Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Няма санкции, няма закони, няма закони, няма обществен ред; няма обществен ред, няма цивилизация; няма цивилизация, няма Божие царство в историята.

Книгата Изход съдържа книгата на завета: “После взе книгата на завета и я прочете, като слушаха хората; и те рекоха: всичко, което е казал Господ, ще вършим, и ще бъдем послушни” (Изх. 24:7). Тя следователно носи белезите на всички пет характеристики на библейския заветен модел: трансцендентност / иманентност, йерархия / представителство, етика / господство, клетва / санкции и приемственост / наследство.[1] Първата глава на Изход показва, че същността на спора между Бог и Фараона беше война между враждебни завети. Фараонът се опита да наложи своя алтернативен завет на евреите. Той също имаше своите пет характеристики и това противопоставяне разкрива всичките пет. Тази заветна структура се появява два пъти в първата глава: двоен свидетел.

Първото представяне на заветната програма на Фараона се намира в библейското описание за неговото царуване над евреите. Първо, трансцендентност/иманентност: книгата започва с възхода на един лъжлив бог, Фараонът, който е забравил Йосиф (Изх. 1:8). Второ, йерархия: този лъжлив бог незабавно установи тиранична йерархия над народа на Израел, с “настойници, които да ги измъчват с тежък труд” (ст. 11). Трето, закон: принуди ги да му строят градове за съкровищници (житници) (ст. 11). Но техните мъчения доведоха до дори по-голям растеж на тяхното население (ст. 12), заплашвайки програмата на Фараона за господство. Четвърто, санкции: той обяви програма за детеубийство (ст. 16). Пето, наследство: той се опита да унищожи тяхното наследство в земята, като избие мъжките им деца, позволявайки на момичетата да оцелеят – опит да бъде пленено наследството на Израел чрез бъдещо наложничество. Египет щеше да се ожени за Израел, Божията невяста, да открадне дарената от Бога на невястата зестра и да я обяви за наложница.[2]

Второто представяне на заветната програма на Фараона се намира в библейското описание на неговото налагане на заповедта за избиването на децата. За да постигне тази програма за кражба на наследството на евреите, Фараонът (самопровъзгласилият се владетел) възложи тази задача на детеубийство на представителни изпълнители, еврейските баби (йерархия). Той им даде заповед: убивайте новородените мъжки (закон). Те не се подчиниха на заповедта, но вместо да бъдат наказани от Фараона (негативна санкция), Бог ги благослови (позитивна санкция). И хората се умножаваха (наследство).

В отговор на този лъжлив египетски завет върховният Бог на Израел обяви на Мойсей, че Той е със Своите хора, защото е видял техните мъчения и е чул техните викове (Изх. 3:7). След това Той въздигна Мойсей, Своя представителен изпълнител, да служи като земен ръководител на народа (йерархия). Даде на Мойсей Своите закони (закон). Хората положиха клетва пред Бога, която по-късно нарушиха и Бог доведе санкции срещу тях (клетва/санкции). След това се покаяха, подновиха завета и изградиха скинията, който по-късно техните синове внесоха в Обещаната земя, законното наследство, което беше обещано на Авраам (наследство/приемственост).[3]

Учението за заветното представителство

Конфликтът между Мойсей и Фараона беше представителна битка между Бога и Сатана. Това беше битка по въпроса за върховната власт. Това беше битка за законно представителство. Това също беше битка за правото за налагане на санкции и правото да се получава наследството. Но Изход преди всичко е битка за представителство: Мойсей срещу Фараона. Кой ще представя Израел в съда на боговете или Бога в историята, Мойсей или Фараонът? Кой представителен изпълнител ще изяви истинската заветна власт във времето? Отговорът на книгата Изход е ясен: Мойсей. Книгата Изход е, преди всичко, книга за представителното управление в историята. Тя очевидно е книга за йерархията, каквито трябва винаги да бъдат всички структури на управление.

Изход 18, 20 и 21

Изход 18 е най-добрият библейски пример за гражданска йерархия. Тъстът на Мойсей предложи Мойсей да установи система от йерархични апелативни съдилища за да се намали товарът върху Мойсей, а също и да се намали времето, което хората трябваше да чакат в своето търсене на гражданско правосъдие.[4] Мойсей, един мъдър зет, прие превъзходния съвет на своя тъст и установи точно такава система на апелативни съдилища. Като установи възходяща система на апелативни съдилища, след това Мойсей застана пред хората, за да прогласи закона, Десетте Заповеди. Незабавно след думите на десетата заповед четем:

И всичките хора гледаха гърмежите, светкавиците, гласа на тръбата и димящата планина; и, като видяха, хората се оттеглиха и застанаха надалеч. И рекоха на Мойсей: Ти говори на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем (Изх. 20:18-19).

Те ясно разбраха учението за представителството и го потвърдиха. Нещо повече: те настояха това да стане. Не искаха да влязат в присъствието на един свят Бог. Искаха друг човек да застане пред Бога, да говори с Него и да се върне, за да говори Неговите думи на тях. Обещаха да слушат, което в контекста на потвърждаване на завет с Бога означава, че обещаха да се покоряват. Щяха да се покоряват на Бога като се покоряват на Мойсей. Щяха да се покоряват на подробностите на закона, който Мойсей донесе от Бога.

Бог обяви казусните закони на Мойсей, Неговия йерархичен (посреднически) представител: “Ето съдбите, които ще представиш пред тях” (Изх. 21:1). Тези закони започнаха със закона, управляващ договорното слугуване на евреи. Евреите много пъти нарушаваха тези казусни закони. Не вземаха тези закони на сериозно. Затова Бог много пъти ги поставяше в робство: на моавците, мадиамците, филистимците, асирийците, вавилонците, мидо-персите, гърците и накрая на римляните. Това наказание съответствува на престъплението. Санкцията срещу престъплението на непокорство към Бога е робство. В огненото езеро, крайната негативна санкция, това робство е лично, пряко (неопосредствувано) и вечно. Премахната е защитната човешка и институционална йерархия. Когато тази не-йерархична форма на съд дойде, за разлика от съдбите в историята (които винаги са опосредствувани и йерархични), не я придружава никаква благодат. Накратко, когато Божията благодат окончателно бъде премахната, премахнати са и всички институционални йерархии. Свидетелството за тази липса на благодат е отсъствието на каква да е институционална йерархия. Без посредник между Бога и човека нарушаващите завета хора неизбежно умират. Израилтяните напълно разбираха това: “. . . а Бог да не ни говори, за да не умрем.”

Учението за заветната йерархия

Казусните закони на Изход отразяват позицията на Изход като втората книга на Петокнижието. Тя отговаря на втората точка от библейския заветен модел: йерархията. Следователно, голямата част от раздела с казусните закони се занимава с Божия граждански апелативен съд. Книгата е свързана с всичките пет точки на завета, особено трета точка (действителните закони) и точка четвърта (съд и санкции), но законният въпрос на гражданското право и гражданските санкции не може да бъде разделен от въпроса за институционалната структура на Божиите граждански съдилища. Тази структура е йерархична: възходящ апелативен съд.

Посланието на книгата Изход е освобождението: от робство към свобода, от Египет към Синай, от работа към почивка, от Фараоновото царство към Божието царство. В крайна сметка тя е разказ за избавлението на Израел от гняв към благодат. Тя, обаче, не е разказ за освобождението на Израел от институционалната йерархия. В историята не може да има избавление от йерархията. Йерархията е неизбежна реалност. Въпросът никога не е йерархия или не йерархия; той винаги е въпрос на каква йерархия.

Казусните закони отразяват този факт на институционалната йерархия. Те започват със законите за слугуването: господари и слуги. Продължават със законите, управляващи бащите и дъщерите, младоженците и наложниците, по-силните и по-слабите, похитителите и жертвите, родителите и децата, побойниците и страничните минувачи, бодящите волове и техните жертви, крадците и техните жертви, подпалвачите и техните жертви, съхранителите и техните жертви, прелъстителите и прелъстените, гражданите и чужденците, кредиторите и длъжниците, намерилите и задържалите намереното. Всички тези взаимоотношения са йерархични. Те всички включват налагането на власт, а властта неизбежно се налага йерархично. Хуманистичният лозунг “човекът трябва да поеме контрола над човека” всъщност означава, че някои хора трябва да поемат контрола над други хора.

Кой е нашият Бог?

Ръшдуни пише, че “във всяко общество източникът на закона е богът на това общество.”[5] Източникът на библейския закон е Богът на Библията. Неговият морален характер се разкрива в Неговите закони – всички Негови закони, не само Десетте Заповеди. Без библейския закон да е в центъра на правния ред на обществото,[6] неговият правен ред свидетелствува лъжливо относно истинския източник на всички морално валидни закони, а именно, Богът на Библията. Той свидетелствува лъжливо относно Бога. Едно общество е в бунт против Бога до степента, до която неговите хора откажат да признаят в гражданската област наредените от Библията условия на гражданския завет. Има определен правен ред, който Бог изисква от държавата да налага със сила и заплаха от налагане на сила. Бог е напълно върховен, което се изявява чрез присъствието на Неговите задължителни закони и санкции. Общество, което отрича продължаващата юридическа валидност на старозаветния граждански закон въобще, по този начин отказва да признае, че този свят е бил, е и завинаги ще бъде теокрация. Бог управлява. Как една нация свидетелствува в историята за този факт? Божиите правила. До степента, до която правният ред не е съобразен с правните стандарти, които Бог обявява в Своята Библия, до тази степен обществото е в бунт срещу Бога.

Отхвърляне на средство за евангелизация

Днес това се отрича от почти всички християнски деноминации и събрания. Те отричат, че Бог разкрива Себе Си юридически на хората в новозаветните времена толкова ясно, както го е правил и в Стария Завет. Християните трябва да се запитат: “Защо ли Бог би решил да разкрие Себе Си по-малко ясно в новозаветната епоха, като позволи на всяко общество освен пуританска Нова Англия да възприеме правен ред, който е открито отхвърляне на онова, което Той е открил като юридически задължително в Стария Завет? Теономистите имат отговор на този интересен въпрос. Бог позволява това, за да открие видимия провал в историята на всички враждебни правни уредби в сравнение с видимия успех на Неговия открит правен ред. Това задължително означава, че в даден момент в бъдещето ще има такъв видим пример. Тогава видимият провал на конкурентните граждански правни уредби, тоест конкурентните богове, може да стане световно средство за евангелизация.

Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моят Бог ми заповяда, за да вършите според тях в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тези повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни хора са тоя велик народ. Защото, кой народ е толкова велик, че да има бог така близо при себе си, колкото е Йеова нашият Бог всеки път, когато Го призоваваме? Или кой народ е толкова велик, че да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият този закон, който излагам пред вас днес? (Вт. 4:5-8).

Съвременните християни не вземат тези думи на сериозно. Те вярват, че в тази новозаветна епоха на освобождение чрез благовестието Бог по някаква неизяснена причина е премахнал това юридическо средство за евангелизация от комплекта от законни мисионерски техники на църквата. По някаква причина в тази новозаветна “епоха на благодатта” Бог е премахнал едно важно старозаветно средство за благодат, а именно, видимото свидетелство за обществения успех, който едно почитащо завето общество има. Смята се, че Той е отнел Своите позитивни видими санкции от верните пазители на завета. Нещо по-лошо: Бог предполагаемо е обърнал старозаветния ред на видимите санкции. Премилениалистите и амилениалистите ни уверяват – но само когато са сериозно притиснати да обяснят своята есхатологична позиция – че в “Епохата на Църквата” Бог награждава нарушителите на завета със земните благословения на гражданската власт и поставя църквата и индивидуалните християни под тази власт. Той прави това като свидетелство за Себе Си. Като поставя Своите хора под робство под нарушителите на завета, уверяват ни премилениалните теолози, Бог всъщност не е обърнал реда на изхода от гняв към благодат. Разбира се, това може да изглежда по този начин. Всъщност, то наистина изглежда така. Но външният вид лъже. Външният вид не е лъжел в старозаветната епоха (Вт. 4:4-8), но той лъже днес. Защо да е така, никой не иска да каже пред публика.[7]

Има много причини за този особен възглед за намаляващия Божий запас от средства за благодат в историята, но главната причина, подозирам, е тази: Божиите хора не смятат Божия, открит в Библията закон като истинско средство за благодат, макар че Павел потвърди обратното.

Тогава какво? Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но не бих познал греха освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казал: “Не пожелавай.” Но грехът, понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мен всякакво пожелание; защото без закон грехът е мъртъв. И аз бях жив някога без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях; намерих, че заповедта, която бе предназначена да ми докара живот, докара ми смърт. Защото грехът, като взе повод чрез заповедта, измами ме и ме умъртви чрез нея. Така че законът е свят и заповедта свята, праведна и добра. Тогава това ли, което е добро, стана смърт за мен? Да не бъде! Но грехът ми причинява смърт чрез това добро, за да се показва, че е грях, така че чрез заповедта грехът да стане много грешен. Защото знаем, че законът е духовен; а пък аз съм от плът, продаден под греха (Рим. 7:7-14).

