Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение Ж

ИЗОБИЛИЕ ОТ БЕЗПЛАТНО ВРЕМЕ:
ЕКЗИСТЕНЦИАЛИСТИЧНАТА УТОПИЯ НА С. С. МУУНИ

Друго популярно извинение за лихварството е, че то не е различно от рентата. Казва се, че “лихвата” е просто рента върху “парите,” и че ако рентата се приеме за законна, тогава и лихварството трябва да се приеме за законно. . . . Икономическата прилика между лихварството и заемането на собственост се признава веднага. Обаче, тази тясна връзка не служи за узаконяване на лихварството, както Лок и останалите предполагат; а за осъждане на рентите. . . . не е законно човек да продава употребата на своята собственост (рента).

С. С. Мууни[1]

Да разгледаме икономическата логика, предлагана ни от кой да е защитник на икономиката на нулевите лихви. Както твърдя в глава 23, в икономическия свят той е еквивалент на самопровъзгласил се учен, който настоява, че е възможен вечен двигател. Но защитникът на икономиката на нулеви лихви всъщност е по-лош: той е като налудничав физик, който настоява, че трябва да бъдат законни само вечните двигатели. Той е класически пример на защитник на нещо (употреба на актив във времето) за нищо (никаква рента). Той казва, че можете да построите честна, справедлива и производителна икономика като поставите лихвените плащания извън закона.

Отново, нека предварително да се извиня, че запълвам място в този коментар с аргументи срещу безсмислици. Ако тези безсмислици, или безсмислици доста близки до тях, не бяха предлагани от името на Библията в продължение на хилядолетие и половина, нямаше въобще да се захващам с това. Животът е твърде кратък, а тази книга е твърде дълга. Но примамката на налудничавите теории за лихвата от дълго време живее сред нас; първо, под авторитарното управление на църковниците в епохата, в която икономиката не е била научна дисциплина, и второ, под наивното управление на аматьорите, които мразят самата мисъл за икономиката като интелектуална дисциплина и затова никога не са преминавали никакво икономическо обучение в своя живот.[2]

Преди да започна своя анализ, нека също да кажа, че в известен смисъл е законно да отправим призив за промяна на икономиката чрез преразглеждане на теорията за лихвата. Всъщност, това е задължително. Новаторският труд на Бьом-Баверк, History and Critique of Interest Theories (1884), определено поставя икономически принципи, които са необходими, за да стане възможно едно сериозно преразглеждане на икономиката. Но нека също да кажа, че не е достатъчно да се предложи нова теория на лихвата – или дори съживена версия на теорията на Аристотел, облечена в нови дрехи – без да преструктурираме цялата икономика. Както теорията за стойността и теорията за цените, теорията за лихвата е в сърцето на икономиката. Всъщност, теорията за цените без теория за лихвата е мъртва преди още да се е родила. Няма никакъв смисъл един самопровъзгласил се икономически революционер да предложи напълно нова теория за лихвата и след това да не обясни как неговата теория за лихвата се вмества в цялата икономика. Икономистът трябва да покаже, че икономическото мислене само по себе си е все още възможно на основата на предложената от него теория на лихвата. Това е, което Бьом-Баверк прави преди един век. Това е, което нито един от теоретиците на нулевата лихва не се е опитал да направи досега.

Аз не вярвам, че човек трябва да спечели докторска степен в определена област, за да може да има академично влияние в тази област. Вярвам, че човек трябва да покаже същата степен на интелектуална самодисциплина и постижения, необходими за докторска степен, преди да счете себе си за компетентен да преструктурира целия свят, седнал зад компютъра си. Не формалната степен е това, което има значение; необходими са години на неблагодарна работа в сенките на неизвестността, за да се произведе успешна промяна на парадигмите. Именно тази цена монетарните луди не са готови да платят. Те ни предлагат половинчати строителни планове за 80-етажни небостъргачи преди да са построили и килер за дърва, а след това искат архитектите на света да им обърнат полагащото се внимание.

И християните се чудят защо никой не ги взема на сериозно.

Мууни за парите *

Сред моите вещи имам едно първо издание на книга от човек, самоопределящ се като християнски реконструкционист, г-н С. С. Мууни. Това е неговата първа книга. (Ако той не промени възгледите си, моля се тя да е последната.) Финансирана е от г-н Дейвид Уайли, който нарича своята издателска компания Теополис. Разбирате: Божият град, както при Августин, предполагам. Книгата, обаче, не е августинска нито по величие, нито по мащаб. (Нито пък са августински нейната типография или илюстрациите.)

Предлагам на вашето внимание моя коментар не защото има взрив на интереса към книгата на г-н Мууни, нито защото тя е смислена в своя анализ, а защото е още един първичен източник, документиращ едно много странно явление: християни, които смятат, че са готови да преобърнат съвременния интелектуален свят още с първата си книга, като провъзгласяват недоразвити теории като своя ударна сила. Те предлагат “крайни” теории, но без никакъв намек как тези теории биха могли да станат основа за управлението на едно общество. Те предлагат крайни теории, които са предназначени да държат техните ученици – ако въобще ги има – завинаги в обществената, интелектуалната и може би емоционалната периферия. Те предлагат предварителни открития, които биха изисквали цял човешки живот на дисциплинирани усилия, за да станат техните заключения дори смътно правдоподобни, а след това се изправят и заявяват: “Светът трябва да ме опровергае, иначе печеля по презумпция.” Е, светът няма защо да ги опровергава; те няма да спечелят по презумпция; но заради самата дискусия – и с цел имунизиране на читателя, който може да има склонност към крайни хипотези (слабост, която аз понякога имам) – ще предложа някои наблюдения.

Г-н Мууни призовава за икономически справедлив свят, който е свободен и от ренти, и от лихвени плащания, точно както Джон Мейнард Кейнс преди него. Тъй като отговорих на основата линия на неговите аргументи в глава 23, няма нужда да преминавам през същия материал.[3] Трябва да се занимаем направо със “слабините” на неговата критика на лихвата. Мууни настоява, че от библейска гледна точка, “не е законно човек да продава употребата на своята собственост (рента).”[4]

Приходи от ренти и приходи от лихви

Ако човек има на свое разположение пари, той е поставен пред решение: Каква е най-производителната употреба на този капитал? Да речем, че той не иска активно да управлява своите инвестиции. Иска да прекара живота си в други неща. Затова той решава да закупи икономически актив, от който очаква да произведе поток от бъдещи приходи. Той може да закупи недвижима собственост, от която очаква да му даде възвръщаемост от 5% на година (нетно) след като възложи отговорностите по управлението на професионалист. Може също да вложи парите си в банка. Колко ще трябва да му предложи банката, за да го убеди да му даде депозита? Ако приемем, че той не очаква предприемаческа печалба от стойността на недвижимата собственост, банката ще трябва да му предложи нещо близко до 5%. Защо? Защото и в двата случая наддаващите – продавачът на имота и банкерът – са на пазара за неговите пари. Те трябва да дадат конкурентни оферти, както е при всяко наддаване. Те наддават на основата на обещание: толкова бъдещ приход на година. Този процес на конкурентно наддаване е причината икономистите отдавна да си направят извода, че нивото на лихвата върху паричен заем произвежда процентна възвръщаемост, която трябва да е конкурентна на също толкова рискова инвестиция в произвеждаща приходи недвижима собственост. Накратко, приходът от лихвата е равен на прихода от рентата на конкурентен свободен пазар. И така, аргументът на г-н Мууни срещу библейската законност на приходите от лихви е неизменно свързан с неговото заключение, че приходът от наета собственост също е забранен от Библията. Ако се позволи приходът от ренти, тогава няма икономическа причина да не се позволи и приходът от лихви от обезпечен заем.

Заключението на г-н Мууни е в пълно противоречие на икономическите условия на юбилейната година, които определят, че всеки може законно да заема своя живот и своята собственост на друг човек за определен период от време. С други думи, купувачът може свободно да се договори с продавача той да го снабдява с поток от приходи – приходи от труд или земеделски приходи. Във всеки случай, когато някой роднина изкупи от робство (договора) земята или човека, той трябва да плати на наемателя преизчислената цена на основата на броя на оставащите години до юбилейната. Трябва да е очевидно, че това е наемен договор. Той не само е бил законен, но е било законно дори за живеещи в земята невярващи чужденци да изкупуват за период до 49 години трудови услуги от обеднели евреи или земеделски приходи за 49 години.

Ако обеднее брат ти и продаде нещо от имота си, нека дойде най-близкият му роднина и да откупи онова, което брат му е продал. Но ако човекът няма роднина да го откупи, и, като се подобри, сам намери с какво да го откупи, тогава нека сметне годините от продажбата му, и нека върне излишъка на онзи, комуто го е продал, и нека се върне в имота си (Лев. 25:25-28).

Ако чужденецът или пришълецът, който живее при теб, забогатее, а брат ти обеднее при него, та се продаде на чужденеца или пришълеца при теб, или на кого да е от семейството на чужденеца, то, след като се продаде, той може да се откупи; един от братята му може да го откупи; или чичо му или чичовият му син може да го откупи, или ако той се е замогнал, може сам да се откупи. Тогава нека сметне с купувача си от годината, когато му се е продал до юбилейната година, така че цената, за която се е продал, да бъде съразмерна с числото на годините; да му се сметне съразмерно с времето на наемник. Ако остават още много години, съразмерно с тях да върне за откупването си от парите, за които е бил купен (Лев. 25:47-51).

Стратегията на Мууни на избягването

Заслужава си да посочим, че книгата на г-н Мууни включва коментар върху Левит 25, но само върху стиховете 2-7, 15-16, 35-37 и 39-45. Той внимателно избягва споменаването на стихове 25-28 и 47-51 – стихове, които абсолютно опровергават неговото заключение относно предполагаемо библейски незаконното естество на прихода от ренти. Той с готовност признава, че икономистите са прави, че приходът от ренти е същият както приходът от лихви – плащане за използване на актив във времето, казва Бьом-Баверк, когото той цитира със съгласие по въпроса за еднаквостта на прихода от ренти и прихода от лихви[5] – и след това се опитва да оправдае своето универсално осъждане на прихода от лихви като поставя също така универсално осъждане на прихода от ренти. Проблемът е, че Библията ясно зачита законността на прихода от ренти: поток от приходи, трудови или земеделски, които човек получава, когато закупи за пари произвеждащ приходи актив (т.е. капитализация). Отговорът на г-н Мууни на тази дилема е прост и откровен: той отказва да цитира тази част от Библията, която категорично унищожава неговия аргумент.

И така, той казва, че е неморално да се получава приход от каквато и да е форма на собственост. Макар г-н Мууни да е достатъчно хитър тактически да не изговори следствията от това изречение – в това отношение той следва по стъпките на своя предшественик, г-н Кейнс – това, което той всъщност има предвид, е, че е библейски незаконно да се иска позитивна възвръщаемост от заемане на пари на някого да си купи къща, а също е библейски незаконно да му дава къща под наем. Вие сте морално задължени да му дадете заема, без лихва, или използването на къщата, без наем. Това е икономиката на любовта.[6] Това също е класическа налудничава рецепта за създаване на общество от бездомни хора. За нещастие, тази книга се чете от иначе интелигентни християни, които не са свикнали да следват сложната верига на икономическата логика, така че тази разкъсана верига от икономически грешки ги впечатлява.

Той специално пише книгата за да ме опровергае, както разкриват неговите бележки под линия и самият текст. Той е чел (но не е разбрал) моя възглед за времевите предпочитания като истинския източник на лихвата. Той признава, че аз следвам Бьом-Баверк и Мизес по този въпрос: че винаги има отстъпка в цената, когато купувате очакван поток от бъдещи услуги. Хората снижават настоящата стойност на очакваните бъдещи стоки в сравнение със същите стоки сега. Поради това никой рационален човек не би платил веднага хиляда унции злато за онази хипотетична златна мина.

“Настоящето” е преди всичко в бъдещето

Г-н Мууни твърди, не съществуват само настоящи стоки, но не и бъдещи стоки. В известен смисъл той е прав. Аз бих го казал по този начин: “Настоящето е всичко, което всеки човек може със сигурност да притежава, във всеки един настоящ момент.” Той го казва по следния начин: “Бъдещите стоки не съществуват. Има само сегашни стоки във видимата реалност.”[7] Авторът вярва, че някакси е опровергал идеята за неизбежната отстъпка, прилагана към бъдещите стоки. Но не е.

Бъдещите стоки не са реални в настоящето, казва той, следователно те не изискват моментна цена. Той не признава едно нещо (освен много, много други), че това несъществуване на бъдещите стоки е много добра причина винаги да има премия за риск в лихвените проценти на свободния пазар: обещаните бъдещи стоки всъщност може и да не се върнат на заемателя. Вместо да признае този очевиден факт, авторът заключава: “Тъй като понятието ‘бъдещи стоки’ е характерно със своя идеализъм, човек всъщност не може да сравнява ‘настоящите стоки’ и ‘бъдещите стоки’ за целите на икономическите изчисления. Субективността, която се изисква при отстъпката на ‘бъдещите стоки,’ не може да се избегне, защото не е възможно човек да се позовава на някаква идея в ума си да послужи за цел, за която може да послужи само конкретен обект.”[8] Това е икономиката на любовта. Това също е икономиката на несвързаността.

Дотолкова, доколкото аз мога да извлека някакъв смисъл от този аргумент, аз мисля, че той казва, че бъдещите стоки, без да са физически присъствуващи, са неприложими за настоящите решения. Край на библейското учение за вечния съд в бъдещия живот! Г-н Мууни гледа на идеята за бъдещите стоки точно по същия начин, по който нарушителят на завета гледа на идеята за вечното наказание. “Ако не е тук и сега, то няма значение сега.” Това е фанатична форма на ориентация към настоящето, възглед на хората от нисшите класи.[9] Той максимално изяснява своята позиция по този въпрос: “Въпросът е, че ‘бъдещи стоки’ срещу ‘сегашни стоки’ не представлява реален избор. Двете не могат да се сравняват по стойност като че ли са различни количества на един и същи тип стока. На практика, изборът от стоки за задоволяване на нуждите на един човек е избор от понастоящем налични стоки. Една настояща стока се сравнява само с други настоящи стоки.”[10] Колкото по-ясен става, толкова по-абсурдно звучи.

Къде е моментът? **

Факт: настоящият момент – “точка във времето” – е също толкова философски и практически неопределимо понятие, както е Евклидовата точка (безкрайно малка част от едномерната последователност, правата). Всъщност ние наистина не можем да опишем напълно чистия момент във времето, който наричаме “настояще.” Поне аз не мога, а и със сигурност г-н Мууни не се опитва да го направи в своята книга. Това, което ние наричаме “настояще,” всъщност е сравнително по-близкото бъдеще. Аз немога да направя всичко, което искам, точно сега, включително и да ви предложа и точна дефиниция на “точно сега.” Трябва да отбирам и избирам своите решения във времето. Трябва да подредя моите предпочитания: първо, второ и трето в бъдещето, а дори този процес на подреждане отнема време.

Следователно, когато вземам решение относно настоящата парична стойност на коя да е стока, аз правя тази оценка момент след момент, движейки се във времето. Правя я на основа на стойността, която вменявам на бъдещия поток от услуги или удоволствия, които очаквам да получа от физическото или договореното нещо.[11] “Първата вълна” от този поток от бъдещи услуги ще дойде незабавно; колко дълго ще продължи това, е въпрос на гадаене. Първоначалният поток от услуги може всъщност да бъде доста отложен, както показва предупреждението в шрифт на някои опаковъчни кутии, “нужно е първо да се сглоби.” Началото на този очакван поток от услуги може да бъде след един ден, или след една седмица, или след една година. Въпросът е, че едва ли има “сега” в кое да е икономическо решение. Има само сегашни очаквания на различни степени в бъдещето. Така, обратно на г-н Мууни, който настоява, че няма такова нещо като бъдещи стоки в настоящето, аз настоявам, че от гледна точка на рационалния участник, съществуват предимно бъдещи стоки в настоящето – а и това “предимно” е много, много близо до само.

Безкрайни лихвени проценти

Ако всеки стигне до заключението, че очакваният бъдещ поток от услуги, идващи от физическите стоки, е без значение за сегашните икономически изчисления, както г-н Мууни настоява, тогава лихвените проценти на свободния пазар ще се приближат до безкрайност, защото никой доброволно не би дал настоящи стоки, за да получи икономически “без значение” бъдещи стоки. Също, цената на дълготрайните капиталови активи и дълготрайните потребителски стоки би паднала почти до нула, защото никой не би ги ценил заради тяхната очаквана бъдеща производителност, тоест каквато и да е очаквана стойност три секунди след сегашния момент. Или две секунди. Или половин секунда. Накратко, ще кажем сбогом на цивилизацията. Това е “икономиката на любовта.” Това също е икономиката на екзистенциализма: философията на автономния момент.

Декапитализация

Аз избирам анализа на г-н Мууни защото той е единственият човек, който някога съм виждал, който толкова откровено атакува въпроса за времевите предпочитания в своето отричане на моралната законност на лихвата. Той предлага икономически безсмислици – изключително наивни безсмислици – в опита си за отричане на времевите предпочитания на човешката дейност; за да се противопоставиш на възгледа на Фетер и Мизес за лихвата е задължително да говориш безсмислици. Ужасната реалност, следваща от безсмислиците на г-н Мууни, е това, което е толкова впечатляващо. Той дава да се разбере, че ако откажете да се съгласите с Мизес по въпроса за времевите предпочитания, логично трябва да завършите с възгледа на Мууни относно икономическото безсмислие на бъдещето. Ако обществото възприеме възгледа на г-н Мууни и след това се опита да го наложи чрез закон, то би се декапитализирало. Изразителното обяснение на Ръшдуни на капитализацията и неговите предупреждения относно декапитализацията трябва да се вземат на сериозно: ние трябва да избираме между християнството и екзистенциализма.

Капитализацията е продукт на работа и спестяване, натрупването на благосъстояние и мъдрото използване на натрупаното благосъстояние. Това натрупано благосъстояние се инвестира на практика в прогреса, защото то се дава за развитието на природните ресурси и изнасянето на пазара на стоките и продуктите. Спестовността, която води до спестявания или натрупване на благосъстояние, до капитализация, е плод на характера. Капитализацията е плод от всяка епоха на пуританско управление, на готовността да се изоставят настоящите наслади, за да се натрупа някакво благосъстояние за бъдещи цели. Без характер няма капитализация, а декапитализация, постепенно намаляване на благосъстоянието. В резултат, капитализмът е в крайна сметка продукт на християнството, и конкретно на пуританството, което, повече от всички други вярвания, е спомогнало за капитализацията.[12]

Днес, обаче, настроението на съвременния западен човек може най-добре да се опише като екзистенциалистично. То се придържа към философия, в която решаващ е “моментът.” То не е ориентирано към бъдещето в смисъл, че не планира, не спестява и не действува, гледайки към бъдещето. Екзистенциалистът иска бъдещето сега.[13] Някои от каузите, за които са загрижени бунтовните студенти, може и да са правилни, но тяхното екзистенциалистично искане бъдещето да дойде днес ги прави неспособни да капитализират едно общество. Екзистенциализмът изисква от човека да действува, без да е ограничен от стандартите на миналото или плановете за бъдещето; биологията на момента трябва да определя човешките действия.

Много накратко казано, екзистенциализмът в основата си е животът на нисшите класи, превърнат във философия. Нещо повече, той е философия, която управлява днес църквата, държавата, училището и обществото. “Мълчаливото мнозинство” може би никога не е и чувало за екзистенциализма, но то е било дълбоко захранено с него чрез американската прагматична традиция на “обществените” или държавните училища.

Нашият основен проблем, както и в целия Западен свят, е, че Западната цивилизация вече няма като свой ръководител една истинска висша класа. Ориентираните към бъдещето хора вече не доминират в обществото, политически, икономически, религиозно, образователно или по какъвто и да е друг начин. Вместо тях са на власт мечтателите, които са по същността си от нисшата класа, които вярват, че политическата власт може да превърне днешния ден в утрешен. Резултатът е господството в нашата политика на икономически действия, които в същността си са продукт на нисшата класа и които водят до радикална инфлация. Днешното харчене без мислене за утрешния ден е стандарт на нисшата класа, а това е естеството на съвременното общество. И гласовитото малцинство, и мълчаливото мнозинство са затънали в дългове, и те създават национални икономики, които също са затънали в дългове. Нарастващият анархизъм на обществения живот е плод на същия този манталитет на нисшата класа. Този широкоразпространен анархизъм е отказ от покоряване под закон и дисциплина и нежелание да се допусне какво да е отлагане на надеждите и мечтите. Той е близък до гневния изблик на дете, което изисква неговата воля да бъде изпълнена сега. Всяка главна обществена агенция днес, църквата, държавата, училището и семейството, са се посветили на създаването на този анархистичен манталитет на нисшата класа.[14]

Възгледът на г-н Мууни за времевите предпочитания е екзистенциалистичен и характерен за нисшата класа в самото си естество. Без съмнение той пропуска да разбере това. Препоръчаната от него политика ще унищожи цивилизацията. Без съмнение, той пропуска да разбере и това. Такава е съдбата на принудителната политика на любовта. Пътят към икономическия ад е постлан с добри намерения.

Той казва, че моите възгледи са неправилни, защото аз разчитам на икономистите от Австрийската школа за разбирането на времевите предпочитания. Ако той беше по-запознат с историята на икономическата мисъл, би осъзнал произхода на своите собствени идеи: най-лошото от Аристотел и най-лошото – икономически, имам предвид – от Джон Мейнард Кейнс.

Заключение

Всяко ново движение, което призовава за промяна на мисленето или обществото, ще привлече своя дял от екстремисти. Колкото повече е ориентирано то към издаване на книги, толкова повече ще привлече хората, търсещи осакатеното безсмъртие, което печатницата като че ли им дава. Аз наричам това явление “графити синдром.” Това е същото изкушение, което движи хората с по-ограничено литературно вдъхновение да изрязват на чиновете в училище “Иванчо обича Марийка,” или да пишат хумористични стихове на вратите на тоалетните. Фабианското движение в Англия е добър пример за понякога фаталната привлекателност на издателската дейност: окултисти, вегетарианци, защитници на свободната любов, феминистки и луди от всякакъв вид са били привлечени към семейство Уеб като нощни пеперуди към свещ.[15] Всички те са искали да станат част от “вълната на бъдещето.” Малко от тях са оцелели през теста на времето, за да бъдат запомнени като основатели на още една провалила се обществена религия.

Всеки може да си окачи табелка, която заявява, че той е християнски реконструкционист. Не се изисква разрешение за това. Не много хора го правят, тъй като да се присъединиш към малката група на теономистите означава да станеш съвременен Йоан Кръстител, пишещ в пустинята. Но това, което трябва да държи читателя мнителен към всеки, който претендира, че е теономист, е тесният фокус на мисленето на автора. Специализацията е законна, но всеки, който твърди, че предлага революционни инструкции за тази или онази област от обществото, трябва също да предложи поне първа чернова за цялостен обобщен план. Старото правило на екологията все още важи: не можеш да промениш само едно нещо. Не можеш да реконструираш само една страна на обществото, или само една страна на икономиката. Например, ако предложиш териториален закон, който забранява канализацията, по-добре убедително да препоръчаш инсталирането на септични резервоари; иначе можеш да очакваш значителни проблеми с препълването. Виждам, че г-н Мууни потъва в препълване.

Отново, не очаквам някое общество да възприеме покръстеното аристотелианство на г-н Мууни. Ако го направи, то няма да остане производително за дълго време. Това, което ме притеснява, е, че много добронамерени християни ще приемат на сериозно тази безсмислица, ще приемат, че това е “наистина библейска” икономика и след това ще се опитат да “разпространяват благовестието” на лудостта в името на Исус. Това би било срам за Божието царство като цяло и конкретно за християнската реконструкция. Ние, християните, вече сме смятани за отвлечени мечтатели. Нека не даваме допълнителни боеприпаси на нашите врагове.

Но ако не сте убедени от логиката на моето представяне, бих желал да наема няколко унции злато от вас, без лихва, за десет години. Драснете едно писъмце.



[1] S. C. Mooney, Usury: Destroyer of Nations (Warsaw, Ohio: Theopolis, 1988), pp. 172, 73.

[2] В писмо към г-н Мууни предположих, че той никога не е минавал курс по икономика в колежа, и той призна в писмения си отговор, че не е. Някои неща са очевидни още при първото четене.

* Игра на думи в английския: “Mooney on Money.” Бел.прев.

[3] Виж по-горе, Глава 23.

[4] Mooney, Usury, p. 173.

[5] Ibid., p. 172.

[6] Това е твърдението на г-н Мууни и на неговия издател, г-н Уайли: ibid., pp. iii, 231-34.

[7] Ibid., p. 207.

[8] Idem.

[9] Виж Edward C. Banfield, The Unheavenly City (Boston: Little, Brown, 1970), pp. 53-54.

[10] Mooney, p. 207.

** Отново игра на думи: What’s the Point? може да означава на английски както буквално “Къде (или кой) е моментът?” така и преносно “Какъв е проблемът?” или “Каква е същността на нещата?” Бел.прев.

[11] Г-н Мууни се опитва да говори изключително само за физическото. Но като заемател може да не желая да притежавам физическия предмет, например ферма. Може да предпочета да притежавам обещание за плащане (ипотека), дадено ми от собственика на фермата, като фермата служи като законово обезпечение, ако той не изпълни обещанието си. Ако той не го изпълни, вероятно ще се опитам да убедя някой друг да купи фермата и да направи ново обещание към мен. Да, договорът може да бъде основан на производителността на фермата, ако е управлявана от някого, но центърът на моята загриженост може да бъде обещанието, а не самото физическо нещо. Може човекът да изостави фермерството и да използва собствеността като курорт или като потребителска стока. Аз искам само обещаното плащане, доколкото неговото решение относно използването на земята не намалява нейната обезпечаваща пазарна стойност.

[12] Chalcedon Report (April 1967).

[13] Няма по-добро обяснение защо Западът изостава от Азия по производителност.

[14] Chalcedon Report (August 1970).

[15] Най-забавното описание на считащите се за безгрешни членове на семейство Уеб се намира в двутомната автобиография на Малкълм Мъгридж: Malcolm Muggeridge, Chronicles of Wasted Time (New York: Morrow, 1973-74). Той е бил женен за племенницата на Беатрис Уеб.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов