Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение В

ИЗМАМАТА НА ВИСШАТА КРИТИКА

Защото, ако вярвахте на Мойсей, бихте повярвали и на Мен; понеже той за Мен писа. Но ако не вярвате на неговите писания, как ще повярвате на Моите думи? (Йоана 5:46-47).

Не само евреите са тези, които отказват да приемат на сериозно тези думи; същото прави огромното мнозинство от онези, които завършват теологичните семинарии днес. С малко изключения, преподавателският състав в семинариите е съставен от професори по литература, вместо от професори по Христос. Те са възприели възглед върху Библията, който казва, че библейските текстове разкриват чудовищни грешки от страна на авторите и редакторите на Библията. Критиците разглеждат Библията като пълна с митове книга. Тези скептици от класната стая и техните интелектуални предшественици са се трудили в продължение на повече от век, за да унищожат увереността на християните в точността на Библията. Тяхната лична цел, над всички други цели, е да избягнат крайния съд на Бога, който ясно е открил Себе Си. Те утешават себе си, докато разстройват своите вярващи в Библията студенти с този силогизъм: “Без вечна Библия няма вечен закон; без вечен закон няма вечен съд.” Но тази липса на Божия съд трябва да бъде потвърдена и по отношение на историята; висшата критика на Библията играе роля и в тази догма.

Няма съмнение, че успешната атака срещу християнството в края на деветнадесети век идва от два източника: дарвинизма и висшата критика на Библията. Първото бива изнесено предимно от германските университети. Християнският Запад е бил под партизанската атака на немските учени в продължение на два века. Прусите въвеждат държавните детски градини и докторската научна степен, две от най-коварните открития на съвременния свят. (Одобрявам наблюдението на литературния критик Едмънд Уилсън относно абсурдността на подтисническата система на докторските степени. Светът би бил далеч по-добър днес, “ако, по време на Първата Световна война, когато преименувахме нашите хамбургери на солзбъри стек и нашето кисело зеле на либърти кебидж,* бяхме решили да я [системата на докторски степени - бел.прев.] изхвърлим като германска мерзост.”)[1]

Академичната висша критика на Библията е процъфтяла до своята зрялост в същия европейски ъгъл на академичния свят. Тя е била въведена най-успешно от интелектуално дисциплинираните германски учени през деветнадесети век. Тези хора са били посветили себе си на унищожаването на здравото християнско учение. Тяхната главна цел е била да открият дефекти в съществуващите текстове на Писанието, както и да открият вътрешна непоследователност в цялостното послание на Библията. Тази стратегия е била предназначена на подкопае вярата на християнския свят в някакъв вечен стандарт за праведност. Висшата критика е била духовното наследство от Просвещението, както един от нейните духовни наследници честно си признава: “Рационалистичното Просвещение радикализира претенциите на разума и историята; в резултат то поставя претенциите на религията извън областта на разума. В това разделение ортодоксалната теология губи своите основи в историята. Съюзът на разума с историята е тържествувал сред образованите – включително теолозите – и е премахнал основата на епистемологията на здравото учение.”[2]

Война за английската цивилизация

Това, което обаче обикновено не се знае, е, че висшата критика на Библията произхожда от англоговорящия свят. Английският деизъм, а не германските учени, е положил интелектуалната основа на съвременната висша критика. Дори преди деизма, определени елементи на критичната атака срещу Библията, особено срещу Стария Завет, са започнали с хуманизма на Ренесанса.[3] Р. К. Харисън проследява идеята, че Петокнижието е било събрано от Мойсей от далеч по-ранни източници, назад до политическия философ от средата на седемнадесети век Томас Хобс.[4]

Едгар Кренц е ентусиазиран защитник на висшата критика срещу това, което той описва като “страх на догматичната църква от промяната, страх от загуба на основата на сигурността на вярата и страх от задаване на въпроси в областта на авторитета.”[5] Той също определя английския деизъм като източник на това интелектуално откритие. “Деистите през осемнадесети век са се отнасяли към Библията свободно, когато тя, според тяхното мнение, не е съвпадала с разума. Например, те са твърдели, че Исая е съставена книга, евангелията са противоречиви, а апостолите често не са надеждни.”[6]

Атаката на деистите срещу божествения авторитет на Библията не е била просто продукт на упорити научни изследвания. Тя е била тясно свързана с враждуващите обществени и интелектуални движения от онова време. Наблюденията на Джеймс Бар са много важни за разбирането на корените на висшата критика и също и за разбирането на съживлението на библейския литерализъм (или буквализъм – бел.прев.) като обществена сила в Съединените Щати, особено след 1960. Връзката между обществената дейност и библейската херменевтика е била пропусната от много историци. Бар, следвайки Ревънтлоу, не прави тази грешка:

Църквата и държавата са формирали единна среда и политическите и теологичните въпроси са били смятани за взаимозависими. Въпросите относно властта и законността са почивали в голяма степен върху екзегетични и тълкувателни идеи. В това Старият Завет – специалността на самия Ревънтлоу – е бил от първостепенна важност. Дори ако Новият Завет е бил документът на най-ранното християнство, начинът, по който другият сборник от книги е формирал една още по-стара възраст, Стария Завет, е бил свързан с него. Защото именно Старият Завет, както изглежда, е давал ръководство за царя и държавата, за общност, организирана според божествените повеления, за правото и собствеността, за войната, за ритуала и церемонията, за свещеничеството, приемствеността и наследството. Всичко това е било спорна област от Реформацията до сега: тъй като това са били спорни въпроси в църквата и държавата, те са формирали дълбоки разлики в библейското тълкуване. Именно защото Библията се е смятала от всички страни за авторитетна, тя е стимулирала нови схващания за своето естество. Именно защото хората са търсели отговори на житейските и обществените проблеми, както на проблемите на мисълта и вярата, Библията е стимулирала ‘критични’ модели на разбирането на самата себе си.[7]

Същността на атаката на английския деизъм срещу християнското здраво учение е била неговата вяра в Нютоновия естествен закон и враждебността към старозаветния закон и старозаветното пророчество. “Ако някой можеше да отпише Стария Завет като свидетелство за една предхристиянска религия и да потвърди Новия Завет по някакъв друг начин (напр. чрез неговата съобразеност със закона на природата), християнството пак ще може да бъде защитавано, макар и като педагогическо средство за моралното просвещение на човечеството.”[8] След като отричането на неразделното единство на Библията е станало общоприето, следващата стъпка е била лесна: отричането на нуждата от непогрешим Нов Завет за християнството.

Ревънтлоу дава свидетелства за политическите страни на войната за и против непогрешимостта на Библията. Той дава над 400 страници текст и 200 страници от пояснителни бележки, за да покаже, заедно със свързаните теми, че “политическата мисъл на шестнадесети, седемнадесети и осемнадесети век непрекъснато е търсела своите модели и аргументи вътре в Библията и подходът на всеки конкретен мислител дава истинския критерий за аналогиите, прокарани между възстановения библейски модел и принципите, които са били нормативни за формирането на обществото през онова време.”[9] Деистите за започнали своята война срещу Стария Завет в опит да заменят библейския закон с естествения закон. Всеки, който не разбира етичното естество на този интелектуален конфликт, не разбира историята на висшата критика на Библията. Атаката срещу Стария Завет е била основна част от възхода на съвременната хуманистична цивилизация.

Само в резултат от атаката на деистите срещу авторитета на Писанието (приготовленията за която са били направени, макар и срещу техните собствени намерения, от либералите Лок и Нютон), атака, която те провеждат стъпка по стъпка, наследството от античността във формата на естествения закон и стоическата мисъл, което от късното Средновековие е формирало общата основа на мисленето въпреки всички промени на теологичната и философската посока, става единственият безспорен критерий. Това е произвело един същностно нов етап както в историята на идеите, така и в английското общество. Тази позиция вече съдържа корените на своя собствен провал, а именно, че последователното развитие на епистемологичните принципи на Лок и Бъркли от Хюм скоро показва, че нейните основни презумпции са неиздържани. Обаче, останали са две необратими и конкретни помени, които са се появили заедно с нея: Библията е изгубила своето значение за философската мисъл и за теоретичните основи на политическите идеали, и етичният рационализъм (с нова основа в Кантовата критика) се оказва една от силите, формиращи съвременния период, за който може да се каже, че започва едва в този момент.[10]

Ревънтлоу показва, че висшата критика е загубила важността си след Втората Световна война. В периода непосредствено след войната критиката на Библията е била важна характеристика на протестантските колежи и семинарии. Вече не е така. “Като се има предвид преобладаващата загриженост за настоящето и неговите като че ли спешни практически проблеми, които изискват почти изключително внимание,” пише той, “историческата критика и екзегетиката се оказват в голяма степен маловажни.”[11]

Погребване на мъртвите

Защо тогава да посвещавам приложение на тази тема? Заради един паралелен процес: докато съвременният хуманизъм видимо започва да се разпада, завличайки със себе си съвременната либерална теология, вътре в евангелския свят има възстановяване на интереса към проблемите на реалния свят, които най-добре биват обобщени под общото заглавие “християнски мироглед.” Скритият дуализъм на съвременния фундаментализъм – Стар Завет срещу Нов Завет, закон срещу благодат, буква срещу дух, църква срещу държава, Израел срещу църквата, вечност срещу история, сърце срещу разум, господство срещу грабване, общество срещу царство – вече е или напълно дискредитиран или поне е сериозно критикуван от хора вътре в лагера.[12] Възстановяването от християнския свят на видението за етично единство, за цялостен мироглед, е основно за всяка действуваща стратегия за християнска реконструкция. В този интелектуален и емоционален процес на възстановяване на изгубеното единство на видението на християнството ние сме длъжни да се върнем към първоначалния източник на проблема: загубата в хората на вяра в единството на Божието слово.

Има един стар политически лозунг, “Не можеш да биеш нещо с нищо.” През целия двадесети век християнският свят се оказва в положение на воюване срещу нещо – самоуверения хуманизъм – с нищо: философия на етичен дуализъм, някакъв вид християнски гностицизъм.[13] Това е било очевидно за всеки след “маймунския” процес срещу Скоупс през 1925.[14] (В ранната църква тази дуалистична философия, която е противопоставяла Стария Завет на Новия Завет е била правилно определена от църквата като еретична: марсионството.) Но сега ролите са били обърнати. Едва след убийството на Джон Кенеди през ноември 1963 западният хуманизъм постепенно изгуби както своето видение, така и своята увереност за успех.[15] Подобна загуба на увереност се появи и в средата на 80-те зад Желязната и Бамбуковата Завеси. Скритият и неизбежен дуализъм на цялата пост-Кантова мисъл – факт срещу смисъл, наука срещу етика, феноменално срещу номенално[16] – се превърна в нарастващ интелектуален проблем след 80-те години на 19 век и той не можеше, както Хъмпти Дъмпти, да бъде върнат обратно.[17] Обществените и политическите последствия от тази интелектуална дезориентация станаха ясни за повечето обществени наблюдатели след 1963. В същото време появата на презумптивната апологетика на Ван Тил в средата на 40-те,[18] съживлението на библейския креационизъм след 1960[19] и предхождащото ги възстановяване на пуританското видение за земната победа на Божието царство се обединиха, за да произведат една нова интелектуална перспектива: християнската реконструкция.

Съществено важно за това обръщане беше възстановяването на увереността в християните в надеждността на цялата Библия. Пред тях е представено нарастващо количество доказателства, че дарвинизмът е измама. Време е те да осъзнаят, че висшата критика на Библията е дори още по-стара измама, макар и свързана философски с дарвинизма.

Техниките на висшата критика

“Нисша критика” е техническото литературно упражнение по определяне на това кои от същестуващите древни ръкописи на Библията са авторитетни и следователно принадлежат на канона на Писанието. Висшата критика, използваща подобни техники за анализ и увличайки се налудничаво в този процес, твърди, че нищо в библейския канон не е това, което изглежда, че Богът Създател не е вдъхновявал пряко или уникално нищо от него и че книжниците, които са събрали неговите съставни части векове след събитията, са били жалки простаци, които не са можели да следват логиката на който и да е аргумент, или да напишат едно име по същия начин в продължение на три последователни страници, или дори да подражават на стила на предишния простак, който пръв е измислил някакъв въображаем разказ и го е включил в по-ранен ръкопис. Всички тези “открития” се постигат чрез предполагаемо точни литературни техники.

Тези текстуални критици гледат на Библията като на роман и затова прилагат към изучаването на Библията техниките, които се използват в литературните критики на художествената литература. Отново, нека цитирам коментара на Уилсън за абсурдността на тези техники, когато биват прилагани към романите, да не говорим за Библията. Той говори за едно издание на Мраморният фавън на Хоторн, редактирано от специалиста по елизабетинска библиография от Вирджинския Университет, Фредсън Бауърс. Той не щади г-н Бауърс.

Но четвъртият том на изданието за стогодишния юбилей на трудовете на Натаниъл Хоторн, което съдържа само Мраморният фавън, е шедьовърът на лошото книгоиздаване на MLA. Претеглих го: то тежи девет фунта. Размерите му са 9 х 61/8 инча и 23/8 инча дебело. . . . Мраморният фавън, тъй като е труд главно на г-н Бауърс, въплъщава духа на г-н Бауърс както никой друг тези томове не го прави. От неговите 610 страници, 467-те страници на Хоторн биват уравновесени от 89 страници “Въведение към текста” и 143 страници “Бележки към текста.” Преди въведението към текста има и 44 страници историческо въведение. В тези въведения ни се казва, в съответствие с формулата на MLA, че, в процеса на писане на книгата авторът, както белетристите често правят, е променил имената на някои от героите; и че много от описанията в него – както е отбелязано, също честа практика – са били взети от неговите италиански тетрадки. Тази информация не буди какъвто и да е интерес. Нито е много интересно да научим, че съпругата на Хоторн е поправила някои неточности в римските описания и освен това от време на време е давала някои предложения, които Хоторн не винаги е приемал. Очевидно е било изпитание за г-н Бауърс да открие, че в оригиналните ръкописи авторът е бил толкова неразумен както обикновено да прави своите промени като “изтрива с пръст докато мастилото е още мокро и да пише върху същото място.” Но местата, където се намират тези петна са внимателно отбелязани и изброени. (На мен ми изглежда, че цялата тази процедура би срещнала непреодолимо препятствие, когато не са останали поправени свидетелства, които показват поправките от автора.)[20]

Тогава Уилсън задава очевидния въпрос: “И така, каква възможна ценност представляват тези 276 страници? Със сигурност те биха били ценни само за облагодетелствуването на една много малка група от вманиачени библиографи.” Той заключава, “Неограничената алчност за такъв литературен боклук от страна на университетите е белег за академичното педантство, в което е заседнала американската литература.”[21]

Всичко това е едновременно правилно и забавно. Но същите тези техники на литературна и текстова критика, приложени към библейските текстове от вманиачени германски педанти и техните по-малки англо-американски подражатели, в продължение на повече от един век са подкопавали вярата на хората по целия свят в цялостта на Библията.[22]

Критика на текстуалната критика

Методите, използвани от висшите критици, са кръгови: те използват възстановените литературни текстове на своите колеги, за да възстановят библейското минало, а след това използват своето собствено възстановено библейско минало, за да възстановят библейските текстове. Академичната игра продължава, значейки нищо освен суетни цели, с които могат да се занимават само умовете на много тъпи хора.

Тези литературни техники са много сложни, но в същото време удивително просташки претенциозни. Практикуващите ги имат еднакво мнение по твърде малко неща; те не достигат да никакви възможни за проверяване заключения; и техните задължителни техники поглъщат извънредни количества от време, за да бъдат научени. Либералният изследовател на Библията Калъм Кармайкъл го казва твърде меко, когато предупреждава своите читатели: “Историческата и литературна критика е безспорно полезна, когато се работи с древни източници, но тя не само има своите ограничения, но понякога води на никъде. Едно явно ограничение в нейното прилагане към по-голямата част от библейския материал е, че хипотетичните исторически резултати не могат да бъдат подкрепени с веществени доказателства. Спекулативният характер на повечето такива резултати лесно бива пренебрегнат, защото историческият метод е толкова дълбоко заровен в научни подходи. Отстрани можем лесно да видим колко е неустойчив историческият метод. . . . Тази процедура е обезсърчаваща, скучна за четене, трудна за следване и до голяма степен илюзорна, като се имат предвид оскъдността на резултатите и въображаемите исторически реалности, пръснати тук и там в големи отрязъци от време. Нейната най-подтискаща характеристика без съмнение е неумишленото подценяване на интелигентността на законодателя, който е отговорен за представянето на дадения ни материал. Е. М. Форстър, впечатлен от грубостта, с която се отнасяме към миналото, приписва това отношение на факта, че онези, които са живяли тогава, са мъртви и не могат да възкръснат и да протестират.”[23]

Той е твърде любезен. “Подценяването на интелигентността на законодателя, който е отговорен за представянето на дадения ни материал” от страна на учените е напълно умишлено, защото този Законодател е Всемогъщият Бог, който ще съди всеки човек в съдния ден. Висшите критици са решени да отрекат, че съществува такъв космически Законодател, и правят най-доброто, което могат, за да направят Неговите закони да изглеждат като несвързан сборник от частични и противоречащи си изявления, юридическа бъркотия, съставена от група редактори, които очевидно не са можели ясно да запомнят нищо нищо от това, което е написано в текста пред тях, отстоящо на три реда назад или напред. По някакъв начин тези заблудителни древни познавачи на езика и на текстуалните загадки не са можели да следват последователно никой аргумент, нито да помнят сюжетната линия дори на разказ, не по-дълъг от една страница. Техните непохватни опити да ревизират древните текстове, за да съответствуват на собствените им съвременни цели, са толкова зле подредени, че са успели само така да изкривят текста, че никой внимателен читател да не може да повярва, че Бог е открил Петокнижието на един човек, Мойсей.

Не Петокнижието е това, което е разчленено. Не хипотетичните “по-късни съставители” са тези, които не са можели да подредят нещата в ума си. Това се отнася по-скоро за платената професионална армия от висши критици. Подкрепям коментара на К. С. Луис, като познавач на средновековната и ранната съвременна английска литература, относно способността на текстуалните критици да разбират техните текстове: “Тези хора искат от мен да вярвам, че те могат да четат между редовете на старите текстове; свидетелството е тяхната очевидна неспособност да четат (в какъвто и да е смисъл) самите редове. Те претендират, че могат да видят папратова спора, а всъщност не могат да видят слон на десет метра разстояние в ясен ден.”[24]

Отстъпници-лъжци

Висшите критици представят Библията като зле скроена смесица от лъжи и митове, а след това допълнително влошават нещата, като твърдят, че тяхната отнемаща престижа на Библията дейност по някакъв начин издига нашия възглед за Библията. Например, международно уважавания (за нещастие) изследовател на Библията Г. Ърнест Райт и неговият съавтор твърдят, че в Библията, “Това, което е важно, е какво този велик Господ е направил.”[25] Но в момента, в който някой зададе очевидния въпрос, “Какво точно е направил Бог?” авторите тичат към прикритието на символизма и предполагаемия мит, за да избягат от подробното описание на Библията за това, което Бог е направил:

Това ни дава една нишка за нашето разбиране на предисторическия материал, запазен в Битие 1-11. Тези предания произхождат още от мрачната и невъзстановима история на Израел; те са популярните предания на един народ, предания, които отчасти произхождат от пред-ханаанска и северномесопотамска основа. По тази причина тук има малко място за обективна история. Вместо това ние сме изправени пред въпроса защо са били написани старите предания. Каква е била целта на авторите, които са ги запазили за нас?[26]

Забележете промяната в техния аргумент. От една страна те ни казват, че Библията е историческа книга, уникална в древния свят. Възгледът на Библията за Бога лежи изцяло върху това, което Бог е направил в историята. Но когато разглеждат ключовите глави, които описват сътворението на вселената и Падението на човека, както и Ноевия потоп и Вавеловата кула, авторите незабавно преместват своя фокус настрани от това, което Библията казва относно Бога; те насочват вниманието си върху това, което евреите по-късно са вярвали относно Бога. Тяхното внимание се премества от Бога към човека. Това е същността на хуманизма. Всъщност, тяхното внимание от самото начало е било насочено не към Бога, а към човека – автономния човек.

Хуманистичният учен настоява, че той не може да разглежда Бога, който не е обективен факт от историята, която може да се изследва. Можем да разглеждаме само записаните мисли на хората относно Бога, които са обективни факти от историята, която може да бъде изследвана. Ван Тил обобщава този хуманистичен импулс: “Хората се надяват да открият в едно изследване на религиозното съзнание нещо, което никога преди не е било откривано. Те се надяват да открият какво религията наистина е. Отправя се претенцията, че сега за първи път религията наистина бива изследвана отвътре.”[27] Религиозното съзнание на човека, а не действията на Бога, става определящо в историята. Райт и Фулър би трябвало да озаглавят книгата си Книга за оцелелите ранни писания на две религиозни групи, юдаизма и християнството, относно действията на един Бог, който всъщност не взаимодействува с историята. Разбира се, ако го бяха направили, тяхната академична шарада щеше да е очевидна от самото начало.

Историческото възкресение и крайния съд

Не само сътворението на човека и последващото го отпадане от благодатта трябва да бъдат дискретно покрити с покривалото на хипотетично обективната история; същото трябва да стане и с възкресението на Христос. И грехът, и изкуплението трябва да бъдат разглеждани извън библейското откровение, защото ако бъде прието на сериозно описанието на Библията за греха и изкуплението, тогава въпросът за Божия краен съд отново става фундаментален проблем. Това е проблемът, който автономният човек повече от всичко желае да избегне. Затова възкресението бива прехвърлено към митичното минало и авторите отново се съсредоточават върху това, което една малка група от хора са мислели относно това неисторическо събитие.

Накрая, какво да кажем за възкресението на Христос, както е описано в Новия Завет? То не може да бъде обективен факт от историята в същия смисъл както разпъването на Христос. Второто е било факт, достъпен за всички хора като реално събитие, и езически писатели като Тацит и Йосиф Флавий могат да говорят за него. Но в самия Нов Завет събитието-на-вяра на възкресението е било прието само от хората на вярата. Христос като възкресен не е бил видян от всички, а само от някои. Така възкресението е било реалност за хората във вътрешния кръг на учениците и апостолите. Това не е област, в която историкът може да действува. Фактите, достъпни за всички хора, са единствените данни, с които можем да работим, а фактите, достъпни само за ума на малко хора, не са обективна история в смисъла, в който историкът разбира това понятие.[28]

Те правят разлика между “реалното събитие” на разпъването и “събитието-на-вяра” на възкресението, което е било събитие от съвсем различен характер. Само “фактите достъпни за всички хора” – тоест фактите, които по самото си естество са можели да бъдат видяни от всички хора – са “реални събития.” Това означава, че възкресението по някакъв начин не е било факт, който по принцип всички хора са можели да видят и да потвърдят по същия начин, по който са можели да видят и да потвърдят възкресението. С други думи, възкресението не е било “реално събитие,” макар че пресметливите лъжци, които са писали The Book of the Acts of God, са твърде мъдри да го кажат направо, от страх да не се издадат. Те твърдят, че така възкресението не е било обективно историческо събитие, не е било “обективен факт от историята.”[29]

Библията ни казва друго. Фактът на възкресението на Христос е бил достатъчно обективен, за да може Павел да се позове на него като общоизвестен факт, когато се защитава в съда на цар Агрипа: “Защо да се мисли между вас нещо не за вярване, че Бог възкресява мъртвите?” (Деян. 26:8). Той продължава, като напомня на скептично настроения Фест: “Защото царят, на когото говоря смело, знае за това; понеже съм убеден, че нищо от това не е скрито за него, защото то не е станало в някой ъгъл” (Деян. 26:26). И когато Павел завършва, Агрипа му казва: “С малко да ме убедиш да стана християнин!” (Деян. 26:28). Но висшите критици не са дори и малко убедени. Те виждат своята по човешки възложена задача да объркат християните относно надеждността на ортодоксалната вяра, както и да объркат християните, които биха могли да бъдат убедени.

Нова терминология

И така, критиците въвеждат нова терминология, за да могат по-добре да объркват разбиранията на своите читатели. Например, следвайки протестантския пророк на Имануел Кант, Карл Барт, те заместват решаващата и обвиняваща дума факт с гротексната, пълна с тирета дума събитие-на-вяра. “Следователно трябва да гледаме на възкресението в Новия Завет като на събитие-на-вяра, за разлика от другите събития, което обаче е реално за християнската общност. То свидетелствува за знанието, че Христос е жив, не мъртъв. Живият Христос е известен като глава на църквата; и Неговата власт е реална. Процесът, начинът на преход на Христос от смъртта към жива глава на новата общност, и езикът, използван за описване на този преход (‘възкресен на третия ден,’ ‘възнесение,’ ‘издигна се,’ ‘седящ от дясната страна на Бога’) – това са продукти на ситуацията. Те са времевият език на християните от първи век. За нас те са символи на дълбока истина и нищо повече, макар и да са символи, които е трудно да бъдат преведени.”[30]

Разбира се, че това са трудни за превеждане символи, тоест трудни за превеждане на историческите категории, приемливи за либералния хуманизъм, защото ”възкресен на третия ден” и “възнесе се” са означавали точно същото нещо за християнина през първи век, каквото означават и днес. Тези отиващи към ада учени отстъпници страдат от проблема, от който страдаше Феликс, когато чу благовестието от Павел, страх, защото Феликс се уплаши (Деян. 24:25). Те искат да избягнат да мислят за посланието на Библията за спасение, защото то също е послание за неизбежния краен съд на Бога. Библейското послание за спасението е единствената алтернатива на библейското послание за вечното мъчение.[31]

Висшите критици са станали върховните производители на митове, като заявяват съществуването на съвкупност от висши идеали, които по някакъв начин са свързани с библейските митове (т.е. измами). След като кажат на читателя, че първите глави на Битие не са исторически, а само символични, авторите ни уверяват относно разказа за падението на Адам: “Но нека не се заблуждаваме от простата разказна форма на представянето. Величието на този разказ е в неговото проникновение за вътрешната природа на човека и в простотата, с която той представя това проникновение.”[32] Те първо представят доказателство, което, ако е вярно, всеки разумен читател – т.е. всеки висш критик без докторска степен – веднага би осъзнал като свидетелство, че Библията е гигантска измама, а след това говорят като че ли това “ново, подобрено” разбиране за Библията ще доведе обществото до висши идеали и морална праведност. Те са класически примери на описанието от К. С. Луис на съвременното хуманистично общество: “С някаква ужасяваща простота ние премахваме органа и искаме неговото действие. Правим хора без дробове и очакваме от тях добродетелност и инициатива. Подиграваме се на честта и след това биваме шокирани, когато открием сред себе си предатели. Кастрираме и след това искаме от кастрираното животно да дава плод.”[33]

Това, в което висшите критици искат от нас да повярваме, е светът според Имануел Кант, диалектически свят, съставен от два напълно отделени светове: феноменалният свят на историческите факти – лишени от смисъл исторически факти извън човешкото тълкуване за тях – и извънисторическият номенален свят на човешкото мислене – същностно безвремево, непознавателно мислене – който е напълно отделен от феноменалния свят на измеримата причина и следствие.[34] Автономният човек стои като пресечна точка на тези два диалектически свята и по някакъв начин създава смисъл за себе си. На Бога се отдава почит само като непознатия бог на гърците (Деян. 17:23), и дори по-лошо, като същностно непознаваем бог. Един непознаваем бог е единственият бог, приемлив за съвременния човек, защото се предполага, че един непознаваем бог няма да доведе краен съд върху същностно неосведоменото и неспособно да бъде осведомено човечество. Не трябва никога да забравяме: главната цел на самопровъзгласения автономен човек е да избегне Божия краен съд. Така, за да избягнат този съд, висшите критици изплитат мрежа от помпозни словотворения, за които се надяват и се молят – е, поне се надяват – че ще ги защитят от вечните последствия от техния бунт против Бога.

Кой е измамникът?

Нашите автори задават три риторични въпроса и след това дават като отговор на своите злочести читатели купа с блудкав умствен буламач. Първо, въпросите: “Но винаги съществува върховния скрит въпрос: Истинна ли е Библията? Кое е истина и кое е само символично? Не мога ли да имам нещо, което е абсолютно сигурно?” Тогава следва буламачът: “Отговорът трябва да бъде, че символът е истината. Нямаме друга истина. Знаем, че това не е буквална истина, но знаем, че библейският сюжет е отношението между непознатото безгранично и нас самите тук и сега. Не може да се начертае точна разделителна линия между върховната реалност и поетичния символ, защото Бог не ни е направил неограничени.”[35] Накратко, те твърдят, че тъй като аз не съм неограничен, и следователно не съм Бог, няма нужда да се боя от един неограничен Бог, защото самата моя ограниченост ме възпрепятствува от познаване на Бога. На което Павел отговори преди много векове:

Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората, които препятствуват истината чрез неправда. Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че хората остават без извинение (Рим. 1:18-20).

Не е възможно Библията на висшите критици да е това, което тя ясно казва, че е: откритото Слово на Създателя и Съдията на вселената. И така, тъй като Библията не е наистина това, което тя казва, че е, тогава тя трябва да е измама. Веднъж като същностното, макар и учтиво незаявено обвинение в измама бъде отправено, тогава възниква въпросът: Кой е истинският измамник, Бог или висшия критик? Не трябва да има съмнение в ума ни: литературният критик е съчинителя на митове. Литературната висша критика на Библията е измама. Никое друго твърдение не е истина. Тя е измама, лъжа, отричане, че Божието слово е това, което то казва, че е.[36] Висшата критика почива на презумпцията, че всеки морал е относителен за историческото време и място и че законите на Библията, един строго исторически човешки документ, са също относителни.[37] Тя отрича единството и моралната цялост на Библията.

Текстуалната неопределеност е равна на етична неопределеност

Истинският мотив на висшата критика е етичен. Това също е твърдението на Ван Тил: проблемът на нарушаващия завета човек не е липсата на познание относно Бога; той всъщност е неговата липса на покорство към Бога. Висшите критици се стремят да объркат хората, като направят неясни универсалните етични изисквания на Божието свято слово. Ако те са прави, тогава не може да има краен съд, защото Божиите санкции изискват Божиите вечни постановления. За да бъде отречен Божият съд, Неговите постановления трябва да бъдат приети за несвързани, неясни и ограничени до индивидуалната съвест, а не свързани, ясни и универсални за цялото човешко съзнание.

Карл Барт е бил защитник на точно такава радикално индивидуална етика, етика, която е съответствувала на неговата теза за радикално диалектическа, несвързана, отричаща конкретната изповед на вяра среща между Бога и човека – номенална среща извън природата и историята. Той отрича като “незащитима” презумпцията за универсалността на Божиите етични заповеди, защото “Божията заповед . . . е винаги индивидуална заповед за поведението на конкретен човек, в конкретен момент и в конкретна ситуация. . . .”[38] Накратко, на основата на това, което Барт казва, не може да има открита от Бога вечна християнска етика, нито граждански постановления, които се съобразяват с непроменими библейски принципи. Предполага се, че постановленията и изповедите на вярата са само човешки въведения, а не правилни човешки отговори на непроменимото и надеждно откровение на Бога за Него Самия в един вдъхновен от Бога исторически документ. По този начин Барт прогласява триумфа на Кантовия извънисторически свят на случайността над Кантовия феноменален исторически свят на научно предсказуемите причина и следствие, всичко в името на висшата етика и висшите критически проникновения. Това е твърдението на Барт за тържеството на историческия и етичен релативизъм над Библията. Това е било неговото обявяване на тържеството на нарушаващия завета човек над Бога и, преди всичко, над крайния съд. Автономният човек се стреми да наложи своите времеви присъди върху Бога като отрича историческата валидност на откровението на Бога за Него Самия. Това, разбира се, е именно което Адам се опита да направи в градината, като яде от забранения плод, протиповоставяйки се на Божието изрично откровение. Резултатите са еднакво предсказуеми.

Вечни стандарти за вечен съд

Един праведен Бог, който съди хората във вечността, го прави само на основата на единна етична система. Само защото етичните стандарти никога не се променят, наказанието никога не се променя. Ако текстовете не са етично единни, тогава за човека няма заплаха от Бога на Библията. Следователно, “главната директива” на висшата критика е потвърди липсата на единство в Библията. Това е действуващата презумпция на “висшия” критик, когато той започне да изследва Библията.

Той възприема един процес с пет стъпки. Първо, той приема, че книгите на Библията са текстово объркани. Второ, той се опитва да докаже, че книгите на Библията са текстово объркани. Трето, той приема, че чрез творческо създаване на митове той самият може да произведе смислено възстановяване на това, което древните автори (“редактори”) всъщност са искали да съобщят на цялото човечество, въпреки краткосрочните цели на всеки един от тях за политическо или бюрократично манипулиране. Четвърто, той се опитва да представи едно “по-дълбоко” послание за съвременния човек, което надхвърля обърканите, за нещастие, текстове на Библията. Накрая, висшият критик ни предлага своята версия за истинското трансцендентно етично единство на Библията. По някакъв начин това новооткрито етично единство винаги в крайна сметка звучи като политическия манифест за социална демокрация на поредното десетилетие, или изглежда като марксизъм.

Едно добро изявление на тази действуваща презумпция за текстуална раздробеност е забележката на Хоулдън, че “Строго погледнато, няма такова нещо като ‘тайна на Новия Завет’. . . . Само ако пренебрегнем индивидуалността на всичко, като мисъл и изразяване, можем да получим някакво единно описание. . . . Не може да има първоначална презумпция за хармония.”[39] И така, предполага се, че е незаконно да говорим за “тайната на Новия Завет.” Тогава, какво да кажем за небесния Автор на Новия Завет? Защо да не решим уравнението като “тайна = Бог”? Съжалявам, казва неявно Хоулдън, не можем да започнем с такова допускане. Добре, тогава, какво да кажем за “граматиката на Новия Завет”? Ще положим “тайна = граматика.” Тогава Хоулдън мълчи, както подобава на човек, който тайно е отрекъл граматичната свързаност на новозаветния гръцки език. Ако той последва логиката на своето твърдение, гръцката граматика изчезва, а с нея и граматиката въобще. Свързаността на вселената на рационалното изучаване изчезва, да не споменаваме свързаността на самата вселена. Веднъж като започнете да играете такива словесни игри, тяхната вътрешна противоречивост поглъща вашата собствена прехвалена неутрална наука.

Обратно на г-н Хоулдън, ние трябва да започнем нашето изучаване на Библията (и всяко друго изучаване) с презумпцията за самодостатъчното онтологично Триединство на Бога и Неговото сътворение на вселената от нищо. Трябва да започнем с разделението Създател-създание, както Ван Тил твърди през цялата си кариера. Трябва да започнем с допускането за единството и хармонията на описанието на Бога за Него Самия в Божието слово, Библията. Ако не започнем с тази съвкупност от презумпции, ние ще се окажем толкова интелектуално безсилни, както и учените висши критици на Библията, които се затрудняват да намерят смисъла на кое да е нещо.

Висшите критици винаги са нащрек за каква да е следа на отклонение от партийната линия относно етичния релативизъм. Ханс Йохен Бьокер критикува послеписа на друг немски учен, Х. -Д. Бракер. Хер Доктор Бракер извършва един академичен гаф, като заключава през 1962, че “законът на Израел превъзхожда другите три [вавилонския, хетейския и асирийския] в своята етична чистота и своята хуманност.” Такова заключение е “силно подозрително,” уверява Хер Доктор Бьокер своите читатели.[40] Защо това заключение да е “силно подозрително”? Защото то нарушава предполагаемата академична неутралност и етичния релативизъм на съвременната наука,особено на съвременната библейска наука.

Младите учени биват дискретно осведомени още в началото на своята академична кариера като студенти, че те винаги трябва да започват с презумпцията, че всички религиозни вярвания са равнопоставени (освен фундаментализмът, който поучава непогрешима Библия), всички политически системи са равнопоставени (освен тази на нацистка Германия, разбира се, предимно защото нацистите загубиха войната, и тази на Южна Африка, която не е основана на политиката на черна Африка: “един човек, един глас, само един път”) и всички народи са равнопоставени (освен Съединените Щати, които понякога дръзват да предизвикат Съветския Съюз). Това, което такъв мироглед произвежда, е безгръбначни хора, които не могат да различат истина от лъжа, праведност от извратеност или кауза, за която си заслужава да умреш, от поредния политически лозунг. Само поради общата Божия благодат те могат да различат СПИН от червен вятър, освен може би че смятат, че хората с червен вятър трябва да бъдат поставени под карантина.

И така, за да докажат всичко това, висшите критици съзнателно прекарват своя причиняващ кокоша слепота живот в търсене на вътрешни доказателства, които отричат единството на този исторически документ. Съгласен съм с наблюдението на Валтер Кайзер за същностната връзка между висшата критика и загубата на вяра в хората в единството на библейското послание (включително и в неговите етични изисквания): “За много хора е твърде трудно да приемат, че има някаква свързаност в една книга или дори в поредица от книги, предполагаемо написани от един и същ автор, защото много хора твърдят, че различните форми на литературна критика предполагат съставни документи, често традиционно поставени под един единствен автор. Този аргумент, повече от всичси други аргументи през последните двеста години, е отговорен за прерязването на главния нерв на защитата на единството и авторитета на библейското послание.”[41]

Висшата критика и еволюцията

Висшата критика е основана върху еволюционен модел на човешкия морал и човешката история. Тя приема, а след това се стреми да докаже, че текстовете на Библията, и особено на Стария Завет, са били съзнателно променяни от по-късните книжници и “редактори,” за да направят посланието на Библията да бъде съобразено с последните етични и икономически принципи на съответното време. Това е помогнало да се създаде в началото на деветнадесети век интелектуалният климат на общественото мнение, който е бил така благоприятен за дарвинизма след 1859. Етичният релативизъм е идея, която е имала смъртоносни последствия. Някой ден някой предприемчив учен ще напише монография, която проследява поне един от историческите корени на нацизма назад до немската висша критика. Нацизмът е бил изследван във връзка с всичко друго в германската история, но тази възможност е била смятана от светските историци като стояща извън позволеното; от теологична гледна точка тя е твърде близо до целта. Животът на Исус на Д. Ф. Щраус може лесно да послужи като начална точка за такова изследване. Артър Коен предполага тази историческа връзка и тя заслужава подробно изследване.[42] Предупреждението на Коен трябва да се вземе на сериозно: опасно е да се отделя етиката от вярата, което е именно което висшата критика прави. “Наистина, теолозите през деветнадесети век са успели: етиката на еврейската Библия е била закрита от евангелията и възстановената етика на християнската съвест е била етиката на ‘междувремието,’ когато историята очаква връщането на Христос. Очистването на християнството от неговите юдейски елементи е имало бедствени последствия.”[43]

Един представителен академичен пример за осъдните плодове на висшата критика е представен от икономическия историк Морис Силвър, който отделя един цял том, болезнено опитвайки се да критично да изследва и да свърже в едно огромен куп от археологически, икономически и висши критични текстуални данни, за да докаже това, което висшите критици допускат, а именно, че книгата Второзаконие е била писана много векове след изхода. “Една централна хипотеза на тази книга е, че Второзаконие представлява опит за ревизиране и разширяване на стария кодекс на божественото право и с него правните практики на израелската държава в светлината на обстоятелствата на едно много по-проспериращо общество.”[44] Това, че неговото представяне на доказателствата е трудно за следване, да не говорим за запомняне, не трябва да бъде изненада: той съчетава лъжливи първоначални хипотези със стотици разчленени цитати от един още по-разчленен куп от научни документи.

Има една друга главна първостепенна интелектуална цел на висшата критика освен промяната на датите на даването на Божиите закони с цел тяхното релативизиране: промяната на датата на всеки документ, в който има конкретно пророчество, което по-късно се е сбъднало. Авторът на пророчеството трябва да го е писал след като е станало пророкуваното събитие. Следователно, така нареченото пророчество се смята просто за удобна лъжа от страна на редактора, т.е. за мит. Дори когато тази тактика на промяна на датите не се използва, висшите критици остават скептични относно всички предсказващи бъдещето пророчества. Еремия пророкува смъртта на лъжепророка Анания и Анания умира същата година (Ер. 28:15-17). Силвър задава риторичния въпрос: “Дали този разказ представлява мит, хипнотично внушение, случайно съвпадение или политическо убийство?”[45] Това, което не е възможно то да представлява, в неговия мироглед, е изпълнено пророчество.

Ако един човек извлича етика от историята, а след това разбърква историческите данни чрез погрешна хронологична схема, и неговата етика, и неговата историография ще се срутят.[46] Той ще пише глупости като следното: “. . . невъзможната за пренебрегване характеристика земеделие-плодородие на Ваализма[47] отдавна е била станала традиционна част от поклонението към Яхве, и е била приета за нормална дори от Амос и Осия. Наивно недоразумение е да предполагаме, че тя е достигнала своята окончателна форма още по времето на Мойсей и Изхода. Както Моргенстерн[48] правилно отбелязва, юдейската религия е продукт от историческа еволюция, предназначена да съответствува на нуждите на юдейския народ ‘от далечния пустинен период до наши дни.’ Единственият ‘чист яхвизъм’ е мъртвият яхвизъм.”[49] Библиографията на книгата е впечатляваща, но нейните заключения са тривиални в онези случаи, в които те са верни. Такава е безкрайно повтарящата се съдба на висшата критична наука и историческите изследвания, основани върху висшата критика: академичните тръби тръбят и под тях марширува мишка, влачеща след себе си планина от объркани хронологии и референции към неизвестни, нечетени и нечетими статии в списания, оставяйки след себе си пътека от остатъци, по която да я последва и друга заета мишка.[50]

Днес висшата критика е една западнала академична дисциплина, която служи на нуждите на хуманизма, като държи лингвистично умелите, но стилистично осакатени учени заети на пълно работно време. Тя също служи да бъдат объркани образованите християни относно законността на дадените им от Бога заповеди за атака. Християнските учени обръщат голямо внимание на последните открития на висшите критици, пълнейки своите собствени нечетени академични списания с неясни академични поправки и понякога опровержения на някоя нечетена статия в някое висше критическо академично списание. Обратно, светските учени днес обръщат много малко внимание на методите или откритията на висшата критика. Това говори далеч по-добре за светските учени, отколкото за неоевангелските учени, които са се поддали на сиреновата песен на удостоверената академична репутация и които са възприели поведението на “аз също, но не толкова радикално, поне засега.”[51]

Заключение

Християните са допуснали грешката да смятат дебатите относно висшата критика като особен навик на лингвистични специалисти и теолози. Истината е, че от самото начало на възхода на хуманизма е имало война между онези, които защитават Библията, особено Стария Завет, и онези, които отхвърлят нейното свидетелство. Този дебат през цялата си история е засягал цялото общество и представлява това, което днес наричаме конфликт между цялостни мирогледи. Едва в ръцете на съвременните учени този дебат е бил тясно ограничен върху техническите въпроси на текстовия анализ. Предишните поколения са осъзнавали, че дебатът е далеч по-важен отколкото съвременните учени са склонни да признаят.

Задачата на християнския учен в защитата на Библията като Божие слово не трябва да бъде тясно ограничена. Дебатът не е започнал в университетската библиотека; той е започнал в актуалните обществени конфликти. Участниците са разбирали, че изходът от този академичен дебат относно текстуалната цялост на Библията ще определи кой ще спечели и задържи контрола върху властта. Този конфликт е бил въпрос на живот и смърт за английското общество в ранния съвременен период и е бил осъзнаван като такъв от участниците.

Това разбиране за величината на дебата е било изгубено от съвременните изследователи на Библията. Хуманистите са пренаписали историята, за да принизят важността на Библията в Западната мисъл и общество. Евангелските християни като цяло са се съгласили с този възглед за Западната история, почти по презумпция. Членовете на евангелския научен свят са били обучавани от хуманистите, които са контролирали достъпа до главните институции на висшето образование (т.е. профсъюзно удостоверяване). В същото време миряните в църквите също са възприели възгледа на хуманистите за периферната същност на влиянието на Библията в ранната съвременна история, защото такъв възглед за липсата на историческа значимост на Библията е съобразен с умствената нагласа на това, което се нарича лявото крило на Реформацията: анабаптистки пиетизъм. Тази традиция е била във война със старозаветния закон още от самото начало. Всъщност, това движение е било един от предвестниците на висшата критика, защото то е противопоставяло Библията на вътрешното свидетелство на човешкия дух и е издигало второто над първото.[52] Това наследство на интернализиране на Божието Слово е тържествувало в съвременната църква чрез влиянието на фундаментализма през двадесети век: благодатта над закона.[53] Отново виждаме доказателство за тайния съюз между религията на силата и религията на бягството.

Време е християнските изследователи на Стария Завет да прекратят своето безплодно боричкане с висшите критици, които няма да послушат защитаващите Библията учени повече, отколкото слушат Мойсей и Христос. Време е ортодоксалните библейски учени да да се обърнат към Петокнижието, за да открият какво казва то, а не да откриват нови частици доказателства, че Мойсей наистина и вярно го е написал. Без съмнение има място в разделението на интелектуалния труд за лингвистично умели християни да защитават цялостта на Библията срещу несвързаните клевети на висшите критици, но тази техническа задача трябва да бъде с второстепенна важност. Това, от което се нуждаем, е сериозно изследване на хронологията на Петокнижието – не кога Мойсей е написал Петокнижието, а какво е ставало в околните народи по време на изхода. Имаме нужда от възстановяване на древната хронология, основано върху презумпцията, че Библията, а не Египет или Вавилон, ни дава документи с авторитетни първоизточници. Такъв проект би направил множество лингвистично умели учени производително заети в продължение на няколко поколения.

Между другото, оставете висшите критици да затъват в своите собствени бележки под линия, както Арий е умрял, като е паднал в тоалетната с главата надолу.[54] Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци, за предпочитане с лицето надолу в някое научно списание.



* След влизането на САЩ във войната срещу Германия и Австроунгария там се развива масова антигерманска кампания, довела дори до замяната на често използваните немски думи с английски, в случая hamburger със Salisbury Steak и sauerkraut с Liberty Cabbage. Бел. прев.

[1] Edmund Wilson, The Fruits of the MLA (New York: New York Review Book, 1968), p. 20. MLA означава Modern Language Association (Сдружение за съвременен език).

[2] Edgar Krentz, The Historical-Critical Method (Philadelphia: Fortress, Press, [1975] 1977), p. 21.

[3] Едно малко известно и за съжаление пренебрегвано изследване на историята на висшата критика е Henning Graf Reventlow, The Authority of the Bible and the Rise of the Modern World (London: SCM Press, [1980] 1984), Pt. I.

[4] Roland, Kenneth Harrison, Introduction to the Old Testament (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, [1969] 1974), pp. 9-10.

[5] Krentz, op. cit., p. 15.

[6] Ibid., p. 16.

[7] James Barr, Foreword, in Reventlow, Authority of the Bible, p. xiii.

[8] Reventlow, ibid., p. 398.

[9] Ibid., p. 413.

[10] Ibid., pp. 413-14.

[11] Ibid., p. 1.

[12] За дуализма Израел-църквата, виж William E. Bell, A Critical Evaluation of the Pretribulational Rapture Doctrine in Christian Eschatology (Ph.D. dissertation, New York University, 1968). Виж също John F. MacArthur, The Gospel According to Jesus (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1988). 100,000 екземпляра от тази книга се продадоха за една година след нейното издаване. Оцеляването на стария дуализъм най-добре е представено от Dave Hunt, Whatever Happened to Heaven? (Eugene, Oregon: Harvest House, 1988).

[13] Douglas W. Frank, Less Than Conquerors: How Evangelicals Entered Twentieth Century (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1986).

[14] George Marsden, Fundamentalism and American Culture: The Shaping of Twentieth Century Evangelicalism, 1870-1925 (New York: Oxford University Press, 1980), ch. 10: “The Great Reversal.”

[15] Gary North, Unholy Spirits: Occultism and New Age Humanism (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986), Introduction.

[16] Richard Kroner, Kant’s Weltanschauung (University of Chicago Press, [1914] 1956).

[17] H. Stuart Hughes, Consciousness and Society: The Reorientation of European Social Thought, 1890-1930 (New York: Knopf, 1958).

[18] Cornelius Van Til, The New Modernism: An Appraisal of the Theology of Barth and Brunner (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1946).

[19] Henry M. Morris and John C. Whitcomb, Jr., The Genesis Flood: The Biblical Record and Its Scientific Implications (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1961).

[20] Wilson, Fruits of the MLA, pp. 18-19.

[21] Ibid., p. 20.

[22] Кренц признава за литературната критика, че “Теорията за четирите източника на произхода на Петокнижието и теорията на двата източника на синоптичните взаимовръзки са неговите основни резултати. Литературната (на източниците) критика е постигнала един по-ясно очертан образ на различните източници и книги и на авторите, които стоят зад тях. Тя е необходима за всяко отговорно тълкуване на Библията.” Krentz, Historical-Critical Method, p. 50.

[23] Calum M. Carmichael, Law and Narrative in the Bible: The Evidence of the Deuteronomic Laws and the Decalogue (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1985), p. 14.

[24] C. S. Lewis, Christian Reflections, edited by Walter Hooper (London: Geoffrey Bles, 1967), p. 157. Статията е озаглавена, “Modern Thought and Biblical Criticism.”

[25] G. Ernest Wright and Reginald H. Fuller, The Book of the Acts of God: Christian Scholarship Interprets the Bible (Garden City, New York: Doubleday, 1957), p. 36.

[26] Ibid., p. 24.

[27] Cornelius Van Til, Psychology of Religion, vol. IV of In Defense of Biblical Christianity (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1971), p. 7.

[28] Wright and Fuller, Acts of God, p. 25.

[29] За антиисторическото схващане за събитие-възкресение или събитие-на-вяра в съвременната неоортодоксална теология, виж Cornelius Van Til, Christianity and Barthianism (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, 1962), pp. 92-113.

[30] Wright and Fuller, Acts of God, p. 25.

[31] Gary North, Publisher’s Epilogue, in David Chilton, The Great Tribulation (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[32] Wright and Fuller, Acts of God, p. 61.

[33] C. S. Lewis, The Abolition of Man (New York: Macmillan, [1947] 1965), p. 35.

[34] Kroner, Kant’s Weltanschauung.

[35] Wright and Fuller, Acts of God, p. 37.

[36] Oswald T. Allis, The Five Books of Moses (Philadelphia: Presbyterian & Reformed, [1943] 1949). Аз харесвам заглавието на книгата, намекващо за деветнадесети век: A Reexamination of the Modern Theory that the Pentateuch Is a Late Compilation from Diverse and Conflicting Sources by Authors and Editors Whose Identity Is Completely Unknown (Преглед на съвременната теория, че Петокнижието е късен сборник от различни и противоречащи си източници от автори и редактори, чиято идентичност е напълно неизвестна). Виж също Allis, The Old Testament: Its Claims and Its Critics (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1972); Robert Dick Wilson, A Scientific Investigation of the Old Testament, with revisions by Edward J. Young (Chicago, Illinois: Moody Press, 1959); Edward J. Young, Thy Word Is Truth (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1957).

[37] Wright and Fuller, Acts of God, p. 237.

[38] Karl Barth, Church Dogmatics, transalted by A. T. Mackay (Edinburgh: T. & T. Clark, 1961), Vol. 3, Part 4, p. 11; цитирано от Walter Kaiser, Jr., Toward Old Testament Ethics (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1983), p. 25.

[39] J. L. Houlden, Ethics and the New Testament (Middlesex, England: Penguin, 1973), p. 2; цитирано от Kaiser, ibid., p. 13.

[40] Hans Jochen Boecker, Law and the Administration of Justice in the Old Testament and Ancient East, translated by Jeremy Moiser (Minneapolis, Minnesota: Augsburg, [1976] 1980), p. 16.

[41] Kaiser, Toward Old Testament Ethics, p. 26.

[42] Arthur Cohen, The Myth of the Judeo-Christian Tradition (New York: Schocken, 1971), pp. 199-200.

[43] Ibid., p. 200.

[44] Morris Silver, Prophets and Markets: The Political Economy of Ancient Israel (Boston: Kluwer-Nijhoff, 1983), p. 230.

[45] Ibid., p. 140.

[46] Има малко интелектуални задачи, които са по-наложителни за християнските историци на древния Близък Изток и класическа Гърция и Рим, от тази да прегледат отново различните хронологии преди 750 пр. Хр. Сравни Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), Appendix A& “The Reconstruction of Egypt’s Chronology.”

[47] Цитирайки Ivan Engnell, Studies in Divine Kingship in the Near East (Oxford: Basil Blackwell, [1943] 1967), p. 172.

[48] Julian Morgenstern, Rites of Birth, Marriage, Death and Kindred Occasions Among the Semites (Cincinnati, Ohio: Hebrew Union College Press, 1966), p. 64. Ако някой отделен човек е най-отговорен за извращаването на американския юдаизъм чрез висша критика, това е забележителният, живял дълъг живот Джулиън Моргенстерн. За преглед на неговия живот, виж Morris Lieberman, “Julian Morgenstern – Scholar, Teacher and Leader,” Hebrew Union College Annual, XXXII (1961), pp. 1-9.

[49] Silver, Prophets and Markets, p. 124.

[50] Най-доброто определение за съвременната теология, на което съм се натъквал, е даденото от Дейвид Чилтън към неговия преподавател в семинарията, Грег Бансен, когато проф. Бансен го попитал защо не присъствува на неговите лекции върху теологията на Паненберг: “Съвременните теолози са като глутница кучета, които прекарват повечето от времето си душейки задните части един на друг.”

[51] Не отричам, че понякога някой лингвистично надарен учен като Робърт Дик Уилсън, О. Т. Алис или Едуърд Дж. Янг не трябва да посвети живота си на опровергаване на най-добрите и най-влиятелните представяния на висшите критици. Това е подраздел на апологетиката – интелектуалната защита на вярата. Но със сигурност има малка необходимост християните да субсидират голяма част от това, което днес минава за академични изследвания на Стария Завет: статии с тясна насоченост, които доказват или опровергават тези, които никой вече не смята за важни, тези, които почти сигурно ще бъдат изоставени за по-малко от пет години, в онези редки случаи, в които въобще някой би ги възприел.

[52] Reventlow, Authority of the Bible, ch. 3.

[53] Frank, Less Than Conquerors.

[54] R. J. Rushdoony, Foundations of Social Order: Studies in the Creeds and Councils of the Early Church (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1969] 1978), p. 17.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов