено, то е много повече в съгласие с Изповедта, която определено е била писана за употреба от всички хора. Няма нищо противно на това в изявлението на Апостола, че за всички е определено веднъж да умрат. Защото макар че онези, които все още са живи в последния ден, няма да умрат по естествен път, пак промяната, през която ще преминат, е наречена смърт, защото прилича на такава (Евр. 9:27). “Всички няма да умрем, но всички ще се променим” (1 Кор. 15:51). Какво означава това? Техният смъртен живот ще изчезне и ще бъде погълнат в един миг, и ще бъде преобразен в напълно ново естество. Макар че никой не може да отрече, че унищожаването на плътта ще бъде смърт, все пак е вярно, че живите и мъртвите ще бъдат призовани на съд (1 Сол. 4:16); защото “първо ще възкръснат мъртвите в Христос; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха.” Наистина, възможно е тези думи в Изповедта да са взети от проповедта на Петър, както е разказана от Лука (Деян. 10:42), и от тържественото поръчение на Павел към Тимотей (2 Тим. 4:1).

(Заключителни бележки върху Апостолската Изповед и пълнотата на Христос, 18-19)
18. Съдията е нашият Изкупител!

Голяма утеха е да виждаме, че съдът е възложен на Този, Който вече ни е определил да съучаствуваме с Него в честта да съдим (Мат. 19:28); от което е напълно ясно, че Той ще седне на съдийския престол не за наше осъждение. Как може един най-милостив княз да унищожи Своите собствени хора? Как може главата да изгони частите на своето тяло? Как може адвокатът да осъди своите клиенти? Защото ако Апостолът, когато говори за застъпничеството на Христос, смело възкликва, “Кой е, който ще ни осъди?” (Рим. 8:33), много по-сигурно е, че Застъпникът Христос няма да осъди онези, които е приел под Своята закрила. Определено не е малка сигурност, че ще бъдем представени именно пред съда на нашия Изкупител, от Когото трябва да се очаква спасение; и че Този, в Когото сега Благовестието обещава вечно благословение, тогава като Съдия ще потвърди Своето обещание. Намерението на Бащата, когато почита Сина Си като възлага всеки съд на Него (Йоан 5:22), е да умиротвори съвестите на Своите хора, когато се тревожат от мисълта за съда. Дотук следвах реда на Апостолската Изповед на вярата, защото в няколко думи тя заявява главните части на изкуплението, и следователно може да служи като нагледно пособие, в което точките на християнското учение, които заслужават най-голямо внимание, са поставени ясно и определено пред нас. Наричам я Апостолска Изповед, макар че в никакъв случай не ме интересува толкова много нейното авторство. Общото съгласие на древните писатели определено я приписва на Апостолите, или защото са смятали, че те са я написали и разпространили за общо използване, или защото са смятали за правилно да дадат това авторитетно удостоверение на един кратък документ, вярно извлечен от учението на Апостолите. Нямам съмнение, че от самото начало на Църквата и следователно по времето на самите Апостоли тя е била публична и общоприета изповед, откъдето и да е нейният произход. Малко вероятно е тя да е писана от един отделен човек, тъй като е сигурно, че от незапомнени времена всички християни са приемали нейната особена власт. Но ние смятаме за безспорно поне едно нещо, а именно, че по ясен и кратък начин тя дава пълно изявление на нашата вяра, и във всяко нещо, което съдържа, е потвърдена от сигурното свидетелство на Писанието. Като разбираме това, няма смисъл да се трудим неспокойно или да спорим един с друг относно нейното авторство, освен ако не смятаме, че не е достатъчно да притежаваме сигурната истина на Святия Дух, без в същото време да знаем чрез чия уста е била произнесена или чрез чия ръка е била написана.

19. Христос изпълва всички точки на Изповедта

Когато виждаме, че цялото обобщение на нашето спасение и всяка отделна част от него са обхванати в Христос, трябва да внимаваме да не би да припишем дори една част от него на някакъв друг източник. Ако търсим спасение, от самото име на Исус биваме учени, че Той го притежава; ако търсим някакви други дарби на Духа, ще ги намерим в Неговото помазание; сила в Неговото управление;, чистота в Неговото зачатие; прощение в Неговото раждане, в което Той стана във всяко отношение като нас, за да се научи да ни съчувствува; ако търсим изкупление, ще го намерим в Неговите страдания; оправдание в Неговото осъждение; отмахване на проклятието в Неговия кръст; умилостивение в Неговата жертва; очистване в Неговата кръв; примиряване в Неговото слизане в ада; умъртвяване на плътта в Неговия гроб; нов живот в Неговото възкресение, безсмъртие също в Неговото възкресение, наследството на небесното царство в Неговото влизане в небето; закрила, сигурност и изобилие на всякакво благословение в Неговото царство; уверено очакване на съда във властта да съди, която Му е възложена. Накратко, тъй като в Него за скрити всякакви благословения, нека да приемем пълнота от Него, и от никакъв друг извор. Онези, които не се задоволяват само с Него, имат различни надежди от други извори, и макар да продължават да гледат главно към Него, се отклоняват от правия път чрез простото действие, че някаква част от тяхното мислене поема в друга посока. Когато добре познаваме Неговите благословения, не може да се появи такова неверие.



| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002