Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение Б

КОДЕКСЪТ НА МАЙМОНИД: БИБЛЕЙСКИ ЛИ Е ТОЙ?

Езичник, който се занимава с изучаване на Закона, заслужава смърт. Той трябва да се занимава само с (изследване) на седемте заповеди. Така също, езичник, който пази почивния ден, дори ако това не е седмия ден, ако го е отделил като събота, заслужава смърт. Няма нужда да заявяваме, че той заслужава смърт, ако си направи нов празник. Общият принцип е: на никого не е позволено да прави нововъведения в религията или да съставя нови заповеди. Езичникът има избор или да стане истински прозелит, като приеме всички заповеди, или да се придържа към своята си религия, без да добавя или да изважда нещо от нея. Следователно, ако той се занимава с изучаване на Закона, или спазва ден за почивка, или прави някакво нововъведение, той бива бит или наказан по някакъв друг начин и бива уведомен, че заслужава смърт, но не бива умъртвен.

Мойсей Маймонид (1180)[1]

Средният не-евреин би си помислил, че евреите в историята биха се радвали винаги когато езичниците[2] четат Стария Завет в търсене на Божиите вечни морални и граждански стандарти за праведност. В края на краищата, това би заличило културната и юридическата пропаст между евреите и неевреите. Именно това, обаче, е бил проблемът в умовете на равините в продължение на поне 1,700 години. Равините не са искали тази пропаст да бъде заличена; в най-добрия случай те са искали външен мир и спокойствие за евреите, тоест те са искали обществен ред сред едно езическо общество. Достатъчният обществен ред в един езически свят предполагаемо ще се постигне чрез придържане към седемте заповеди, конкретно дадени към невярващите, тоест езичниците. Шест от тези закони са били първо дадени на Адам, според юдейския закон: забраните срещу идолопоклонство, богохулство, убийство, прелюбодейство и кражба, плюс заповедта да се създадат съдилища. Един седми закон предполагаемо е даден на Ной: забраната срещу яденето на крайници на живо животно.[3] Отвъд този минимален списък от седем закона езичниците – “ноаидите” или “ноаитите,” потомците на Ной[4] – не трябва да отиват в своето изучаване на етичните изисквания на старозаветния закон, който принадлежи изключително на евреите.

Като изказва това твърдение, Маймонид вярно следва учението на Талмуда. Той следва думите на Рави Йоханан: “Р. [Рави – Г.Н.][5] Йоханан казва: Езичник, който изучава Тора, заслужава смърт, защото е писано, Мойсей ни даде закон за наследство; той е наше наследство, не тяхно.”[6] Реш Лакиш (трети век от Хр.) казва, че езичник, който спазва съботата, заслужава смърт.[7] Защо Бог е забранил на езичниците да изучават Неговия закон? Талмудът дава този отговор:

По този повод Р. Аббаху казва: Писанието казва, Той стои и измерва земята; той гледа и разделя народите, [което може да се приеме, че означава, че] Бог погледна седемте заповеди, които бяха приети от всички потомци на Ной, но тъй като те не ги спазваха, Той се изправи и ги обяви извън закрилата на гражданското право на Израел [по отношение на щета, причинена от добитък на добитък].[8]

За да не изглежда тази позиция крайно възмутителна за християнските читатели, трябва да посоча, че подобен възглед за достатъчността на Ноевия завет за неизраелското гражданско право е бил предложен от калвинисткия теолог Джон Мъри, а също и от нео-диспенсационалистичните теолози Х. Уейн Хаус и Томас Айс. Всъщност, и тримата заключават, че в Ноевия завет има само една библейски задължителна санкция, смъртното наказание за убийство. Това, вярват те, е единственият библейски закон, който Бог изисква от хората да спазват в цялата история на човечеството след Потопа.[9] Талмудът поне добавя шест допълнителни закона, които Бог конкретно е установил чрез Адам и Ной, които езичниците трябва да спазват в историята.

Колко малко знаят за юдаизма повечето хора

Мнението на Маймонид относно неморалността на неевреите, които четат Стария Завет, вероятно ще бъде изненада за повечето християни, ако приемем, че те някога са чували нещо за Маймонид и неговата Мишна Тора. Средностатистическият вярващ в Библията християнин в Съединените Щати знае много малко за юдаизма след Новия Завет. Той може би смътно знае, че американският юдаизъм е разделен на три теологични крила: реформистко (либерално), консервативно и ортодоксално. Той може би също знае, че европейският юдаизъм има две големи етнически разклонения: сефардимите[10] (онези, чиито предци са живели в Испания, Португалия или Източното Средиземноморие) и евреите ашкенази[11] (които са дошли на запад от Русия и Полша), които са били евреи, говорещи идиш в края на 19-ти и началото на 20-ти век, преди тяхната езикова асимилация в американското общество. Но за това какво е общото между тези групи,[12] или коя група доминира в юдаизма в САЩ или в държавата Израел днес,[13] средният християнин няма и представа. Малко християни са чули, че има и трето разклонение, ориенталски или йеменитски юдаизъм (северноафрикански), членовете на който от дълго време се оплакват, че са дискриминирани политически в държавата Израел.

Християните не знаят, че средновековният еврейски литературен сборник, познат като Кабала (“традиция”), е не само мистичен, но и тясно свързан с нумерологията и окултизма.[14] Те не знаят, че мистично-магическата традиция на Кабала има своите корени в Талмуда.[15] Те никога не са чели нещо за историята на ционизма, било за[16] или против[17] него.

Дотолкова, доколкото вярващият в Библията християнин въобще мисли за реформираните евреи, той приема, че те са нещо като унитарианци: политически либерални, скептични относно Библията и по естество хуманистични. (Ортодоксалните евреи гледат на реформираните евреи по същия начин.) Християните, обаче, обикновено мислят за всички евреи по същия начин, което се оказва статистически правилно политическо допускане; американските евреи са последователно либерални в своето поведение на избори.[18] Консервативните евреи са смятани от християните като нещо между реформисти и ортодоксални: те не ядат свинско, но носят нормални дрехи; освен това, християните знаят много малко за тях.

Обратно, ортодоксалният евреин е смятан от вярващия в Библията християнин за нещо като християнина: той е малцинство в голямата еврейска общност, обикновено е по-консервативен политически, привърженик на семейството и вероятно против абортите. Той е в конфликт с евреите реформисти, точно както вярващия в Библията християнин е във война с либералните защитници на висшата критика на Библията. Следователно, ортодоксалният евреин се приема за някакъв вид старозаветен християнин, който носи черни дрехи и брада – странен сектантски тип[19] – и избягва свинско. Това схващане е неправилно. Ортодоксалният евреин всъщност е самоосъзнат и открито заявяващ себе си като духовен наследник на фарисеите. Неговата книга е Талмуда, писаната версия на устния закон на юдаизма, далеч повече от Стария Завет.

“Давидовата звезда”

Много малко хора познават историята на юдаизма, включително и онези, които определят себе си като евреи. Това може да изглежда като възмутително изявление. Можете да проверите неговата истинност, като питате средния езичник или средния евреин кой е най-важният символ на съвременния юдаизъм. Той вероятно ще ви каже или свитъкът на Тора, или “Давидовата звезда,” известна още като Моген Давид или Маген Давид. В края на краищата, тя стои и на националното знаме на Израел. Попитай го откъде е дошъл този символ и ще получиш празен поглед. Той няма никаква представа.

Фактът е, че т.нар. Давидова звезда е универсален езически символ, съществувал далеч преди юдаизма. Тя е била възприета от ционистите в края на деветнадесети век. Преди това тя е била използвана като декоративен елемент от евреи, мюсюлмани и християни. Дълго време е била наричана Соломоновия Печат. Колко евреи, да не говорим за християни, някога са стигали до следните сведения, представени от еврейския учен и историк Йозеф Гутман?

Маген Давид е хексаграм или шестолъчна звезда. Тя съществува още от бронзовата епоха и е била възприета от общества и цивилизации, доста различни по време и географска област. Месопотамия, Индия, Гърция и Етрурия са сред местата, където тя е била открита – но без никакво открито значение. Вероятно тя е била орнамент или е имала магически смисъл. Преди 90-те години на 19 век тя е била откривана в еврейски контекст много рядко; най-старият еврейски пример е от седми век пр. Хр. в Сидон, на печат, принадлежащ на Йошуа бен Асайаху. В синагогата в Капернаум, Галилея, синагога, която може би датира от четвърти век от Хр., Маген Давид е открита заедно с петолъчка и свастика, но няма причина да се приема, че Маген Давид или другите знаци на каменния фриз на синагогата са служели за някакви други, освен декоративни цели.

През Средновековието Маген Давид се появява доста често в декорациите на еврейските и ислямски еврейски ръкописи и дори върху някои синагоги, но не изглежда тя да има някакъв конкретно еврейски символичен смисъл; тя е открита също на печатите на християнските крале на Навара, върху средновековни църковни предмети и върху катедралите. Всъщност, това, което днес е известно като Маген Давид, е било общоизвестно като Соломоновия Печат през Средновековието, особено в еврейските, християнските и ислямските магически текстове. В средновековния ислямски свят хексаграмът е бил популярен и широко използван. Общоизвестен, особено в арабските източници, като Соломоновия Печат, той все повече е бил свързван с магически кръг или с печат, за който се е вярвало, че е давал на цар Соломон контрол над демоните. Един ранен източник във Вавилонския Талмуд (Gittin 68a-b) го споменава.

Трябва да се отбележи, че хексаграмът и пентаграмът са носели името “Соломонов Печат” и са били използвани и в християнството, и в исляма като символи с магическа или амулетна сила. Хексаграмът и пентаграмът (Соломоновият Печат) са били изписвани върху пергамента в много средновековни мезузот (капсули, вграждани в праговете на всеки еврейски дом) и също са служели като талисман или са имали магическа власт да отпъждат злите духове.[20]

Въпросът е, че малко евреи или езичници знаят нещо от това. Че знамето на държавата Израел носи древен езически символ не е добре известен факт нито за тези, които я уважават, нито за другите, които я мразят. Накратко, огромното мнозинство от християните и много евреи знаят много малко за историята на юдаизма. Евреите и християните знаят, че съответните им религиозни практики са доста различни, но много от тях не знаят защо и до каква степен се различават техните религии. Хората говорят за “юдейско-християнската традиция,” но не са достатъчно сигурни каква точно е тази традиция и дали въобще съществува.[21]

Враждебни религии

Съгласен съм с извънредно плодотворния ортодоксален евреин, Якоб Нойснер, чиито изследвания върху юдейския закон са по-изчерпателни от трудовете на кой да е друг.[22] Той пише: “Юдаизмът и християнството са напълно различни религии, а не различни версии на една религия (тази на ‘Стария Завет’ или ‘писания Тора,’ както евреите го наричат). Двете вярвания изискват различни хора да говорят различни неща на различни хора.”[23] Той твърди, че главните разлики се съсредоточават върху двете конкурентни програми: спасението (християнството) срещу освещението (фарисейството). Следователно, това също е дебат по въпроса за есхатологията: Божието царство, изявено в световната история. Християнството е по своята същност универсалистично; юдаизмът е по своята същност ограничен до един народ. Нойснер пише:

Спасението, по своята същност, засяга цялото човечество; освещението, също толкова показателно за своята същност, говори за един отделен народ, Израел. За да спаси, месия спасява Израел сред всички народи, защото по своята същност спасението включва и есхатологично измерение и така обхваща цялата история. Никое спасение, в края на краищата, не може да продължава само за малко или да позволи да има още много време след себе си. Обратно, за да освети, мъдрецът освещава конкретно Израел. Освещението категорично отрича дефинирането на това, което е свято, чрез това, което не е свято. Да осветиш означава да отделиш. Никое освещение не може да обхване всеки и да не остави никаква възможност за някого да остане несвят. Не е задължително да бъдеш “по-свят” от другия, но свят изисква и противоположната категория, несвят. И така, отново, как биха могли двете религиозни общности да се разберат една с друга, когато едната повдига въпроса за освещението на Израел, а другата спасението на света?[24]

Християнството, като възприема възглед за спасението, който задължително включва всички народи по земята, скъсва завинаги с равинския юдаизъм. Това е аналогията на Исус за новото вино. “Нито наливат ново вино в стари мехове; иноче меховете се спукват, виното изтича, и меховете се изхабяват. Но наливат ново вино в нови мехове, та и двете се запазват” (Мат. 9:17). Нойснер е прав: християнството е универсалистично по своя мащаб и видение; юдаизмът е ограничен.

Нойснер също противопоставя освещението на спасението. Това е фундаментално неправилно. Той пропуска това, което би трябвало да е очевидно: Библията представя спасението като процес, който задължително включва както прогресивно лично освещение, така и прогресивно институционално освещение в процеса на историята.[25] Библейското спасение е цялостен процес.[26] Това е главната характеристика на неговия универсализъм. Учението на християнството за спасението (сотириология) е неизбежно свързано с неговото учение за прогресивното освещение. Това е било особено вярно за мисионерската дейност на англо-американските протестанти до края на деветнадесети век.[27] Нойснер, обаче, не е единствен в тази си грешка. Институционално-историческата страна на спасението е била общо пренебрегвана също и от повечето вярващи в Библията християнски теолози през двадесети век. Те не осъзнават степента, до която библейската сотириология, етика и есхатология са взаимосвързани. Като пропускат да схванат този факт, и равинският юдаизъм, и съвременният фундаментализъм са възприели манталитета на гетото.[28]

Ако дебатът между евреи и християни по отношение на естеството на заветното общество е в основата си етичен дебат – източници и приложения на етиката в историята – тогава главната книга в историята на юдаизма е Талмуда. Християните трябва да знаят това, но много малко го знаят. Не е достатъчно да се обърнеш към Стария Завет, за да научиш нещо за юдаизма. И юдаизмът, и християнството твърдят, че се облягат на Стария Завет; същото твърди и ислямът. Тези три религии – да не говорим за техните разклонения, секти, маргинални групи и издънки – дават радикално различни тълкувания на Стария Завет. Следователно трябва да разгледаме накратко Талмуда, за да схванем теологичните и историческите разлики, разделящи ортодоксалния юдаизъм от библейското християнство.

Талмудът: Една затворена книга, дори когато е отворена[29]

Повечето християни никога не са чували за Талмуда. Никога не съм срещал християнин, който да твърди, че го е чел, всичките 34 дебели тома. Християнинът, който може би е чувал за него, но никога не го е чел, вероятно вярва, че това е разширен библейски коментар на Стария Завет. Надявам се тук да покажа, че това схващане е неправилно.

Проблемът, пред който са изправени християните, е, че досега няма написан сериозен и откровен научен труд върху Талмуда от вярващ в Триединството, вярващ в Библията християнин. Алфред Едерсхайм, обърнал се от юдаизма към християнството, преподавал в средата на деветнадесети век в Оксфорд, написал Животът и времето на Исус Месията (The Life and Times of Jesus the Messiah) и Старозаветна история (Old Testament History), би могъл да напише такъв труд, но е решил да не го направи, макар че неговата История на еврейския народ включва раздел от 21 страници върху юдейския закон в Талмуда и Мишна.[30] (В раздела “Юдейска теология” той признава: “Опитвайки се да подредим доктриналните възгледи на равините, ние сме объркани от маса от погрешни, богохулни и дори противоречиви твърдения.”[31] Бих добавил: особено противоречиви твърдения, защото диалектиката е логическото средство на Талмуда. Въздържаната забележка на Соломон Шехтер през 1901 е правилна: “Това безразличие към логиката и безчувственост към теологичната последователност изглежда е порок, от който дори късните последователи на равините – коментаторите на Талмуда – не са се освободили напълно.”[32] Или по-точно, “каквито и да са били недостатъците на равините, последователността не е била един от тях.”[33]) Дори днес има забележително малко сериозни трудове на английски върху Талмуда, написани от евреи, и никой от тези, които съм чел, дори не споменава смущаващия материал, който ще спомена накратко в това приложение.

Какво е Талмудът?

Вавилонският Талмуд е един огромен сборник.[34] Той е правилно наричан от евреите “морето на Талмуда.” (Нещо подобно на Саргасово море.) Евреите го наричат “Големия Лабиринт” и “Сфинксоподобен,”[35] което е още по-правилно, като се имат предвид окултните корени на лабиринта и неговата връзка със Сфинкса.[36] Р. Травърс Хърфорд, унитариански познавач (но и прикривател) на Талмуда, го описва като “голяма пустош.”[37] Малко християни някога са виждали пълен комплект; почти никой не го чете днес, нито християни, нито евреи. Едва в началото на 50-те се появява на английски пълна версия на Талмуда – около две поколения след като огромното мнозинство от английски говорещи евреи са престанали да му обръщат някакво внимание. Тя е 34 тома, плюс голям том за азбучния указател. До средата на двадесети век той е бил скрита книга за говорещия английски езически свят. Както върховният равин на Англия, Дж. Х. Херц, споменава в своя Предговор, “Всички цензурирани текстове отново са включени в Текста или в Бележките.”[38] Предишните издания, най-вече това на Майкъл Родкинсън (1903), са били съзнателно цензурирани от своите издатели.

Талмудът е сборник на устните поучения на равините от може би 200 години преди Христос до края на втори век от Хр. (Мишна), плюс допълнителни триста години коментар (Гемара). Общо това прави седем (може би осем) века.[39] Онези, които се придържат към Талмуда, твърдят, че тази устна традиция води началото си от Мойсей. Те цитират като доказателство Изход 24: “Тогава Мойсей дойде и каза на хората всичките думи на Господа и всичките Му съдби” (ст. 3). След това четем, “И Мойсей написа всичките думи на Господа” (ст. 4). Но не е написал съдбите, казват те; вместо това съдбите са станали устен закон, поучавани от равин на равин в продължение на векове. Ортодоксалният еврейски равин вярва, че може да проследи своята последователност от учители назад до Мойсей.

Това, което в крайна сметка става облечена във власт версия на тази традиция, е било събрано от няколко еврейски ръководители, но особено от Рави Юда, “Князът,” “патриархът,” ХаНаси,[40] или просто “Рави” (135-210 от Хр.). Той завършва това, което по-късно е станало известно като Мишна, около 189 година.[41] Думата “завършва” е донякъде забудителна. Завършва какво? Някои евреи настояват, че в неговите дни той не е бил написан, защото евреите са смятали написването му за престъпление. Еврейският историк Грец пише: “Християнството си е присвоило Светите Писания като своя духовна собственост и се е смятало за избрана част от Израел. Според възгледите по онова време юдаизмът сега не е притежавал никаква разграничителна характеристика, освен Устния Закон.”[42] Очевидно, обаче, върху това има известни спорове. Херман Щрак, високоуважаван езически немски изследовател на Талмуда, пише: “Спорно е точно колко е написано от самия Рави.”[43] Той използва думата “написано,” но внимателно избягва да говори пряко за написването на Мишна, защото това означава да стигне до някакво заключение, а проф. Щрак бяга от заключенията като от чума.[44] Той казва, че части от Мишна са били написани от Рави Акиба и неговия ученик Рави Меир в началото на втори век от Хр., но не всичко е било написано: “Голямо внимание е било отдавано на запомнянето и задържането в паметта на огромния материал; вижте забележката на Достай бен Янаи относно Меир: ‘Когато един учен забрави и една дума от своята Мишна, счита се, че е изгубил живота си.’”[45] Той казва, че е имало и по-ранни сборници от този на Акиба. Грец не преувеличава, когато пише, че “Заедно с Библията, Мишна е бил главен източник на интелектуална дейност и изследвания; той понякога дори е успявал напълно да надмине Писанието и да утвърди своите претенции за единствена власт. Той е бил интелектуалната връзка, която е свързвала разпръснатите членове на еврейския народ.”[46] Не мога да си представя по-унищожителна критика на юдаизма от тази на Грец: евреите по-късно са предпочели Талмуда пред Мишна, който поне е бил много по-кратък.

Фарисеи срещу садукеи

Фарисеите са били еврейски равини, които са възприели устната традиция като равна на Стария Завет; садукеите са били свещеници, които са възприели традициите на устния закон, но са отхвърляли твърдението на фарисеите, че устният закон е също толкова задължителен като Писанието.[47] Еврейският историк и бивш свещеник Йосиф Флавий, който е живял по времето на падането на Ерусалим през 70 г. от Хр., обобщава разликите между двете групи и неговото обобщение изяснява защо Исус е отхвърлил двете групи:

Това, което сега бих обяснил, е, че фарисеите са наложили на хората твърде много правила в наследство от своите бащи, които не са написани в Мойсеевия закон; и по тази причина садукеите ги отхвърлят и казват, че трябва да ценим като задължителни онези правила, които са в писаното слово, но не трябва задължително да спазваме това, което сме получили от традициите на нашите предци. . . .[48]

. . . фарисеите са онези, които се смятат за най-умели в точното прилагане на своите закони, и те представляват първата секта. Те приписват всичко на съдбата [или провидението] и на Бога, но все пак допускат, че да правиш това, което е добро, или обратното, принципно зависи от волята на хората, макар че съдбата всъщност участвува във всяко действие. Те казват, че всички души са безсмъртни; но че душите на добрите хора само се преместват в други тела – но душите на лошите подлежат на вечно наказание. Но садукеите са тези, които представляват втората група, и напълно отричат съдбата и предполагат, че Бог не се интересува от нашите добри или зли дела; те казват, че да правиш добро или зло зависи от собствения избор на човека и че едното или другото зависи от човека, и че могат да действуват както им е угодно. Те също отричат вярата в безсмъртието на душата и наказанията и наградите в Хадес.[49]

Влиянието на садукеите бързо изчезва след разрушаването на храма през 70 г. от Хр. Хърбърт Данби, чийто английски превод на Мишна все още се счита за авторитет в научния свят, еврейски[50] и езически, коментира безспорния триумф на фарисеите след падането на Ерусалим (който продължава като ортодоксален юдаизъм): “До разрушаването на Втория Храм през 70 г. от Хр. те са били смятани за една от всичките мисловни школи, които имат някаква роля в еврейския национален и религиозен живот; след разрушаването, естествено и почти незабавно, те приемат позицията на единствени и безспорни ръководители на всички оцелели останки от еврейския живот. Юдаизмът, такъв, какъвто съществува оттогава, е, ако не тяхно създание, поне вяра и религиозна институция оформени до голяма степен от тях; а Мишна е авторитетният паметник на техния труд. Става така, че докато и юдаизмът, и християнството почитат Стария Завет като канонично Писание, Мишна бележи прехода към юдаизма също толкова категорично, както Новият Завет бележи прехода към християнството.”[51] Нойснер е прав, когато отбелязва, че “равините от късния античен период са пренаписали по своя образ и подобие цялото Писание и историята на Израел, изхвърляйки цели епохи като че ли никога не са съществували, пренебрегвайки огромни купове стари еврейски писания, въвеждайки цели нови книги за канона на юдаизма. . . .”[52]

Върховенството на Мишна след 70 г. от Хр. е означавало триумф на фарисеите. Подобно, в съвременната епоха, отслабването на Мишна в юдаизма означава отслабването на духовните наследници на фарисеите, ортодоксалните евреи.

Отново, Мишна е писаната версия на еврейската устна традиция, докато равинските коментари върху него се наричат Гемара. Талмудът съдържа Мишна и Гемара. Равинските коментари съдържат голямата част от Талмуда. Стандартният превод на Мишна от Данби е един дебел том. Изданието на Талмуда на Soncino Press е 34 тома, плюс един азбучен указател.

Тора

Когато евреите говорят за “Тора,”[53] те не винаги имат предвид Стария Завет или дори Петокнижието. Понякога те имат предвид нещо много по-обширно. Християните обикновено не знаят за тази по-широка употреба на думата, което ги води да вярват, че ортодоксалните евреи са някакси християни без Христос или унитаристи, които вярват в чудеса и ангели, т.е. хора, които вярват в Стария завет сам за себе си. Те гледат на ортодоксалните евреи като недоразвити християни, теологични първи братовчеди, които публично са били лишени от наследство през 70 г. от Хр. Те не са разбрали идеята на Исусовото абсолютно предизвикателство към фарисеите.

Ортодоксалният юдаизъм представлява враждебна на християнството религия, която се е развила заедно с първата църква. Фарисеите са настоявали, че устният закон е равноправен с писания закон, точно както християните настояват, че Новият Завет е също толкова авторитетен, както и Стария Завет, мюсюлманите настояват, че Коранът е също толкова авторитетен, както Стария Завет и мормоните настояват, че Книгата на Мормон е също толкова авторитетна както и Стария Завет. Всяка група всъщност има предвид, че нейният уникален след-старозаветен документ е по-авторитетен сега от Стария Завет. Никоя основна религия след падането на Ерусалим не е възприела Стария Завет като свой единствен или дори главен авторитетен документ. Само караитската секта в юдаизма претендира, че го прави.[54]

Равинският Тора е много различен от Стария Завет. Данби коментира: “Той включва Писания Закон, законите изрично написани в Петте Мойсееви книги; включва също ‘традициите на старейшините’ или Устния Закон, а именно, такива вярвания и религиозни практики като набожност и обичай, които във вековете, съзнателно или несъзнателно, са се основали или са се развили от Писания Закон; и той включва и трети, по-малко познат елемент, един дух на развитие, чрез който Писаният Закон и Устният Закон, въпреки изглеждащите разлики, биват доведени в единство и биват тълкувани и претълкувани, за да се съобразят с нуждите на променените условия.”[55] Накратко, има три елемента, които съставят Тора: Старият Завет, устният закон и казуистиката.[56]

Двата основни въпроса, които повдигам в това приложение, са тези: 1) Дали традиционната казуистика на юдаизма е дори приблизително библейска? 2) Дали тя е продукт от перспектива, противоположна на Стария Завет?

Диалектика и дуализъм

Диалектиката е този подход към човешкото познание, който настоява, че всички истини са вътрешно противоположни сами на себе си. Диалектиката за човешката логика е това, което е манихейството за космологията: приемането на вечната борба на противоположностите. Когато открием диалектика във въпросите относно епистемологията – “Какво човекът може да знае и как можем да го узнаем?” – трябва също да започнем да търсим нашето търсене на следи от етичен дуализъм, идеята, че има една съвкупност от етични стандарти за елита и друга за външните, “непосветените.” Изход 12:49 отрича законността на юридическия дуализъм: “Един закон ще има за местния и за чужденеца, който е пришълец между вас.” Старият Завет поставя всички в Израел под един и същи закон. Бог изискваше всички хора да се събират една на всеки седем години и да слушат, докато целият закон се чете пред всички: “Събирай хората, мъжете, жените, децата и чужденеца, който е отвътре градовете ти, за да чуят и се научат, та да се боят от Господа вашия Бог, и да внимават да изпълняват всичките думи на тоя закон; да чуят и децата им, които не знаят, за да се научат да се боят от Господа вашия Бог до тогава, докато живеете в земята, към която преминавате през Йордан, за да я завладеете” (Вт. 31:12-13). От всички хора се очаква да могат да разберат подробностите и общите принципи на Божия закон, “буквата и духа.” Всички жители бяха еднакви под Божия закон.

Юридическият принцип на равенството пред гражданското право направи Израел уникален в древната история. Другите народи, включително Гърция и Рим, не даваха на негражданите равноправно положение под закона. Чужденците и пребиваващите не са били членове на семействата и клановете, които единствени са можели законно да участвуват в градските ритуали; затова те не са получавали закрила от гражданското право.[57] Не е било така в древния Израел.

Този юридически принцип на равенство пред закона е основен за принципа lex talionis на Библията, “око за око.” Равинският юдаизъм отрича това. Например, езичник, който удари евреин, заслужава смърт. “Р. Ханина казва: Ако езичник удари евреин, той заслужава смърт, защото е писано, Огледа се, и като видя, че нямаше никого, уби египтянина. Р. Ханина също казва: Който удари израилтянин по челюстта, е като че е посегнал на Божественото Присъствие; защото е писано, Който удари човек [т.е. израилтянин], напада Святия.”[58]

Този възглед за същностното неравенство на всички хора пред Божия закон е отричане на Божията заповед да не се гледа на лице:

В съда да не гледате на лице; да изслушвате малкия както големия; да не се боите от човешко лице, защото съдът е Божий. И всяко дело, което е много мъчно за вас, отнасяйте до Мене, и Аз ще го изслушвам (Вт. 1:17).

Да не изкривяваш съд, да не гледаш на лице, нито да приемаш подарък; защото подаръкът заслепява очите на мъдрите и извращава думите на справедливите (Вт. 16:19).

Да поставяш различни съответни наказания за удряне на евреи и за удряне на езичници издига евреите в положение на международен елит. Това съответствува на логиката на Талмуда. Талмудът предлага следното учение за Божията обща благодат към всички хора: “ Всички земни семейства, дори и другите семейства, които живеят на земята, са благословени само поради Израел. Всички земни народи, дори корабите, които слизат от Галия в Испания, са благословени само поради Израел.”[59]

Диалектика срещу казуистика

Талмудът е почти безполезен за написване на коментар върху Библията, не само защото е такава трудна за използване от евреи или езичници съвкупност от книги, но и защото големият брой коментари на равините са толкова често много кратки и толкова често си противоречат. В основата на Талмуда стои една съзнателна диалектика: безкраен дебат без авторитетно или логическо примирие. Диалектиката е една характеристика на традицията на юдаизма на съзнателна тайнственост, традиция, възприета от Маймонид в стила на неговата книга Ръководство за неразбиращия (Guide of the Perplexed).[60]

Един добър пример за тази диалектика на Талмуда е дебатът относно дали на езичниците трябва да се позволи да четат Тора (петте книги на Мойсей). Да видим думите на Рави Йоханан, върху които е основано твърдението на Маймонид, цитирано в началото на това приложение: “Р. [Рави] Йоханан казва: Езичник, който изучава Тора, заслужава смърт, защото е писано, Мойсей ни даде закон за наследство; той е наше наследство, не тяхно.” Йоханан е бил един от най-престижния от равините, ученик на Хилел (в края на първи век пр. Хр.).[61] Но в същия абзац са записани думите на Рави Меир, също толкова престижен авторитет, едновременно юрист и проповедник, от втори век от Хр.: “. . . дори езичник, който изучава Тора, е като Първосвещеник!” Е, кое от двете? Маймонид се присъединява към Йоханан, но също толкова леесно би могъл да се присъедини към Меир. Това е основният проблем при оценяването на етичните изявления в Талмуда. Рядко има някакво ефективно решаване на противоположните гледни точки. Това е характерната черта на Талмуда: планина от кратки, понякога абсурдни твърдения, без някакво свързано решение. Павел, бивш фарисей (Фил. 3:5), предупреждава Тит относно такива разсъждения: “А отбягвай глупави разисквания, родословия, препирни и карания относно закона; защото те са безполезни и суетни” (Тит 3:9). Тридесет и четири дебели тома от този материал са изморителни за душата.

Равините често са били невероятно тайнствени, в ярък контраст на ясните заявления на библейските текстове. Това е основната точка на конфликта между садукеите и фарисеите преди разрушаването на Ерусалим: садукеите са вярвали, че текстовете на Тора са ясни.[62] Лаутербах пише за садукеите: “Те не са съставяли оригинални методи за да отхвърлят даден закон или да му дадат нов смисъл, неподкрепен от ясния смисъл на думите.”[63] Фарисеите не са били съгласни със садукеите за този метод на тълкуване, а Талмудът е книгата на фарисеите. Неговите коментари често са противоположни на библейския текст. Например, какво да правим с този коментар, очевидно приложение на Левит 18:23 и 21:7, забраната срещу содомията (скотоложството? “Р. [Рави] Шими б. [син на] Хийа заявява: жена, която е имала сношение със животно, може да се омъжи за свещеник.”[64] Бележката под линия на съвременния коментатор от Soncino Press дори влошава нещата: “Дори за първосвещеник.” Старият Завет поставя това правило за първосвещеника: “И той да вземе за жена девица; вдовица, или напусната, или омърсена, или блудница да не взема; но девица от хората си да вземе за жена” (Лев. 21:13-14). Дали равините не искат от нас да смятаме за девица жена, която е извършила содомия?

Библиотеките на големите университети обикновено имат пълен комплект от томовете на Вавилонския Талмуд на Soncino Press. Тъй като много малко английски говорещи християни или евреи някога са виждали целия Талмуд, да не говорим да са го чели, те дължат на самите себе си да намерят един такъв комплект, да отворят на случайна страница в кой да е том, и внимателно да прочетат пет последователни страници. Само пет страници; това ще бъде достатъчно. Докато четат, те непрекъснато ще си задават следния въпрос: “За какво въобще става въпрос тук?” След това ще дойде и вторият въпрос: “Как въобще някой би могъл да извлече някакъв смисъл от това?” Най-много от всичко, ще си зададат този въпрос: “Какво общо би могло това да има със Стария Завет?”

“Чули сте, че е било казано”

Ортодоксалният юдаизъм не е просто “старозаветна теология без Исус.” Той е религията на “Чули сте, че е било казано.” Това беше многократният отговор на Исус на погрешните устни предания на фарисеите. Можем да направим същото, когато четем Талмуда. Например:

“Чули сте, че е било казано, че езичниците, които се противопоставят на Израел, прекарват вечността в долния свят, варени в сперма, докато християните прекарват вечността с Исус във врящи изпражнения,[65] но аз ви казвам, че Новият Завет поучава далеч по-лоша вечност за нарушителите на завета.”

Или: “Чули сте, че е било казано, че Адам е имал сношение с всяко полско животно преид да се съвокупи с Ева,[66] но аз ви казвам, че скотоложството е голям грях пред Бога.”

Или: “Чули сте, че е било казано, че хомосексуалист, който съблазни момче под деветгодишна възраст, не трябва да се смята за виновен, докато други твърдят, че тригодишната възраст е минимума,[67] но аз ви казвам, че всеки, който прави това, трябва да бъде екзекутиран, както се изисква по библейския закон.

Прочетохте ли бележките под линия? Това е само началото, но то трябва да е достатъчно. Сега осъзнавате, че Талмудът не е обикновен коментар на Стария Завет, само с някои липсващи новозаветни схващания. Обратното, съдържанието на Талмуда е само периферно свързано със Стария Завет. Талмудът е гигантско упражнение по намиране на пътища за избягване на старозаветните текстове. Фарисеите са били в бунт срещу Божия закон, и то в името на Божия закон. Това беше твърдението на Исус от самото начало:

Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото море и суша обикаляте, за да направите един прозелит; и когато стане такъв, правите го дете на ада два пъти повече от вас. Горко ви слепи водачи! Които казвате, Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо, златото ли, или храмът, който е осветил златото? Още, Ако някой се закълне в олтара, не е нищо; но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължава се. Безумни и слепи! Че кое е по-голямо, дарът ли, или олтарът, който освещава дара? Прочее, който се закълне в олтара, заклева се в него и във всичко, което е върху него. И който се кълне в храма, заклева се в него и в Онзи, който обитава в него. И който се кълне в небето, заклева се в Божия престол и в Онзи, който седи на него. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и вярността; но тези трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате. Слепи водачи! Които прецеждате комара, а поглъщате камилата. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото чистите външността на чашата и на чинията; а отвътре те са пълни с грабеж и насилие. Слепи фарисеино! Очисти първо вътрешността на чашата и на чинията, за да бъде и външността им чиста. Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота (Мат. 23:15-27).

Това, което съвременният християнин не подозира, е, че съвременните ортодоксални евреи са съзнателни и самопровъзгласени духовни наследници на фарисеите. Това е, което ги различава в техните собствени очи от консервативните и реформистките евреи.

Отклонение от старозаветните текстове

Тази традиция на отклонение от библейския текст е била поддържана от средновековните еврейски коментатори. С. М. Лерман е доста откровен за това: “За равините е било тривиална критика, че понякога техните обяснения са били някакси отдалечени от действителното буквално значение (пешат) на текста, който те се стремят да осветлят. Със сигурност, нещото, което е имало най-голямо значение, е било да се направят Писанията жива книга с послание за всички времена.”[68] Ако това е, което е имало най-голямо значение, тогава Талмудът се е провалил в тази си задача. Хората не могат да изоставят оригиналното значение на текста, без да убият Тора.[69]

Дейвид Вайс, бивш ортодоксален евреин, а сега професор в консервативната Юдейска Теологична Семинария,[70] е познавач на Талмуда, прототип на Дейвид Малтер, герой от повестта на Хаим Поток, Обещанието. Той е посветил своята академична кариера на подробно изследване на различните версии на Талмуда в опит да състави от различните парчета истинския текст. Тази дисциплина е това, което християните наричат “нисша критика,” когато се прилага към библейските текстове. Ето как Вайс описва ефективното използване на Талмуда: “С едната ръка признавате съществуването на Бога. В същото време искате да си оставите някакво пространство за движение. Критичното изследване е спор с Божието писание – признавайки го, но използвайки критика, за да го променяте. Човекът е безсилен по отношение на Бога и могъщ по отношение на Неговия Тора. Там той може да утвърди своята независимост, като предложи тълкуване, различно от възнамеряваното от Бога.”[71]

Именно този подход към старозаветния закон е това, което Исус публично оспори. Това е сърцето и душата на фарисейството. Равинските съставители на юдейския устен закон или “Неписания Тора” (Мишна) са разбирали какво правят: замествайки библейските текстове, неоставящи място за маневриране, с човешки разсъждения. Съставителите на равинските коментари върху Мишна (Гемара) също са разбирали какво правят. Талмудът е продукт от тяхното събиране на Мишна и Гемара. Фундаменталната презумпция на Талмуда е неправилна: че е по-полезно да се четат Мишна и Талмуда, отколкото Стария Завет. “Нашите равини са поучавали: Онези, които се занимават [само] с Библията, имат незначителна полза; с Мишна ние наистина сме облагодетелствувани и сме наградени за това; с Гемара – не може да има нещо по-полезно; но винаги се обръщайте повече към Мишна повече отколкото към Гемара. И така, това противоречи само на себе си.”[72] Това, между другото, е пример за диалектиката, която е в основата на Талмуда.

Най-особената книга

Ортодоксалните евреи вярват, че Талмудът е вдъхновена книга. Те не го смятат за “фолклор.” Смятат го за авторитет.

Старият Завет забранява поклонението пред Молох. “Да не посвещаваш (прекарваш през огън) семето си на Молох; нито да омърсиш името на своя Бог. Аз съм Йеова” (Лев. 18:21). Това се повтаря в Левит 20:2-5. Какво казва Талмудът за тази практика?

МИШНА. КОЙТО ДАВА ОТ СЕМЕТО СИ НА МОЛОХ, НЕ ПОНАСЯ НИКАКВО НАКАЗАНИЕ, ОСВЕН АКО ГО ДАДЕ НА МОЛОХ И ГО НАПРАВИ ДА ПРЕМИНЕ ПРЕЗ ОГЪН. АКО ГО Е ДАЛ НА МОЛОХ, НО НЕ ГО Е НАПРАВИЛ ДА ПРЕМИНЕ ПРЕЗ ОГЪН, ИЛИ ОБРАТНОТО, ТОЙ НЕ ПОНАСЯ НАКАЗАНИЕ, ОСВЕН АКО НАПРАВИ И ДВЕТЕ. [Мишна е винаги с главни букви в Талмуда – Г.Н.]

ГЕМАРА. Мишна учи за идолопоклонството и даването на Молох. Р. Абин казва: Нашият Мишна е съобразен с възгледа, че поклонението пред Молох не е идолопоклонство. . . . Р. Симеон казва: Ако е на Молох, той е отговорен; ако на друг идол, не е.[73]

Р. Аха син на Раба казва: Ако човек прекара цялото си семе през [огън] за Молох, той е свободен от наказание, защото е писано, семето ти, но не на цялото семе.[74]

Този подход към етиката и гражданското право е станал известен като “Талмудична логика.”

Голяма част от Талмуда е посветена на храненето. Например, казва се, че яденето на фурми прави човека неспособен да взема правни решения. “Раб казва: Ако човек е ял фурми, той не трябва да взема правни решения. Повдигнато е възражение. Фурмите са здравословни сутрин и вечер, следобед те са развалени, на обяд са несравними. . . .”[75] За лечение на подути жлези, яжте пръст от сянката на тоалетната. “За да възстанови плътта, той трябва да вземе пръст от сянката на тоалетна и да я примеси с мед и да яде. Това помага.”[76] С камъните в пикочния мехур се справяте както следва: “За камъни в пикочния мехур нека да вземе три капки катран и три капки сок от праз и три капки чисто вино и да ги излее върху члена на мъжа или върху съответното място при жената. Или може да вземе дръжка на стомна и да я окачи на члена на мъжа или на гърдите на жената. Или може да вземе червена нишка, която е била изпредена от жена с лоша репутация или от дъщеря на жена с лоша репутация и да я окачи на члена на мъжа или на гърдите на жената. Или може да вземе въшка от мъж или жена и да я окачи на члена на мъжа или на съответното място при жената; и когато уринира, трябва да го прави върху сухи тръни близо до пантите на вратата, и трябва да запази камъка, когато излезе, защото е добър за лекуване на всякаква треска.”[77]

Той предлага много конкретни обяснения за произхода на конкретни болести. Да разгледаме причините за епилепсия: “И не стой гол пред лампа, защото се поучава: Който стои гол пред лампа, ще бъде епилептик, а който се съвокупява на светлина от лампа, ще има епилептични деца.”[78] Дава и коментари по такива като че ли тривиални теми, като правилното изхвърляне на нокти и последствията от пренебрегване на този съвет. “Три неща са казани относно ноктите: Който ги заравя, е праведен; който ги изгаря, е добродетелен, а който ги изхвърля, е разбойник! Каква е причината? За да не би бременна жена да ги прекрачи и да пометне.”[79]

Старозаветното учение за това как хората трябва да се справят с греха е много очевидно: “Който крие престъпленията си няма да успее; а който ги изповядва и оставя, ще намери милост” (Пр. 28:13). “Измийте се, очистете се, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло” (Ис. 1:16). Няма втора стратегия. Талмудът предлага втора стратегия: “Защото Р. Илаи казва, Ако някой види, че неговият [зъл] йезер надделява над него, нека отиде там, където не го познават; нека си сложи мръсни дрехи, да се увие в мръсно наметало и да върши злите дела, които сърцето му желае, вместо открито да хули името на Небесата.”[80]

Заплатата за греха, която не е записана в книгата Съдии: “Този нечестив нещастник [Сисера] е имал седмократно сношение [с Яил] в това време, тъй като се казва, При краката й се свлече, падна, легна и т.н.”[81]

Начин да отмъстиш на враговете си: “Според мнението на Р. Юда отровата на змията е разположена в нейните зъби; следователно, този, който я направи да хапе [като поставя зъбите й срещу плътта на жертвата], бива обезглавен, но самата змия е свободна. Но според възгледа на Мъдреците змията сама изпуска отровата; следователно змията бива убита с камъни, докато този, който я прави да хапе, е свободен.”[82]

Връзвайки, можеш да вържеш: “Раба казва: Ако някой върже съседа си, и той умре от глад, не е виновен за екзекуция. . . . Раба също казва: Ако го върже пред лъв, не е виновен. . . .”[83]

Възгледът им за жените: “НЕ СЕ ВЪВЛИЧАЙ В ТВЪРДЕ МНОГО ОБЩУВАНЕ С ЖЕНИ. ТЕ КАЗВАТ ТОВА ПО ОТНОШЕНИЕ НА СОБСТВЕНАТА ЖЕНА, КОЛКО ПОВЕЧЕ [ПРАВИЛОТО ВАЖИ] ЗА ЧУЖДАТА ЖЕНА.”[84] Коментарът на Маймонид не прави текста по-приемлив: “Известно е, че в повечето случаи разговорите с жени се занимават със сексуални въпроси.”[85] Този възглед е в съгласие с общия възглед на Талмуда за жените: “Светът не може да съществува нито без мъже, нито без жени. Но щастлив е онзи, чиите деца са мъжки, и горко на този, чиито деца са женски.”[86] Поне един раздел в Талмуда поставя под въпрос разумността да бъдат обучавани жените в закона: “Как знаем, че на другите не е заповядано да я обучават? – Защото е писано, ‘И на тях да учиш синовете си’ – но не и дъщерите си.”[87]

Въпросът с обрязването

Най-важно от всичко е обрязването, казва Талмудът.

Поучава се: Рави казва, велико е обрязването, защото никой така ревностно не се е занимавал с [Божиите] предписания както нашият Баща Авраам, но той е бил наречен съвършен само заради обрязването, както е писано, Ходи пред Мен и бъди съвършен, и е писано, И ще направя завета Си между Мен и теб. Друга версия [на равинското поучение] е тази: Велико е обрязването, защото е равно по тежест на всички [други] предписания от Тора, взети заедно, както е писано, Защото според тези думи направих завет с теб и с Израел. Други версия е: Велико е обрязването, понеже без него небето и земята не биха останали, както е писано, [Така казва Господ,] Но ако не беше Моят завет за деня и нощта, не бих постановил наредбите за небето и земята.[88]

Сравнете тези думи с думите на Павел: “Само нека всеки постъпва, както Господ му е отделил, и всеки както Бог го е призвал; и така заръчвам по всичките църкви. Обрязан ли е бил призван някой, да не крие обрязването. Необрязан ли е бил някой призван, да не се обрязва. Обрязването е нищо и необрязването е нищо, но пазенето на Божиите заповеди” (1 Кор. 7:17-19). Той предупреждава, че въпрос на живот и смърт е покорството пред Бога, който е наложил изискването за обрязването на евреите.

Понеже обрязването наистина ползва, ако изпълняваш закона; но ако си престъпник по закона, тогава твоето обрязване става необрязване. И тъй, ако необрязаният пази наредбите на закона, не би ли неговото необрязване да му се вмени за обрязване? И онзи, който е в природното си състояние необрязан, но пак изпълнява закона, не ще ли осъди теб, който имаш писан закон и обрязване, но си престъпник на закона? Защото не е юдеин онзи, който е външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта; но юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в духа, а не в буквата; чиято похвала не е от хората, а от Бога (Рим. 2:25-29).

Затова той можеше да напише за християните: “Защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, а не уповаваме на плътта” (Фил. 3:3).

Не трябва да е изненада, че е имало конфликт на възгледите в продължение на две хилядолетия между Талмудичните евреи и християните. Двете религии са много различни. Исус обобщи тези непримирими разлики с думите Си, “чули сте, че е било казано . . . но Аз ви казвам.”[89] Павел, бивш фарисей, е дори още по-прям:

Защото има много непокорни хора, празнословци и измамници, а особено от обрязаните, чиито уста трябва да се затворят, хора, които извращават цели домове като учат за гнусна печалба това, което не трябва. Един от тях, някой си техен свой пророк, е казал: “Критяните са винаги лъжци, зли зверове, лениви търбуси.” Това твърдение е вярно. По тази причина изобличавай ги строго, за да бъдат здрави във вярата, и да не обръщат внимание на юдейски басни и на заповеди от хора, които се отвръщат от истината. За чистите всичко е чисто; а за омърсените и невярващите няма нищо чисто, но и умът им и съвестта им са омърсени. Твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат, като са мръсни и непокорни, неспособни за какво да било добро дело (Тит 1:10-16).

Печатането променя нещата

Когато един езичник чете Талмуда, или свързаните с Талмуда писания, той задължително навлиза в забранена от Талмуда зона. Ако само по себе си изучаването на писания Тора от езичници е забранено от Талмудичния закон, тогава със сигурност и едно време тайната юдейска устна традиция на Тора е забранена. Но когато Талмудът бива преведен на други езици от онези, които все още вярват в неговия свещен характер, както става през този век, традиционните критики срещу езичниците, които го четат, задължително отслабват. Може би дори още по-очевидно за онези, които са се борили усилено да прочетат поне три последователни страници на Талмуда, като издават цялостен указател, неговите защитници по принцип “отварят книгата.” Преводачите на английски, редакторите и издателите са преместили Талмуда от света изключително на религията в света на откритата наука. Това очевидно е променило древните правила.

Разбира се, това винаги е било дилемата на Талмудичния юдаизъм. Маймонид бива изправен пред нея когато пише Ръководство за объркания (1190). Лео Щраус е прав: Ръководството е посветено на “трудностите на Закона” или на “тайните на Закона”: “Но Законът, чиито тайни Маймонид възнамерява да обясни, забранява тези тайни да бъдат обяснявани публично или на обществото; те могат да бъдат обяснявани само насаме и на такива индивиди, които притежават и теоретична, и политическа мъдрост, както и способност едновременно да разбират и да използват неясна реч; защото само ‘заглавията на главите’ на тайните учения могат да се предават и то само на онези, които принадлежат към естествения елит. Тъй като всяко обяснение, дадено писмено, в каквато и да било степен в коя да било книга, е публично обяснение, Маймонид изглежда принуден от своето намерение да наруши Закона.”[90] Маймонид е бил доста откровен относно своята нужда от тайнственост:

Защото моята цел е истините да пробляснат за миг и после отново да бъдат скрити, така че да не се противопоставям на онази божествена цел, на която не е възможно да се противопостави човек и която е скрила от порочните сред хората онези истини, които са особено необходими за Неговото разбиране. Както е казал: Тайната на Господа е с ония, които Му се боят [Пс. 25:14]. Знаем, че също по отношение на естествените неща, невъзможно е да се даде ясно обяснение, когато се поучават някои от техните принципи такива, каквито са. Защото знаете думите [на мъдреците], да бъде благословена тяхната памет: Разказът за Началото не трябва да се поучава в присъствието на двама човека [Babylonian Talmud, Hagigah, 11b]. И така, ако някой обясни всички тези неща в книга, той всъщност ще ги поучава на хиляди хора. Затова тези неща не се срещат в притчи в пророческите книги. Мъдреците, да бъде благословена паметта им, следвайки пътеката на тези книги, по същия начин ги говорят в гатанки и притчи, защото има тясна връзка между тези неща и божественото познание, и те също са тайни на това божествено познание.[91]

Като говорим за тези много неясни неща, необходимо е да прикрием едни и да разкрием други. Понякога в случая на определени заявления тази необходимост изисква дискусията да протича на основата на определена презумпция, докато на друго място необходимостта изисква дискусията да протича на основата на друга презумпция, противоречаща на първата. В такива случаи простолюдието въобще не трябва да знае за противоречието; съответно авторът използва някакво средство, за да го прикрие по всякакъв начин.[92]

Може би ще има ортодоксални евреи, които ще ме критикуват за това, че се обръщам към Талмуда и извличам тези неудобни текстове за публично разкриване и дебати. Те може би ще кажат, че аз тълкувам неправилно тези текстове, защото не познавам друга традиция на устно предание, която някакси обяснява тези текстове. Това би означавало, че има някаква още по-тайна традиция. Дори ако тази критика е права – че наистина съществува последователно, универсално възприето второстепенно тайно устно учение, което обяснява първостепенната устна (сега преведена и отпечатана), преди време тайна традиция – и дори ако това допълнително тайно устно учение наистина дава тълкувания, които по някакъв начин правят тези текстове в Талмуда да изглеждат морално приемливи, за което аз искрено се съмнявам, тогава ортодоксалните евреи трябва да се изправят пред реалността на позоваване на още едно устно предание. Традиция от второстепенни устни обяснения и коментари върху 1500-годишна писана версия (Талмуда) на авторитетно древно устно предание, няма да бъде считано от външните (или дори от вътрешните ортодоксални евреи, подозирам) като също толкова авторитетна. Това, което бива отпечатано, в края на краищата, става авторитет, особено в областта на гражданското и криминалното право. Адвокатите и казуистите се позовават на известни писмени източници. Талмудът остава писмен източник.

През 1952 ортодоксалният юдаизъм най-после предложи на английскоговорящата публика официално одобрена, скъпоструваща версия на Талмуда: като че ли нецензуриран, пълен с бележки и обяснения и професионално редактиран. До епохата на Индустриалната Революция Талмудът е бил смятан от всички евреи, освен от шепа Караити, като свещеното устно предание на юдаизма. Следователно ортодоксалните евреи не трябва да възразяват, когато езичник чете Талмуда, цитира го дума по дума и го критикува винаги, когато може да покаже, че той е очевидно в противоречие с неталмудичния морал. Какво друго са очаквали, когато са го публикували? Те трябва да се въздържат да критикуват езичници, които критикуват етиката на Талмуда, освен ако са готови да обсъждат тези проблеми публично, без да се позовават на убежището на някакво дори още по-авторитетно тайно устно предание, което не може да бъде законно разкрито.

Обсъждане на етичните стандарти

Защо ортодоксалните евреи са изненадани или дори сърдити, когато неевреите реагират остро срещу учението на Талмуда, например, че е законно мъж да има сексуално взаимоотношение с малко момиче, ако тя е под тригодишна възраст? Мишна казва: “КОГАТО ВЪЗРАСТЕН МЪЖ Е ИМАЛ СЕКСУАЛНО СНОШЕНИЕ С МАЛКО МОМИЧЕ, ИЛИ КОГАТО МАЛКО МОМЧЕ Е ИМАЛО СНОШЕНИЕ С ВЪЗРАСТНА ЖЕНА, ИЛИ [КОГАТО МОМИЧЕ Е БИЛО СЛУЧАЙНО] НАРАНЕНО ОТ ПАРЧЕ ДЪРВО, [ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ] ТЯХНАТА КЕТУБА Е ДВЕСТА [ЗУЗ]; ТАКА Е СПОРЕД Р. МЕИР.”[93] Тогава Гемара обяснява: “Това означава следното: Когато възрастен мъж има сношение с малко момиче, това не е нищо, защото когато момичето е по-малко от това [обяснение: “букв. ‘тук,’ тоест по-малко от три години”], това е както ако някой сложи пръст в окото; . . .”[94] Трябва ли ортодоксалните евреи наистина да очакват християните да приемат моралната валидност на такова поучение? Със сигурност голямото мнозинство от евреите днес биха го отхвърлили, ако знаеха за него, а те не знаят.

Както казах по-рано, може да се твърди, че равините всъщност не са защитавали такъв гротесков етичен принцип, че всичко това е било някакъв вид хипотетичен дебат. Този конкретен дебат в Талмуда засяга кетуба. Кетуба е документ, даван от съпруга на неговата невяста, който определя, че ако той се разведе с нея, тя ще получи парично плащане. Минималното плащане е било 200 зузим[95] за девиците, но само 100 зузим за недевиците.[96] Един защитник на Талмуда може да твърди, че това, което Мишна всъщност учи, е съвършено разумния принцип, че много младите момичета, които са подложени на видовете сношение, описани в текста, трябва да се смятат за девици. Макар да е възможно да се твърди, че етичната загриженост на този закон се съсредоточава само върху невинността на момичето под три години, с което са злоупотребили сексуално, и че думите “това е нищо” се отнасят само за нея, а не за нейния насилник, тогава неизбежно възниква въпросът: Какво да кажем за момиче на три години и повече? Защо трябва да считаме четиригодишно сексуално насилено момиче за съзнателна блудница за целите на установяване на нейната кетуба цена? Нещо повече, защо да смятаме за девица пълнолетна жена, която съзнателно е имала сексуални взаимоотношения с малко момче, който е “на по-малко от девет години,”[97] както казва авторът на обяснението?

Християните не задават такива въпроси днес. Затова евреите не им отговарят. Фактът е, че почти всички съвременни християнски учени – поне онези, които издават книги – са напълно незапознати с текстовете в Талмуда, които цитирах в тази статия, а евреите не се опитват да защитават тези текстове; те остават дискретно мълчаливи. Съществува някакво подразбиращо се съглашение за прекратяване на огъня относно етичните подробности на Талмуда и желанието на двете страни да ограничат всички дискусии върху етиката на традиционния юдаизъм и особено на Талмуда до общи етични принципи, извлечени от по-малко спорните текстове. Така, в продължение на години, Талмудът се скрива в сянката. Повечето евреи вече не го четат. Но само в него ние откриваме подробно описание на това, което Павел нарича “преданието на бащите ми” (Гал. 1:14).

Прикриване и посвещаване

В продължение на много векове юдеите са криели Талмуда от очите на езичниците. Те правилно са предположили, че християнските ръководители ще бъдат шокирани и възмутени, ако решат, че такива поучения са били основата на автономния граждански правен ред, на който евреите са се наслаждавали през повечето от средновековната история. От време на време властите за заповядвали конфискуване и изгаряне на преписи на Талмуда. Рави Тратнер дава списък на около две дузини такива укази, от 1240 до 1757.[98] Но той забуждава своите християнски читатели (неговият издател, Томас Нелсън, е издавал и все още издава предимно християнски книги), когато дава следните три причини защо християнските магистрати са били толкова враждебни към Талмуда в миналото:

1. Тъй като формира главното учение на юдейската религия, той е бил смятан като върховно препятствие, което пречи на евреите да се обърнат към християнството.

2. Тъй като Талмудът тълкува Стария Завет като преоформя древните библейски закони, за да посрещнат нуждите на следбиблейските времена, той е бил обвинен във фалшифициране на Писанието.

3. Тъй като Талмудът е нехристиянско произведение, той е бил обвиняван, че подхранва зло и непочтително отношение към Христос и Църквата.[99]

Той би ли казал, че поучението, че Исус Христос и Неговите последователи ще бъдат варени в гореща семенна течност и горещи изпражнения във вечността, представлява почтително отношение? Трябва ли християните да вярват, че това е почтително “отношение към Христос и Църквата”?

Той продължава: “В продължение на много векове Талмудът е бил считан за мистерия и източник на богохулни твърдения срещу християнството. Това подозрение не само е чудовищно невярно, но и е било подсилено и изкривено от непознаването на Талмуда. Неспособността на християнските учени да четат Талмуда е влошила нещата.”[100] Една нецензурирана (поне доколкото ние, езичниците, знаем) версия на Талмуда сега е издадена на английски. Малкото от нас, които се захващаме да го четем, все още не откриваме повод да заглушим тези древни подозрения. Всъщност, те биват потвърдени.

Не мисля, че Майкъл Родкинсън е бил по-честен от Рави Тратнер, когато е писал тези думи в Предговора към своята цензурирана версия на Талмуда: “Талмудът е свободен от тесногръдието и самомнението, в които често е обвиняван, и ако някои изрази, използвани извън контекста им и в смисъл, който е доста противоположен на този, който техният автор е възнамерявал, се цитират срещу него, можем да бъдем сигурни, че тези изрази никога не са съществували в оригиналния Талмуд, но са по-късни допълнения на неговите врагове и на такива, които никога не са го изучавали.”[101] След това дойде изданието на Soncino.

Моят възглед е, че задължителното обучение в устния закон е служело на нарушаващия завета юдаизъм в продължение на поне две хилядолетия като средство за посвещаване на неговите религиозни ръководители в нещо, което в основата си е било тайно общество. Като е изисквал от своите най-умни подрастващи момчета да преминат през дълги часове на запомняне и обсъждане на такъв материал, година след година, ако са искали да станат равини, в продължение на почти две хилядолетия юдаизмът е отклонявал своите най-добри и най-умни млади мъже в някакви много странни етични пътища – странни поне според възгледите на християните.

Също мое убеждение е, че безпрецедентният икономически, интелектуален и културен напредък, постигнат от евреите в Запада, е можел да започне, и е започнал, едва когато на техните млади мъже най-после е било позволено да стават равини и ръководители вътре в общността без да бъдат задължавани да преминават през този процес на посвещаване. Но Западното общество е изискало цена за този напредък. Цената е била постепенната секуларизация на голямото мнозинство от евреите, точно каквото ортодоксалните равини са предупреждавали своите движещи се нагоре братя от ранните десетилетия на деветнадесети век до днес. Повечето евреи в Запада днес не са нищо повече от караити без Петокнижието, или дори унитаристи, макар и с по-добри делови връзки.

Ерозията на ортодоксалния юдаизъм

Сърцето и душата на ортодоксалния юдаизъм е неговият еволюционен етичен характер, а не неговата конкретна теология. Това е най-подробният и съзнателен пример на процесна теология в света – диалектически, еволюционен и в основата си отворен. Толкова радикална е тази процесна теология, че ортодоксалните евреи вярват, че самият Бог непрекъснато се занимава с изследване на Своя собствен закон, заедно с душите на починалите евреи. Това става в Академията във висините – едно толкова абсурдно схващане, че съвременните юдейски учени го омаловажават, описват като обикновена метафора и отказват да разглеждат възможността евреите едно време да са възприемали Талмуда и Стария Завет като буквално вдъхновени. (Буквалното тълкуване на древните текстове и древните религиозни вярвания просто не се позволява на основателите на все още съществуващите Западни религии от онези, които искат престижа, обществената стабилност и акредитираната сигурност, давана от скептичните наследници на тези все още буквалистични религии.) Непосветеният – една много важна дума – не може лесно да разбере това посвещение към процеса. Рави Луис Финкелстейн е бил ръководител на Юдейското Теологично Общество в Америка. В своето въведение към повторното издание на книгата на Соломон Шехтер, Аспекти на равинската теология (1901), той пише:

Възгледът, че изследването на естеството и изискванията на Тора е повече от човешка необходимост, а е космически процес, е дори по-труден за обяснение на непосветения. Няма съмнение защо Шехтер не включва в своята книга никакво обсъждане на фундаменталното равинско схващане за Академията във Висините. Вярването, че изучаването на Тора е една от главните грижи на Божеството, и че самият Бог всеки ден увеличава обхвата и проникновението на Тора, занимавайки се с тази работа в сътрудничество с душите на светиите, които са напуснали смъртния живот, е теологична метафора; но за равинските учени метафората е представлявала реалността – най-основната от всички реалности.

Че Тора е едновременно съвършен и постоянно незавършен; че както самата Вселена той е създаден да бъде процес, а не система – метод на изследване на правилното, а не систематизиран сборник от отговори; че да откриваш възможните ситуации, с които той може да се занимае и да анализираш техните морални приложения в светлината на неговите учения, означава да съучаствуваш в труда на Божествеността – това са същностните елементи на равинската мисъл, доминиращи начина на живот, който тя препоръчва.[102]

Юдаизмът е религия, която е прекарала много малко време в историята върху систематична теология и философия. “Върху юдаизма може да се наложи вътрешно логическо единство само с цената на изкривяване,” пише Финкълстейн.[103] В този смисъл Маймонид е бил осъзнато изключение от тази традиция. Това една причина ортодоксалните юдейски учени да са нервни относно Маймонид от самото начало: Ръководството за объркания винаги е било считано за твърде философско за бъде за утеха, твърде аристотелианско за да бъде надеждно, колкото и здрава хватка да е поддържала неговата Силна ръка върху тяхното мислене.[104] Това е въпреки факта, че той предупреждава читателя, “Увещавам – чрез Бога, да бъде той превъзвишен! – всеки читател на този мой Трактат да не коментира нито една дума от него и да не обяснява на други нищо от него, освен това, което е било обяснявано и коментирано от известните Мъдреци на нашия Закон, които са били преди мен.”[105]

Юдаизмът е предимно религия, дефинирана чрез система от еволюиращи правила на поведение. Отново, християните не са разбрали това, защото те погрешно приравняват юдаизма с непроменимите правила на Стария Завет. Данби е прав в своята оценка: “Мишна не е окончателен авторитетен сборник на вярванията и практиките на юдаизма: в естеството на юдаизма е, че той не може да има такова нещо. ‘Законът,’ който единствен е юдейското учение, има вътре в себе си един вътрешен принцип на развитие, който, макар да се придържа здраво към основите, положени в Мойсеевото законодателство, прави нетърпима догматичната дефиниция или установените форми на вярвания.”[106]

Еволюираща етика и обществено самоубийство

Именно този антидогматизъм и антикредализъм (от кредо – установена изповед на вярата), който е неизбежен факт от историята на юдаизма, днес заплашва да разруши основното течение на юдаизма, точно както много подобният му теологичен релативизъм почти е разрушил основното течение на християнството. Но християнството винаги е имало едно институционално предимство пред ортодоксалния юдаизъм: то е едновременно кредалистично и юридическо, едновременно догматично и етично. Неговото учение за завета, в своята трета точка, обявява непроменими библейски закони.[107] Съживяването на християнската казуистика, което сега е в ход,[108] съзнателно прогласява авторитета на етичните принципи на Стария Завет и заедно с това, както показва моят икономически коментар, съвременната приложимост на буквата на старозаветния закон.

Еволюционният юридически характер на юдаизма е довел почти до унищожаването на влиянието на ортодоксалността в Западния юдаизъм. Двойните обществени сили на западния капитализъм и секуларизма са установили институционални и философски основи, които постепенно са подкопали талмудичната религия и култура. Колкото етично по-еволюционен е бил някой конкретен възглед, толкова по-бързо се е поддал на тази могъща двойка от обществени сили. Юдаизмът е бил особено уязвим.

Факторът, който най-много е застрашил ортодоксалния юдаизъм, е била нарастващата търпимост на индустриалното общество. В средата на деветнадесети век, когато евреите в Западна Европа и Съединените Щати са започнали да навлизат в новия индустриален капиталистически свят, те открили, че старите дискриминационни правни бариери биват прогресивно отслабени от новите сили на икономическата конкуренция. Икономическата производителност на един индивид на отворен (“безличностен”)[109] конкурентен пазар се оценява без отчитане на неговите религиозни пристрастия. До степента, до която непазарните форми на расова и религиозна дискриминация продължават, онези, които дискриминират икономически ефективните служители или доставчици (или – много по-рядко – купувачи), трябва да плащат цена за своите действия: снижен приход поради снижена ефективност.[110] Свободният пазар наказва икономически всички онези, които дискриминират хората на друга основа освен цена и качество на продукцията. Ценовата конкуренция винаги е била основна за разпространяването на свободнопазарния капитализъм,[111] а евреите са станали майстори на конкурентното ценообразуване.[112] Евреите са започнали да излизат от гетото. Стените на гетото, както буквално, така и образно, започнали да падат.

Еврейският правен учен Менахем Елон твърди, че именно юдейската система на отделни граждански съдилища е била съществена за запазването на автономията на евреите като народ. Когато в Западна Европа в средата на осемнадесети век започва юридическата еманципация, този автономен характер на юдаизма започва да се разпада. Евреите все повече получавали право на правосъдие в светските граждански съдилища и те са се възползвали от този революционен напредък. Юдейското търговско право и други области от правото относно “светската система” започнали да атрофират. Този секуларизъм започва да подкопава основите на ортодоксалния юдаизъм[113] – едно понятие, което само по себе си е продукт от процеса на промяна.[114] Рави Самсон Рафаел Хирш задава ключовия въпрос, с който много евреи отказват да се занимават: “Какво ще постигнете, ако станете свободни евреи и престанете да бъдете евреи?”[115] Въпреки това, неговите собствени усилия да съчетае техниките и откритията на съвременната наука и философия с юдаизма в крайна сметка са довели до намалена съпротива от страна на ортодоксалния юдаизъм срещу секуларизма, както са направили и подобните усилия на Тома Аквински седем века преди това.

Фаустова сделка

От времето на Новия Завет до сега примамката на езическата философия се е оказала неустоима за евреите, както е била и за християните. От гръцката философия е произлязъл елинизмът, а влиянието на елинизма върху ранния равински юдаизъм е било много голямо.[116] Въпреки това, въздействието на езическата философия върху юдаизма е било по-непряко през Средновековието, вероятно поради изолацията на евреите от заобикалящото ги езическо християнско общество. Не е изненада, че навлизането на гръцката философия в късносредновековния юдаизъм, а след това и в християнството, е станало чрез исляма, особено чрез Маймонид. Аристотелова Атина е дошла в Париж през Кайро и Испания.

В продължение на векове Талмудичният юдаизъм се е противопоставял на рационалните категории на езическата мъдрост, въпреки Ръководството за объркания. Но с Рави Самсон Рафаел Хирш в средата на деветнадесети век, епистемологичните бариери започнали да падат.[117] Този процес на обществена и интелектуална асимилация бързо се ускорява в Америка през двадесети век, особено след Втората Световна война. Най-престижните американски университети отварят врати за всички, които могат да се съревновават академично, а евреите със сигурност са можели да се съревновават. Те най-после получават равноправен достъп до професионалните училища – право, медицина, архитектура – както и до даващите докторски степени висши училища. Цената, която е трябвало да платят, обаче, е била много висока. Твърде висока. Университетите предлагат Фаустова сделка на евреите (а също и на вярващите в Библията християни): “Можете да се издигате до там, докъдето вашият ум ви позволява, дотолкова, доколкото оставите своята религия извън колежа.” Повечето академично ориентирани евреи не могли да се съпротивят на това предложение.[118] Смесените бракове с езичници, които те срещат в колежите, също са били почти неизбежни. Забележките на Коен са точни: “Евреинът, присъединявайки се към Запада, вече не се е присъединявал към един християнски Запад, защото не се е присъединявал към църква, обвързана с общество. . . . Евреинът се е присъединил към един вече дехристиянизиращ се Запад и като част от сделката той се е съгласил – неразумно – да се деюдеизира.”[119] Това, което политиката на нацистка Германия не е постигнала през 30-те, е било постигнато от по-ранния износ от Прусия на системата на държавно академично удостоверяване: подтискането на традиционната религия чрез ентусиазираното сътрудничество на подтиснатите. Светското образование е надеждата на хуманистичния свят за “окончателно решение” както за ортодоксалното християнство, така и за ортодоксалния юдаизъм.

През двадесети век тенденцията бързо се обръща срещу Талмудичния юдаизъм; първо нацистите, а след това секуларизмът изкореняват ортодоксалния юдаизъм. Висшата критика на Библията произвежда същия горчив плод на скептицизъм и либерализъм в юдейските кръгове, който е произвела и в християнските кръгове.[120] Това е било не само горчив плод, но и забранен за ядене плод. Милиони от тях са вкусили от този забранен плод. Соломон Шехтер е прав: библейската висша критика е всъщност “висш антисемитизъм,” защото тя унищожава официалната основа на юдейския опит.[121] Но това е случай на херменевтично завръщане на блудния син, защото юдаизмът отдавна е подкопал тази първоначална основа чрез своя вечно еволюиращ традиционализъм.

Етичните правила на традиционния юдаизъм за започнали да се променят и следователно цялата религия е трябвало да се промени. Реформисткият юдаизъм е започнал успешна интелектуална атака срещу ортодоксалния юдаизъм в първите десетилетия на деветнадесети век, водеща до постепенната изолация на защитниците на старата фарисейска традиция, и през двадесети век светският юдаизъм и консервативният юдаизъм са станали господствуващите традиции. Днес ортодоксалния юдаизъм е запазил много малко влияние извън държавата Израел. Реформисткият юдаизъм и консервативният юдаизъм са преобладаващи в Запада. Светският юдаизъм изглежда е нормативен днес, доколкото езичниците могат да видят. (Най-запомнящото се описание, което съм чел относно възгледа на светските евреи относно юдаизма е описанието на Лис Харис за нейното семейство, “запалянковци, чийто любим отбор са евреите.”)[122] Антикредализмът дава, и антикредализмът отнема.

Херменевтиката: Неизбежна реалност

Коментирането на кое да е нещо изисква принцип на тълкуване. Това е вярно за библейските коментари. Принципите на тълкуване се различават един от друг и то понякога доста рязко. Това означава, че различните херменевтични принципи могат да разделят и наистина разделят хората. Това е цената на откритите изследвания. Това е цена, която трябва да се плаща и от двете страни. Няма начин да се примирят следните конкурентни принципи на библейско тълкуване: 1) Исус като единствено изпълнение на месианските пророчества на Стария Завет срещу Исус като лъжепророк и богохулник, за което Той е бил законно екзекутиран; 2) Новият Завет като единствен авторитетен коментар на Стария Завет срещу Новият Завет като лъжепророчество; 3) християните като единствените истински заветни наследници на Авраам срещу евреите като единствените истински заветни наследници на Авраам. Това е древен дебат, наскоро съживен политически в държавата Израел относно въпроса “Кой е евреин?”[123] Това е дебат относно истинността на Павловото твърдение: “Защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта” (Фил. 3:3). Само теологичните либерали от двете страни на дебата могат съзнателно да омаловажат тези разлики, тъй като либералите не приемат истинността на херменевтичните принципи на нито една от двете религии.

Тази статия се занимава с ортодоксалния юдаизъм и неговото отношение към ортодоксалното християнство. Ортодоксалното християнство вече не е доминираща част от християнството в Запада, точно както ортодоксалният юдаизъм вече не е доминираща част от юдаизма извън държавата Израел, а вътре в тази страна той е в остър политически конфликт със светския юдаизъм. Винаги в основата на живота на ортодоксалния християнин и ортодоксалния юдеин са либералите “вътре в лагера.” Ортодоксалният християнин не вярва, че либералното, общоприето християнство наистина е християнство, точно както ортодоксалният юдеин не вярва, че общоприетият юдаизъм наистина е юдаизъм.[124] Ван Тил е прав в своята оценка за теологичното единство на либералния евреин и либералния християнин:

Когато Исус казва, че в Неговата смърт и възкресение Му е дадена всяка власт от Бащата, и че Той ще унищожи последния враг, който е смъртта, съвременният евреин и съвременният протестант смятат това за митология. Съвременният евреин с радост ще подкрепи съвременния протестант, когато той говори за Христос като Месия, само ако месианската идея бъде демитологизирана чрез самодостатъчна етична самоосъзнатост. Съвременният протестантски теолог е готов и ревностен да услужи с това на съвременния евреин.[125]

Подразбиращото се теологично единство, което модернизмът създава между главните течения християни и евреи – многото разновидности на унитарианството – по никакъв начин не намалява явното теологично противоречие между ортодоксалните християни и ортодоксалните евреи. Битката относно правилното тълкуване на на Стария Завет все още разделя ортодоксалните евреи от ортодоксалните християни, както и разделя евреи от либерални евреи и християни от либерални християни. В най-добрия случай общата “битка за Текста” на вярващите в Тора християни и евреи срещу висшите критици на Библията в техните съответни лагери е създала натиск за временно прекратяване на огъня между обсадените лагери на вярващите в Библията. Но временното прекратяване на огъня не е вечен мирен договор. Войната относно тълкуването е ожесточена поради посвещението на двете страни към божествения произход на Стария Завет. Отново, да цитираме Ван Тил: “Когато един християнин се покланя на Христос като Божия Син, той, казва евреинът, е идолопоклонник. И той вижда своята мисия във връщането на такъв идолопоклонник обратно към Бога на Авраам и Мойсей. Като се стреми да изпълни своята мисия по отношение на християнските идолопоклонници, евреинът трябва, разбира се, да се противопостави на претенциите на Христос.”[126]

Съществува ли юдейско-християнска традиция?

Битката относно херменевтиката е неизбежна. Тогава трябва да се зададе въпросът: Ако Западната цивилизация е била християнска в епохата на изключването на евреите, а днес е хуманистична до изключване на вярващите в Тора християни и евреи, до колко е възможно да се говори за юдейско-християнска традиция? Това незабавно води до втория въпрос: До колко съответните посвещения към божествения произход на Стария Завет са едно единно посвещение, и следователно са основата на юдейско-християнската традиция в Западната история? Ако двете херменевтики са завинаги разделени, как би могло да има единна традиция?

Един от най-странните факти на съвременното, вярващо в Библията християнство, е, че диспенсационалистичните фундаменталисти, които категорично отричат продължаващата власт на старозаветния закон в новозаветните времена, гледат на себе си като “братовчеди по душа,” ако не и “братя по душа” на ортодоксалните евреи. Те гледат на всяко отклонение на Запада от поддръжка на държавата Израел като теологично отклонение, а не само като лоша външна политика.[127] Но единствената възможна основа за една предполагаема юдейско-християнска традиция би трябвало да бъде взаимното посвещение към старозаветните правни норми. Но диспенсационалистичните ръководители правят изявления като следното:

В сърцето на проблема с легализма е гордостта, гордост, която отказва да признае духовния банкрут. Ето защо ученията за благодатта подбуждат толкова голяма враждебност. Доналд Грей Барнхаус, един гигант на свободната благодат, пише: “Било е трагичен час, когато църквите на Реформацията са написали Десетте Заповеди в своите изповеди и катехизиси и са се стремили да доведат езичниците в робство под юдейския закон, който никога не е бил предназначен нито за езическите народи, нито за църквата.”[128] Той е твърде прав.[129]

Следователно, дотолкова, доколкото е имало юдейско-християнска традиция в Запада, последователният, добре осведомен диспенсационалист е принуден от своята теология да отрича, че такава традиция е юридически валидна. Тя трябва да се счита като продукт от незаконна, отклонила се форма на християнство.

Въпросът, който защитникът на старозаветните юридически стандарти трябва да си зададе, е този: Имало ли е достатъчно невраждебност между ортодоксалните християни и ортодоксалните евреи относно тълкуването и прилагането на старозаветните правни норми, която да представлява юдейско-християнска традиция? Това е въпросът, на който се опитвам да отговоря в тази статия.

Преди да се занимая с въпроса, нека задам един въпрос: Има ли мюсюлманско-християнска традиция? Мюсюлманите тврдят, че вярват и в Стария, и в Новия завет като вдъхновени от Бога. Ако християнинът отговори, че Коранът (който той не е чел) преобръща и Стария, и Новия Завет, без значение какво мюсюлманинът казва, че вярва относно Библията – което действително е вярно – тогава какво да кажем относно Мишна и Талмуда?

Изобретение на модернизма

Артър Коен, в своята провокативно озаглавена книга, Митът за юдейско-християнската традиция (The Myth of the Judeo-Christian Tradition), която е била издадена от уважавана издателска къща, специализирана в научни юдейски изследвания, отрича, че тази традиция някога е съществувала. Това е интелектуална измислица, твърди той. Той открива произхода на този мит: Просвещението и, след това, германските либерални протестантски учени в края на деветнадесети век.[130] Протестантските “висши критици” на Стария Завет са били неумолимо враждебни спрямо старозаветния закон, така че се опитали да разделят Новия завет от Стария. Евреинът от Стария Завет е бил описван като намиращ се “в робство под безнадежден легализъм. От една страна се препоръчва духът на еврейската Библия; от друга страна християнството се съпоставя в превъзхождащо снизхождение към традициите на юдаизма, които оцеляват, като руини, след идването на Исус Христос, новия архитект на човечеството. . . . Юдаизмът, който оцелява след атаката на протестантската висша критика, бива погребан под планина от исторически формулировки, докато се дефинира чистото, добродетелно Кантианско християнство – свободно от юдейски квас. Още веднъж, почти като повторение на гностичните наклонности на ранната Църква (макар този път да са насочени към друга задача), е била дефинирана една нова ‘христо-юдейска’ традиция.”[131]

Този скрит антиномизъм на висшите критици е бил наистина доста подобен на враждебността на гностиците спрямо Стария Завет. Гностицизмът и антиномизмът са двете страни на една фалшива монета. Отричането на достъпа на човечеството в историята до един вечен висш закон над съществуващото хуманистично общество, критиците на съществуващото общество се изправят пред един мрачен избор: или тяхното поглъщане в преобладаващото общество, или отнемането на тяхното влияние, т.е. или асимилация, или затваряне в обществено гето.[132] Преобладаващото общество се смята за еквивалент на етични подвижни пясъци; човек не трябва се опитва да върви върху него в своя житейски път. Но ако хората живеят в едно самоналожено обществено гето, те ще бъдат изкушавани да създадат една психологическа зона на вътрешно оттегляне в своя стремеж към смисъл и значение, докато чакат смъртта или есхатологичното избавление. Какво друго да правят? Не виждат начин да преобразят света, защото нямат възможност за етичен или правен контакт със света. Не гледат на библейския закон като средство за господство, като дълъг лост, способен да премести цялата цивилизация в посоката на Божиите вечни стандарти. Обратното, те смятат себе си за стоящи на късата страна на този лост: именно обществото е това, което заплашва да ги премести чрез закон, а не обратното. Техният антиномизъм – липса на вяра във вечните библейски стандарти и силата на Святия Дух[133] – неизбежно произвежда обществено безсилие. Това е наследството на гностицизма, а той е все още влиятелен в съвременното християнство.[134]

Талмудът или Новият Завет?

Конфликтът между вярващите в Библията християни и ортодоксалните евреи днес не се е променил по принцип след 30 г. от Хр. Това е конфликт относно правилното тълкуване на Стария Завет. Исус каза на юдейските ръководители: “Не мислете, че Аз ще ви обвиня пред Отца; има един, който ви обвинява – Мойсей, на когото вие се облягате. Защото, ако вярвахте на Мойсей, бихте повярвали и на Мен; понеже той за Мен писа. Но ако не вярвате на неговите писания, как ще повярвате на Моите думи?” (Йоана 5:45-47). Тъй като не изглежда съвременните християни да имат някакво конкретно мнение относно съвременните евреи – дали са демонични международни конспиратори или икономически и академични свръхчовеци, които някакси получават Божието благоразположение – те са неефективни свидетели за Христос в присъствието на евреи. Когато християните осъзнаят какво юдаизмът дава на своите привърженици – Талмуда, или мистично-магическата Кабала,[135] или постепенната ерозия на съвременната секуларизация – те по-добре ще разберат думите на Робърт Реймънд: “Християнинът определено трябва да обича евреина. Но колкото по-скоро християнинът осъзнае, че евреинът е също толково безнадеждно изгубен и безнадеждно сляп, ако не и повече (Рим. 11:6-11) от езичника, и че да спечели евреина за Христос той ще трябва да смаже всякаква надежда за спасение, свързана по някакъв начин с факта, че той е евреин и ‘син на Тора,’ толкова по-рано християнинът ще започне да почита своя Господ чрез свидетелство към евреите и толкова по-ефективно ще бъде неговото свидетелство.”[136] В Талмуда няма действуващо послание за спасение. Това беше и посланието на Петър към Израел:

Да знаете всички вие и всички хора в Израел, че чрези името на Исус Христос Назарянина, когото вие разпънахте, когото Бог възкреси от мъртвите, чрез това име този стои пред вас здрав. Той е камъкът, когото вие, зидарите, презряхте, който стана глава на ъгъла. И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено между хората, чрез което трябва да се спасим (Деян. 4:10-12).

Ортодоксалният юдаизъм е във война със Стария Завет. Това е главната теза на тази статия. Но, за разлика от реформисткия юдаизъм, който е заразен със същата висша критика на Библията, която е подкопала основното течение в християнството, ортодоксалният юдаизъм твърди, че приема Стария Завет като вдъхновеното Божие слово. Как тогава някой може законно да каже, че ортодоксалният юдаизъм е във война със Стария Завет? Само като приеме буквално думите на Исус:

Аз дойдох в името на Баща Си, и не Ме приемате; ако дойде друг в своето име, него ще приемете. Как можете да повярвате вие, които приемате почит един от друг, а не приемате почитта, която е от единия Бог? Не мислете, че Аз ще ви обвиня пред Баща Ми; има един, който ви обвинява – Мойсей, на когото вие се облягате. Защото, ако вярвахте на Мойсей, бихте повярвали и на Мен; понеже той за Мен писа. Но ако не вярвате на неговите писания, как ще повярвате на Моите думи? (Йоана 5:43-47).

За да покажа правилността на Исусовите думи, представям тук обобщение на екзегетичната методология на правните трудове на най-известния и най-уважаван познавач на Талмуда в историята на юдаизма: Мойсей Маймонид.

Рави Моше бен Маймон, Рамбам

Малко езически учени някога са чували за Мишне Тора, но всички средновековни историци и специалисти по история на Западната философия знаят за Маймонид. Моше, син на Маймон, по-известен като Маймонид (1134-1204), е най-известният евреин в средновековната история. Наричан е още и Рамбам (Рави Моше бен Маймон: РМБМ). Живял е в Испания, а след това и в Кайро, където е служел като лекар на султана. Станал е световно известен като лекар. Оцелели са копия от поне десет от неговите медицински трактати.[137] Òîé е най-известен поради своя теологично-философски трактат, Ръководство за объркания (по-добър превод от “ръководство в обърканото”), завършен през 1190. Неговият роден език е арабски. Той е бил запознат с арабските преводи на Аристотел и е станал основен проводник на навлизането на Аристотеловата философия в еврейската общност в Европа, както и в християнската общност.

Това, което малко нееврейски учени знаят, е, че тъй също е събрал и подредил огромен сборник по юдейско право, който е включвал Талмуда (“изучаване” или “учене”). Написал е 14-томно изследване, което систематично е подредило поученията на еврейските равини върху всеки аспект от Талмудичния закон. То е озаглавено Мишне Тора (1180), също известно като Кодексът на Маймонид.[138] (То е по-малко известно като “Силната ръка.”)[139] В продължение на векове то е останало като окончателно обобщение на заповедите на Талмудичния закон.

Думите мишне Тора означават “повторение на Тора” или закона. Това е изразът, с който евреите традиционно наричат книгата Второзаконие. Второзаконие повтаря Мойсеевия закон заради децата на поколението, което умря в пустинята. Техните дни на скитане бяха пред своя край; сега щяха да се срещнат с проблемите на управлението на Божието земно общество. Лернер пише: “Кодексът на Маймонид има подобен характер; в него той повтаря законите на Тора и на Талмуда, без да се ограничава до онези закони, които важат за живота в диаспората. Мишне Тора на Маймонид, както този на Мойсей, се занимава с практическите нужди на една действителна държава, тоест, еврейската държава преди диаспората и след идването на Месия.”[140] Влиянието на този труд върху юдаизма през Средновековието и след това е било много голямо, започвайки почти от деня, в който той го е написал.

Еврейският правен учен Джордж Хоровиц пише: “Повторението на Маймонид, Мишне Тора, все още е най-подредената и логическа съществуваща класификация на Халака [юдейския закон – Г.Н.].”[141] Той не е сам в своята оценка на Кодекса на Маймонид. Специалистът по Маймонид Исадор Тверски казва, че “ Мишне Тора, който променя целия изглед на равинската литература, също разширява границите на сферата на влияние на Маймонид и прави неговата слава световна и незалязваща. В продължение на няколко десетилетия той го преобразува от ‘светлината на Изтока’ в ‘светлината на [всички] разпръснати евреи.’ Той буквално става главното еврейско светило. . . . При едно по-широко обобщение, можем да кажем, че Мишне Тора е станал призма, през която е трябвало да преминава отразяването и анализът на цялото последващо изучаване на Талмуда. В широката област на равинската литература едва ли има книга, която по някакъв начин не е свързана с Мишне Тора.”[142] Нещо повече, “Мишне Тора по известност отстъпва само на Библията по брой на коментарите и изследванията, които е предизвикал.”[143]

През 1893 е съставен непълен списък от 220 главни коментара на Мишне Тора.[144] Майкъл Гутман пише: “Мишне Тора става център на цялата халакична литература. Той е възприел мястото на нов кодекс с общо одобрение и признание, както Мишна хиляда години преди него, и най-великите халакични учени са започнали да се конкурират един с друг в съставянето на коментари на Маймонид и в разрешаването на трудностите, които останали поради липсата на посочени първоизточници.”[145] Неговата слава се разпространила в Европа дори по-бързо от преписите на Кодекса.[146]

Защо Кодексът е имал такова влияние? Една причина е, че преписи от коя да е книга, толкова масивна като Талмуда, са били оскъдни в епохата преди съвременното книгопечатане. 14-те относително компактни томове на Маймонид са били миниатюрни в сравнение с гигантския Талмуд. Нещо повече, Кодексът е подреден по правни теми; структурата на Талмуда е много сложна и подтискаща.

Използването от Маймонид на Стария Завет

В бележките под линия на Средство за господство се обръщам често към Кодекса на Маймонид. Понякога той правилно схваща нещата, понякога не. Моята задача тук е да разгледам методите, по които той схваща нещата неправилно, както и причините за това. Предполагам, че ще имам много по-трудна задача, ако напиша глава, анализираща коментара на С. Р. Хирш върху Изход. Толкова често откривам, че той разбира нещата правилно.[147] Как е възможно това, когато той, както повечето ортодоксални евреи по негово време и преди него, трябва да е разчитал изключително на Маймонид – не Маймонид, аристотелианския философ, на който еврейските учени са гледали с подозрение в началото, а Маймонид Талмудиста?

И така, откривам, че имам критично отношение към много от икономическите и юридически мнения на Маймонид, и, чрез него, на Талмуда. Но как един езически учен би могъл да каже това учтиво, но и ефективно, и в същото време да избегне обвиненията в антисемитизъм? Предполагам, че той може да го направи по същия начин, по който един еврейски учен би разглеждал известната антисемитска книга на Мартин Лутер за евреите,[148] и в същото време да остане свободен от “анти-езичество.” Всичко, което мога да кажа, е това: това, което имаме тук, е повече от неуспешно общуване. Това е повече от разлика в семантика или семитика. Това е фундаментален дебат върху библейската херменевтика и ортодоксалният юдаизъм и ортодоксалното християнство учат, че това фундаментално разделение по принцип не може да бъде преодоляно. То разделя християните от евреите и ги е разделяло още от първи век, било то пр. Хр. или от Хр. Коен е прав: “Затова отчасти предполагам, че юдейско-християнската традиция е измислица, изкуствен блясък на разума над рояка от религиозни страсти. . . . Това, което се пропуска, е самата действителност, защото там, където евреите и християните се различават, те се различават непоправимо, различават се фундаментално . . . е, че за юдеите Месия тепърва ще идва, докато за християните Той вече е дошъл. Това не може да бъде поправено.”[149]

От деня, в който е било завършено превеждането на Кодекса на Маймонид на английски, характерът на това разделяне е изплувал на повърхността на на академичните води и оттогава стои там. Това, че този дебат не се е разгорял преди, произлиза главно от факта, че двете страни, които предполагаемо са загрижени по един или по друг начин относно религиозните проблеми и следователно за въпросите на херменевтиката – ортодоксалните евреи и ортодоксалните християни – не са обсъждали тези неща публично, предимно защото християните никога не са и чували за Мишне Тора. А също и много малко от тях са чели нещо от Талмуда. Кодексът на Маймонид е една неизвестна книга, която коментира една затворена книга.

Талмудът срещу Тора

Кодексът на Маймонид наистина представя и буквата, и духа на Талмуда. Това не е само мое мнение. Ортодоксалните евреи дълго време са вярвали, че Кодексът е верен на Талмуда. Преводачът на въведението на Маймонид към Талмуда, което е написал на 23-годишна възраст, има твърдо мнение по този въпрос: “Макар че използва плодовете от изследванията на свои съвременници, всяко твърдение на Маймонид е сигурно основано и извлечено от литературата на Тора. Извънредно важно е да имаме това предвид. Тора е средството, чрез което Рамбам вижда и обяснява всичко.”[150]

Хоровиц започва своето подробно, четимо и невъзможно за пренебрегване изследване на юдейското право с това твърдение: “Макар че в Мойсеевите закони не са малко конкретните и буквални заповеди, които дават ясен израз на духа на това законодателство, именно постепенните промени срещу буквата на Писанието, дошли с течение на вековете, дават най-забележителната изява на истинския, хуманен дух на юдейския закон.”[151] Но това вярно ли е? Наистина ли “хуманността на юдейския правен ред се е увеличила, когато равините са се отделили от буквата на старозаветния закон? Аз твърдя, че съзнателното оттегляне от страна и на християните, и на юдеите от открития Божий закон е намалило хуманността на Запада.

Въпросът, който повдигам в тази статия, е следният: Дали Кодексът представя духа на Стария Завет? Както ще видим, очевидно той не представя буквата на Стария Завет. Но дали Маймонид и Талмудичните учени, чиито заключения той е обобщил и подредил, са могли да запазят и да направят практически приложим духа на Мойсеевия закон? Моят отговор е прост: не. Но трябва да докажа своето твърдение. За да дам доказателство на моето твърдение относно юдейското право, реших да направя нещо подобно на съдебно обвинение срещу Мойсей Маймонид – конкретно, срещу неговите възгледи за реституцията към жертви езичници от еврейски престъпници.

Двойният стандарт

Маймонид настоява, че общото изискване на библейския закон крадецът да извършва двойна реституция към своята жертва (Изх. 22:7) важи само в случаите на евреи, които крадат от евреи. Той не важи, ако евреин открадне от езичник. Невероятно, той също не важи в случай на светотатство: кражба на животно от еврейси дом, ако животното е било отделено за жертва на Бога; крадецът е свободен от двойна, четворна или петорна реституция. “Защото Писаниято казва, Ако бъде откраднато от къщата на човека (Изх. 22:6), но не от къщата на светилището.”[152] Това означава, че е по-малко престъпление да се краде от Бога, отколкото да се краде от човек – странна система на етика, върху която да се изгражда една конкретно теоцентрична цивилизация.

Освен това, един осъден евреин не е длъжен да плаща двойна реституция на езичник: “Ако някой открадне от езичник, или някой открадне свято нещо, той трябва да плати само неговата стойност, защото Писанието казва, Да плати двойно на ближния си (Изх. 22:8) – на ближния си, а не на светилището; на ближния си, а не на езичника.[153]

Това е етична и юридическа система, основана на двоен стандарт. Талмудът е ясен по този въпрос: “Където възникне съдебен спор между израилтянин и езичник, ако можеш да оправдаеш първия по законите на Израел, оправдай го и кажи: ‘Това е нашият закон’; така също, ако можеш да го оправдаеш по законите на езичниците, оправдай го и кажи [на другата страна]: ‘Това е вашият закон’; но и ако това не може да се направи, ние използваме заблуда, за да го отървем.”[154] Накратко, еврейският адвокат трябва да направи всичко, което може, за да предпази своя виновен еврейски клиент от присъда. (В този смисъл, юдейското правораздаване служи като модел за цялото съвременно правораздаване: за главна задача на адвоката се смята да използва закона, за да може неговият клиент да остане на свобода, независимо дали е виновен.)

Двоен стандарт за правосъдие важи и за изгубена собственост:

Р. Биби б. Гиддал казва, че Рави Симеон Набожният твърди: ограбването на езичник е забранено, макар че е позволено вземането на изгубено от него нещо. . . Вземането на изгубено от него нещо е позволено, защото Р. Хама б. Гурия казва, че Раб твърди: Откъде знаем, че изгубеното от езичник нещо може да се вземе? Защото се казва: И с изгубеното нещо на брата ти; на брат си трябва да възстановиш, но не трябва да правиш възстановяване на езичник.[155]

Елате и чуйте: Ако вътре в него [бележка на редактора на Soncino Press: “В град, населяван от евреи и езичници”] изгубено нещо, тогава ако мнозинството за израилтяни, то трябва да бъде обявено, но ако мнозинството са езичници, то не трябва да бъде обявявано.[156]

КОГАТО ВОЛ, ПРИНАДЛЕЖАЩ НА ИЗРАИЛТЯНИН, УБОДЕ ВОЛ, ПРИНАДЛЕЖАЩ НА ХАНААНЕЦ, НЯМА ОТГОВОРНОСТ ЗА ВИНА. ДОКАТО АКО ВОЛ, ПРИНАДЛЕЖАЩ НА ХАНААНЕЦ, УБОДЕ ВОЛ, ПРИНАДЛЕЖАЩ НА ИЗРАИЛТЯНИН . . . ТРЯБВА ДА СЕ ИЗВЪРШИ ПЪЛНА КОМПЕНСАЦИЯ.[157]

В отговор на тези юридически стандарти, езичниците в късното Средновековие са реагирали, като са принуждавали евреите да живеят в градски гета, заобиколени от високи стени и заключвани през нощта. Те не са искали да имат за географски съседи хора, които поддържат такъв двоен стандарт.[158] Избрали да позволят на евреите да бъдат управлявани от техни собствени съдилища в повечето случаи, които включват спорове между евреи. Разбира се, когато е ставало въпрос за християнски управители (и вероятно също за частни граждани), които не са успявали да си платят дълговете, евреите може би също понякога са ценяли стените, които са ги защитавали от излишен контакт с езичниците.[159] (Интересно е също, че през дванадесети век затворената в стени еврейска общност в Константинопол също е имала своя собствена стена, която е разделяла 2,000 Талмудични евреи от 500 анти-Талмудични, “само Тора” караити.)[160]

Принудителното обществено разделение е неизбежно проклятие от двойния правен стандарт в едно общество. Нито една от групите не вярва на другата; двете групи се стремят да се експлоатират една друга, или поне да толерират онези сред своите, които го правят. Затова Библията казва, “Един закон ще има за местния, и за чужденеца, който е пришълец между вас” (Изх. 12:49). Този казусен закон се намира в раздела със закони относно чужденците и Пасхата; той е бил даден на Израел незабавно след самия изход. Това показва колко настойчиво Бог изисква хората да го спазват: дори техните подтисници, египтяните, имат право на равноправно отношение пред закона.

“В името на мира”

Разбира се, равините не са били глупави. Те са коригирали този правен двоен стандарт за практически цели, а именно, “в името на мира.” Хоровиц обяснява: “Халакот [закон] и обичаи, които дискриминират езичниците и следователно биха могли да изглеждат несправедливи в очите на света, не трябва да бъдат налагани или практикувани, макар и да са ‘правно’ валидни, защото това би могло да се отрази неблагоприятно върху юдейския народ, неговия морал и религия. ‘В името на мира’ всъщност е било уравновесяващ принцип, който е коригирал строгия закон по отношение на езичниците.”[161] Това е закъсняло признаване на нуждата от еднакъв правен стандарт в гражданското право и икономическите отношения. Той дава няколко примера, включително този: “Талмудът изглежда определено е толерирал онеправдаването на езичници от евреи в деловите отношения (Baba Kamma 113b). Но по-късните власти са се държали по друг начин. ‘Забранено е,’ казва Маймонид, ‘да се мами или лъже кой да е човек в бизнеса – към юдеи и към неюдеи трябва да се отнасяш по един и същи начин. . . . Грешно е да се лъже кой да е човек с думи, дори ако това не му причинява някаква конкретна загуба ( M. T. Sale, XVIII, i).[162] Векове по-късно, при една грешка на езичник, който надплаща осемнадесет дуката, Р. Бенямин б. Мататия обявява, ‘Заради освещаването на Святото Име юдеинът трябва да поправи и да възмезди грешката на езичника.’”[163]

Маймонид го казва по следния начин: “Изгубената собственост на езичник може да се задържи, защото Писанието казва, Изгубеното нещо на брата ти (Вт. 22:3). Нещо повече, ако някой я върне, той извършва престъпление, защото подкрепя нечестивите в света. Но ако някой я върне, за да освети Божието име, по този начин давайки причина на хората да хвалят израилтяните и да осъзнаят, че те са честни, той заслужава похвала.”[164] Показателно е, че той цитира Второзаконие 22:3, което се отнася за изгубената собственост на брата, но не споменава Изход 23:4-5, което изрично се занимава с изгубената собственост на враговете: “Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си, непременно да му го закараш. Ако видиш, че оселът на неприятеля ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш, непременно да му помогнеш заедно с него.”

Очевидно, когато правната система позволява на евреина да дискриминира правно и етично на основата на религия и когато също многократно изисква евреите да пренебрегват този принцип на юридически дуализъм, става почти невъзможно за индивидуалния евреин да знае какво да прави в конкретните случаи. Той трябва да се ръководи от своята съвест, разбира се, но съвест, ръководена от кой принцип, принципа на дискриминацията или принципа на запазването на мира?

Това е фундаменталният проблем на всички казуисти: прилагането на непроменими закони в конкретни обстоятелства. Хоровиц осъзнава проблема, поне по отношение на библейския закон, проблем, на който равините не са дали решение: “Така, колкото и парадоксално да изглежда, равините са вярвали, че е било тяхно право и задължение да променят библейския закон, ако това се е налагало, докато в същото време твърдят, че заповедите на Тора са непроменими и към тях не може да се прибави или отнеме нещо.”[165] Това също е вярно по отношение на Талмудичното право. Ключовият въпрос е този: Кой принцип на прилагане е доминиращ във всеки отделен случай, запазването на мира или позволяването на еврейския крадец да избегне реституционното наказание, определено от Тора? Индивидуалният евреин остава без ясни етични инструкции. Равините впоследствие ще решат дали деянието е неморално, незаконно или просто добър бизнес, но това познание е безполезно за евреина, който взема решението в “момента на истината.” Предсказуемостта на закона и неговите санкции – необходими за обществения ред и също за свободата[166] – по този начин биват драстично намалени.

Никъде двойният стандарт не е по видим, отколкото в разглеждането от Маймонид на престъплението убийство. Той заявява категорично в Раздел Първи от Глава Първа от “Закони относно убийството и запазването на живота,” че “Ако някой убие човешко същество, той престъпва негативна заповед, защото Писанието казва, Не убивай (Изх. 20:13). Ако някой убие умишлено в присъствието на свидетели, той бива умъртвен с меч, защото когато Писанието казва, Той със сигурност да бъде наказан (Изх. 21:20), научаваме от преданието, че това означава смърт от меч.”[167] Много добре. Но тогава идва двойният стандарт: “Ако израилтянин убие пребиваващ чужденец, той не понася смъртно наказание от ръцете на съда, защото Писанието казва, И ако някой от злоба убие ближния си (Изх. 21:12). Няма нужда да казваме, човек не бива умъртвяван, ако убие езичник.”[168] Не мисля, че по този въпрос е нужен някакъв допълнителен коментар.

Избягвайки реституцията

Хоровиц твърди, че духът на юдейския закон е бил хуманен, защото равините са се отделили от буквата на Мойсеевия закон. (Тайно или явно, това е същата защита, давана от християнските теолози, когато те също се отделят от буквата на Мойсеевия закон без конкретни новозаветни санкции.) Един проблем с аргумента на Хоровиц е, че тълкуванията на Маймонид често се противопоставят на духа на библейското правосъдие именно защото той пренебрегва буквата на библейския закон.

Например, Маймонид разглежда случая с крадец, който е откраднал животно или съд и след това незабавно заколва животното или съзнателно счупва съда – може би за да скрие доказателството за престъплението? – и по-късно бива осъден за кражбата. Какво става, ако междувременно пазарната стойност на откраднатия предмет се е удвоила? Дали крадецът плаща двойна реституция на основата на стойността на предмета във времето на процеса? Ако се е облагодетелствувал от сделката, казва Маймонид, той трябва да плати реституция основана на стойността на откраднатия предмет във времето на процеса. Но какво става, ако крадецът случайно е изгубил животното или случайно е счупил съда? Маймонид твърди, макар че не представя никакъв оправдателен аргумент за това, че небрежният крадец дължи реституция само за стойността на предмета по време на кражбата.[169]

Подкопаване на правосъдието

Такъв правен принцип би подкопал библейското гражданско правосъдие. Първо, как съдът да определи дали загубата е била случайна? Крадецът очевидно има финансов стимул да излъже, тъй като товарът на плащането ще бъде по-лек. Второ, какво да кажем за добавената икономическа загуба на жертвата? Кой защитава интересите на жертвата? Защо неговата загуба в резултат на забавянето във времето между кражбата и процеса да не бъде напълно компенсирана от крадеца, независимо от качеството на настойничеството на крадеца върху крадените стоки? Това, което Маймонид би трябвало да заключи, е, че крадецът трябва да осигури многократна реституция към жертвата, основана на еквивалетната цена в момента на неговото осъждане за престъплението. Ако животното беше все още живо, той би трябвало да върне животното, а животното очевидно би струвало днешната пазарна стойност, а следователно такова е еквивалентното пропорционално реституционно плащане. Това е очевидно, това е честно, а Маймонид го пренебрегва. Той изоставя и буквата на библейския закон, и неговия дух.

Той завършва всичко това, като твърди, че не се изисква двойна реституция от крадец, който е обвинен за кражба на ценни книжа, земя или роби, “защото Писанието налага отговорност за двойно плащане само върху движими неща, които имат присъща стойност, защото казва, За вол, или осел, или овца, или дреха (Изх. 22:8).” Но робите не са ли движими? Физически, да, но не и правно, казва той. “Правно робите се смятат по същия начин, както земята, защото за тях Писанието казва, И да ги оставяш в наследство на децата си (Лев. 25:46). . . .” Но ценните книжа не са ли толкова ценни, както и движимите откраднати стоки? Не; “ценните книжа нямат присъща стойност.”[170]

Рационално извършване на престъпления

Нещо повече, ако един човек бъде подложен на бичуване за престъпление, включващо кражба на пари, Маймонид настоява, че той не трябва да извършва никакво парично наказателно плащане към жертвата, “защото човек не може да бъде подложен едновременно на бичуване и на плащане.”[171] Първо, защо един крадец да бъде подложен на бичуване? Може би защото извършва кражба за втори или трети път? Можем да си представим, че жертвата ще получи обезщетение във формата на парично плащане и гражданските власти ще бичуват крадеца като предупреждение. Не и в системата на Маймонид. Но той дава това пояснение: престъпникът трябва да подлежи едновременно на парично наказание и на бичуване; ако извърши две отделни престъпления, той може да бъде принуден да понесе и двете наказания.[172]

Тогава какъв е икономически рационалният извод за крадците? Кради пари, а не стоки и направи така, че в същото време да извършиш престъпление, което изисква бичуване, ако бъдеш разкрит.[173] Професионалните крадци трябва да крадат само пари, ако автоматичното наказание е бичуване.

По същата логика е неговото настояване, че кражбите, извършени в събота, са освободени от изискването за реституция, тъй като работата в събота е била капитално престъпление в Стария Завет и той настоява, че “ако той извърши престъпление, изискващо смъртно наказание и заедно с него парично наказание, той не е длъжен да плати, дори ако е извършил грешка.”[174] Но двете престъпления трябва да станат по едно и също време.[175] “Ако някой открадне животно и го заколи в събота или го заколи като езическа жертва, дори по погрешка, той няма да плаща четворно или петорно, както обяснихме.”[176] “Ако някой наеме крава и след това я заколи в събота, извършвайки кражба, той е освободен дори от двойно плащане, защото нарушаването на съботата и кражбата са извършени по едно и също време, а където няма плащане за кражба, не може да има плащане за заколване или продажба.”[177] Кой тогава защитава невинната жертва от двойно извратени крадци, които едновременно с това са и нарушители на съботата? Колкото по-извратен е престъпникът, толкова юридически по-уязвима става невинната жертва в системата на Маймонид.

Виждаме това особено в неговото отношение към крадец, който бива продаден в робство, за да обезщети жертвата си. Библейският закон изисква крадецът да бъде продаден в робство, ако няма достатъчно пари или активи, за да обезщети жертвата: “. . . но ако няма с какво, то да се продаде той за откраднатото” (Изх. 22:3). Писанието закриля жертвата, а не крадеца. Маймонид казва, че ако крадецът открадне за втори път и то от друга жертва, той може отново да бъде продаден в робство, колкото пъти краде от нова жертва, дори до сто пъти. “Но ако открадне за втори път от първия човек, той не може да бъде продаден отново, а каквото е откраднал му се счита за дълг.”[178] Един наистина извратен престъпник, който многократно краде от един наистина ощетен гражданин, не понася задължителното библейско наказание, казва Маймонид. Отново, интересите на жертвата биват пожертвувани в полза на престъпника.

Той пише, че крадец, който подобрява крадена стока, като угояване на откраднато животно, трябва да извърши двойна реституция само за стойността на нещото в момента на кражбата. Той си задържа всички подобрения. Ако собственикът е изоставил надеждата вещите му някога да се върнат при него, крадецът дори си запазва всяка последвала производителност, като потомството на откраднато женско животно. И така, колкото по-дълго продължава мъката на невинния и колкото по-голяма е неговата загуба на надежда, толкова по-вероятно е крадецът да се облагодетелствува от своята кражба.[179]

Не трябва да бъде налагано двойно реституционно плащане върху онези, които използват лъжливи теглилки и мерки, настоява Маймонид. Той признава, че това безспорно е кражба. Защо да няма наказателно плащане? Той не казва. “Макар че онзи, който мери или тегли лъжливо, по този начин краде, той не трябва да плаща двойно, а трябва само да доплати остатъка до пълната мярка или теглилка. Нито се налага бичуване за това нарушение, защото има отговорност за щета.”[180] Още една вратичка за крадците: юридически свободна от рискове кражба. Ако един човек открадне и не бъде разкрит, той задържа каквото е откраднал; ако бъде разкрит, задължен е да върне само това, което е откраднал. Нещо по-лошо: липсата на рискове е за форма на кражба, която е много трудна за откриване от жертвите, лъжливи мерки и теглилки. Накратко, колкото по-съзнателен е престъпникът, и колкото по-уязвими са неговите жертви, толкова по-малко е наказанието.

Престъплението грабеж – кражба чрез насилие[181] – е очевидно по-лошо от тайната кражба. Грабителят открадва предмета, но също и създава страх. Верен на логиката си, Маймонид освобождава грабителя от изискването за извършване на двойна реституция, което се изисква от крадеца: “Ако някой извърши грабеж, той трябва да върне предмета, който е ограбил, защото Писанието казва, Да възстанови това, което е ограбил (Лев. 5:23). Ако, обаче, предметът бъде изгубен или променен, той трябва да плати неговата стойност. Но той е отговорен за плащане само капиталовата му стойност, независимо дали той си е признал сам или свидетелите свидетелствуват, че той го е отнел чрез грабеж.”[182] Нещо повече, “Ако собственикът е изгубил надежда за възстановяване, но собствеността е непроменена, грабителят придобива право на собственост върху всяко подобрение, което стане след изгубването на надеждата и трябва да плати само стойността в момента на грабежа. Това правило е според авторитета на книжниците, и се извършва в полза на покаялите се.”[183] Ако собственикът е изгубил надежда да си възстанови собствеността, той губи едновременно печалбите, които собствеността би произвела за него и подобренията, извършени от грабителя.[184] Накратко, колкото по-лошо е престъплението, толкова по-малко е наказанието; колкото по-голямо е страданието на жертвата, толкова по-малко е дължимото към жертвата обезщетение.

Отвличане

Ако някое престъпление внася страх в сърцата на родителите, то е именно това. Божият закон изяснява наказанието: “Който открадне човека и го продаде, или ако се намери в ръката му, той непременно да се умъртви” (Изх. 21:16). Но равините не са можели да търпят този закон, и затова са създали система от правни изисквания, които правят почти невъзможно осъждането на похитител. Хоровиц пише: “Престъплението се състои от четири елемента: отвличане, задържане, заробване и продаване, които трябва да станат в посочения ред.”[185] Затворникът трябва да е бил отвлечен от дома си. Трябва да е бил задържан в имота на престъпника. “Ако жертвата е била задържана на друго място, макар и да е била заключена и напълно под контрола на похитителя, не е извършено престъпление.”[186] Той трябва да бъде заробен чрез “каквото и да е служение или употреба, колкото и малка да е, за които жертвата е била принудена да направи или да се подчини, напр. да са се облегнали на него или да е бил използван като преграда срещу нещо, дори да е заспал или в безсъзнание.”[187] След това трябва да е бил продаден като роб, и то на чужденци, а не на роднини на отвлечения. Той цитира Sanhedrin 85b. На тази основа никой от синовете на Яков не би могъл да бъде осъден за отвличането на Йосиф, защото те не го отвлякоха от дома му, нито го използваха като роб.

Понятието “Талмудична логика” е свързано с логика като тази, която се използва от Маймонид – изпадане в дребнавости, за да бъдат направени невъзможни юридическите санкции срещу престъпника. Маймонид пише: “Ако някой отвлече някого и го използва и го продаде, но отвлеченият човек е все още на територията на своя имот и не е бил завлечен на територията на имота на похитителя, похитителят е свободен от отговорност. Ако някой отвлече някого и го заведе в своя имот и го използва, но не го продаде, или го продаде преди да го използва, или го използва и го продаде на някой от роднините на отвлечения – например, ако го продаде на неговия баща или брат – похитителят е свободен от отговорност, защото Писанието казва, Ако открадне брата си . . . и го продаде, което означава, че той трябва да го отдели от неговите братя и роднини чрез продажбата. Подобно, ако някой отвлече човек, който спи, използва го докато спи и го продаде докато спи, похитителят е свободен от отговорност.[188]

Заключителните бележки на Хоровиц са правилни: “От посочените дотук правила изглежда доста ясно, че равините смъртното наказание за твърде сурово за това зло за обществото и индивида. Но те са били обвързани от изричната заповед на Писанието; затова те съставили такива изисквания, които да правят присъдата почти невъзможна. Нещо повече, няма свидетелство някой редовен съд някога да е осъдил човек за отвличане.”[189] За да не бъде това твърдение смятано за непредставително поради предполагаема липса на данни, имайте предвид, че юдейските равини от целия свят са запазили документи за своите съдебни решения от десети век досега. Събрани са някъде около 3,000 тома от тези документи, с поне 300,000 присъди.[190] Макар че тези документи доскоро бяха неномерирани (те сега биват въвеждани на компютър в Израел),[191] и затова бяха използваеми само за високо обучени специалисти, притежаващи впечатляваща памет, основните изводи са известни. Следователно, твърдението на Хоровиц вероятно е представително за историята на юдейските решения относно отвличането: нито една присъда.

Майкъл Гутман прави подобна оценка: “Общият принцип, по който Мишна трябва да бъде оценяван юридически, са усилията да се ограничи смъртното наказание до минимум. Талмудът не е можел безпрепятствено да премахне смъртното наказание, тъй като не е можел да бъде анулиран законът в Петокнижието; затова изискванията, свързани с даването на свидетелства и доказателството за умишлеността са били направени толкова трудни, че смъртната присъда е била почти невъзможна.”[192]

Една причина за това нежелание да се налагат наказанията, установени в Стария Завет, е била, че евреите са вярвали, че всеки юдейски съд трябва да има поне един съдия, който да е назначен чрез полагане на ръце (семика) от предхождащ съдия. Както равинът, който предполагаемо е можел да проследи своите учители назад до Мойсей, така е било и със съдията. Но в това е имало проблем. Полагането на ръце е можело да стане само в Святата земя. “Съд, който не е упълномощен по този начин,” пише Хоровиц, “е нямал власт да налага наказанията, предписани в Тора.”[193]

След края на въстанието на Бар Кохба през 135, римляните разпръсват юдеите по цялата империя; поставя се началото на Диаспората. Тази загуба на местожителство е била използвана от равините като извинение да изоставят задължителните санкции от Стария Завет:

Така равините са били принудени, за да запазят Тора и да запазят законността и реда, да разширят властта на равинските трибунали. Те постигат това, като наблягат на разликата между библейските наказания и равинските наказания. След втори век равинските съдилища са нямали властта да налагат библейски наказания, тъй като са нямали семика; но по отношение на наказанията, създадени от равинското законодателство, равините по необходимост са имали максимална власт за тяхното налагане. Затова те са настоявали на цяла серия от санкции и наказания: отлъчване, глоби, физическо наказание, използване на “светската ръка”, подражавайки на Църквата, и т.н.[194]

Така завършва формално Старият Завет. Той завърши юридически в Божиите очи през 70 от Хр., но сега вече не може да има съмнение относно това, което е станало. Юдаизмът официално е станал равински, а не Мойсеев. За да “запазят Тора,” равините са решили да то изоставят. Показателно е, че Рави Акиба, един от ранните съставители на устния закон, се е присъединил към Бар Кохба и е загинал в неговото въстание;[195] поражението на Бар Кохба е направило възможен триумфа на Талмуда над Стария Завет и неговите задължителни санкции.

Без санкции не може да има завет.[196] Без Божиите конкретни санкции не може да има завет под Него, освен ако е нарушен завет. Това е дилемата на юдаизма. Определените в Стария Завет санкции вече не са приложими, вярват ортодоксалните евреи, защото живеем извън земята. Определените санкции за жертвите на животни също не са валидни. Храмът е бил унищожен през 70 от Хр. Но без тези санкции – срещу престъпници и срещу животински представители – не може да има старозаветна религия. Може да има само нарушен завет.

Познаване на книгата

Няма съмнение в моя ум, че отварянето на Талмуда не го отваря наистина. Отварянето на Кодекса на Маймонид, обаче, започва да изважда на открито изводите на Талмуда, макар и не неговите различни начини на разсъждение. Когато юдейските учени са се събрали преди едно поколение, за да направят превод на английски на Кодекса, те са извършили дейност, аналогична по важност на превеждането на Талмуда. Но тази дейност, сама по себе си интелектуална, отваря преди това лингвистично заключени врати. Днес изследователите могат свободно да влязат през вратата и да се поразходят през свободното си време. Може би няма да харесат всичко, което видят. Или, от гледна точка на друг критик, може да харесат повече, отколкото други биха предпочели. Но това е цената на интелектуалния прогрес. Възникват дебати, а те понякога продължават векове, без да бъдат разрешени. Това е особено вярно за религиозните дебати.

Моята краткотрайна одисея през юдейската литература ме доведе до неща, които ценя (напр. екзегетичните открития на У. Касуто и С. Р. Хирш) и неща, които не харесвам (напр. различните поучения относно Исус и християните въобще, намиращи се в Талмуда). Икономическите поучения на Петокнижието въобще не са толкова лесни за разшифроване при пръв поглед. Сигурен съм, че юдейските коментатори са имали същите проблеми, с които и аз се срещнах. Те са стигнали до своите неправилни заключения. Кой трябва да отправи предизвикателство срещу тези заключения? Само евреите? Тогава дали заключенията на християните са също така имунизирани срещу предизвикателства от страна на евреите? Мисля, че отговорът е ясен. Поне трябва да бъде. Всички ние трябва да се занимаваме с текстовете. Ако Бог ги е говорил, както вярвам, тогава всички ние трябва да се стремим да разберем точно какво е казал. Понякога дори висшите критици могат да посочат някаква истина. Със сигурност, ако те могат да го направят, тогава онези от нас, които примема на сериозно текстовете като Божие слово, можем да ги коментираме, както и да коментираме коментарите един на друг.

В предисловието към една книга върху етиката на юдаизма от унитарианския учен Р. Травърс Хърфорд, Джон Дж. Тепфър се оплаква: “През вековете многотомният Талмуд и свързаните с него произведения на ранната равинска мисъл като Мидраш, са били подложени на критични изследвания от многобройни учени християни, главно, обаче, от гледна точка на тяхната пристрастност към християнската вяра и догми. Тъй като целта на тези хора е била главно апологетична, те са извлекли възмутителни сравнения между двете вярвания, показвайки това, което те смятат за абсурдности на равинското право и учение, и показвайки превъзхождащата духовна стойност на авторитетните писания на Църквата.”[197] Аз определено бих искал да бъда поставен сред тези неназовани християнски критици.

Колкото повече чета Кодекса на Маймонид, толкова повече откривам тенденция от негова страна да дава предимство на крадеца или на измамника и така да жертвува интересите на невинната жертва. Да видим този пример: кражба на животно от сънародник израилтянин, който го е отделил, за да го даде на свещеника. “Ако някой открадне възвишаем принос от израилтянин, който го е обрекъл (да го даде на свещеника), той не е задължен да плати двойно, защото единственото право на собственика върху него е неговата наслада да го даде на когото му е угодно, а такова право няма парична стойност.”[198] Мисля, че всеки уважаващ себе си евреин би се надявал Маймонид да не е бил съвестен в подреждането и обобщаването на традиционното равинско мнение, заради репутацията на равините, но неговите защитници настояват, че той е бил съвестен, и има малко традиционни юдеи несъгласни с Маймонид, които да са известни на езичниците, от негово време досега.

Като изоставят буквата на Мойсеевия закон с течение на времето, равините изоставят и духа на Мойсеевия закон. Ето защо Исус започва толкова много от Своите публични уроци с израза, “Чули сте, че е било казано . . . но Аз ви казвам.” Той водеше война и с духа, и с буквата на Талмудичния закон, защото той нарушава и духа, и буквата на библейския закон.

Това не означава, че всички Талмудични закони са извратени или че всички респонса (пост-Талмудичните казусни решения), основани на Талмуда, са извратени. Евреите поне доста рано се опитват да създадат уникален, конкретно юдейски, систематичен сборник със закони. Като гледат на своя свят на основата на закона, те включват себе си и своето общество в задачата на казуистиката: прилагане на непроменими закони в конкретни обстоятелства. Те започват този процес почти хилядолетие преди християните, а и християнските правни кодекси (Теодосиевия и Юстиниановия) след шести век стават непотребни в Запада, когато феодалното общество постепенно замества християнското Римско управление.

Голямото количество материали, които техните съдии е трябвало да познават, е изисквало постижения на паметта, които са впечатляващи за езичниците от онова време. Малко от нас могат да си представят способностите на съвременния изследовател на Талмуда Дейвид Вайс, който е научил наизуст 200 страници от Талмуда още на петгодишна възраст, и който е печелил пари, като отговаря на въпроси като този: “Ако прекарам игла през думата X на страница Y, кои думи ще пробода на долните страници?”[199] Но през вековете е имало много евреи с обучението и способностите на Дейвид Вайс. Производството на такива вундеркинди е било юдейска академична специалност в продължение на поне две хилядолетия.

Тъй като те е трябвало да познават “книга” и то голяма книга, юдейските учени е трябвало да се дисциплинират интелектуално. Те са създали пример за своите последователи. Тъй като равините често са участвували в бизнес сделки, това е довело до уникални характеристики на юдейското общество. Пол Джонсън пише: “Равинският юдаизъм по своето естество е метод, чрез който древните закони биват приспособявани към съвременни и променящи се условия чрез процес на рационализация. Юдеите са били първите велики рационализатори в световната история. Това, както ще видим, е имало много последствия, но едно от първите, от светска гледна точка, е било превръщането на евреите в методични, решаващи проблеми бизнесмени. Една голяма част от юдейската правна наука през Мрачните и Средните векове е била посветена на превръщането на деловите отношения в честни, справедливи и ефективни.”[200] Но какво би станало, ако те бяха съсредоточили своите усилия върху задачата да обясняват Стария Завет без нищо от излишния багаж от басни, окултизъм и юридически тълкувания, конкретно предназначени да позволяват на престъпниците да избягнат пълните последствия от своите действия? Помислете за коментарите, които те са произвели! Християните биха могли да научат от тях (и те от християните) нещата, за които прекарвам моя живот, опитвайки се да ги извадя от сметта. Съвременният свят би бил много по-различен и далеч по-производително място. Но те не са могли да го направят и все пак да останат юдеи, защото Исус изясни тяхната дилема: “Защото ако вярвахте на Мойсей, бихте повярвали и в Мен; защото той за Мен писа. Но ако не вярвате на неговите писания, как ще повярвате на Моите думи” (Йоана 5:46-47). Мишна и Талмуда не са били това, за което християните биха могли да се надяват, и това, което много християни погрешно са вярвали: коментари върху Стария Завет, но без споменаване на Триединството.

Заключение

Ако християните и евреите не се съгласяват относно естеството на закона и правилния подход и тълкуване на библейските правни текстове, дори когато те официално се позовават на едни и същи правни източници, тогава юдейско-християнската традиция е мит. Би трябвало да има обща правна традиция, а такава традиция не съществува. Съвременните християни и евреи, тъй като са съвременни, не осъзнават въображаемото естество на тази академична постройка; те вече не вземат достатъчно на сериозно религията и закона, особено закона. Двете религии вече не са смятани от своите привърженици като юридически по своето естество. Така, двете религии радикално са се променили, но тази промяна е била прикрита от съзнателния тържествуващ хуманизъм на съвременното общество. И евреите, и християните ентусиазирано изпращат своите деца в издържани от данъци светски училища и техните общи врагове са преобразили мирогледа на техните деца. Заветните наследници вече не осъзнават величината на предишното разделение между християнската и еврейската правни традиции, защото вече не осъзнават правната революция, която е завзела Запада през последния век. Тази революция, твърди правният учен Харолд Берман, сега заплашва нашата свобода както никоя друга революция досега: възходът на светското, бюрократичното, административното право.[201]

Берман прави и друго важно наблюдение: правото е било разрушено в Запада, защото религията е била снижена до личния живот. “Традиционните символи на общността в Запада, традиционните образи и метафори, са били преди всичко религиозни и правни. През двадесети век, обаче, за първи път религията става предимно личен въпрос, докато законът става предимно въпрос на практически съображения. Връзката между религиозната метафора и правната метафора е била разрушена. Нито една от двете вече не изразява видението на общността за нейното бъдеще и нейното минало; нито една от двете вече не изисква вдъхновена преданост.”[202]

Ако имаше юдейско-християнска традиция, щеше да има общ правен ред. Това, което тази статия показва, е, че след 70 от Хр. е нямало никакъв общ правен ред, обединяващ вярващите в Библията християни и вярващите в Талмуда евреи, което е било причината да съществуват еврейски гета в средновековните европейски градове и отделни еврейски земеделски общности, особено в Русия. Евреите са настоявали за тези отделни общности, защото са настоявали да бъдат управлявани от своите собствени съдилища, и християнските управители са им дали това, което те искат.[203] Евреите ясно са осъзнавали, че ако се подчинят на гражданските закони на християнските държави, ще изгубят своята заветна автономност. През деветнадесети век те постепенно изоставят този възглед, но едва след като гражданският ред на езичниците е престанал да бъде християнски и е станал светски хуманистичен.

Ако имаше юдейско-християнска традиция, би имало свидетелства за обща правна традиция, особено в годините на формирането на Западната правна традиция: единадесети до тринадесети век. Берман обобщава: “. . . нито юдейската мисъл, нито юдейското право изглежда да са имали някакво съществено влияние върху правните системи на Запада, поне доколкото показва оцелялата литература.”[204] Една причина за това, разсъждава той (правилно, смятам аз), е това, което той нарича казуистиката на Талмуда. Аз бих го нарекъл диалектика: “. . . силната казуистика на Талмуда може би е направила той да изглежда чужд на Западната правна мисъл, която е наблягала на систематизирането на правните принципи.”[205]

Трябваше да изследваме някои от правните източници на юдейската правна традиция, за да определим до каква степен е имало или може да има юдейско-християнска традиция. Християнските учени рядко са правели това в миналото и резултатът е бил една значителна интелектуална празнота, а с нея и значително празно място в мисленето на съвременните вярващи в Библията християни. Но празните места не биват осъзнавани от онези, които страдат от тях, освен ако някой не ги покаже на жертвите. Тази статия, надявам се, ще направи тази празнота видима.[206]

Тъй като съм християнски реконструкционист, аз съм дълбоко заинтересуван от закона, особено от библейския закон. Интересувам се от следствията, които библейският закон и неговите конкретни приложения са имали върху християнската цивилизация. Аз вярвам, както Берман, че не може да има истинска обществена революция без промяна в правния ред на съответното общество; без такава промяна една така наречена революция е просто преврат. Нужно е повече от едно поколение, за да се извърши една революция, а главната проява на революцията е винаги правна.[207] Ако е вярно, както Берман вярва, че приближаваме към края на една епоха,[208] тогава е задължително за християните да започнат да премислят своето заветно наследство. Те трябва да започнат да предлагат алтернатива сегашния разпадащ се обществен ред и тази алтернатива трябва да е съзнателно юридическа. Християните трябва да станат правни революционери, а не просто защитници на съществуващия правен ред.[209] Ако останем на палубата на потъващия кораб, твърдейки, че това е по принцип съобразено с библейските принципи, ще потънем заедно с него.[210] Придържането към статуквото означава сигурна смърт чрез удавяне.



[1] Moses Maimonides, The Book of Judges, Book 14 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1949), “Laws Concerning Kings and Wars,” Chapter Ten, Section Nine, p. 237.

[2] Аз не пиша “езичник” с главна буква, макар че преводачите на King James го правят, и това все още е често срещано при съвременните автори. (В английския език националната принадлежност се пише с главна буква, напр. American – американец, Bulgarian – българин и т.н. Бел. прев.) Аз не смятам езичниците като отделен народ в етнически или национален смисъл, както американци, мексиканци, китайци или евреи. Да пиша думата с главна буква би означавало, че езичниците са отделен народ, тоест народ, различен от евреите, които единствени не са “езичници.” Такова етническо разделяне вече не съществува по принцип: “В онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света. А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христа. Защото Той е нашият мир, Който направи двата едно, и развали средната стена, която ги разделяше” (Еф. 2:12-13). Евреите приравняват езичниците с невярващите, но те не пишат “невярващ” с главна буква, защото правилно разбират “неверието” като духовно състояние, а не като етническо или национално състояние. Аз използвам “езичници” в смисъл на “неевреи,” но не в смисъл на отделна етническа или национална група.

[3] Maimonides, Judges, “Laws Concerning Kings and Wars,” Chapter Nine, Section One, pp. 230-31.

[4] Ibid., Chapter Nine, Section Two, p. 231.

[5] Когато видите скоби вътре в пряк цитат от Талмуда, те са взети от изданието на Soncino Press. С моите инициали ще отбелязвам всички скоби, които са добавени от мен.

[6] Babylonian Talmud, Sanhedrin 59a. Използвам изданието на Soncino Press.

[7] Sanhedrin 59b.

[8] Baba Kamma 38a. Коментарът в скобите е от редактора.

[9] John Murray, Principles of Conduct: Aspects of Biblical Ethics (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1957), pp. 118-19; House and Ice, Dominion Theology: Curse or Blessing? (Portland, Oregon: Multnomah, 1988), p. 130.

[10] Heinrich Graetz, History of the Jews, 6 vols. (Philadelphia: Jewish Publication Society of America, [1893] 1945), IV, chaps. 10-13. За влиянието на сефардичните евреи в САЩ, виж Stephen Birmingham, The Grandees: America’s Sephardic Elite (New York: Harper & Row, 1971).

[11] Graetz, History, IV, ch. 14; chaps. 6, 18; V, ch. 1. Виж също Bernard D. Weinryb, The Jews of Poland: A Social and Economic History of the Jewish Community in Poland from 1100 to 1880 (Philadelphia: Jewish Publication Society, 1972). За тяхното влияние в САЩ, виж Stephen Birmingham, “Our Crowd”: The Great Jewish Families of New York (New York: Harper & Row, 1967); Irving Howe, World of Our Fathers (New York: Simon & Schuster, [1976] 1983); Irving Howe and Kenneth Libo, How We Lived: A Documentary History of Immigrant Jews in America, 1880-1930 (New York: Richard Marek, 1979).

[12] Thomas Sowell, Ethnic America: A History (New York: Basic Books, 1981), ch. 4: “The Jews.”

[13] Аз използвам “държавата Израел” вместо “Израел” поради уважение към терминологията на ортодоксалните евреи, които правят разлика между двете.

[14] “Kabalah,” in Lewis Spence (ed.), An Encyclopaedia of Occultism (New Hyde Park, New York: University Books, [1920] 1960). Един пример за популярна (макар и нелегална) магическа литература, основана на Кабала, която бива препечатвана поколение след поколение, е Шеста и седма книга на Мойсей. Виж също Arthur Edward Waite, The Holy Kabbalah: A Study of the Secret Tradition of Israel (New Hyde Park, New York: University Books, 1960 reprint); Denis Saurat, Literature and Occult Tradition, trans. Dorothy Bolton (Port Washington, New York: Kennikat, [1930] 1966), Pt. III, ch. 2. Първооткривателското съвременно еврейско изследване на Кабала е Gershom G. Scholem, Major Trends in Jewish Mysticism (3rd ed.; New York: Schocken, 1961) и On the Kabbalah and Its Symbolism (New York: Schocken, [1960] 1965). Първоизточник за Кабала е The Zohar, 5 vols. (London: Soncino Press, 1934). За влиянието на Кабала върху езическия свят, виж Frances A. Yates, The Occult Philosophy in the Elizabethan Age (London: ARK, [1979] 1983) и A. E. Waite, The Brotherhood of the Rosy Cross (New Hyde Park, New York: University Books, 1961 reprint).

[15] Gershom G. Scholem, Jewish Gnosticism, Merkabah Mysticism, and Talmudic Tradition (2nd ed.; New York: Bloch, 1965).

[16] Walter Laqueur, A History of Zionism (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1972); Ronald Sanders, The High Walls of Jerusalem: A History of the Balfour Declaration and the Birth of the British Mandate for Palestine (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1983).

[17] Gary V. Smith (ed.), Zionism: The Dream and the Reality, A Jewish Critique (New York: Barnes & Noble, 1974); Rabbi Elmer Berger, The Jewish Dilemma: The Case Against Zionist Nationalism (New York: Devin-Adair, 1945). Главната издадена от английски-говорещ автор критика на ционизма е Alfred M. Lilienthal, What Price Israel? (Chicago: Regnery, 1953); There Goes the Middle East (New York: Devin Adair, 1957); The Zionist Connection: What Price Peace? (New York: Dodd, Mead, 1978).

[18] “. . . евреите в тази страна имат икономическото състояние на бели англосаксонски членове на епископални църкви, но гласуват повече като испанци с ниски доходи.” Milton Himmelfarb, цитиран от Irving Kristol, “Liberalism & American Jews,” Commentary (Oct. 1988), p. 19; сравни Peter Steinfels, “American Jews Stand Firmly to the Left,” New York Times (Jan. 8, 1989). Щайнфелс отбелязва, че последните изследвания разкриват, че четири пъти повече евреи са членове на Демократическата партия, отколкото на Републиканската партия, в сравнение с приблизително равните съотношения при всички останали групи от бели гласоподаватели. В съотношение почти две към едно евреите вярват в законовото право на аборт.

[19] Тази връзка е изобразена в един филм за един евреин от средата на деветнадесети век, The Frisco Kid, и в една сцена в един филм за едно съвременно семейство от сектата на Менонитите, Witness.

[20] Joseph Gutmann, The Jewish Sanctuary (Leiden: E. J. Brill, 1983), p. 21. Това изследване е Section XXIII: Judaism, of the Iconography of Religions, produced by the Institute of Religious Iconography of the State University Gronigen, Netherlands.

[21] Arthur A, Cohen, The Myth of the Judeo-Christian Tradition (New York: Schocken, 1971); J. H. Hexter, The Judeo-Christian Tradition (New York: Harper & Row, 1966).

[22] Jacob Neusner, History of the Mishna Laws, 5 parts, 43 volumes (leiden, Netherlands: E. J. Brill). Той е написал и много други книги.

[23] Jacob Neusner, “Two Faiths Talking about Different Things,” The World & I (Nov. 1987), p. 679.

[24] Ibid., p. 683.

[25] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[26] Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), Appendix C: “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action.”

[27] J. A. De Jong, As the Waters Cover the Sea: Millenial Expectations in the Rise of Anglo-American Mission, 1640-1810 (Kampen, Netherlands: J. H. Kok, 1970).

[28] Съвременното интелектуално евангелство като цяло е възприело преобладаващия хуманистичен мироглед. То е възприело възгледа “ние също” на обществената теория. Виж James Davison Hunter, Evangelicalism: The Coming Generation (University of Chicago Press, 1987).

[29] Изреъл Шенкер споменава за обичая на Дейвид Вайс да чете свободно Талмуда, без нормалния анализ ред по ред на Вайс, “като че ли е отворена книга.” Israel Schenker, “A Life in the Talmud,” New York Times Magazine (Sept. 11, 1977). Професор Робърт Уилкън от Вирджинския Университет нарича изданието на Талмуда от Soncino затворена книга: Insight (May 16, 1988). Планиран е за издаване един по-четлив превод, но вероятно с някакви промени, от Рави Адин Щайнзалц, започвайки от 1990.

[30] Alfred Edersheim, History of the Jewish Nation After the Destruction of Jerusalem Under Titus (Grand Rapids, Michigan: Baker Book House, [1865] n.d.), pp. 361-81. Едерсхайм е бил ръкоположен за служител на 21-годишна възраст в Шотландската Презвитерианска Църква, а по-късно е ръкоположен и в Англиканската. Написва своята книга на 30-годишна възраст.

[31] Ibid., p. 424.

[32] Solomon Schechter, Aspects of Rabbinic Theology (New York: Schocken, [1901] 1961), p. 15.

[33] Ibid., p. 46. Шехтер е бил ръководител в консервативното движение на юдаизма: Joseph Gaer and Rabbi Afred Wolf, Our Jewish Heritage (Hollywood, California: Wilshire Book Co., 1957), p. 24.

[34] Ерусалимският Талмуд е много по-малък и никога не е имал върху юдаизма влиянието, което Вавилонският е имал.

[35] Jacob Schachter, “Talmudical Introductions Down to the Time of Chajes,” in Z. H. Chajes, The Student’s Guide Through the Talmud (London: East and West Library, 1952), p. xvi.

[36] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), Appendix C: “The Labyrinth and the Garden.”

[37] R. Travers Herford, Christianity in Talmud and Midrash (London: Williams and Norgate, 1903), p. 1.

[38] J. H. Hertz, Foreword, Baba Kamma, The Babylonian Talmud (London: Soncino Press, 1935), p. xxvii.

[39] Schachter, “Talmudical Introductions,” in Chajes, Student’s Guide Trough the Talmud, p. xvi (footnote).

[40] Наси или Княз се е наричал ръководителят на Синедриона. George Horowitz, The Spirit of Jewish Law (New York: Central Book Co., [1953] 1963), p. 628.

[41] Graetz, History of the Jews, II, p. 460.

[42] Ibid., II, p. 608.

[43] Hermann Strack, Introduction to the Talmud and Midrash (New York: Atheneum, [1931] 1983), p. 20. Тази книга е била издадена за първи път на английски от Jewish Publication Society of America.

[44] Всеки, който се опита да чете книгата на Щрак, ще открие колко безполезна е тя като въведение. Само най-опитният изследовател на Талмуда би могъл да следва нейните печатни коли, пълни с имена без дати или обобщение на техните думи (гл. XIII), библиография без никаква оценка (гл. XIV), и липса на заключения за каквото и да било. Ето един човек, който е събрал планина от бележки и в продължение на пет издания не е постигнал нищо повече от това да смеси в едно тази маса от бележки. Вътре в тях едва ли има и искрица разбиране. Това е немската наука в най-лошата й форма: масивен куп с изследвания, малко съществени неща и никакви заключения. Той могъщо е пъшкал през целия си живот, а е родил мишка. Ако смятате, че преувеличавам, дължите към себе си да седнете и да прочетете книгата. Предупреждавам ви: няма да успеете да преминете през първите четири глави – не и ако имате някакъв разум. Няма да успеете да преминете през главата за Мишна. Аз предпочитам да играя ролята на малкото момче, което заявява, че кралят е гол. Проф. Щрак няма никакви идеи. Жалко е, че животът на един човек може да бъде похабен върху толкова безсмислен проект. Херман Щрак е един от малкото учени, за чиято книга мога честно да кажа: “Тя е по-безполезна дори от висшата критика на Библията.”

[45] Ibid., p. 22.

[46] Graetz, History, II, p. 462.

[47] Jacob Z. Lauterbach, “The Sadducees and Pharisees” (913); reprinted in Lauterbach, Rabbinic Essays (Cincinnati, Ohio: Hebrew Union College Press, 1951); J. H. Hertz, Foreword, The Babylonian Talmud, Seder Nezikin (London: Soncino Press, 1935), p. xiv. Унитаристкият учен Р. Травърс Хърфорд е написал няколко добронамерени описания на традицията на фарисеите, най-забележително The Pharisees (London: George Allen & Unwin, 1924); The Ethics of the Talmud: Sayings of the Fathers (New York: Schocken, [1945] 1962). Стандартният еврейски труд за фарисеите е изследването на Rabbi Louis Finkelstein, The Pharisees, 2 vols. (3rd ed.; Philadelphia: Jewish Publication Society of America, 1963).

[48] Josephus, Antiquities of the Jews, Bk. XIII, Ch. X, Sect. 6. William Whiston Translation, 1737.

[49] Josephus, Wars of the Jews, Bk. II, Ch. VIII, Sect. 14.

[50] Не разбирам защо в английския е учтиво да казваш “еврейски” (“Jewish”), но често е невъзпитано да казваш “евреин” (“Jew”). Наставката “-ish” означава “от същия вид,” “нещо като.” Със сигурност, християните биха се обидили, ако бъдат наречени “Christianish.” Човек би си помислил, че ако един евреин бъде запитан “Вие Jewish ли сте?” той ще отговори, “Не, аз съм Jew.” Както и да е, един ортодоксален евреин би могъл да отговори по този начин. Ортодоксалният евреин смята реформистките евреи за Jewish, т.е. нещо като евреи.

[51] Herbert Danby, Introduction, The Mishnah (New York: Oxford University Press, [1933] 1987), p. xiii.

[52] Neusner, “Two Faiths Talking,” World & I, op. cit., p. 690.

[53] “Direction, instruction, doctrine, law”: Oxford English Dictionary.

[54] Малката караитска секта, появила се в средата на осми век, открито се е противопоставяла на устния закон до деветнадесети век, когато реформисткият юдаизъм е започнал да завзема юдаизма. Караитите никога не са имали някакво влияние. За целия този период е валидна оценката на Рави Хайес от средата на деветнадесети век за предхождащите седемнадесет века юдаизъм: “Придържането към властта на устната равинска традиция е задължително върху всички Израилеви синове, тъй като тези обяснения и тълкувания са дошли при нас чрез изговорени думи от поколение към поколение, още от времето на Мойсей. Те са ни предадени точни, правилни и неопорочени, и онзи, който не се придържа към неписания закон и равинската традиция, няма право да участвува в наследството на Израел; той принадлежи към садукеите или караитите, които отдавна са прекъснали връзката си с нас.” Rabbi Chajes, Student’s Guide Through the Talmud, p. 4.

[55] Danby, Introduction, Mishnah, pp. xiii-xiv.

[56] За подробно разглеждане на тези добавки към писания закон на Стария Завет, виж R. Travers Herford, Talmud and Apocrypha (London: Soncino, 1933), pp. 66-69. Хърфорд е бил унитаристки учен; Soncino Press е еврейската издателска къща, която издаде официалното и пълно издание на Талмуда на английски.

[57] Numa Denis Fustel de Coulanges, The Ancient City (Garden City, New York: Anchor, [1864] 1955).

[58] Sanhedrin 58b.

[59] Yebamoth 63a.

[60] “. . . Маймонид съзнателно си противоречи, а ако един човек заяви едновременно, че а е b и че а не е b, не може да се каже, че той казва нещо.” Leo Strauss, “How to Read The Guide of the Perplexed,” in Moses Maimonides, The Guide of the Perplexed, 2 vols., trans. Shlomo Pines (University of Chicago Press, 1963), p. xv.

[61] Sanhedrin 59a.

[62] Lauterbach, “Sadducees and Pharisees,” Rabbinical Essays, p. 31.

[63] Ibid., p. 32. Садукеите, обаче, не са били “пра-християни.” Те, например, не са вярвали във възкресението от мъртвите, поради което Павел успя да раздели тълпата от враждебно настроени юдеи, като твърдеше, че е преследван просто защото е приел идеята за възкресението (Деян. 23:6-10).

[64] Babylonian Talmud, Yebamoth 59b.

[65] Babylonian Talmud, Gittin 56b-57a. Тексът разказва за един чародеец, Онкелос, син на Колоникос: “След това той отиде и възкреси чрез заклинания Валаам. Попита го: Кой е уважаван в отвъдния свят? Отговори му: Израел. Тогава какво, каза, да се присъединим ли към него? Отговори: Да не се стремиш нито към техния мир, нито към техния просперитет през всичките си дни завинаги. Тогава попита: Какво е твоето наказание? Отговори: С вряща семенна течност. Тогава отиде и възкреси чрез заклинания Израилевите грешници. Попита ги: Кой е уважаван в отвъдния свят? Те отговориха: Израел. Да се присъединя ли към тях? Те отговориха: Търси тяхното благосъстояние, не тяхната вреда. Който ги докосне, докосва зеницата на окото Му. Каза: Какво е вашето наказание? Отговориха: С врящи изпражнения, тъй като Господарят е казал: Който се подиграва на думите на Мъдреците, се наказва с врящи изпражнения.”

Какво общо има това с Христос и християните? Всичко. Статията за “Исус” в The Jewish Encyclopedia казва, че името Валаам се отнася за Исус, който е “първообраз на Исус.” Тя конкретно цитира този текст в Талмуда, Gittin 56a-57b, и приравнява “Израилевите грешници” с Исус. За Онкелос казва,” Той попита Исус: ‘Кой е на почит в онзи свят?’ Исус каза: ‘Израел.’ ‘Да се присъединя ли към тях?’ Исус му каза: ‘Съдействувай за тяхното благополучие; не прави нищо в тяхна вреда; който ги докосне, докосва зеницата на окото Му.’” Jewish Encyclopedia, 12 vols. (New York: Funk & Wagnalls, 1904), VII, p. 172.

[66] “Р. [Рави] Елеазар по-нататък говори: Какво се има предвид в текста в Писанието, Това сега е кост от костите ми и плът от плътта ми? Това учи, че Адам е имал сношение с всеки звяр и животно, но не е намерил удовлетворение преди да се съвокупи с Ева.” Babylonian Talmud, Yebamoth 63a. Елеазар е бил важен учен в устния закон в годините непосредствено след падането на Ерусалим през 70 от Хр.

[67] “Раб казва: Педерастията с дете под деветгодишна възраст не се осъжда както педерастията с дете над тази възраст. Самуел казва: Педерастията с дете под три години не се смята както тази с дете над тази възраст.” Babylonian Talmud, Sanhedrin 54b. Бележката на съвременния коментатор обяснява: “Раб поставя минимума на девет години; но ако някой извърши содомия с дете на по-малка възраст, не се вменява вина. Самуел поставя минимума на три.” Раб е прякор на Рави Абба Арика (175?-247 от Хр.), основател на юдейската академия в персийския град Сура [Сора], една от трите големи еврейски академии в Персия. Самуел е Мар-Самуел (180-257 от Хр.), съвременник на Раб и негов колега учител в Сура, опитен в юдейското гражданско право. Виж Heinrich Graetz, History of the Jews, II, pp. 512-22.

[68] S. M. Lehrman, The World of the Midrash (London: Thomas Yoseloff, 1961), p. 11.

[69] Това, което прави Библията уникална сред всички книги, е нейната постоянна етична приложимост в един свят на исторически промени. Това е защото тя е Божие Слово. Тя важи винаги, защото е вечно валидна. Никой друг документ в човешката история не е притежавал и не може да притежава тази характеристика.

[70] “Както ортодоксалните, така и консервативните приемат Тора; но, за разлика от ортодоксалните, те не приемат, че той задължително има божествен произход.” Gaer and Wolf, Our Jewish Heritage, p. 25.

[71] Israel Schenker, “A Life in the Talmud,” New York Times Magazine (Sept. 11, 1977).

[72] Baba Mezia 33a.

[73] Sanhedrin 64a.

[74] Sanhedrin 64b.

[75] Kethuboth 11a.

[76] Gittin 69a.

[77] Gittin 69b.

[78] Peshaim 112b.

[79] Mo’ed Katan 18a.

[80] Mo’ed Katan 17a.

[81] Nazir 23b.

[82] Sanhedrin 78a.

[83] Sanhedrin 77a.

[84] Aboth, Chap. I. Това е известното Pierke Aboth или “Думите на бащите.”

[85] Цитиран от Judah Goldin, The Living Talmud (University of Chicago Press, 1957), p. 55.

[86] Baba Bathra 16b.

[87] Kiddushin 29b.

[88] Nedarim 32a.

[89] В този параграф разчитам на обобщенията и фотокопията на 163 страници от издадения на английски Талмуд в Christina News (July 25, 1988 and August 1, 1988), консервативен лутерански таблоид: P.O. Box 168, New Haven, Missouri.

[90] Leo Strauss, “How to Begin to Study The Guide of the Perplexed,” in Maimonides, Guide of the Perplexed, p. xiv. Щраус твърди, че Маймонид е преодолял това ограничение, като е възприел литературни техники, които правят самото Ръководство тайно писание: p. xv. Именно наблягането на Маймонид върху тайнствеността и строгите писания е това, което е повлияло върху еврейския политически теоретик Щраус и неговите последователи, сред които е и Пайнс. Политическият философ и бивш сенатор Джон П. Ийст твърди, че Щраус “сам е влязъл в ролята на съвременен Маймонид”; това може да се види в книгата на Щраус, Persecution in the Art of Writing (Westport, Connecticut: Greenwood, [1952] 1973). Сравни John P. East, “Leo Strauss and American Conservatism,” Modern Age, XXI (Winter 1977), p. 7; Archie P. Jones, “Apologists of Classical Tyranny: An Introductory Critique of Straussianism,” Journal of Christian Reconstruction, V (Summer 1978), pp. 112-14.

[91] Maimonides, Guide 3b-4a; pp. 6-7.

[92] Guide 10b; p. 18.

[93] Kethuboth 11a.

[94] Kethuboth 11b.

[95] Най-малката еврейска монета е била зуз.

[96] Сравни “Ketubbah,” in The Principles of Jewish Law, edited by Menachem Elon (Jerusalem: Keter, [1975?]), col. 387.

[97] Kethuboth 11a.

[98] Ernest R. Trattner, Understanding the Talmud (New York: Thomas Nelson & Sons, 1955), pp. 200-1.

[99] Ibid., p. 198.

[100] Idem.

[101] Michael Rodkinson, Editor’s Preface, New Edition of the Babylonian Talmud (Boston: New Talmud Pub. Co., 1903), I, p. xi.

[102] Louis Finkelstein, Introduction to New Edition (1961), in Schechter, Aspects of Rabbinic Theology, pp. xix-xx.

[103] Ibid., p. xiii.

[104] Например, Маймонид настоява, че “това божествено познание не може да стане действително освен чрез изследване и на природното познание.” Guide 5a; p. 9.

[105] Guide 9a; p. 15.

[106] Danby, Introduction, Mishnah, pp. xv-xvi.

[107] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 3.

[108] Тук говоря за Християнската Реконструкция и теономията.

[109] За правилното и неправилното използване на понятието “безличностен” за описване на пазарната икономика, виж Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.: Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), pp. 9-11.

[110] “Продавачите с най-малко предразсъдъци в крайна сметка ще доминират пазара по същия начин, по който хората, които най-малко се страхуват от високото, в крайна сметка ще доминират в професиите, които изискват работа на високо: Те искат по-малка премия.” Richard A. Posner, Economic Analysis of Law (Boston: Little, Brown, 1986), p. 616.

[111] Max Weber, General Economic History, trans. Frank H. Knight (New York: Collier, [1920] 1966), p. 230.

[112] Разпространеният английски израз, “подби ме като евреин” (“he Jewed me down”), издава това явление за евреина, който подбива цената. Ако човек каже, “надскочи ме като евреин” (“he Jewed me up”), не би имало никакъв смисъл. Евреинът като подбивач на цените е познат навсякъде, но не и евреинът като надуващ цените. Той бива мразен от хората заради своите способности като производител и дребен търговец, но не като потребител. Езичниците винаги се стремят към неуловимия “еврейски зет.”

Не е случайно, че четирите етнически групи, които са смятани за подбивачи на цените, имат определено библейска историческа основа: холандци (“холандски” срещи са тези, при които момичето плаща), шотландци, арменци и евреи.

[113] Menachem Elon, “Introduction,” in Elon (ed.), The Principles of Jewish Law (Jerusalem: Keter, 1975), col. 35.

[114] Именно Рави Самсон Р. Хирш е този, който възприема определението “ортодоксален,” което е използвано като епитет от светските евреи в средата на деветнадесети век. I. Grunfeld, “Samson Raphael Hirsch – The Man and His Mission,” in Judaism Eternal: Selected Essays from the Writings of Samson Raphael Hirsch (London: Soncino Press, 1956), p. xlvii.

[115] Ibid., p. xxxix.

[116] Martin Hengel, Judaism and Hellenism: Studies in their Encounter in Palestine during the Early Hellenic Period, 2 vols. (Philadelphia: Fortress Press, 1974). Сравни W. D. Davies, Paul and Rabbinic Judaism: Some Rabbinic Elements in Pauline Theology (4th ed.; Philadelphia: Fortress Press, 1980), ch. 1.

[117] I. Grunfeld, “Samson Raphael Hirsch – The Man and His Mission,” in Judaism Eternal.

[118] Едно много ефективно представяне на това преобразяване на юдаизма след 40-те се намира в повестта и основания на нея филм на Chaim Potok, The Chosen. В началото на 60-те Поток е работил като редактор на превода на Еврейската Библия на Jewish Publication Society of America. Potok, “The Bible’s Inspired Art,” New York Times Magazine (Oct. 3, 1982), p. 63.

[119] Cohen, Myth of the Judeo-Christian Tradition, p. 186.

[120] Еврейският учен, най-отговорен за въвеждането на висшата критика в юдейската учебна програма е бил изключителният лингвист Джулиън Моргенстерн, който също е служил като президент на Hebrew Union College в Синсинати, Охайо, след 1921. Роден през 1881, в средата на 60-те той все още пише научни статии в Hebrew Union College Annual. (“The Hasidim – Who Were They?” HUCA, XXXVIII, 1967) Показателно за размера на делото на неговия живот е неговото изследване в четири части, “The Book of the Covenant.” Част I излиза в изданието от 1928; Част II излиза през 1930; Част III през 1931-32; и Част IV през 1962. Той е бил избран за президент на Американското Ориенталско Общество през 1928-29 и президент на Обществото за Библейска Литература през 1941. “Моргенстерн се издигна до изявено положение като философ и теоретик на реформисткия юдаизъм. . . . Съвременното развитие, показа той убедително, са само последните изявления на промените, които стават непрекъснато винаги когато юдаизмът се докосне до едно превъзхождащо го общество.” Morris Lieberman, “Julian Morgenstern – Scholar, Teacher and Leader,” Hebrew Union Colege Annual, XXXII (1962), p. 6. Моргенстерн е бил посветен хуманист и интернационалист. Сравни Morgenstern, “Nationalism, Universalism, and World Religion,” in Charles Frederick Walker (ed.), World Fellowship, Addresses and Messages by Leading Statesmen of All Faiths, Races and Countries (New York: Liveright, 1935). Това е било неговото обръщение към втория Парламент на религиите, проведен в Чикаго през 1933.

[121] Цитирано в Cohen, Myth of Judeo-Christian Tradition, p. xviii.

[122] Lis Harris, Holy Days: The World of a Hasidic Family (New York: Summit Books, 1985), p. 17.

[123] В юдаизма този въпрос всъщност е “Кой е рави?” Равинът обявява браковете и следователно законността на децата.

[124] Тук има един проблем за вярващите в Библията християни. Те нормално приемат като валидни кръщенията на вярващи извън основните църкви. Те не биха приели мормонското кръщение като валидно. Така че, до някаква степен те възприемат основните църкви като все още християнски. За ортодоксалния юдеин определянето на това кой е юдеин се установява от изследването на обучението на равина, който го е обрязал или който е обрязал нейния баща или съпруг.

[125] Cornelius Van Til, Christ and the Jews (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1968), p. 97.

[126] Ibid., p. 1.

[127] Виж, например, Hal Lindsey, The Road to Holocaust (New York: Bantam, 1989).

[128] Той цитира Barnhouse, God’s Freedom, p. 134.

[129] S. Lewis Johnson, “The Paralysis of Legalism,” Bibliotheca Sacra, Vol. 120 (April/June, 1963), p. 109.

[130] Cohen, Myth of the Judeo-Christian Tradition, pp. xviii, 196-200.

[131] Ibid., p. 199.

[132] Този дуализъм между индивида и обществото е изявление на философския дуализъм на автономния човек между единия и многото. Ако автономният човек е част от единия (единство), той по принцип губи себе си, своята личностност и своята индивидуалност. Но ако поддържа своята независимост (автономия), той губи всяка възможност за връзка с кой да е друг индивид. Да използваме една от аналогиите на Ван Тил, той е като мънисто без дупка, което се стреми да се закачи за безкрайно дълга нишка. От философска гледна точка, без Божия висш закон и без човека като създаден образ на Бога, индивидите нямат логическа възможност за връзка един с друг.

[133] Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 185-86.

[134] Philip J. Lee, Against the Protestant Gnostics (New York: Oxford University Press, 1987), Pt. III.

[135] Scholem, On The Kabbalah and Its Symbolism; Jacob Z. Lauterbach, “The Belief in the Power of the Word,” Hebrew Union College Annual, XIV (1949). Виж също Joshua Trachtenberg, Jewish Magic and Superstition (New York: Atheneum, [1939] 1970).

[136] Robert L. Reymond, Editor’s Preface, to Van Til, Christ and the Jews, p. v.

[137] Paul Johnson, A History of the Jews (New York: Harper & Rows, 1987), p. 186.

[138] Пол Джонсън го споменава, но не го цитира пряко.

[139] Schachter, Talmudical Introductions, in Chajes, Student’s Guide Through the Talmud, p. 3n.

[140] Ralph Lerner, “Moses Maimonides,” in Leo Strauss and Joseph Cropsey (eds.), History of Political Philosophy (Chicago: Rand McNally, 1963), p. 193.

[141] Horowitz, Spirit of Jewish Law, p. 16.

[142] Isadore Twersky, Introduction to the Code of Maimonides (Misneh Torah) (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1980), pp. 19-20; 516-18.

[143] Ibid., p. 526. Въпреки това, в продължение на поколения талмудистите са отказвали да споменават Мишне Тора по име: p. 527. Причината за това може би е, че това е давало възможност на миряните да проверяват решенията на съдиите: Johnson, History, p. 191.

[144] Alexander Marx, Studies in Jewish History and Booklore (New York, 1969), pp. 38-41; цитирано от Johnson, History, p. 191.

[145] Michael Guttman, “The Decision of Maimonides in His Commentary on the Mishnah,” Hebrew Union College Annual, II (1925), p. 229.

[146] Alexander Marx, “The Correspondence Between the Rabbis of Southern France and Maimonides About Astrology,” ibid., III (1926), pp. 325-26.

[147] Докато пишех този коментар, многократно се обръщах към Хирш за цитати. Джеймс Джордан работеше върху неговото изследване на законите за храненето по същото време, когато аз работех върху казусните закони. Той също забеляза това явление: Хирш често е прав, докато правилата в Кодекса на Маймонид често изглеждат архаични, суеверни и ирационални. Хирш се придържа към библейските текстове далеч по-строго от Маймонид. Но той също цитира Талмуда и заключенията, които извлича от тези цитати, изглеждат смислени, докато Маймонид, ако всъщност наистина е верен на Талмуда (а аз откривам, че е бил верен в случаите, които изследвам), често прави Талмуда да изглежда ненадежден. Оставям на ортодоксалните юдейски учени да пресеят разликите между тези двама гиганти на юдейската мисъл. Не ми стига времето да изследвам този въпрос.

[148] On The Jews and Their Lies (1543), издавана през вековете в евтини, лошо напечатани издания с мека подвързия за антисемитските маси, както и в скъпоструващото издание с твърда подвързия за колекции от Revisionist Press, 1982. Издадена е като том 47 от Luther’s Works (Philadelphia: Fortress, 1971), pp. 137-306. Лутер не единствен в своята враждебност към юдаизма. Две години преди издаването на неговата книга неговият главен противник, католическият теолог Йохан Ек, издава Опровержение на една юдейска книга (Refutation of a Jew-Book), а две години преди това калвинистът Мартин Бюсер издава Относно юдеите (On the Jews). Лутер, обаче, е бил изключително краен. Той препоръчва седем стъпки, които трябва да бъдат предприети от държавната власт: 1) да изгори всяка синагога, докато не остане и пепел от нея; 2) да изравни със земята домовете на всички евреи; 3) да конфискува и да унищожи техните книги и Талмуда; 4) да забрани равините да поучават под заплахата от екзекуция; 5) да им отнеме документите за безопасно пътуване по пътищата; 6) да им забрани да дават пари назаем с лихва; и 7) да изиска от тях да работят ръчен труд. Luther’s Works, vol. 47, pp. 268-72. За изследване на живота на евреите в Европа през шестнадесети век, виж Selma Stern, Josel of Rosheim (Philadelphia: Jewish Publication Society, 1965).

[149] Cohen, Myth of the Judeo-Christian Tradition, p. xii.

[150] Zvi L. Lampel, Maimonides’ Introduction to the Talmud (New York: Judaica Press, 1975), p. 9.

[151] Horowitz, Spirit of Jewish Law, pp. 1-2. Това представлява възглед, който е доста подобен на изразения от Лаутербах в неговата критика на садукейството, защото садукеите са станали “слепи роби на закона без отчитане на неговия дух. Това е отделило закона от живота, като е направило двете абсолютно независими едно от друго.” Lauterbach, Jewish Essays, p. 38.

[152] Moses Maimonides, The Book of Torts, Book 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1954), “Laws Concerning Theft,” Chapter Two, Section One, p. 64.

[153] Idem.

[154] Baba Kamma 113a.

[155] Baba Kamma 113b.

[156] Baba Mezia 24a.

[157] Baba Kamma 37b. Сравни 38а. Репродукции на тези текстове могат да се намерят в Christian News (Aug. 1, 1988).

[158] Обществените и политически резултати от тази политика са били лоши: принудителна урбанизация, създаването на постоянно отчужден политически елемент вътре в градовете и в последствие субсидиране на юдейския радикализъм през деветнадесети век, който е бил далеч по-често срещан в градските райони, отколкото в селските.

[159] През 1306 кралят на Франция Филип IV изгонва евреите, анулира дълговете си към тях и конфискува собствеността им. Англия ги изгонва през 1290, след като ги е обложила с тежки данъци и е изсмукала техния капитал с принудителни заеми, които след това са били анулирани. През 1370 те са били изгонени и от Белгия и Нидерландия. Herbert Heaton, Economic History of Europe (New York: Harper & Row, 1948), p. 184.

[160] Това е записано от Бенямин от Тудела в неговата Книга на пътуванията (1168); цитирана в Johnson, History of the Jews, p. 169.

[161] Horowitz, Spirit of Jewish Law, p. 100.

[162] Виж Maimonides, The Book of Acquisition, Book 12 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1951), “Laws Concerning Sales,” pp. 63-64.

[163] Ibid., p. 101.

[164] Maimonides, Torts, “Laws Concerning Robbery and Lost Property,” Chapter Eleven, Section Three, p. 128.

[165] Horowitz, Spirit of Jewish Law, p. 94.

[166] F. A. Hayek, The Constitution of Liberty (University of Chicago Press, 1960).

[167] Maimonides, Torts, “Laws Concerning Murder and the Preservation of Life,” Chapter One, Section One, p. 195.

[168] Ibid., Chapter Two, Section Eleven, p. 201.

[169] “. . . ако, обаче, животното умре или съдът бъде загубен, той трябва да плати двойно само стойността по време на кражбата.” Ibid., “Laws Concerning Theft,” Chapter One, Section Fourteen, p. 63.

[170] Ibid., Chapter Two, Section Two, p. 64. Но на друго място той признава, че “ако някой изгори ценните книжа на кредитор, той трябва да плати пълния дълг, записан в ценните книжа – защото макар че ценните книжа не са по естество пари, той е причинил загуба на пари. . . .” Ibid., “Laws Concerning Wounding and Damage,” Chapter Seven, Section Nine, p. 185.

[171] Ibid., “Laws Concerning Theft,” Chapter Three, Section One, p. 67. Той прави това единствено изключение: нараняване на някой, който след това има право да получи компенсация: ibid., “Laws Concerning Wounding and Damaging,” Chapter Four, Section Nine, p. 173.

[172] В случай на грабеж – открита кражба чрез заплаха към жертвата – той казва, че реституционното плащане е задължително, така че не може да има бичуване, защото “всяка забрана, престъпването на която може да се поправи чрез реституция, не включва бичуване.” Ibid., “Laws Concerning Robbery and Lost Property,” Chapter One, Section One, p. 90. Ако трябва да приемем буквално това обяснение, защо тогава въобще да разглеждаме паралелно въпроса за престъпления, които изискват парично наказание в сравнение с бичуването? Не трябва ли изискването за реституция винаги да премахва възможността за бичуване? Тук има някаква непоследователност.

[173] Маймонид не казва какво престъпление би довело човека едновременно под двете наказания. Това прави трудно да разберем какво е имал предвид.

[174] Ibid., “Laws Concerning Theft,” Chapter Three, Section One, p. 67.

[175] Ibid., Chapter Three, Section One, p. 68.

[176] Ibid., Chapter Three, Section Two, p. 68.

[177] Ibid., Chapter Three, Section Four, pp. 68-69.

[178] Ibid., Chapter Three, Section Fifteen, p. 71.

[179] Ibid., Chapter One, Sections Eleven and Twelve, pp. 61-62.

[180] Ibid., Chapter Seven, Section Two, p. 80.

[181] “Кой е грабител? Този, който отнема чужда собственост със сила.” Ibid., Chapter One, Section Three, p. 90.

[182] Ibid., Chapter One, Section Five, p. 91.

[183] Ibid., Chapter Two, Section Two, p. 94.

[184] Маймонид цитира анонимните мъдреци, за да докаже, че жертвата има право да получи увеличената пазарна стойност на откраднатия предмет, ако това увеличение не е в резултат на подобрения от страна на грабителя: ibid., Chapter Two, Section Sixteen, p. 97.

[185] Horowitz, Spirit of Jewish Law, p. 196.

[186] Ibid., p. 197.

[187] Idem.

[188] Maimonides, Torts, “Laws Concerning Theft,” Chapter Nine, Section Three, p. 86.

[189] Horowitz, Spirit, pp. 197-98.

[190] Elon, Introduction, in Elon (ed.), Principles of Jewish Law, col. 13.

[191] “Computer Digests the Talmud to Help Rabbis,” New York Times (Nov. 24, 1984).

[192] Michael Guttman, “The Term ‘Foreigner’ Historically Considered,” Hebrew Union College Annual, III (1926), p. 17.

[193] Horowitz, Spirit of Jewish Law, p. 93.

[194] Idem. Толкова сериозно е било да бъдеш извън земята, че един равин, цитиран в Талмуда, поучавал, че евреите, погребани извън земята, няма да бъдат възкресени. “Р. Елеазар твърди: Мъртвите извън Земята няма да бъдат възкресени; защото в Писанието се казва, И ще поставя слава в земята на живите, [което означава] мъртвите на земята, в която е Моето желание, ще бъдат възкресени, но мъртвите [от земята], в която не е Моето желание, няма да бъдат възкресени.” Kethuboth 111a.

[195] Предполага се, че е загинал в деня на раждането на Юда ХаНаси, съставител на Мишна: J. H. Hertz, Foreword, Babylonian Talmud, Baba Kamma (London: Soncino Press, 1935), p. xv.

[196] Sutton, That You May Prosper, ch. 4.

[197] John J. Tepfer, Preface (1962) to R. Travers Herford, The Ethics of the Talmud, p. vii.

[198] Torts, “Laws Concerning Theft,“ Chapter Two, Section Five, p. 64.

[199] Israel Schenker, “A Life in the Talmud,” New York Times Magazine (Sept. 11, 1977).

[200] Johnson, History, p. 172. Доста подходящо, той цитира забележителното двутомно изследване на Ървинг Агус върху средновековните респонса или правни решения: Irving Agus, Urban Civilization in Pre-Crusade Europe (New York: Yeshiva University Press, 1968), книга, на която се натъкнах в библиотеката в края на 60-те и я препоръчах н Р. Дж. Ръшдуни. Той я използва в своите Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 788.

[201] Harold J. Berman, Law and Revolution: The Formation of the Western Legal Tradition (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1983), pp. 33-41.

[202] Ibid., p. vi.

[203] Louis Finkelstein, Jewish Self-Government in the Middle Ages (Westport, Connecticut: Greenwood, [1924] 1972).

[204] Berman, Law and Revolution, p. 589.

[205] Idem.

[206] Физическата празнота във всяко око съществува поради структурата на окото. Открийте я сами за себе си. Вземете лист бяла хартия и напишете Х в средата на хартията и една точка на около пет сантиметра вляво. Затворете дясното си око. Като държите лявото си око фокусирано върху Х, движете листа бавно към окото си. В даден момент точката ще изчезне от погледа ви. Мозъкът ви ще продължи да “поправя” грешката на окото ви, като изпълва видимата празнота с цвета на хартията. Точката изчезва.

[207] Ibid., p. 20.

[208] Ibid., p. v.

[209] Gary North, When Justice is Aborted: Biblical Standards for Non-Violent Resistance (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1989).

[210] Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989).





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов