Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение Д

ЗАМЪРСЯВАНЕТО В СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

Фьодор Моргун, началник на Държавния комитет за защита на околната среда, разкри миналата година [1988], че замърсяването на въздуха във всички съветски индустриални центрове сега надвишава границите за безопасност в Съветския Съюз и в 102 съветски градове надвишава повече от десет пъти позволените нива. Той също разкри (на 19-тата специална конференция на комунистическата партия миналия юни), че водата от големите реки на Русия, включително известните Волга и Дон, сега е почти неизползваема за пиене или напояване.[1]

До инцидента с ядрената електроцентрала в Чернобил през 1986 презумпцията на много антикапиталистически критици на съвременното замърсяване беше, че социалистическите общества, особено Съветският Съюз, по някакъв начин са избягнали обществените разходи от замърсяването. Това вярване винаги е било напълно митично. Разликата е, че днес гласността е отворила вратите за оплаквания вътре в СССР.

Например, западните репортери едва сега научиха за историята на Аралско море. Това море в северозападен Узбекистан постепенно изчезва. Преди време то е било четвъртият по големина безотточен воден резервоар на земята. От 1960 досега е намаляло с 40 процента, оставяйки зад себе си 26,000 квадратни километра солена пустиня. Съветските предприемачи са източили в памучните полета на Узбекистан и съседна Туркмения водите на двете реки, които се вливат в Аралско море, оставяйки тези реки само като бавно движещи се поточета. Рибно-консервната фабрика в Муйнак, построена на южния бряг, сега е дълбоко в сушата, на 50 километра от водата. Това няма голямо значение: промишленият риболов е спаднал до нула поради високата концентрация на сол, торове и пестициди. Регионът на Муйнак все още е забранен за чужденци, включително и репортери. Ню Йорк Таймс съобщава, “Високата концентрация на сол и селскостопански химикали в реките и подпочвените води е причина за универсално високата честота на стомашни и чернодробни болести, рак на гушата и дефекти при раждането.”[2]

Безплатен чакъл

Почти две десетилетия преди тази информация да започне да изтича от Съветския Съюз, Маршал Голдман, в една книга-изследване на замърсяването в Съветския Съюз, описа в подробности опустошаването на околната среда в Съветския Съюз, причинявано от съветските ръководители. Да разгледаме Черно море. Това е главният туристически регион на страната, най-топлият регион в Съветския Съюз и е близо до голям воден резервоар. В тясната крайбрежна област има малко място за строителство и малко строителни материали. “За да осигурят бетона и другите материали, необходими за строежите, предприемачите са използвали чакъла и пясъка от плажа. Както крайбрежието на Ривиерата, голяма част от брега на Черно море се състои от дребен чакъл, който би възбудил апетита на всеки производител на цимент. Тъй като чакълът е безплатен и лесно достъпен, и тъй като получаването на строителни материали от друго място би изисквало допълнителни разходи за транспорт през планините, местните предприемачи използват материал от брега.”[3] Когато на хората се даде право да използват “безплатна стока,” те ще я прахосат. От 1930 до сега те продължават да дълбаят брега.

Какво са построили? Пристанища, язовири и курортни сгради. След 1940 бреговете започват да ерозират. Голдман посочва, че в продължение на векове чакълът на плажа е служел като буфер за силата на вълните. Сега вълните се удрят направо в брега, отнасяйки части от брега. Язовирите са прекратили притока на нов чакъл, идващ от планините. През 1967 край Адлер става свличане, като “курортни хотели, пристанищни постройки, болници и (най-вече) санаториумът на Министерството на отбраната са се срутили при пропадането на брега. . . . На други места по източния бряг на места като Криншч при устието на река Пшад, плажът, който е бил 100 метра широк през 1950, се е стеснил до 15-20 метра през 1960.”[4] Хотелите в Пицунда почти са били отнесени в морето през 1970. “Само чрез мобилизация на всички камиони в Абхазката автономна република, където се намира Пицунда, и насочването им към задачата за превоз на скали и друг твърд пълнеж, хотелите са успели да оцелеят от наводняването.”[5] Дори някои улици в Ялта са били застрашени.[6]

“Със закъснение,” пише Голдман, “са били изразходвани големи суми пари в усилията да се възстанови под някаква форма природното равновесие в региона. От 1945 до 1960 Министерството на транспорта е похарчило 40 милиона рубли, за да заздрави брега, но без резултат. Някои специалисти са настоявали, че е била необходима тройно по-голяма сума. От планините във вътрешността се превозват големи камъни, в брега се вграждат големи циментови плочи, изграждат се стени и по брега се хвърлят циментови блокове с големина на човек, за да се възстанови буферът, който е бил отнесен. Във всички случаи водата разрушава тези укрепления за шест до осем години.”[7]

Дупката в планините

Високо в Кавказките планини е разположен един от най-известните курорти на Съветския Съюз, Кисловодск. Тъй като е ограден от три страни с планини, той е защитен от континенталния климат на Русия. Според Голдман това е оазис на топлия климат. Градът има 311 слънчеви дена в годината, докато друг град от другата страна на планината има само 122.[8] “По някое време след Втората Световна война някой неизвестен, но предприемчив бюрократ от министерството на железниците нахлува в тази идилична сцена. Неговата задача е била да увеличи обема на железопътния транспорт в областта. Той открива, че планините и хълмовете в областта са богати на варовик. Без да пита никого, той организира построяването на варова пещ при железопътната гара Подкумок близо до тесния пролом. ‘Това е била малка дейност и в началото никой не й е обърнал никакво внимание. Когато в края на краищата хората започнали да питат какво става, вече се е оказало твърде късно, за да се направи нещо за това. Ръководителите на железницата и варовата пещ посрещали всички аргументи с, “Ние сме производствено предприятие. Нашият продукт се изпраща навсякъде. Имаме назначение и изпълняване плановете си.”’ (Известия, 7/3/66, с. 5.)” [9] Резултатът: проломът се разширил и зимният климат на севера нахлул в Кисловодск. Нивото на праха се повишило драстично: един и половина пъти над позволените граници за некурортен град. “От една страна държавата инвестира милиони рубли в нови туристически постройки в Кисловодск, докато от друга държавата унищожава самото нещо, което го прави привлекателен. Нещо повече, унищожителите не само получават добра заплата за своя вандализъм, но печелят и премии за това в името на ‘социалистическото съревнование.’”[10]

Езерото Байкал

Езерото Байкал е най-голямото сладководно езеро в света, съдържащо около една шеста от цялата сладка вода в света. То е 72 километра широко и 620 километра дълго. До началото на 70-те социалистическите предприятия са го използвали като безплатно бунище за всякакви течни отпадъци, включително от градската канализация. От 1945 до 1957 риболовът е спаднал с 55 процента.[11] През 1958 официално се приема план за индустриализацията на региона около езерото Байкал с хартиени и целулозни фабрики. Имало е няколко спорадични памфлетни протести, но без резултат. През 1962 тези планове се обнародват. През следващите няколко години няколко официални агенции протестират, но плановете продължават да се изпълняват. Заводите са били построени, променени и са се оказали неикономични. Били са построени защото водата на езерото била чиста; постепенно тази чистота е намаляла. Построена е водопречиствателна станция. Производствените разходи са се удвоили. Производството отново не е вървяло. Близо до повърхността на езерото са били наблюдавани да плуват острови от алкални отпадъци – един от тях е бил 30 километра дълъг и 5 километра широк.[12] Руските дърводобивни комбинати са оголили цели части от региона. Почвата е била отнесена от дъждовете. Сега в езерото се вливат наноси. Никой не знае как да се обърне посоката на това екологично бедствие. И кризата с езерото Байкал е толкова голяма, колкото и кризата с Балтийско море.[13]

По времето, когато е била издадена книгата на Голдман, са започнали сериозни усилия за почистването на езерото Байкал. Наложена е забрана за лова на една рядка риба в езерото, голомянка. Резултатът е бил, че две трети от човешкото население около езерото е трябвало да се пресели на други места. Рибарите вече не могат да си изкарват хляба.[14] Балансирането между заетостта и екологията е също толкова неизбежно в Съветския Съюз, колкото е и при свободната пазарна икономика.

Бюрокрация срещу бюрокрация

Протестите срещу разрушаващите екологията практики почти винаги се отправят от правителствена агенция. “Когато един правителствен вестник реши да публикува писмо до редактора или упълномощи писател да публикува такава атака, това обикновено показва съществуването на конфликт между агенциите.” Голдман казва, че такива атаки са доста чести, но никой не е наясно как длъжностните лица вземат решението на протестират.[15] “Освен това не съществуват независими екологични групи като Сиера Клуб или Съюзът на жените гласоподавателки, които да преровят страната като кучета следотърсачи в търсене на такива злоупотреби.” Когато възникне публичен дебат, бюрократичната вражда трябва да вече да е доста ожесточена, иначе последствията ще бъдат доста сериозни.[16]

Обобщението на Голдман за разликите между правото на собственост в двете общества е много важно. Частната собственост е на първата линия в защитата срещу замърсяването. “В едно социалистическо общество изглежда е по-трудно да се повдигнат защитни действия и в случай на частни, и в случай на обществени разходи. Тъй като частното земевладение е забранено в СССР, индивидът има по-малко реален интерес в съпротивата срещу построяването на нова фабрика близо до дома му или добива на някаква суровина. Освен когато една държавна фабрика открие, че нейните производствени разходи са значително и пряко повлияни от замърсяването от друга фабрика, протестът трябва да зависи от общественото съзнание, а не от действията на притежатели на частна собственост, които реагират поради страха от лични загуби. Разбира се, общественото съзнание може да бъде много ефективно, както показва успехът на такива групи като Сиера Клуб и Съюзът на жените гласоподавателки. Въпреки това, премахването на притежателя на частна собственост и неговите натрупани инстинкти често означава премахването на първата линия на защитата срещу увеличаването на екологичните разрушения.”[17]

Оценката на географа Филип Прайд за програмата на Съветския Съюз срещу замърсяването е по-малко критична от тази на Голдман, но все пак показва фундаменталния проблем: съветските опити да се почисти околната среда са в най-добрия случай закъснели и некоординирани, като цяло се правят неохотно и твърде много случаи са съзнателно реакционни.

Първо, в Съветския Съюз има само едно действуващо лоби и то е напълно общоприетото и непроменимо ударение върху промишления растеж. Гласовете на еколозите, дори да ги има, са слаби в сравнение с него, и определено не съдържат никаква заплаха за свалянето чрез избори на невъзприемчивия Централен комитет.

Това представлява важна разлика между Съединените Щати и СССР. Ако в Съединените Щати едно частно предприятие покаже лоши екологични практики, все още има открити два възможни пътя като средство за поправяне на положението – общественото мнение и държавното регулиране. Но ако механизмът на съветското централно планиране е немарлив в това отношение, няма ефективна възможност за поправяне. Партийно-правителственият надзор и на експлоатацията на ресурсите, и на запазването на околната среда има здраво вграден конфликт на интересите и довежда на ум аналогията, отправяна от някои към нашата Комисия по атомната енергия, за ‘лисиците, които пазят кокошарниците.’[18]

Огромният размер на съветската планираща бюрокрация препятствува въвеждането на нови технологии за контрол върху замърсяването, заключава той.[19] Нещо повече, марксистката идеология гледа на замърсяването като проблем само на капиталистическите общества. “От друга страна се вярва, че една социалистическа икономика, изправена пред задължението на планира централно използването на цялото си ресурсно богатство, задължително ще го прави по възможно най-мъдрия начин.”[20] Това отношение, съчетано с марксисткото ударение върху икономическия растеж, е довело до липса на интерес в създаването на институционални механизми – икономически, правни или политически – за намаляване на замърсяването.

Факторът на бедността

Голдман не го споменава, но като държат хората бедни, социалистическите общества създават атмосфера, която е по-благоприятна за замърсяването, защото само когато благосъстоянието на хората се увеличава, те вярват, че могат да си позволят намаляване в производството на глава от населението, което задължително съпътствува контрола върху замърсяването. Дали Съветите са наистина бедни? Да. Статистиката на Голдман за наличието на течаща вода в домовете ни дава показател за огромната разлика между производителността на съответните икономически системи. През 1960 само около 38 процента от градските жилища в Съветския Съюз са имали течаща вода и 35 процента са имали канализация.[21] До края на 60-те години само 50 процента от градските жилища в Съветския Съюз са имали течаща вода, доставяна от централен обществен водоизточник, в сравнение със 70-75 процента от жителите в САЩ. Повечето останали американци са имали електрически водни помпи за течащата вода в своите домове; в СССР дори не са чували за такова нещо.[22]

По новите апартаменти в СССР имат течаща вода, което показва съществуването на политика да бъдат принуждавани хората да живеят в апартаменти – жилищна политика, която е често срещана в социалистическите страни.[23] Ако включим блоковете с апартаменти от “градския жилищен фонд,” тогава 73 процента от жилищата са имали течаща вода и приблизително 70 процента са били свързани с канализация в края на 60-те.[24] В колхозите по-малко от 3 процента са имали течаща вода, а в совхозите – по-малко от 2 процента.[25]

В края на 80-те западната преса започна да отразява жалкото положение на съветската икономика. Съветската икономика е много по-слаба отколкото са оценявали западните експерти.[26] Тя се е крепяла на масивен бюджетен дефицит, който не е бил отразяван в официалните данни или в западните оценки (с малки изключения).[27] Съветската икономика може би дори е изправена пред катастрофа.[28] Описанието на Ричард Грение за СССР е много точно: “Бангладеш с ракети.”

Заключение

Съвременната социалистическа държава не е показала, че е способна да се справи с нарастващия проблем на замърсяването в едно технологично общество. Свободният пазар създава стимули за хората да протестират срещу онези, които прехвърлят част от своите производствени разходи върху частни граждани, които не участвват в ползите. Той позволява създаването на независими медии за разпространяване на информация, които могат да мобилизират хората. Това позволява на частните граждани да отправят предизвикателство срещу замърсителите. Социалистическите монополи не могат да бъдат така лесно предизвикани от частните граждани или сдруженията в социалистическите общества.



[1] “The Ecology Crisis,” National Review (April 7, 1989), p. 28.

[2] “Developers Turn Aral Sea Into a Catastrophe,” New York Times (Dec. 20, 1988).

[3] Marshall I. Goldman, The Spoils of Progress: Environmental Pollution in the Soviet Union (Cambridge, Massachusetts: M.I.T. Press, 1972), p. 156.

[4] Ibid., pp. 158-59.

[5] Ibid., p. 159.

[6] Ibid., p. 160.

[7] Ibid., p. 161-62.

[8] Ibid., p. 163-64.

[9] Ibid., p. 164.

[10] Ibid., p. 165.

[11] Ibid., p. 182.

[12] Ibid., pp. 200-1.

[13] Ibid., p. 285.

[14] Associated Press story, Tyler Courier-Times (Feb. 10, 1985).

[15] Goldman, Spoils, pp. 185-86.

[16] Ibid., p. 186.

[17] Ibid., pp. 74-75.

[18] Philip R. Pryde, Conservation in the Soviet Union (Cambridge: At the University Press, 1972), pp. 162-63.

[19] Ibid., p. 163.

[20] Ibid., p. 165.

[21] Goldman, Spoils, p. 106.

[22] Ibid., p. 107.

[23] За тази политика в Швеция, виж Roland Huntford, The New Totalitarians (New York: Stein & Day, 1972), ch. 12.

[24] Goldman, Spoils, pp. 107-8.

[25] Ibid., p. 108.

[26] Nichaolas Eberstadt, “The Soviet Economy; Worse Than We Thought,” New York Times (Nov. 23, 1988).

[27] Igor Birman, “Kremlin Red Ink (And You Thought We Had a Deficit Problem),” Wall Street Journal (Nov. 15, 1988).

[28] Judy Shelton, The Coming Soviet Crash: Gorbachev’s Desperate Pursuit of Credit in Western Financial Markets (New York: Free Press, 1989).





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов