Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

Приложение З

ПРОДАВАНЕ НА ПЪРВОРОДСТВОТО:
РАТИФИЦИРАНЕТО НА КОНСТИТУЦИЯТА НА САЩ
[1]

Яков си вареше вариво, а Исав дойде от полето изнемощял. И Исав каза на Яков: Я ми дай да ям от червеното, това червено вариво, защото съм изнемощял; (за това той се нарече Едом). И Яков рече: Най-напред продай ми първородството си. А Исав рече: Виж, аз съм на умиране; за какво ми е това първородство? И Яков рече: Най-напред закълни ми се; и той му се закле, и продаде първородството си на Яков. Тогава Яков даде на Исав хляб и вариво от леща; и той яде и пи, и стана та си отиде. Така Исав презря първородството си (Бит. 25:29-34).

Църквата . . . е била изхвърлена на улицата от адвокатите във Филаделфия, които решили да нямат християнска страна . . . така те са взели всички обещания на религията, стремежа към щастие, безопасност, сигурност, всякакви неща, и са установили адвокатски рай, докато църквата е била напълно обезправена.

Ото Скот (1988)[2]

Ото Скот, в една проницателна статия за непрекъснато променящата се Конституция на САЩ, ни предупреждава да не се заблуждаваме от “лозунгарската история” на тази нация и нейната Конституция. Той проследява историята на нарастващата тирания в Съединените Щати на основата на постепенната промяна и преизтълкуване на Конституцията. “Историята на Конституцията на САЩ, както всички други страни на нашата национална история, отразява промените в американското общество и управление през годините. За да разберем тези промени е важно да разберем историята такава, каквато е била, и себе си такива, каквито сме. Но ние като нация сме пропуснали да видим истината за нашата история в много от нейните важни страни.”[3] След това той призовава за възстановяването на християнството до “неговото първоначално състояние сред нас. Нека, следователно, да изоставим легендата, че Конституцията е непроменена, и да се заемем със задача за християнска реконструкция – и възстановяване на Конституцията.”[4]

Впечатляващи думи, наистина! Но това, което той пропуска да отбележи в тази проницателна статия, е нещо, което той предлага на вниманието на Р. Дж. Ръшдуни по време на една записана на магнетофонна лента дискусия между двамата относно теологичните основи на Конституцията. Скот, въпреки протеста на Ръшдуни, определя правилно Конституционния Конвент: успешен опит от страна на адвокатите за победа над християнството.[5] Така, ако искаме да постигнем двойната цел на Скот – възстановяването на християнството до превъзходството, което е имало в тази нация, и възстановяването на Конституцията – трябва да се върнем към конкретно християнските клетви на щатските конституции от 1787, конституции, които са били ръководни преди адвокатите във Филаделфия да ги премахнат чрез нова национална клетва, клетва, която отказва да признае върховния Бог на историята, който прави възможен експеримента на свободата, извършен от тази нация. Не трябва да пренебрегваме анализа на Скот: “Съединените Щати са единственото правителство в историята на света, което е установено без бог . . . без конкретно признаване на какво да е определение за коя да е религия. Конституцията от 1789 е уникална в това отношение. Никое общество досега не е правило това.”[6]

Започвайки през осемнадесети век в Северна Европа, антитринитарните хуманисти се съюзяват с неофициалните (не установени от държавата) църкви,[7] за да преустроят съществуващата база на гражданството, която преди това е била открито християнска. Двете крила на Просвещението, шотландският емпирицизъм и френският a priori рационализъм, прогласяват нов възглед за гражданството: гражданство без задължително изповядване на вяра в Бога на Библията.

В Конституционния Конвент на САЩ можем да видим пример за това как теологичните социнианци (унитарианците) и несъгласните с установената система протестанти работят заедно политически за събаряне на съществуващите тринитарни юридически основи на колониалното гражданство. Федералистите (националистите) са убедили електората през 1788 да ратифицира предложената Конституция, която дава ново схващане за юридическата система, основано върху презумпцията за универсалното човечество. Ключовото предписание на Конституцията на САЩ, направило възможна тази трансформация, дълго пренебрегвано от учебниците по история, е Член VI, Раздел 3:

Сенаторите и представителите, споменати по-горе, и членовете на щатските законодателни събрания, и всички изпълнителни и правни служители, както на Съединените Щати, така и на отделните щати, ще бъдат задължавани с клетва или потвърждение, да спазват тази Конституция; но никакъв религиозен тест не трябва да се изисква като квалификация за каква да е служба или обществено доверие в Съединените Щати.

Това е разделът в Конституцията, който установява задължителната юридическа клетва за новото управление. Това е била нова клетва и следователно нов завет. Но това не е било действие на подновяване на завета с Бога на Библията, под Когото са били законово учредени щатските конституции. Това е било действие на отстъпление от завета.

Гражданството под щатските конституции

Преди това щатите като цяло са изисквали от гласоподавателите християнска изповед на вяра. Щатските конституции на колониите са били открито религиозни. Това е било особено вярно за конституциите на Нова Англия. Старата пуританска ревност все още е преобладавала. Конституцията на Върмонт от 1777 започва с естествените права на човека (Раздел I), преминава на защитата на частната собственост (Раздел II) и след това установява правото на религиозна съвест, “управлявана от БОЖИЕТО слово. . . .” За всеки има свобода да изповядва това, което желае, дотолкова, доколкото е протестант: “. . . нито може кой да е човек, който изповядва протестантската религия, да бъде законово лишаван или да му бъде отказвано какво да е гражданско право, като гражданин, заради неговите религиозни чувства. . . .” Властите са нямали право да се намесват в съвестта на хората; “въпреки това, всяка секта или деноминация от хора трябва да спазва Съботата, или Господния ден, и да спазва и да поддържа някакъв вид религиозно поклонение, което за тях изглежда най-приемливо според откритата воля на БОГА.”[8] (В сборника на A.B.A. не са отпечатани жизненоважните клаузи относно задължителната клетва на изповед, изисквана от щатските служители, отпечатани по-долу.)

Конституцията на Масачузетс от 1780 и конституцията на Ню Хемпшър от 1784 имат почти еднакви текстове, изискващи публично поклонение. Раздел I от документа на Масачузетс потвърждава, че “Всички хора са родени свободни и равни, и имат естествени, съществени и неотменяеми права,” и след това ги изброява: живот, свобода и право на собственост. Раздел II казва: “Право и задължение на всички хора в обществото е, публично и в установено време, да се покланят на ВЪРХОВНОТО СЪЩЕСТВО, великия Създател и Държител на вселената.” Това звучи универсалистично и дори масонски. Но Раздел III установява правото на държавата да поддържа строежа на църкви и плащането на заплатите на служителите. Всички деноминации са поставени на равнопоставена основа. Раздел III завършва с тези думи: “И всяка деноминация от християни, ходещи в мир и като добри поданици на общността, ще бъдат равноправни под закрилата на закона. . . .”[9] Същите религиозни предписания се намират и в Раздели I-IV на конституцията на Ню Хемпшър, а Раздел IV повтаря дословно изявлението от конституцията на Масачузетс: “И всяка деноминация от християни. . . .”[10] Накратко, общностите конкретно са се определяли като християнски.

Конституцията на Вирджиния от 1776 е по-малко конкретна. Тя утвърждава свободата на съвестта и препоръчва “християнска сдържаност, любов и благотворителност един към друг.”[11] Вирджиния е имала издържана от държавата църква. Конституцията на Пенсилвания от 1776 определя, че гражданските права на един човек не могат да бъдат отнемани, ако той “признава съществуването на Бога.”[12] Делауър е по-конкретен през 1776. “Че всички хора, изповядващи християнската религия, трябва завинаги да се наслаждават на равни права и привилегии в този щат, освен когато, под покривалото на религията, някой човек нарушава мира, щастието или безопасността на обществото.”[13] Конституцията на Мериланд от 1776 е подобна: “. . . всички хора, изповядващи християнската религия, имат еднакви права на закрила в своята религиозна свобода. . . .” Нещо повече, “Законодателството може, по свое решение, да постанови общ и равен за всички хора данък за поддържане на християнската религия. . . .”[14] Северна Каролина просто утвърждава свободата на съвестта.[15] Събранието на Северна Каролина през 1703 приема суров закон против богохулството. Всеки, който някога е изповядал християнството, не е можел публично да отрече неговата истина. Нарушителите не са можели да заемат политическа служба. След Революцията Вирджиния премахва клетвите, което е било отдавнашна мечта на Джеймс Медисън.[16] Същото прави и Пенсилвания.

Изповедни клетви за щатските служители

Всички щати освен Ню Йорк са имали специални изповедни клетви за щатските служители. Именно този открито християнски характер на щатските конституции е станал мишена на шепата антитринитарни делегати на Конституционалния Конвент във Филаделфия.

За да служи в Конгреса според договора на конфедерацията, всеки е трябвало да бъде назначен от своето щатско законодателно събрание. Той е можел по всяко време да бъде отзован. Можел е да служи само три години от всеки шест. А за да упражнява властта, поверена му от щатското събрание, той е трябвало да положи клетва. Тези клетви (освен в Ню Йорк) са били едновременно политически и религиозни. Щатският служител е трябвало да се закълне във вярност на щатската конституция и във вярност към Бога. Да разгледаме задължителната клетва в Делауър:

Член 22. Всеки, който ще бъде избиран за член на която и да е камара, или назначен на каквато и да е служба или обществен пост, преди да заеме мястото си, или да влезе в изпълнение на службата, да положи следната клетва, или потвърждение, ако по съвест не желае да полага клетва, както следва:

“Аз, А В, ще нося истинска вярност към щата Делауър, ще се подчинявам на неговата конституция и закони и няма да извършвам съзнателни действия, застрашаващи неговата свобода.”

А също да направи и да подпише следната декларация, както следва:

“Аз, А В, изповядвам вяра в Бог Отец и в Исус Христос, Неговия единствен Син, и в Святия Дух, един Бог, благословен завинаги; и признавам, че святите писания на Стария и Новия Завет са дадени по божествено вдъхновение.”

И всички служители също трябва да положат клетва за своите постове.[17]

Конституцията на Върмонт от 1777 не се различава много от това:

Раздел IX. Кворумът на камарата на представителите ще се състои от две трети от целия брой на избраните членове, и, след като са се събрали и избрали своя говорител, всеки от тях, преди да започнат работа, ще положи и ще подпише клетвата за вярност и преданост, посочена тук, като следната клетва или потвърждение.

Аз _________________ тържествено се заклевам, във вечно живия Бог (или, тържествено потвърждавам в присъствието на Всемогъщия Бог), че като член на това събрание няма да предлагам или да се съгласявам с нито един проектозакон, гласуване или решение, което според мен е вредно за хората; нито ще се съглася на каквото и да било действие или нещо, което води до намаляване или отнемане на техните права и привилегии, заявени в Конституцията на този Щат; но, във всичко ще се държа като верен, честен представител и пазител на хората, според най-доброто от моите умения и способности.

И всеки член, преди да заеме мястото си, трябва да направи и да подпише следната декларация.

Вярвам в единия Бог, Създател и Управител на вселената, награждаващ доброто и възмездяващ злото. И признавам писанията на Стария и Новия Завет за дадени по божествено вдъхновение, и приемам и изповядвам протестантската религия.

И никакъв допълнителен или друг религиозен тест след тези не трябва да се изисква от кой да е граждански служител или магистрат в този Щат.[18]

Правната революция на Конституционалния Конвент

На Конституционалния Конвент през 1787 Едмънд Рандолф защитава една национална клетва за вярност. Той казва, че щатските служители вече са обвързани с клетва към щатите. “За да запазят нужната безпристрастност, те трябва да бъдат също така задължени към националното правителство. Националното правителство се нуждае от всякаква подкрепа, която можем да му дадем. Изпълнителната и съдебната власт на щатите, въпреки своята национална независимост от щатските законодателни събрания, е всъщност толкова зависима от тях, че ако те не бъдат по някакъв начин обвързани в системата на националното правителство, те винаги ще се облягат твърде много на щатските системи, когато възникне проблем между двете.”[19] С напредването на дебата той добавя този коментар: “Ние издигаме върховно национално правителство; не трябва ли то да бъде подкрепяно и можем ли да му дадем твърде много подкрепа?”[20]

Клетва за вярност за длъжностните лица в САЩ

За да видим за какво всъщност става въпрос, трябва да се обърнем към обяснението на Хамилтън за нуждата от такава клетва. Той е най-изявеният защитник на възможно най-силно национално правителство. Във Federalist No. 27 той ясно заявява какво всъщност се прави чрез тази задължителна клетва. Чрез Конституцията се създава ново правно взаимоотношение: пряк завет между новото национално държавно управление и индивидуалния гражданин, без междинна гражданска власт. (Като цяло тази промяна се счита от правните теоретици за най-важното нововъведение, наложено от Конституцията.)

Липсата на междинно управление, обществено и държавно, между индивида и националното държавно управление, е било същността на възгледа на Русо за Общата Воля, тоест на тоталитаризма на Русо, както Робърт Нисбет и много други учени твърдят.[21] Тъй като политическите и обществените традиции в колониите са били християнски, и следователно децентралистични и институционално плуралистични (но не и етично плуралистични), Конституцията не би могла да бъде ратифицирана, тъй като тя прехвърля значителна степен на монолитна власт към националното управление. Но Хамилтън изяснява, че Конституцията, когато бъде ратифицирана, ще представлява значителна стъпка напред към идеала на Русо за Общата Воля или за отслабването на междинните власти. Той пише:

Планът, предложен от Конвента, като разширява властта на федералната власт над индивидуалните граждани на отделните Щати, ще даде възможност на правителството да използва длъжностните лица на всеки щат за изпълнението на своите закони. Лесно е да се разбере, че това ще унищожи, според общото разбиране, всяка разлика между източниците, от които произтичат тези закони; и ще даде на Федералното Правителство същите предимства в осигуряването на дължимото покорство към неговата власт, които притежава и управлението на всеки Щат; в допълнение имаме и въздействието върху общественото мнение, което ще дойде от важния факт, че то ще има властта да изисква за себе си помощ и поддръжка от ресурсите на целия Съюз. Този случай заслужава допълнително внимание относно това, че законите на конфедерацията, както за изброените и законови обекти на нейното право, ще станат ВЪРХОВЕН ЗАКОН в страната; за спазването на който всички служители в законодателната, изпълнителната и съдебната власт на всеки Щат ще бъдат обвързани чрез святостта на клетвата. Така Законодателните събрания, Съдилищата и Магистратите на съответните членове ще бъдат въвлечени в действията на националното управление, дотам, докъдето се простира неговата справедлива и конституционна власт; и ще бъдат помощници за налагането на неговите закони.”[22]

Хамилтън не е смятал клетвата за вярност за излишна. Той е разбирал много добре важната роля, която тя ще играе юридически, а също и за общественото мнение.

На Конвента са били повдигнати възражения против това. Джеймс Уилсън от Вирджиния казва, “Едно добро управление не се нуждае от тях, а лошото не може или не трябва да бъде подкрепяно.”[23] Неговото възражение е било отхвърлено. Делегатите на Конвента са знаели за важността на клетвите, публични и тайни, особено на тайните.

Религиозен тест

Сега стигаме до втората част от предписанията на Член IV за религиозната клетва за вярност. Това, като се имат предвид задължителните клетви в щатите, е означавало християнска клетва за вярност. В този момент аргументите за и против клетвите се обръщат. Няма нужда от такава клетва, настоява мнозинството от делегатите на Конвента. Повтаряйки коментара на Уилсън за безполезността от федерална клетва, Медисън пише след време на Едмънд Пенделтън: “Не е ли религиозният тест, доколкото е необходим или ще бъде действителен, включен в самата клетва? Ако полагащият клетвата вярва във върховното Същество, което призовава, и в наказателните последствия от нарушаването й, в този свят или в идещия или и в двата, той ще бъде под същото възпиране на клетвопрестъпничеството, както ако преди това е потвърдил теста, изискващ такава вяра. Ако въпросният човек е невярващ по тези въпроси и въпреки това полага клетва, предварителният тест няма да има смисъл. Той ще се подпише под него така, както ще положи и клетвата, без да вярва в какъвто и да е принцип, който да го засяга и в двата случая.”[24] Накратко, вярващият вече вярва; лъжецът ще подпише; защо да се занимаваме с клетва? Този аргумент е бил използван и от други защитници на премахването на религиозната клетва.[25]

Но този аргумент пропуска един ключов въпрос: Какво да кажем относно честните деисти, които не биха искали да предадат своите принципи като положат лъжлива клетва? Една християнска клетва би ги възпряла да служат като заветни представители на върховния суверен, Бога на Библията. Като премахват изискването за клетва, делегатите на Конвента всъщност отварят вратата за федерални постове, които иначе биха били затворени за честните нехристияни, въпрос, задаван от някои от защитниците на премахването на религиозния тест.[26] Това също би премахнало постовете на властта за хора, които са положили други обвързващи клетви, враждебни на християнството – хора, които са положили тези клетви с вяра. Тази възможност никога не е била открито обсъждана, но е била възможност, която мълчаливо е седяла някъде на задните редове на закрития Конвент във Филаделфия. Затваряйки буквалните врати във Филаделфия делегатите са отворили юридическата врата за една нова група длъжностни лица. Така те са затворили юридическата врата за първоначалния упълномощаващ Върховен Изпълнител, под Когото почти всички длъжностни лица са служели от самото начало на тази страна.

Гръко-римските модели

Остава фактът, че Джон Лок, неявен и предпазлив тринитарианец, не е споменал за християнството, представяйки своята защита на политическата свобода в своя Втори Трактат за Управлението (1690). Именно на Втория Трактат се позовават грамотните защитници на английските свободи през осемнадесети век, а не на неговия Коментар и бележки върху посланията на Св. Павел, който е неполитически.[27] Откриваме малко препратки към християнската религия в Cato’s Letters и The Independent Whig, антиклерикални и либерални вестници от 20-те години на 18-ти век, които са станали популярно четиво в колониите през 70-те, според Джон Адамс[28] и историка патриот Дейвид Рамзи.[29] Ако някой реши да проследи политическата мисъл на Джон Адамс назад до източника, той би стигнал до Джеймс Харингтън, автор на The Commonwealth of Oceana (1656), светски, аристократичен документ, занимаващ се с въпросите на собствеността и политическата власт, а не със завети и господство.[30] Харингтън обяснява такъв пуритански конфликт като Английската Гражданска война през 40-те години на 17-ти век на основата на обществените сили, а не религията, светска традиция в историографията, на която се позовава марксисткият историк Кристофър Хил.[31] Историите в учебниците за Американската Революция от най-ранните дни са били далеч по-близо до възгледа на Харингтън за историческата причинност, отколкото до този на Ръшдуни.

Не откриваме авторитетни отнасяния до Библията или църковната история нито в The Federalist Papers, нито в антифедералистките брошури. Сборникът на Адриен Кох с документи от първични източници, The American Enlightenment, не е митологичен, макар да е съзнателно избирателен.[32] Имало е американско Просвещение, макар и прикрито в своята враждебност към християнството.[33] Все пак, Джеферсън е криел своя изрязан, пренареден Нов Завет, изчистен от чудесата и свръхестествените неща; той е знаел какво биха си помислили неговите избиратели за такава теология.[34] Той казва на своя приятел, лекаря християнин Бенджамин Ръш, че се е отказал да публикува тази книга, защото не е бил “склонен да споделя моите религиозни убеждения с обществото, защото това би потвърдило подозренията на онези, които се опитват да ги завлекат пред онзи трибунал и да подмамят общественото мнение да се впусне в такова разследване на правата на съвестта, които законите така справедливо са определили.”[35] Тоест, ако американските гласоподаватели, които са били преобладаващо християнски в своите възгледи, разберат какво той действително е вярвал относно религията, той и неговата партия са можели да загубят следващите избори, въпреки систематичното планиране в продължение на едно поколение, извършено от него и неговите деистични сътрудници във Вирджиния да премахнат християнството от политическата арена както във Вирджиния, така и в националните избори.[36] (Книгата не е била публикувана до 1902. През 1904 57-мият Конгрес отпечатва 9,000 екземпляра, 3,000 за сенаторите и 6,000 за Камарата на Представителите.[37] Америка е била доста различна през 1904.)

Бащите-Основатели съзнателно са се позовавали на римското право и на класическите политически модели в своята защита на Конституцията. Медисън, Джей и Хамилтън използват римското име “Публий” като подпис под Federalist Papers. Антифедералистите отговарят с псевдоримски имена. Политическият дебат по онова време е бил доминиран от класическите модели, не от Библията. Класическият образователен модел на Оксфорд и Кембридж е свършил своята работа за секуларизацията на англоговорящия свят (дори в пуританските Харвард и Йейл, поради което нито един от двата университета не е останал християнски) до въвеждането на системата на избиране на специалността от постдарвинисткия мироглед и съвременната специализация. Това, което трябва да разберем от самото начало, е, че Конституцията на САЩ е продукт на съзнателното позоваване на Просвещението към гръко-римския свят.

Четиринадесетата поправка

След това идва Гражданската война (1861-65) и неконституционно ратифицираната Четиринадесета поправка (1868).[38] Именно в Четиринадесетата поправка, както убедително показва правният историк от Харвард Раул Бергер, откриваме произхода на това, което той нарича управление на съдебната власт.[39]

Трябва да разгледаме Четиринадесетата поправка по отношение на гражданството. Първото изречение от Раздел 1 казва:

Всички хора, родени или натурализирани в Съединените Щати, и подвластни на тяхното правораздаване, са граждани на Съединените Щати и на Щата, в който живеят.

Преди това Конституцията не дава определение за “гражданин.” Определението за гражданство е било оставено на отелните щати. След Гражданската война освободените роби са се нуждаели от закрилата на закона. Преди войната те не са били защитени като граждани. Това е една причина Конституцията да мълчи относно гражданството: за да избегне напускането на южните делегати на Конвента. Другата причина е била религиозна: през 1787 щатите са направили християнската вяра основа на гражданството. Да признаят юридически това на национално ниво, Основателите е трябвало да изоставят своето юридическо противопоставяне срещу християнството.

Сега американските граждани полагат тази същностно атеистична национална клетва за гражданство. Те я полагат при своето раждане. Тя се полага същностно и представително. Те са граждани по рождение. Това понятие – гражданство по физическо раждане и география – е абсолютно съществено за разбирането на промяната в американския завет. В колонията Масачузетс Бей през седемнадесети век пълнолетният мъж е ставал гражданин чрез формален църковен завет. Без формално членство в църква той е бил просто жител на града без да е гражданин. Тази система е започнала да се разпада още от самото начало; придобиването на собственост е давало право на глас в градските избори, макар и не винаги на изборите за колониална власт. Постепенно притежаването на капитал замества клетвата като основа на политическо гражданство. По-късно, развитието на този принцип на обществения договор става интелектуален предшественик на политическата мисъл на Джон Лок.[40]

Въпреки това, в гражданския съд винаги е била полагана клетва. В процедурите винаги е било призовавано Божието име. Лок е осъзнавал обвързващото естество на клетвата и нейната религиозна основа. В своето Есе за търпимостта (1685) той конкретно изключва атеиста от гражданската закрила на търпимостта: “Последно, не трябва да се толерират онези, които отричат съществуването на Бога. Обещанията, заветите и клетвите, които са връзките на човешкото общество, не могат да имат действие върху атеиста. Премахването на Бога, макар и само в мисленето, разрушава всичко; освен това, онези, които чрез своя атеизъм подкопават и разрушават всяка религия, не могат да имат основа, на която да претендират за привилегията на търпимостта.”[41] Клетвата към Бога напомня на гражданина за Суверена, който налага санкции върху лъжците в съдебната зала, затова хората биват задължавани да се кълнат с едната ръка на Библията, а другата е вдигната към небето. Президентите все още правят това когато полагат Конституционната клетва. Този ритуал не се изисква от закона. Това е празен формален ритуал в очите на повечето хора, но ритуалите никога не са напълно празни. В един ритуал винаги има някакъв тайнствен елемент, някаква степен на вътрешно предубеждение, че трябва да се спазват традиционните формули. Външният вид на първоначалния граждански завет все още е останал.

Четиринадесетата поправка завършва делото, започнато от антитринитарните Бащи-Основатели, които са водели движението за ратифициране на Конституцията, хора, посветени на антитринитарен възглед за политическото гражданство: Вашингтон, Медисън, Джеферсън, Хамилтън, Джон Адамс и Франклин.[42]

Онези, които са били враждебни към Член VI, Алинея 3, са подозирали какво може да се случи. В няколко от щатските ратификационни събрания са били поставени критики срещу този закон. Хенри Абът от Северна Каролина е бил особено пророчески: “. . . ако няма задължителен религиозен тест, езичници, деисти и мохамедани могат да получат обществени постове сред нас и може всички сенатори и представители да бъдат езичници.”[43] Неговото предупреждение не е било чуто. Но това възражение е било по-конкретно политическо и практическо. По-важният въпрос е бил заветен, но противниците на Конституцията не са разбирали напълно това. (Със сигурност и днешните коментатори в учебниците не го разбират.) Служителите в правителството на САЩ не трябва да бъдат подлагани на религиозен тест за заемане на пост.

Трябва да разберем какво означава това. То означава, че държавните служители не са под клетва в името на Бога на Библията. То означава, че в упражняването на различните служби държавните магистрати са обвързани с клетва към друг бог. Този бог е Народът, считан за автономен суверен, който притежава първична и окончателна земна власт. Този възглед за върховния Народ е радикално различен от всичко, което е било формално заявявано или публично приемано от всички предишни християнски политически философи. Народът вече не действува като упълномощен от Бога юридически представител, а като свой собствен представител. Същият този възглед за политическата власт е в основата на политическата теория на Русо, а също и в различните конституции на Френската революция. Следователно, ратифицирането на Конституцията на САЩ е било формална заветна стъпка към лявото крило на Просвещението и далеч от заветната политическа философия на християнството, съчетана с дясното крило на Просвещението, шотландският рационализъм. Бил е нужен възходът на дарвинизма и победата на Севера в Гражданската война, за да стане ясна преломната същност на тази решителна стъпка към Русо.[44]

Основателите са знаели, че за свидетелствуване в местните и щатските съдилища се изискват религиозни клетви. Те са знаели, че понякога религиозни клетви се изискват за упражняване на право на глас в щатските избори. Но те дават ясно да се разбере: Федералната власт се управлява от друг завет и следователно от друг бог. Тя, следователно, е враждебна йерархична система. Тя не е допълваща система от съдилища; тя е враждебна система, защото в нейната йерархия по закон е забранена клетвата в името на Бога на Библията.

Пренаписването на историята на Конституцията от Ръшдуни

Именно този заветен факт Ръшдуни, в своята 30-годишна защита на Конституцията като същностно християнски документ, отказва да признае. Всъщност, той създава цяла митология относно клетвата, за да подкрепи своята позиция. На една аудитория от австралийски християни, от които не може да се очаква да бъдат запознати с Конституцията на САЩ, той казва през 1983: “Във всяка страна, където се изисква клетва за заемане на пост, както се изисква в Съединените Щати според Конституцията, клетвата се отнася за заклеване към всемогъщия Бог за спазване на Неговия завет, призовавайки Божиите проклятия и благословения за покорство и непокорство.”[45] Но какво всъщност казва Конституцията? Точно обратното: “Никакъв религиозен тест никога не трябва да се изисква като квалификация за какъвто и да е пост или обществена служба в Съединените Щати.” Към своята американска аудитория той настоява: “Конституцията изисква клетва за постовете. За нас това не означава много. Тогава това е означавало, че се заклеваш пред Всемогъщия Бог и е включвало всички проклятия и благословения на Второзаконие 28 и Левит 26 за покорство и непокорство. Сега никой не знае това.”[46] Никой не го е знаел и тогава; то не е станало. Ръшдуни никога не е давал някакви препратки, подкрепящи такова твърдение по отношение на Конституцията на САЩ. Тази история е мит. Това, което той прави, е да претендира, че полагането на клетва, което е ставало на щатско ниво, е станало церемония за полагане на християнска клетва на федерално ниво.

Как би могъл той добросъвестно да заяви това на своите последователи? “За хората, които са писали Конституцията, клетвата е била библейски факт и обществена необходимост.”[47] Ако това е вярно, тогава защо са изключили Бога от задължителните клетви? Те добре са разбирали важността на клетвите.[48] Настоявали са за задължителна клетва като юридическа (и психологическа) основа за предаността на федералния служител към Конституцията на САЩ. Познавали са добре важността на клетвите. Не защото всички са били християни; а защото толкова много от ръководителите са били масони.[49] Те всички са били положили масонска себезадължаваща кървава клетва, защото е нямало друг начин да станеш масон. Това е най-важната пренебрегвана тема в историографията на епохата на Революционната война и особено на Конституционния Конвент, което Ръшдуни е знаел от самото начало на своята писателска кариера,[50] но което категорично отказва да обсъжда публично. Читателят трябва да търси в неговите препратки съответните библиографични връзки, а много малко читатели го правят. Той разглежда масонството само по отношение на Френската революция, която той знае, че е била езическа в самата си същност, и по отношение на Нова Англия през деветнадесети век. Той настоява, че “Този срив е настъпил по-късно. По времето на Революцията и доста след това Нова Англия и останалата част от страната са имали обща вяра и опитности.”[51] Абсолютно важно за неговото тълкуване на историята на Конституцията е това, което той никога не споменава: юридически светския (“неутрален”) характер на Член VI, Алинея 3. Той си представя, че той не казва това, което казва, и не означава това, което винаги е означавал: юридическа бариера за християнската теокрация. Вместо това той пренаписва историята:

Сили, подкрепящи секуларизацията, е имало по времето на Вашингтон и след това, френски симпатизанти и якобинци, деисти, илюминати, масони и след това унитарианци. Но юридическите стъпки към секуларизация бяха предприети едва през 50-те и 60-те години на 20 век от Върховния Съд на САЩ. Заради аргумента [!!!!! – G.N.] можем да се съгласим с либералните и с някои ортодоксални християнски учени,[52] че деизмът е бил значително навлязъл в Америка до 1776 и 1787, и че хората от Конституционния Конвент и самият Вашингтон са били повлияни от него. Но все пак остава фактът, че те на се опитали да създадат светска държава. Щатите са били християнски щати и федералният съюз, макар че е била забранена намесата му в тази област, сам по себе си не е бил светски. Гражданите са били едновременно граждани на своите щати и на Съединените Щати. Те не могат да бъдат под два различни религиозни закона.[53]

Това е мито-история, предназначена да успокоява страховете на вярващите в Библията християни, когато гледат назад към произхода на Конституцията. Разбира се Основателите са създали светска държава. Светският характер на федералния съюз е бил установен чрез официалната клетва. Политически, Основателите не са можели с един замах да създадат светска държава в една християнска страна; юридически и заветно, те със сигурност са го направили. Хамилтън изяснява във Federalist 27, че клетвата за вярност към Конституцията превъзхожда всички щатски клетви. Ето защо той настоява за нея. Но Ръшдуни използва езика на църковното поклонение, когато говори за ранната американска политика: “Служителите на федералното управление, президентът и конгресът, са се покланяли като официално тяло, но без предпочитания към конкретна църква.”[54] През февруари 1860 Камарата на представителите за първи път отправя покана към равин да приема полагането на клетвата, само няколко години след като във Вашингтон е построена първата синагога, като равинът е бил от Ню Йорк, тъй като във Вашингтон все още е нямало официално ръкоположен равин.[55] Не е било нужно решение на Върховния Съд за да стане реалност това заветно отричане на едно юридически християнско общество. Това не е продукт на масонството през деветнадесети век. Това е продукт на масонството от края на осемнадесети век. Това е прилагане на Член VI, Раздел 3.

Това, че един президент може, както Вашингтон прави (и Джордж Буш два века след него) да положи своята нерелигиозна клетва за встъпване в длъжност с ръка върху масонска Библия, е юридически и заветно без значение. (Това, че същото копие на Библията е било използвано от четирима други президенти при тяхното встъпване в длъжност, със сигурност има някакво символично значение.)[56] Една клетва, за да бъде юридически обвързваща, трябва да бъде вербална. Тя трябва да призовава Божиите санкции върху полагащия клетвата. Именно това е конкретно обявено за незаконно от Конституцията на САЩ. Всички свързани санкции са светски, а не божествени. Без тази себезадължаваща характеристика, символичнияг жест не е валидна библейска клетва. Ръшдуни знае това и затова изобретява мита за “почти-клетвата” в Левит и Второзаконие. Президентите са подхвърлили на християните като къшей хляб един символ – едната ръка върху Библията докато полагат изрично и законово нехристиянска клетва – и християните са приели това като някак си угодно в Божиите очи.

Завети и санкции

Всеки завет има санкции. Без санкции няма завет. Ръшдуни знае това, поради което се позовава на Левит 26 и Второзаконие 28: те посочват Божиите санкции в историята. Конституцията е заветен документ. Той пише, че “Конституцията е не само закон, но също договор или завет.”[57] Въпросът е: Чии санкции биват призовавани чрез този заветен документ? Очевидно, санкциите на автономния човек. Ръшдуни знае това. Затова той преструктурира цялата политическа теория, за да създаде оправдание за това отсъствие на каквото и да е позоваване на Божия закон или Божиите санкции: “ Второ, трябва да помним, че Конституцията не може да направи добри нито човека, нито нацията; тя не е морален кодекс. Тя не ни дава веществения морал, но отразява процедурния морал.”[58]

Забележете промяната в неговия аргумент: Конституцията не може да направи никого добър. Това е стандартната хуманистична реплика срещу всяко християнско законодателство: “Не можеш да налагаш морала чрез закон!” Това, което Ръшдуни винаги е твърдял, е, че не можеш да налагаш чрез закон нещо друго освен морал. Както той пише в Institutes of Biblical Law (1973), “Но, трябва да се отбележи, насилието срещу злотворците е необходимо и неизбежно задължение на държавната власт.”[59] И отново, “законът е форма на война. Според закона определени действия биват премахвани и хората, извършващи тези действия биват или екзекутирани, или доведени до съобразяване със закона.”[60]

Разбира се, че Конституцията не може да направи никого добър; функцията на библейското гражданско право не е да прави някого добър; тя е да подтиска публичното зло. В продължение на 30 години Ръшдуни твърди, че всеки друг възглед за гражданското право е “учението за спасение чрез дела” на всяка нехристиянска религия: спасение по закон. Той винаги е настоявал, че това е възгледът на хуманизма: “Човекът намира спасение чрез политически програми, чрез законодателство, така че спасението е юридическо действие на държавата.”[61] Каква е християнската алтернатива? Да се налага Божият закон и Божиите санкции в историята, и само Божият закон и Божиите санкции.

Втората характеристика на човека под закон е, че отношението на човека към закона става служебно, не законодателно, тоест, човекът не създава закона, не определя какво ще е правилно или неправилно просто според волята си. Вместо това човекът търси, в своето законотворчество, да се доближи и да наложи фундаменталния закон, закона според Божия закон, абсолютното добро и зло. Нито желанията на мнозинството, нито тези на малцинството са сами по себе си правилни или неправилни; и двете подлежат на оценка според абсолютния Божий закон, и най-голямото мнозинство не може да направи истински и валиден един закон, който е противоположен на Божието слово. Цялото човешко законотворчество трябва да бъде съобразено с висшия Божий закон, в противен случай то е лъжливо.[62]

Четвърта характеристика на човека под закон е, че под истински ред законът има предвид справедливост. Законът е справедливост и той е ред, праведен ред, и не може да има нито истински ред, нито истински закон без справедливост, а справедливостта се определя на основата на Писанието и неговото откровение за Божия закон и Божията правда. Законът не може да бъде повече от справедливостта. Той не може да бъде направен инструмент за спасение без това да унищожи справедливостта. Спасението не е по закон, а по Божията благодат чрез Исус Христос.[63]

Въпросът е в справедливостта, не в спасението. Тогава защо той повдига заблудителния въпрос, че Конституцията “не може да направи добри нито човека, нито нацията; тя не е морален кодекс”? Това е крайна безсмислица; всеки законов ред е морален кодекс. Това е позицията на Ръшдуни в продължение на 30 години! Както той пише в Institutes, има “абсолютен морален ред, с който човекът трябва да се съобразява.”[64] Затова той настоява, че “в една законова система не може да има търпимост към друга религия. Търпимостта е средство, използвано за въвеждане на нова законова система като прелюдия към нова нетърпимост.”[65] В това изречение той полага теологичната основа за библейска критика на Конституцията на САЩ като една гигантска религиозна измама, враждебен завет, “средство, използвано за въвеждане на нова законова система като прелюдия към нова нетърпимост,” каквато тя със сигурност е била и е станала. Но в продължение на 30 години той е заслепен от своята любов към Конституцията. В избора между неговата теократична идеология и Конституцията на САЩ, той избира Конституцията.

Той казва, че няма полза християните да се позовават на Конституцията. “Конституцията не може да възстанови нищо, нито може да направи праведни съдилищата или хората.”[66] Съдилищата са ръцете на Конституцията, но тя не може да направи съдилищата добри. Разбира се, че не може; но една Конституция може и трябва да забранява злото, беззаконните решения на по-нисшите съдилища. Тя трябва да отменя всички решения на нисшите съдилища, които не са съобразени с фундаменталния закон на земята. Това е учението за юридическия контрол. Това е цялата идея на американското конституционно право. Ръшдуни знае това. През 1973 той се позовава на това важно заветно и правно понятие: санкциите. Той предупреждава християните, че понятието предателство е неизбежно религиозно:

Но никой правен ред не може да оцелее, ако не защитава своята същностна вяра чрез строги санкции. Правният ред на хуманизма води само до анархия. Лишен от абсолюти, хуманистичният правен ред толерира всичко, което отрича абсолютите, като в същоно време воява срещу библейската вяра. Единственият закон на хуманизма е, че няма друг закон освен себеутвърждаването. Той е “Прави каквото желаеш.”. . . Да се толерира един чужд правен ред означава той да бъде субсидиран: това е право на живот за този чужд правен ред и смъртна присъда срещу установения правен ред.[67]

Бащите-Основатели са издали смъртна присъда срещу християнството, но по тактически причини те и техните духовни наследници в продължение на няколко поколения са отказвали да я изпълнят. Те са прикрили тази заветна смърт под множество банални клишета относно ръката на Провидението, нуждата от Моралност, великата схема на вселената и подобни масонски шиболети. Смъртната присъда е била произнесена с Четиринадесетата поправка. Започнала е да се изпълнява след 50-те години на 20 век. Но Ръшдуни не смее да признае тази последователност от заветни събития. Той пише като че ли всичко лошо е изскочило напълно развито от главата на Върховния Съдия Ърл Уорън, някакъв вид zeus ex machina на американското конституционно право. Да признае историческата истина би означавало, че възстановяването на т.нар. “първоначален американски конституционализъм” не би променило заветно нищо.

Конституцията трябва да забранява предателството. Всяка конституция трябва да го прави. Предателството винаги е религиозен въпрос. Трябва да се повдигне въпросът: Според Конституцията на САЩ, какво представлява предателство, християнството или плурализмът (светският хуманизъм)? Ако искате да видите промяната в неговото мислене, разгледайте следните цитати:

[1973:] Така въпросът е основен: какво е предателство в едно общество? Идолопоклонството, т.е. предателството към Бога, или предателството към държавата?[68]

[1973:] Тъй като за библейския закон основата е единният истинен Бог, следователно централното нарушение е предателството спрямо този Бог чрез идолопоклонство. Всеки правен ред има свое схващане за предателството. . . . Основна за стабилността на обществото е цялостта на неговата основа. Да се позволява отслабване на неговата основа означава да се позволи неговото пълно подкопаване. Библейското право не може да позволи пропагандата на идолопоклонството, както марксизмът не може да позволи контрареволюция, или монархията движение за екзекуция на краля, или републиката опити за унищожаване на републиката и създаване на диктатура.[69]

[1973:] Заповедта е, “Да нямаш други богове освен Мен.” В нашия политеистичен свят, многото други богове са многото хора, като всеки човек си е свой собствен бог. Всеки човек при хуманизма е закон сам за себе си и и своя собствена вселена.[70]

[1988:] Конституцията не е защита срещу идолопоклонството; . . .[71]

Веществена или процедурна справедливост

Това е основният дуализъм на всяка хуманистична мисъл: етиката срещу процедурата в съдебната система. Макс Вебер, великият германски социолог, отделя значително място, занимавайки се с този дуализъм, и аз съм посветил един раздел от моята статия за Вебер именно на тази тема в една книга със статии на фондацията Чалседън в почит към Ван Тил.[72] Завърших тази дискусия с това предупреждение: “Видението на Вебер за едно все по-бюрократично, рационализирано общество е основано върху много реалната възможност за такова подчиняване на вещественото право под формалното право. . . . Той не е харесвал това, което е видял, но не е виждал избавление. Бюрокрацията, била тя социалистическа или капиталистическа, е тук.”[73]

Днес, преобръщайки цялата си интелектуална кариера (освен своя възглед за Конституцията като някак си скрито християнски документ) – включително и своето посвещение към презумптивната епистемология на Ван Тил, както и своето посвещение към библейския закон – Ръшдуни казва, че процедурният морал на Конституцията може да бъде и е законово религиозно неутрален, и че всяка заинтересована група може да възприеме процедурния морал на Конституцията, за да създаде какъвто желае правен ред, без да нарушава текста на заветния документ на нацията. Но именно в текста се намира цялата скрита религиозна основа. Ако текстът мълчеше, тогава не би имало формална подкрепа. Но текстът не мълчи. Текстът категорично забранява налагането на библейската гражданска клетва в гражданското право. Нека го кажем заветно: това, което текстът на Конституцията на САЩ забранява, е християнството.

Не може да има дуализъм в един заветен документ. Той служи или на Бога на Библията, или на някакъв друг бог. Не може да има неутралност. Конституциите са веществени по своето естество, но тази етична основа се изявява в процедурните постановления. Ръшдуни изгражда защитата на библейския закон в обществото като твърди, че всеки завет изисква свой собствен уникален закон, който отразява неговия възглед за крайната власт, т.е. върховенството. Той дори отхвърля твърдението на Калвин за универсалния закон на народите срещу Мойсеевия закон като “еретична глупост.”[74] (Че Калвин не е бил теономист, е очевидно; че той не е бил защитник на светската теория за естествения закон, също е очевидно. Институтите са заблуждаващи, ако бъдат четени отделени от другите му трудове за гражданското право.)[75]

И така, следвайки него, не мога да направя друго освен да заключа, че неговото разделение – всъщност, дуализъм – между предполагаемо неутралното процедурно право на Конституцията и предполагаемо скритите християнски религиозни основи на Америка е просто безсмислица. То е утвърждаване на неутралност, която не е възможно да съществува, ако Ван Тил е прав. Конституционната процедура е заветното развитие на религиозната основа на този завет: в църквата, държавата и семейството. Да се твърди, че една система на заветни процедурни санкции е нещо друго освен юридическо следствие от лежащия в основата й заветен правен ред, означава да се възприеме собствена версия на Калвиновата теория за универсалния закон на народите . . . а ние знаем какво Ръшдуни мисли за тази идея!

Сега Ръшдуни признава, че в Конституцията на САЩ няма нищо, което да я защитава от промяна от веществен (етичен) закон към процедурен (бюрократичен) закон. “Конституцията на САЩ не ни дава веществен, а само процедурен морал.”[76] Тази глобална правна промяна е кризата на Западната цивилизация, пише харвардският правен историк Харълд Дж. Берман,[77] но въпреки това Ръшдуни казва, че Конституцията на САЩ е сама по себе си безсилна да направи нещо относно това. Неговият възглед за Конституцията на САЩ – че тя е само процедурен документ – е същият както ако кажем, че логиката е само процедурна или хвалението е само процедурно, или че църковното управление е само процедурно, или че семейното управление е само процедурно. Накратко, той казва това, което Ван Тил отрича: че формата може да бъде отделена от съдържанието, от етична гледна точка. Ръшдуни пише в Institutes, че “Основната презумпция на съвременното учение за търпимостта е, че всички религиозни и морални схващания са еднакво прави и еднакво погрешни.”[78] Именно това е мирогледът, който Основателите са вписали в Конституцията, когато са премахнали щатските религиозни тестове за заемане на федерална служба.

Не мога да избегна очевидния извод: ако защитата на Конституцията на САЩ като някак си същностно християнска, или по някакъв начин фундаментално съобразена с християнството, е позицията на движението за християнска реконструкция, това означава самоубийство за християнската реконструкция. Ръшдуни го казва най-добре: “Съвременното схващане за пълна търпимост не е валиден правен принцип, а защита на анархията. Трябва ли всички религии да бъдат толерирани? Но, както вече видяхме, всяка религия е схващане за даден правен ред. Пълната търпимост означава пълно позволяване на всякакви практики: идолопоклонство, прелюбодейство, канибализъм, човешки жертвопритошения, извратеност и всякакви други неща. Такава пълна търпимост нито е възможна, нито е желателна. . . . А пренебрегването от един правен ред на неговата собствена защита е зло и самоубийствено.”[79]

Въпросът за върховенството

Неговото пренаписване на историята на САЩ е започнало от самото начало. В Институтите той казва, че “Президентската клетва за встъпване в длъжност, и всяка друга клетва за длъжност в Съединените Щати, е била в ранните години осъзнавана като полагана точно под третата заповед и, всъщност, позоваваща се на нея. Като полага клетвата, човекът обещава да спазва своите думи и своите задължения така, както Бог е верен на Своето слово. Ако не спазва своята клетва, длъжностното лице призовава божествено осъждение и проклятието на закона върху себе си.”[80] Това е президентска мито-история.

Възгледът на Ръшдуни за политическата история на САЩ е сериозно повлиян от чудатата идея, която той е взел от една реч на президента Джон Куинси Адамс,[81] който е споделял унитарианската теология на своя баща президент. Доколкото аз знам, никой друг не е поддържал следното тълкуване: Конституцията на САЩ не лежи върху никакво схващане за Бога именно защото Основателите са вярвали, че само Бог има юридическо върховенство. В една кратка и доста объркваща (бих казал дори “объркана”) глава, “Върховенството,” Ръшдуни пише за американската мисъл през 80-те години на 18 век, “Правното върховенство е било категорично отричано. . . .”[82] Той казва, че това недоверие към правното върховенство “е било едновременно ранносредновековно и калвинистко.” Той не дава доказателства за това си твърдение. Тезата е достатъчно странна, за да изисква някакво споменаване на документация от първичен източник, но такава не е дадена. Той отказва да определи какво има предвид под “правно върховенство,” което прави нещата дори още по-трудни. Цитира някои историци за съпротивата на американците срещу върховна държава, но от контекста става ясно, че тяхната неприязън е била срещу централизирана, монополистична власт, което не е идеята, която Ръшдуни се опитва да изрази.

Въпросът, на който Ръшдуни в продължение на три десетилетия се опитва да избегне да отговори от историческите данни, е следният: Защо Основателите са отказали да включат тринитарна клетва? Ако щатите са имали такава клетва – а те са имали – а Патриотичната партия е смятала колониите за законни, върховни държавни власти под краля, което е тезата на This Independent Republic, тогава защо на национално ниво да не се наложи изискването за клетва? Наличието на клетва е основно за всеки завет, както Ръшдуни знае. Въпросът е: Кой е определеният суверен във федералния завет? И отговорът на Основателите е ясен, “Ние, Народът.” Не ние, щатите, а “Ние Народът.” То е точно там, в Преамбюла.

Патрик Хенри е бил поканен на Конвента във Филаделфия, но е отказал. Той е осъзнавал какво всъщност се твърди в Преамбюла. На дебата във Вирджиния относно ратификацията през 1788 той се изказва против ратификацията. Той предупреждава срещу следствията от “Ние, Народът”: “Разрешете ми да попитам, какво право имат те да кажат, ‘Ние, Народът,’ вместо ‘Ние, Щатите’? Щатите са същността и душата на една конфедерация. Ако щатите не са участниците в този договор, това трябва да бъде едно голямо консолидирано национално правителство на народа на всички Щати . . . Имаха ли делегатите, изпратени във Филаделфия, властта да предложат консолидирано национално правителство вместо конфедерация? Не бяха ри те изпратени от Щатите, а не от народа? Съгласието на народа, в неговата колективна цялост, не е необходимо за формирането на федерално правителство. Народът няма право да влиза в сдружения, съюзи или конфедерации: той не е подходящият участник за тази цел: Щатите и върховните власти са единствените подходящи участници за такъв вид управление. Покажете ми един случай, в който хората са упражнявали тази дейност: не е ли била тя винаги извършвана от законодателните събрания?. . . . Това, следователно, трябва да зависи от сългасието на законодателните събрания.” Той говори изразително за делегатите, “Народът не им е дал власт да използват неговото име. Съвършено ясно е, че те са превишили правата си.”[83] Ръшдуни, с всичките си хвалби за християнството на Патрик Хенри, упорито отказва да обсъжда религиозната и юридическа основа на съпротивата на Хенри срещу ратифицирането. Това не е недоглеждане от страна на Ръшдуни. Той знае защо Хенри е протестирал. Хенри е знаел накъде отива това ново управление. И то е отишло.

Конституцията е била ратифицирана с презумпцията за върховенството на народа. Но това е било повече от презумпция: то е точно там, в началото на документа. Ето защо в Конституцията няма тринитарна клетва: Основателите са действували с правната презумпция, че върховният Народ, а не Богът на Библията, е упълномощил новия национален завет.[84] “Ние, Народът,” не е васал на Великия Цар в своя договор; “Ние, Народът,” е великия цар и не може да има други богове освен “Ние, Народът.” Затова, Основателите обявяват извън закона религиозните клетви. Извън закона!

Едва ли е вярно, че Основателите са нямали възглед за земната юридическа власт. Те са имали само възглед за земна юридическа власт. Те са искали божествени права – не на царете, не на законодателните събрания, а на Народа. Учението за божественото право на царете е означавало, че никой и никоя институция не може да оспорва кое да е решение на краля; той е бил изключителен суверен под Бога. Това е точно посланието, което клетвата на Член VI, Раздел 3 е предназначена да носи: никакво оспорване. Националното правителство е върховният глас на народа, защото то действува под договора на великия колективен цар: Конституцията. Ето защо Основателите са настоявали да се изисква клетва за вярност към Конституцията, която прави незаконна всяка юридическа преданост на федералните служители към Бога. Клетвата е правела федералното управление върховен владетел. Това е точно което Хамилтън заявява във Federalist 27.[85] Но Ръшдуни все още използва това парче мито-история относно идеята за върховенството в ранния американски период, за да оправдае своята защита на Конституцията. “Конституцията е уникална в световната история в това, че в нея няма споменаване за върховна власт, защото върховенството е било признавано като атрибут само на Бога.”[86] Да, то наистина е било смятано за атрибут само на Бога, и Основателите са определили този бог: Народа.

Трансформацията на библейската юридическа теология на Ръшдуни от началото на 70-те в теологична защита на юридическата неутралност в края на 80-те е правилно предсказана . . . от Ръшдуни: “Ако едно учение за властта съдържа в себе си противоречия, то в крайна сметка задължително се разпада поради войната на различните тенденции една срещу друга. Това е било непрекъсната част от различните кризи на Западната цивилизация. Тъй като библейското учение за властта е било отслабено от гръко-римския хуманизъм, противоречията на властта са били остри и горчиви.”[87] Не по-остри и не по-горчиви отколкото в забележителния казус на Ръшдуни срещу Ръшдуни.

Заключение

Ратифицирането на Конституцията на САЩ през 1788 създава нова нация, основана върху нов завет. Нацията е скъсала със своите християнски юридически корени, като е влязла в завет с нов бог, върховния Народ. Никой друг бог не може да бъде търпян в политическия ред. Не може да има позоваване на нещо друго отвъд този върховен бог. Този колективен бог, говорещ чрез федералното правителство, започва своята неизбежна експанзия, предсказана от антифедералистите, най-забележително от Патрик Хенри. Започва секуларизацията на републиката. Този процес още не е престанал.

Въпреки това, капитулацията пред светския хуманизъм не е мигновен процес. Възходът на аболиционизма, Гражданската война, дарвинизмът, растежът на имиграцията, създаването на системата на държавните училища и множество други обществени и политически влияния са работели за да преобразят междуденоминационната американска гражданска религия в религия, която не е фундаментално различна от тази, която Еровоам постанови, така че хората от Северното царство да не пътуват до Ерусалим в Юда, за да принасят жертви (3 Царе 12:26-31). По високите места може и да няма златни телета, но теологията е същата: религията съществува, за да служи на нуждите на държавата, а държавата е господар над материалните неща в този свят. Има много форми на поклонение на идоли. Поклонението пред Конституцията на САЩ е популярна форма на тази древна практика, особено в консервативните християнски кръгове.

Санкциите на пред-Конституционните колониални завети са все още в сила. Никой не може да наруши завета с Великия Цар. Той ще нанесе допълнителни негативни санкции, ако не се подновят онези първоначални завети. Това, обаче, означава да нарушим завета със сегашния бог на тази епоха, Народа. Народът е под Бога като правно защитен васал. Ако това не се признае заветно и формално, тогава в крайна сметка обикновените хора ще се окажат под тирани като правно незащитени васали.



[1] По-подробна версия на тази теза е представена в моята книга, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), Part 3.

[2] “Easy Chair” audiotape #165 (March 10, 1988), distributed by the Chalcedon Foundation, P.O. Box 158, Vallecito, California 95251.

[3] Otto Scott, “The Legend of the Constitution,” Journal of Christian Reconstruction, XII (1988), p. 59.

[4] Ibid., p. 59.

[5] “Easy Chair” audiotape #165.

[6] Otto Scott, question and answer session, message on Leviticus 8&1-13 by R. J. Rushdoony (Jan. 30, 1987).

[7] Подробно изследване на тяхното движение има в Caroline Robbins, The Eighteenth-Century Commonwealthman (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1959).

[8] Richard L. Perry and John C. Cooper, The Sources of Our Liberties (American Bar Association, 1952), p. 365.

[9] Ibid., p. 375.

[10] Ibid., p. 383.

[11] Ibid., p. 312.

[12] Ibid., p. 329.

[13] Ibid., p. 338.

[14] Ibid., p. 349.

[15] Ibid., p. 356.

[16] Robert A. Rutland, “James Madison’s Dream: A Secular Republic,” Free Inquiry (Sept. 1983), pp. 8-11.

[17] The Founders’ Constitution, edited by Philip B. Kurland and Ralph Lerner, 5 vols. (University of Chicago Press, 1987), V, p. 634.

[18] Idem.

[19] Max Farrand (ed.), Records of the Federal Convention, I, p. 203; extract in The Founders’ Constitution, IV, p. 637.

[20] Records, I, p. 207; idem.

[21] Robert A. Nisbet, Tradition and Revolt: Historical and Sociological Essays (New York: Random House, 1968), ch. 1: “Rousseau and the Political Community.” J. L. Talmon, The Origins of Totalitarian Democracy (New York: Praeger, 1960).

[22] Hamilton, Federalist 27, The Federalist, edited by Jacob E. Cook (Middletown, Connecticut: Wesleyan University Press, 1961), pp. 174-75; extract in Founders’ Constitution, IV, p. 641.

[23] Records, II, p. 87; in ibid., IV, p. 638.

[24] Founders’ Constitution, IV, p. 639. Сравни Mr. Spencer, North Carolina ratifying convention, in The Debates in the Several State Conventions of the Adoption of the Federal Constitution, edited by Jonathan Elliot, 5 vols. (Philadelphia: Lippencott, [1836] 1907), IV, p. 200.

[25] Сравни Mr. Shute in the debate in Massachusetts ratifying convention: ibid., IV, p. 642; Mr. Iredell of North Carolina: Elliot, Debates, IV, p. 193.

[26] Trench Coxe, Oliver Ellsworth, Mr. Shute, Edmund Randolph: Founders’ Constitution, IV, pp. 639, 643, 644.

[27] Лок пише ръкописи, които са били издадени посмъртно през 1704-7 и са били пренебрегвани от историците: A Paraphrase and Notes on the Epistles of St. Paul (5th ed.; London 1751). Лок, разглеждайки глава 2 от Галатяните, потвърждава и Божието откровение към Павел, и чудесата, които Павел е извършил (p. 10, note 2). Той говори за Святия Дух и за възлагането от Него на апостолско служение върху Петър и Павел, “чрез което те са получили възможността да вършат чудеса за потвърждение на тяхното учение” (p. 14, note 8).

[28] David L. Jacobson (ed.), The English Libertarian Heritage (Indianapolis, Indiana: Bobbs-Merrill, 1965). Бележката на Адамс е препечатана във Въведението, p. xvii.

[29] David Ramsey, History of the United States (1816), I; извадка във Verna M. Hall (ed.), The Christian History of the American Revolution: Consider and Ponder (San Francisco: Foundation for American Christian Education, 1976), p. 435.

[30] Zoltan Harasti, John Adams and the Prophets of Progress (New York: Grosset and Dunlap, [1952] 1964), pp. 34-35.

[31] Christopher Hill, Puritanism and Revolution: Studies in Interpretation of the English Revolution of the 17th Century (New York: Schoken, [11958] 1964), p. 5.

[32] Adrienne Koch (ed.), The American Enlightenment: The Shaping of the American Experiment and a Free Society (New York: Braziller, 1965).

[33] Henry F. May, The Enlightenment in America (New York: Oxford University Press, 1976).

[34] The Life and Morals of Jesus of Nazareth Extracted textually from the Gospels. Reprinted as An American Christian Bible Extracted by Thomas Jefferson (Rochester, Washington: Sovereign Press, 1982).

[35] Cited by Russell Kirk, The Roots of American Order (LaSalle, Illinois: Open Court, 1974), pp. 342-43.

[36] Ibid., p. 343.

[37] Introduction, American Christian Bible, p. 4.

[38] Walter J. Suthon, Jr., “The Dubious Origin of the Fourteenth Amendment,” Tulane Law Review, XXVIII (1953), pp. 22-44.

[39] Raoul Berger, Government by Judiciary: The Transformation of the Fourteenth Amendment (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1977).

[40] Не бих искал да преувеличавам влиянието на Лок върху американското политическо мислене. До 1773 не е имало американско издание на неговия Трактат за държавната власт. С далеч по-голямо влияние са били трудовете от 20-те години на 18-ти век на Джон Тренчард и Томас Гордън в Cato’s Letters и The Independent Whig. Виж Bernard Bailyn, The Ideological Origins of the American Revolution (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1967), pp. 25-36, 43-45. Виж също Robbins, Eighteenth Century Commonwealthman, op. cit.

[41] Locke, Treatise of Civil Government and A Letter Concerning Toleration, edited by Charles L. Sherman (New York: Appleton-Century Co., 1937), pp. 212-13.

[42] Че тези хора са били дейци на Просвещението, е очевидно от техните трудове – дясното крило, шотландското Просвещение. Виж Adrienne Koch (ed.), The American Enlightenment: The Shaping of the American Experiment and a Free Society (New York: Braziller, 1965). Тази книга е сборник от трудове на пет от шестимата; изключен е само Вашингтон.

[43] Henry Abbot, North Carolina ratifying convention: Elliot’s Debates, IV, p. 192.

[44] Аз не твърдя, че това е била съзнателно стъпка към Русо. Влиянието на Русо в колониална Америка е било минимално, ограничено глевно до неговите образователни теории в Емил. Виж Paul M. Spyrlin, Rousseau in America, 1760-1809 (University, Alabama: University of Alabama Press, 1969).

[45] Rushdoony, The “Atheism” of the Early Church (Blackheath, New South Wales: Logos Foundation, 1983), p. 77.

[46] Rushdoony, question and answer session at the end of his message on Leviticus 8:1-13 (Jan. 30, 1987).

[47] Rushdoony, “The United States Constitution,” Journal of Christian Reconstruction, XII, No. 1 (1988), pp. 28-29.

[48] Албърт Маккей, масонски историк, пише: “Възразява се, че клетвата е придружена от сериозно или дори смъртно наказание. Ако е така, не изглежда изразът за каквото и да е наказание да промени смисъла или да преувеличи тържествеността на клетвата, която, всъщност, е потвърждение за истинността на дадена декларация пред Бога, като свидетел и възмездител; и следователно всяка клетва включва в себе си като свое естество завета на Божия гняв, най-тежкото от всички наказания, като задължително следствие от нейното нарушаване.” Albert G. Mackey (ed.), An Encyclopaedia of Freemasonry and Its Kindred Sciences, 2 vols. (New York: Masonic History Co., [1873] 1925), II, p. 523. За незаконността на такива самозадължаващи клетви освен в църквата, държавата или семейството, виж Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 3.

[49] James D. Carter, Masonry in Texas: Background, History, and Influence to 1846 (Austin: University of Texas Press, 1955), chaps. 2, 3, Appendix 2; Dorothy Ann Lipson, Freemasonry in Federalist Connecticut (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1977), ch. 1; Sidney Morse, Freemasonry in the American Revolution (Washington, D.C.: Masonic Service Association, 1924); J. Hugo Tatsch, Freemasonry in the Thirteen Colonies (New York: Macoy, 1929); Tatsch, The Facts About George Washington as a Freemason (New York: Macoy, 1931); Philip A. Roth, Masonry in the Formation of our Government, 1761-1799 (Wisconsin: Masonic Service Bureau, 1927). Едно сравнително изследване на масонството в Американската и Френската революции е Bernard Fay, Freemasonry and Revolution, 1680-1800 (Boston: Little, Brown, 1935).

Нужен е един немасонски историк, запознат с масонските исторически документи, който да направи подробно изследване на масонското членство сред подписалите както Декларацията за независимостта, така и Конституцията. Уилиям Дж. Уейлън казва, че някой си генерал Джон Смит е открил, че само 6 от подписалите Декларацията са били членове на ложи, а не 55 според претенциите на масоните, но Уейлън не дава препратка към своя източник, нито го споменава в своята библиография. William J. Whalen, Christianity and American Freemasonry (Milwaukee: Bruce, 1958), p. 6.

[50] Виж неговата препратка към Фей в неговата книга, The Nature of American History (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1965] 1978), p. 143n.

[51] Rushdoony, This Independent Republic: Studies in the Nature and Meaning of American History (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1964] 1978), p. 60.

[52] Той изглежда има предвид тук C. Gregg Singer, A Theological Interpretation of American History (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1964), ch. 2: “Deism in Colonial Life.”

[53] Rushdoony, Nature of American History, p. 48.

[54] Idem.

[55] Bertram W. Korn, “Rabbis, Prayers, and Legislatures,” Hebrew Union College Annual, XXIII, Part II (1950-51), pp. 95-108. Една причина за това забавяне е било, че във Вашингтон е нямало еврейска синагога до 1852 и евреите са провеждали службите в домовете си до 1855. Пасторите, призовавани да се молят пред Конгреса, обикновено са били местни пастори (р. 109). Равинът, който произнася молитвата, е бил д-р Морис Дж. Рафал от Ню Йорк Сити.

[56] Life (Feb. 1989), p. 8.

[57] Rushdoony, “U.S. Constitution,” p. 21.

[58] Ibid., p. 22.

[59] Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 292. Сравнете това изявление със следната позиция в Journal of Christian Reconstruction: “Бог не е направил спасението по принуда. Нито моралът е по принуда. . . . Наказването на греха не е роля, възложена на държавната власт.” Tommy W. Rogers, “Federalism and Republican Government: An Application of Biblically Derived Cultural Ethos to Political Economy,” vol. XII, No. 1 (1988), p. 95.

[60] Ibid., p. 191. Виж също pp. 92-95.

[61] Rushdoony, Politics of Guilt and Pity (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 145.

[62] Ibid., p. 143.

[63] Ibid., p. 144.

[64] Rushdoony, Institutes, p. 18.

[65] Ibid., p. 5.

[66] Rushdoony, “U.S. Constitution,” p. 39.

[67] Rushdoony, Institutes, pp. 66, 67.

[68] Ibid., p. 68.

[69] Ibid., pp. 38-39.

[70] Ibid., p. 40.

[71] Rushdoony, “U.S. Constitution,” p. 43.

[72] Gary North (ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, California: Ross House Books, 1976), pp. 141-46.

[73] Ibid., p. 146.

[74] Rushdoony, Institutes, p. 9.

[75] В своите проповеди върху Второзаконие 28 той потвърждава старозаветните наказателни санкции: The Covenant Enforced: Sermons on Deuteronomy 27 and 28, edited by James B. Jordan (Tyler, Texas: Institutes for Christian Economics, 1990).

[76] Rushdoony, “U.S. Constitution,” p. 36.

[77] Harold J. Berman, Law and Revolution: The Formation of the Western Legal Tradition (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1983), Introduction.

[78] Rushdoony, Institutes, p. 295.

[79] Ibid., p. 89.

[80] Ibid., p. 111.

[81] Цитирано в Rushdoony, This Independent Republic, p. 38.

[82] Ibid., p. 33.

[83] Използвам версията в Norine Dickson Campbell, Patrick Henry: Patriot and Statesman (Old Greenwich, Connecticut: Devin-Adair, 1969), p. 338. Това изявление присъствува и в книгата на Елиът, Debates, IV, p. 200; III, p. 22.

[84] Edmund S. Morgan, Inventing the People: The Rise of Popular Sovereignty in England and America (New York: Norton, 1988).

[85] Ръшдуни въвежда друг исторически мит: че Хамилтън се е готвел да основе нова християнска конституционна политическа партия точно преди да бъде убит. Той разказва тази легенда в своята лекция на касети върху Левит 8:1-13. Хамилтън е бил човекът, който е ръководел приемането на частно притежавана централна банка, Банката на Съединените Щати, предвестник на съвременния Федерален Резерв. Но очевидно се е покаял. Разказът за плановете на Хамилтън е версията на Ръшдуни на познатата история за покаяния на смъртно легло на атеисти.

В отговор, нека да цитирам Ръшдуни в Chalcedon Report от юни 1968: “Защо цитирам тази история? Защото тя показва толкова добре желанието на много хора за щастлив край, за хубави приказки. Преди няколко години, когато говорех в един град, една жена ми каза (цялата група знаеше историята от нея), че Чарлс Дарвин се е отрекъл от еволюцията на стари години и е умрял християнин. Също, тя твърдеше, че това може да се види в книгата с писма на Дарвин, която тя е видяла, но оттогава книгата е изчезнала от обществената библиотека. Аз заявих, че имам книгата, но тя не съдържа такова твърдение. Резултатът: никой в тази група вече не искаше да ме слуша!” Той го казва най-добре. Християните искат да вярват, че известните врагове на вярата в крайна сметка се обръщат към християнството.

[86] Това е неговият отговор на коментара на Ото Скот за това, че САЩ са първата нация, която определя себе си без позоваване на Бога. Q & A, Leviticus Sermon, Jan. 30, 1987.

[87] Rushdoony, Institutes, p. 213.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов