| Назад | Напред |

Глава Седемнадесета

17. ВЯРНО И ПРАВИЛНО Е ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ ХРИСТОС ЗАСЛУЖИ БЛАГОДАТ И СПАСЕНИЕ ЗА НАС.

Трите главни части на тази глава са:

  1. Доказателство от разума и от Писанието, че Божията благодат и заслугите на Христос (ръководител и начинател на нашето спасение) са съвършено съвместими, р. 1 и 2.
  2. Чрез Своето покорство, дори до смърт на кръста (което беше цената на нашето изкупление), Христос заслужи Божието благоволение към нас, р. 3-5.
  3. Глупавото безумие на схоластиците в разглеждането на тази част от учението.

Раздели.

  1. Христос не е само служител, но също и начинател и ръководител на нашето спасение. Тези думи не затъмняват Божията благодат. Заслугите на Христос не противоречат на Божията милост, а са основани върху нея.
  2. Доказателство за съвместимостта на двете от различни текстове в Писанието.
  3. Чрез Своето покорство Христос наистина заслужи за нас Божията благодат.
  4. Тази благодат се придобива чрез проливането на кръвта на Христос и чрез Неговото покорство до смърт.
  5. По този начин Той плати нашия откуп.
  6. Глупостта, с която схоластиците говорят по този въпрос.

1. Заслугите на Христос не изключват Божията безплатна благодат, а я предхождат

Като допълнение, тук трябва да разгледаме един въпрос. Някои хора, отдадени на твърде много изтънченост, макар да признават, че ние придобиваме спасение чрез Христос, не искат и да чуят за думата “заслуги,” като си въобразяват, че тя отрича Божията благодат; и затова настояват, че Христос е само инструмент или служител, но не и начинател или ръководител, или владетел на живота, както е определен от Петър (Деян. 3:15). Аз признавам, че ако Христос просто беше противопоставен сам по Себе Си на Божията справедливост, не би имало място за заслуги, защото в никой човек не може да се намери и едно достойно нещо, което да задължава Бога по някакъв начин; дори Августин казва много правилно, “Спасителят, човекът Христос Исус, е сам по Себе Си най-яркото изявление на предопределението и благодатта; Неговият характер е такъв, че не е придобит от никакви предшествуващи заслуги от дела или вяра в Неговата човешка природа. Обяснете ми, моля ви, как един човек, когато е приет в една личност със Словото, Което е вечно като Бащата, за да стане единороден Божий Син, може да заслужи такова нещо?” “И така, в нашия Началник се явява самия извор на благодатта, откъдето според мярката на благодатта се разпределя към всички части на тялото. От самото начало на своята вяра всеки човек става християнин чрез същата благодат, чрез която този човек от Своето зачеване стана Христос.” И отново, в друг текст, “Няма по-убедителен пример за предопределението от самия Посредник. Този, Който Го е направил (без какви да е предшествуващи заслуги, които да повлияят на волята Му) от Давидовото потомство да бъде праведен човек без грях и недостатък, също обръща онези, които са части на тялото, от неправедни в праведни,” и т.н. Следователно, когато разглеждаме заслугите на Христос, ние не поставяме началото в Него, а се издигаме до Божията наредба като първостепенна причина, защото само поради Своето благоволение Бог е определил Посредник за да придобие спасение за нас. И така, заслугите на Христос биват неразумно противопоставяни на Божията милост. Добре известно правило е, че началникът и подчиненият не са несъвместими, и следователно няма нищо, което да попречи на оправданието на човека да бъде благодатно следствие само от Божията милост и едновременно с това да е следствие от заслугите на Христос, Който се покори на тази милост. И незаслуженото Божие благоволение, и покорството на Христос не противоречат на нашата правда; защото Христос не би могъл да заслужи нищо, освен по Божието благоволение, и това е само защото Той беше назначен да умилостиви Божия гняв чрез Своята жертва и да изличи престъпленията ни чрез Своето покорство; с една дума, тъй като заслугите на Христос зависят изцяло от Божията благодат (която е промислила този начин на спасение за нас), като и двете не противоречат на правдата, придобита за хората.

2. Писанието съчетава Божията благодат със заслугите на Христос

Това разграничение се намира в многобройни текстове в Писанието: “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не загине никой, който вярва в Него” (Йоан 3:16). Виждаме, че първото място се дава на Божията любов като първопричина или източник, а вярата в Христос следва като втора или последваща причина. Ако някой възразява, че така Христос става само въображаема причина, с това той намалява действието на Христос повече, отколкото думите позволяват. Защото ако получаваме оправдание чрез вяра, която уповава на Него, основата на нашето спасение трябва да се търси в Него. Това ясно се доказва от няколко стиха: “В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (1 Йоан 4:10). Тези думи ясно показват, че Бог, за да премахне всяко препятствие за Своята любов към нас, определя начин за умилостивение в Христос. Има голяма сила в тази дума, “умилостивение”; защото по неизразим начин Бог, по времето, когато ни е възлюбил, също е бил враждебен към нас преди да ни примири в Христос. В този смисъл са всички следващи текстове: “Той е умилостивение за нашите грехове” (1 Йоан 4:10); “Бащата благоволи в Него да обитава всичката пълнота, и като въдвори мир чрез Него с кръвта на Неговия кръст, да примири всичко със Себе Си” (Кол. 1:19, 20); “Бог в Христос примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на хората прегрешенията им” (2 Кор. 5:19); “Той ни е приел във Възлюбения Си” (Еф. 1:6); “И в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста” (Еф. 2:16). Естеството на тази тайна може да се научи от първата глава на Ефесяните, където Павел, като учи, че сме избрани в Христос, в същото време добавя, че чрез Него сме придобили благодат. Как Бог е започнал да приема в Своето благоволение онези, които е обикнал от преди създанието на света, освен като изявява Своята любов в това, че е примирен чрез кръвта на Христос? Тъй като Бог е извор на всяка праведност, Той неизбежно е враг и съдия на човека, докато човекът е грешник. И така, началото на любовта е даряването на правда, както е описано от Павел: “Той за нас направи грях Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога” (2 Кор. 5:21). Той показва, че чрез жертвата на Христос ние придобиваме даром оправдание и ставаме угодни на Бога, макар по естество да сме деца на гнева и поради греха да сме отчуждени от Него. Това разграничение също се забелязва навсякъде, където Христовата благодат се свързва с Божията любов (2 Кор. 13:13); откъдето следва, че Той ни дарява от Себе Си това, което е придобил чрез заслуги. Защото иначе не би имало основание за похвалата към Него от Бащата, че благодатта принадлежи на Христос и произлиза от Него.

3. Писанието свидетелствува за заслугите на Христос

От няколко текста в Писанието може да се направи извода, че чрез Своето покорство Христос наистина закупи и заслужи благодат за нас пред Бащата. Приемам за безспорно, че ако Христос направи умилостивение за нашите грехове, ако плати нашето наказание, ако примири Бога чрез Своето покорство; накратко, ако праведният пострада заради неправедните, Неговата праведност придоби спасение за нас; което е равнозначно на заслуги. Свидетелството на Павел е, че ние бяхме примирени и получихме примирение чрез Неговата смърт (Рим. 5:11). Но ако преди това е нямало престъпление, няма основание за примирение. Следователно смисълът е, че Бог, за Когото сме били омразни поради греха, е бил умилостивен чрез смъртта на Своя Син и е бил примирен с нас. И трябва да обърнем голямо внимание на антитезата, която следва веднага от това, “Защото както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни многото, така и чрез послушанието на единия многото ще станат праведни” (Рим. 5:19). Смисълът е: Както чрез греха на Адам ние бяхме отделени от Бога и обречени на унищожение, така чрез покорството на Христос сме възстановени в Неговото благоволение, като че ли сме праведни. Бъдещото време на глагола не изключва настоящата праведност, както се вижда от контекста. Защото преди това той казва, “дарбата е от много прегрешения за оправдание” (Рим. 5:16).

4. Заместителството на Христос

Когато казваме, че нашата благодат е придобита чрез заслугите на Христос, искаме да кажем, че сме били очистени чрез Неговата кръв, че Неговата кръв беше умилостивение за грях, “Неговата кръв ни очиства от всеки грях”; “Това е Моята кръв, която се пролива за прощение на греховете” (1 Йоан 1:7; Лука 22:20). Ако действието на Неговата пролята кръв е, че вече нашите грехове не ни се вменяват, следва, че чрез тази цена е задоволена Божията справедливост. В същия смисъл са думите на Йоан Кръстител, “Ето Божието Агне, Което отнема греховете на света” (Йоан 1:29). Защото той противопоставя Христос на всички жертвоприношения на Закона, показвайки, че само в Него се изпълнява всичко, което са изобразявали те. Но ние знаем често повтаряния израз при Мойсей: Беззаконието ще се прости и грехът ще бъде изличен и забравен. Накратко, древните преобрази ни учат възхитително каква сила и действие има в смъртта на Христос. И Апостолът, като умело разсъждава от този принцип, обяснява цялата тази тема в Посланието към Евреите, като показва, че без проливането на кръв няма прошка за грехове (Евр. 9:22). От това той заключава, че Христос се яви веднъж завинаги, за да отнеме греха като принесе Себе Си в жертва. И отново, че е бил принесен за да понесе греховете на много хора (Евр. 9:12). Преди това той казва, че не чрез кръвта на козли и юнци, а чрез Своята собствено кръв Той веднъж завинаги е влязъл в Най-святото място, като е придобил вечно изкупление за нас. И така, когато говори така, “Ако кръвта от козли и юнци и пепелта от юница, с които се поръсваха омърсените, освещава за очистването на тялото, то колко повече кръвта на Христос, Който чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога, ще очисти съвестта ви от мъртвите дела, за да служите на живия Бог!” (Евр. 9:13, 14), очевидно е, че ако не припишем на Христовата благодат силата да умилостивява, примирява и прощава, тогава тя няма никакво действие; както малко след това добавя, “Той е Посредник по тази причина, че призваните да получат обещаното вечно наследство чрез смъртта, станала за изкупване на престъпленията, извършени при първия завет” (Евр. 9:15). Но особено необходимо е да обърнем внимание на аналогията, която Павел използва относно това, че Христос е направен проклятие за нас (Гал. 3:13). Излишно и следователно нелепо е Христос да е бил натоварен с проклятие, ако не е заради това, като плати това, което другите дължат, да придобие за тях праведност. Няма неяснота в свидетелството на Исая, “Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5). Защото ако Христос не беше платил за нашите грехове, не може да се каже, че е умилостивил Бога като е поел на Себе Си наказанието, което ние сме си причинили. С това се съгласяват и следващите думи в текста, “Той беше отсечен поради престъплението на Моите хора” (Ис. 53:8). Можем да добавим тълкуването на Петър, който недвусмислено заявява, че “Той понесе в тялото Си нашите грехове на дървото” (1 Пет. 2:24), за да може върху Него да дойде целият товар на осъждението, от което ние сме били избавени.

5. Смъртта на Христос е цената за нашето спасение

Апостолите също ясно заявяват, че Той плати цена, за да ни изкупи от смъртта: “С Неговата доброта се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение в кръвта Му чрез вяра” (Рим. 3:24, 25). Павел препоръчва Божията благодат в това, че Бог даде цената на изкуплението в смъртта на Христос; и ни увещава да уповаваме в Неговата кръв, та като сме придобили правда, да се явим смело пред Божието съдилище. В същия смисъл са думите на Петър: “Като знаете, че сте изкупени не с тленни неща, сребро или злато . . . но със скъпоценната кръв на Христос, като агне чисто и без недостатък” (1 Пет. 1:18, 19). Тази антитеза би била безсмислена, ако чрез тази цена той не е направил умилостивение за греховете. По която причина Павел казва, “С цена сте били купени.” Нито пък би могло да се каже, че има “един Посредник между Бога и хората, човекът Христос Исус; Който даде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5, 6), ако наказанието, което ние заслужавахме, не беше нанесено върху Него. Така същият Апостол заявява, че “в Него имаме изкуплението си, прощението на греховете” (Кол. 1:14); тоест, че сме оправдани или оневинени пред Бога, защото тази кръв служи като умилостивение. С това се съгласява и друг текст, а именно, че Той изличи “противния на нас в постановленията му Закон, който беше враждебен на нас” (Кол. 2:14). Тези думи означават плащане или обезщетение, което ни освобождава от вината. Също има голяма тежест в тези думи на Павел: “Ако правдата идва чрез Закон, тогава Христос е умрял напразно” (Гал. 2:21). Защото от това заключаваме, че именно от Христос трябва да търсим това, което Законът би дал на всеки, който го изпълни; или, което е същото, че чрез Христовата благодат придобиваме това, което Бог е обещал в Закона за нашите дела: “Чрез които, ако човек прави това, ще живее” (Лев. 18:5). Това също толкова ясно се поучава в разговора в Антиохия, когато Павел заявява, “че чрез този човек се проповядва на вас прощение на греховете, и че всеки, който вярва, се оправдава пред Него от всичко, от което не сте могли да се оправдаете чрез Мойсеевия Закон” (Деян. 13:38, 39). Защото ако спазването на Закона е правда, кой може да отрече, че Христос, като пое този товар на Себе Си и ни примири с Бога, като че ли сме спазили Закона, заслужи благоволение за нас? От същото естество е това, което Павел по-нататък казва на Галатяните: “Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под Закона, за да изкупи ония, които бяха под Закона” (Гал. 4:4, 5). Защото каква е целта на това покорство, ако не е за да придобие оправдание за нас като се зае да изпълни това, което ние сме неспособни да платим? От това идва и това вменяване на правда без дела, за което Павел говори (Рим. 4:5), че правдата, която се намира само в Христос, е приета така, като че ли е наша собствена правда. И определено единствената причина, поради която Христос е наречен наша “храна” (Йоан 6:55), е защото в Него намираме същността на живота. И източникът на това действие е именно в това, че Божият Син беше разпънат като цена за нашето оправдание; както Павел казва, Христос “предаде Себе Си за нас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма” (Еф. 5:2); и на друго място, Той “беше предаден за прегрешенията ни, и възкресен за оправданието ни” (Рим. 4:25). От това се доказва, че не само спасението ни е дадено чрез Христос, но и заради Него Бащата сега е примирен с нас. Защото не може да има съмнение, че в Него напълно се изпълнява това, което Бог заявява чрез Исая в преобраз, “Ще защитя този град, за да го избавя, заради Себе Си и заради слугата Ми Давид” (Ис. 37:35). Апостолът е най-добър свидетел за това, когато казва, “Греховете ви се простиха заради Неговото име” (1 Йоан 2:12). Защото макар че не се казва изрично името на Христос, Йоан по своя обичай Го нарича с местоимението “Той” (autos). В същия смисъл нашият Господ заявява, “Както живият Баща Ме е пратил, и Аз живея чрез Бащата, така и онзи, който се храни с Мен, ще живее чрез Мен” (Йоан 6:57). С това се съгласява и текстът от Павел, “Защото относно Христос, на вас е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Филип. 1:29).

6. Христос не придоби заслуги за Себе Си

Да изследваме, както правят Ломбард и схоластиците (Sent. Lib. 3 Dist. 18), дали Христос е заслужил и за Себе Си, е глупаво любопитство. Също толкова несмислен е и техният положителен отговор на този въпрос. Защо е необходимо за единородния Божий Син да слезе, за да придобие някакво ново качество за Себе Си? Обяснението, което Бог дава за Своето собствено намерение, премахва всяко съмнение. За Бащата не се казва, че е мислел за ползите за Своя Син в Неговото служение, а че Го е предал на смърт и не Го е пожалил, защото е обикнал света (Рим. 8). Трябва да обърнем внимание на пророческите думи: “Роди ни се Син”; “Радвай се много, Сионова дъщерьо; възклицавай Ерусалимска дъщерьо, ето, твоят Цар иде при теб” (Ис. 9:6; Зах. 9:9). Иначе би било твърде студена препоръка на Божията любов, когато Павел казва, “Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че докато бяхме още грешници, Христос умря за нас” (Рим. 5:8). И така, ние отново заключаваме, че Христос не мислеше за Себе Си; и Той изрично потвърждава това, като казва, “Заради тях освещавам Себе Си” (Йоан 17:19). Този, Който предаде ползите от Своята святост на други, свидетелствува, че не придобива нищо за Себе Си. И със сигурност си заслужава да отбележим, че като се посвети изцяло на нашето спасение, Христос като че ли забрави за Себе Си. Нелепо е да изкривяваме свидетелството на Павел: “Затова и Бог Го превъзвиши, и Му подари името, което над всяко друго име” (Филип. 2:9). Чрез какво служение един човек би могъл да заслужи да стане Съдия на света, Началник на ангелите, да придобие върховната власт на Бога, и да стане обиталище на това величие, от което всички ангелски и човешки добродетели не могат да придобият и една хилядна част? Решението е лесно и изчерпателно. Павел не говори за причината за превъзвишаването на Христос, а само показва като пример следствията от него за нас. Смисълът не се различава от този в един друг текст: “Не трябваше ли Христос да пострада и така да влезе в славата Си?” (Лука 24:26).



| Предишна глава | Съдържание |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2002