ВЪВЕДЕНИЕ

Това е оня, който е бил в църквата в пустинята заедно с ангела, който му говореше на Синайската планина, както и с бащите ни, който и прие животворни думи, да ги предаде на нас; когото нашите бащи не искаха да послушат, но Го отхвърлиха, и се върнаха със сърцата си в Египет. (Деян. 7:38-39).

Ние днес сме свидетели на повторение на преживяното от Мойсей с евреите от неговото поколение. Протестантските фундаменталистки християни са съсредоточили очите си на небето, главите им са в облаците, сърцата им в Египет, а децата им – в държавните училища. По този начин се държат и другите християнски групи. Шепата християнски реконструкционистки автори, които служат като съвременен Стефан по отношение на продължаващата валидност на библейския закон, срещат реакция от различните съвременни църковни Синедриони, аналогична на реакцията, която свидетелството на Стефан произведе: словесни камъни. (До 1986 получавахме само каменно мълчание.)

Ако съвременната Църква беше искрена, тя би пренаписала един от популярните химни на нашето време: “О, как мразя Твоя закон, о, как мразя Твоя закон. Той е моя мерзост по цял ден.” Но съвременната Църква, мразейки Божия закон с цялото си Египетско сърце, е вътрешно неискрена. Тя се самозаблуждава, лишена от постоянни етични стандарти, които да използва като искрено огледало. Слушателят на словото, който отказва да се подчинява, казва Яков, е като човек, който поглежда лицето си в огледалото, отминава, “и веднага забравя какъв е бил” (Яков 1:24). Съвременният християнин отказва дори да вземе огледалото на Божия закон и да погледне в него.

Средство за господство е последният том на моя икономически коментар върху книгата Изход. Този многотомен коментар върху Изход представлява втората част от моята обща серия Заветът на господството, наречена също “Икономически коментар върху Библията”. Без съмнение тези многотомни имена ще подлудят бъдещите студенти, когато те се опитват да проследят препратките на всеки том. Надявах се да видя един ден коментарът върху Изход издаден като двутомник с твърда корица, но обемът на този трети том възпрепятствува такова начинание. Първият том на общата серия, върху Битие, беше публикуван през 1982.[1] Първият том върху Изход, Мойсей и Фараона, се занимава с Изход 1-18.[2] Вторият том, Синайската стратегия, се занимава с Изход 20.[3] (Не открих нищо с конкретно икономическо съдържание в Изход 19. Като се имат предвид разходите за печатно набиране и трудностите с пререгистрацията, надявам се никога да не намеря.)

Дебелите книги и социалната трансформация

Това е дебела книга. Нямам никакви илюзии, че тя ще стане бестселър. Но аз се придържам към това, което аз наричам Теория на дебелите книги за социалната трансформация. Повечето от главните преломни моменти в историята на Запада са имали в основата си дебели книги. Библията определено е дебела книга. Божият град на Августин е дебела книга и, придържайки се към библейския мироглед, тя преструктурира схващането на Западната цивилизация за историята.[4] Summa Theologica на Тома Аквински е дебела книга и тя даде на средновековния Запад жизнено важния синтез на схоластичната философия, интелектуална традиция, все още защитавана от шепа римокатолически консерватори и (неофициално) от повечето съвременни протестантски фундаменталистки философи. Институция на християнската религия на Джон Калвин е дебела книга, а тя структурира един голям сегмент от реформистката теология.

Християните не са единствените социални преобразователи, които са написали дебели книги, променили Западната цивилизация. Левиатан на Томас Хобс е дебела книга и тя дава начало на дългата традиция на политическата теория на обществения договор. Критика на чистия разум на Имануел Кант е дебела книга и ние сме почти длъжни да приемем неговата Критика на практическия разум като неин придружителен том. Тези две книги преструктурираха съвременната философия, а, през двадесети век, и теологията (чрез Карл Барт и Емил Брунер).[5] Коментари върху Английските закони на Уилиам Блекстоун е четиритомна дебела книга, но е била четена от почти всеки адвокат в Британските колонии след 1765. The Federalist е дебела книга. (Разбира се, тя е имала своя най-голям първоначален ефект като серия от вестникарски статии, 1787-88, по време на дебата около ратификацията на Конституцията на САЩ, което ни дава някакви сравнителни показатели за ефекта от хуманистичните програми за държавните училища за постигане на универсална грамотност в Съединените Щати. Опитайте се да накарате днешният среден американски читател на вестници да прочете, осъзнае или да коментира The Federalist).

Десетилетие след Коментарите на Блекстоун идва Благосъстоянието на народите на Адам Смит, една дебела книга. Капиталът на Карл Маркс е дебела книга; ако включите и двата посмъртни тома, тя е много дебела книга. Ако включите издадената след смъртта му многотомна Теория на принадената стойност, тя е положително прекалено дебела. Всички тези дебели книги са седяли на лавиците в библиотеките и са влияели на хората, поколение след поколение. А само шепа влиятелни хора действително са си направили труда да ги прочетат, след това са им повярвали, а след това на тяхната основа са написали и още книги.

Изключения от правилото

Има изключения от моята теория за дебелите книги. Князът на Макиавели е тънка книга. Такава е и неговите Беседи. Вторият трактат за Управлението на Джон Лок е тънка книга. Общественият договор на Жан Жак Русо е тънка книга. Такава е и Отражения от Френската Революция на Едмунд Бурке.

Има също и средни по големина книги. Първото издание на Произход на видовете на Чарлс Дарвин е била средна книга. Обща теория на заетостта, лихвата и парите е средна книга. Такава е и Пътят към крепостничеството на Ф.А. Хайек. (Но, когато я е писал, библиотеката на Хайек е съдържала тритомника Капитал и лихва на Ойген фон Бьом-Баверк и Теория на парите и кредита, Социализмът и Nationaloekonomie [Човешката дейност] на Лудвиг фон Мизес, които всички са дебели книги.)

Тънките и средните по големина книги имат своето законно място в пробуждането на социалните преобразувания. Но, за да се поддържа такава трансформация, по-добре би било да има някои дебели поддържащи книги на лавицата. “Какво да правим сега?” е въпросът, който първоначално победоносните революционери неизбежно задават. Повече от това: ако дебелите книги с правдоподобни отговори не са вече на лавицата, няма да има успешна социална трансформация. Никой няма да може да привлича хора за своята революционна кауза, ако потенциалните привърженици не се убедят, че агитаторите имат решения на конкретните проблеми в реалния свят – проблеми, с които съвременното общество не се справя успешно.

Провеждането на истинска революция изисква подкрепата на много печатни материали, от памфлети до дебели, технически томове. Хората, намиращи се в центъра на революцията, рядко имат време да обмислят всяка страна на промените, предизвикани от техните лозунги и действия, но революционните ръководители трябва да са уверени, че основната теоретична работа вече е свършена, че в резерв има действуващи, принципни и последователни решения на конкретните исторически проблеми и че когато прахът се слегне, наследниците на революцията ще могат постепенно да преобразят обществото по начин, който съответствува на идеалите на революцията. Тази вяра е била неудачна в много случаи, като очевидният пример е вярата на комунистите в Капитала на Маркс, който се оказва погрешна икономическа теория, и която не успя да бъде приложена в нито една комунистическа страна, без да унищожи производителността на икономиката. Но е било достатъчно само първият том на Капитала да бъде в библиотеките на революционерите (трите следващи тома не са били издадени приживе нито на Маркс, нито на Енгелс). Самото му присъствие е давало увереност на онези, които са провеждали комунистическата революция. Книгата е била дебела и нечетима, но това е било предимство; вярата на хората в решенията на Маркс не е била застрашена от опасността някой да прочете внимателно книгата.

Мъдрият социален стратег пише и дебели, и тънки, и средни по големина книги, защото не знае коя ще успее. Августин и Тома Аквински са писали всякакви книги. Така е правил и Кант, чиято кратка Универсална естествена история и теория на небесата първа е предложила идеята за еволюцията на галактиките. Дарвин все повече е прибавял към Произхода, а след това е добавил Потомството на човека. Маркс е написал Комунистическия Манифест, плюс безброй публицистични трудове, някои от които са събрани в книги. Той също си е сътрудничил с Фридрих Енгелс, който е бил достатъчно умен да отдели и отделно да издаде Социализмът: Утопичен и Научен от мъртвородената Революцията на хер Ойген Дюринг в науката. Ленин е писал трудове с различни размери, десетилетие след десетилетие. Аз също съм написал моя дял от тънки и средни книги. (Е, предимно вторите.)

Защо толкова дебела?

Тази книга е дебела, но не е нечетима. Тя може да седи на нечия лавица много години, но онези, които я отворят, ще могат да намерят конкретни отговори на икономическите проблеми на реалния свят – отговори, които са съзнателно построени съобразно Божието Слово. Ако моите отговори не бяха подробни, ако логиката ми не беше ясна и ако източниците, от които съм черпил, не бяха цитирани изцяло, то тогава тази книга не би могла да служи като по-надеждно ръководство за икономическо преустройство от някоя дебела полемична брошура, публикувана от Меринол Ордър или писана от професор по социология в Уитън Колидж.

Средство за господство е коментар, не роман; тя е справочник, не катехизъм. Тя се опитва да свърши доста работа: да извлече стихове, да опише как те са се прилагали в старозаветната епоха, да обясни защо трябва да се прилагат днес и да предложи примери за това как могат да се приложат на практика. Тя е голяма, защото аз искам тя да служи много години (за предпочитане векове) като една от двете основни отправни книги за конкретно приложение на библейския закон в икономиката и правото; другата още не е написана: моя коментар върху Второзаконие. Решил съм да извлека от тази книга отделни параграфи, които се занимават с по-тесни проблеми, които възнамерявам да издам под отделни заглавия: Чист живот: Библейският възглед за замърсяването, Правата на жертвата: Библейският възглед за правосъдието и Робството: Библейският възглед. Въпреки това, оставил съм същата информация в този том, просто защото не всяка библиотека ще има другите три книги плюс тази на своите рафтове. Искам да съм сигурен, че читателите на тази изчерпателна книга ще имат пред себе си всички мои аргументи.

До известна степен бих искал да мога да подражавам на Мойсей Маймонид, юдейски учен от края на дванадесети век. Защитавайки необходимостта от огромния обем на своята литературна дейност (той е бил също и лекар на пълен работен ден при султана на Кайро), представляваща неговия монументален четиринадесеттомен труд Сборник закони (Мишна Тора), той пише: “Всички наши трудове са крайно стегнати и кратки. Ние нямаме намерение да пишем обемисти трудове, нито да прахосваме време за безполезни неща. Затова, когато обясняваме нещо, ние обясняваме само това, което е необходимо и само до степента, необходима то да бъде разбрано, и всичко, което пишем, е в обобщен вид. . . . Ако можех да събера целия Талмуд в една глава, не бих го направил в две.”[6] Проблемът с неговия стегнат стил е този: колкото пъти се обърнем към неговия Сборник закони (който не е подробен коментар, въпреки огромната си дължина), никога не можем да следваме неговата логика. Това не е просто защото сме езичници, живеещи няколко века по-късно; учените равински коментатори от неговото време изразяват същото недоволство от него.[7] Нужни са значителни обяснения, плюс непрекъснати дебати в бележки под линия, за да се изяснят научните проблеми. По-добре е да напишеш дълга книга, която може да се разчлени на серия от лесно смилаеми порции, отколкото силно сгъстена книга, която отнема огромна интелектуална енергия и здрави основи в теорията, за да може да бъде разчетена.

Трябваше да направя тази книга дълга, за да направя всеки параграф от нея разбираем. Труд, който е твърде сгъстен, е твърде труден за четене, твърде лесно е да се пропуснат ключовите места в аргументите и следователно твърде лесно е да бъде тълкуван неправилно. От друга страна, дълги и заплетени аргументи са трудни за следване и запомняне. Затова съм разчупил дългите аргументи на смилаеми части, като съм възприел свободно разделение на подпараграфи и под-подпараграфи, плюс обобщения на края на всяка глава, а, в дългата глава за замърсяването (Глава 18), на края на всеки главен параграф. Сериозно препоръчвам, когато видите подзаглавие с дебели букви, да му обърнете внимание; същото важи и за под-подзаглавията в курсив. Те са за да ви помогнат да разберете всеки аргумент, както и за удобен преговор.

Тази книга е предназначена да се поглъща на малки хапки; затова съм направил най-доброто, което мога, за да направя всяка единична порция вкусна и хранителна. За да накарам читателите да седят на столовете си и да обръщат страниците на тази книга, направил съм това, което мога, да сложа полезна информация на всяка страница. В тази книга няма пълнеж. Дългите бележки под линия също са пълни с всякакви вкусни хапки, които иначе биха били доста трудни за намиране. Аз използвам бележките под линия за текущи дебати, чието място не е в основния текст. Понякога влизам в двубой с моите критици в бележките под линия. Бележките под линия могат да бъдат и забавни!

Защо икономически коментар?

Във Въведението към моя икономически коментар върху Битие през 1973 обясних защо започнах този проект.[8] Там представих моята защита на цялостната идея за конкретен икономически коментар. Основно моята логика е тази: Библията предоставя на човечеството определен от Бога комплект от социални, икономически, образователни, политически и законови принципи, които Бог очаква от Своите хора да използват като постоянни инструкции за пълното преустройство на всяко общество на земята. Заветът на господството осигурява модел за това какви екзегетични материали могат и трябва да бъдат произведени във всяка академична област, ако християните имат намерение да наложат успешно претенциите на Христос над света. След публикуването на първите два коментара върху Изход редактирах и издадох десеттомна поредица от книги, която нарекох Серия Библейски Инструкции, четири от които са написани от мен.[9]

Това, което искам да подчертая още в началото, е, че написването на този икономически коментар беше почти самостоятелна операция. За почти две хиляди години библейските коментатори – юдеи и езичници – просто не са приемали сериозно конкретните подробности на старозаветния закон. Въпреки факта, че Джон Калвин е проповядвал около двеста проповеди върху книгата Второзаконие, включително нейните казусни закони,[10] и че пуританите, особено пуританите от Нова Англия, наистина са възприемали сериозно библейския закон,[11] те не са писали подробни изложения, показващи как тези закони могат да се приложат институционално в новозаветните времена.

Намерих само две екзегетични книги, които бяха непрекъснато от полза в написването на този том: Institutes of Biblical Law (1973) на Р. Дж. Ръшдуни и Law of the Covenant (1984) на Джеймс Джордан. И двете са наскорошни изследвания, и двете са написани от хора, споделящи моя възглед за това как старозаветните казусни закони трябва да бъдат четени, тълкувани и прилагани в новозаветните времена. Безспорно, този екзегетичен подход е нов, особено когато е съчетан с презумптивната апологетика на Корнилиъс Ван Тил. Ето защо движението за Християнска Реконструкция наистина представлява коренен прелом в най-новата църковна история. В това отношение – и като че ли само в това – критиците на Реконструкционизма са прави. Ние представляваме прелом в църковната история.[12] Християнските Реконструкционисти са единствените, обърнали се към юридическите текстове на Библията в търсене на постоянни авторитетни насоки (“инструкции”) за това какво обществото би трябвало да прави и да бъде. В този смисъл ние, Реконструкционистите, сме теологични революционери. Ако нашият възглед за библейския закон продължава да се разпространява по цялата християнска общност, както очакваме да стане, в края на краищата ще има социална революция – да се надяваме, че ще бъде ненасилствена промяна, но безспорно ще бъде революционна. Защо революционна? Защото една от главните изяви на тази промяна ще бъде радикалната и цялостна промяна на западния законов ред.

Този коментар е основата на моя опит да реконструирам цялата област на икономическата наука на основата на Библията. Ако нямах пълна вяра в Библията, не бих дори се опитал да се заема с такава необичайна задача. Тя представлява твърде сериозен конфликт с миналото, както и конфликт с фундаменталните презумпции на методологически най-тесногръдата от всички обществени науки, икономиката. Човек трябва да бъде уверен, за да започне такъв проект. Трябва увереност за да го направиш и като част от движение, което се стреми да преустрои и всяка друга област от живота.

Въпросът за увереността

Тази “Реконструкционистка увереност” често не се разбира правилно. Нашите безбройни критици я считат за арогантност. Онези, които обвиняват теономистите в арогантност, пропускат най-важното: ние сме напълно уверени в библейския закон. Ние също сме напълно уверени, че без библейския закон няма начин да бъде създадена последователна интелектуална система или академична дисциплина. От друга страна, ние не сме напълно уверени в нашите конкретни приложения на закона към проблемите на реалния свят. Така че, докато признаваме, че може да грешим в конкретните си тълкувания, няма възможност да грешим в нашата генерална интелектуална стратегия. Цар Давид го каза добре: той беше по-мъдър от своите врагове, учители и от древните заради посвещението си и постоянното изследване на Божия закон (Пс. 119:98-100). Това се отнася и за мен, по същата причина. Давид имаше много врагове заради тази увереност; имам ги и аз. Имат ги и Реконструкционистите като цяло. Но разберете едно: това не е самоувереност; това е увереност в закона. Колкото и малки да са нашите умове или интелектуални умения в сравнение със великаните на съвремието или дори на миналото, ние, християните, имаме едно нещо, което никой от тях не притежава: заветната теология. Колкото повече разбираме Божия открит закон, толкова е по-голямо нашето предимство пред онези, които не го разбират. В основата си това не е въпрос на интелект; то е въпрос на етика.

Задачата, която ние, Християнските Реконструкционисти, сме поставили пред себе си – реконструкцията на всяка интелектуална дисциплина на основата на Библията – е била винаги задача на Църквата като екклесиа. Колкото повече християните са се предавали на хуманистите в интелектуалните дела, толкова по-наложителна е ставала задачата за реконструкция. Философът Алвин Плантинга е прав: нашите врагове са наложили действуващите презумпции във всяка академична област. “Във всяка от тези области фундаменталните и често неофициалните презумпции, които управляват и насочват дисциплините, не са религиозно неутрални; те често са противоположни на християнския възглед. Следователно, в тези области, както и във философията, работа на християните, които практикуват съответната дисциплина, е да развият правилните алтернативи.”[13] Това, което той е пропуснал да спомене, е, че когато християните вътре в дисциплината пропуснат да развият правилните алтернативи – или, в случая с икономиката, какви да е алтернативи – тогава някой извън областта трябва да се опита.[14]

Херменевтики в конфликт

Заради посвещението ни към старозаветните казусни закони намеренията на Християнските Реконструкционисти често се тълкуват неправилно. Например, Робърт М. Боуман Джуниър възразява: “Едно печално схващане за теономията от Реконструкционистите е тяхното обвинение, че всеки, който отхвърля кой да е аспект от теономията, е “антиномист” (против закона) и се стреми към “автономия” (собствен закон). Според Реконструкционистите, въпросът е или теономия, или автономия; очевидно за тях няма средно поле.”[15] Той е прав по отношение на схващането “или/или” на теономистите, но не е прав относно нашата загриженост за приемането на конкретни закони. Хората, написали големите Реконструкционистки книги, не твърдят, че “всеки, който отхвърля кой да е аспект от теономията, е “антиномист” (против закона) и се стреми към “автономия” (собствен закон).” Сериозните библейски студенти могат да не се съгласят, не се съгласяват и ще продължат да не се съгласяват относно правилното прилагане на конкретните старозаветни закони, както в древния Израил, така в настоящата новозаветна епоха. Нашият критерий за антиномизъм е възприемането на принципа на библейско тълкуване (херменевтика), който казва, според правилното описание на Боуман за диспенсационализма, че “заповедите на Закона се приемат за вече невалидни, освен когато Новият Завет ги повтори или потвърди.”[16] Ние ще се съгласим с Боуман, когато той заключава, че “диспенсационализмът, технически, е антиномистки, макар и повече в теорията, отколкото в практиката; . . .”[17]

Това е точно заключението на Реконструкционистите: повечето от нашите опоненти са антиномисти в теорията си, макар и не задължително в практиката (т.е. в конкретните подробности на личната етика).[18] Не подробностите от личната етика на нашите критици е това, което занимава теологично Реконструкционистите; по-скоро това е управляващият принцип на тълкуванието на нашите опоненти относно старозаветния закон в новозаветните времена. Нашите главни теологични характеристики като движение са юридически и обществени. Ние не пренебрегваме въпроса за личната етика, но с въпросите на личната етика можеш да се занимаваш само на основата на някакъв общ принцип на библейско тълкуване. Нашият принцип за библейско тълкуване е ясно изразен (теономия); този на нашите опоненти обикновено е скрит (антиномизъм). Нашата херменевтична откритост сега принуждава нашите опоненти да отговарят открито, и този натиск ги притеснява. Те го мразят. Те трябва да изоставят или своя антиномизъм, или претенциите си за обществена значимост като християни. Те не искат да изоставят нито една от двете позиции, но повече нямат възможност за интелектуален избор. Обаче не искат да признаят това. То ги смущава. Но ако имаха отговор, все някой в евангелския свят би предложил поне в общи черти изчерпателна християнска обществена теория, която да не е основана нито на библейските казусни закони, нито на теорията за естествения закон. Ние все още чакаме. Вече са минали 1900 години.

Тяхното мълчание в това време на ескалиращи международни кризи във всяка област от живота, в десетилетията, предхождащи третото хилядолетие сл. Хр., е важна причина за нарастващото влияние на Християнската Реконструкция. Тяхното мълчание им струва скъпо, но също така скъпо ще им струва всеки опит да ни отговорят без да предложат библейски правдоподобен алтернативен мироглед. Не можеш да биеш нещо с нищо.

Диспенсационализъм под какво да е друго име

В миналото диспенсационалистите са били етично открити, отричайки Божия разкрит закон в новозаветната епоха. Те са били самоосъзнати теологични антиномисти. В продължение на десетилетия са твърдяли, че човек може да бъде вечно спасен, като приеме Исус като Спасител, но не като Господар, едно радикално антиномистко и широко разпространено мнение, което наскоро беше убедително критикувано от един техните собствени хора.[19] Въпреки това, повечето от водещите интелектуални обекти на нашите теологични критики публично се разграничиха от диспенсационализма. На тях им е дълбоко неприятно да ги мажем с катран и перушина с антиномистката четка за диспенсационалисти, но, когато отговарят на нашите обвинения, те възприемат херменевтиката на диспенсационализма по отношение на старозаветните казусни закони. Това създава непрекъснати интелектуални проблеми за тях.[20]

Тяхната първоначална реакция беше каменно мълчание. Отне две десетилетия за Християнските Реконструкционисти да спечелят поне враждебна обществена реакция; до средата на 80-те нашите теологични опоненти обикновено играеха детската игра “да си представим”: “Да си представим, че Реконструкционистите ги няма и може би скоро ще си заминат!” Накрая, когато правилно осъзнаха, че ние не си заминаваме, някои от тях започнаха своите публични атаки.[21] Преди това повечето от тях се задоволяваха с мърморене, плюс разпространяване на епизодични нечисти слухове.

Те възприеха втората стратегия: публикуване на враждебни, но кратки критики. Беше твърде късно; до 1985 имахме вече напечатани твърде много книги и твърде много имена на адресните списъци в компютрите ни. Промяната в теологичните парадигми беше вече твърде напреднала, да не говорим за самите парадигми. Да насочат публичното внимание към нас ставаше все по-рисковано, като се има предвид огромното количество наши книги. Твърде много способни млади християнски учени и активисти вече бяха предупредени за нашето съществуване и ние включвахме в списъците на клиентите си много от тях. А от друга страна, да не призоват публично вниманието към нас правеше да изглежда като че ли критиците ни нямат пълноценни отговори.

Имаше и трета стратегия: атака срещу кратко обобщение или окарикатуряване на някои от идеите на Реконструкционисткото движение, но без да бъдат назовавани неговите ръководители или коя да е от нашите книги. Това също няма да успее, макар че то наистина отлага деня на идеологическата равносметка. Аз наричам тази стратегия “скрий се и не търси”. Критикът скрива всички конкретни референции към нашите книги и се надява, че последователите му няма да намерят неспоменатите оригинални източници.[22]

Нашите критици биха предпочели да живеят в свят, в който не са принудени да се занимават с публични въпроси, свързани с конкретно определение за християнска етика, тоест конкретни старозаветни граждански закони с придружаващите ги обществени санкции. Те биха желали теономистите да си заминат и да ги оставят в тяхната етична дрямка. Няма да ги оставим. Това е, което 80-те години показаха: теономистите няма да си заминат. Ние няма да млъкнем. Нашите критици вече не могат да ни пренебрегват и все пак да останат интелектуално уважавани. Вече написахме твърде много и продължаваме да пишем. Петнадесет години след публикуването на Institutes of Biblical Law (1973) на Р. Дж. Ръшдуни, над десетилетие след публикуването на Theonomy in Christian Ethics (1977) на Грег Л. Бансен все още има на книга само един кратък академичен отговор от критик от някой от теологичните лагери: Уолтър Чантри.[23] Стана очевидно, че професионалните теолози играят играта “скрий се и заспи”. Тази тактика беше възприета в продължение на петнадесет години, от 1973 до средата на 1988. Тя не успя. Все още сме тук. Но за да променят тази тактика толкова късно, нашите критици трябва сега да отговорят на сто тома книги и научни списания, да не говорим за бюлетините. Те не желаят да правят това. Би било твърде много работа. Сега какво? Още мълчание.

Мълчанието е оглушително

Малкото критици, които са ни се противопоставили в книга, обикновено са били теолози аматьори и имитации на учени.[24] Те са чели някои от нашите бюлетини и една-две от книгите ни (ако въобще и това са чели) и след това са си измислили останалото. Те атакуват сламените човеци на своето собствено въображение. Забравят, че сламените човеци лесно изгарят, запалвайки онези, които разчитат много на тях. Това прави за нас да е лесно да ги опровергаваме. Цитираме ги дума по дума, показваме, че или съзнателно лъжат, или са пропуснали да прочетат повече от една малка част от това, което вече сме написали, а след това чакаме следващата готова жертва.[25] Ако един критик не може точно да обобщи какво са казали неговите опоненти, с преки цитати от оригиналните източници, за да докаже своята идея, а след това да опровергае казаното от неговите опоненти, като покаже, че те са непоследователни, невежи или интелектуално неискрени, този критик не е готов да излезе в книга. Но това е, което нашите критици правят. Последните десет години са били “вечер на аматьора” пред пишещите машини на нашите критици. (Те мразят да казвам това непрекъснато в книгите си.)

Между другото ние продължаваме да издаваме. Колкото по-дълго един компетентен критик изчаква, преди да произведе изчерпателна, подробна критика срещу нас, толкова по-трудна става неговата работа. Никой интелигентен критик не иска да стане жертвено агне, което след това да бъде изложено публично като някой, който е пропуснал да направи домашната си работа. Ето защо времето е на наша страна. Ето защо сме толкова уверени в нашата теологична парадигма. След петнадесет години на мълчание или интелектуално третокласни издадени критики срещу нашата работа, ние все повече се убеждаваме, че ние държим теологичните активи, докато нашите критици държат празни теологични торбички. Тази увереност от наша страна понякога е ясно видима и тя прави нашите критици да полудяват, след което се втурват да напечатат още някоя третокласна, лесно оборима критика. По-мъдрите все още държат устата си затворени и чакат да си заминем.

Не ме разбирайте неправилно. Въобще не искам да кажа, че нашите критици трябва да останат в мълчание. Чакам от дълго време да видя добре обмислен, подробен критически анализ от някого, анализ, който не разчита на списъци от идеи, в които ние не вярваме и понякога конкретно атакуваме (напр. “Реконструкционистите вярват, че светът ще бъде преобразен чрез политическа дейност”). Мъдрият новатор знае слабите точки на своята система. Няма система, направена от човек, без слаби места. Ако някога се появи критик, който може да улучи слабите места на Християнската Реконструкция, той ще получи моето уважение. По добре да усъвършенствуваш уменията си, като спориш по основните въпроси с компетентен критик, отколкото да нанасяш побой над купища аматьори. Това, което казвам, обаче, е, че все още ни предстои да видим поне един критик, който разбира нашата система достатъчно добре, за да ни атакува в теологично най-слабото място. Накратко, ние си направихме домашната работа; публикуваните ни критици не са. (“Ако това е арогантност, така да е!”)

Това, което Християнските Реконструкционисти твърдят, е, че всички школи на библейско тълкуване днес и твърде често в миналото (освен само пуританите), са били много по-близо до херменевтичния принцип на диспенсационализма – “заповедите на Закона се приемат за вече невалидни, освен където Новият Завет ги повтаря или потвърждава” – отколкото до херменевтичния принцип на теономистите, също правилно обобщен от Боуман: “Заповедите на Закона се приемат за валидни днес, освен където Новият Завет ги променя или ги премахва по някакъв начин.”[26] Ето защо Християнската Реконструкция представлява прелом в традиционната протестантска теология, не в детайлите на теологията – всички наши конкретни теологични вярвания са били проповядвани и преди в ортодоксалните кръгове – а в нашето формиране на уникална, цялостна система: предопределението, заветната теология, библейския закон, презумптивната апологетика на Корнилиъс Ван Тил[27] и постмилениализма.

Да биеш нещо с нещо по-добро

Моето мнение, повтаряно непрекъснато, е, че не можеш да биеш нещо с нищо. Това е стратегически и тактически проблем пред християните днес винаги, когато се стремят да отправят предизвикателство към извратения хуманизъм в коя да е област на живота. Този неизбежен факт на политическия живот е главният препъни-камък за нетеономичните християнски активисти. Християнските пиетисти, които съзнателно, религиозно и уверено отричат, че християните трябва да се заемат с някакъв вид обществено противопоставяне на хуманизма поради каквато и да е причина, са признали тази слабост на антиномистките християнски активисти. Те не се изморяват да казват на активистите, че губят времето си в някаква “есхатологично напразна програма за реформи.” Такава активност е морално оскърбление за пиетистите. Онези от нас, които непрекъснато маршируват в протестните кордони пред офисите на аборционистите, от време на време биват атакувани от някой разгневен християнски пиетист, който очевидно е далеч по-възмутен от гледката на християни в протестен кордон, отколкото от мисълта за детеубийството в близкия офис. “За какви се мислите?” ни питат. “Защо правите сцени тук, когато можете да работите в център за осиновяване или в дом за самотни майки?” (Тези същите въпроси изглеждат също така подходящи да бъдат зададени и на пиетистичния критик. За какъв се мисли той и защо той не прекарва времето си, работейки в център за осиновяване или в дом за самотни майки?)

Пиетистите неофициално, а понякога и официално признават, че огромното мнозинство на днешните неофициално антиномистки християнски активисти не притежава библейски инструкции за изграждането на цялостна алтернатива на царството на хуманизма. Пиетистичните критици на активизма също разбират, че във всяко пряко противопоставяне християните рискуват да бъдат смазани – или да изгубят своите данъчни преференции. Те тайно признават, че една фронтална атака срещу укрепилия се хуманизъм е напразна и опасна, ако нямаш да предложиш нещо по-добро, тъй като не можеш законно да очакваш да биеш нещо с нищо. Те признават в себе си, че нито съвременният фундаментализъм, нито съвременното антиномистко евангелство нямат такива инструкции и следователно нито едно от двете движения няма нещо по-добро да предложи, т.е. нищо библейски потвърдено от Бога за използване в новозаветните времена (така наречената Епоха на Църквата). Фундаментализмът и евангеликализмът отхвърлят законността на всяка такава инструкция, защото инструкциите неизбежно изискват граждански закон и граждански санкции. В продължение на цял век фундаменталистите пеят “Ние сме под благодат, не под закон!” Забравили са (или никога не са разбирали), че това изречение неизбежно означава: “Следователно сме под хуманистичната култура, не под християнството.” Когато им го припомнят, те възприемат един от тези три подхода: 1) изоставят своя фундаментализъм в полза на Християнската Реконструкция, 2) изоставят своя активизъм или 3) отказват да отговорят.[28]

Омразата към библейския закон

Нещо по-лошо, онези учени, които са поели интелектуалния товар да защитават християнската вяра, обикновено имат вътрешна омраза към Божия открит закон. “Омраза” е правилната дума. “Безразличие” не е точно. “Невежество” би било заблудително меко. Не може да има неутралитет по отношение на Божия открит закон, както не може да има неутралитет по отношение на откровението на Бога за Самия Него. Вие или приемате Неговата власт над вас, или я отхвърляте. Или приемате властта на Неговия закон над вас, или я отхвърляте.

Божията власт над човечеството е изявена етично чрез Неговия закон, а юридически чрез санкциите на Неговия закон. Или потвърждавате Божия закон в неговите конкретни точки, особено неговите санкции, или го отричате, особено неговите санкции. Или приемате 119-ти Псалм, или го отхвърляте. “В повеленията Ти ще се наслаждавам; не ще забравя Твоето Слово” (Псалм 119:16). Няма средно поле. Средното поле по отношение на кое да е нещо в Библията е заблуда: или самозаблуждение, или съзнателна заблуда на другите.

Общото отношение на съвременния фундаменталистки свят – а всъщност и на целия евангелски свят – относно валидността на Божия закон днес е било изразено ясно през 1963 от тогавашния професор С. Луис Джонсън от Даласката Теологична Семинария в научното списание на семинарията, Bibliotheca Sacra: “В сърцето на проблема на легализма е гордостта, гордост, която отказва да признае духовната пропадналост. Ето защо ученията за благодатта събуждат толкова много враждебност. Доналд Грей Барнхаус, великан в учението на свободната благодат, писа: ‘Било е трагичен час, когато църквите на Реформацията са написали Десетте Заповеди в своите веруя и катехизиси и са се стремили да приведат езическите вярващи в робство под юдейския закон, който никога не е бил предназначен нито за езическите народи, нито за Църквата.’[29] Той е бил прав.”[30] На практика всички деноминации вярват в това днес, но са били нужни презвитерианецът Барнхаус и независимият фундаменталист Джонсън да изразят ясно тази позиция.

Диспенсационалистът Рой Л. Олдрич също не се крие от същото заключение: “...цялата Мойсеева система – включително Десетте Заповеди – е отминала.”[31] Отново, “Мойсеевите десет закона не могат да се приложат към християнина”, макар че бърза да потвърди, че “новозаветният вярващ не е без най-висши морални задължения.”[32] Проблем: тези предполагаемо висши задължения не са придружени от конкретно библейско съдържание или конкретни библейски санкции. Това означава, че християнинът е сам по себе си, създавайки си свои собствени правила, в най-добрия случай просветен от мистичните нашепвания на Святия Дух. (Ако някой се чуди защо Даласката Семинария преживява непрекъснати студентски изблици на антиномистки версии на петдесятничество, което Даласката диспенсационалистична теология на “никакви знамения в епохата на Църквата” официално отхвърля, и дори бунтове в самия преподавателски състав,[33] не му е нужно да изследва друго освен антиномистката теология на Даласката Семинария. Ако Бог не насочва християните чрез Своя закон, тогава само мистицизмът, антиномистката интуиция и вътрешните гласове остават да осигуряват уникално “християнско” водителство.)

Тази враждебност към старозаветния закон е също причината диспенсационализмът винаги да бъде в неофициален работен съюз със съвременния хуманизъм: те двамата споделят антиномистка теология, която се стреми да “освободи” човека и държавата от ограниченията на Божия открит закон и неговите санкции. Тяхното съглашение е просто: Християните трябва да стоят вън от политиката като християни. Този явен антиномизъм е също причина диспенсационализмът никога да не може да развие официална християнска обществена теория. Ако можеше, би развил, особено в критичните години на протеста, 1965-71. Мълчанието на диспенсационалистичните ръководители и учени в онези години показа, че движението е неспособно да отговори на проблемите на реалния свят. В онази епоха диспенсационализмът извърши интелектуално самоубийство. Сега вкочанясването на трупа започна видимо да се проявява.[34]

Философията на естествения закон и антиномизма

От известно време насам някои разновидности на диспенсационалистичната херменевтика биват възприети от теолози, които официално твърдят, че отхвърлят идеята за крайния етичен дуализъм между Стария Завет и Новия Завет. Добър пример е изявлението на Робърт Дабни, калвинист-презвитерианец от американския Юг в края на деветнадесети век. Той ни уверява, че Десетте Заповеди дават универсални етични стандарти. “Макар че Десетте Заповеди са дадени заедно с гражданските и церемониалните закони на евреите, ние не ги смесваме с последните, защото Декалогът, за разлика от тях, e даден за всички хора и за всички диспенсации.”[35] Десетте Заповеди са били основно еврейската версия на естествения закон. “Това е официално потвърждение на сбора от онези задължения, съществуващи в природата на човека и на Бога и в техните взаимоотношения, задължителни за всички епохи.”[36]

Главната презумпция на Дабни е очевидна: целият старозаветен граждански законов ред е мъртва буква, защото казусните закони вече не са юридически валидни. Неговата второстепенна презумпция е също очевидна: казусните закони не са заветно свързани с Декалога. Те са били просто временни постановления. Не е така обаче с Десетте Заповеди. “Следователно, всички принципи на правото, изявени или заложени в този Декалог, са валидни, не само за евреите, но и за всички хора и всички епохи. Те стоят изцяло над временните и позитивни предписания, които са били валидни само когато са били външно налагани.”[37] Той дори твърди, че Христовите думи в Матея 5:18 важат само за Десетте Заповеди: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине.”[38]

Това е бил етичният аргумент на християнските коментатори почти от самото начало. Без изключение такъв диспенсационалистичен етически аргумент лежи явно или скрито върху някаква версия на философията на естествения закон. Ако изоставите продължаващата юридическа власт на старозаветните казусни закони и техните санкции, трябва активно да възприемете или поне пасивно да приемете някоя друга гражданска законова структура да служи като юридическа база на обществото. Няма юридически вакуум. Или Божият открит закон е върховен в обществото, или е върховен обявеният закон на автономния човек. Няма трети избор. Когато християнинът отрече неразрушимата връзка между казусните закони и Десетте Заповеди, той трябва да се стреми да приложи “общите морални принципи” на Декалога в своето общество, за да осигури легитимност на “общия законов ред”. Но тогава той е принуден от неговата теория за естествения закон да защитава общите принципи на Декалога въз основа на техния общоприет авторитет сред всички “правилно мислещи” хора.

Тук има един голям проблем: в историята е имало толкова много неправилно мислещи тирани и общества. Християните са страдали от много от тях, обикновено мълчаливо, защото са били учени, че няма конкретни законови стандарти за праведност, на които да бъде основан един законен призив към Бога (например, в обща молитва чрез псалми за проклятие, като Псалм 83). Въпреки това християните отново и отново са прогласявали своята необяснима преданост към тази или онази хуманистична алтернатива на библейския обществен ред. Те обосновават тази преданост върху предполагаемата “естествена съобразеност” на законовия ред на техните общества към Декалога. Така теорията за естествения закон става многоцелева димна завеса за пасивното (или дори активното) възприемане от християните на конкретни обществени злини.

Проблемът на социалната реформа

Възприемането на философията на естествения закон неизбежно води към две възможни и наистина сбъдващи се злини. Първо, тя парализира законните усилия на християните да реформират обществото, защото отрича, че има конкретни библейски инструкции за социална реформа. Това е проклятието върху християнството на пиетистичната религия на бягството. Второ, тя дава възможност на хуманистичните реформатори да вербуват християните в един или друг опит за реформи, облечен в езика на Десетте Заповеди, но всъщност е вдъхновен от нарушители на завета и е предназначен да прокара техните цели. Това е проклятието върху християнството на религията на силата.

В християнската история не съществува по-добър пример за тези два процеса от успешното вербуване от унитарианците на евангелските християни в държавно-централизиращото аболиционистко движение.[39] Факт е, че квакерите са въвели теорията за аболиционизма още в периода 1755-75, десетилетия преди Унитарианската Църква въобще да се появи. Нежеланието на тринитарните американски християни да се подчинят на новозаветното учение относно незаконността на доживотното крепостно робство е позволило на унитарианците да отнемат инициативата на квакерите и да запалят евангелския морален огън през 1820-65, което от своя страна им е позволило да завземат цялата страна за унитарианския мироглед след 60-те години на 19 век.[40] Накратко, американските християни са пренебрегнали своите обществени отговорности, като са пренебрегнали моралното предизвикателство на квакерите относно крепостното робство (1760-1820), защото не са осъзнавали или признавали юридическата власт на Новия Завет по този въпрос.[41] В резултат са станали институционално и интелектуално подчинени на онези, които мразят християнството (1820-1865).

В същото време се наблюдава едно паралелно явление, с появата на държавната училищна система, друга унитарианска реформа в Съединените Щати. Спонсорираните от християнските данъкоплатци училища действуват на основата на враждебен мироглед.[42] Религията на бягството доведе до триумфа на религията на силата. Тя винаги води натам. Религията на господството винаги страда. Това поражение на религията на господството е времевата цел на вярващите в религията на силата и в религията на бягството, на Фараона и на заробените израилтяни. Те винаги искат Мойсей да си замине и да вземе със себе си и законите си.

Тези две зли последствия от теорията на естествения закон – бягството от обществена намеса и сътрудничеството на християни с нехристиянски социални реформатори – са били проклятието на теорията на естествения закон в продължение на две хилядолетия. Дабни би могъл да протестира докато царството дойде – или докато армията на Шърман дойде – срещу антиконституционалната идеология на северните аболиционисти,[43] но неговото посвещение към философията на естествения закон е подронило теологичната му защита. Той не е разбирал, че когато спазващият закона християнин възприеме враждебно отношение към казусните закони на Стария Завет, той задължително възприема благоприятно отношение към теорията на естествения закон, която неизбежно е философски хуманизъм: философия на общите презумпции, етика на общите презумпции и автономност на човека.[44] Диспенсационалистичният теолог и философ на естествения закон Норман Гайслер е просто по-откровен по отношение на това задължително двойно посвещение: срещу старозаветния закон и за философията на естествения закон.[45] (За нещастие и Корнилиъс Ван Тил, и Франсис Шефър са непоследователни в това отношение: те пренебрегват или отричат библейския закон, но в същото време официално отричат философията на естествения закон. Това е произвело голямо объркване сред техните потенциални последователи.)[46]

В продължение на два века хуманистите в Съединените Щати вербуват християнските евангелисти във видимо безкрайния поток на програмите за “спасение на света.” Хуманистите викат “Кръстете ни! Кръстете ни! . . . и моля насила си дайте даренията за нас.” В продължение на два века добронамерените християни дълбаят в портфейлите си, за да осигурят на бирниците средства за финансиране на серия от преполагаемо религиозно неутрални програми за социални реформи, създадени от месианската държава и ръководени от хуманистичните бюрократи. Финансираните от данъкоплатците и поучаващи еволюцията държавни училища са най-издържливият, ефективен и представителен пример за тази продължаваща заблуда. Без лъжливата подкрепяща доктрина за морално и интелектуално неутралния естествен закон не би било възможно за хуманистите да облекат тези антихристиянски програми в окъсаните тесни дрехи на общия морал.

“Нормална наука”

Нашите критици могат естествено да отговорят, “Добре, нека видим дали можеш да обясниш правдоподобно казусните закони. Нека видим как би ги приложил към днешните проблеми. Докажи или млъкни.” И тъй като не възнамерявам да млъкна, с тази книга “го доказвам.” Тази книга е подробно изследване на икономическите приложения на казусните закони в Изход. Тя не предлага велика хипотеза, нито дълбок прелом в библейската херменевтика. Тя е пример за това какво човек може да постигне, ако желае да прекара известно време разсъждавайки по конкретните елементи на библейския закон, сравнявайки своите заключения със съвременната наука в няколко области. За да напиша тази книга съм извършил подробно изследване на съвременната икономика, плюс поне бърз преглед на относително новата икономическа дисциплина право и икономика, плюс изследвания на юдаистката юриспруденция (Мишна и Талмуд), съвременна криминология, история на робството и екология. Аз считам тези усилия за базова интелектуална строителна дейност, или това, което Томас Кун нарича “нормална наука.”[47] Те не са в една и съща класация с преломни книги като Институтите на Библейския Закон на Ръшдуни,[48] с нейното новаторско проницание, че всеки един от казусните закони на Библията може да бъде вписан под една от Десетте Заповеди (дори и тази теза да е пресилена)[49] и която изследва широк обхват от теми – академични, културни, исторически и актуални. Средство за господство няма нито точността, нито твърдостта на апологетичната защита на Грег Бансен на библейския закон в Theonomy in Christian Ethics. Тя няма организационната сила на пет-точковия модел на завета на Рей Сътън.[50] Тя няма новаторските проникновения в библейските значения, които предлага “максималната” херменевтика на Джеймс Джордан.[51] Тя само се включва тихо в играта, опитвайки се да извлече икономически смисъл от детайлите на казусните закони.

Теономичната стратегия

Въпреки тези ограничения тази книга все пак е част от моята обща издателска стратегия. Ако читателят е впечатлен от моите заключения относно мъдростта и ползата, които казусните закони в Изход предлагат, той ще бъде привлечен към парадигмите на Християнските Реконструкционисти. Ако отхвърли парадигмите, тогава ще открие, че започва да пита себе си: “Защо изглежда, че казусните закони са приложими? Защо предишните християнски теолози са пренебрегвали казусните закони? Какво в техните теологични парадигми им е попречило да видят колко практически приложими са казусните закони?” Когато човек започне да си задава такива въпроси, той е вече близо до смяна в личните парадигми.

Докато не излезе в печат цяла серия от изследвания като това, брилянтността на гореспоменатите, променящи парадигмите теономични книги няма да успее да плени умовете на бъдещите поколения християни. Пробването на тортата е в яденето, казва старата поговорка; подобно, пробването на теономията е в нейните юридически приложения. Ако това, на което тази книга набляга по отношение на казусните закони в Изход, не е вярно – ако те не могат да бъдат прилагани плодотворно в новозаветните общества – тогава брилянтността на теономичната парадигма е като брилянтността на горящ храст, който бързо бива погълнат от огъня. Парадигмата би била дърво, слама и сено. Затова, макар че тази книга не е предназначена да променя парадигмите, тя е безспорно предназначена да потвърждава и да убеждава в парадигмите. Ако критиците не критикуват сериозно тази книга, те биха допринесли за каузата на теономистите, но ако я критикуват, без ефективно да дискредитират самите казусни закони, ще покажат себе си пред своите по-възприемчиви читатели като интелектуални слабаци.

Ето затова аз не очаквам тази книга да бъде широко обсъждана. Още повече, като се има предвид нейната големина. Един критик не може да излъже, че е направил преглед на книга върху казусните закони. Материята е твърде сложна. Критиците ще трябва действително да я прочетат, преди да я критикуват, нещо, което досега нашите критици не са желали да направят с предишните ни книги. Очаквам мълчанието да продължи. Това също е в наша полза. Словото се разпространява: нашите критици нямат отговор на нашата парадигма.

Да, това е дебела книга. Но, както Том 1 на Институтите на Библейския Закон на Ръшдуни, тази книга е разделена на поглъщаеми порции: стегнати параграфи и подпараграфи във всяка глава. За да направя нещата възможно най-лесни за читателя, аз съм я структурирал за лесен предварителен преглед и лесен преговор. Работете с нея така, както се яде слон: хапка по хапка. Дъвчете добре; понякога е твърда.

Последни думи към читателите и критиците

Ричард Бакстър, през 1678, изброява седем предсказуеми възражения срещу неговата Christian Directory. Чувствувам се принуден да изброя първите три отново, макар и без неговите конкретни отговори. (Не съм включил и неговия курсив.) Аз също много пъти съм чувал вариации на тези възражения.

Възражение I: “Вие вече сте написали твърде много Книги: Кой си мислите е толкова бездеен, та да ги прочете всичките?”

Възражение II: “Вашите Писания, различаващи се от общото мнение, вече са нанесли оскърбление на благочестивите.”

Възражение III: “Вие би трябвало да спрете за момент и да помислите върху оценките на други хора за вашите Писания, преди да ги разпространявате толкова прибързано.”[52]

И, в отговор, не мога да направя нищо по-добро, освен да завърша с обобщителния коментар на Бакстър. Наистина, ако трябваше да отправя предизвикателство към моите критици конкретно и към критиците на Християнската Реконструкция въобще, то би било това

И накрая, към моите свадливи Братя аз имам две молби, 1. Вместо своя безсъвестен, и все още нереформиран навик да злословят, да ми кажат в лицето моите грехове с убедителни доказателства и да не изкушават слушателите да си помислят че са завистливи; и 2. Това, което аз правя несъвършено, те да го направят по-добре; и да не бъдат такива, че нито те самите да служат трудолюбиво на Църквата, нито да позволяват на другите да го правят; и да не бъдат те самите подвластни на Безделие, нито да ме изкушават да бъда ленив слуга, който си губи времето; Защото не смея да застана пред Бога с такова обвинение; и да не се присъединяват към враговете и противниците на публикуването на Божието Слово.

А към Читателите моята молба е, 1. Каквото и да е в Количеството или Качеството на тази Книга, което е пречка за тяхното правилно вселенско покорство и за истински свят живот, да го пренебрегнат и отхвърлят; 2. Но това, което е наистина Наставляващо и Полезно, те прилежно да Изследват и Практикуват; И аз ги насърчавам чрез своето свидетелство, че чрез дълъг опит съм уверен, че тази ПРАКТИЧЕСКА РЕЛИГИЯ ще допринесе на Църквата, Държавата и Съвестта по-сигурен и по-установен Мир, отколкото свадливите Спорители, с всичките им претенции за Ортодоксалност и Ревност срещу Грешките заради Истината, някога ще принесат, или въобще някога са постигнали.

Прося вашето извинение за тази дълга Апология: живеем в Епоха, в която Възраженията не се прикриват и в която нашите най-големи и най-скъпи служения към Бога се налагат върху нас като наши най-големи грехове; и в която аз изведнъж бивам обвинен за Съвестта да върша едно нещо, а и другите да бъдат обвинявани за това: Да бъда наистина

Най-безполезен Слуга на такъв добър Господар.