Бог е позволил това юридическо евангелско свидетелство да избледнява с течение на времето в новозаветната епоха, защото Неговите хора толкова рядко са поддържали или налагали Неговите открити закони, когато придобият политическо влияние. Това не означава, че Той е изоставил Своите юридически стандарти, открити в Стария Завет. То означава само, че досега в историята Той много пъти е позволявал на Своите хора да се отклоняват от Неговия закон, както Израел правеше, само за да се окажат подчинени на своите мразещи Бога врагове. Бог не отменя Своите санкции в историята; Той продължава да ги налага. Бог все още предава Своите хора от социологическа благодат към гняв в пряк отговор на тяхното нарушаващо завета приемане на гражданските закони на други богове. Той го правеше в Стария Завет, прави го и в Новия. Но обучението на християните в акредитираните училища на техните обществени завоеватели е толкова последователно, че Божиите хора много рядко смятат това предаване от гражданска благодат към гняв за Божия негативна санкция за техния конкретен грях на отричане на законността на библейския граждански завет. Това наказание съответствува на престъплението.[8] Те още не викат към Бога поради своето робство в демократичния Запад. Смятат своето юридическо робство за истинска политическа свобода, като че ли това робство е исторически нормално и исторически задължително.[9] Езическите надзиратели са свършили далеч по-добра работа в образоването на съвременните християни, отколкото вавилонците свършиха с еврейските младежи (Дан. 1), а с тях и назначените от тях християнски сътрудници, които служат като платени помощници на надзирателите, сътрудници, чието име е легион.[10]

Историческият провал на християнството да разпространи благовестието “както водите покриват морето” (Ав. 2:14) отчасти се дължи на систематичното и самоналожено нежелание на християните ефективно да използват едно библейско средство за евангелизация, а именно, съзнателното изграждане на граждански правен ред, който почита Божия открит граждански закон, като налага библейски определените граждански санкции. Те са оставили посланието на благовестието без видим свидетел в гражданските институции. По-лошо; църковните ръководители и теолози непрекъснато отричат, че такова институционално свидетелство е законно в новозаветната епоха. То е законно в църковните дела, разбира се, бързат да потвърдят те; то е също законно по отношение на заветната институция на семейството. Но Божиите, открити в Библията стандарти не са законни по отношение на държавната власт. Това се говори на християните в продължение на повече от хилядолетие.

Най-важният въпрос на християнската приложна теология, етика и обществена теория е този: защо християните да приемат като своя дългосрочна земна цел установяването на каква да е система на гражданско право, различна от установената в Библията? С други думи, защо християните да утвърждават по принцип приемливостта на кой да е правен ред, различен от библейския закон, във всяка област от живота? Защо ентусиазирано да избират второкласен, третокласен или дори тоталитарен правен ред, а не библейския закон? Защо поставят Божия, открит в Библията закон винаги на последно място в избора си на юридически стандарти? Можем да търсим отговорите в психологията, социологията, образованието и във всяка друга академична специалност. Аз предпочитам да търся отговора в областта на етиката: християните предпочитат безотговорността.

Предпочитане на безотговорността

От дните на въстанието на Еровоам в Северното царство имаше само две обществено приемливи действуващи религиозни системи: поклонението пред Йеова чрез ваалови образи и практики (златните телета: 3 Царе 12:28) и поклонението пред Ваал чрез ваалови образи и практики (3 Царе 18). Илия предизвика представителите на народа на Израел да изберат между Ваал и Йеова, но те не му отговориха нито дума (3 Царе 18:21). Дори когато най-после заявиха себе си на страната на Бога (3 Царе 18:39), това беше само поради Божията изява на по-велика свръхестествена, но ясно видима сила, и тяхното посвещение не траеше по-дълго от способността на Илия да повтаря такива изяви редовно и без прекъсване. В най-дълбокото си отстъпление те станаха ученици на религията на силата. Духовно те се бяха върнали в Египет.

В това отношение Северното царство беше по-зле от Южното царство. Юда имаше храма. Имаше ритуално приемлива религия. Те никога не възприеха чистия ваализъм. Затова Бог предаде Израел в робство на асирийците повече от един век преди да предаде Юда (и Асирия) на вавилонците. Дори и така, Той благодатно изчака няколко века, преди да предаде Израел в ръцете на неговите врагове. Религиозните практики на Северното царство бяха извратени от самото начало, но има степени на извращението. За известен период Бог благодатно отлага нанасянето на Своите негативни санкции в историята. Това не означава, че Той приема извращението; по-скоро Той зачита отсъствието на напълно развито извращение. Но извращението, както “неизвращението,” не остава без промяна. Извращението или расте, или намалява. И извращението, и праведността са принципи на царството. Зависи за кое царство говорим: Божието или на Сатана. Всяко царство се стреми към разширение географски, времево, институционално и психологически. Всяко служи като квас.[11] Всяко признава, че, по принцип, не може да има неутралност. Следователно всяко признава, че с течение на времето ще има все по-малко възможности за сътрудничество между пазителите на завета и нарушителите на завета.

Прогресивно етично самоосъзнаване

Нарушителите на завета обикновено осъзнават същността на този етичен и институционален конфликт много по-рано от пазителите на завета. Те виждат какво ще стане, когато пазителите на завета в крайна сметка станат съзнателни в своето посвещение към Божиите, открити в Библията принципи на царството. Както юдейските ръководители, които разбраха, че Исус пророкуваше, че ще възкръсне след три дена и поставиха камък и стража на гроба (Мат. 27:62-66), така е и с нарушителите на завета в историята. Подобно, както учениците, които не разбраха какво е казал Исус и затова отчаяни се разпръснаха, така са и християните в своето неразбиране на цялостното предизвикателство на Христос към нехристиянското общество. Не са разбрали цялостното предизвикателство на благовестието.[12] Въпреки това няколко ученици все пак се върнаха при гроба, само за да го намерят празен. С течение на времето още няколко осъзнаха, че думите на Исус са верни. Словото за Неговото възкресение се разпространи сред избраната еклесиа. След това започна предварителният етап на войната между двете царства – предварителен етап в смисъл на сериозност, а също и в смисъл на Божието предплащане в историята за бъдещото изпълнение. Когато християните най-после започнат да виждат цялостните следствия от възкресението, войната ще ескалира. (Тази ескалация е в ход още от възкресението, но е била процес, белязан с много исторически прекъсвания.)

Веднъж като започне новият етап на войната, двете страни ще стават все по-последователни. Това вече е било в ход в продължение на векове. Обществените предимства неизбежно отиват към пазителите на завета винаги когато те зачитат външните условия на Божия завет. Тяхното покорство довежда видими, външни благословения (Вт. 28:1-14), докато бунтовниците получават все повече видими благословения само според тяхното публично зачитане на принципите на царството, заявявани от пазителите на завета. Ако откажат да се съобразяват, нарушителите на завета отслабват и в крайна сметка изчезват в историята.[13] Онези, които оцелеят, стават все по-зависими от доброто поведение и добрите дела на пазителите на завета. Тази зависимост обикновено ги убеждава да намалят своите гонения срещу пазителите на завета. Те ги наемат на работа, защото пазителите на завета – когато последните се придържат към външните условия на Божия завет – са честни, ефективни работници. Купуват от тях поради същата причина. Служението води до господство.

Външни стандарти, външни санкции

Божият закон е първостепенното средство за господство, което Бог дава на всички хора, независимо от тяхната лична вяра. Той дава Святият Дух на Своите хора, но в даден момент Неговите хора откажат да зачитат условията на завета, докато отхвърлящите Бога хора с готовност възприемат външните условия на завета, тогава вторите ще преуспяват видимо. Най-добрият пример за този процес в новата история е прехвърлянето на икономическата мощ между Япония и Съединените Щати след 1945. Японците, без да са протестанти, въпреки това възприеха протестантската етика на своите американски завоеватели. Американците, станали най-богатите хора на света поради своето спазване на тази етика, постепенно я изоставиха в следвоенната епоха. Те неправилно си помислиха, че мощта на техните ръце им е придобила това богатство. (Вт. 8:17).

В дълъг период от време е нужно Бог да дава специална благодат (новорождение) на голям брой хора, за да може едно общество да се придържа към външните условия на завета.[14] Но в кратък период от време, който може да продължава няколко поколения, съответните видими благословения на завета може да отидат към онези, които са посветени само външно на конкретни условия на завета. Япония, например, беше първата нация, която възприе абортите като национална политика след Втората Световна война. През 1988 в Япония имаше три аборта за всяко едно раждане. (Порнографията също е широкоразпространена в Япония, включително и садо-мазохистичната литература.)[15] Защо японците са особено благословени? Това е въпрос на сравнително покорство: Съветският Съюз и китайците също започнаха да насърчават абортите като национална политика; Съединените Щати също възприеха тяхната законност в национален мащаб през 1973 и техните интелектуални ръководители са преобладаващо про-аборционисти. Така че Бог гледа на други страни на завета, свързани с икономиката на господството: честност, усилен труд, прецизност, засилено образование, спестовност, ориентация към бъдещето и т.н. В тези области японците превъзхождат останалите. Затова те получават лъвския пай от външните благословения. Ако откажат да се обърнат към вяра в Исус Христос, обаче, японците в крайна сметка ще счетат за невъзможно да се придържат като нация към външните условия на завета. Тогава ще дойдат и Божиите негативни санкции.

Съвременната църква е изоставила вярата в заветната причинно-следствена връзка между националната видима съобразеност с Божия закон и Неговите външни благословения. Затова църквата не вярва в Божиите санкции в историята. В старозаветните времена да, но не и в новозаветните. Днес църквата всъщност вярва, че Бог е дал по-ясно откровение за Своите етични стандарти преди Исус Христос да дойде да изкупи света. Християните всъщност потвърждават заедно с Ван Тил, че Божията система на видими санкции в старозаветната история е била белег на Неговото снизхождение към Неговите хора в една по-ранна епоха.[16] Накратко, те заключават, че християните и нехристияните не се нуждаят от видима изява на етичния характер на Бога, и затова Той е отнел това откровение за Себе Си, като е премахнал Своите исторически санкции. Разбираемо е, че нарушителите на завета се радват при мисълта за това, защото това въображаемо премахване на Божиите санкции в историята предполагаемо оставя санкциите на Сатана непокътнати: натрупващи се проклятия в историята за праведните и натрупващи се благословения в историята за неправедните. За нещастие, Ван Тил не вярва, че това премахване е въображаемо.[17] Нито го вярват нетеономичните песимилениалисти като цяло. Ван Тил никога не е разбрал, че санкциите в историята са неизбежно понятие. Тъй като досега Божиите слуги в историята са избрали да не налагат Неговите граждански санкции в новозаветната история, слугите на Сатана са наложили неговите.

Етика и есхатология

Историята не е видимо неутрална в коя да е есхатологична система, основана на Библията: с течение на времето бива прогресивно благословено или посланието на благовестието, или хуманизмът. Библията не е дуалистичен документ. Тя не поучава безкраен конфликт между доброто и злото, между Бога и Сатана. Този конфликт е ограничен във времето. Той ще завърши в крайния съд. Ето защо нито етичният дуализъм, нито някаква версия на манихейството може да бъде успешно защитавана чрез позоваване на Библията. Двете позиции са неизбежно свързани: есхатологията и етиката. Библията отрича както есхатологичното манихейство, така и етичния дуализъм.

Дебатът в християнството относно есхатологията и етиката е възникнал, защото мнозинството от тези, които са се наричали християни, са възприели твърдението на хуманистите – били те гръцки, Нютонови или Кантиански – че в историята има вложен етичен дуализъм. Според тях няма прогресивна победа на закона на Божието царство над закона на царството на Сатана. Те са възприели презумпцията, че съществува универсална етична система, която е независима от откровението на Бога за Него самия в Библията и именно тази универсална етична система е която Бог налага чрез Своите санкции в историята. Така, Божиите исторически санкции предполагаемо не са свързани тясно с прогресивното подобряване на изповедите на църквата и подобряващите се методи за евангелизация в историята. Следователно историята не е видима “предплата” (Еф. 1:14) или залог за есхатологичната победа на Бога над Сатана във вечността. Историята, твърди повлияната от гърците църква, не е приказка, разказвана от идиот, без никакъв смисъл;* тя само изглежда така. Или, да цитираме Мередит Клайн: “И между другото тя [наредбата на общата благодат] трябва да се движи в несигурностите на взаимно обуславящите се принципи на общата благодат и общото проклятие, като просперитетът и бедствията биват преживявани по напълно непредсказуем начин поради неизследимото върховенство на божествената воля, която ги разпределя по тайнствени пътища.”[18]

Казусните закони и царството

В историята на църквата ръководителите или редовите вярващи рядко са приемали на сериозно старозаветните казусни закони. (Те също рядко са вземали на сериозно идеята за “Твоето царство да дойде, Твоята воля да бъде на земята, както е на небето.” Напълно последователните диспенсационалисти отказват да се молят с тази молитва за “юдейското царство” в тази “Епоха на Църквата.”) Християните са приели, че земното служение на Исус, или поне на Павел, е отхвърлило напълно казусните закони. Въпреки това, когато бъдат притиснати да защитят някоя традиционна практика на някоя конкретна деноминация, вътрешните теолози обикновено се обръщат към Стария Завет в търсене на правен прецедент. Това е част от това, което Ръшдуни нарича религия на шведската маса: избирателно вземане на това, което ти харесва, от големия избор от правила и учения. Най-добрият пример за такова новозаветно пазаруване е строгото съботянско позоваване на всеки стих в Стария Завет относно спазването на съботата, освен един, Изход 35:2: “Шест дена да се работи; а седмият ден да ви бъде свят, събота за почивка посветена на Господа; всеки, който работи в този ден, да се умъртви.” Когато се стигне до заявяването на законовото налагане на тази най-строга от старозаветните граждански санкции, смъртното наказание, църквата бяга в свят ужас.

Библейски изискваната санкция ясно показва отношението на Бога към конкретно нарушение. Строгостта на санкцията ни казва колко важно е нарушението в цялостната дейност на Божието царство. Без санкции не може да има гражданско право, а без гражданско право не може да има цивилизация, тоест не може да има видимо царство. Но винаги има някаква форма на цивилизация. Не съществуват исторически вакууми. Следователно, трябва да заключим, че Бог има Своите задължителни санкции, докато самопровъзгласеният автономен човек има своите. Бог е разкрил Своите задължителни санкции в Своя закон; човекът е разкрил своите задължителни санкции в своето законодателство. Докато има нарушения на даден юридически стандарт, ще има санкции. Въпросът е: Чии? Чии стандарти и чии санкции?

Църквата не е искала да се сблъска с острия контраст между двете царства. Искала е да намери някаква рационално приемлива позиция между теокрацията и тиранията и между теокрацията и анархията. Християнските учени са твърдяли съществуването на неутрални, “естествени” закони, които могат да служат като земна надежда на църквата във времето, приемлив за всички среден път, който ще потуши конфликта в историята между Божието царство и човешкото царство. Победителят в такъв наивен стремеж винаги ще бъде човешкото царство. Теоретичната неутралност означава практическа автономия: хората нямат нужда да отчитат това, което Бог изисква или заплашва в историята.

Бог довежда Своите санкции в историята, позитивни и негативни. Той може да прави това или чрез Своите хора, които действуват представително като Негови посредници, или чрез езическите войски, или чрез видимо безличностните природни сили. Той може да избере война, чума или глад. Може дори да избере “всички изброени.” Но Той наистина доведа Своите санкции в историята. Няма избавление от тези исторически санкции, както няма избавление и от Неговите вечни санкции. Едното предполага другото. Това е една от първостепенните функции на историческите санкции: свидетелство за Божията святост.

Божиите исторически санкции служат като публично свидетелство за Неговата теократична власт над създанието. Ето защо християните, които се бунтуват срещу идеята за теокрацията, са изкушени също да се бунтуват срещу идеята за Божиите времеви санкции.[19] Идеята за националния завет ги отблъсква, защото такъв завет свидетелствува за съществуването на християнска гражданска йерархия, християнски граждански закони, християнски граждански санкции и християнско гражданско настъпление в историята чрез Божиите санкции на благословения и проклятия. Така откриваме едно трио от християнски историци, сигурни и обиграни в своите акредитирани от хуманистите колежи и университети, които настояват да поставят думата християнски в кавички, когато говорят за “християнския” произход на Америка или “християнски” общества въобще.[20] Те отхвърлят използването на това прилагателно в описанието на Америка.

Бог като Космическия Мъчител

Това е зловещо понятие, което аз съзнателно съм избрал като средство за шокиране и на християните, и на нехристияните, за да осъзнаят главното престъпление на Библията: твърдението, че Бог ще изтезава Своите врагове безмилостно завинаги, ако не Му се покорят заветно в историята. Именно учението за Бога като космическия Съдия над всичко отвращава нарушителя на завета. Дори християните днес се колебаят да казват публично, че огненото езеро не е схема за космическа рехабилитация. Бог е космически Мъчител, но да го кажеш публично или черно на бяло се счита от християните като крайно погрешна стъпка. Това свидетелствува против тях, не против Бога.

Именно защото историята е залог за вечността – едновременно обещание и предупреждение – християните са задължени от Бога да утвърдят библейската законност на граждански санкции, налагани от държавата в Божието име и следователно на държава, управлявана в своята строгост от Неговия открит закон. Заветно вярната държава, като йерархична институция, трябва да бъде ограничена от Божия закон, за да може законно да изпълнява Божиите присъди. За да бъде установено християнско общество, трябва да има конкретно християнски закони – с други думи, библейски инструкции – по които националният завет да може да бъде оценяван от Бога и от другите народи. Само една идея е по-отблъскваща за съвременните християнски интелектуалци от идеята за юридически задължителните библейски граждански инструкции.[21] Тази идея е учението за неизбежно предопределената вечност на лични негативни санкции, които ще бъдат наложени върху всеки, когото Бог мрази. Тези две омразни идеи са свързани юридически: санкции. Хората не харесват, когато Павел им напомня, че “писанието казва на Фараона: Именно за това те издигнах, за да покажа в тебе силата Си, и да се прочуе името Ми по целия свят. И тъй, към когото ще, Той показва милост, и когото ще закоравява” (Рим. 9:17-18). Ако Бог направи това с Фараона, Той може да го направи с всеки. Това означава санкции.

Сравнително меките негативни граждански санкции на Стария Завет – бичуване, реституция, робство, отлъчване и публична екзекуция – са леко пляскане по ръчичката в сравнение с вечността на върховна агония в огненото езеро. Гражданските санкции са ограничени във времето; вечността е завинаги. Хората лесно разбират тази разлика. Затова, за да изхвърлят от съвестта си мисълта за вечното мъчение в ръцете на възмутен, неумолим, невъзстановяващ Бог, те се виждат принудени да изхвърлят също и идеята, че Бог е установил гржадански завети в историята, които упълномощават и задължават Неговите законни граждански представители да прилагат минималните негативни санкции на Стария Завет. Вместо това те са възприели по принцип две други учения, учението за автономния човек и съпътствуващото го учение за автономната държава.

Държавата става единствената агенция, упълномощена от автономния човек да налага задължителни санкции. (Единствената алтернатива на този възглед е учението за нулевото държавно управление, тоест нулеви задължителни санкции, един последователен, но рядко изразяван възглед.) За да утвърди своята автономия от Бога, нарушителят на завета поставя себе си под властта на самопровъзгласената автономна държава. Той предпочита да вярва, че санкциите на държавата са върховни. Санкциите на държавата трябва да се считат като алтернативи на Божия краен съд, а не свидетелство за него. Той трябва да утвърди това, ако иска ефективно да отхвърли Божиите крайни санкции. За да направи такова твърдение правдоподобно, държавата трябва да има власт да налага санкции далеч по-лоши от наложените от Стария Завет.

Не можеш да биеш нещо с нищо. Християнин, който не желае да потвърди публично неизбежността на Божиите вечни негативни заветни санкции, е малко вероятно да настоява върху времевата реалност на Божиите негативни заветни санкции, защото такива времеви санкции са залог – предплата – за Неговите крайни санкции. Такива отричащи санкциите християни в крайна сметка се оказват под гражданската (и интелектуалната) власт на нарушителите на завета, които също отричат продължаващата валидност на библейския закон, тоест старозаветните санкции. Не можеш да биеш нещо с нещо по-малко. Онези, които най-настоятелно утвърждават своето отхвърляне на заветния закон, са нарушители на завета, които утвърждават автономията на човека или поне отричат съществуването на Бога на Библията. Така, в своя стремеж да избягнат мисленето за Божията вечна стая за мъчения след гроба, християните с готовност са се покорили по принцип на времевото управление на онези нарушители на завета, които отричат огненото езеро с най-голяма увереност.

От друга страна, онези християни, които в историята са били най-готови да потвърдят Божиите предопределени, неизбежни, вечни санкции, са също единствените готови да настояват за заветната необходимост от узаконяването на най-страшната от Божиите негативни санкции, публичната екзекуция, за всяко престъпление, определено като капитално престъпление в Стария Завет. Говоря за пуританите, които са направили точно това, когато са получили законовата власт в историята да го направят, в Нова Англия: Масачузетския Сборник на свободите (1641). Пуританите са разбирали, че гражданската свобода започва с налагането от държавната власт на Божиите задължителни санкции.

Санкциите и цивилизацията

Царството означава цивилизация. То означава или законно, или незаконно упражняване на власт в историята. Накратко, царството означава санкции. Божието царство може да действува с минимални санкции в историята, тоест минимална държава, само защото то е упълномощено от Бога и прието заветно от хората, които вярват в Божиите ужасяващи негативни санкции отвъд гроба. Широкоразпространената вяра в ада и огненото езеро е една от основите на Западната свобода. Тя е направила по-малко задължителна за обществения ред вярата на хората в държава, която притежава имитация на крайни санкции.

Това, което казусните закони дават, е алтернатива на месианската държава. Казусните закони предлагат санкции, които съответствуват на величината на престъплението. Основното наказание за престъпления срещу собствеността и тялото е някаква форма на реституция. Престъпленията срещу Божия характер са капитални престъпления: осъдените за такива нарушения се предават в Божия съд за Неговата пряка присъда. С приближаването на историята към деня на съда обществото прогресивно ще бъде съобразявано с тези стандарти. Демократично, тоест с движението на Святия Дух отдолу нагоре, гласоподавателите ще наложат целия Божий правен ред. Следователно, това, което пуританите са се опитали да направят в Англия, е било погрешно, защото е било налагане отгоре надолу на Божия закон. Това, което пуританите в Нова Англия са се опитали да направят, е било правилно; имало е всеобщо съгласие относно библейския граждански закон. Но имиграцията и отстъпленията вътре в пуританството след 1660 са променили обстоятелствата.

Това, което критиците на теокрацията винаги приемат като дадено, е, че тя задължително е антидемократична. Но ако Божият Дух подтикне голямото мнозинство от хората да изповядат Исус Христос като Господар и Спасител и ако те се върнат към Стария Завет в търсене на библейски инструкции, тогава произлязлата от това теократична република ще бъде законна по отношение на демократичните стандарти, ако приемем, че тези стандарти се отнасят просто и изключително до техниките на предизборна борба и гласуване.[22]

Когато се появи това теократично мнозинство, можете да заложите живота си, че тогава хуманистите ще се опитат да го подрият чрез елитистка конспирация. Четем за точно такъв бунт срещу Мойсей и Аарон в Числа 16. Той беше извършен в името на Народа: “И те се събраха против Мойсей и против Аарон и им рекоха: Стига ви толкова! Цялото общество е свято, всеки един от тях, и Господ е всред тях. А защо възвишавате себе си над Господнето общество?” (ст. 3). Четем и за последния такъв опит в Откровение 20:8-9, в самия край на историята тези гласове на Народа подкрепят демокрацията само дотогава, докогато могат да контролират мнозинството от гласоподавателите чрез йерархичен елит, който претендира, че слуша Народа – елит, който е далеч по-невидим от комунистическата еднопартийна диктатура в името на народа.

Един върховен изпълнител винаги действува чрез говорител в йерархията. Винаги ще има елит: интелектуален, образователен, военен и т.н. Въпросът никога не е с елит или без елит. Въпросът винаги е какъв елит. Въпросът е кой върховен изпълнител. Библията е ясна: Бог е съвършено, абсолютно върховен над създанието и хората са подчинено, неизбежно отговорни за своите действия. Следователно, целта на пазителите на завета е да работят за обществен ред, в който всяка институция отразява тази двойна власт, абсолютна и възложена. Създаването на цялостен световен ред е това, което се моли, “Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля на земята, както е на небето” (Мат. 6:10).

Една съставна част от тази широка обществена цел е политиката. От политическа гледна точка единствената законна дългосрочна библейска цел е създаването на световна теократична република.[23] Това е създаването на възходящ политически ред, чиито граждански съдилища налагат Божия закон и чиито хора се радват, не защото такъв правен ред е естествен, а защото е свръхестествен.

Възстановяването на заветния ред

Първостепенната обществена функция на гражданското право е да убеди Бога да оттегли Своите санкции. Държавата действува като Божий представител налагането на санкции срещу греха. Това е библейското основание за гражданските закони срещу т.нар. престъпления без жертви. Очевидно, тази цел е свързана с йерархичната структура на цялото общество: обществото е под Бога, тоест под Неговите времеви санкции.

Има и второстепенна цел на гражданското право: възстановяването на обществения ред сред хората. Това също е йерархично. Ако един човек притежава някаква собственост, той упражнява господство над нея според своето покорство пред Бога. Той действува като Божий представител в една йерархична система на собственост, която християните наричат настойничество. Когато един престъпник или небрежен човек наруши тази йерархична система на собственост, Бог призовава гражданския съдия да защити Неговите интереси, а заедно с това и интересите на Неговия настойник. Системата за правосъдие в Библията е свързана с възстановяването на първоначалния определен от Бога йерархичен ред.

Въпросите за престъплението и наказанието неизбежно са въпроси за правилната йерархия. Жертвата е била ощетена от някой, който си е присвоил юридически незаконна власт над нея. По някакъв начин престъпникът е нахлул в законната, дадена от Бога област на лична отговорност на жертвата. Престъпникът е подчинил целите и собствеността на жертвата на своите собствени. Той се е намесил в йерархията и е поставил себе си между Бога и законния подчинен. Той всъщност заявява, че определената от Бога собственост и законна власт са незаконни. Накратко, престъпникът е решил да играе Бог.

Това незаконно присвояване на заветна власт трябва да бъде наказано от държавата, която е задължена от Бога да действува като Негов представител. Трябва да се възстанови status quo ante ( предишното състояние – бел.прев.). Начинът, по който библейското гражданско право постига тази цел е да установи система за икономическа реституция. Престъпникът плаща двойна реституция или дори повече към жертвата, в зависимост от това какво е било установено от библейския закон като максимално плащане, а също и от правата на жертвата: жертвата може законно да намали плащането. Многократната реституция е характеристика на криминалното право в Библията. Небрежният съхранител или причинител на щети плаща само еднократна реституция към жертвата, което може да се нарече граждански закон.

Съвременната месианска държава се е превърнала в престъпник. Тя също е разрушила обществената йерархия. Тя се е поставила между Бога и престъпника, като че ли Божиите санкции не са задължителни. Тя е обявила различни от Неговите санкции. Държавата се опитва да стане изцелител на обществото и в крайна сметка негов спасител, не като възстанови предишните йерархия и обществен ред, а като преобрази индивидуалния престъпник чрез техники за реабилитация. Съвременната държава като цяло пренебрегва жертвата и нейните права в определянето на подходящите санкции. Тя се опитва да подражава на Бога като спасител на хората. Тя е заместила изискваните от Библията санкции със свои санкции. Правейки това, тя получава мълчаливото съгласие на християните и дори тяхното публично одобрение, защото те съзнателно отричат законността на Божиите, открити в Библията санкции в държавното управление. Така те скрито и дори открито отричат юридическата основа за християнска цивилизация. Накратко:

Няма санкции, няма закони; няма закони, няма обществен ред, няма обществен ред, няма цивилизация; няма цивилизация, няма Божие царство в историята.

Последни думи

След като съм натоварил читателя с огромно количество подробна библейска екзегетика и конкретни приложения, основани върху нея, изглежда подходящо да завърша тази книга с нещо по-леко. Изглежда, че една банка в Канада интуитивно е схванала логиката на библейското схващане за реституцията, за ужас на един преспъпник, г-н Брайън МакНийли. Случаят с г-н МакНийли е описан в Уолстрийт Джърнъл (Wall Street Journal, Dec. 21, 1988), страница В1, в долния ляв ъгъл. Това място всеки ден е запазено всеки ден за хумористични икономически странни събития. Препечатвам го тук без коментар или промяна.

Не трябва да се оплаква –
Дори не са му начислили лихва

Джон Ъркхарт, кореспондент

ОТАВА – Брайън МакНийли иска да се знае, че когато ограбва банка, той краде пари, а не ги взема назаем.

Г-н МакНийли е имал проблем в обясняването ва този проблем на канадската Империъл Банк ъф Комърс. Миналия месец той е бил признат за виновен в ограбването на един клон от тази банка, както и за девет други грабежа в Отава и в околностите. След процеса Комърс решава да гледа на него просто като на поредния непочтен длъжник. Тя иззела 1,500 канадски долара (1,246 щатски долара) от неговата спестовна сметка в банката, за да си възстанови част от сумата, открадната от него.

“Няма да го позволя”

Комърс е възстановила средствата си според банков закон, познат като “право на възстановяване,” който позволява на банките да изземват пари от сметки, когато притежателите на сметките са забавили плащанията си по дълговете. Това е може би първият случай, когато този закон се използва за възстановяване на средства от крадец, казват банкерите.

Макар че не е бил намерен за коментар, МакНийли наскоро е бил интервюиран в една радиопредаване тук и е казал, че се консултира с адвоката си, за да провери дали банката е действувала законно. “Не смятам, че банката има право на това,” е казал той. “Няма да го позволя.” Парите в неговите спестявания в Комърс, е добавил той, идват от наследство, а не от грабежите. Г-н МакНийли също е добавил, че съдът не му е заповядал да изплати обратно 23,000 канадски долара, които той е откраднал от банките. Вместо това той е бил осъден на шест години в затвора. Така че, ако банката има правото да вземе парите, е казал той, “Аз искам моята присъда да бъде намалена със съответното време.”

Комърс Банк твърди, че дългът си е дълг, независимо дали г-н МакНийли е взел парите назаем или ги е откраднал. “Това е като възстановяване на пари, дължими по просрочен заем,” казва Дан Мейслък, говорител на банката, който добавя, че просто защото г-н МакНийли е осъден на затвор не означава, че дългът е простен.

Затворена сметка

Г-н МакНийли е предприел стъпки за да предотврати отнемането от страна на банката на повече пари. Той е поискал от своята приятелка да затвори сметката в клона, където той си е държал парите шест години и където все още има неизплатен дълг. (Според г-н МакНийли, заемът е изплащан според сроковете.)

В радиоинтервюто г-н МакНийли също е казал, че след като е пристигнал в затвора, други извършители на банкови обири са му казали, че никога не са чували за банки, посягащи на сметки на крадци. Полицейският инспектор от Отава Стив Надори не е изненадан. “Повечето извършители на банкови обири нямат банкови сметки,” казва той.



[1] На английски се получава акронимът THEOS. Виж по-горе, стр. 61. Сравни Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[2] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 85-86, “The Slave Wife.”

[3] Критиците на пет-точковия заветен модел на Рей Сътън продължават да отричат наличието на тази схема на много места в Библията. Аз вярвам, че тази слепота свидетелствува за неспособността на онези, които се придържат към една стара парадигма, да разберат доказателствата за новата. Те, разбира се, ще отговорят, че онези от нас, които ясно виждаме заветната структура в текста, всъщност внасяме нашето нововъведение в текста. Времето и крайният съд ще кажат чий възглед е бил правилен.

[4] North, Moses and Pharaoh, ch. 19: “Imperfect Justice.”

[5] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 4.

[6] В центъра на Израел беше ковчегът на завета. В ковчега беше законът: двете плочи.

[7] Освен, разбира се, те все пак казват, ако бъдат притиснати достатъчно силно. Техният отговор е предполагаемо законният и предполагаемо несъпротивимият триумф на демокрацията в историята. Разбирате: demos (народ) и kratos (управлявам). Това не се смята от нетеономичните християни като заместване на Бога на Библията с лъжлив бог. По някакъв начин гласът на народа е станал глас на Бога, единственият законен посреднически глас на Бога в гражданския завет. А когато съвременните християни кажат “народа,” те имат предвид мнозинството от гласоподавателите, което поне засега означава нарушителите на завета. “Гласът на нарушителите на завета е Божият глас.” Запишете си това. Сложете си го в бележника. Повтаряйте си го отново и отново. Ако правите това достатъчно дълго, ще бъдете епистемологично готови да постигнете академичен успех в християнски колеж или семинария.

[8] В края на 60-те видях следната значка: “Целомъдрието е наказание само за себе си.” Бих променил тази значка по следния начин: “Плурализмът е наказание сам за себе си.”

[9] Виж например Norman L. Geisler, “A Premillenial View of Law and Government,” in J. I. Packer (ed.), The Best in Theology (Carol Stream, Illinois: Christianity Today/Word, 1986). Професор Гайслър, тогава в Даласката Телогична Семинария, сега в Университета Либърти на Джери Фолуел, е диспенсационалист и верен защитник на теологията на естествения закон. Той е получил своята докторска титла по философия от йезуитски университет, още когато йезуитските университети бяха схоластични, а не марксистки и “освободителни.” Той поне е последователен; малко други противници на теономията смеят да признаят, че естественият закон е единствената логическа алтернатива на Божия закон, ако не се смятат тоталният релативизъм или тиранията.

[10] Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), ch. 5. Виж също North, Backward Christian Soldiers? An Action Manual for Christian Reconstruction (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), Part II: “The Enemy.”

[11] Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory (3rd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 11987), pp. 315-19, 325-26.

[12] Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), Appendix C: “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action.”

[13] Моят любим пример е разпадането на обществото на Ик, дълбоко извратен племенен народ в Кения. Виж Colin Turnbull, The Mountain People (New York: Touchstone, 1972). В Предговора авторът се опитва да отрече, че това общество е нечовешко, като отрича съществуването на общи стандарти за това какво е истинска човечност. Веднъж като отречете Божия образ в човека, както и Търнбул, и Ик правят, всичко минава за добро. В крайна сметка и цивилизацията преминава.

[14] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 6.

[15] “Women’s Groups: Sayonara to Smut,” Insight (March 23, 1987).

[16] Той пише: “В Новия Завет Бог очаква Неговите хора да живеят по-пълно в абсолютното бъдеще, отколкото в Стария Завет. Той очаква от тях да могат да поддържат без видимо потвърждение сегашното си откровение до деня на смъртта си, тъй като имат по-ясно откровение за новото небе и новата земя. В Стария Завет, обратно, Бог е снизходителен да даде външна изява на принципа, че праведността, святостта и благословенията вървят заедно.” Cornelius Van Til, Christian Theistic Ethics, vol. III of In Defense of Biblical Christianity (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1980), p. 104.

[17] За критика на неговия възглед, виж North, Political Polytheism, ch. 3.

* Авторът използва думите на Макбет от едноименната пиеса на Шекспир: “Животът е приказка, разказвана от идиот, пълна с шум и бъркотия, нямаща никакъв смисъл” (“It [life] is a tale, told by an idiot, full of sound and fury, signifying nothing”). Бел.прев.

[18] Meredith G. Kline, “Comments on the Old-New Error,” Westminster Theological Journal, XVL (Fall 1978), p. 184.

[19] Те също ще предпочетат да омаловажат или дори да отрекат Божиите вечни негативни санкции. Евангелизирането през двадесети век е забележително с нежеланието си да разглежда ада и огненото езеро. “Проповедите с огън и жупел” са предимно измислица на либералното въображение през този век.

[20] Mark A. Noll, Nathan O. Hatch, and George M. Marsden, The Search for Christian America (Westchester, Illinois: Crossway, 1983), p. 28. За опровержение, виж North, Political Polytheism, ch. 5.

[21] Че в областта на икономиката не съществуват такива инструкции, е твърдението на всичките трима от другите автори в книгата, Wealth and Poverty: Four Christian Views, edited by Robert G. Clouse (Downers Grove, Illinois: InterVarsity Press, 1984). Четвъртият възглед – изрично, съзнателно, даващ инструкции християнски възглед – беше моят. Аз, разбира се, отправих предизвикателство към другите трима, обръщайки внимание на тяхното съзнателно отхвърляне на какви да е изрично библейски стандарти в икономическия анализ. Не е изненадващо, че след по-малко от година, след като книгата се продаваше добре и нашите хонорари растяха, неоевангелските либерали, които управляват ИнтерВарсити, извадиха книгата от пазара и продадоха на моята фирма оставащите 6,000 екземпляра за по 25 цента, само за да измият ръцете си от целия проект. Тогава разбрах кой е спечелил дебата. Либералите никога няма да бъдат толкова глупави да горят консервативни книги; те просто отказват да ги публикуват или, веднъж като грешката е направена, се отървават от тях.

[22] Съвременната демократична теория е далеч повече от теория за законни избирателни техники. Тя притежава характер на конкурентна религия. Сравни Charles Fergusson, The Religion of Democracy (New York: Funk & Wagnalls, 1900).

[23] Gary DeMar, Ruler of the Nations: Biblical Blueprints for Government (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987); Gary North, Healer of the Nations: Biblical Blueprints for International Relations (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов