Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение Г

ЕПИСТЕМОЛОГИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ
НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РАЗХОД

Разходите и ползите не могат да се сравняват между индивидите, дори когато става въпрос за парични суми, поради невъзможността за междуличностно сравняване на полезност. Това откритие е пряко приложение на определящия принцип на Австрийската школа: радикалния субективизъм.[1]

Тъй като всички разходи и ползи са субективни, никое правителство не може точно да определи, още по-малко да постанови, оптималното количество на кое да е нещо. Но дори подходът на съдебните дела за частни щети се изправя пред неизмеримостта на разходите и ползите: как да се определят щетите?[2]

Друг проблем е липсата на метод за изчисляване на последствията от дадено решение или политика върху общото щастие на въпросното население. Дори вътре сред едно хомогенно човешко население няма надеждна техника за измерване на промяната в нивото на задоволеност на един индивид по отношение на нивото на задоволеност на друг.[3]

Икономистите са банда циници. Какво е циник? Нямам предвид гръцкото определение. Търсенето от циника Диоген на честен човек – човек, чиято подкрепа не може да се купи – би било смятано като прахосничество на оскъдни икономически ресурси от всеки уважаващ себе си икономист. Икономистите знаят още преди да са започнали – да са започнали каквото и да било – че “всеки човек си има цена.” Няма по-централно изявление на тяхната действуваща вяра. Не, аз имам предвид определението за циник, дадено от Оскар Уайлд в Обожателят на лейди Уиндърмиър: “Човек, който знае цената на всичко и стойността на нищо.”

Стойност и цена

Тази дилема е всъщност централната дилема на академичната дисциплина, известна като икономика, търсенето на отговор на въпроса, който е над всички други въпроси: “Какво е измеримото взаимоотношение между стойността и цената?” В продължение на два века поколения от икономисти са се опитвали да открият отговора и днес той ги примамва също така силно, както и по времето на Адам Смит. Разликата е, че днес липсата на какъвто и да е състоятелен отговор е прикрита от далеч повече пластове от глухи улици, които са били описвани и днес са описвани като успешни решения на проблема.

Нека да започнем с изследването. Да приемем, че интервюирате един хуманистичен икономист. Задавате въпрос: Ако всяка стойност е обективна, тогава защо цените се променят? Кое ги кара да се променят? Търсенето и предлагането се променят. Но защо се променя предлагането? В отговор на промените в търсенето. Но защо се променя търсенето? Защото хората променят своите решения. Защо? Защото цените се променят. Защо се променят цените? Защото се променят търсенето и предлагането.

Почакайте за момент. Движим се в кръг. По-добре да говорим за търсенето, отделено от цената. Съжалявам, нямате право да говорите за търсене отделно от цената, или цена отделно от търсенето. Добре, нека запитам следното: Ако промяната в ума на хората е източникът на промени в търсенето, тогава цената на всичко не е ли всъщност основана върху субективна стойност? Да, това е така. Лична субективна стойност? Да, така е. Но как личната субективна стойност се превежда в обективна стойност? Тя не се превежда; няма такова нещо като обективна стойност. Добре, тогава, как личната субективна стойност се превежда в обективни цени? Чрез конкурентно наддаване.

Но как можем да бъдем сигурни, че резултатът от обективните индивидуални наддавания отразява истинската стойност за обществото? Като отречем, че има някаква истинска стойност за обществото извън резултата от обективните индивидуални наддавания. Но ако обществото не е съгласно? Няма такова нещо като общество; има само индивиди. Но ако индивидите гласуват да променят резултата? Това е тяхно законово право при демокрацията. Искате да кажете, че демокрацията е валиден начин за постигане на обществени цели? Аз съм икономист; мога само да ви кажа резултата от събитията, като се имат предвид конкретни причини. Трябва ли демокрациите да гласуват да променят резултата от наддаванията? Аз съм икономист; няма върховно “трябва” за икономиста.

Това ми напомня: Каква е стойността на икономическата наука? Съжалявам; икономическата наука не съществува обективно; съществуват само икономистите. Какво е икономист? Икономист е някой, който се занимава с икономика. Разбирам. Добре, тогава, каква е стойността на един икономист? Това трябва да се реши субективно. Добре, каква е цената на един икономист? Всичко, което пазарът реши. Дали не плащаме твърде много на икономистите? Свободният пазар ще реши това. Имаме ли свободен пазар за икономисти днес? Предпочитам да не отговарям; може да ме уволнят. Работя за държавен университет; не е в мой интерес да отговоря на вашия въпрос.

Според мен отговорът е ясен: да, плащаме твърде много на икономистите. Правилен ли е моят възглед? Това е въпросът.

В тази статия възнамерявам да покажа, че цялата съвременна икономическа наука е една гигантска измама, една толкова успешна илюзия, че тези, които я практикуват, не осъзнават измамата, която провеждат. Ще покажа, че процедурите, които икономистите казват, че използват, не са тези, които те всъщност използват, че презумпциите, които те казват, че са възприели, не са действително тези, които те са възприели, и че тяхната способност да правят икономически оценки всъщност се отрича от самата тяхна методология. Всичко, което трябва да направите, е да прочетете цялата статия, обръщайки внимание на моите аргументи, докато четете.

Преувеличавам ли? Не можете да знаете със сигурност преди да я прочетете. Заслужава ли си риска – време, енергия и умствени усилия – за да разберете? Само вие можете да кажете.

И именно в това е проблемът на съвременната икономика.

Да четеш или да не четеш

Какво ще ви струва да прочетете тази статия? Никога няма да знаете със сигурност. Това е аналогично на един далеч по-важен въпрос в живота, “Какво ще ми струва да се оженя за този човек?” Двата въпроса всъщност означават: “От какво ще трябва да се откажа завинаги?” Докато “завинаги” на решението за брака е по-очевидно за нас – “докато смъртта ни раздели” е образен заветен израз – “завинаги” на всяко решение е аналогично, макар и не със същата величина.

Когато избирам това вместо онова, аз завинаги губя онова, както и всички малки онова, които биха последвали по-късно от него. Може би по-късно ще си променя решението и ще купя онова, но то няма да бъде същото онова, което избирам да не купя днес. То е по-късно онова. Както любимото момиче от гимназията, за която се жениш едва след като първата ти жена е починала, времето е изработило своите промени върху вас двамата. Всичко, което един човек може да извърши с онова през периода “това вместо онова,” е изгубено завинаги.

На кръстопът

Знаем, че при вземането на всяко решение, трябва да изгубим много неща, които биха могли да станат, но никога няма да станат – всъщност, един цял живот от неща, които биха могли да станат – но никога не знаем точно какво. Всяко решение, във всеки момент, е до някаква степен като кръстопът. Не можем да предвидим следващите двадесет хода и съответните ходове на противника в една игра на шах – ходове, които отчасти ще станат реалност поради следващия ход – така че е безопасно да кажем, че не можем да знаем какво животът ни е приготвил, защото всеки ден правим едно вместо друго.

Ако четете тази статия, то е защото смятате, че това си “струва времето.” Но какво струва вашето време? Каква е стойността на вашето време точно сега? То струва това, което струва най-ценната употреба, в която можете да го вложите. Какви са разходите от прекарването на времето ви по един начин вместо по друг? Най-ценното изгубено използване на времето. И така, какво е вашето решение? “Да четеш или да не четеш, това е въпросът!”

Решения, решения. Веднъж като е взето нашето решение, ние безвъзвратно поставяме миналото зад нас. “Пишещият пръст пише, и след като е написал, продължава нататък.” Тогава се изправяме пред последствията от нашето решение. Но тези последствия – тези разходи – биват наложени върху нас след като решението е било взето, не преди това. Те са разходи, но те не са разходи, които са повлияли върху първоначалното действие. Очакваните разходи са повлияли върху първоначалното действие, а не действителните разходи, които в действителност след това понасяме. Това неясно ли е? Попитайте човека, който се е оженил за “погрешния” партньор да обясни разликата между очакваните разходи и последващите разходи. Икономистът Джеймс Бюкенън разграничава двата вида разходи: влияещи върху избора разходи и повлияни от избора разходи.[4]

Неизмеримите разходи

Влияещите върху избора разходи са по своето естество неизмерими с какъвто и да е научен стандарт. Икономистът настоява, че, както красотата в очите на съзерцателя, тези икономически разходи съществуват само в ума на вземащия решението. Те биват осъзнавани субективно и то само субективно. И все пак, и все пак . . . наистина има красиви жени и грозни жени, и почти всеки може да открие разликата, включително въпросните жени ( особено жените). Но как е възможно това? Как можем да отречем обективната реалност на красотата в името на “по-висша” субективна реалност, когато знаем, че за да могат нашите субективни оценки да имат някакъв смисъл, по-добре е да има някаква обективна реалност в основата им? В края на краищата, две и две правят четири. Или, наистина ли правят четири? Дали обективният отговор зависи от субективния оценител? Съвременният математик не е много сигурен.[5]

Разходите, които влияят на нашите решения, са винаги субективни оценки на бъдещи възможни последствия. Това е твърдението на Бюкенън. Веднъж като действуваме, обаче, обективната реалност се налага, замествайки нашите умствени прогнози със студени, сурови факти. (И все пак, и все пак . . . за да могат да бъдат разбрани от нас, тези студени, сурови факти трябва първо да бъдат претоплени в микровълновите печки на нашите умове.) Следователно, заключава Бюкенън: “Разходите, които влияят на решението, не съществуват; те никога не биват осъществени, те не могат да бъдат измерени след събитието.”[6] Мечтата става действителност, но действителността винаги е различна от мечтата, поне в този смисъл: мечтата не може да бъде измерена; действителността може. Предполага се, че може.

Бюкенън твърди, че повлияните от избора разходи, които в последствие биват понасяни от хората в резултат някакво предишно решение, са в известен смисъл обективни и измерими – например, толкова изгубени долара приход[7] – но тези разходи в реалния свят не са засегнали по никакъв начин първоначалното решение. Но дори това сваляне на шапка от икономиста към обективната теория за стойността може да е прекалено уважение, като се имат предвид презумпциите на съвременната субективистична икономика. Значението на тези обективни, повлияни от избора разходи – напр., счетоводни разходи – трябва да бъде субективно оценено от човека, който лично ги понася. Едно число в една графа трябва да предава точна и икономически смислена информация, за да бъде ефективно като обобщение на минали събития. Индивидът, който плаща на счетоводител, смята, че получава нещо за парите си. Какво получава? Куп числа на една страница? Или информация? Индивидът трябва да изтълкува значението на тази информация. Няма спасение от субективизма.

Непропътуваните пътища

Вижте вашето собствено положение. Все още четете тази статия. Все още имате вяра. Нека разгледаме една хипотетична възможност. За времето, което прекарвате в четене на тази статия (ако приемем, че останете до самия край), бихте могли да обмислите инвестиционна стратегия, която би ви направила богат, но поради нещо, което ще прочетете тук никога няма да си помислите за нея или няма да имате смелостта да рискувате. От друга страна, бихте могли също да избегнете инвестиция, която всъщност би ви разорила. За разлика от човека в приказката за девойката и тигъра, имате възможност да не изберете и двете врати; вместо това вие предпочитате да прочетете тази статия. Но бихте могли и да отворите някоя врата. Какво ще има зад нея, девойка или тигър? Не можете да знаете със сигурност. Никога няма да разберете. Можете само да гадаете. И така, какъв е истинският разход от четене на тази статия? Живот с девойката или кратка, но колоритна среща с тигъра?

Ако приемем на сериозно разглеждането на съвременния икономист за разходите и избора, може би ще решим, че нашият свят е твърде неприятен. Никога в действителност не знаем какво ни струват нашите действия, ако приемем, че е вярно, че няма начин да свържем нашите субективни оценки преди да действуваме с обективните разходи след като сме действували. Тази неприятна липса на сигурност, обаче, може да бъде облекчена: “Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които обичат Бога, които са призвани според Неговото намерение” (Рим. 8:28). Но това предложение едва ли е полезно за съвременния хуманистичен икономист.

Разбира се, можем да седнем и да пъшкаме и да стенем относно миналите разходи: изгубената мечта, която е можела да се сбъдне. Можем да се вайкаме ретроспективно за това какво ни е струвало нашето решение. Но разходите, които наистина са били отчитани – “отчитани” всъщност е заблудително, тъй като е нямало нищо обективно, което да се отчита – в момента на нашето решение, са имали значение само за този момент. Миналото си е минало. Павел пише: “. . . като забравям задното и се простирам към предното” (Фил. 3:13). Това е което икономистът казва за всички решения. Тези, които вземат решения, са задължително гледащи напред. Миналото си е заминало завинаги. Трябва да правим най-доброто, което можем, с това, което имаме днес. Това е учението за потъналите разходи.[8]

Това не означава, че ние не понасяме обективните разходи, наложени ни от предишно решение. Понасяме ги. Дори ако не осъзнаваме тези разходи, ние все пак ги понасяме. Един луд може и да не разбира, че не е Наполеон, но той носи обществените разходи на своята заблуда, когато бъде поставен в лудницата. Ето защо не може да има бягство от обективните разходи, както не може да има бягство от субективните разходи. Но дали ние точно сме предсказали тези разходи или не, те са резултат от това действие, а не негова причина. Тези разходи биват обективно понасяни от нас в историята, но те винаги биват субективно понасяни. Един човек може да носи своя товар с радост; друг бива крайно подтиснат от това, което обективно (т.е. за външен наблюдател) изглежда да е със същата величина на товара. Кой трябва да каже чия оценка е вярна? Само всезнаещият Бог може да каже това, а Неговата оценка не е обективно измерима от икономиста.

Някои странни заключения

Един изключително субективистичен възглед за разходите и избора може да доведе до някои много странни заключения. (Всъщност, същото може да стане и с всяка друга последователност на човешката логика.) Търлби следва логиката на еднократното решение и заключава: “Разходите са краткотрайни. Разходът, участвуващ в едно конкретно решение, губи своето значение в момента на вземане на решението, защото решението премахва алтернативата за действие.”[9] Той подчертава, че “цифрата на разходите никога няма да стане обективна; тоест, никога няма да стане възможно да се провери дали прогнозата за алтернативния приход е била правилна, тъй като алтернативното действие никога няма да стане се реализира, за да произведе действителен алтернативен приход.”[10]

Трябва ли да уволните счетоводителя си?

Какво означава това за професията на счетоводителите? Как влияе върху самото понятие личен или фирмен бюджет? Той не казва, но и не спира дотук. Следвайки убедителната логика на субективизма, Търлби заключава, че “Разходът не представлява нещата – напр. пари които се движат по определени канали в резултат от решението; той е загуба, възможна или друга, за човека, който взема решението. . . . разходът не може да бъде открит от друг човек, който отстрани наблюдава и регистрира движението на тези неща по тези канали.”[11] Тогава каква е обективната полза от счетоводителите? Защо появата на двустранното счетоводство е било такова революционно събитие в историята на цивилизацията?[12] Той не казва.

Нещо повече, какво е въздействието на такъв възглед върху идеята за свободния пазар като обществена институция за произвеждане на икономически ред – обективен икономически ред? Как въздействува такъв възглед върху идеята за пазара на ценни книжа, тъй като паричните цени на акциите са средството, чрез което участниците оценяват досегашното представяне на всички други участници на пазара? Какво е общото между цената на една акция от една корпорация и очакваното бъдещо представяне на мениджмънта на тази корпорация? Каква е връзката, ако има такава, между сегашните цени на акциите и бъдещото икономическо представяне? Как стигаме от субективната стойност до обективните цени на акциите и обратно? Как да запазим капитала си? Всъщност, как измерваме капитала си? Как можем да прескочим пропастта между света на чисто субективните разходи и обективните пазарни цени? Бюкенън настоява: “ Само цените имат обективно, емпирично съдържание. . . .”[13] Тогава точно какво емпирично съдържание притежава или разкрива една цена и как можем да го открием или ефективно да го използваме – субективно или обективно, лично и обществено?

Накратко, какво е общото между една обективна цена и индивидуалната субективна стойност? Какво е икономическото значение на една цена – индивидуално и обществено, субективно и обективно? (Това е главният епистемологичен проблем, който мъчи съвременната икономика от 70-те години на 19 век досега.)

Областта на възможностите

Друг пример: Бюкенън прави това изявление: “Всяка възможност за печалба, която е в областта на възможностите, но е отхвърлена, става разход за предприемане на предпочетеното действие.”[14] Но Бюкенън пренебрегва всяко разглеждане на икономиката на отхвърлена възможност, която не е факт – обективен факт – в областта на възможностите. Нормално ние наричаме тази възможност загуба. Избягването й не би ли било полза от предприемане на предпочетеното действие? Ако първият избор на вземащия решението е да отхвърли обективно невъзможното (т.е. непечелившо) действие по някаква причина, а след това да отхвърли и второ, обективно възможно, действие, няма ли в крайна сметка все пак да остане в колоната с печалбите? Не искам да продължавам твърде настоятелно с тази логика, защото тя ни потапя твърде дълоко във философския проблем на достъпната и недостъпната информация, но трябва поне да осъзнаем естеството на епистемологичния проблем: Ако всичко е напълно субективно в момента на решението, каква реална стойност има “областта на възможностите”? Може би вземащият решението вярва, че би постигнал нещо голямо, само ако има смелостта да действува според своето убеждение, когато всъщност би се разорил? Дали неговият истински разход е изгубено непостижимо величие или изгубен неизбежен банкрут? Ако всички разходи в момента на неговото решение са чисто субективни, тогава неговият разход трябва да е изгубеното величие. Това очевидно е глупаво – логично, но глупаво. Така е с всяка теория за разходите и избора, която е изключително субективна.

Икономистът, без значение колко усилено се опитва да свърже човешките решения само със субективните оценки на извършителя на действието, не може да избегне неизбежната област на възможностите. Тя е неговото мерило за изследване на разходите, “метър,” без който всяка икономическа дискусия става теоретично невъзможна. От друга страна, без значение колко усилено той се опитва да направи обективна тази област на възможностите, чрез теория на вероятностите и други статистически техники, той не може да избегне същностната субективност на решението на действуващия индивид, който е отговорен за своите действия. Икономистът се нуждае – да, нуждае[15] – от научна теория за разходите, която е едновременно субективна и обективна, без да бъде вечно диалектическа. Такава теория не съществува. Това е същността на моята критика на всички предишни дискусии по проблема за обществения разход.

Постоянният проблем за стойността

Икономистите, като съзнателно хуманистични обществени учени, претендират, че са защитници на рационална академична дисциплина. Повечето от тях защитават своята методология на основата на твърдението, че тя им позволява да правят точни прогнози за човешките действия при ограничени, конкретизирани условия.[16] Предполага се, че тези прогнози дават на хората възможност да вземат икономически решения, които са по-печеливши от решенията, вземани с хвърляне на монета, съветване при ясновидец или хвърляне на стрелички по стена, покрита с листове, на всеки от които има написан конкретен избор на действие.

За да направят своите претенции правдоподобни, икономистите трябва да направят десетки хиляди допускания относно разума, човешкия мозък, силата на наблюдението, външния свят и взаимовръзките между съзнанието и материята. Тези допускания рядко биват признавани от икономистите.[17] Епистемологията, фундаменталният въпрос на всяка философия – “Какво човекът знае и как може да го узнае?” – не е популярна тема в икономическата професия.[18]

Проблемът с измерването

Появата на съвременната икономика обикновено се датира в началото на 70-те години на 19 век, когато трима учени, независимо един от друг, стигат до едно и също заключение, а именно, че икономическата стойност е вменена: схващането за субективната стойност.[19] Стойността, заключават те, се определя субективно. Тя не е обективно количество. Главната единица за стойност е стойността (субективна) на пределно малката единица. Вземащият решението си задава въпроса: Колко (обективно) от това трябва да дам, за да получа онова? До 1900 почти всички немарксистки икономисти скъсват със старите теории за обективната стойност на класическите икономисти, като трудовата теория за стойността или теорията на разходите за производство за стойността. Като основават икономиката върху субективните оценки на индивидуалните участници, икономистите днес вярват, че са избягнали интелектуалните дилеми, които възникват в резултат от обективната теория за стойността на класическата икономика. (Най-известната е “парадоксът вода-диаманти” на Адам Смит.”)[20]

Те се заблуждават. Не са избягнали тези проблеми. Те просто са си създали нови интелектуални проблеми – проблеми, които са неизбежни, като се има предвид тяхното посвещение към древния идеал на хуманизма: “човекът като мерило на всички неща” (Протагор).[21] (Внимателният икономист би прибавил следното предпазливо допълнение, “ако приемем заради аргумента, че в икономиката може да съществува такова нещо като мерило.”)

Ако човекът е мерило за всички неща, а самият човек е субективен, променящ се и в крайна сметка “свободен дух,” тогава човекът не може да служи като мерило за нищо. Мерилото трябва да не се променя, а в съвременната мисъл не са останали непроменими мерки – не дори и скоростта на светлината (поне в квантовата физика).[22] Те вече не са непроменими в биологията: дарвинисткият свят на процеса тържествува над непроменимите мерки.[23] Мерките вече не са непроменими в морала.[24] Те вече не са непроменими в епистемологията.[25] Не съществуват в икономиката.[26] Там въобще няма мерки. Може да има отделни, постоянни числа – дори това е силно спекулативно[27] – но няма мерки. Всичко е в континуум, нищо не е отделено самостоятелно.[28] Това отсъствие на мерки води стъпка по стъпка към радикален субективизъм и радикален релативизъм. Течащата река на Хераклит в крайна сметка окончателно разрушава непроменимата брегова линия на Парменид. Хаосът застрашително надвисва.[29]

Казвайки това, икономистът въпреки всичко се противопоставя да направи очевидното заключение относно относителността на всяко измерване: отричането на възможността за практически приложима научна точност. С напразно усилие той протестира: “Има икономисти, които поставят за дискусия относителността на измерването. Очевидно те не виждат, че този възглед взривява цялата основа, върху която лежи икономическата наука.”[30] Бум! Той също е неизбежно един от тези епистемологично късогледи икономисти.

Да разгледаме въпроса за замърсяването на околната среда. Последователният икономист – една изключително рядка твар – трябва да заключи: “Замърсеният поток на един човек е печалба за фискалната година за друг човек и не съществува научен метод да се каже кое е по-добро за обществото като цяло, защото няма научен метод да се определи такова нещо като общество въобще.” Да признае това, обаче, би означавало да извърши публично методологично самоубийство. Съвременната икономика наистина е извършила самоубийство, но го е направила скрито. Икономистите не скачат от високи сгради по обяд. Те предпочитат да се справят със себе си скрито – чрез свръхдоза от условности.

Големият дебат

В Заветът на господството: Битие разглеждам в значителни подробности проблема за обективната и субективната стойност. Анализирах важната критика на професора от Лондонската икономическа школа професор Лайънъл Робинс срещу професора от Кембридж Пигу и последвалия дебат между Робинс и Рой Харъд.[31] Да припомним накратко, Пигу, в своето първооткривателско изследване на икономиката на благосъстоянието, твърди, че тъй като всяка добавена парична единица доход струва по-малко за човека от предишната единица доход, стойността на една добавена единица доход за милионера задължително ще бъде по-малка отколкото е нейната стойност за бедния. Следователно, заключава Пигу, държавата може да увеличи съвкупното социално благосъстояние на обществото, като отнеме част от дохода на богатия над определена сума и да прехвърли тези пари към бедния. Този данък няма да засегне богатия твърде много (той влага толкова малка стойност върху последната парична единица, която получава), докато пределният доход ще облагодетелствува много бедния (който има толкова малко доход, с който започва).

Робин отговаря през 1932, че аргументът е невалиден като научно твърдение. Тъй като всяка стойност е субективна, ние не можем, като учени, да правим междуличностни сравнения на субективна полезност. Когато говорим за субективна стойност, не съществува обективна колона от цифри, които да можем да съберем. (Ако това е вярно, тогава дисциплината счетоводство няма логическа връзка нито с науката икономика, нито с призванието на бизнеса. За повечето икономисти, обаче, това очевидно заключение е твърде радикално дори да бъде обсъждано.)[32] Следователно, икономистите не могат законно да кажат нищо относно увеличаването или намаляването на “обществената стойност,” което следва от отнемане на процент от дохода на богатия човек над определена сума и даването на тези пари на бедния.[33] Никой в икономическата професия все още не е предложил разумен отговор на аргумента на Робинс, но и едва ли някой икономист – бих казал никой икономист – не е успял да развие цялостна икономическа теория на основата на този аргумент, включително самият Робинс.[34]

Рой Харъд[35] възразява в свой отговор през 1938, че ако Робинс наистина е сериозен в своя аргумент, то той би трябвало да изостави идеята, че е възможно за икономиста, като учен, да прави какви да е препоръки относно правилна икономическа политика, тъй като всяка наложена от държавата политика винаги засяга определени участници и облагодетелствува други. Ако е невъзможно да се правят междуличностни сравнения на субективна полезност, тогава икономистите трябва да останат завинаги мълчаливи относно съвкупните (обществени) икономически ползи и разходи от кое да е решение на даден индивид или на държавата.[36]

Робинс е бил прав в своята критика на Пигу, като се имат предвид презумпциите на съвременната субективистична икономика. Харъд е бил също толкова прав в своята критика на Робинс, а именно, че неговото заключение би унищожило цялата приложна икономическа наука. В последствие Робинс се оттегля от своето заключение относно неспособността на икономистите да кажат какво да е относно общественото благосъстояние или ползите от социалната политика въобще.[37] Но той през целия си живот не обяснява как логически би могъл да се оттегли от своето заключение, а той е живял до 1985. Дори по-непоследователно, той не се оттегля и от своята критика на аргумента на Пигу в полза на нарастващото (“прогресивно”) подоходно данъчно облагане.

Следствията от позицията на Робинс са радикални и икономистите дълго време са отказвали да се занимават с тях, включително и самият Робинс. Бюкенън веднъж пише, че “именно проблемите, поставени от съвременната икономика на благосъстоянието, принуждават икономиста да се сблъска с основните проблеми на политическата и правната философия.”[38] Тези проблеми също принуждават по-умният икономист да се сблъска с фундаменталния проблем на всяка философия: епистемологията. Но редиците на икономическата професия са пълни с хора, които нямат никакво обучение по епистемология и не ги е грижа за това.[39] Те никога не отговарят чрез презумпциите на съвременния субективизъм на основния философски въпрос: “Какво хората знаят и как могат да го узнаят?” Те действуват на основата на същностна, но скрита диалектика между обективната и субективната теории за стойността.

Общественият разход

Пигу също повдига друг въпрос относно икономиката на благосъстоянието. Той е разновидност на по-ранния проблем за преразпределението на благосъстоянието. Известен е в икономическата професия като “проблемът на обществения разход.” Пигу твърди, че съществуват случаи на пазарен провал,[40] при които частните ползи от конкретна дейност налагат разходи върху трети страни. Замърсяването е очевиден пример, макар че има и много други, казва той. Ползите за замърсителя са незабавни и преки, но за него не съществува наложен от пазара стимул да престане да замърсява, докато разходите по дейността му са по-малки от очакваните приходи.[41] Част от тези разходи биват понасяни от някой друг. В най-добрия случай замърсителят понася само част от разходите (смъдящи очи, например), но жъне всички ползи (по-ниски производствени разходи). Той продължава да замърсява околната среда. Общите разходи в общността – обществените разходи – следователно са по-големи от неговите лични частни разходи. Последователите на анализа на Пигу често твърдят, че държавата трябва да преразпределя това “откраднато” благосъстояние обратно на първоначалните собственици, вероятно чрез данък върху замърсителите и данъчни облекчения за жертвите, за да уравновеси общите обществени ползи (от производството) и общите обществени разходи.

В тази логика има един скрит проблем, който не е бил открит в продължение на половин век. Бюкенън го посочва: “Нормата на Пигу цели изравняването на пределните частни разходи, доколкото те влияят на избора, с обществените разходи, доколкото те биват обективно измервани. Правилните средства за поправяне могат да се въведат само с обективни измервания.”[42] Проблемът е следният: влияещите върху избора разходи са изключително субективни, според съвременната икономическа теория. Само повлияните от избора разходи могат да бъдат “обективно измервани” (може би). Как съдиите биха могли да налагат обективни разходи, които ще бъдат подходящи – научно подходящи – за намаляване на съществуващото ниво на замърсяване до обществено правилно ниво?

Това повдига много други въпроси. Как съдиите могат да знаят кое е обществено правилното ниво на замърсяване? Как могат да запазят правната предсказуемост на съдилищата, ако не могат предварително да конкретизират правилните наказания? Как могат да бъдат дори приблизително уверени, че “наказанието съответствува на престъплението” замърсяване? Но тези въпроси не са били задавани в продължение на половин век, макар че са били загатнати в първоначалната критика на Робинс. Това, което в крайна сметка принуждава учените да започнат да ги задават, е била една статия от Р. Х. Коуз.

Теоремата на Коуз [43]

Икономистите днес признават, че това е била една от най-важните научни статии в професията, писани през 60-те.[44] Без предупреждение тя удари както икономическата професия, така и света на правната теория. Коуз е автор на едно важно изследване на фирмата, издадено едно поколение преди това, през 1937.[45] През следващите две десетилетия той издава много малко неща в професионалните научни списания.[46] През 1959 той издава една голяма статия за Федералната комисия по съобщенията.[47] След това, като бомба, се появи неговата статия върху обществения разход. Тя стана стандарт в съвременната икономика, като все още може да се намери в референциите на други учени две десетилетия след нейното издаване. (Малко статии, които се появяват в научни икономически списания, някога биват цитирани от някого, и определено не от многобройни икономисти. След пет години една научна статия по икономика, ако допуснем, че тя въобще е била забелязана, престава да бъде цитирана, освен онези, които се считат за класика.)[48]

Ричард Поснър отива дотам да твърди в своя много известен учебник по право и икономика, че статията на Коуз и една статия от Гуидо Калабреси[49] са били средство за поставяне началото на цяла нова научна дисциплина, право и икономика,[50] “прилагането на теориите и емпиричните методи на икономиката в цялата правна система.”[51] Теоремата на Коуз (той я пише с главна буква, Теоремата, показвайки своето уважение към нея) “създава рамка за анализ на възлагането на права на собственост и отговорността с икономически понятия. Това отваря една голяма област на правното учение за плодотворен икономически анализ.”[52] Две научни списания, и двете издавани от Чикагския Университет, са били дълбоко повлияни от теоремата на Коуз: The Journal of Law and Economics и The Journal of Legal Studies. (Това е разбираемо, като се има предвид фактът, че Коуз е бил редактор на Journal of Law and Economics в продължение на 19 години, 1965-1983, а Journal of Legal Studies е свързано издание.)[53] Както Поснър пише през 1981, “Доскоро икономическият утилитаризъм държеше властта в правната теория, а откритият икономически анализ беше рядко явление. Положението сега е точно обратното.”[54]

Статията на Коуз може би е била ключовият фактор в съживяването на интереса към въпроса за замърсяването и икономиката, както и жизнено важен принос към теорията на свободния пазар за правата на собственост. И, нека кажа още от самото начало, това е опасно погрешна статия. Малко икономисти са видели нейните грешки. Първият професионален икономист, който съм чул да отправи наистина критичен коментар срещу нея – по естество същата критика, до която и аз достигнах – не можа да го издаде в някой от стандартните професионални икономически списания и трябваше да чака три години след като обсъди своята критика с мен, преди да я види отпечатана.[55]

Коуз срещу Пигу

Коуз обобщава състоянието на дебата – той отдавна е престанал да бъде сериозен дебат – до 1960. Определението на Пигу за проблема е било дало на проблема за обществения разход неговата традиционна рамка. Тази дискусия е била категоризирана под общия раздел “странични ефекти.” Понятието се отнася за налагане на производствените разходи на една фирма върху онези, които не са собственици на потока от бъдещи приходи, генерирани от производствения процес. С други думи, тези жертви са странични за фирмата или производствената единица, но не и странични за нейните производствени разходи. Почти без изключение, дискусията на икономистите за страничните ефекти завършва с разглеждане на това какви правителствени мерки са правилни за намаляване или премахване на тези странични ефекти. Заключенията, до които достигат повечето икономисти, основани на анализа на Пигу в The Economics of Welfare (4th ed., 1932; първоначално издадена през 1920), са както следва, обобщава Коуз: производителят на замърсяването (дим, шум и т.н.) трябва 1) да плати щети на ощетените, или 2) да се наложи данък върху неговото производство от държавата, или 3) неговата фабрика да бъде премахната от жилищните райони.[56] Статията на Коуз прекъсва тази традиция.

Аарон Левин обобщава теоретичното откритие на Коуз: “Допускайки нулеви разходи по сделките и икономическа рационалност, Коуз, в своя творчески труд, демонстрира, че пазарният механизъм е способен да премахне негативните странични ефекти без необходимостта от държавно наложени правила за отговорност.”[57] Нещо повече, теоремата води до заключението, че “ако сделките са без разходи, първоначалното възлагане на право на собственост няма да определя крайното използване на собствеността.”[58] Икономистите на свободния пазар от “Чикагската школа” все повече застават на страната на Коуз. (Което също е изумително, е, че традиционното юдейско право е възприело основните характеристики на теоремата на Коуз много векове преди това; английското право не го е направило.)[59]

Проблемът, разбира се, е, че има и винаги ще има разходи по сделките.[60] Или, би трябвало да кажа, това е един проблем. Главният проблем е, че тази теорема влага нулева икономическа стойност – и следователно нулево значение – в чувството за морално и юридическо право, свързано с умишленото нарушаване на частната собственост. Тя пренебрегва икономическото значение на общественото чувство на морално възмущение, когато от страна на държавната власт няма налагане на правния имунитет на собствениците от нахлуване, дори когато то се извършва в името на някакво “по-ефективно” обществено добро или обществена цел. Ето защо аз заключавам, че теоремата на Коуз е един от морално най-зловещите примери на академична глупост, който някога е сполетявал икономическата професия; нещо по-лошо, тя е заразила – и аз наистина имам предвид заразила – мисленето на едно цяло поколение от много умни и много повърхностни икономисти на свободния пазар и правни теоретици. Коуз е послужил като тифоидната Мери за икономистите от Чикагската школа в продължение на три десетилетия. Неговата статия драстично компрометира академичната защита на свободата. Тя наложи частни разходи върху онези от нас, които се опитваме да построим защита на икономиката на свободния пазар. В този смисъл теоремата на Коуз е форма на замърсяване. Но тъй като тя е интелектуално замърсяване, ощетените не могат да го заведат в съда и да го съдят за щети. Най-доброто, което можем да направим, е да предложим система за контрол върху замърсяването: доказателство, че целият негов аргумент е заблудителен.

Коуз напълно е осъзнавал още от началото естеството на техническия икономически проблем, който е повдигнал, а именно, невъзможността на свят, в който няма разходи по сделките. (Той без дори моментно обществено колебание отхвърля моралните въпроси, свързани с правата на собственост, като нямащи значение за икономическия анализ.) Затова той позволява на съдиите да се намесват, за да разрешават спорове. Но тук има проблем: Коуз не може да избегне досадния проблем, пренебрегнат от Пигу и от всички икономисти на благосъстоянието, а именно, проблемът за междуличностните сравнения на субективна полезност. “Научната” критика на Коуз срещу Пигу почива върху фундаменталното твърдение, че хората, особено съдиите, могат да правят такива сравнения в своите действия на формулиране на социална политика. Единственият професионален отговор, дълбоко критичен към Коуз, е направен от икономистите от “Австрийската школа,” които осъзнават слабото място на презумпциите на Чикагската школа относно междуличностните сравнения. Все пак тяхната критика оставя още много, което може да се желае, защото, ако бъде приета на сериозно, би станало невъзможно да се защитава идеята за държавни наказания срещу замърсителите.

Етичното зърно под неутралната черупка

Изумителният факт относно теоремата на Коуз е, че всеки икономист знае, че няма случаи на сделки, в които няма разходи по сделките. Те също знаят, че теоремата на Коуз важи само когато има нулеви разходи по сделките. Но те не определят теоремата на Коуз като случай на любопитна, но крайно неприложима академична спекулация. Вместо това те се опитват да работят с неговата теорема. Ричард Поснър, икономист и съдия в Апелативния Съд на САЩ (Седма Област), признава, че теоремата на Коуз важи само в ситуации с нулеви разходи по сделките, но въпреки това е посветил голяма част от своята академична кариера на изследване на икономическите последствия от теоремата на Коуз в правната област. Той знае, че първоначалното допускане на Коуз – че разходите по сделките са нула – не може да бъде вярно в реалния свят. Поснър пише:

Икономистът не постановява просто да се създадат абсолютни права [на собственост – Г.Н.] и след това да си замълчи къде трябва да бъдат възложени те. Със сигурност, ако пазарните сделки бяха без разходи, за икономистът не би имало значение къде е било първоначално възложено едно право. Процесът на доброволна размяна би го преразпределил без разходи на този, който го цени максимално. Но веднъж като се изостави нереалистичното допускане за нулеви разходи по сделките, възлагането на правата става задължително. Ако разходите по сделките са положителни (макар и предполагаемо ниски, защото иначе би било неефективно да се създава абсолютно право), принципът за максимизиране на благосъстоянието изисква първоначално възлагане на права към онези, които е най-вероятно да ги ценят най-много, за да се минимизират разходите по сделките. Това е икономическата причина да се дава на работника правото да продава своя труд и на жената правото да избира своите сексуални партньори. Ако бъдат възложени случайно на чужди хора, тези права в общия случай (но не непременно) ще бъдат откупени от работника или жената; разходите за коригиращата свелка могат да бъдат избегнати, ако още в началото правото се възложи на потребителя, който го цени най-много.[61]

Поснър открито признава, че в някои случаи, дори когато разходите по сделките са ниски, работникът или жената в неговия пример не биха (т.е. не биха могли да си позволят) откупили тези права на собственост. Това следва от неговото определение за стойност: “Най-важното нещо, което трябва да имаме предвид относно понятието стойност, е, че то се основава върху онова, което хората са готови да платят за нещо, а не върху удоволствието, което ще извлекат от него. . . . Индивидът, който много би искал да има някаква стока, но не желае или не може да плати нещо за нея – може би защото е банкрутирал – не цени стоката в смисъла, в който аз използвам понятието ‘стойност.’”[62] Изводът е очевиден и той не се колебае да го заяви: “По същия начин, благосъстоянието на обществото е съвкупното удовлетворение на онези предпочитания (единствените, които имат етична тежест в една система на максимизиране на благосъстоянието), които са обезпечени с пари, тоест, които са регистрирани на пазара.” Накратко, демонстрираните предпочитания на хората – с парите напред – са единствените, които притежават “етична тежест” в неговото определение за максимизиране на благосъстоянието. Това включва ли брака? Разбира се. Това включва ли хазарта? Разбира се. “Голяма част от икономическия живот е организирана на бартерни принципи. ‘Брачният пазар,’ отглеждането на децата и приятелската игра на бридж са примери за това. Тези услуги имат стойност, която може да се изрази в пари, като се обърнете към заместващи я услуги, продавани на открити пазари или по други начини.”[63]

Въпрос: Кой извършва първоначалното разпределение на право на собственост към този, който “го цени най-много”? Как този върховен изпълнител знае научно кои потенциални собственици “е вероятно да ги [правата на собственост] ценят най-много”? Накратко: По какъв стандарт на стойност той извършва първоначалното разпределение? Мъртва тишина откъм икономистите от Чикагската школа. Да кажат нещо по този въпрос би било публично признание, че икономическата наука вече не е свободна от ценности. Трябва да се разбере какво точно представлява теоремата на Коуз: важна съставна част в една гигантска академична игра с черупки. Етичното зърно винаги е прикрито под видимо неутралната научна черупка на анализа на разходите и ползите. Гледай какво икономистът прави, а не какво казва, че прави. Той неизбежно извършва междуличностни сравнения на субективна полезност всеки път, когато препоръчва някакво политическо решение.

Дебатът относно обществените разходи повдига отново древния дебат относно обективното и субективното познание. Той е една от постоянните антиномии в цялата хуманистична мисъл. Епистемологичният проблем на общественият разход е етичен проблем, и като такъв хуманистите не могат да го решат “научно.”

Реципрочна щета

Коуз отново формулира понятията в дебата относно страничните ефекти. “Въпросът обикновено се смята като такъв, в който А причинява вреда на Б и това, което се решава, е: как да възпрем А? Но това е погрешно. Ние се занимаваме с един реципрочен проблем. Да избегнем вредата върху Б означава да причиним вреда на А. Реалният въпрос, който трябва да се реши, е: трябва ли да се позволи на А да нанесе вреда на Б, или на Б да нанесе вреда на А? Проблемът е да се избегне по-сериозната вреда.”[64]

Като начало ще кажем, че такава логика е извратена, ако бъде приета като методологичен стандарт, управляващ икономическия анализ във всички случаи, включващи икономическо действие. Ще бъде също толкова лесно да кажем, че всички ограничения от държавата върху отвличането ощетяват похитителя, а липсата на ограничения ощетява жертвите. Ако смятаме да изграждаме икономическа система на основата на предполагаемото “реципрочно естество на вредата” – че всеки икономически участник понася щета, когато е ограничен да действува според моментната си прищявка – тогава икономиката става позитивно зла, а не свободна от ценности, в своя опит да пресее точно колко вреда съдилищата ще позволят на всяка страна да наложи върху другата.

Има някои области от живота – области, управлявани от библейския морал – в които за такива “анализи на разходите и ползите” не трябва дори да се мисли. Например, всеки опит да се налагат анализи на разходите и ползите относно конкурентни техники за масов геноцид, включително абортите, е демоничен, а не научно неутрален. Дали едно общество трябва да възприеме газови камери или смъртоносни инжекции за възрастни, или солни разтвори или вакуумни устройства за неродени деца, не може да се реши на основата на сравнителни нива на разходна ефективност, защото икономистът винаги пренебрегва една главна “външна променлива”: Божия гняв. Бог ще съди ефективно онези индивиди, които рекламират всякакви такива разходно ефективни системи, както и обществата, които ги възприемат. Ако правните ограничения срещу масов геноцид ощетяват масовите убийци, това може да е само за добро. Обществото не е изправено пред никакво “намаляване на обществените ползи.” Справедливостта наистина струва нещо, но нетният икономически ефект е положителен, независимо дали икономистт вижда това или не. Няма намаление в нетните обществени ползи, когато бъдат осуетени целите на сега ограничаваните (или предварително екзекутирани) геноцидни технократи.

Коуз предлага следния пример на реципрочна вреда. Какво ще кажем за добитък, който се отклони в собствеността на друг човек и унищожи реколтата? Това, трябва да се отбележи, е именно проблемът, с който се занимава Изход 22:5. Коуз пише: “Ако е неизбежно някакъв добитък да се заблуди, увеличението в доставката на месо може да се получи само за сметка на намаляване в доставката на зърно. Естеството на избора е ясно: месо или зърно?”[65]

Това изглежда като правилен икономически анализ, поне дотук. Той ни принуждава да мислим относно проблема според това от какво членовете на обществото трябва да се откажат, месо или зърно. Но неговото следващо изречение е самото сърце на проблема и той никога не показва как икономистите – или, всъщност, кой да е човек – могат, като учени, да направят икономически рационален (т.е. неутрален) избор в името на обществото: зърно или месо. Всъщност, не е възможно хуманистичната икономика да може да отговори на този въпрос поради неспособността на икономистите, като учени, да правят междуличностни сравнения на субективна полезност.[66]

Субективната стойност срещу обществената политика

Коуз никога не стига до същността на проблема. “Разбира се, отговорът, който трябва да се даде, не е ясен преди да знаем стойността на това, което се придобива, както и стойността на това, което се жертвува, за да се добие първото.”[67] Стойност? Като икономисти трябва да си зададем няколко въпроса: Стойност за кого? За обществото като цяло? Стойността за собственика на добитъка? Стойността за земеделеца? Освен това, как можем да правим такива оценки на икономическа стойност, ако икономическата стойност е субективна? Въпросите за икономическата стойност са главните проблеми, разглеждани в неговия труд, но той не може да им отговори чрез “научната икономика,” която той самият прогласява. Никой икономист не може. Икономистът Питър Люин стига до същността на проблема, когато пише в една унищожителна критика на Коуз, че

. . . разходите са индивидуални и частни и не могат да бъдат “обществени.” Понятието обществен разход изисква сумиране на индивидуални разходи, което е невъзможно, ако на разходите се гледа на основата на полезността. Понятието обществен разход, отразявано в пазарните цени (или още по-проблематично от хипотетичните цени в отсъствие на пазар за конкретното нещо) имат някаква валидност само в условия, които са толкова далеч от действителността, че правят тяхната употреба като главно средство за политически анализ силно подозрителна. . . .

Това предполага, че всеки възглед за ефективност на обществено ниво е илюзорен. И главната съставна част от всички възражения срещу понятието ефективност, било то ефект върху благосъстоянието, изкривявания или технологични промени, е отказът на икономистите да извършват междуличностни сравнения на полезност. Обществените разходи пропадат именно защото индивидуалните оценки на жертвата, необходима в избора между различни възможности, не могат да бъдат сравнени.[68]

Неспособността на кой да е човек да извършва научно валидни междуличностни сравнения на субективна полезност отново стъпква всички надежди на хуманистичните защитници на свободния пазар да се справят “научно” с проблема за обществената политика. По-хитрите “анархо-капиталисти” разбират това и затова са изоставили самата идея за обществена полезност и обществени разходи. Те също са изоставили идеята за държавното управление.[69] Те не могат да покажат как хората могат успешно да се справят с проблеми, създадени от такива технологични открития като двигателя с вътрешно горене. Но поне са последователни. Не търсят лъжливи интелектуални решения на “научно” нерешими проблеми. Не търсят псевдопазарни решения – “Каква трябва да е правилната пазарна цена в отсъствие на пазар?” – или решения, включващи хипотетичната (и научно невъзможна) способност на съдиите да правят научно валидни анализи на разходите и ползите при решаването на спорове. Не може да има научно валидни отговори на такива обществени проблеми, ако се имат предвид презумпциите на съвременната, субективистична, индивидуалистична икономическа теория. Но подходът, използван от Коуз и неговите академични последователи за справяне с тези въпроси приема, че има научно валидни отговори за тях.

Тъй като няма “неутрални, научни” отговори, цялата статия на Коуз е упражнение по интелектуална гимнастика – илюзия за научна точност.[70] Въпреки това тя се счита за класическа статия – първооткривателски труд, който буквално създава нов подход както в икономиката, така и в правната теория. Показателно е, че икономическата професия като цяло е отказала да се занимава с този проблем и са минали повече от две десетилетия преди един критически анализ, основан на наблюденията на Лайънъл Робинс от преди 45 години, приложен към теоремата на Коуз от един асистент (без научно звание) в един малко известен университет, да бъде публикуван в едно ново интелектуално списание, което няма привърженици вътре в академичната общност.[71] Това е академията: академични глупости.

Права на собственост

Смисълът на “правата на собственост” е следният: индивиди или сдружения, представени от индивиди, притежават законово право да възпират други от открадване, нахлуване, унищожаване и намеса по някакъв друг начин в тяхната собственост. Следователно собсвениците имат законово право да изключват другите от употребата на определена собственост. Това е аналогично на заветните форми на изключване: правото на държавата да изключва негражданите от гласуване; правото на женения да изключва другите от сексуален достъп до партньора; и правото на църквата да изключва нечленовете или нехристияните от Господната вечеря. Изразът “права на собственост” означава, че съществува законово приложим “пакет от права,” който е свързан с конкретни форми на собственост.

Статията на Коуз подкопава самото понятие права на частна собственост. Той дава подробен, внимателно построен аргумент относно пределните печалби за скотовъдеца срещу пределните загуби за земеделеца от заблудилото се животно. Това, което статията показва, ако приемем, че никога не се вземат предвид психологическите разходи за земеделеца от нарушението на неговите права на собственост от страна на скотовъдеца, е следното: ако изключим разходите по сделките и разходите за информация,[72] както и ако приемем съвършена конкуренция (всезнание), печалбата или загубата за обществото е една и съща, независимо дали скотовъдецът обезщети фермера със стойността на изгубеното зърно, ако добитъкът е бил оставен да се скита, или фермерът обезщетява скотовъдеца за по-високите разходи за производството на месо, ако добитъкът се държи далеч от нивата на земеделеца (по-високи разходи за хранене, разходи за ограждане и т.н.). Отново, ако допуснем “условия на съвършена конкуренция,” Коуз заключава: “Дали животновъдът плаща на земеделеца да остави земята необработена, или самият той наема земята, като плаща на земевладелеца сума малко по-голяма от тази, която земеделецът би платил (ако самият земеделец наема земята), крайният резултат би бил един и същ и би максимизирал стойността на производството.”[73]

Като се вземат неговите първоначални, нереалистични допускания за безплатни стоки – разходи по сделките, информационни разходи и съвършена конкуренция – това заключение първоначално изглежда вярно, ако допуснем, че земеделците нямат абсолютно никакво чувство за справедливост относно правата за собственост. То също допуска, че членовете на такова общество не понасят и няма да понесат никакви допълнителни загуби, когато държавната власт откаже да поставя под отговорност животновъдите за щетите, които техните животни причиняват. Двете допускания са в основата на тезата на Коуз, и двете са категорично погрешни. Коуз започва с един нереален свят, в който разходите по сделките са изключени по определение, и от него той извежда своите също толкова нереалистични заключения.[74]

Казвам, че това заключение първоначално изглежда вярно – че в един свят на нулеви разходи резултатът от процеса на спазаряване ще бъде един и същ, стойността на добитъка срещу стойността на зърното. Но от една проницателна статия от Доналд Рийгън научаваме, че Коуз няма основание за такова заключение. Коуз приема, че процесът на спазаряване ще произведе едни и същи икономически резултати, но защо? Рийгън казва, че Коуз не предлага модел за това как този процес на спазаряване би произвел неизбежно такива еднакви резултати при отсъствието на конкретни и приложими права на собственост. Например, понякога някой участник в спазаряването отправя икономически заплахи за оттегляне от сътрудничеството, които понякога биват налагани, за да бъде убедена другата страна, че трябва да приема на сериозно такива заплахи, дори ако действителното изпълнение на заплахата ощетява и самия заплашващ в кратък период от време. Как Коуз знае какъв ще бъде дългосрочният или краткосрочният резултат от един процес на спазаряване? Не знае.[75] Това е просто друг начин да кажем, че не можем уверено да правим обществени и икономически оценки на събития от реалния свят, като отделяме икономическата теория от времевата реалност – т.е., като създаваме въображаем свят, в който няма разходи, няма незнание относно сегашните или бъдещите възможности и няма нужда от заплахи за постигане на целите.

Коуз ясно заявява какво смята, че е икономическият проблем. “Икономическият проблем във всички случаи на вредни ефекти е как да се максимизира стойността на производството.”[76] Нещо повече, той не е глупак. По-късно в своята статия той изоставя своето първоначално допускане за нулеви разходи по сделките, съвършена конкуренция и нулеви информационни разходи.[77] Разбира се, в реалния свят има разходи по сделките за разрешаване на спорове. По тази причина държавната власт има роля в решаването на скъпоструващите спорове.[78] “Всички решения имат разходи,” включително решенията, налагани от държавната власт.[79] Но една скрита презумпция изкривява целия анализ на Коуз – презумпция, която е твърде общоприета (и непризнавана) в икономическия анализ на Чикагската школа: законността на изоставянето на въпросите за добро и зло, за справедливост, за равенство. “Разбира се, ако пазарните сделки бяха без разходи, всичко, което има значение (без да смятаме въпросите за справедливостта), е правата на различните страни да бъдат добре дефинирани и резултатите от юридическите действия да бъдат лесни за предвиждане.”[80] Проблем: Как можем да разглеждаме “правата на различните страни,” ако оставим настрана въпросите за справедливостта – въпросите за доброто и злото? Накратко, как можем да разглеждаме “права” без това, което е право?

Снижаване на моралното възмущение до нула

Ако оставим въпросите за справедливостта настрана: това е постоянната презумпция в “свободните от ценности, морално неутрални” икономически хипотези на съвременните икономисти на свободния пазар. Те очевидно смятат, че въпросите на справедливостта, бивайки въпроси на лично мнение и морал, не могат да бъдат разглеждани научно, нито пък могат икономистите, като учени, да поставят ценови етикет върху нарушенията на даден морален принцип. Те удобно пренебрегват неизбежното заключение на субективистичната икономика и методологичния индивидуализъм, а именно, че няма научен начин да “се измерват” разходи и ползи от какъвто и да е вид, тъй като е невъзможно за смъртните хора да извършват междуличностни сравнения на субективна полезност. Те наивно вярват, че има неутрална, свободна от ценности наука за икономиката, но не и за морала. Те са прави относно невъзможността на неутралния морал; не са прави относно съществуването на свободна от ценности икономика. Икономиката се занимава със стойности, а свободна от ценности стойност не съществува.* В момента, в който икономистът повдигне въпроса за стойността – обществена стойност, лична стойност, стойността на брутния национален продукт – той е изоставил въображаемия свят на свободната от ценности наука. Такъв свят така или иначе е митичен. Но икономистите са инвестирали толкова много от своя интелектуален и професионален капитал в този мит в продължение на толкова много време, че сега им е трудно да го изоставят. Но ако все пак изоставят този мит, техните колеги няма да ги вземат на сериозно и те никога вече няма да видят своите нечетими и нечетени статии в професионалните списания.

Един от академичните защитници на Коуз, Гуидо Калабреси от Йейлското училище по право, довежда теоремата на Коуз до далечните брегове на чистите спекулации и обществената нереалност. Той казва, че теоремата на Коуз показва, че “ще получим едно и също разпределяне на ресурсите, независимо кой от двамата взаимни причинители на разходи бъде първоначално принуден да плати разходите, с други думи, независимо от правилата за съдебна отговорност.”[81] Той повтаря примера на Коуз за произвеждащата дим фабрика, която поврежда житните посеви на местните фермери. “Например, ако допуснем, че разходите от дима от фабриката, който унищожава житото на съседните фермери, може да се избегне по-евтино чрез инсталация за контрол на дима, отколкото чрез засяване на издръжливо на дим жито, тогава, даже ако загубата бъде оставена върху фермерите, те, при направеното допускане, ще платят на фабриката да инсталира средство за контрол на дима. Това в кратък период ще доведе до повече фабрики, отколкото фермери и относително по-малко земеделско производство, отколкото ако правилото за съдебна отговорност беше обратното. Но ако в резултат на това правило за отговорност земеделското производство е твърде ниско по отношение на фабричното производство, онези, които губят от това “неправилно разпределение,” ще имат всякаква причина да подкупят фермерите да произвеждат повече, а фабриките да произвеждат по-малко. Процесът ще продължи докато никоя сделка не ще може да подобри допълнително разпределението на ресурсите.”[82]

Отговор към Калабреси

Това звучи толкова точно, толкова логично. То също звучи налудничаво. Ето защо то наистина е налудничаво. Първо, в живота винаги има разходи по сделките. Да започнем с какво да е друго допускане означава да започнем с утопизъм. То има също толкова смисъл, както да започнем с допускането за всезнанието на участниците в размяната, което е друго често срещано допускане в почти цялата съвременна икономическа мисъл, особено в списанията. Без този теоретичен идеал на всезнанието икономическата теория не би имала формули и уравнения, а професионалните икономисти по-скоро биха умрели, отколкото да изоставят своите формули и уравнения. Епистемологичният проблем е този: веднъж като теоретичният модел бъде формулиран на основата на хипотетична съвкупност от допускания, които не могат да съществуват в реалния свят, нужно е съзнателно усилие от страна на икономиста този модел да се направи да носи върху себе си проблеми от реалния свят, без да внася радикален утопизъм в неговия анализ. Дебатът относно теоремата на Коуз е според мен класически съвременен пример за неуспешен опит от страна на икономистите да премахнат първоначалните утопични допускания на един икономически модел, но в същото време да го запазят за аналитични цели.[83] Това, че тя се взема на сериозно от повечето икономисти, е доказателство за теоретичния банкрут на съвременната икономика.

Второ, проблемът с разпределението и неговите решения не са предимно технически и емпирични проблеми, а по-скоро етични и епистемологични. Калабреси поставя проблема и след това му отговаря (както обикновено правят икономистите от Чикагската школа) на основата на технически най-малко струващото решение, а не на основата на някакъв видим етичен принцип. “Главното предположение е, че проблемите за неправилното разпределение на ресурсите и страничните ефекти не са теоретични, а емпирични. Целта на разпределението на ресурсите е да се доближи колкото може по-близо и по-евтино до резултата, до който пазарът би стигнал, ако спазаряването беше без разходи.”[84] С други думи, съдията трябва да си представи, че той може да се доближи до разпределението, което един свободен пазар може да произведе, ако свободните пазари бяха без разходи. Това, трябва да се отбележи, е отричане на най-важната от всички теореми в икономиката: оскъдността. Съдия, който е способен да изпълни тази възложена задача наистина би бил оскъден ресурс! Разбира се, той би притежавал това предимство: тъй като първоначалното ограничаващо условие е невъзможно – нулеви разходи по сделките – никой не би могъл да произведе модел, който да докаже, че неговото разпределение е неправилно.

Как тази утопична задача би могла да бъде най-добре изпълнена? Калабреси съчетава лъжливата точност на икономиста с истинското неясно говорене на юриста, за да произведе това проблематично заключение: “Този въпрос зависи до голяма степен от относителния разход за постигане на правилния резултат чрез всяко от тези средства (емпиричен проблем, който вероятно никога не би бил разрешен, поне приблизително, в повечето случаи) и относителните възможности за постигане на погрешен резултат в твърде много случаи в зависимост от използвания метод (също емпиричен проблем, но такъв, за който е трудно да се получат други данни освен догадки). Решаването на тези два проблема и тяхното взаимодействие е проблемът на извършването на оптимално разпределяне на ресурсите.”[85] Със сигурност е!

И така, проблемът с разпределението е просто емпиричен проблем за икономиката на благосъстоянието. Но този т.нар. емпиричен проблем не може да се реши научно, логично или технически, защото няма начин научния икономист да се справи с ключовия епистемологичен проблем: невъзможността да се извършват научни междуличностни сравнения на субективна полезност. Но икономистите от Чикагската школа продължават да бърборят в своите списания, като че ли някакви по-точни измервания биха могли по някакъв начин да решат това, което те признават, че е основният проблем на разпределянето. Както ако един артилерийски сержант се опитва да уцели цел, която се намира на другия край на вселената, като прибавя просто още малко барут към заряда. Това е просто технически проблем, разбирате ли. Както ако един спринтьор се опитва да намали своето време на сто метра до една секунда, като спечелва на всяко предварително загряване по една десета от секундата. Това е емпиричен проблем, разбирате ли. Ако само имаше по-добри обувки или пътека с по-добро триене!

Калабреси знае всичко това. Той признава, че решението, което би било достигнато, ако сделките бяха без разходи, е “непостижима цел.”[86] Той също признава, че “печалбите, които приближението до целта би произвело, обикновено не подлежат на точна дефиниция или измерване. Те, всъщност, в голяма степен се определят по догадки. В резултат, въпросът дали даден закон си струва своите разходи (от гледна точка на по-доброто разпределение на ресурсите), рядко се поддава на емпирично доказателство... Точно това е работата на доброто управление да прави догадки кои закони биха си стрували разходите. Надеждата е, че то ще използва наличната емпирична информация и ще се стреми да добие емпиричната информация, която сега не е налична (колко информация, обаче, си струва своите разходи, също е под въпрос). Но няма причина да се допуска, че в отсъствието на пълна информация никакво правителствено действие е по-добро от някакво действие.”[87]

Моля ви добре да осъзнаете неговия аргумент: икономиката на благосъстоянието е по своето естество емпирична наука, освен че емпирицизмът всъщност не може да реши проблемите на икономиката на благосъстоянието, така че държавата трябва да решава какво е правилното разпределение на ресурсите, но икономистите въпреки това се надяват, че бюрократите ще използват емпирицизма като средство за намиране на решения на конкретните проблеми с разпределянето, макар че трябва да се закупува само икономически ефективно количество и качество емпирицизъм. Във всеки случай решението на държавата задължително ще бъде основано главно върху догадки. Ако това обяснение ви прилича на разходка из зала с огледала, то е защото то наистина е зала с огледала. Но почти всички статии по икономика на благосъстоянието не са нещо повече от туристическа обиколка из тази зала с огледала. Проблемът с разпределението на икономиката на благосъстоянието не може да бъде разрешен от хуманистичната икономика, защото икономистите биват затрупани с куп противоречия: дуализма субективно-обективно, дуализма индивид-общество, проблема за непроменимия закон и безкрайния поток от обстоятелства и главния и нерешен проблем на междуличностните сравнения на субективна полезност. Всичко е построено върху тази формула: диалектика плюс интуиция е равно на разходно-ефективно правосъдие. Тази формула не произвежда нищо повече от допълнителни научни статии за професорски биографии – накратко, негативна възвръщаемост.

Трето, и далеч по-важно за социалния анализ, сред жертвите на замърсяващата фабрика ще има чувство на възмущение, ако няма наложени от държавата правила за отговорност. Първоначалната реакция на всяка от жертвите, ако тя знае, че гражданското право не защитава автоматично неговите права на собственост, може да бъде да взриви фабриката или да убие собственика й. При такъв правен ред на никакви съдебни отговорности би било осигурено умножаването на насилието. Следователно въпросът за икономическата ефективност не може да бъде отделен от въпроса за юридическата справедливост. Това, за което икономистите и правните теоретици от Чикагската школа не показват никакви белези да са го разбрали. Когато праведните хора бъдат възпирани в своята кауза от търсачи на местна “ефективност,” които не ги е грижа за етиката на решението, ще има сериозни социални последствия. Да се разглежда ефективността на коя да е сделка без също да се разглежда нейната справедливост означава да започнем да предаваме обществото в ръцете на социалистическите революционери. Или, да го кажем на език, който е по-познат на икономистите от Чикагската школа, наказването на праведността в името на икономическата ефективност не е решение с нулеви разходи.

Микроефективност и макрореволюция

Не е възможно да се открие икономически ефективно решение само на една сделка. Не можем да бъдем ефективни само в едно нещо. Въпросът за ефективността не е просто микроикономически въпрос; той също е макроикономически. Не можем да открием ефективно решение на някой икономически проблем, което по никакъв начин да не засяга целия обществен ред. Накратко, не можем да правим ефективно само едно нещо. Системата на справедливост, която управлява всеки обществен ред, е сама по себе си производител или спирачка и за макроефективността, и за микроефективността. Справедливостта не може да бъде отделена от ефективността. Ако нашето предполагаемо икономически ефективно решение на микрониво поставя под въпрос моралната почтеност на правната система, ние всъщност не сме постигнали ефективно решение на нашия микропроблем. Ето защо е изумително да открием, че икономистът и талмудист Аарон Левин се съюзява с Коуз: “Докато принципът на справедливостта бива издигнат чрез избора на подходящи правила за съдебна отговорност, икономическата ефективност бива реализирана когато негативният страничен ефект бъде премахнат по метода на най-малкия разход. Следователно, ако е по-малко струващо да избегнем повредата на зърното чрез отглеждане на издържливо на дим зърно, отколкото чрез инсталиране на средство за контрол на дима, трябва да се възприеме първият метод. Дали фермерът или собственикът на фабриката трябва да понесе допълнителния разход за премахване на негативния страничен ефект, е напълно без значение, доколкото става въпрос за ефективността.”[88] Наложете на фермерите разходите за димоуловителя на фабриката, и сте нарушили принципа на справедливост, който управлява Изход 22:5-6. В крайна сметка ще има негативни последствия, независимо дали икономистите вярват в Бога или не.

Тези удостоверени икономисти са идиоти за удостоверяване; те са анархисти, които хвърлят уравнения вместо бомби. Редукционизмът на икономическата логика, дори без уравненията, е станал толкова голям, че почти е премахнал приложимостта на академичната дисциплина икономика в реалния свят, особено на нейните академични списания. Това очевидно не е ясно на тези хора. Те говорят за свят на нулеви разходи по сделките и нулеви правила за определяне на правна отговорност, като че ли това не би бил свят на бъркотия, непредсказуемост и насилие. Именно установяването на правила за отговорност е това, което прави гражданския ред възможен. Общественият ред очевидно е твърде важно нещо, за да бъде оставен в ръцете на икономистите, дори икономистите от Чикагската школа.

Критиката на Ротбард: Чист субективизъм

Един икономист, който е видял поне някои от последствията от позицията на Коуз, е Мъри Ротбард. Ротбард много рано осъзнава смислеността на възраженията на Робинс срещу Пигу, а именно, че не може да има научно валидни междуличностни сравнения на субективна полезност.[89] Той е написал критика на теоремата на Коуз, която очертава някои от точките, които посочих в първоначалната чернова на тази статия преди да открия статията на Ротбард от 1982. Но той стига до пълното логическо заключение на субективистичната школа, а именно, че не може да има такова нещо като обществен разход – не просто че икономистите не могат да го измерят, а че той не съществува като категория в икономиката.[90] Той разглежда случая с фермера, чиято овощна градина бива изгорена от искрите, изхвърлени от минаващ влак. Неговият анализ се съсредоточава върху субективните разходи на фермера, които са наложени от агресията на железницата. Трябва ли държавата да реши този спор, като принуди железницата да плати на фермера пазарната стойност на изгубените дървета?

Има много проблеми с тази [на Коуз] теория. Първо, доходите и благосъстоянието са важни за засегнатите страни, макар че може и да не са за незасегнатите икономисти. За тях има голямо значение кой плаща на кого. Второ, тази теза действува само ако съзнателно пренебрегнем психологическите фактори. Разходите не са само парични. Може фермерът да е бил привързан към овощната градина много повече от паричната щета. Следователно, овощната градина може да е струвала за него далеч повече от $100,000 обезщетение. . . .

Любовта на фермера към неговата овощна градина е част от една по-голяма трудност за доктрината Коуз-Демзец: Разходите са чисто субективни и неизмерими в парични мерки. Коуз и Демзец имат едно ограничаващо условие в своята теза за безразличието всички “разходи по сделките” да бъдат нула. Ако те не са, тогава те препоръчват разпределянето на правата на собственост по схемата, която включва минимални обществени разходи по сделките. Но веднъж като разберем, че разходите са субективни за всеки индивид и следователно са неизмерими, виждаме, че разходите не могат да се събират. Но ако всички разходи, включително разходите по сделките, не могат да се събират, тогава няма такова нещо като “обществени разходи по сделките” и те не могат да бъдат сравнявани. . . .

Друг сериозен проблем с подхода на Коуз-Демзец е, че претендирайки, че са свободни от ценности, те всъщност внасят етичната норма на “ефективността” и твърдят, че правата на собственост трябва да бъдат възлагани на основата на тази ефективност. Но дори и ако понятието обществена ефективност има смисъл, те не отговарят на въпросите защо точно ефективността трябва да бъде преобладаващият фактор при установяването на правните принципи или защо страничните ефекти трябва да бъдат интернализирани преди всички други фактори.[91]

В една по-ранна статия Ротбард представя може би най-цялостното предизвикателство към икономическата професия, което някога е било писано. Причината, поради която го цитирам подробно, е, че той е много умен писател и е готов да следва логиката на субективистичната икономика до много далеч – не до библейското примиряване на обективната и субективната стойност, но поне до крайните точки на субективизма. В една забележителна статия, “Митът за ефективността,” Ротбард отхвърля не само обществените разходи, но и идеята за ефективността:

. . . има няколко пласта дълбока заблуда в самото понятие ефективност, когато бива прилагано към обществените институции или политики: (1) проблемът не е само в определянето на целите, но и в решаването чии цели ще бъдат следвани; (2) индивидуалните цели са обречени да бъдат в конфликт една с друга и следователно всяко обобщително понятие за обществена ефективност е безсмислено; и (3) дори действията на всеки индивид не могат да бъдат приети за “ефективни”; всъщност, те несъмнено няма да са. Следователно, ефективността е погрешно понятие дори когато се прилага към действията на всеки индивид, ориентирани към постигането на неговите цели; то е в още по-силен смисъл безсмислено понятие, когато включва повече от един индивид, да не говорим за цяло общество.

Нека вземем за пример даден индивид. Тъй като неговите собствени цели са ясно дадени и той действува, за да ги постигне, със сигурност поне неговите действия могат да се смята за ефективни? Но не, те не могат, защото за да може той да действува ефективно, той би трябвало да притежава съвършено познание – съвършено познание за най-добрите технологии, за бъдещите действия и реакции на другите хора и за бъдещите природни събития. Но тъй като никой никога не може да има съвършено познание за бъдещето, действията на никой човек не могат да бъдат наречени “ефективни.” Ние живеем в свят на несигурност. Следователно ефективността е химера.

Казано по друг начин, дейността е процес на обучение. Докато индивидът действува, за да постигне своите цели, той се учи и става по-умел в това да ги постига. Но в този случай, разбира се, неговите действия не могат да са били ефективни от началото – или дори от края – на неговите действия, тъй като съвършеното познание е непостижима и винаги има повече какво да се учи.

Нещо повече, целите на индивида не са наистина дадени, защото няма причина да допускаме, че те са циментирани завинаги. Докато индивидът научава повече за света, за природата и за другите хора, неговите ценности и цели задължително се променят. Целите на индивида ще се променят докато той се учи от другите хора; те могат също да се променят поради чист каприз. Но ако целите се променят в процеса на действие, понятието ефективност – което може да се дефинира само като най-доброто съчетание от средства в следване на дадени цели – отново става безсмислено.[92]

Трябва да направим две забележки. Първо, можем да видим цялата постройка на икономиката да се изплъзва постепенно между пръстите ни. Ако въпросът за ефективността няма смисъл, за какво са спорели икономистите в продължение на последните три века? За една илюзия? Отговорът трябва да бъде да, ако се придържаме към една строго субективистична епистемология. “Тогава не само ‘ефективността’ е мит, но също и всеки възглед за обществен или съвкупен разход, или дори обективно измерим разход за всеки индивид. Но ако разходът е индивидуален, въображаем и чисто субективен, тогава следва, че никакви политически заключения, включително заключения относно правото, не могат да се извлекат или дори да се използват от такова понятие. Не може да има валиден или смислен анализ на разходите и ползите на политически или правни решения или институции.”[93] Ротбард показва интелектуалната смелост да потвърди валидността на изводите, които Рой Харъд използва, за да принуди Лайънъл Робинс да се откаже от своето отричане на възможността да се правят междуличностни сравнения на субективна полезност. Той отрича възможността за провеждане на политика, основана на икономическата наука.

Проблемът с изчерпателното познание

Второ, ние откриваме в аргументите на Ротбард срещу понятието ефективност един аргумент, основан върху невъзможността да се използва понятие, което има смисъл само в един въображаем непроменим свят. Това е разновидност на антиномията (логическо противоречие) на хуманизма, която Ван Тил посочва в няколко случая, а именно, че за антитеиста е необходимо да познава всичко изчерпателно, за да познава нещо конкретно. Същността на проблема, казва Ван Тил, е, че за антитеиста няма начин да вгради своя безвремеви модел на действителността в неспиращия поток на историческите промени.

Обратно на хуманистите, твърди Ван Тил, християните имат откровението на Бога за Него самия и Неговото създание, което ги ръководи в осмислянето на този свят, и “само като наблягаме на цялостния и неизчерпаем характер на идеята за откровението, процесът на изучаване може да има смисъл и историята може да има истинско значение. Ако човекът е направен крайна отправна точка в изследванията, не може да се появи никакво познание, а дори то да се появи, то не може да се движи напред. Това означава, че във всички нехристиянски форми на епистемология първостепенно е схващането, че за да бъде разбран един факт, той трябва да бъде разбран изцяло. Той трябва да бъде сведен до част от система на безвремева логика. Но самият човек и фактите от неговия опит са подложени на промени. Как може той да намери вътре в себе си стабилна отправна точка? Самият той се движи. . . . Всяко усилие на човека да открие поне една точка, която да може да разбере изчерпателно или в света на фактите около него, или в света на усещанията вътре в него, е обречено на провал. Ако заедно с Калвин не предположим един самосъдържащ се Бог в основата на съзнателната дейност на опознаващия ум на човека, ние сме обречени да бъдем загубени в едно безкрайно и бездънно движение.”[94]

Икономистът непрекъснато е изправен пред този проблем; той не може да бъде преодолян логически. Тъй като Австрийската икономическа школа се съсредоточава главно върху два фундаментални въпроса – субективното познание (напр. оценките) и целенасочената човешка дейност (напр. пазарният процес във времето) – “австрийците” са посветили повече място от повечето икономисти на разглеждане на взаимовръзките между историческите промени и икономическото познание. Членовете на Австрийската школа разбират, че моделът, използван като основа на цялата съвременна икономическа теория, а именно, моделът на общото равновесие, предполага един свят на съвършено познание и следователно нулева несигурност, свят, в който човешката дейност дори не може да бъде дефинирана.[95] Както Марио Ризо казва, “общото равновесие съществува в ума на икономиста, но не и в реалния свят.”[96] Ротбард се съгласява: “. . . не само че то никога не е съществувало и не е действително понятие, но и не е възможно да си представим, че то може да съществува. Защото не можем наистина да си представим свят, където всеки човек има съвършено предузнание и където никои фактори никога не се променят. . . .”[97]

Това създава един жизнено важен проблем за икономиста: проблемът с обществения разход. Бюкенън обобщава този проблем: “Едно от централните обърквания, водещи до лъжливо обективизиране на разходите, е било прилагането на допускането за съвършено познание на теорията на конкурентното равновесие в анализа на неравновесния избор, независимо дали е извършван в пазарен или непазарен процес. Истинският избор се прави само в свят на несигурност и, разбира се, всеки икономически избор се прави при това условие.”[98] Отнемете равновесието – всъщност, от мисленето на хората; то никога не е съществувало в реалния свят – и по този начин унищожавате понятието обективен разход. Премахнете понятието обективен разход и унищожавате възможността за научно валидни политически препоръки от страна на икономистите. Премахнете понятието обективен разход и унищожавате надеждното идеологическо оръжие на всички икономисти на свободния пазар: идеята за обективната ефективност на свободния пазар.

Ефективност за чии цели?

Ето един проблем, с който се бори Ротбард: Как можем да разглеждаме въпроса за ефективността – свързаността на планиране и действие – в условия на промяна, както по отношение на плановете на човека, така и в средата, която той се опитва да промени и едновременно трябва да реагира на нея. Ротбард иска да вярва, че може да се позове на това, което той нарича “умелост” в ученето, но неговата критика към ефективността може да се приложи също така и за умелостта. Защо човешката дейност да е обучаващ процес? Защо нещо, което сме научили преди едно десетилетие, преди една година или дори преди един миг, все още да важи във вече променения свят на настоящето? Хуманистите нямат отговор на този фундаментален въпрос, поне нямат такъв, който да е последователен с тяхната епистемология на автономния човек.

Ротбард правилно твърди, че “ефективността има смисъл само по отношение на целите на хората, а целите на индивидите се различават, сблъскват и влизат в конфликт едни с други. Тогава централният въпрос на политиката става: чии цели да владеят?”[99] Той атакува съвременната икономика, защото тя е основана на утилитаризма – “най-голямото добро за най-големия брой хора” – етична система, която допуска, че е възможно да се правят междуличностни сравнения на субективна полезност. Утилитаризмът в крайна сметка твърди, че има универсална обща етична система и универсална йерархия на ценностите, защото ако нямаше, би било невъзможно за обществените плановици да съставят и налагат социална политика. “Защото утилитаризмът твърди, че целите на всички хора са по естество едни и същи и че следователно всеки обществен конфликт е просто технически и прагматичен и може да се реши, ако бъдат открити и възприети правилните средства за постигане на общите цели. Именно митът за общата универсална цел е това, което позволява на икономистите да вярват, че те могат ‘научно’ и по предполагаемо свободен от ценности начин да предписват каква социална политика трябва да се възприеме. Като приема като безспорно дадена тази въображаема обща универсална цел, икономистът си позволява заблуждението, че той въобще не е моралист, а строго свободен от ценности и професионален техник.”[100]

Ротбард дава пример за проблема на обществената ефективност. Какво става, ако една група в обществото желае да унищожи всички членове на друга, конкурентна група? “Нещо повече, в тези случаи на конфликтни цели ‘ефективността’ на една група става щета за друга група. Така че защитниците на програма – било то за задължителна еднаквост или за избиване на определена обществена група – бих искали техните предложения да бъдат изпълнявани колкото е възможно по-ефективно; докато, от друга страна, подтиснатата група би се надявала за колкото е възможно по- неефективно следване на омразната цел. Ефективността, както Ризо посочва, може да има смисъл само по отношение на дадена цел. Но ако целите са в конфликт, противната група ще желае максимална неефективност в следването на нежеланата цел. Ефективността, следователно, никога не може да служи като утилитарен крайъгълен камък за правото или обществената политика.”[101]

Изводът на Ротбард е изключително важен за изследването на християнската икономика. Като унищожава систематично епистемологичната основа на ефективността като понятие в субективистичната икономика, той се изправя пред друг въпрос: Каква е правилната основа на обществената политика? Като анархист, той не вярва в обществената политика, тоест наложена от държавата политика. Той иска пазарните сили да посредничат в решаването чии планове да бъдат господствуващи във всеки момент от времето. Но дори тези планове не могат да бъдат основани на въпросите за ефективността, както той добре знае. Тогава той призовава за преструктуриране на икономическата мисъл – реформация основана на етиката.

Аз заключавам, че ние не можем да решаваме обществената политика, наказателното право, правата или отговорностите на основата на ефективности или минимизиране на разходите. Но ако не разходите или ефективността, тогава какво? Отговорът е, че само етичните принципи могат да служат като критерии за нашите решения. Ефективността никога не може да служи като основа за етиката; обратното, етиката трябва да бъде ръководството и крайъгълният камък за всяко разглеждане на ефективността. Етиката е първостепенна. . . .

Една група от хора неизбежно ще се противопостави открито на нашето заключение; говоря, разбира се, за икономистите. Защото в тази обаст икономистите от дълго време са въвлечени в нещо, което Джордж Стиглър, в друг контекст, нарича “интелектуален империализъм.”[102] Икономистите ще трябва да свикнат с идеята, че целият живот не може да бъде обхванат от тяхната дисциплина. Без съмнение това е един болезнен урок, но компенсиран от познанието, че може би е добре за душите ни да осъзнаваме собствените си ограничения – и, може би, да научим нещо за етиката и справедливостта.[103]

Това представлява сериозно отделяне от съвременната икономика, дори от икономиката на Австрийската школа. Ротбард вече не желае да твърди, както утилитаристът Мизес твърди, че “когато превъзхождащата ефективност на икономическата свобода вече не можеше да бъде поставяна под въпрос, обществената философия навлезе на сцената и събори идеологията на съществуващата система.”[104]

Методологията: Етика срещу ефективност

Прякото отхвърляне от Ротбард на понятието ефективност и неговият призив към икономистите да изследват етиката като източник на техните оценки на политиката, са значителен интелектуален напредък. Те представляват признание, че има нещо опасно погрешно в упованието на икономистите в рационалния модел на равновесието. Ако на идеята за икономическото равновесие не може разчита за осветяване на въпросите за икономическата ефективност, тогава по какъв начин тя може да бъде безопасно използвана от икономистите? Ротбард поставя под въпрос най-важния интелектуален и технически инструмент, който икономистът има на свое разположение, “идеалния тип” съвършено конкурентна икономика.[105] Поставете това под въпрос и поставяте под въпрос епистемологичната основа на икономическата наука.

Но той трябва да бъде поставен под въпрос. Нещо повече: той трябва да бъде изхвърлен. Ако икономиката ще бъде възстановена на основата на библейското откровение, икономистите най-после трябва да видят изводите от отхвърлянето от Ван Тил на метафизиката в полза на етиката. Търсенето на безвремева рационална умствена постройка като основа на науката е безплодно. Дори великият Мизес е бил отчасти заблуден от този стремеж. Каква законна увереност можем да имаме в едно обяснение за пазарните процеси, което твърди, че когато предприемачеството постига успехи, то “се стреми към” създаването на свят, в който човешката дейност и човешкият избор са невъзможни, свят на роботи, а не на хора? Но това е точно обяснителният модел, използван от Мизес (и повечето други икономисти). Както той казва в Human Action за своята теоретична постройка, Плавно Движещата се Икономика: “Действието е промяна, а промяната е времева последователност. Но в плавно движещата се икономика промяната и последователността на събитията са премахнати. Действията представляват избор и справяне с несигурното бъдеще. Но в плавно движещата се икономика няма избор и бъдещето не е несигурно, тъй като то не се различава от сегашното познато състояние. Такава строга система не е населена с живи хора, които правят избор и са подвластни на грешки; това е свят на бездушни немислещи роботи; това не е човешко общество, това е мравуняк.”[106] Въпреки това той ясно заявява: “Теоремите, вложени в понятието непроменимо състояние на покой, са валидни за всички сделки без изключение.”[107] За съвременния икономист всяка човешка дейност се стреми към едно крайно състояние, при което човешките същества стават всезнаещи и следователно възприемат една от характеристиките на Бога.[108] Проблемът е, че техният възглед за Бога е, че не е възможно Той да може да действува така, като че ли съществува. Той би бил “робот, следващ правила,”[109] защото “едно съвършено същество не може да действува.”[110]

Безвремеви метафизични модели

Мизес разчита на това ограничаващо понятие за въображаема икономика, пълна с бездушни хора, за да обясни действията на пазарните процеси в реалния свят. “Това крайно състояние на покой е въображаема постройка, а не описание на действителността. Защото крайното състояние на покой никога няма да бъде постигнато. Винаги преди то да бъде реализирано ще възникват нови препятствуващи фактори. Това, което прави необходимо разглеждането на тази въображаема постройка, е фактът, че във всеки един момент пазарът се движи към едно крайно състояние на покой.”[111] Той нарича това движение към (или “тенденция към”) едно крайно състояние на покой факт. Но именно този “факт” е това, което трябва да бъде доказано. Това е същото старо до-Сократово противоречие между непроменимата логика на Парменид и непрекъснатото движение на Хераклит. Не може да се види как двата свята са свързани; те обаче, са взаимосвързани в мисленето на хуманистичните учени.

За да обясни тази интелектуална дилема, Ван Тил използва очарователната аналогия за човек, който се опитва да направи наниз от мъниста, но въжето е безкрайно дълго, а мънистата нямат дупки. Въображаемият свят на безвремевата логика (“въжето” на Ван Тил), който не може да съществува, служи като ограничително схващане (ако използваме Кантовата терминология за “номеналното”),[112] или ограничително понятие (ако използваме термина на Мизес)[113] за нашето разбиране за свят, който съществува – светът на непрекъснатото движение (“мънистата” на Ван Тил). Този свят на безвремева логика е, накратко, един логически декор, който не може въобще да съществува в реалния свят – и който всъщност дори не може да бъде умствено осъзнат[114] – който се използва, за да се обясни светът, населен с хора.

Въпреки това, с абсолютна увереност (дори с “безспорна сигурност,” един от любимите изрази на Мизес), Мизес прогласява, че “Тези нерешими противоречия, обаче, не влияят върху удобствата, които тази въображаема постройка дава. . . .”[115] Или дори по-изразително: “”Дори въображаемите постройки, които са невъзможни за осъзнаване, самопротиворечиви или нереализуеми, могат да осигурят полезна, дори необходима помощ в разбирането за действителността, ако приемем, че икономистът знае как да ги използва правилно.”[116] Тази дума, “ако приемем,” покрива множество епистемологични грехове. Също и думата “правилно.”

Всеки, който някога се е опитвал да чете статия в такива списания като Econometrica и The Review of Economics and Statistics, знае колко блудкава би могла да стане икономическата логика.[117] Това ми напомня за малкото, което знам относно формалните академични дебати, водени от късносредновековните схоластици. Броят на ангелите, танцуващи на върха на една игла си е направо земен проблем в сравнение със стохастичния анализ, приложен към свят на съвършено предузнание. Сложността на съвременния иконометричен анализ съответствува (“корелация поне 0.9”) само на неприложимостта на неговите заключения.

Математическите игри, които икономистите играят

Нематематическият икономист Джон Кенет Гълбрайт, бивш президент на Американската икономическа асоциация, излага начина, по който се играе играта, поне в така наречените научни списания по “обща” икономика, които са почти толкова нечетими, както и Econometrica. Всъщност едва ли някой в професията действително чете високо математическите статии. “Обикновеният човек може да се утеши с факта, че най-трудно разбираемите неща от тези материали не се четат от другите икономисти или дори от редакторите, които ги издават. В икономическата професия редакторството на известно списание, което не е специализирано в иконометрия или математически анализ, е положение без особен престиж. Прието е, обаче, че редакторът трябва да има определена степен на способност за практическа оценка. Това означава, че той обикновено не е спсобен да чете най-важните приноси, които, въпреки всичко, той трябва да публикува. Така че практиката на редактора е да се свърже с някой помощник математик, който преглежда тази част от работата и чиято оценка той приема. Известно засрамено мълчание покрива сделката.”[118]

От време на време престижните икономисти протестират. Пол Самуелсън, може би най-престижният от всички американски икономисти в периода 1950-80 и основател на високо математическия “неокейнсиански синтез,” отбелязва в своето президентско обръщение към Американската икономическа асоциация, че и тримата предишни президенти са критикували прекомерното използване на математическа икономика и че най-враждебните забележки са произвели бурни овации от страна на слушателите.[119] Но аплодисментите са едно нещо, а промяната в навиците е друго. Професионалните списания все още са предимно упражнения по математика. Защо?

Една причина е успеха на математиката в естествените науки – една връзка, която, трябва да се отбележи, е толкова забележителна, че за нея няма рационално обяснение, както отбелязва един носител на Нобелова награда по физика.[120] Съществува също стремежът към елегантност. В това няма съмнение: едно математическо доказателство изглежда елегантно в своята точност и простота. Проблемът, обаче, е, че тази елегантност има висока цена: неприложимост в реалния свят. Колкото по-голяма е точността, толкова по-голяма е неприложимостта. Нещо повече, повечето от сериозните открития в икономическата наука след Втората Световна война дължат малко на математическата икономика, включително и теоремата на Коуз.[121]

Гълбрайт дава друго обяснение: съображения за академичен престиж.[122] И в този случай математическите способности се използват като средство за пресяване вътре в професията, както отбелязва Гълбрайт.[123] Пресяването чрез математика действително е било препоръчано като законна професионална цел от Фриц Маклъп, икономист, който рано в своята кариера е бил силно повлиян от Мизес и който никога не е бил известен като математически икономист. Той твърди, че уменията по математика могат да премахнат комплекса за непълноценност на обществените науки.[124] Но той също нарича прекомерното използване на математика “математоза,” а допускането, че науката е предимно въпрос на измерване, “метромания.”[125]

Разпространеното използване на математика е нещо повече от просто стремеж към престиж или пресяващо средство за завършване на училище. То е религизно посвещение към идеята, че метафизиката е по-важна от етиката. Използването на математика в извеждането на теоретичните твърдения на икономиката е елегантно, видимо точно утвърждаване на неутралността на научния човек, негово “убежище от етиката.” Бог трябва да бъде изгонен от икономическото мислене на човека чрез използване на системи уравнения.[126]

От самото начало на съвременната икономика през седемнадесети век използването на хипотетично свободни от ценности аргументи от икономистите е било смятано от тях като начин да се избегнат въпросите за доброто и злото, за етиката. Уилиям Летуин, историк на този ранен период на икономическата мисъл, е прав, когато казва, че “не може да има съмнение, че икономическата теория дължи своето настоящо развитие на факта, че някои хора, в разглеждането на икономическите явления, отхвърлили насила всички оценки от гледна точка на теология, морал или справедливост, са искали да гледат на икономиката като нищо повече от сложен механизъм, въздържайки за момента от въпросите дали механизмът работи за добро или за зло. . . . Възгледът на икономиста за света, което обществото все още не може спокойно да преглътне, е бил въведен от забележително насилствено действие, интелектуална революция, избухнала през седемнадесети век.”[127]

Проблемът с това упование в математиката е, че с премахването на етиката то премахва отговорността. То премахва избора. Това е било възражението на Австрийската школа в продължение на много десетилетия. Бюкенън, повече Австрийски, отколкото Чикагски по този въпрос, твърди, че снижаването на икономиката до математика е снижаването на човека до робот. За Австриската школа разходът е субективен. “Този разход на истинските възможности изчезва веднъж като се вземе решение. В относително остър контраст с това, в чистата наука на икономическото поведение самият избор е илюзорен. В абстрактния модел поведението на участника е предсказуемо за външен наблюдател. Това изисква някои критерии да бъдат обективно измерими, а тази обективност се получава, когато в модела се включи постулатът за мотивацията.”[128] Научният идеал на предвиждането се сблъсква с волунтаристката защита на свободата. Както Ван Тил описва, това е Кантовият идеал за науката срещу Кантовия идеал за личността.[129] Това е математическият идеал срещу идеала на свободата. Това е светът на науката срещу света на целенасочеността.[130] Това е феноменалното на Кант срещу номеналното на Кант.[131] Етичният дуализъм отново надига своята грозна двулика глава.[132]

Християнският икономист, който признава валидността на епистемологията на Ван Тил (и който също разбира нейните приложения),[133] не вижда надежда нито в търсенето на рационална етика – етика, предполагаемо извлечена от свободни от ценности презумпции (които така или иначе са митични) – или търсенето на надеждна хипотетична умствена постройка, която по някакъв начин разчита на идеята за всезнаещия човек. Една напълно рационална методологична постройка според непроменимата логика на Парменид – с или без математика – е опит на отстъпилия човек да намери свързаност в един променящ се свят без Бога. Теорията на общото равновесие не може да служи като надеждно “ограничително понятие,” което ще служи като основа за оценка на действието на икономиката в реалния свят на промените, отговорното вземане на решения и несигурността. Но е разбираемо, че падналите хора желаят да вярват в силата на такова интелектуално средство. Както Лудвиг Лахман пише още през 1943: “Икономистите, не неестествено, предпочитат да вършат своята работа в приятна зелена долина, където регистърът на населението е изчерпателен и за всеки се знае дали живее от лявата или от дясната страна на уравнението. Само в редки случаи – и едва ли някога по тяхна собствена воля – те се впускат в екскурзии по пустите планински земи в Света на Промяната, за да направят карта на страната и да запишат народните обичаи на нейните диви обитатели; откъдето се връщат с мрачни разкази за ужаси и бъркотии.”[134]

Постоянен етичен модел

Обратно на икономическите модели, които са предполагаемо безвремеви абстракции от движението на човешкото съществуване, Бог дава Своя закон. Този етичен законов ред е бил предназначен от Бога да управлява Неговото създание. Неговите етични предписания са били дадени на човека като средство за покоряване на действителността, включително и на самия човек. Един съвършен човек, Исус Христос, ходеше по земята и живя Своя живот според този открит закон. Следователно Божият закон не е строго за “оня свят,” в смисъл, че важи само за света извън човешката дейност, нито е строго от “този свят,” в смисъл, че е продукт на човешки размишления. Той е свръхестествен, но е даден чрез откровение от Бога на човечеството. Той стои както като етична основа на човешката дейност, така и като средство за господство. Той ни обяснява действието на света и ни дава власт да упражняваме господство над създанието.

Освещение: Три стъпки

Ние казваме, че индивидът се спасява чрез Божието вменяване (юридическа декларация) на Христовата праведност на грешника. Това се нарича оправдание. Това е юридическо действие, Божия декларация “невинен” поради наказанието, което е било платено от Исус Христос. Но това юридическо действие има също и морални последствия. Едновременно с него Бог освещава човека – отделя го етично или морално – първоначално в момента на неговото новорождение. На него съвършено му се приписва Христовата праведност. Но това първоначално освещение трябва да служи като основа на неговото прогресивно освещение с течение на времето. Той трябва да се съобразява със съвършената човешка природа на Христос, като прогресивно се придържа към Божия закон (чрез Божията благодат, разбира се). Накрая, в деня на крайния съд, изкупеният човек ще придобие окончателно освещение – съвършената победа над злото. Веки изкупен човек в крайна сметка достига до състояние на съвършенство, което е било вложено в него в момента на неговото новорождение. Тази тройна същност на моралното освещение – първоначално, програсивно и окончателно – е основата на етичния прогрес както на индивида, така и на цивилизацията.[135]

Това, което не се е разбирало от християнските обществени мислители в миналото, или поне не е било открито обсъждано, е, че тази същата схема на лично освещение – първоначално, прогресивно и окончателно – важи също за обществени организации, чиито членове са в завет с Бога. Налице е неизбежният първоначален завет между Бога и Адам и Ева, който всички институции са нарушили в първоначалния бунт на Адам. Налице са също открито заветни институции, създадени от осъзнати новородени вярващи. Най-честите примери са семейството и историческата църква. Същият анализ важи също за договорните (макар и не заветни)[136] институции като училища, бизнес и всички други институции, които открито са били започнати на основата на библейския морал. Съвършенството на Христос е всеобхватно съвършенство. Спасението, което Той дава, е всеобхватно спасение.[137] То засяга всяка институция. С други думи, то засяга всяка област от живота, в която хората имат отговорност.

Институциите като църкви и народи биват първоначално, прогресивно и окончателно съдени в историята. На каква основа? На основата на Божия закон. Обществата понякога отказват да приемат открит завет с Бога, или ако го направят, по-късно го нарушават и не искат неговото възстановяване. В двата случая те биват съдени в историята. Но ако някои обществени организации биват съдени в историята, не е ли също така вярно, че други са благословени от Бога в историята? Очевидният пример е историческата църква. Тя не е ли благословена в историята? Разбира се. На каква основа? На основата на нейния завет с Бога, който включва вечни стандарти за етично действие: библейския закон. Историческата църква е била осветена от Бога, т.е. отделена морално за Неговите цели. Следователно, можем да заключим, че определени общесвени институции в историята също са били първоначално осветени, прогресивно освещавани и ще бъдат окончателно осветени в деня на съда. Без този троен модел на освещението как бихме могли да защитаваме продължаващото и гарантирано съществуване на институционалната църква като заветна институция в цялата история?

Съвършеното изпълнение от Исус на закона има последствия в историята. Тези последствия са лични, но те са също институционални, тъй като институциите, както индивидите, също са под условията на завета. Те се разширяват или свиват, биват благословени или проклети, според конкретните условия на Божия завет, които са открити в библейския закон. Институциите, както индивидите, не могат да “спечелят” своето спасение. Те получават своето спасение, или изцеление, чрез Божията благодат. Хората влизат в завет един с друг, за да свършат определена работа, и Бог вменява моралното съвършенство и моралните постижения на Исус Христос на тези новосъздадени заветни институции. Как иначе можем да обясним успеха или провала на семействата? Как иначе можем да обясним защо Бог въздава нечестието на определени семейства върху членовете на третото и четвъртото поколения (Изх. 20:5)? Хората сключват открит завет с Бога или се бунтуват против Неговите подразбиращи се завети, както е заветът за господството, даден на всички хора чрез нашите родители, Адам и Ева, и отново чрез другите наши родители, Ной и неговото семейство. Те успяват или се провалят според заветните морални стандарти. Те напредват или отпадат във времето, растат или се разпадат, прогресивно във времето. Този процес е етичен и заветен, а не биологичен.

Учението за провиденческия завет

Ето го библейското решение на въпроса за обществените промени. Ето го също библейското решение на дуализмите на метафизичното мислене: статика срещу динамика. То е 28 глава на Второзаконие, с нейната заветна структура на обществени благословения и проклятия, която е етичният стандарт за обществените науки, включително и за икономиката. Това е библейската алтернатива на безвремевия свят на теорията за общото равновесие, “населена” с нечовешки всезнаещи същества, пасивно реагиращи на своя почти безкраен брой системи уравнения. Реалният свят на оскъдността, несигурността и времето не е свят на безсмислено движение, а е провиденчески свят, лично управляван от един непроменим Бог, който е издал Своя върховен декрет.[138] Действуващата връзка между етиката и обществените промени е библейският закон. Личната връзка е Исус Христос, съвършеният човек и в същото време божествената Личност, създала този свят.

Човекът, създаден по Божия образ, има достъп до познанието, включително до икономическото познание, чрез откровение, както “естествено,” така и “лично открито.” Двата вида откровение са неизбежно личностни. Ван Тил нарича това християнско-теистична етика. Правилното познание за начина, по който светът действува, идва само от откровението на Бога за Него самия и Неговия закон в Библията. “Разликата между откритата и естествената теология, както обикновено се разбира, дава повод за недоразумения. Тя като че ли показва, че човекът, макар да е грешник, може да има определено истинско познание за Бога от природата, но за по-висшите неща той има нужда от откровение. Това е неправилно. Вярно е, че трябва да направим нашата теология и нашата етика достатъчно широки, за да включат моралното отношение на човека към цялата вселена. Но не е истина, че всеки етичен въпрос, който се занимава с мястото на човека в природата, може да се тълкува правилно без светлината на Писанието. По тези причини ние предпочитаме името християнско-теистична етика.”[139]

Именно този възглед за човешкото познание се отрича от цялата хуманистична наука, а също и от повечето форми на християнска наука. Християнската апологетика е била извратена от гръцкия възглед за автономното познание от дните на ранните църковни бащи.[140] Когато християните в крайна сметка отхвърлят такъв възглед за естественото откровение, ще последва монументална промяна в парадигмата, която ще преобрази църквата, а след това ще преобрази и света.

Неефективният хуманизъм

Хуманистичният икономист, както учените от всички видове, отхвърля библейското решение на проблема “закон-движение.” Повечето икономисти се позовават “научно” на механистичните обяснения на човешката дейност. Има няколко забележителни изключения, но те са хуманистични Йоан Кръстители, викащи в епистемологичната пустиня.[141] Далеч по-типичен е Стивън Чюнг, един строго емпиричен икономист и строго наивен техник, който е озаглавил книгата Митът за обществения разход (The Myth of Social Cost). Книгата е епистемологично почти толкова митична, колкото и първоначалната статия на Коуз. Той твърди, че няма теоретична бариера срещу извършване на научно валидни икономически оценки, когато става въпрос за замърсяване. Той признава, че абстрахирането от разходите по сделките наистина води до проблеми. “Важното заключение е, че решението става механично веднъж като естеството и величината на разходите по сделките, заедно с другите възпиращи фактори, бъдат достатъчно конкретизирани.”[142] Той поставя своите думи в курсив, така че сигурно ги смята за съществени.

Това, което можем и трябва да кажем, обратно на професор Чюнг, е, че никое решение в икономиката никога не е механично, тъй като всички решения включват сравняване на субективна стойност – междуличностни в един и същ времеви период или във времето, или вътреличностни във времето.[143] Признайте това, и заключението на Гълбрайт е неизбежно: “В името на добрия научен метод той [икономистът] не може да каже нищо.”[144] И така, икономистът живее в епистемологичен свят на мечтите, свят на въображаема научна неутралност, сложни формули, математика и (обикновено) финансирано от данъкоплатците научно звание.

Неутралността е същността на това, което можем да наречем “икономически формализъм.” Икономистите, защитници на свободния пазар, непрекъснато се позовават на ефективност, отделена от справедливостта. Как можем да максимизираме стойността, питат те, като оставим настрана въпросите за справедливостта? Това може би е най-сериозният проблем, който защитниците на свободния пазар имат: Как да преодолеем възраженията на социалистите и другите критици на свободния пазар, които посочват като жизнено важни въпросите за справедливостта и честността, а не въпросите за ефективността? През целия двадесети век защитниците на пазара като цяло не са успели да убедят социалистите и етицистите, че ползите от икономическата ефективност са по-големи от обществените и лични разходи от “безсърдечието” на конкуренцията и от “икономическото подтисничество.” Неизбежно, решението кое е по-важно – ефективността или морала – е въпрос на стойност (субективна и обективна), морален въпрос. Но икономистите на свободния пазар така са омаловажили моралните въпроси в своите “научни” дискусии, че не са умели конкуренти на никой интелектуален пазар на морални идеи. За тяхно нещастие, това е единственият съществуващ пазар за идеи. Тъй като те са наблегнали на ефективността и са изключили или омаловажили въпросите за морала и ценностите, свободните от ценности икономисти не са ефективни конкуренти на интелектуалния пазар. Религията на икономическата ефективност се оказва жалко неефективна.

Критиката на Вебер: Диалектицизъм

Макс Вебер, великият германски обществен учен (поч. 1920), е осъзнавал противоречието – постоянно противоречие, твърди той – във всички хуманистични икономически системи между това, което той нарича “формална рационалност” и “веществена рационалност.” То е същността на дебата между социализма и капитализма. Въпросът е ефективност срещу етика.[145] По отношение на икономическата ефективност (формалната рационалност), твърди Вебер, критиците на капитализма често преминават в настъпление: “Всички тези [веществено рационални, етични – Г.Н.] подходи може да смятат ‘чисто формалната’ рационалност на изчисленията в парично изражение като доста второстепенна по важност или дори като фундаментално враждебна на техните съответни крайни цели, дори преди да е било казано нещо относно последствията от конкретния съвременен изчислителен метод.”[146] Накратко, заключава Вебер, “Формалната и веществената рационалност, без значение по какъв стандарт се измерва втората, са винаги по принцип отделни неща, без значение в колко (и при определени много изкуствени допускания дори във всички) случаи те могат да си съвпадат емпирично.”[147] Това диалектично противоречие е основно за Веберовия социологически анализ.[148]

Икономистите, които защитават свободния пазар, рядко признават естеството на този фундаментален дебат между интелектуалните защитници и критици на свободния пазар. Тяхната “свободна от ценности” методология и техният методологически индивидуализъм ги заслепяват за реалностите на дебата – дебат относно морал, ценности и относно последствията от доброволните икономически сделки върху обществените статистически съвкупности. Икономистите на свободния пазар изглежда не разбират онези учени и критици, които повдигат въпроса за индивидуалния морал, да не говорим за обществените последствия и обществените ценности, и които след това пренебрегват въпросите за икономическата ефективност за постигането на икономическите цели на индивидите. Икономистите пренебрегват такива критики като аматьорски и ирационални; фактът, че повечето хора възприемат перспективата на критиците, не смущава икономистите, повечето от които гледат на тази битка като технически академичен дебат, а не като война на живот и смърт за Западната цивилизация. Те гледат на всички конфликти като по принцип решими “пределно, на някаква цена.” Те предпочитат да не обсъждат Гулаг.

Антикапиталистическите критици, разбира се, действително обикновено пренебрегват въпросите за ефективността, едно понятие, което наистина трябва да се разглежда внимателно във всяка практическа дискусия за икономическата способност на хората да следват морални цели, лични и обществени. Вебер осъзнава това: “Там, където радикално се провежда една планирана икономика, тя трябва да приеме неизбежно намаление на формалната, изчислителна рационалност, което би последвало от премахването на парите и капиталовото счетоводство. Веществената и формалната (в смисъла на точно изчисление) рационалност са, да заявим отново, в крайна сметка до голяма степен резлични проблеми. Този фундаментален и, в крайна сметка, неизбежен елемент на ирационалност в икономическите системи е един от важните източници на всички ‘обществени’ проблеми, и преди всичко, на проблемите на социализма.”[149] И така, Вебер посочва диалектическото противоречие във всички хуманистични разглеждания на обществените системи. Икономистите на свободния пазар и критиците на капитализма не могат въобще да схванат аргументите един на друг.

Икономистът на свободния пазар действително има едно нещо, което работи за него: социализмът действително е неефективен. Хората по целия свят искат плодовете на свободно-пазарния капитализъм, които са твърде видими по телевизията и по чуждестранните медии, и постепенно националните ръководители драстично преобразуват социалистическата собственост, за да осигурят достъп до тези плодове. Има едно хумористично определение от края на 80-те, което описва ситуацията в Европа: “Социалист, съществително: капиталист, който, по политически причини, не може да го признае публично.” Въпреки това, икономическият прагматизъм не е достатъчен да служи като основа на една цяла цивилизация. Завистта все още има голяма политическа избирателна сила.[150] Днес има крайна нужда от морална и в крайна сметка религиозна защита на капитализма.[151] Няма да е достатъчно да се защитава формалната ефективност на свободния пазар чрез позоваване на формалните политически техники на демокрацията. Позоваването на формалния рационализъм от пазара към избирателната урна и обратно не е нищо повече от известната двойка пияници, които се облягат един на друг, за да стоят на краката си. В края на краищата и двамата падат. Веберовият дуализъм между веществения рационализъм и формалния рационализъм е също толкова приложим към теорията на демокрацията, както е към пазарната теория. Духът на демократичния капитализъм се нуждае от морално съдържание, идващо извън пазарната теория и теорията на демокрацията.[152] Оголеното гражданско общество се нуждае от нещо повече от смокиновия лист на политическия и религиозния плурализъм, за да се защити от разрушителните елементи на революционното насилие и моралната ерозия.[153]

“Претегляне на печалбите и загубите”

Нека да се върнем към аргументите на Коуз – аргументи, които съзнателно пренебрегват етичния въпрос за правата на частна собственост и загубите за онези, чиито права са нарушени. “Всичко това е въпрос на претегляне на печалбите, които биха произтекли от премахването на тези вредни ефекти срещу печалбите, които ще произлязат, ако ги оставим да продължат.”[154] Но тук е истинският “проблем на обществените разходи”: икономистът, като учен, няма начин да “претегля” икономически печалби и загуби.[155]

Коуз и всички негови последователи продължават лекомислено напред, като че ли цялото това говорене относно претегляне на разходи и ползи – обществени или индивидуални – има някакво епистемологично валидно теоретично значение за методологичния индивидуалист, да не говорим за някакво научно приложение. “Проблемът, пред който сме изправени при справяне с действия, които имат вредно въздействие, не е просто възпирането на отговорните за тях. Това, което трябва да се реши, е дали печалбата от предотвратяване на вредата е по-голяма от загубата, която би била понесена някъде другаде в резултат от спиране на действието, което произвежда вредата.”[156] Но икономистите не могат да измерват обществени разходи и ползи, според логиката на съвременната икономика, тъй като разходите и ползите са изключително субективни категории.

Хуманистичните икономисти продължават да си вършат своите дела, като че ли “анализът на равновесието” е нещо повече от учебно средство, а то много пъти дори е заблудително.[157] Допусканията на анализа на равновесието отричат възможността за човешка дейност в свят, в който съществуват тези условия на равновесието. В такава вселена участниците на пазара имат съвършено познание и следователно нямат нито печалби, нито загуби. (Но дори и при равновесие ще има разходи по сделките. Няма безплатни обяди и в страната на равновесието; просто всеки ще знае точно колко струва обядът.) Това е свят на роботи, не на човешки същества, както пише Мизес. Въпреки това всички “строго научни” дискусии за икономическата ефективност и оптималното разпределение са основани върху извънисторическия модел на равновесието. Питър Люин вижда това по-ясно от повечето икономисти: “Другото важно допускане, стоящо в основата на подхода на ефективността, е отсъствието на значителни изкривявания на други места в икономиката. Изчисляването на обществените разходи и ползи бива засегнато из основа, ако се наруши това допускане. В един свят на изкривявания, където цените не са конкурентните цени на общото равновесие, които отразяват пределните разходи, налагането на данъка на Пигу или отговорност, която би постигнала ефективност, ако нямаше изкривявания, сега би могла да намали ефективността. . . . С по-общи думи, извън равновесието няма начин да се знае дали дадено действие насърчава ефективността или не.”[158] Той отива дотам да каже – доста точно за методология, лишена от понятие за Бог, откровение и абсолютни обективни стойности – че “в понятието ефективност има малко смисъл извън общото равновесие.”[159]

Коуз безспорно е прав, че “В свят, в който има разходи за преразпределяне на правата, установени от правната система, съдилищата, в случаите, отнасящи се за замърсяване, всъщност вземат решение по икономически проблем и определят как да се използват ресурсите.”[160] До степента, до която статията на Коуз помага на съдиите или на другите да осъзнаят тази неизбежна реалност на икономическото разпределение, тя е полезна статия. Но колко полезно е едно блудкаво академично упражнение, което пропуска този най-фундаментален от всички икономически разходи: разхода от понасянето на нарушаване на справедливостта? Никога не забравяйте: той иска да ограничи своята дискусия до разходи и ползи, “въпросите за справедливостта настрана.”

Оптимално престъпление и оптимално наказание

Виждаме същия вид “числена” логика в един подраздел на дисциплината право и икономика: престъпления и наказания. От първооткривателската статия на Гари С. Бекър през 1968 насам икономистите от типа “Чикагски университет” анализират престъпността и налагането на закона на основата на модел, който минимизира обществените загуби от престъплението. Този модел разглежда обществените разходи и оптималните обществени решения така, като че ли такива понятия имат някаква научна валидност в света на субективистичния икономически анализ. Моля ви, простете за следното; то е написано от икономист:

Оптималната политика се определя като тази, която минимизира обществената загуба от претъплението. Тази загуба зависи от нетната щета върху жертвите; ресурсните разходи по откриване, залавяне и осъждане на нарушителите; и разходите по самото наказание. Тези съставки на загубите, от своя страна, зависят от броя на престъпните нарушители, вероятността за залавяне и осъждане на нарушителите, размера и формата на наказанията, потенциалният законен доход на нарушителите и няколко други променливи. Оптималното предлагане на престъпни нарушения – всъщност, количеството на престъпността – се определя, като се изберат стойностите за вероятността за присъда, наказанието и други променливи, определени от обществото, които минимизират обществените загуби от престъпността. В тази рамка се извеждат теореми, които свързват оптималната вероятност за присъда, оптималните наказания и оптималното предлагане на престъпни нарушения с такива фактори, като размера на престъпленията от различните типове престъпления, промените в цялостните разходи за залавяне и осъждане на нарушителите и разликите в относителните реакции на нарушителите на вероятностите за осъждане и наказанията.[161]

Всичко това звучи толкова научно, но то цялото е фалшиво, ако икономиката не позволява междуличностното сравняване на субективни полезности или събирането на междуличностни полезности, което тя действително не позволява. Но сложните, интелектуално строги анализи като този определено увеличават вероятността за научно звание и напредък в личната кариера – трудова заетост, която някои хора (включително аз самият) считат за обществено неоптимална.[162]

Това, с което читателят трябва да е наясно, е, че практикуващите икономика не харесват общественото отношение към техния занаят. От една страна, икономистът не може като строг учен да изгради своите теории без понятието равновесие, а това понятие започва с презумпцията за съвършено, с нулеви разходи познание. Тогава икономистът се опитва да вмести този модел в изпълнения с грешки реален свят, “правейки съответните корекции,” разбира се. Проблем: в момента, в който направите каквато и да е корекция, моделът се разпада. В най-добрия случай моделът на равновесието се използва като трамплин за интуитивни скокове на вяра. Интуитивните скокове на вяра са неизбежна част от цялата икономическа мисъл, но са нещо, което икономистите предпочитат да не обсъждат.[163]

Откритието на Бекър

Гари Бекър настоява, че неговият подход към престъпленията и наказанията не “допуска съвършено познание, светкавични изчисления или коя да е то карикатурите на икономическата теория.”[164] Д-р Бекър се заблуждава; точно това е, което всички дискусии за обществено оптимално вземане на решения трябва да допуснат. Тази така наречена карикатура е всъщност сърцето, ума и душата на съвременната икономика като академична дисциплина. Без нея не може да има математика или уравнения в икономическия анализ, а без математика рядко биваш печатан в престижните научни икономически списания.[165] Определено, статията на д-р Бекър е почти нечетима поради натрупаните страница след страница псевдонаучни уравнения, както са и повечето от другите му статии. (Реших да въведа ново прилагателно, което описва този псевдонаучен подход към икономическата логика: псаучно.*)

Бекър настоява, че “Тази статия се съсредоточава почти изцяло върху определянето на оптималната политика за борба с незаконното поведение и обръща малко внимание на сега съществуващата политика.”[166] В това отношение статията е представителна за почти цялата област на правото и икономиката. Бекър предпочита уравненията и равновесието пред личната отговорност, когато се стигне до това да препоръчва какво трябва да се направи с престъпността. Той и неговите колеги отказват да се вслушат в предупреждението на Беърд: “Тъй като всички разходи и ползи са субективни, никое правителство не може точно да определи, още по-малко да постанови, оптималното количество на кое да е нещо.”[167] Признайте това, и 90 процента от това, което бива издавано в професионалните икономически списания, би трябвало да бъде отхвърлено от издателите. При такива академично неоптимални условия къде един икономист от кариерата би публикувал статия като представителния пример на Айзък Ерлих, “Оптимално участие в незаконните пазарни дейности: Модел на еднопериодна несигурност” (“Optimal Participation in Illegitimate Market Activities: A One-Period Uncertainty Model”)?[168]

Библейският закон е основата на оптималната обществена и икономическа политика – единствената основа, която почита Бога и следователно може да произведе дългосрочни ползи: заветни благословения. Ето защо се нуждаем да се придържаме към библейската система за наказания, която да бъде налагана от държавната власт; без това ние вървим на сляпо. Ние вървим също толкова на сляпо, колкото и Гари Бекър, когато пише: “Мъдрото използване на глоби изисква познание за пределните печалби и щети и за пределните разходи за залавяне и присъда; да си признаем, такова познание не се постига лесно.”[169] Не се постига лесно! Според логиката на субективната икономика такова познание въобще не може да бъде постигнато. Не можем да правим научни междуличностни сравнения на субективна полезност или безполезност. Професионалните икономисти може и да потръпват при мисълта за промяна на юридическите санкнции, за да стане гражданското право по-съобразено с Божия открит закон, но те нямат какво друго да предложат на негово място, освен безкрайна самозаблуда относно научната възможност за откриване на обществено оптимални нива на престъпление и наказание.[170]

Това, че статията на Бекър дори не разглежда възможността за реституционни плащания от престъпниците към техните жертви, а вместо това се съсредоточава върху обществените ползи от глобите, плащани към държавата, показва колко далеч са от здравия разум тези псаучни икономисти. Това, което предимно притеснява Бекър, е, че с лишаването от свобода “някои от плащанията ‘от‘ нарушителите няма да бъдат получени от останалата част от обществото, и това ще доведе до нетна обществена загуба.”[171] Той е толкова загрижен за въпроси относно “нетната обществена загуба,” че пренебрегва жизнено важния въпрос за нетната лична загуба, понесена от жертвата.[172] Думата “реституция” не се среща в азбучния указател на Essays in the Economics of Crime and Punishment. (Книгата има приблизително 170 страници с уравнения или части от уравнения в своите 273 страници, като повечето от останалото място е отделено за схеми, графики, статистически регресивен анализ, кратки библиографии и петте и половина страници указател, в който не се среща думата “реституция.”)[173] Две десетилетия по-късно Бекър все още издава същия стар звук: “възпиране, не възмездие,” глоби, не реституция ъм жертвите. И той все още не е открил отговор на проблема, който повдига: да направи наказанието да съответствува на престъплението: “Очевидно е трудно да се оценят щетите от много групови престъпления и дори още по-трудно да се определи вероятността за осъждане.”[174] Трудно? По стандартите на теорията за субективната стойност то е теоретично невъзможно.

Бюкенън е прав в своето разглеждане на икономиката на престъплението: “. . . всички разходи, които икономистът може да обективизира, могат да имат малко отношение към онези разходи, които служат като действителни препятствия за решенията.” Той, обаче, не е прав в следващото си изречение: “Не е задължително признаването на този факт да унищожи полезността на икономическия анализ.”[175] Без научно доказуема връзка между субективното вземане на решения и обективните глоби икономистът не може да построи свързана обосновка за какъвто и да е резултат, освен юридически хаос. (Не трябва да е изненада, че Бекър твърди, че свободният пазар ще доведе икономически ред дори ако решенията на всички хора са ирационални.)[176] Икономистът се нуждае от ръководител,* както Търлби толкова точно го определя. Всъщност, той го пише с главна буква.[177] Икономистът наистина се нуждае от Ръководител, “всезнаещ наблюдател, който може да чете всички функции на предпочитанията,” както Бюкенън толкова професионално го описва.[178] Но икономистите отричат Неговото значение от самото начало на професията; икономиката е била първата научна гилдия, която го е направила. Именно това съзнателно отделяне на икономиката както от теологията, така и от морала, е това, което икономистът Уилиям Летуин хвали като “най-великото постижение на седемнадесети век.”[179] (То очевидно засенчва по-малко значителното дело на Директора на Монетния Двор г-н Нютон.)

Това отклонение беше необходимо, за да се покаже за какво всъщност става въпрос в академичната област икономика и право. Тя е занимава изцяло с производство на научни репутации и приемане на абсурдни допускания. Колкото по-абсурдни са дописканията, толкова по-научна е репутацията. И всичко това се прави в името на оптималността: “Главният принос на тази статия, както аз го виждам, е да покаже, че оптималната политика за борба с незаконното поведение е част от оптималното разпределение на ресурсите.”[180]

Обществените ползи от престъпното поведение

Една уникална съставка от тезата на Бекър за престъпното поведение е неговата теза, че загрижеността на обществото при забраняването на престъпното поведение трябва да бъде намаляването на нетния обществен разход. Това е много важно твърдение. При изчисляването на нетния разход за обществото от всяко престъпно поведение, Бекър настоява, че трябва да отчитаме като позитивна полза печалбите, получени от престъпника при извършване на престъплението. “Нетният разход или щета за обществото е просто разликата между щетата и печалбата,” пише той.[181] Как би могъл да каже това? Поради неговата теза – тезата, която е в основата на целия този раздел от икономиката – че престъпното поведение не се различава от кое да е друго ориентирано към печалба поведение. Етиката няма роля в разграничаването на престъплението от другите ориентирани към печалба дейности. “Подходът, възприет тук, следва обичайния анализ на икономистите за избора и приема, че човек извършва престъпление, ако очаква полезността за него да надвиши полезността, която би придобил, ако използва своето време и другите ресурси в други дейности. Някои хора стават ‘престъпници,’ следователно, не защото тяхната основна мотивация се различава от тази на другите хора, а защото техните ползи и разходи се различават.”[182]

Забележете, първо, че той поставя думата престъпници в кавички, показвайки своя страх от даване на етична оценка в научно списание. Второ, той се колебае да следва това, което икономистите понякога наричат чистата логика на избора.[183] Той казва, че някои хора стават престъпници, “защото техните ползи и разходи са различни” от тези на спазващите закона хора. Защо да не използваме анализа на разходите и ползите да обясним действията на всички престъпници? Защо да го ограничаваме само до някои? Защо да си губим времето да разграничаваме неикономическите мотиви на престъпниците от тези на непрестъпниците? Логиката на този аргумент е, че неикономическите мотиви и лични вкусове не са приложими за икономическия анализ; само разходите и ползите са приложими за извършване на предвиждания относно икономическото поведение на хората.[184] Защо да не следваме логиката на аргумента? Защо да не заключим черно на бяло, че няма теоретично валидна икономическа разлика между ориентираните към печалба дейности и престъпните деяния; има само разлики в нетната обществена полезност? Но той не отива дотам. Като че ли някаква последна оставаща следа от здрав разум и морални ценности е предпазила д-р Бекър да не последва логиката на своята позиция.

Неговите последователи не са били толкова въздържани: “Решението на един индивид да извърши престъпление (или да не извърши престъпление) е просто приложение на теорията на икономиста за избора. Ако ползите от незаконното поведение надвишават разходите, престъплението бива извършено, и то не бива извършено, ако разходите надвишават ползите. Нарушителите не се изобразяват като ‘болни’ или ‘ирационални,’ а просто като заети в дейности, които носят най-голямо удовлетворение, като се имат предвид наличните алтернативи.”[185] Тогава какво да кажем за Божието предупреждение в Притчи? “Всички, които Ме мразят, обичат смърт” (8:36). Разбира се: просто дефинирайте наново самоубийственото престъпно поведение според субективното предпочитание на престъпника към смъртта, допуснете съществуването на субективна количествена (или дори качествена) полезност в неговата скала на субективните стойностни предпочитания и икономическият анализ все още важи! Здравият разум изчезва, но икономическият анализ, както усмивката на Чешърския котарак, остава. (Ако трябва да сме честни, този вид икономически анализ започва още от средата на деветнадесети век. Джеръми Бентъм използва много подобен подход, основан върху нетното удоволствие или болка. За щастие, по онова време академичния свят все още не е бил открил нито иконометрията, нито многовариантния регресивен анализ, така че неговите статии са били грамотни и смислени.)

Бекър е твърде притеснителен да следва твърде далеч своята забележителна теза. Нека ви покажа докъде води тя. Нека разгледаме нетния обществен разход или нетната обществена полза от едно убийство. Той пише, че “разходът от убийството се измерва чрез загубата на доходите на жертвите и изключва, заедно с други неща, стойността, която обществото влага в самия живот. . . .”[186] Но това е недостатъчно строго по стандартите на икономиката на Чикагската школа. Той забравя, че способността на жертвата да печели също включва разходи. Производителят трябва да яде, да използва различни обществени услуги и да бъде доживотен поглъщател на ресурси. И така, това, което Бекър всъщност е искал да каже, е, че разходът от престъплението е нетната загуба – снижена с преобладаващия процент на дългосрочната лихва, разбира се[187] – на доживотния потенциал за печалба на покойната жертва, минус нетните доживотни разноски (също снижени). Това повдига един ключов въпрос в нашата епоха на узаконени аборти, което може да е въведение към узаконена евтаназия (както е било в Нидерландия): Какво става, ако мъртвата жертва е била болна, умираща, умствено изостанала или по някакъв друг начин е нетен поглъщател на оскъдните икономически ресурси на обществото? Не трябва ли да заключим, че убиецът всъщност е увеличил нетното благосъстояние на обществото? Спомнете си правилото на Бекър: оценката на “обществото” за нетните обществени разходи или ползи “изключва, заедно с други неща, стойността, която обществото влага в самия живот.” На каква икономическа основа един законодател може да се противопостави на идеята за избирателно убийство, като присъдите се налагат само в конкретни случаи само след ретроспективна оценка (от някакъв комитет или нещо друго) на нетните разходи и ползи?[188] Кой трябва да каже? В края на краищата, както той казва, “Мислещите хора често ще имат различно мнение относно сумата на щетите или ползите, причинени от различните дейности.”[189]

Ако всичко това започне да ви изглежда като дело на луд човек, то е само защото то е дело на технически умел икономист от Чикагския университет, който следва логиката на своята позиция.[190] Имайте предвид, че статията на Бекър за престъпността се смята от неговите колеги за класическа в областта, сравнима с (и писана със същите презумпции като) статията на Коуз за обществения разход. Един европейски икономист нарича труда на Бекър наистина революционен. Нещо повече: “. . . Гари Бекър се нарежда сред най-великите живи американски икономисти.”[191]

Забивачите на топлийки и техните жертви

Бекър ни връща към стария векове въпрос за забивача на топлийки и неговата жертва.[192] Ако един човек се наслаждава да забива топлийки в другите хора и ако другите хора мразят това, какво трябва да направи обществото? Да направи средство за измерване, за да запише радостта на забивача на топлийки и след това да я сравни с болката на неговата жертва? Трябва ли обществото да основава своето решение дали да определи такова действие като престъпление според удоволствието на забивача на топлийки минус болката на неговата жертва – “нетната обществена полезност”? И ако е така, какво правим с мазохиста, който изпитва удоволствие да го бодат? (Да, да, знам: убождането му е престъпление без жертва и следователно е извън анализа на икономическата политика.)

Библейският възглед за човека почива върху презумпцията, че има двав вида хора: нарушители на завета и пазители на завета. Има също такова нещо като обща благодат.[193] Когато Бог я премахне, хората стават по-последователни със своите етични презумпции. Все повече нарушители на завета сизвършват престъпления като израз на техния етичен бунт срещу Бога. Икономиката на престъплението и наказанието без съмнение може да се разглежда отчасти на основата на очакваните от престъпниците разходи и ползи, но също толкова важна, ако не и по-важна, е психологическата връзка между престъпността и определени форми на пристрастеност, особено пристрастеността към незаконни преживявания и опасности. Вкусовете на хората не са постоянни, обратно на това, което казват икономистите от Чикагската школа; хората могат да придобият и наистина придобиват пристрастеност към престъпно поведение. Те се нуждаят от все по-големи дози престъпления, за да задоволят своя навик. Следователно, да анализираме всички икономически участници според чистата логика на очакваните печалби и загуби е фундаментална грешка на съвременния икономически анализ.

Бекър не е съгласен. Той иска да отчита само възприетите разходи и ползи на хората, рисковете и наградите, нетно. Логиката на позицията на Бекър изглежда допуска правото на престъпника да нанася щета толкова тежка като убийство, доколкото може да покаже в съда чрез анализ на разходите и ползите, че конкретното убийство е произвело нетна обществена полезност. Коуз, пишейки осем години по-рано, е по-предпазлив в своите заключения. Той иска само да установи правото на някаква цена на индивида да нанася на други хора форми на вреда, които са по-малко безвъзвратни от убийството.

“Правото да нанасяш вреда”

Коуз разглежда един пример, взет от книгата на Пигу Икономика на благосъстоянието. Да предположим, че за една железопътна компания е по-изгодно нейните влакове да се движат по-бързо от нормалното, по този начин изхвърляйки повече искри. (Примерът важи за железниците преди епохата на дизеловите локомотиви, но е все още валиден като пример.) Да предположим също, че искрите запалват огън, който изгаря реколтата на някой фермер. Пигу казва, че железопътната компания трябва да обезщети фермера за загубата на неговата реколта, като му плати пазарната стойност на реколтата. Това, трябва да отбележим, е същото, което Изход 22:6 казва. Коуз отрича заключението на Пигу. “Заключението, че е желателно железницата да бъде подведена под отговорност за щетата, която причинява, е погрешно.”[194] Защо? Защото икономическите печалби за цялата икономика, изчислени от стойността на изгубената реколта срещу стойността на инсталиране на искроуловители на локомотива, или загубите на железопътната компания, ако влакът въобще не се движи, може да бъдат по-големи, ако позволим на влака да изхвърля искри. (Може би, може би, може би: Как може някой да знае, като се имат предвид интелектуалните инструменти на съвременната, субективистична икономика?) Съдията трябва да отчете паричната стойност на изгорената реколта по отношение на разходите по инсталирането на искроуловител или паричните загуби за компанията, ако влакът се движи по-бавно, и след това да вземе решение какво всяка страна дължи на другата. С други думи, той трябва да отчете стойността на общото производство. “Този въпрос може да се реши, като се отчете какво би станало със стойността на общото производство, ако се реши да бъде освободена железницата от отговорност за щети от пожар. . . .”[195] Коуз твърди, че може да е по-добре за обществото като цяло, ако се пренебрегнат правата на собственост на фермера, като той бъде оставен сам да реши дали да плати на железопътната компания достатъчно пари, за да инсталира искроуловител. В края на краищата, стойността на реколтата може да е по-голяма от разходите за искроуловител.[196]

Какво става, ако фермерът е работил в продължение на години, за да обогати почвата или да построи мечтания дом за своето семейство? Този труд безспорно е бил изява на завета за господството. Може би той смътно е разбирал, че неговият труд да изгради дома е бил по особен начин морално действие под Бога, тоест негова лична съобразеност с Божието постановление да покорява земята за Неговата слава. Неговият дом не е просто изява на неговите технически умения като строител; той също може да бъде изява на неговото съзнателно изпълнение на завета за господството. С други думи, къщата може да бъде в един много истински смисъл свято нещо – нещо отделено за Бога със самото действие на построяването. Затова хората понякога са “ирационално” посветени на парче земя. Един изхвърлящ искри влак застрашава съществуването на неговия дом, тоест делото на неговите ръце, тоест неговата мечта или видение. Няма ли той право на обезщетение? Не е ли железницата винаги отговорна за щетите? Нещо повече, ако съдът реши, че железницата е отговорна – а Коуз отрича, че съдът трябва автоматично да реши, че тя е – дали провалената мечта на човека струва само паричното обезщетение за пазарната стойност на неговата реколта? Той може да мрази факта, че железницата свежда до обикновени долари неговото право на безопасност от пожар, и при това пазарно определени долари. Не трябва ли локомотивите по закон да бъдат оборудвани с искроуловители? В края на краищата това не е случаен, инцидент; това е всекидневна заплаха от огън, която е статистически вероятно събитие поради технологията, използвана в движението на влаковете. Накратко, какво да кажем за психическите разходи за жертвата? Анализът на Коуз напълно пренебрегва този фундаментален проблем.[197]

“Коуз, махни си добитъка от моята земя!”

Или какво да кажем за фермер, в чието съседство се заселва някой, който гледа едър добитък? Или някой, който гледа едър добитък, в чието съседство се заселва собственик на овце? Ако животните на другия навлязат в неговата градина или в неговото пасище, жертвата няма ли право на компенсация? Какво става, ако “случката” със скитащите животни въобще не е случайна, а обичаен метод в бизнеса? Не трябва ли нарушителят да бъде задължен да постави ограда около скитащите животни? Защо трябва ощетената страна да бъде задължена от съда да участвува в разходите по ограждането? Не трябва ли собственическите права на жертвата за необезпокоявано притежание да получат предсказуемо обезщетение? Това, което твърдя, накратко, е, че ощетеният собственик има правото да заяви: “Коуз, махни си добитъка от моята земя!”

Моята земя: за мен има по-голяма стойност в моето право да се наслаждавам необезпокоявано на моята земя, отколкото показва редукционисткият икономически анализ на Коуз. Да се пресмята пазарната стойност на стъпканата от добитъка реколта и след това да се сравнява тази стойност за обществото с месото, което някой ще сложи на масата си, е да се снижи до нула стойността на правото на човека на необезпокоявано притежаване. Възгледът на Коуз за обществените разходи пренебрегва един от най-важните активи, дадени на хората от обществения ред на свободния пазар: правото на собственика да определя кой ще има и кой няма да има правен достъп до неговата собственост, и при какви условия. Да мислим, че паричното обезщетение за повредените стоки на пазарна цена е всичко, което има значение за един собственик, е смешно. Ротбард е прав и аз отново ще цитирам неговото твърдение: “Има много проблеми с тази теория. Първо, доходите и благосъстоянието са важни за засегнатите страни, макар че може и да не са за незасегнатите икономисти. За тях има голямо значение кой плаща на кого. Второ, тази теза действува само ако съзнателно пренебрегнем психологическите фактори. Разходите не са само парични. Може фермерът да е бил привързан към овощната градина много повече от паричната щета. . . . Но тогава предполагаемото безразличие се срутва напълно.”[198]

Дори по-важно, трябва също да има обезщетение за загубата на сигурност, което задължително произтича от всяко съзнателно нарушаване на права на собственост на друг човек. Библията казва ясно, че реституцията трябва да се плати с “най-доброто” от нивата на нарушителя, “и с най-доброто от неговото лозе.” Да се твърди, както Коуз прави, че доколкото става въпрос за обществото, е икономически без значение за общата икономическа стойност, произтичаща за обществото дали жертвата (фермерът) поставя ограда за своя сметка или това прави нарушителят (животновъдът), е да се постави нулева цена върху правата на собственост. Когато икономистите на свободния пазар поставят нулева икономическа стойност върху правата на собственост, те са предали защитата на свободния пазар. Това е точно което Коуз и много академични специалисти по “икономика на правото” са направили. Те предпочитат илюзията на свободната от ценности икономика пред идеала на частната собственост – нашето законово право да изключваме другите от използването на нашата собственост.

Кражбата като фактор на производството

Коуз изрично твърди, че способността да нанасяш икономическа вреда е фактор на производството. Следователно, решението на държавата да отрече на даден човек правото да упражнява тази способност включва обществен разход: загубата на фактор на производство. “Ако факторите на производството се счетат за права, става по-лесно да се разбере, че правото да правиш нещо, което има вредни последствия (като създаване на дим, шум, миризми и т.н.) е също фактор на производството. Точно както можем да използваме парче земя по такъв начин, че да забраним на някой друг да минава през нея, или да паркира колата си, или да си построи къща върху нея, така можем да я използваме по такъв начин, че да му откажем красива гледка или тишина или незамърсен въздух. Разходът от упражняване на право (или използването на фактор на производството) е винаги загубата, която се понася някъде другаде вследствие на упражняването на това право – невъзможността да преминаваш през земята, да си паркираш колата, да построиш къща, да се наслаждаваш на гледката, да имаш мир и тишина или да дишаш чист въздух.”[199] Коуз просто пренебрегва жизнено важния възглед на свободния пазар, че законовото право да изключваш другите от нахлуване в твоята собственост е далеч по-важен фактор на производството – факторът лична увереност в честността и надеждността на държавната власт. Без тази увереност свободният пазар постепенно се смалява, докато не остане нищо освен действия на черния пазар.

Коуз иска от нас да “отчитаме общия ефект” от такова използване на нашия т.нар. капитал, а именно, правото да замърсяваме околната среда.[200] Но “общите разходи” са именно това, което той съзнателно е избрал да пренебрегне: правото да определям дали друг човек може да нахлува в моята собственост, да ме събужда в 2:00 през нощта, да гори моите посеви, да изпраща добитъка си да пасе на моите ниви или, в крайна сметка, да продава билетчета на хора да надникват през прозореца ми в 3:00 часа през нощта. Икономическата стойност на моето право да кажа “Махни си добитъка от моята земя!” – и моето право да изисквам реституция за нарушаването на това право – просто се пренебрегва от Коуз и от всички онези икономисти, които приемат на сериозно неговия икономически анализ на обществените разходи. Той предлага икономически анализ на правото да нанасяш щета, но пренебрегва всякакъв икономически анализ на правото да отречеш на причинителя на щетата неговото т.нар. право. Нещо повече от това: Коуз изрично отрича правото на собствениците тяхната собственост да бъде защитена чрез предсказуем закон, защото казва, че всяко разглеждане на правото да искаш обезщетение зависи от “обстоятелствата.”[201] Ако правото да получа компенсация не е предсказуемо, правото на частна собственост губи своя статус на право.

Като издига “правото да нанасяш вреда” до същото ниво както правото да изискваш компенсация за нарушаването на правото на собственост, Коуз активно компрометира второто право, като превръща способността да причиняваш вреда в право. Прилагането на аргумента на Коуз ще унищожи правата на собственост чрез опита да се разшири статусът на правото на собственост до способността на човека да поврежда собствеността на своя съсед. Той никъде в статията си не обсъжда икономическите разходи за обществото от омаловажаването на правото на ощетената страна да изисква и да получава обезщетение от страната-нарушител. Той дори не изглежда да разбира последствията от своя собствен аргумент. Най-удивително от всичко, неговите аргументи са били приети на сериозно от икономисти, които смятат себе си за защитници на реда на свободния пазар. Икономическият редукционизъм е някаква професионална пристрастеност за икономистите от Чикагската школа.

Разходите по сделките в идеалната ферма

Академичният колега на Коуз в Чикагския университет, носителят на Нобелова награда, икономистът Джордж Стиглър, разширява действието на теоремата на Коуз. Коуз твърди, че при отсъствието на разходи по сделките различното първоначално възлагане на правата на собственост ще доведе до един и същи икономически резултат. В своя авторитетен учебник, Теория на цената, Стиглър придвижва своята теза още една стъпка напред. Той заключава, че ако имаше съвършена конкуренция, тоест съвършено предузнание, пазарните сделки между замърсителя и неговата жертва ще доведат до производството на същия икономически резултат, какъвто би бил произведен, ако една фирма притежаваше и източника на замърсяването, и мястото, където то се отлага.[202] С други думи, правата на частна собственост – законовото право да изключваш – и чувството на възмущение от нахлуването в твоята собственост са икономически без значение. В света на съвършената конкуренция стават удивителни неща. Икономическото значение на кражбата, извършвана при замърсяването на средата на съседа, е нула.[203]

Всичко, от което се нуждаем, е да намалим разходите по селките. Това не би трябвало да бъде трудно. Замърсителят може да вземе една пушка, да прескочи при съседа си, да опре пушката в главата му и да го принуди да му припише собствеността. Мигновено: “интернализиране” на разходите от замърсяването! Това няма ни най-малко да промени икономическия резултат, уверява ни Стиглър. Това със сигурност е разходно-ефективен начин за намаляване на разходите по сделките. Освен, разбира се, когато съседът също има пушка. Това, разбира се, е целият проблем.

Какво възможно възражение може да предложи на този вид прехвърляне на благосъстояние един самопровъзгласил се за етично неутрален икономист? Това е въпросът, който Леф задава в една проницателна критика на подходът “икономика и право” към обществената терия:

Нека да кажем, че аз съм естествено превъзхождащ някой богат човек в отнемането на неща, било чрез моята физическа сила или чрез организиране на групи от хора (наречете ги правителства) за да вършат моята воля. Не съм голям търговец, но съм страшен грабител. Просто така стоят нещата. Има ли някакъв начин моите действия да бъдат критикувани освен от позиция на личен вкус (или някаква друга нормативна предпоставка)? Би било неефективно да се позволят насилствени присвоявания? Как може да сме сигурни в това? Всички аргументи на Поснър за създаващите ефективност следствия от частната собственост допускат само, че някой има правото да използва и изключва, не че това е някой конкретен човек. Ако насилието, организирано или не, бъде възприето като метод на присвояване, няма причина да се допуска, че в крайна сметка няма да се достигне равновесие, макар и в различни ръце от тези, в които е сега. В края на краищата, както Поснър първи ще ви каже, “насилието” е просто разход. Ако един човек “желае” да плати тази цена, а другата страна “не желае” да плати цената на успешното противопоставяне, ние имаме “ефективно” решение.[204]

Един икономист, носител на Нобелова награда, който не пренебрегва разходите по сделките в икономическия подход към правото, който издига ефективността над всички други съображения, е Джеймс Бюкенън. В една проницателна статия, в която прави преглед на правото, той предупреждава професионалистите и в икономиката, и в правото, че голямата полза, която свободният пазар дава на обществото, не е неговата ефективност или неговото максимизиране на икономическата стойност. Това, което свободният пазар предлага, е своята подкрепа за “институционални алтернативи, които създават по-малко обществено напрежение, по-малко заобикаляне на постановените стандарти за поведение, повече общо придържане към правните норми.”[205] Но икономистите и правните теоретици твърдят, че икономическите процеси на свободния пазар, които съществуват само в един въображаем свят с нулеви разходи, могат да дадат и наистина ни дават разходно-ефективен модел на реалния свят: просто заместете налагането от държавата на права на собственост с доброволните пазарни размени. Онези, които твърдят това, не са само утописти, те са интелектуални подпалвачи.[206] Това е обществената философия от средата на 60-те “Пали, пали!” приложена не само за съседната нива, но и за самото общество.

Обществените разходи от теоремата на Коуз

Може би има статия от някой професионален икономист, която е причинила повече щети на защитата на икономическата свобода от “Проблемът с обществения разход” на Коуз. Може би има научна статия, която да е замърсила моралната околна среда на пазарния избор повече от тази на Коуз. Не мога да си представя каква би могла да бъде тази статия. (Статията на Бекър от 1968 за “Престъпление и наказание: Икономически подход” се доближава, но тя всъщност е само приложение на подхода на Коуз към правото.) Коуз може винаги да твърди, че неговото право да нанася такава морална вреда е само фактор на академичното производство. Без съмнение тази статия издигна неговата академична репутация 1960. На за всяка полза има и разход: тя със сигурност причини и ще продължава да причинява щети върху човешката свобода, защото тя атакува моралната защита на частната собственост както никоя друга статия “вътре в лагера” не го е направила. Тя създаде интелектуално и морално извратения възглед за предполагаемата обществена икономическа ефективност на производствените разходи, която остава същата, независимо от първоначалното разпределяне на собствеността. С това като че ли научно и академично неустоимо заключение Коуз прелъсти някои от най-умните икономисти и правни теоретици на следващото поколение. Без морална защита на частната собственост тя няма да устои на атаките, политически и интелектуални, на своите вечни, винаги завистливи врагове.

Библейският отговор

Може да изглежда странно, че отделих толкова много място на очевидното. За нещастие, икономистите твърде често предат сложни теории и аргументи, които са вътрешно сързани – до степента, до която аргументите могат да бъдат вътрешно свързани[207] – но за да извършват тези умствени гимнастики те трябва да пренебрегнат или да отрекат очевидното. Статията на Коуз е смятана от много икономисти за класическа. Тя наистина е класическа – класическо упражнение по блудкава и заблудителна софистика. Но тя е взета много на сериозно от някои от онези икономисти от Чикагската школа, които са развили поддисциплината “икономика на правата на собственост.” Това, което трябва да кажем, е, че Библията заявява точно кой трябва да плати щетите: причинителят на щетите. Ако един човек запали огън и той се разпростре в нивата на съседа, той трябва да обезщети съседа си за щетата. Ако той е отявлен подпалвач, той е престъпник и трябва да плати двойна реституция – двойно пазарната стойност на изгубената реколта и оборудване. За правната система не е безразлично кой е започнал “замърсяването.” Библията не учи, че “от икономическа гледна точка една ситуация, в която има ‘неплатена щета, причинена на околните гори от искри от локомотиви’ не е задължително нежелана. Дали е желана или не зависи от конкретните обстоятелства.”[208] Това, което Библията учи, е, че жертвите на случайни пожари трябва да бъдат обезщетени за своята загуба. Тя също учи, че съзнателното нарушение на правата на собственост на друг човек е престъпление. Ето от тук трябва да започваме всяко разглеждане на обществените разходи.

Обществените разходи и обществените ползи не могат да бъдат изчислени точно чрез научната икономика. Икономистът не може да прави междуличностни сравнения на субективна полезност. Имаме нужда Библията да ни каже кое е правилно и кое е неправилно, кой плаща на кого и чия собственост трябва да бъде защитена. Обществото е длъжно пред Бога да се придържа към този общ принцип на справедливост. Икономистът няма какво да предложи на нейно място освен сляпа интуиция.[209] Нито може да го направи съвременния правен теоретик. Интуицията е неопределена и неопределима. Както казва старият политически лозунг, “не можеш да биеш нещо с нищо.” Хората не могат законно да се борят с определението на Библията за права на собственост с позоваване на обстоятелствата или на интуитивната способност на хората да оценяват общите обществени разходи и общите обществени ползи – особено един цялостен пакет от разходи, който пренебрегва правото, тоест правната предсказуемост, на жертвите да получат обезщетение.

В случая с проблема за обществените разходи анализът на Пигу за замърсяването и реституцията като цяло е в съгласие в разглеждането на Библията на проблема за обществения разход. Железницата има правната отговорност да обезщети фермера за всеки пожар, който причинява. Несъмнено ще има проблеми за съдебните заседатели или арбитъра в преценяването точно какви са загубите. Ако пожарите продължат, тогава служителите на железницата могат да бъдат съдени за престъпна небрежност. Както човекът, чийто вол си е спечелил известност, че боде, но не е бил вързан от своя собственик, така са и служителите в железницата, които не се грижат да защитят хората от известна физическа опасност. Преди това кроткият вол, който убоде някого до смърт, трябва да бъде умъртвен (Изх. 21:28). (В този случай локомотивът трябва да бъде оборудван с искроуловител или да бъде спрян от движение.) Но вол с лоша репутация, който убие човек, трябва да умре, а с него и неговият собственик, освен ако не извърши реституция към наследниците на жертвата (Изх. 21:29-30). (Директорите на железницата могат да бъдат подведени под съдебна отговорност за престъпни действия затова, че не са се погрижили да се инсталира обезопасяващо оборудване след като опасността от пожари им е била посочена от властите.) Библейските казусни закони трябва да управляват съдилищата, а не спекулативните заключения на икономистите, които се противопоставят на изричните заявления на Библията. Понякога много умни икономисти могат да излязат с възмутителни хипотези. Обществото възприема тези “логически открития” за своя собствена гибел. Статията на Коуз се смята от академичните икономисти – поне от некейнсианските и нематематическите икономисти – за крайъгълен камък. Точно обратното, тя е умела софистика: яма, поставена като капан.

Заключение

В една брилянтна, но почти отчайваща статия Артър Алън Леф описва развитието на съвременната правна теория: война между правния формализъм (“логиката на закона”) и правния емпирицизъм или позитивизъм (“човекът обявява закона”). Всъщност, този дебат води началото си още поне от Сократовата революция в гръцката политическа мисъл: дебатът относно физис (природата) и номос (обичая).[210] Леф пише: “Докато всичко това е продължавало, а най-вероятно вследствие от него, познанието за доброто и злото като интелектуален предмет е бивало систематично и ефективно унищожавано.” Това, което той нарича блатото на историческите правни изследвания, е било заменено от пустинята на правния позитивизъм: “нормативната мисъл е изпълзяла от блатото и е умряла в пустинята.”

Възникнали голям брой етични школи – аксиологична, материалистична, еволюционна, интуитиционистка, ситуационна, екзистенциалистична и т.н. – но те всички са имали една и съща съдба: или са били смятани за крайно основани върху някаква интуиция (подкрепяни или не от кимванията на онези, които изглежда имат същата интуиция) или са били дори по-спорин от това, основани единствено върху някакви предпоставки “заради самия аргумент.” Ще изобразя настоящата ситуация колкото е възможно по-остро и по-грубо: днес няма начин да се “докаже,” че хвърлянето на напалм върху бебета е лошо освен ако просто това се твърди (с все по-силен глас) или ако го дефинираме като такова още в началото и след това го пробутаме шепнешком като заключение.[211]

Няма начин нито правото, нито икономиката да бъдат провеждани без позоваване на добро и зло, но именно това позоваване, над всичко, е което е забранено от методологичните стандарти на съвременната академична наука. Позоваването на ефективността от правните теоретици е просто друг пример за търсене на смислено съдържание за етично празната кутия на правния формализъм. Когато търсенето на смисъл се обърне към критериите за икономическа ефективност, изследователите биват подмамени в още един път без изход. Както Леф казва, “докато сега работите само с понятия за това, което е (избягнали сте ужасното трябва), те всъщност са много различни от това, което вие си мислите: това, което е наистина от ‘стойност,’ трябва да бъде известно преди да оценявате ‘ефективността’ или преди да я достигнете. Така е възможно всичко, което сте постигнали, е да замествате невъзможностите на епистемологията с произвола на етиката.”[212]

Това е същността на проблема. Без етика не може да има епистемология. Това твърдение – което е също ужасно, но неизбежно заключение на съвременната икономика – е темата, по която Ван Тил работи през цялата си кариера. Икономиката е сляпа наука. Същото е и с нейния подраздел, право и икономика. Отново, Леф се прицелва в проблема, пред който са изправени правните школи:

Най-често срещаната практика в правните школи е някой да каже за някое действие или състояние на нещата “колко ужасно,” с ясния намек, че обръщането му би направило света по-малко ужасен, докато се върне до пълната степен на първоначалната ужасност. Но истинската ситуация, разбира се, е, че премахването на “лошото” състояние на нещата няма да доведе до обратното на това лошо състояние, а до трето състояние, нито лошото, нито обратното му. Тоест, преди да се съгласи с коя да е критика “колко ужасно,” човек винаги трябва да задава наистина грубия въпрос, “в сравнение с какво?” Нещо повече, трябва да е, но често не е, очевидно за всеки, че процесът на движение на света от едно състояние към друго сам по себе си има разходи. Ако човек не прави това с тези ресурси (пари, енергия, внимание), той би могъл да прави нещо друго, може да поправи някои други злини, които сами по себе си са друг куп от “колко ужасно.”[213]

Самият Коуз признава това, макар че ограничава своето признание до тесните рамки на въпроса за разходите по сделките. “Тъй като правата за собственост могат да бъдат променяни по такъв начин, че да повишават, както и да намаляват разходите по сделките, как може някой да каже, че движението от регулиране към система на права на частна собственост, използването на пазара, задължително ще представлява подобрение? Ако въпросът се постави в такава обща форма, никой не може да го каже.”[214]

Следователно християнските икономисти трябва да влязат в дебата относно разходите, били те лични или обществени. Не съществува интелектуално свързан начин хуманистичният икономист да успее да задържи християнската икономика извън арената. Той е възприел позиция на интуитивна и произволна етика в името на свободна от ценности методология. Всичко това е заблуда. Колкото по-гласовито икономистът настоява, че етиката трябва да бъде оставена извън храма на икономиката, почти както човек си оставя обувките навън, когато влиза в мюсюлманска джамия, толкова по-безсмислени стават неговите открития и толкова по-прикрита е етиката на неговата собствена система. По-добре е да бъдем откровени относно нашата етика и източника на нашата етика. Намаляването на самозаблудата определено е законно интелектуална цел. Проблемът е, че нито притесненият християнски икономист, нито самозаблуждаващият се хуманистичен икономист са готови да платят методологичната цена. Но трябва да очакваме това; то е древен проблем: “Внимавайте да не ви заплени някой с философията си, с празната си измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа” (Кол. 2:7).



[1] John B. Egger, “Comment: Efficiency Is Not a Substitute for Ethics,” in Mario J. Rizo (ed.), Time, Uncertainty, and Disequilibrium (Lexington, Massachusetts: Lexington Books, 1979), p. 121. Курсивът не е в оригинал.

[2] Charles W. Baird, “The Philosophy and Ideology of Pollution Regulation,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 303. Курсивът не е в оригинал.

[3] Richard A. Posner, The Economics of Justice (Cambridge, Massachusetts, 1983), p. 54. Курсивът не е в оригинал.

[4] James Buchanan, Cost and Choice: An Inquiry in Economic Theory (University of Chicago Press, 1969), pp. 44-45. Бюкенън спечели Нобелова награда по икономика през 1986.

[5] Vern Poythress, “A Biblical View of Mathematics,” in Gary North (ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, California: Ross House Books, 1976), pp. 159-88.

[6] Ibid., p. vii.

[7] Дори тогава, кой може да бъде сигурен точно колко долара в действителност са били изгубени в резултат на решението? Дали възприетото от човека алтернативно използване на неговите пари би било толкова мъдро (висока възвръщаемост), колкото е най-добрата възможност, която пазарът обективно е предлагал в същото време?

[8] Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 26: “Urban Renewal and the Doctrine of Sunk Costs.”

[9] G. F. Thirlby, “The Subjective Theory of Value and Accounting Cost,” Economica, XII (Feb. 1946), p. 34; цитирано от Buchanan, Cost and Choice, p. 31. Тази статия е препечатана в James Buchanan and G. F. Thirlby (eds.), L.S.E. Essays on Cost (New York: New York University Press, 1981). L.S.E. означава Лондонска Икономическа Школа (London School of Economics).

[10] Thirlby, “The Ruler,” South African Journal of Economics, XIV (Dec. 1946), p. 264; ibid., p. 33.

[11] Thirlby, “Subjective Theory,” ibid., p. 31.

[12] Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (3rd ed.; Chicago: Regnery, 1966), p. 230.

[13] Buchanan, Cost and Choice, p. 85.

[14] Ibid., p. 28.

[15] Малко понятия са по-малко приемливи за икономиста от понятието нужда. Нуждата е нещо, по което не може да се преговаря, а за икономиста по всяко икономическо нещо може да се преговаря.

[16] Milton Friedman, Essays in Positive Economics (University of Chicago Press, 1953), ch. 1: “The Methodology of Positive Economics.”

[17] Gary North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North, Foundations of Christian Scholarship.

[18] Fritz Machlup, “Introductory Remarks,” American Economic Review, Papers and Proceedings, XVLL (May 1952), p. 34.

[19] Тримата учени са били Уилиям Стенли Джевънс (Англия), Карл Менгер (Австрия) и Леон Валрас (Швейцария). Виж R. S. Hovey, The Rise of the Marginal Utility School, 1870-1889 (Lawrence: University of Kansas Press, 1960); Emil Kauder, A History of Marginal Utility (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1965).

[20] “Нещата, които имат най-голяма стойност при употреба, често имат малка или никаква стойност при размяна. . . . Нищо не е по-полезно от водата: . . . Диамантът, обратно, едва ли има някаква стойност при употреба; . . .” Adam Smith, Wealth of Nations (1776), end of Chapter IV. Парадоксът: Защо нещо толкова ценно за човешкия живот като водата струва толкова малко в сравнение с диамантите, които всъщност не са толкова важни за човечеството? Решението на маргиналиста-субективист: “Ние никога не избираме между вода въобще и диаманти въобще. Ние избираме между конкретно количество вода и конкретно количество диаманти в конкретен момент във времето. Насред пустинята някой би избрал чаша вода пред торба с диаманти. Нормално той не би го направил. Водата е в изобилие в сравнение с диамантите през повечето време. Следователно, субективната оценка на вземащия решението в конкретен момент във времето е това, което е важно, а не въображаемата (и несъществуваща) обективна стойност на водата въобще срещу обективната стойност на диамантите въобще.”

[21] Твърдение 5 от Хуманистичния Манифест I (1933) заявява: “Хуманизмът твърди, че естеството на вселената, описана от съвременната наука, прави неприемливи какви да е свръхестествени или космически гаранти на човешките ценности.” Humanist Manifestos I and II (Buffalo, New York: Prometheus Press, 1973), p. 8.

[22] Тук имам предвид изумителната теория на субатомната физика, подкрепена от много опити, известна като Теорема на Бел, която твърди, че на субатомно ниво всички събития трябва да са едновременно свързани едно с друго в цялата всечена. Виж Nick Herbert, Quantum Reality: Beyond the New Physics (Garden City, New York: Anchor Press/Doubleday, 1985), p. 214.

[23] Твърдение 2 от Хуманистичния Манифест I заявява: “Хуманизмът вярва, че човекът е част от природата и се е появил в резултат от продължителен процес.” Idem.

[24] Четиридесет години по-късно Хуманистичният Манифест II заявява: “Етиката е автономна и ситуационна, и не се нуждае от теологични или идеологически санкции. Етиката произхожда от човешката нужда и интерес.” Ibid., p. 17.

[25] Delwin Brown, Ralph E. James, and Gene Reeves (eds.), Process Philosophy and Christian Thought (Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1971).

[26] Лудвиг фон Мизес пише: “Истината е, че съществуват само променливи, но не и константи. Безсмислено е да се говори за променливи, когато не съществуват никакви непроменливи.” Ludwig von Mises, Theory and History: An Interpretation of Social and Economic Evolution (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1957), p. 13. Това е препечатано от Mises Institute през 1985.

[27] Poythress, “A Biblical View of Mathematics,” op. cit.

[28] Nicholas Georgescu-Roegen, The Entropy Law and the Economic Process (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1971), ch. 3.

[29] James Gleick, Chaos: Making a New Science (New York: Viking, 1987).

[30] Georgescu-Roegen, Entropy Law, p. 111.

[31] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1982), ch. 4.

[32] Gary North, “There’s No (Autonomous) Accounting for Taste,” Biblical Economics Today, XI (June/July 1988).

[33] Lionel Robbins, An Essay on the Nature and Significance of Economic Science (2nd ed.; New York: St. Martins, [1935]).

[34] Ричард Поснър пише: “’Междуличностното сравняване на полезности’ е анатема за съвременния икономист, и това трябва да е така, защото няма мерило за такова сравнение.” Ако беше спрял дотук, би бил честен. Но той знае какво би означавало това: невъзможността да се формулира каква да е социална политика основана на наистина научна икономика, затова той незаконно добавя следното недоказано и недоказуемо твърдение: “Но междуличностното сравнение на стойности, в икономическия смисъл на думата, е възможно, макар и трудно, дори когато стойностите не биват сравнявани на ясно изразен пазар.” Richard Posner, Economics of Justice, p. 79. Явно, всичко, от което икономистът се нуждае, е да смени думата “полезност” със “стойности,” и така преминава от невъзможното към просто трудното. Нека да ви кажа нещо за хуманистичните икономисти: те мамят. Може би не съзнателно, но произлизащото от това объркване е едно и също. В най-добрия случай икономическата професия е самозаблудителна.

[35] Харъд по-късно става сър Рой Харъд. Той е бил лично избран от Джон Мейнард Кейнс за негов наследник като редактор на The Economic Journal. Те двамата са контролирали достъпа до най-престижното академично икономическо списание в Англия в продължение на половин век. Както Кейнс, той никога не е получавал академична степен по икономика. Учил е икономика с Кейнс в продължение на една година, 1922-23. Никой от двамата не е придобивал степен по-висока от бакалавър: Кейнс по математика, а Харъд по хуманитарни науки. Виж Don Patinkin, Anticipations of the General Theory? And Other Essays on Keynes (Univesity of Chicago Press, 1982), pp. xv, xvi. Джон Невил Кейнс, бащата на Мейнард, и Пигу лично са плащали заплатата на Кейнс, когато са го наели да преподава икономика в Кралски Колеж в Кембридж през 1908. Кейнс Баща е бил председател на факултета в продължение на много години.

[36] R. F. Harrod, “Scope and Method of Economics,” Economic Journal, XLVIII (1938), p. 397.

[37] Lionel Robbins, “Interpersonal Comparisons of Utility: A Comment,” ibid., pp. 635-37.

[38] James Buchanan, “Good Economics – Bad Law,” Virginia Law Review, LX (1974), p. 488.

[39] Изключение е Австрийската школа.

[40] Tyler Cosen (ed.), The Theory of Market Failure: A Critical Examination (Fairfax, Virginia: George Mason University Press, 1988).

[41] Да, да, знам: “настоящата стойност на очакван бъдещ поток от приходи, снижена с преобладаващия лихвен процент.” Но понякога предпочитам да пиша на човешки език.

[42] Buchanan, Cost and Choice, p. 74.

[43] Включвам този раздел като пример за начина на мислене, който е общоприет сред икономистите на свободния пазар. С това не твърдя, че неикономистите трябва да познават подробностите на аргументите на Коуз.

[44] R. H. Coase, “The Problem of Social Cost,” Journal of Law and Economics, III (1960), pp. 1-44.

[45] Coase, “The Nature of the Firm,” Economica, IV (1937), pp. 386-405.

[46] Coase, “Business Organisation and the Accountant,” The Accountant (Oct.-Dec. 1938), серия от дванадесет кратки статии, писани за неикономисти; една съкратена версия е препечатана в Buchanan and Thirlby, L.S.E. Essays on Cost; Coase, “The Marginal Cost Controversy,” Economica, XIII (Aug. 1946). Библиография на трудовете на Коуз има в “On the Resignation of Ronald H. Coase,” Journal of Law and Economics, XXVI (April 1983). Голямата част от неговите академични статии се появи след 1960.

[47] Coase, “The Federal Communications Commission,” The Journal of Law and Economics, II (1959). Тази статия е препечатана в Eirik G. Furubotn and Svetozar Pejovich (eds.), The Economics of Property Rights (Cambridge, Massachusetts: Ballinger, 1974).

[48] A. W. Coats, “The Role of Scholarly Journals in the History of Economics: An Essay,” Journal of Economic Literature, X (1972), p. 42.

[49] Guido Calabresi, “Some Thoughts on Risk Distribution and the Law of Torts,” Yale Law Journal, vol. 70 (1961), pp. 499ff.

[50] A. Mitchell Polinsky, Introduction to Law and Economics (Boston; Little, Brown, 1983).

[51] Richard A. Posner, Economic Analysis of Law (Boston: Little, Brown, 1986), p. 19.

[52] Ibid., p. 20.

[53] За преглед на тази литература, виж бележките под линия в статията на Elizbeth Hoffman and Matthew Spitzer, “The Coase Theorem: Some Experimental Tests,” Journal of Law and Economics, XXV (April 1982), pp. 73-98. Строгостта на ограничаващите допускания, направени от авторите на тази статия, е далеч по-голяма от собствените формулировки на Коуз; статията е също далеч по-малко четима или използваема.

[54] Posner, Economics of Justice, p. 51.

[55] Walter Block, “Coase and Demsetz on Private Property Rights,” Journal of Libertarian Studies, I, No. 2 (9177), pp. 111-15. Понастоящем д-р Блок е директор на Института Фрейзър в Британска Колумбия, Канада.

[56] Coase, “Social Cost,” p. 1.

[57] Aaron Levine, Free Enterprise and Jewish Law: Aspects of Jewish Business Ethics (New York: Ktav Publishing House, Yeshiva University Press, 1980), p. 59.

[58] Posner, Economic Analysis of Law, p. 7.

[59] Yehoshua Liebermann, “The Coase Theorem in Jewish Law,” Journal of Legal Studies, X (June 1981), pp. 293-303.

[60] За кратко въведение към въпроса за разходите по сделките, виж Oliver E. Williamson, “Transaction-Cost Economics: The Governance of Contractual Relations,” Journal of Law and Economics, XXII (October 1979), pp. 233-61.

[61] Posner, Economics of Justice, p. 71. За критика на подхода на Поснър към правото, виж Buchanan, “Good Economics – Bad Law,” Virginia Law Review, op. cit. Виж също хапливата и проницателна статия на Arthur Allen Leff, “Economic Analysis of Law: Some Realism About Nominalism,” ibid., pp. 451-82.

[62] Ibid., pp. 60, 61.

[63] Ibid., p. 61.

[64] Coase, “Social Cost,” p. 2.

[65] Idem.

[66] С други думи, не можем да правим научни сравнения между полезността, спечелена от един човек, и полезността, изгубена в същия случай от друг човек. Няма единица за “измерване на полезност,” която да е обща за двамата. Не можем като неутрални учени законно да кажем, че единият човек е спечелил по-голяма полезност (една субективна оценка от негова страна), отколкото другият е загубил (друга субективна оценка). Разглеждам този въпрос в Dominion Covenant: Genesis, ch. 4.

[67] Coase, “Social Cost,” p. 2.

[68] Peter Lewin, “Pollution Externalities: Social Cost and Strict Liability,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 220, 222.

[69] “Не може да има правителствено решаване на замърсяването или на проблема за общите басейни, защото самото правителство е проблем.” Gerald P. O’Driscol, Jr., “Pollution. Libertarianism, and the Law,” ibid., p. 50.

[70] Същата илюзия за научна точност е в сърцето на почти всяко професионално списание по икономика, всяко математическо уравнение и всеки призив за научно обоснована политика, отправен от членовете на икономическата гилдия. Денят, в който икономистът признае пред себе си, че никой икономист не може да прави междуличностни сравнения на субективна полезност, е денят, в който неговите публични претенции за обективна, научна точност в икономиката го правят шарлатанин. Преди това той е просто невежа.

[71] Аз се натъкнах статията на Люин след като голямата част от тази глава беше вече написана. В моята книга от 1973, An Introduction to Christian Economics, накратко споменах за “умелата софистика на Коуз” (p. 94n), но нямах място да изследвам подробно неговите аргументи. Някои читатели може би мислят, че е трябвало да го направя, или е трябвало да отделя някъде другаде необходимото място.

[72] “. . . когато причинителят на щетата трябва да плати цялата причинена щета и системата на ценообразуване работи без проблеми (в строгия смисъл това означава, че действието на системата на ценообразуване е без разходи).” Coase, “Social Cost,” p. 2.

[73] Ibid., p. 6.

[74] Джулс Л. Кулман пише: “Никое понятие в тълковния речник на философа не е по-неточно дефинирано от понятието ‘разходи по сделките’ на икономиста. Почти всичко може да се приеме като разход по сделката. Но ако трябва да считаме неуспеха за достигане на съгласие относно разделянето на печалбата като задължително произтичащ от разходите по сделките (нямам съмнение, че понякога е така), тогава под ‘разход по сделката’ трябва да имаме предвид буквално всичко, което застрашава ефективността на пазарната размяна. В този случай едва ли ще дойде като изненада, че, в отсъствието на разходи по сделките, дефинирани по този начин, пазарната размяна винаги е ефективна.” Jules L. Coleman, “Economics and the Law: A Critical Review of the Foundations of the Economic Approach to Law,” Ethics, 94 (July 1984), p. 666.

[75] Donald H. Regan, “The Problem of Social Cost Revisited,” Journal of Law and Economics, XV (October 1972), pp. 428-32.

[76] Coase, “Social Cost,” p. 15.

[77] Винаги съществува досадното подозрение, че веднъж като изоставим тези формални теоретични допускания, всички интелектуални усилия стават просто една научна игра на гатанки. Дали някое от заключенията относно света на теоретичния модел ще остане вярно, да не говорим за практически приложимо, веднъж като започнем да разглеждаме емпиричния свят? И как знаем със сигурност? Само чрез интуиция – една нерационална, нелогическа категория. Виж Gary North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship, op. cit. Виж също North, Dominion Covenant: Genesis, pp. 350-53.

[78] Coase, “Social Cost,” pp. 15-19.

[79] Ibid., p. 18.

[80] Ibid., p. 19.

* Игра на думи в оригиналния текст, тъй като на английски думата за икономическа “стойност” и за морална “ценност” е една и съща – value. Изразът “свободна от ценности стойност” на английски е “value-free value,” което звучи абсурдно като отричащо само себе си твърдение. Бел. прев.

[81] Guido Calabresi, “Transaction Costs, Resource Allocation and Liability Rules – A Comment,” Journal of Law and Economics, XI (April 1968), p. 67.

[82] Ibid., pp. 67-68.

[83] Калабреси пише: “Така, ако допуснем рационалност, никакви разходи по сделките и никакви правни препятствия пред спазаряването, всички неправилни разпределения на ресурси ще бъдат напълно изцелени на пазара чрез сделки. Това не трябва да е изненада, защото това твърдение е тавтологично, поне ако приемем кое да е от различните класически определения за неправилно разпределение. Те в крайна сметка се свеждат до твърдение, близко със следното: Неправилно разпределение съществува когато все още има такова преразпределение, при което всички, които биха изгубили от преразпределението биха могли да бъдат напълно обезщетени от онези, които биха спечелили и, в края на този процес на обезщетяване, все още ще има някой, който ще бъде по-добре от преди.” Ibid., p. 68. Това е още едно приложение на теоремата на Парето за оптималността, може би най-неоптималната и заблудителна идея, която някога е влизала в икономическата литература. Като възглед тя е задънена улица; но също е много популярна. Съгласявам се с Луц и Лукс: ако тя бъде погребана завинаги, можем да поставим на гроба й камък с надпис: “Всеки стана по-добре и никой по-зле.” Mark A. Lutz and Kenneth Lux, The Challenge of Humanistic Economics (Menlo Park, California: Benjamin/Cummings, 1979), p. 101. Глава Пета от т яхната книга е озаглавена много добре: “Новата икономика на благосъстоянието: Свободна от ценности или без никаква ценност?” (“The New Welfare Economics: Value-Free or Value-Less?”)

[84] Calabresi, op. cit., p. 69.

[85] Idem.

[86] Idem.

[87] Ibid., pp. 69-70.

[88] Levine, Free Enterprise and Jewish Law, p. 59.

[89] Rothbard, “Toward a Reconstruction of Utility and Welfare Economics,” in Mary Sennholz (ed.), On Freedom and Free Enterprise: Essays in Honor of Ludwig von Mises (Princeton, New Jersey: Van Nostrand, 1956). Препечатано и от Liberty Press, Indianapolis, Indiana.

[90] Християнският икономист трябва да отхвърли тази теза. Наистина има обществени разходи и обществени ползи. Това е една причина Библията да може и наистина да определя конкретна обществена политика. Това е полезно за заветното общество. Но логиката на Ротбард е правилна: на основата на презумпциите на съвременната субективистична икономика няма начин да се събират субективни разходи или ползи. Всъщност, ако той наистина следваше строго своята логика, той би признал, че това заключение важи дори за измерването на вътреличностни субективни полезности, тъй такива измервания стават във времето и следователно отново сме изправени пред старто чудовище, сравнителната степен на задоволеността – едно невъзможно нещо, като се имат предвид презумпциите за субективната полезност.

[91] Rothbard, “Law, Property Rights, and Air Pollution,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 58-59.

[92] Murray N. Rothbard, “Comment: The Myth of Efficiency,” in Mario J. Rizzo (ed.), Time, Uncertainty, and Disequilibrium, p. 90.

[93] Ibid., p. 94.

[94] Cornelius Van Til, An Introduction to Systematic Theology, vol. V of In Defense of Biblical Christianity (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1978), pp. 166-67.

[95] Mises, Human Action, p. 248. За мой коментар на Мизес, виж Dominion Covenant: Genesis, p. 352.

[96] Mario J. Rizzo, “Uncertainty, Subjectivity, and the Economic Analysis of the Law,” in Rizzo (ed.), Time, Uncertainty, p. 82.

[97] Ibid., p. 93. Сравни Buchanan, Cost and Choice, p. 98.

[98] Buchanan, Cost and Choice, p. 98; сравни pp. 49-50.

[99] Rothbard, “Comment,” Time, Uncertainty, p. 91.

[100] Idem.

[101] Ibid., pp. 91-92.

[102] Ротбард приписва израза на Джордж Стиглър, но Кенет Боулдинг е по-известен с неговото използване, под което той има предвид “опит от страна на икономиката да завземе всички други обществени науки.” Kenneth Boulding, “Economics As A Moral Science,” American Economic Review, LIX (March 1969), p. 8.

[103] Ibid., p. 95. Ротбард е защитник на универсалната етика, основана върху естествените права. Виж For a New Liberty: The Libertarian Manifesto (rev. ed.; New York: Collier, 1978), pp. 15, 26-28, 134, 239. Не всички “австрийци” споделят неговата увереност в естествените права и естествения закон като основа за универсална етика, както Джон Егър подчертава: John Eggar, “Comment: Efficiency Is Not a Substitute for Ethics,” in Rizzo (ed.), Time, Uncertainty, p. 119. За критика на ученията на естествения закон от библейска гледна точка, виж статиите от Джон Робинс, Рекс Дауни и Арки Джоунс в Journal of Christian Reconstruction, V (Summer 1978): “Symposium on Politics.”

[104] Mises, The Ultimate Foundation of Economic Science (Princeton, New Jersey: Van Nostrand, 1962), p. 109.

[105] Може би най-влиятелното обяснение на използването на “идеални типове” или хипотетични абстрактни модели в обществените науки е дадено от Макс Вебер. Виж Max Weber, The Methodology of Social Sciences, translated and edited by Edward A Shils and Henry A Finch (New York: Free Press, 1949), pp. 43-45, 87-105. Виж също Thomas Burger, Max Weber’s Theory of Concept Formation: History, Laws and Ideal Types (Durham, North Carolina: Duke University Press, 1976); Rolf E. Rogers, Max Weber’s Ideal Type Theory (New York: Philosophical Library, 1969); Julien Freund, The Sociology of Max Weber (New York: Pantheon, 1968), pp. 59-70; Raymon Aron, “The Logic of Social Sciences,” in Denis Wrong (ed.), Max Weber (Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, 1970), pp. 80-89.

[106] Mises, Human Action, p. 248.

[107] Ibid., p. 245.

[108] Мизес пише: “Без значение дали тази жажда за всезнание може някога да бъде напълно задоволена, човекът няма да престане да я следва страстно.” Mises, Ultimate Foundation, p. 120.

[109] Buchanan, Cost and Choice, p. 96.

[110] Mises, Epistemological Problems of Economics (Princeton, New Jersey: Van Nostrand, 1960), p. 24. Сравни Mises, Ultimate Foundations, p. 3.

[111] Idem.

[112] Immanuel Kant, Critique of Pure Reason, translated by Norman Kemp Smith (New York: St. Martin’s, [1929] 1965), B311, p. 272.

[113] Human Action, p. 249.

[114] Как можем да си представим свят, в който всеки участник има съвършено предузнание? Опитайте се да обясните смисъла на човешкия избор в свят, в който всеки знае предварително точно какво другите неизбежно ще направят в бъдещето. Можем да приемем такъв свят на вяра; не можем да го обясним.

[115] Ibid., p. 248. Той пише: “Методът на въображаемите постройки е жизнено необходим в праксеологията [науката за човешката дейност – Г.Н.]; той е единственият метод за праксеологически и икономически изследвания. Той със сигурност е метод, който е труден за използване, защото той лесно може да доведе до погрешни силогизми. Той върви по тясна пътека; от двете страни зее бездната на абсурдността и безсмислието. Само безмилостната самокритика може да попречи на човека да падне с главата надолу в тези дълбоки пропасти.” Ibid., p. 237. Въпрос: Самокритика на основата на каква истина или по какъв стандарт? За критика на неговата позиция, виж North, Dominion Covenant: Genesis, pp. 352-53.

[116] Ibid., p. 236.

[117] Нямам предвид само трудовете на спечелилия Нобелова награда икономист Жерар Дебрьо, които не претендират, че се занимават с реалния свят. Имам предвид изследвания на действието на институции в реалния свят като William S. Landes, “An Economic Analysis of the Courts,” Journal of Law and Economics, XIV (April 1971), pp. 61-107.

[118] John Kenneth Galbraith, Economics Peace and Laughter (New York: New American Library, 1972), p. 44n.

[119] Ibid., p. 40.

[120] Eugene P. Wigner, “The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,” Communications in Pure and Applied Mathematics, XIII (1960), pp. 1-14.

[121] Alan Walters, “Frameworks for Thinking About Reality,” Cato Journal, VII (Spring-Summer 1987), p. 72.

[122] Galbraith, op. cit., pp. 41-42.

[123] Ibid., p. 43.

[124] Маклъп препоръчва изискването на висша математика за всички студенти по икономика като средство за прсяване. “Дори ако някои от нас смятат, че може да се изучават обществени науки без да се познава висшата математика, ние трябва да настояваме изчисленията и математическата статистика да станат абсолютни изисквания – като средство за отделяне на най-слабите студенти.” Fritz Machlup, “Are the Social Sciences Really Inferior?” Southern Economic Journal, XXVII (Jan. 1961), p. 182. Това е от президентското обръщение на Маклъп.

[125] Machlup, “The Inferiority Complex of the Social Sciences,” in Mary Sehnholz (ed.), On Freedom and Free Enterprize, p. 169.

[126] Леон Валрас, швейцарски икономист, е бил пърият икономист, който е предложил цялостен анализ на икономическата теория чрез системи уравнения (общото равновесие). Той прави това през 1871. Коментирайки едновременното откриване на субективната стойност от Валрас, Уилиям Стенли Джевънс (Англия) и Карл Менгер (Австрия), Пол Самуелсън пише: “Джевънс, Валрас и Менгер, независимо един от друг, са стигнали до т.нар. ‘теория на субективната стойност.’ И аз считам, че е щастливо обстоятелство за моята настояща теза, че Менгер е стигнал до своята формулировка без използване на математика. Но, ако трябва да бъда честен, трябва да подчертая, че наскоро едно препрочитане на превъзходния английски превод на труда на Менгер от 1871 ме убеди, че той е най-малко важният от трите цитирани трудове; и че неговото относително пренебрегване от съвременните автори не е просто резултат от лош късмет или научна небрежност. Трябва също да добавя, че важната революция през 70-те години на 19 век всъщност не е толкова свързана със субективната стойност или полезност или с маргинализма; по-скоро тя се състои в усъвършенствуването на общите съотношения на търсенето и предлагането. То има своята кулминация в общото равновесие на Валрас. И ние сме принудени да се съгласим с оценката на Шумпетер за Валрас като най-великия от теоретиците – не защото е използвал математика, тъй като използваните методи са всъщност доста елементарни – а поради ключовата важност на самото понятие общо равновесие. Можем да кажем за Валрас това, което Лагранж иронично казва за Нютон: ‘Нютон със сигурност е бил най-великият гениален човек, но трябва да се съгласим, той също е бил с най-голям късмет: само веднъж в историята се открива системата на света!’ И какъв късмет е имал, че ‘че в неговото време все още е предстояло да се открие системата на света.’ Заместете ‘системата на света’ със ‘системата на равновесието’ и Нютон с Валрас и уравнението остава също толкова вярно.” Paul Samuelson, “Economic Theory and Mathematics – An Appraisal,” American Economic Review, XLII (May 1952), p. 61. Оценката на Самуелсън относно важността на Валрас пред Менгер е точно обратна на моята, както и неговата оценка на сравнителните предимства на теорията за субективната стойност и маргинализма пред понятието общо равновесие.

[127] William Letwin, The Origins of Scientific Economics (Garden City, New York: Doubleday Anchor, [1963] 1965), pp. 158-59.

[128] James Buchanan, What Should Economists Do? (Indianapolis, Indiana: Liberty Press, 1979), p. 46.

[129] Van Til, The Doctrine of Scripture, vol. 1 of In Defense of Biblical Christianity (den Dulk Foundation, 1967), pp. 97-98.

[130] Van Til, The Case for Calvinism (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1964), p. 81.

[131] Ibid., p. 89.

[132] Философът Ричард Кронер пише: “Взаимозависимостта на субективното и обективното лежи върху разделянето на съзнанието на човека на съзнание за природата, т.е. обективния свят, и съзнание за него самия и света на личностите. Именно заради морала и свободата това разделяне не може и не трябва да бъде преодолявано. Двойнствеността на науката и действието трябва да се запази на всяка цена.” Richard Kroner, Kant’s Weltanschauung (University of Chicago Press, [1914] 1956), p. 75.

[133] Аз не смятам, че Дъглас Викърс, кейнсиански икономист, който твърди, че следва епистемологията на Ван Тил, напълно разбира трудовете на Ван Тил или тяхното правилно прилагане в дисциплината икономика. Виж неговата книга, Douglas Vickers, A Christian Approach to Economics and the Cultural Tradition (New York: Exposition Press, 1982), която следва неговата по-ранна книга, Economics and Man (Nutley, New Jersey: Graig Press, 1976). За критика на Викърс виж Ian Hodge, Baptized Inflation: A Critique of “Christian” Keynesianism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[134] L. M. Lachmann, :The Role of Expectations in Economics as a Social Science,” Economica, New Series, Vol. X (February 1943), p. 16. Лахман е икономист от “Австрийската школа,” който настоятелно посочва опасността от прекомерно упование на моделите на общо равновесие. “Такъв плавен преход от едно равновесие (дългосрочен или краткосрочен) към друго напълно прекъсва не само разглеждането на процеса, от който се интересуваме тук, но и на всички истински икономически процеси. . . . И твърде скоро ние също ще си позволим да забравим, че това, което е от истински икономически интерес, не са равновесията, дори ако те съществуват, което във всеки случай е съмнително, а какво се случва между тях.” Lachmann, “The Market Economy and the Distribution of Wealth,” in Mary Sennholz (ed.), On Freedom and Free Enterprise, p. 186. Изразената от Лахман надежда през 1956 не се сбъдва – всъщност, става точно обратното: “Много се надявам, че икономистите в бъдещето ще покажат себе си по-малко склонни, отколкото са били в миналото, да търсят наготово направена, но фалшива свързаност, и ще имат по-голям интерес в разнообразието от начини, по които човешкият ум в действие произвежда свързаност от една първоначално несвързана ситуация.” (p. 187). Въпреки това неговият Кантиански индивидуализъм, с човешкия ум служещ като предприемачески доставчик на свързаност в един несвързан свят, е също толкова безсилен да се справи епистемологически с реалностите на Божието създание, както са и защитниците на теорията за общото равновесие.

[135] Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory (3rd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 66-72, 101-15.

[136] За разликата между завети и договори, виж Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 3. Наличието на себезадължаваща клетва характеризира заветната институция: църква, държава или семейство.

[137] Gary North, “Comprehensive Redemption: A Theology of Social Action,” in Journal of Christian Reconstruction, VIII (Summer 1981). Препечатано в Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), Appendix C.

[138] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 1: “Cosmic Personalism.”

[139] Van Til, Christian Theistic Ethics, p. 16.

[140] Van Til, Christianity in Conflict (Philadelphia: Westminster Seminary, 1962).

[141] Например, проф Кенет Боулдинг. Виж неговото президентско обръщение към Американската икономическа асоциация, Kenneth Boulding, “Economics As A Moral Science,” American Economic Review, LIX (March 1969).

[142] Steven N. S. Cheung The Myth of Social Cost (San Francisco: Cato Institute, [1978] 1980), p. 31.

[143] По този въпрос – който окончателно разрушава цялата хуманистична икономика, включително Австрийския субективизъм – виж G. L. S. Shackle, Time in Economics (Amsterdam: North Holland Pub. Co., 1958), lecture 1; сравни “The Complex Nature of Time as a Concept in Economics,” Economica Internazionale, VIII, No. 4. Шакъл изтласква логиката на чистия субективизъм, чистия солипсизъм и чистата автономия до едно абсурдно, но последователно заключение: всеки момент във времето е уникален, несравним и автономен. Той го нарича “съществуващия момент.” За опит за опровержение, който се е провалил, виж Ludwig Lachmann, Capital, Expectations, and the Market Process (Kansas City, Kansas: Sheed Andrews and McMeel, 1977), pp. 81-86. Лахман се обляга на епистемологично безнадеждното понятие “общоприет опит,” за да избегне логиката на Шакъл: p. 86.

[144] John Kenneth Galbraith, The Affluent Society (Boston: Houghton Mifflin, 1958), p. 150.

[145] Вебер пише: “Една система на икономическа дейност се нарича ‘формално’ рационална според степента, до която задоволяването на нуждите, което е съществено за всяка рационална икономика, може да се изрази в числови, изчислими понятия, и се изразява така. . . . Така понятието не е неясно, поне в смисъла, че изразяването в парични мерки дава най-високата степен на формална изчислимост. . . . Понятието ‘веществена рационалност,’ от друга страна, е пълно с неясности. То дава само един елемент, общ за всички ‘веществени’ анализи: а именно, че те не се ограничават да отбелязват чисто формалния и (относително) ясния факт, че действието е основано върху ‘целево ориентирано’ рационално изчисление с технически най-подходящите налични методи, а прилага определени критерии към крайните цели, били те етични, политически, утилитарни, хедонистки, феодални (ständish), егалитарни или какви да било други, и измерва резултатите от икономическото действие, колкото и формално ‘рационални’ в смисъла на точни изчисления да са те, според тези скали на ‘ценностна рационалност’ или ‘веществено целева рационалност.’ Има безкраен брой възможни ценностни скали за този тип рационалност, от които социалистическите и комунистическите стандарти съставляват само една група. Последните, макар по никакъв начин неясни сами по себе си, винаги включват елементи на обществена справедливост и равенство.” Max Weber, Economy and Society: An Outline of Interpretive Sociology, edited by Guenther Roth and Claus Wittich (New York: Bedminster Press, 1968), pp. 85-86. Това е превод от посмъртно издадената книга на Вебер Wirtschaft und Gesellschaft, 4th German edition, 1956.

[146] Ibid., p. 86. Виж един малко по-различен превод на този текст и на текста в предходната бележка под линия във Weber, The Theory of Social and Economic Organization, edited by Talcott Parsons (New York: The Free Press, [1947] 1964), pp. 185-86.

[147] Ibid., p. 108. [Theory, p. 212.]

[148] Gary North, “Max Weber: Rationalism, Irrationalism, and the Bureaucratic Cage,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship, pp. 141-46.

[149] Ibid., p. 111. [Theory, pp. 214-15.]

[150] Gonzalo Fernández de la Mora, Egalitarian Envy: The Political Foundations of Social Justice, translated by Antonio T. de Nicholas (New York: Paragon House, 1987), Part B.

[151] Paul Johnson, “The moral dilemma confronting capitalism,” Washington Times (Feb. 21, 1989).

[152] Michael Novak, The Spirit of Democratic Capitalism (New York: Touchstone, 1982).

[153] Richard John Neuhaus, The Naked Public Square: Religion and Democracy in America (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1984). Сравни Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989).

[154] Coase, “Social Cost,” p. 26.

[155] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 4.

[156] Coase, “Social Cost,” p. 27.

[157] Математическият анализ на Дебро за равновесието на свободния пазар може и да му е спечелило Нобелова награда по икономика през 1983, но то ни казва твърде малко относно как действително работи реалният свят на търсенето и предлагането. Gerard Debreau, Theory of Price: An Axyomatic Analysis of Equilibrium (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1959). Това е дърво, сено и слама.

[158] Peter Lewin, “Pollution Externalities: Social Cost and Strict Liability,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 216-17.

[159] Ibid., p. 217.

[160] Coase, “Social Cost,” p. 27.

[161] William M. Landes, in Gary S. Becker and William M. Landes (eds.), Essays in the Economics of Crime and Punishment (New York: National Bureau of Economic Research, 1974), p. xiv. Всичките пет автори, които са писали шестте статии в книгата, са били професори в Чикагския университет.

[162] Сравни Robert A. Nisbet, “The Permanent Proffessors: A Modest Proposal,” Public Interest (Fall 1965); препечатано в Nisbet, Tradition and Revolt: Historical and Sociological Essays (New York: Random House, 1968), ch. 12.

[163] North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship, ch. 5.

[164] Gary S. Becker, “Crime and Punishment: an Economic Approach” (1968), in Essays in the Economics of Crime and Punishment, p. 9.

[165] Galbraith, Economics Peace and Laughter, ch. 2.

* В английския оригинал: psientific – от pseudo-scientific.

[166] Essays in the Economics of Crime and Punishment, p. 44.

[167] Charles W. Baird, “The Philosophy and Ideology of Pollution Regulation,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 303.

[168] Всъщност, това е само раздел в неговата влиятелна и изпълнена с уравнения статия, “Participation in Illegitimate Activities: An Economic Analysis,” in Essays in the Economics of Crime and Punishment.

[169] Becker, in ibid., p. 28.

[170] Например, статията на носителя на Нобелова награда, икономистът от Чикагския университет Джордж Стиглър, “The Optimum Enforcement of Laws,” ibid., pp. 55-67.

[171] Ibid., pp. 24-25.

[172] Той казва, че наказателният закон трябва да се занимава само с престъпления, в които жертвите не могат да бъдат обезщетени. “Така едно действие би било ‘престъпно’ именно защото то довежда до необезщетена ‘щета’ за другите.” Ibid., p. 33. Имам няколко въпроса. Първо, ако някой може да прекара време в затвора или да плати глоба на държавата, защо вместо това той да не може да обезщети жертвите? Второ, защо Бекър отказва да обсъжда преобладаващото мнозинство от престъпленията, в които има конкретни жертви, предпочитайки вместо това да изпълва страниците с уравнения? Дали така удобно не премахва проблема за престъпленията и наказанията за огромното мнозинство от престъпленията? Трето, защо смята за необходимо да слага кавички около престъпно и щета? Да не би да е защото такъв език твърде много намирисва на обективни морални норми?

[173] За също толкова тайнствен академичен труд, виж David J. Pyle, The Economics of Crime and Law Enforcement (New York: St. Martin’s, 1983).

[174] Gary Becker, “Make the Punishment Fit the Corporate Crime,” Business Week (March 13, 1989).

[175] Buchanan, Cost and Choice, p. 93.

[176] Gary Becker, “Irrational Behaviour and Economic Theory,” Journal of Political Economy, LXX (Feb. 1962). За моя критика на тази позиция, както и за много по-различната критика на Изреъл Кирцнер, виж North, Dominion Covenant, pp. 347-53.

* Игра на думи. В оригинала думата е ruler, което означава “управител, господар, ръководител,” но също и “измервателна линия.” Така изречението може също да се преведе “. . . се нуждае от измервателна линия . . .” Бел. прев.

[177] Thirlby, “The Ruler,” South African Journal of Economics, XIV (Dec. 1946), препечатано в L.S.E. Essays on Cost.

[178] Buchanan, Cost and Choice, p. 95.

[179] Letwin, Origins of Scientific Economics, p. 159.

[180] Ibid., p. 45.

[181] Becker, “Crime and Punishment,” op. cit., p. 6.

[182] Ibid., p. 9.

[183] F. A Hayek, “Economics and Knowledge,” Economica, IV (1937), препечатано в Hayek, Individualism and Economic Order (University of Chicago Press, 1948), pp. 35, 39, 46-47. Виж също Richard Fuerle, The Pure Logic of Choice (New York: Vantage, 1986).

[184] Ето как професионалните икономисти оценяват аргумента на Бекър. Пол Рубин пише: “Бекър по естество твърди, че престъпниците са също като всички други – тоест, те рационално максимизират своя собствен интерес (полезност) според ограниченията (цени, доходи), които срещат на пазара и навсякъде другаде. Така решението да станеш престъпник по принцип не се различава от решението да станеш зидар или дърводелец, или икономист. Индивидът отчита нетните разходи и ползи от всяка алтернатива и на тази основа взема своето решение. Ако тогава искаме да обясним промените в престъпното поведение във времето и пространството, ние изследваме промените в тези ограничения. Основното допускане на този тип изследвания е, че вкусовете са постоянни и че промените в поведението могат да се обяснят с промените в цените.” Но ние знаем, че вкусовете се променят. Това е икономически без значение, казват икономистите. Защо? Защото икономистите все още не могат да се занимават с промените във вкусовете. “Вкусовете се приемат за постоянни, защото ние нямаме абсолютно никаква теория за промените във вкусовете. . . .” Paul H. Rubin, “The Economics of Crime,” in Ralph Andreano and John J. Siegfried (eds.), The Economics of Crime (New York: Wiley, 1980), p. 15.

[185] Morgan O. Reynolds, “The Economics of Criminal Activity” (1973), препечатано в Ralph Andreano and John J. Siegfried (eds.), The Economics of Crime (New York: Wiley, 1980), p. 34.

[186] Becker, “Crime and Pumishment,” p. 9.

[187] Виж разглеждането на Поснър: Economic Analysis of Law, pp. 170-81.

[188] Бекър също пропуска да спомене стойността на живота за покойната жертва, което изглежда доста странно, като се има предвид фактът, че Бекър също е първооткривател на един подраздел в икономическата професия, наречен човешки капитал: Gary S. Becker, Human Capital (New York: National Bureau of Economic Research, 1964). За щастие Ричард Поснър се опитва да запуши тази зееща яма в анализа на Бекър. Той наистина се опитва да направи обективна оценка на икономическата стойност на живота за жертвата, за която той заключава, че е почти безкрайна. Той използва хипотетичен пример за нарастващо икономическо плащане, което някой би поискал, за да се съгласи да навлезе в произвеждащи смърт дейности: колкото по-вероятна става смъртта, толкова по-високо заплащане ще иска. Ако смъртта е сигурна, исканата цена ще стигне до безкрайност. (Тогава защо хората доброволно отиват на самоубийствени мисии по време на война?) Това е неговият заместител на извършването на субективна посмъртна оценка на паричната стойност на живота за покойната жертва: Richard Posner, Economic Analysis of Law, pp. 182-86. Той, обаче, не извлича важни заключения от своя анализ и не го включва в азбучния указател на своята книга под думата “смърт,” за която там няма бележки, нито под думата “убийство.”

[189] Becker, “Crime and Punishment,” p. 45.

[190] За кратък, интелигентен и методологично последователен отговор на Бекър, виж G. Warren Nutter, “On Economism,” Journal of Law and Economics, XXII (October 1979), pp. 263-68. Именно в отговор на методологията на Бекър аз написах моето шеговито парче “A Note on the Opportunity Cost of Marriage,” Journal of Political Economy (April 1968), в което заключавам, че учените от мъжки пол с докторска титла по философия не могат да си позволят да се женят за жени, които не са били изключвани от средното училище. Изумително, Джордж Стиглър (който иначе изглежда лишен от емоции) отговори в един следващ брой, че не съм се отнесъл почтено към Адам Смит.

[191] Henri Lepage, Tomorrow, Capitalism: The Economics of Economic Freedom (La Salle, Illinois: Open Court, [1978] 1982), p. 161. Главата е озаглавена “Революцията на Гари Бекър” (“The Gary Becker Revolution”).

[192] North, Dominion Covenant: Genesis, pp. 44-45.

[193] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[194] Coase, “Social Cost,” p. 32.

[195] Ibid., p. 33.

[196] Очевидно, щетата причинена на нивите, засети близо до релсите от многобройни фермери, може да бъде висока. Би имало високи разходи за организиране на фермерите заедно, за да съберат пари за финансирането на инсталиране на искроуловител. Всеки фермер би се стремял да изчеке другите да дадат пари. Всеки би предпочел да стане “гратисчия” в сделката: без да плати нищо, а да се облагодетелствува от искроуловителя. Плащането към железопътната компания вероятно няма да стане без намеса от държавната власт да принуди всички фермери, които се облагодетелствуват от искроуловителя, да платят своя дял. В крайна сметка държавната власт трябва да реши кой да плати на кого: железопътната компания да плати щетите на фермерите, или фермерите да платят “пари за защита” на железопътната компания.

[197] Това е главната критика на Уолтър Блок: Walter Block, “Coase and Demsetz on Private Property Rights,” Journal of Libertarian Studies, I, No. 2 (1977).

[198] Rothbard, “Law, Property Rights, and Air Pollution,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 58.

[199] Coase, “Social Cost,” p. 44.

[200] Idem.

[201] Ibid., p. 21.

[202] George Stigler, The Theory of Price (3rd ed.: New York: Macmillan, 1966), p. 113.

[203] В пълно съгласие е Warren G. Nutter, “The Coase Theorem on Social Cost: A Footnote,” Journal of Law and Economics, XI (Oct. 1968).

[204] Leff, “Economic Analysis of Law: Some Realism About Nominalism,” Virginia Law Review (1974), op. cit., p. 454.

[205] Buchanan, “Good Economics – Bad Law,” ibid., p. 486.

[206] Далман преувеличава в критиката си срещу традиционната икономика на благосъстоянието, когато казва, че разходите по сделките “са в самото естество на това, което възпрепятствува пълното възцаряване на рая на Парето. Защото само ако можехме да премахнем разходите по сделките, страничните следствия биха били без значение. . . .” Carl J. Dahlman, “The Problem of Externality,” Journal of Law and Economics, XXII (April 1979), p. 161.

[207] Имам предвид общоприетото разбиране за теоремата на Гьодел за невъзможността да говориш едновременно цялостно и свързано.

[208] Coase, “Social Cost,” p. 34.

[209] North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship.

[210] За различните схващания за закона, виж Sheldon Wolin, Politics and Vision: Continuity and Innovation in Western Political Thought (Boston: Little, Brown, 1960), pp. 29-34. За физис виж Robert A. Nisbet, Social Change and History: Aspects of the Western Theory of Development (New York: Oxford University Press, 1969), pp. 21-29.

[211] Leff, “Economic Analysis of Law: Some Realism About Nominalism,” Virginia Law Review (1974), op. cit., p. 454.

[212] Ibid., p. 456.

[213] Ibid., p. 460.

[214] Coase, “The Choice of the Institutional Framework: A Comment,” Journal of Law and Economics, XVII (October 1974), p. 493.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов