Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

1

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БИБЛЕЙСКАТА КАЗУИСТИКА

По-разумен съм от всичките си учители, защото се поучавам в Твоите изявления. По-разумен съм от старите, защото опазих Твоите правила (Псалм 119:99-100).

Трябва да приемем сериозно думите на Давид. Той дефинира личния прогрес в историята на основата на по-добро разбиране на Божиите открити закони. Той може да оцени прогреса си отвъд всичко, което са постигнали неговите предшественици, не на основата на по-добри научни техники или подобрени средства за комуникация или по-висок доход на глава от населението, а на основата на знанието за Божиите предписания.

Съвременният човек гледа на такава представа за историческия прогрес като предразсъдък. Тъжно е, но така гледа и съвременният християнин. Ето защо съвременното общество отива или към безкрайна поредица от бедствия, или към огромно и обществено цялостно съживление. Бог не е за подиграване. Неговите заветни санкции – благословения и проклятия – все още действуват в историята. Тази книга се занимава с Божиите заветни казусни закони от икономическа гледна точка. Тази стратегия е теологично подходяща в края на двадесети век, защото съвременният човек се покланя на себе си в собственото си капище в надеждата да постигне непрекъснат съставен икономически растеж на глава от населението.

Средство за господство е казуистичен труд: приложението на съвестта към моралните решения. Съвестта се нуждае от надежден водач: библейския закон. Казуистиката не е била популярно академично занятие в библейски вярващото протестантство от края на седемнадесети век. Единствените трудове, за които мога да си спомня, които са нещо като Заветът на господството по мащаб, са огромното изследване на Ричард Бакстър, A Christian Directory, писано през 1664-65 и за първи път публикувано през 1673, и също толкова масивният коментар на Самуел Уилард върху Уестминстърския Кратък Катехизис, A Compleat Body of Divinity (1726). Целта на Ричард Бакстър е била основно същата като моята: “Аз особено желая от вас да видите, че решаването на практически Проблеми на Съвестта, и свеждането на Теологичното познание до сериозна Християнска Практика, и насърчаването на умела способност във вярното упражняване на вселенско подчинение и Святост на сърцето и живота, е голямото дело на този Труд; . . .”[1] За разлика от Бакстър, аз имах достъп до моята библиотека, когато писах моята книга; той е нямал, защото му е бил забранен достъпът до амвона от държавата (след Реставрацията на Чарлс II през 1660) и е трябвало да пише повечето от паметта си, като едва след това е сверявал първоначалните източници.

Пренебрегване на казусните закони

Главният проблем, който аз имах, написвайки тази книга, е, че има много малко книги, които въобще обясняват казусните закони, да не говорим да ги вземат на сериозно. Има най-малко три подхода (или, по-точно, оправдания за отхвърлянето на) казусните закони.

1. Казусните закони са анулирани

Това е стандартният християнски възглед. Това е било общоприето схващане почти от началото на Църквата. Ето защо теономията представлява коренен прелом от общоцърковната традиция. Основно тази позиция се свежда до това: в ранните векове на Църквата започва компромис с теорията на естествения закон на къснокласическата философия. Християнските учени се позовават на универсалната човешка логика като източник на универсалното познание на рационалния човек за гражданския закон. Този закон е бил считан за естествен, в смисъл, че се е предполагало, че е в общо притежание на всички рационални хора.

В началото е имало признаване от страна на църковните учени и ръководители, че позоваването на старозаветните казусни закони не може да бъде интелектуално съобразено с теорията на естествения закон. Те са разбирали очевидния въпрос: “Ако тези закони са универсално валидни за всички хора, то защо Бог е трябвало да разкрие конкретните елементи на Своя закон на евреите, и то само на тях?” Това, всъщност, е много добър риторически отговор на християнина към онези, които обявяват универсалността на естествения закон. Отговорът е прост: няма такова нещо като универсална система на рационален естествен закон, достъпна за падналото човешко мислене. Но този отговор е бил твърде радикален за да се хареса на учените и апологетите в Ранната Църква, точно както е бил твърде радикален за християните оттогава досега. Той изисква остър конфликт с доктрината на естествения закон.

Ранните коментатори са били дълбоко изкушавани да търсят изходен път от трудностите на своята апологетика на общите презумпции, като са тълкували Павловите думи относно анулирането на законовата присъда за вечна смърт срещу изкупеното човечество да означава, че старозаветният законов ред по никакъв начин не е юридически валиден в новозаветното общество. Те са отхвърлили схващането за Божиите исторически санкции като приложими в новозаветната история. Те са събрали на едно място гражданските казусни закони на Израил и старозаветните закони за ритуалната чистота и тогава са отхвърлили и двата вида закони. Тази традиция продължава да живее в съвременната консервативна християнска теология.

2. Казусните закони са антикварни

Християнските библейски коментатори подминават тези закони с презумпцията, че те са само от антикварен интерес. Коментаторите почти никога не се опитват да обяснят как тези закони са действували в древния Израил. Те никога не обсъждат как биха могли да се приложат в новозаветната епоха. Също, коментаторите не са запознати дори бегло с икономическата теория, така че техните коментари върху икономическите приложения на тези стихове са почти несъществуващи. Техните кратки наблюдения са това, което и читателят лесно сам би направил. Друг сериозен проблем е, че твърде често коментаторите сравняват библейския текст с фрагменти от законовите текстове на околните близкоизточни общества. Това не е грешна практика само по себе си, но става грешна, когато те правят недоказаното допускане, че Израил е заел своя законов кодекс от тези езически общества. Те никога не обсъждат възможността Израилевият законов кодекс да предхожда тези езически извлечения, което още веднъж повдига въпроса за нуждата от възстановяване на библейската и близкоизточните хронологии.[2]

3. Казусните закони са митични

Либералните хуманистични библейски учени са толкова влюбени в библейската “висша критика”, че обръщат малко внимание на смисъла на библейските текстове. Вместо това те предпочитат да прекарат живота си измисляйки множество автори за всеки текст, редатирайки отделните параграфи, за да направят книгата Изход да изглежда съставен документ, писан векове след излизането от Египет (в което много от тях и без това не вярват).[3] Когато коментаторите вярват, че най-старите закони са остатъци от някакво “първобитно номадство” или внос от езически правни кодекси, те нямат стимула да обмислят как тези закони трябва да се приложат днес. Когато гледат на повечето казусни закони като на по-късни добавки, внесени в последствие в по-старите библейски текстове поради политически причини, те имат малък стимул да ги разбират като конкретни исторически приложения на постоянни вечни принципи. И юдеите, и езичниците са засегнати от библейските учени, които разчитат на принципите на висшата критика.

Безполезни коментари

Заветът на господството не е типичен библейски коментар. Типичният библейски коментар благоразумно избягва наистина трудните въпроси, особено в областта на етиката. Той също пренебрегва всичко освен най-очевидните изразени икономически принципи. Трудно е за вярване колко малко практическа информация се дава от типичния съвременен библейски коментар. Разбираемо е защо хората ги използват рядко, след като ги купят. Действителността не съответствува на очакванията, когато става въпрос за библейски коментари. Това, което не е ясно, е защо хората продължават да ги купуват. Те седят неизползвани на лавиците в библиотеките на много пастори. Може би главното им значение е декоративно. Аз се отказах от повечето библейски коментари още преди години. Използвах ги предимно за да се предпазвам от значителни лингвистични или текстуални грешки. Ето защо ще намерите много малко референции към библейски коментари в моите бележки под линия. От дълго време насам спрях да си губя времето в опити да намеря в тях икономическа или юридическа информация. Или, както би казал икономистът, “пределната възвръщаемост върху всяка допълнително вложена единица от моето време, изразходвана в четенето им, беше постоянно под пределния разход.” Накратко, разходите за информация бяха твърде високи на единица практически приложими данни.

Юдаистките коментари

Ако християнските коментари са безполезни, какво да кажем за коментарите, написани от юдеи? Нищо по-добро. Не намерих за полезни традиционните юдейски коментари при писането на този коментар, включително Талмуда. До преди само век и половина юдейските учени са се съсредоточавали почти единствено върху Талмуда, който е бил завършен около 500 от Хр., части от който са съществували няколко века преди Христа във формата на устни предания.[4] Традиционните юдейски коментари върху етиката често се занимават с високо специфични законови случаи, включващи икономически спорове между хората или академични диспути между равините, но рядко има опит да бъдат очертани общите икономически принципи, ръководещи кое да е решение на юдейските съдилища. В най-добрия случай равините могат да се опитат да обяснят защо в определени случаи се налагат определени форми на реституция, но това не е нищо освен някакъв вид общоприет възглед за икономическа справедливост. Така, до много скоро юдейските религиозни учени не използваха големите си умения в ерудиция и детайлизирани научни изследвания да се съсредоточат върху съвременния свят. Светските теми не са ги интересували, а дори и днес онези юдеи, които блестят академически в толкова много области, показват малък или никакъв интерес относно Талмуда.

Има много важна причина да има малка полза от трудовете на юдаистките правни учени и съдии: на юдейските съдилища след въстанието на Бар Кохба през 135 от Хр. не е било позволено да налагат конкретните библейски санкции. Много малко езичници знаят за това и подозирам, малко юдеи също го знаят. Когато римляните завземат Ерусалим и изгарят храма през 70 от Хр., това е краят на древния официален съд, Синедриона. Тогава равините, под ръководството на Рави Йоханан бен Заккай, поемат много от юридическите функции на синедриона.[5] Те установяват като принцип, че всеки юдейски съд трябва да има поне един съдия, който е назначен с полагане на ръце (семика) и който може принципно да докаже валидността на ръкополагането си назад до Мойсей. Това полагане на ръце е можело да става само в Святата Земя. Правният учен Джордж Хоровиц коментира: “Съд, който не е бил квалифициран по този начин, е нямал пълномощията да налага наказанията, предписани в Тора.”[6] След въстанието на Бар Кохба юдеите са били разпръснати по цялата Римска империя в диаспората. “Затова равините са били принудени, за да запазят Тора и да поддържат закона и реда, да разширят властта на равинските трибунали. Това те са постигнали чрез наблягане на разликата между библейските наказания и равинските наказания. Равинските съдилища след втори век не са имали властта да налагат библейските наказания, защото са нямали семика; но по отношение на наказанията, създадени от равинското законодателство, равините, по необходимост, са създали съответно цяла серия от санкции и наказания: екскомуникации, глоби, физически наказания, използване на “светската ръка”, подражавайки на Църквата и т.н.”[7] Така, до появата на Мишна, което е било авторитетен сборник на равински закони, писан в края на втори век от Рави Юда Князът, юдейските съдилища вече са били изоставили старозаветните санкции.

Така обвързани интелектуално и етично с Мишна, с масивния Талмуд (завършен около 500 от Хр.) и с литературата, произведена на основата на тази древна традиция, юдаистките коментатори никога не са се опитвали да произведат нещо от типа библейски коментар, представен от Заветът на господството. Не познавам нито един юдаистки сборник от старозаветни казусни закони, който да е структуриран по Десетте Заповеди или кой да е друг библейски организационен принцип (напр. заветния модел), който да може да се сравни с Institutes of Biblical Law на Р. Дж. Ръшдуни и нито една апологетика, сравнима с Theonomy in Christian Ethics на Грег Бансен. Нещо повече, въпреки интелектуалното господство на икономистите, които са юдеи,[8] все още няма отделна група науки, позната като юдаистка икономика.[9] Това е в остър контраст с ислямската академична общност, която произвежда нарастващ обем съзнателно ислямска икономическа литература, особено след 1975.[10] С изключение единствено на професор Изреъл Кирцнер, не мога да си спомня за друг съвременен академично признат юдейски икономист,[11] който би могъл да се съгласи с изявлението на Рави Хайес от средата на деветнадесети век: “Предаността към говореното [устното] равинско предание е задължителна за всички Израилеви синове, тъй като тези обяснения и тълкувания са дошли при нас чрез говорено слово от поколение на поколение, още от времето на Мойсей. Те са ни били предадени подробни, точни и непроменени и който не се придържа към неписания закон и устното предание, няма право на дял в Израилевото наследство; той принадлежи към садукеите или караитите, които са скъсали връзката си с нас преди много време.”[12]

Ортодоксалният юдаизъм

През последното столетие на Запад ортодоксалния юдаизъм почти изчезна от погледа, толкова широкоразпространено беше отстъплението на милиони юдеи, които бяха асимилирани в съвременното общество; според определението на Хайес, днес има малко останали юдеи в света, освен в Държавата Израел. Дори понятието “ортодоксален юдаизъм” показва същността на проблема; то първоначално е било подигравателно определение, използвано от либералните юдеи през деветнадесети век срещу техните традиционалистични опоненти. Грунфелд пише: “Думата “ортодоксален”, от друга страна, която е била използвана от Реформаторите за това, което те са наричали “древните” или “старите вярващи” (Altglaeubige), е взета от сферата на християнската теология и въобще не подхожда на юдаизма, в който основното ударение е върху действието и закона, а не върху “вярата”, както предполага гръцкото понятие ортодоксален. Въпреки това, веднъж след като думата “ортодоксален” е била отправена към Хирш и неговите последователи в презрителен смисъл, той приема предизвикателството с намерението да обърне тази дума в почетно име.”[13] Забележете твърдението му по отношение на юдаизма, че “основното ударение е върху действието и закона, а не върху “вярата”. Това наистина е основното ударение на ортодоксалния юдаизъм, който въпреки това има заложена вътре в себе си теология: спасение чрез закон. Робърт Голдънбърг пише: “Класическият юдаизъм, облягайки се косвено на своите библейски корени, обикновено набляга на действието вместо намерението, поведението вместо мисълта. Праведността е предимно въпрос на правилно поведение, а не правилно вярване или правилно намерение.”[14] Точно обратното, християнството набляга на спасението чрез вяра в Христа. Но тази вяра означава вяра в Христовото представително съвършено покорство към Божия съвършен закон; християнската ортодоксия никога няма да доведе до отричане на валидността и моралния авторитет на този съвършен закон, на който Христос съвършено се покори.

Революция и закон

Аз съм убеден, че Западът и Далечния Изток ще преминат през коренно преобразяване. Темпът на обществена промяна е вече бърз и ще се забързва още повече. Технологичната възможност за успешен съветски ядрен удар срещу Съединените Щати нараства с всеки изминал ден;[15] така е с възможността за химическа и биологическа война;[16] така е и с опасността от епидемия от СПИН. Може в последствие никоя от тези заплахи към цивилизацията да се окаже унищожителна, но те определено се възприемат днес като заплахи. В допълнение към тези неясни възможности е много по-предсказуемата заплаха от международен икономически колапс в резултат на огромната купчина международни дългове; това от своя страна може да доведе до вътрешни политически преобразования. Възможно е също разпространяването на тероризма и марксистката революция. Пристрастеността към наркотиците се разпространява като чума. Промените в климата в резултат на използването на минерални горива (“парниковия ефект”) се обсъждат във вестниците заради международната суша. От промените в климата и ерозията на почвата може да е застрашена в дълъг период земеделската продукция. Все още не сме сигурни. Това, в което християните трябва да бъдат сигурни, е: Бог разорава етично ерозиралия свят от Първата световна война насам, и този процес се ускорява.

Това създава уникална възможност за християнско съживление, но този път съживлението би могло да доведе до широка обществена трансформация. Накратко, съживлението може да произведе международна революция: семейство след семейство, църква след църква, народ след народ. За да се проведе истинска социална революция, трябва да има трансформация на законовия ред. Тази трансформация отнема няколко поколения, но без нея няма да има революция а само държавен преврат.[17] Днес има международна криза в Западната правна традиция.[18] Това, далеч повече от изграждането на ядрени оръжия или появата на СПИН, свидетелствува за възможността за цялостна международна революция – не задължително насилствена, но все пак революция. Святия Дух може да произведе такава революция без да изстреля нито един куршум или ракета. Това е моята молитва. Това трябва да бъде молитвата на всеки християнин.

Тезата на Харълд Берман е правилна: без трансформация на правната система няма революция. Ето защо отделям толкова място на обясняването на казусните закони на Изход. Тези закони и техните подобрения в книгата Второзаконие са това, което трябва да служи като основата на всяка систематична, осъзнато християнска революция. Естественият закон е мъртво муле; той винаги е бил стерилен хибрид, а дарвинизмът отдавна уби и последните познати екземпляри.[19] (Антитеистичните консервативни философи и шепата преподаватели от традиционни римокатолически и протестантски колежи и журналисти в списания все още се придържат към един или друг от тези препарирани екземпляри, като всеки от тях претендира, че неговият екземпляр е жив.) Така, християните няма накъде да се обърнат за ръководство в развиването на правдоподобна обществена теория и действуващи социални програми, освен към законите на Стария Завет. Веднъж като митът за неутралитета бъде изоставен – наистина изоставен, не просто признат за мит – тогава възниква неизбежният въпрос: По кой стандарт? Християните, които са изоставили вярата в мита за неутралитета, имат само един възможен отговор: “По този стандарт: библейския закон.”[20]

Конфликтът между двете царства

Това, което се опитвам да направя в моя живот, е да публикувам материали за християнския мироглед, които ще доведат до постепенно изместване на хуманистичните интелектуални основи на съвременната цивилизация. Арената на конфликта е световната цивилизация. Целта е Божието Царство, на небето и на земята (Мат. 28:18). Има много книги, които се занимават с Божието Царство, но моят възглед за Божието царство, видимо изявено в историята, е прост: То е упълномощената и морално изисквана от Бога цивилизация. То е едновременно вътрешно (мироглед), етично (морален законов ред) и институционално (заветни юридически взаимоотношения). Реймънд Зорн започва своята книга за Божието Царство с тези думи: “В най-широк смисъл Божието Царство представлява най-големия обхват на Неговото върховенство. Както Псалм 103:19 казва, “Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко.”[21] Божието царство е всеобхващащо, в същия смисъл, в който една цивилизация е всеобхващаща.[22] Аз съм съгласен по принцип с юдейския учен И. Грунфелд, когато пише, че “истинската религия и истинската цивилизация са тъждествени понятия. Именно в схващането за Тора като цивилизация на Божията държава е мястото, в което Тора се явява съпоставим с живота във всичките му прояви, личен, икономически, политически, национален.”[23]

Нищо не би било достатъчно да угоди на Бога, освен цялостно заместване на хуманизма и окултизма с християнството. Ние сме призвани да работим за постепенното премахване на хуманистичната цивилизация от християнската цивилизация, премахване, което беше първоначално постигнато със смъртта, възкресението и възнесението на Исус Христос и изявено с идването на Святия Дух на Петдесятница. Ние трябва да премахнем хуманистичните царства на Сатана. “Царството” е неизбежно понятие. Въпросът никога не е царство или без царство; Той е винаги въпрос на чие царство. Ръшдуни е прав в оценката си за неизбежния стремеж на човечеството към утопия, крайния ред, който само Бог може да въведе и да направи да се сбъдне: “Църквата, съответно, никога не е била сама в историята, но всъщност се е изправяла срещу многообразие от антихристиянски или псевдохристиянски църкви, дълбоко враждебни на всяко предизвикателство към техните претенции да представляват пътя, истината и живота на този краен ред. Съвременната държава, не по-малко от древната империя, претендира да е двигателя и корпоративното тяло на това истинско състояние на човека. Като въплъщение на този краен ред, тя гледа на семейството, църквата, училището и всяка страна на обществото като членове и стави на нейния корпоративен живот и подчинени на нейното общо управление. Следователно, именно на основата на тази вяра държавата претендира за първостепенни или върховни пълномощия във всяка област и постепенно слага ръка върху тяхната дейност.”[24]

Цялостно съживление

Християнските Реконструкционисти съзнателно се опитват да положат основите за цялостна морална и, следователно, интелектуална, социална, политическа и икономическа трансформация на света. Не можем да очакваме Бог да изпрати световно съживление, преди поне да са завършени подготвителните стъпки на тази теологична и интелектуална трансформация. Ако идващото съживление не е цялостно в своето въздействие, то няма да засегне света за по-дълго време от предишните съживления. Новорождението на душите на хората е само първата стъпка по пътя на цялостното изкупление. Християнският философ Корнилиъс Ван Тил, починал през 1987, отправи следното предупреждение: “Изкушението е много голямо за вярващите в тези времена, когато Църквата е в отстъпление и завземането на света за Христа изглежда да е губеща кауза, да прекарат голяма част от своето време в пасивно чакане вместо в активно служение. Друга опасност, която се прокрадва във време на отстъпление, е малкото верни да изоставят цялостния идеал за Царството и да се ограничат до спасяване на индивидуални души.”[25] Ние се нуждаем от цялостно съживление, което ще произведе цялостно изкупление.[26]

Трябва да разберем от самото начало, че посланието на Божието царство почива на схващането за спасение, което е свръхестествено дадено, не политически дадено. Божието царство категорично не е тясна политическа програма за социална трансформация; то е по-скоро свръхестествено наложена програма за спасение, която неизбежно произвежда променящо света политическо, социално, правно и икономическо въздействие. Амилениалният теолог Геерхардус Вос е прав: “Царството представлява специфично евангелския елемент в учението на нашия Господ. . . . Исусовото учение за царството като вътрешно и външно, идващо първо в сърцето на човека и след това във външния свят, издига първостепенността на духовното и етичното пред физическото. Невидимият свят на вътрешния религиозен живот, праведността в поведението, положението на Син на Бога са направени върховни в Него, самата същност на царството, върховните реалности, на които всичко останало е подчинено. Присъщият етичен характер на царството намира субективното си изражение в стремежа към покаяние.”[27]

Първостепенната нужда днес, както винаги е била, е нуждата от масово лично покаяние пред Бога. Следователно се нуждаем от започнато от Святия Дух християнско съживление, което да разшири Божието царство по лицето на цялата земя. Ако не получим скоро това съживление, моят труд и трудът на тези, които са заети в проекта Библейски Инструкции, ще останат любопитни факти, а след това и анткиварни любопитни факти, докато съживлението дойде.

Инструкции и отговорност

Без религиозно преобразяване на цивилизацията отдолу нагоре политиките, препоръчвани от Християнските Реконструкционисти, ще имат в най-добрия случай периферно влияние в обществото. Читателят трябва да разбере, обаче, че ние очакваме съживлението и това преобразяване отдолу нагоре, ако не в рамките на нашия живот, то след това със сигурност. Библейските инструкции за обществото в края на краищата ще бъдат универсално приети по лицето на цялата земя, както водите покриват морето (Ис. 11:9).[28] Християнските Реконструкционисти считат това за исторически неизбежно. Тази увереност е това, което прави теономичния постмилениален мироглед толкова твърдоглав и безкомпромисен. Ние възмущаваме почти всеки християнин, който има съмнения относно земния триумф на Божието царство, което означава, че първоначално отблъскваме почти всеки, който чете нашите материали. Нашите антиномистки християнски критици ни наричат арогантни. Имайте предвид, че думата “арогантен” обикновено означава “уверено твърдение за нещо, което не ми харесва”.

Християните, които се съмняват в бъдещия земен триумф на Божието царство обикновено са по-малко уверени и по-малко сигурни относно практическата надеждност на библейските инструкции. Понякога те дори отричат, че Библията дава такива инструкции. Ако тя дава такива инструкции, тогава евангелските християни имат големи отговорности извън олтара и семейството. Тази перспектива за глобална обществена отговорност ужасява милиони християни. Те дори са възприели есхатологии, които ги уверяват, че Бог не ги държи отговорни за нещо толкова цялостно, като трансформацията на съвременния, изпълнен с грях свят. Те не вярват, че Бог осигурява на Своята Църква инструментите, уменията и времето, необходими за такъв, дълъг с поколения проект за социална трансформация. Затова те възприемат философия, която казва, че християните дори не трябва да се опитват да реформират обществото, защото такива усилия са напразни, излишни и отнемат ценни ресурси от единствената законна задача на Църквата: да проповядва индивидуално спасение за изгубените и да подкрепя духовно повярвалите във време на неизбежен обществен упадък. Те смятат социалната реформа за излъскване на медните орнаменти на потъващ кораб. Както Питър Лалонд, писател на диспенсационалистичен бюлетин, отбеляза относно християните, които притежават такова видение за Божието, преобразяващо света царство в историята, “Въпросът е, ‘Да лъскаме ли медните орнаменти на потъващ кораб?’ И ако те работят за установяване на нови институции, вместо да излязат и да печелят изгубените за Христа, то те прахосват най-ценното време на планетата Земя точно сега и това е сериозният проблем. . . .”[29]

Съмнението срещу господството

Християните, парализирани от своите си версии на есхатологически песимизъм, не са се възползвали от нарастващото себесъмнение, което прогресивно парализира техните хуманистични опоненти. Християните трябва да осъзнаят размера на отчаянието, което е надвиснало над онези, които са отхвърлили идеята, че Библията е безпогрешното Божие Слово. Пример за такова отчаяние е следното:

Живеем във време, в което старите перспективи, поддържащи нашето разбиране за света, са сериозно разклатени от съвременните събития. В много случаи тези стари перспективи са пропаднали; те вече не могат да служат за наши стожери. . . На фона на тези събития е в ход ерозия на традиционните ценности – ерозия, която ни оставя усещането, че се движим без посока в морето на относителността, в което всичко, включително такива злини като холокоста и ядрената война биха могли да се рационализират като “необходими”. От тези опитности знаем, че основите на обществото са разклатени. Знаем, че вече не сме ръководени от видението за смисъл и свързаност по отношение на нашето индивидуално съществуване. Знаем, че вече не сме обвързани със съвкупност от ценности, съчетана с общо чувство на предназначение. Нашето чувство за предназначение, ако има такова, е доминирано от неспокойство и лошо предчувствие за бъдещето. Самото бъдеще е причина за страх за мнозина като върховна опасност за малкото сигурност, която сме достигнали в настоящето. Всичко това оставя някои с въпроса за смисъла на техните усилия, докато много други са оставени с чувство на изолация и самота. Иронията е, че това ново усещане за несигурност идва в момент, когато материалното благосъстояние на хората в напредналите индустриални нации е достигнало до висоти, за които досега не се е и сънувало.[30]

Това е точно което книгата Второзаконие предсказва за общество, което е било в завет с Бога, било е благословено с материално благосъстояние, а след това е забравило Бога в своята хуманистична самоувереност (Вт. 8:17): “. . . но там Господ ще ти даде треперене на сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; и ти ще се боиш деня и нощя, и не ще бъдеш уверен за живота си.” (Вт. 28:65-66). Този вид глобален песимизъм води до обществен упадък или военно поражение, или, в другия случай, до съживление. Първото става видимо, второто е растяща възможност,[31] а третото, съживлението, също става все по-възможно. Социологът Робърт Нисбет задава този въпрос: “Какво е бъдещето на идеята за прогреса? Всеки логичен отговор трябва да бъде, че тази идея няма каквото и да било бъдеще, ако допуснем безкрайното, проточило се продължаване на типа култура, станала почти универсална на Запад в края на двадесети век. Ако корените умират, както изглежда в днешно време, как би могло да има стъбло и листа?”[32] Но, пита той тогава, “възможно ли е тази съвременна западна култура да продължава дълго време? Отговорът, според мен, трябва да бъде негативен—ако възприемем какви да е уроци от миналото на човечеството.” Той не произнася абсолютни пророчества – голяма част от неговата академична кариера е посветена на това, да ни напомня, че такива цялостни обществени пророчества винаги биват преобърнати от фактите на бъдещето[33] – но е прав, когато казва, че “никога в историята периоди на общество като нашето не са продължавали дълго време.” Той вижда “знаци за началото на религиозно обновление в Западната цивилизация, особено в Америка.”[34]

Вината и обществената парализа

Това време не трябва да е време на песимизъм сред християните. Но то е. Те пропускат възможност, каквато е нямало от края на осемнадесети век, а може би и от възкресението на Христа. Сега за първи път след Вавилонската кула съществува световна цивилизация. Тя се разпада морално, докато расте в благосъстояние. Тя е узряла за жътва.

Една успешна жътвена кампания изисква инструменти. За да се възползват от тази уникална историческа възможност, християните се нуждаят от инструменти за господство – инструкции за възстановяването на света. Но християните днес не виждат, че Бог им е дал средството за господство, Неговия открит закон. Те се съгласяват с хуманистите, които от своя страна се съгласяват едни с други, че Библията не предлага на обществото никакви конкретни законови стандарти за цялостна реформа и реконструкция. Те се съгласяват с такива изявления, като направеното от редактора на The Journal of Law and Religion, който също е професор по конституционно право в католическо училище по право:

Първо, аз приемам, че Библията не е подробна историческа инструкция за американското общество и не съдържа много конкретни насоки за решаването на конкретни политически конфликти или конституционни трудности като робството и расизма, сексуалното неравенство и равните възможности за участие в обществото. Библейските традиции не трябва да се считат за арсенал от доказателствени текстове за съвременните диспути. По същия начин трябва да се избягват контекстуалните преходи от ситуациите, в които са писали библейските автори, към ситуациите, в които се намираме ние.[35]

Забележете, че той повдига спорния въпрос за робството. Повдига го и един професор по еврейски писания от Нотр Дам Юнивърсити в Индиана: “Освен това съществува и по-сериозният херменевтичен проблем за християнското нагаждане на старозаветния закон и задължителната същност на библейските норми и постановления въобще. Кой днес, например, би бил готов да твърди, че законите относно поведението във време на война или робството запазват своя задължителен авторитет за християните или за кой да е друг?”[36] Кой? Аз, а също и онези, които наричат себе си Християнски Реконструкционисти. Ето защо Християнската Реконструкция представлява радикално предизвикателство към съвременното антиномистко християнство и съвременния хуманизъм.

Божиите врагове продължават да повдигат въпроса за робството във войната си срещу християнството. Те се стремят да накарат християните да се чувствуват виновни за теологичното и историческото наследство на християнството. Християните наистина са оправдавали и дори са одобрявали крепостното робство до деветнадесети век. Тогава враговете на християнството намират източника на това юридическо одобряване на християнството още в Стария Завет. По този начин те се стремят да създадат чувството на вина и съмнение в своите жертви. Те разбират, че подтиснатите от вината хора не са ефективни противници на преобладаващия месиански обществен ред. Ръшдуни е прав, когато казва, че “Действителността на човека извън Христа е вина и мазохизъм. А вината и мазохизмът създават неразрушимо вътрешно робство, което управлява целия живот на нехристиянина. Така политиката на нехристиянина неизбежно ще бъде политика на вината. В политиката на вината социалната енергия и обществената активност на човека биват непрекъснато подтискани от неговото преобладаващо чувство за вина и от неговата мазохистична дейност. Той все повече изисква от държавата да поеме изкупителната роля. Това, което той не може да направи лично, т.е. да спаси себе си, той изисква държавата да го направи за него, така че държавата, като корпоративен човек, става човешкият спасител на човека.”[37]

Това, че християните пропускат в продължение на много векове да отправят предизвикателство към крепостното робство, е черно петно в историята на Църквата. Но да отправиш това обвинение към Библията е или грешка, или идеологическа стратегия, както ще докажа в Средство за господство. Ако тази книга убеди християните, че това внушаващо съмнение обвинение срещу Библията относно нейната предполагаема подкрепа за крепостното робство е лъжливо, то тя ще е постигнала сериозен успех.

Пиетизмът срещу Божия закон

Това, което виждаме в наши дни, е, че християните презират Божия закон почти толкова, колкото го презират и светските хуманисти. Тези християни са започнали да възприемат аргументи, подобни на аргументите, използвани от английските деисти. Например, те атакуват самата мисъл за убиване с камъни на синове, които са пияници и безделни – не малки деца, а възрастни синове, които живеят в дома на родителите си и са развратни – като някакъв вид “престъпление срещу човечеството”, когато убиването им с камъни е конкретно гражданско наказание, наложено от Бога (Вт. 21:18).[38] Самата идея за екзекуция чрез публично убиване с камъни смущава християните, въпреки факта, че публичното убиване с камъни е заветно най-валидната форма на екзекуция, защото Божият закон изисква свидетелите да хвърлят първите камъни, а също изисква представителите на цялото заветно общество да участвуват пряко, вместо да крият действието в някоя изолирана стая в някой неизвестен затвор. Библията е ясна: “Ръцете на свидетелите да бъдат първи на него, за да го убият, и после ръцете на всичките хора. Така да отмахваш злото отсред себе си.” (Вт. 17:7).

Убиване с камъни

Убиването с камъни е било дейност на общността, една от страните на гражданския завет: санкциите. То е ставало извън града (Лев. 24:14; Чис. 15:35-36; 3 Царе 21:13). “Ако присъдата е била наложена с помощта на свидетели, свидетелите е трябвало да започнат екзекуцията (Вт. 17:7). Това е било, за да бъдат обезсърчени евентуалните лекомислени свидетелства в съда.”[39] Бьокер твърди, че това е било форма на екскомуникация и че убитите с камъни са нямали право на погребение в семейната гробница, но не цитира доказателство от Писанието. “За древните престъпникът е бил обзет от истинска вина, която е застрашавала общността. Чрез покриването на злосторника с камъни извън града, злото, което е можел да разнесе, е бивало възпирано.”[40] Този аргумент е смешен, той е съзнателен либерален опит да се тълкуват библейските заветни схващания като магически. Екзекуцията на злосторника е била достатъчна, за да се спре разпространението на неговото зло. По-скоро грамадата от камъни била предназначена да служи като напомняне за завета. Всяка грамада от камъни е свидетелствувала за реалността на заветните санкции, паметник на Божията присъда на проклятие в историята, точно както камъните от река Йордан бяха направени на паметник на Божията присъда за освобождението на Израил (Ис.Нав. 4:7-8).

Публичното убиване с камъни принуждава гражданите да се срещнат с реалността на върховната гражданска санкция, екзекуцията, която от своя страна сочи към Божията върховна санкция в деня на съда. Убиването с камъни също вярно изобразява обещаното осъждение срещу Сатана: смачкването на неговата глава от обещаното потомство (Бит. 3:15). Тъй като повечето хора, включително християните, не искат да мислят за Божия краен съд, те предпочитат да възложат на далечни непознати екзекутори зловещата задача да налагат тайно Божия съд. Това прикриване на екзекуцията е неморално; то само по себе си е престъпно. То е несправедливо за осъдения престъпник,[41] а също е несправедливо и към оцелелите жертви, които не виждат Божията справедливост, извършена публично. Проблемът е систематичната безличностност на смъртното наказание, не самото смъртно наказание. Тази съзнателна безличностност е извратила днес цялата наказателна система.[42]

Нарастването на безличностността е било проблем за Запада от началото. Дори в дните на публичните екзекуции, преди няколко века, човекът с брадвата е носел маска. Библията не позволява създаването на професионална, финансирана от данъкоплатците гилдия от безлични екзекутори, които с течение на времето или стават бездушни и безличностни поради своята ужасна работа, или стават садистични. Точно обратното, Библията изисква персонална отговорност от членовете на цялото общество за налагането на тази върховна санкция. Но хората в християнския Запад винаги са отказвали да приемат тази наложена от Бога лична отговорност. Те са предпочитали да направят самотния екзекутор психологически отговорен за изпълнението на присъдата, вместо да участвуват в тази заветна отговорност, както Бог изисква. Този отказ от поемане на личната отговорност от гражданите е довел до криза в Западната юриспруденция през двадесети век. Десетилетие след десетилетие все по-последователните противници на Божия закон са ставали политически доминиращи. Те използват същите аргументи срещу смъртното наказание въобще, които обърканите християни са възприели в отказа си от публичното убиване с камъни. Стъпка по стъпка обществото е премахнало смъртното наказание. Омразата на хората към Божия закон постепенно става все по-явна заветно в съвременния граждански закон.

Икономическата реституция

Значителна част от тази книга е посветена на защита на библейското схващане за наказателната реституция. Осъдените престъпници трябва да извършват реституционни плащания на своите жертви. Тази “революционна” идея най-после бива възприета сериозно от някои съдии в Съединените Щати.[43] Но зад способността на съвременните граждански съдилища да налагат санкцията на реституцията лежи по-голямата заплаха за престъпника: лишаването от свобода. Това е “малката мръсна тайна” на онези атеисти, пиетисти и антиномисти, които осмиват библейската система на робството: те са възприели ужаса на непроизводителното лишаване от свобода на мястото на библейската институция на наказателното трудово робство, в което един трудолюбив роб би могъл да откупи свободата си. Ако престъпникът в древния Израил е бил финансово неспособен да плати на жертвата си, неговата продажба на купувача на роби е била това, което е осигурявало на жертвата нейното законно реституционно плащане. Затворническата система винаги е била за мразещия Библията предпочитания заместител на старозаветната система на ограничено от закона трудово робство. Накратко, за да бъде наложен библейския принцип на икономическа реституция от престъпниците към жертвите, винаги трябва да има по-страшна придружаваща санкция в резерв: смърт, лишаване от свобода, бичуване, заточение или договорно робство. Но само една от тези резервни санкции осигурява пари за жертвите: договорното робство. Критиците на Божия закон като че ли никога не се сещат да споменат този факт.

Страхът от Божия закон

Тази омраза към Божия закон е засегнала много християни, които пеят стария химн, “О, как обичам Твоя закон”. Дори когато не го мразят активно (както е с повечето от тях), те просто се страхуват от Божия закон. Те не са го изследвали, а и са били въвлечени в интелектуално подчинение от хуманистите, християнските антиномисти и онези, които се страхуват от лична и обществена отговорност.

Един обезсърчителен пример за това е д-р Джеймс Добсън, чиито книги, филми и ежедневни радиопредавания за християнското семейство са вдъхновили милиони американци и който до 1988 стана протестантският евангелски ръководител в Съединените Щати с най-голямата и най-посветена аудитория.[44] Той поведе борбата срещу абортите и порнографията и борбата за домашните училища и възстановяването на благочестивото дисциплиниране на децата в дома. Въпреки това, в един памфлет против абортите той отхвърли като неприложим единствения най-важен пасаж в Библията, който се занимава с абортите, този, който прави абортите капитално престъпление, Изход 21:22-25. В отговор на нелепото неправилно тълкуване на този пасаж от държавно лицензиран, ориентиран към печалба “християнски” убиец (гинеколог, привърженик на абортите), д-р Добсън не опроверга неправилното тълкуване, а отхвърли старозаветните казусни закони като неприложимо ръководство за съвременната християнска праведност. Той отговори на своя критик риторически:

Съгласен ли сте, че ако човек пребие слугата си до смърт, той се счита за виновен, само ако човекът умре веднага? Ако слугата живее няколко дена, собственикът не се счита за виновен (Изход 21:20-21) [?] Вярвате ли, че трябва да убиваме с камъни бунтовните деца (Второзаконие 21:18-21)? Вярвате ли, че можем да извлечем какъвто и да било смисъл за сложните проблеми от Мойсеевия закон, дори когато очевидното тълкуване няма никакъв смисъл за нас днес? Едва ли бихме могли да изберем какво ще приложим и какво няма да приложим сега. Ако приемем стиховете, които вие цитирате, ние сме длъжни да се занимаваме с всяка йота и всяка точка.[45]

Това, което виждаме тук, е опит да се избегне занимаването с “всяка йота и точка” на Божието вдъхновено слово. Но Исус беше Този, Който предупреди Своите хора: “Докле премине небето и земята, нито една йота, нито една точка от закона няма да премине, докато всички не се сбъдне” (Мат. 5:18). Трябва ли да пренебрегваме това? Д-р Добсън го пренебрегва. Разбира се, възможно е да се твърди, че “небето и земята” тук означават реда на Стария Завет и че падането на Ерусалим изпълни закона. Също е възможно да се твърди, както Джеймс Джордан твърди, че смъртта на Христос погреба закона и че Неговото възкресение го възстанови в нова форма, като различните закони за диетата и ритуалното очистване са изпълнени (и следователно анулирани в историята) от възкресението (Деян. 10; 1 Кор. 8). Но това не ни освобождава от трудната задача, която толкова смущава д-р Добсън, а именно, да изберем “кое ще приложим и кое няма да приложим сега.” Да отстъпим от тази задача на приложното християнство означава да предадем управлението на света на езическите хуманисти и техните теологични съюзници, християнските антиномисти. Това означава да предадем медицинския свят на мразещите Бога аборционисти, на които д-р Добсън толкова яростно се противопоставя. Но това е точно което всеки публично видим християнски ръководител през двадесети век е правил и което почти всички те след края на седемнадесети век са правили. Станало е общоприето сред християните, че казусните закони на Изход са празни и без значение и че такива трябва да бъдат. Тази книга е предназначена да отправи предизвикателство именно към тази презумпция.

Средството за господство, Божият закон, седи неизползван и като цяло нечетен от онези, които наричат себе си християни. То е най-доброто оръжие, което християните притежават за самозащита, тъй като най-добрата защита е доброто нападение, но те упорито отказват да го използват. За да използват ефективно Божия разкрит закон, те ще трябва да станат дълбоко запознати с многото му тънки моменти и сложни приложения, а дори и още по-неприятно, да дисциплинират себе си на неговата основа. Те предпочитат да го оставят да седи неотворен, на скутовете им или на лавиците. Затова християните продължават да губят войната за цивилизацията.

Демонът на Том Пейн: Библията

Знаем накъде е водила антиномистката (против Божия закон) теология в миналото: към унитарианство, атеизъм и кървави революции. Тя завършва с думите на Том Пейн: че като се имат предвид “неприличните разкази, сладострастната поквара, жестоките и мъчителни екзекуции, неумолимата отмъстителност, с които е пълна повече от половината Библия, би било по-правилно, ако я наречем демонско слово, отколкото Божие слово.”[46]

Демонско слово ли е Старият Завет? Ако не, то защо антиномистките християни, либерали и консерватори, неоевангелисти и фундаменталисти, продължават да осмиват старозаветния закон? Размахват юмруците си пред лицето на Бога на Псалм 119 и крещят, презирайки Неговия закон: “Не е ли Бог всъщност нищо повече от абстрактен, безличностен изпълнител на също толкова абстрактни и безличностни закони?”[47] Да, Той е много повече от това. Освен всичко друго, Той е и Вечният Робовладелец над тези, които се бунтуват против Него, изпълнител не на абстрактен закон, а на лично преживявана агония завинаги. Адът е действителност. Огненото езеро е действителност. Затова Бог не е за подиграване. Но Той има много подиграватели и много от тези подиграватели наричат себе си с Неговото име. Те не се боят от Него. Засега. Но в края на краищата Бог ще опре Своя юмрук в техните лица. Хората могат да изберат да пренебрегват Неговия закон; те няма да могат да пренебрегват СПИН много дълго.

Друга сериозна алтернатива на типа явно отстъпление на Пейн е някаква разновидност на ереста на Марсион от втори век на теорията за двамата богове в историята: че в Стария Завет е действувал зъл бог, но сега светът се управлява от добър бог. (За повече подробности, виж по-долу: “Продължаващата ерес на дуализма.”) Робърт Дейвисън е прав, когато казва, че “Марсионистката тенденция може да се види ясно в голяма част от съвременните дискусии по християнска етика и тази тенденция не е ограничена само до научната дискусия.”[48]

Третата алтернатива е диспенсационализмът: Бог е използвал откритите закони на Библията да управлява хората преди идването на Христос, но днес имаме в действие нови закони, тоест неясни, неопределени персонални закони и въобще никакви конкретни новозаветни обществени закони. Пътят към общественото безсилие е покрит с лесни (и крайно непрактични) решения на трудните библейски проблеми. Робството е един от тези трудни проблеми.

Това, което трябва да търсим, е моралният принцип, който е в основата на всички старозаветни закони. Когато го открием, можем да започнем да обсъждаме как или до каква степен Бог очаква от държавното управление или някакво друго управление да ги налагат днес. Онези, които започват с презумпцията, че конкретен старозаветен закон или изисквана от Бога еврейска практика са зли сами по себе си, вече е направил първата стъпка към възгледа на Пейн: че Библията е демонско слово.

Християните днес се страхуват от законите в Библията. Те всъщност се срамуват от тях. Те не признават, че библейският закон е двуострият меч на Божия съд: благословение за праведния, но проклятие за неправедния (Рим. 13:1-7). Те не разбират, че Божият правен ред за обществото е милостив. Например, Бог позволява смъртното наказание за похитителите (Изх. 21:16). Смъртното наказание е било налагано в Съединените Щати и отвличанията са били рядкост. То вече не се налага редовно и отвличането стана епидемия. Отвличанията от терористи в Европа са редовно явление. Кой казва, че Божият закон относно отвличанията е твърде груб? По-груб от самото отвличане? Така е с всички Божии граждански закони. Те са милостиви в сравнение с ефекта от ненаказаното зло. Съвременният свят започва да се учи точно колко немилостиво може да бъде общество, което не е управлявано от библейския закон.

“Теокрафобия”: Страх от Божието управление

Когато в съда свидетелят сложи ръката си на Библията и се закълне да казва истината, цялата истина и само истината, да му помогне Бог, по този начин той се заклева върху Божието Слово – цялото Божие Слово и само Божието Слово. Библията е едно цяло. Тя е “пакетна сделка.” Новият Завет не премахна Стария Завет; той е коментар на Стария Завет. Той ни казва как да използваме Стария Завет правилно в периода след смъртта и възкресението на Месията на Израил, Божият Син.

Исус каза: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече най-велик в небесното царство” (Мат. 5:17-19). Христос прие достатъчно сериозно Стария Завет, за да умре за осъдените от втората смърт (Откр. 20:14) чрез неговите постановления. Старият Завет не е изхвърлена първа чернова на Божието Слово. Той не е “Божие Слово в пенсия”.

Ако въобще има някаква разлика, новозаветният закон е по-строг от Мойсеевия закон, не по-малко строг. Павел пише, че презвитерът не може да има повече от една жена (1 Тим. 3:2). На царя в Стария Завет му беше забранено да има много жени (Вт. 17:17). Това не беше общ закон, освен ако не тълкуваме забраната в Левит 18:18 да важи за всички допълнителни жени, а не само за женитбата за сестрата на съпругата, както етиологът Джон Мъри го тълкува.[49] Ако се опитаме да тълкуваме Левит 18:18 по начина на Мъри, възниква въпросът: Защо да се конкретизира забраната към царете да бъдат полигамисти, ако един и същ закон така или иначе е важал за всички хора? Може би за да се забрани системата на политическо заветно обвързване чрез бракове (Соломон е добър пример тук). Определено няма също толкова ясно изразена старозаветна забрана срещу полигамията, сравнима с 1 Тимотей 3:2, която показва затягане на законовите изисквания поне за църковните служители. Новият Завет изглежда по-строг от Стария в този случай. Друга промяна в брачния закон, която намираме в Новия Завет, е премахването на наложничеството, което произлиза от Христовото изпълнение на условията на старозаветната система за цената на невястата (виж Глава 6). Вече не може да има второкласни жени.

Християнството на господството учи, че има четири завета под Бога, тоест четири вида клетви под Бога: личен (индивидуален) и трите институционални завета: църковен, граждански и семеен.[50] Всички други човешки институции (бизнес, образование, благотворителност и др.) са до една или друга степен под юрисдикцията на един или няколко от тези четири завета. Нито един човешки завет не е абсолютен; следователно, нито една човешка институция не е всемогъща. Така, християнската свобода е свобода под Бога и Божия закон, управлявана от множество законови власти.

Библейският плурализъм

Няма съмнение, че християнството поучава плурализъм, но много особен вид плурализъм: много институции под Божията единствена цялостна законова система. То не поучава плурализъм на законови структури или плурализъм на морал, защото този вид хипотетичен законов плурализъм (различен от институционалния плурализъм) е винаги или политеистичен, или хуманистичен.[51] От християнския народ се изисква да поеме господството над земята чрез всичките три определени от Бога институции, не само чрез Църквата, или само чрез държавата, или само чрез семейството. Божието Царство включва всяка човешка институция и всяка област от живота, защото целият живот е под Бога и се управлява от Неговите непроменими принципи. Целият живот е под Бога и Божия закон, защото Бог възнамерява да съди целия живот на основата на Своя закон.[52]

В тази структура на множество управления институционалните църкви служат като съветници на другите институции (левитската функция), но църквите могат да упражняват натиск върху индивидуалните ръководители само чрез заплахата от отлъчване. Като ограничителен фактор върху неограничената църковна власт, отлъчването от една местна църква или деноминация винаги подлежи на преразглеждане от друга, ако и когато отлъчената личност търси членство на друго място. Така, всяка от трите заветни институции трябва да се управлява под Бога, както е тълкувано от нейните законно избрани или назначени ръководители, със съвета, а не насилствените действия на църквите.

Всички християни по принцип са теократи. Всички християни казват, че Бог управлява вселената. Бог (theos) управлява(kratos). Теокрация означава просто, че Бог управлява. Той управлява във всяка област от живота: църква, държава, семейство, бизнес, наука, образование и т.н. Няма зона на неутралитет. Няма “депутатски имунитет” под Бога. Хората са отговорни за всичко, което мислят, казват и правят. Бог упражнява пълна юрисдикция. Юрисдикция означава закон (juris) и говоря (dictio). Бог говори Своето слово. То е всеобхващащо слово. Всеки, който казва, че Божият закон не важи за някоя област от живота, всъщност казва, че Бог няма юрисдикция в тази област. “Няма закон – няма юрисдикция”.

Плашило

Думата “теокрация” е плашило, което хуманистите и изплашените християни използват, за да гонят посветените християни от областите на тяхната отредена от Бога отговорност. Критиците се съсредоточават върху политиката и държавното управление, като че ли Божието управление в тази област е по някакъв начин зло само по себе си. Тъй като повечето хуманисти днес вярват в спасението чрез законодателство,[53] те задължително вярват, че политиката е основното средство за обществено изцеление.[54] Марксистите са най-последователните защитници на преобразяването на човека чрез политическа дейност: религията на революцията.[55] Тъй като християните днес толкова са свикнали да мислят на тези хуманистични основи, те рядко мислят следното: “Почакайте. Аз знам, че Бог управлява семейството и управлението на моето семейство трябва да отразява този факт. Бог също управлява и Църквата и управлението на моята църква трябва да отразява този факт. Знам, че Бог управлява също и всички държавни управления. Тогава защо да е зло за християните да работят усилено да направят държавното управление да отразява този факт, точно както го правят и със своите семейства, църкви и бизнес?” Накратко, защо политиката да е извън областта на богоугодната християнска дейност?[56]

Хуманистичните критици представят на християните една умствена представа: плашило, което е стегнато в дървените окови на пуританска Нова Англия. Всеки път, когато някой християнин минава покрай това плашило, звучи записано на касета едно и също послание:  “Пазете се от теокрацията! Пазете се от теокрацията!” Ако критиците имат предвид, “Пазете се от екслесиокрацията,” тоест държавно управление на институционалната църква, биха били прави, но те имат предвид нещо различно: “Пазете се от християни във всяка област на живота, които се стремят да упражняват библейско господство под Бога като се подчиняват и налагат Божия свят закон.”

Това, което “Пазете се от теокрацията!” наистина означава, е “Пазете се от Божието праведно управление!”

Разбиване на Държавата на благосъстоянието и войната

Тези, които отхвърлят теократичния идеал, са готови да обвинят калвинистите, че са тирани. Историкът Роналд Уелс от Калвин Колидж е написал една атака срещу Франсис Шефър, появила се в сборник от статии, която най-добре се описва като неоевангелистка тирада. Той посочва незнайните и неспоменати връзки между определени страни от социалната мисъл на Шефър и Християнската Реконструкция и след това коментира: “Тази тенденция да се прокарва нечий личен възглед като “закон” винаги е била опасната част от калвинизма: калвинистите виждат себе си на власт като тържествуващи и диктатори. . . . Калвинистите на власт винаги са упражнявали тази власт подтиснически.”[57]

Аз подозирам, че ние, Реконструкционистите, сме мишената на г-н Уелс, защото ние сме единствените християни на земята, които призовават за изграждането на библейска теокрация. Това, което също подозирам, е, че това, което наистина притеснява нашите неоевангелски академични критици, е, че ние възприемаме тази теокрация като система на децентрализирана власт. Ние призоваваме за масово прочистване на съвременната национална власт, политически и икономически. Ние призоваваме за разбиване на държавата на благосъстоянието и войната, най-вече всяка форма на данъчно финансиране за образованието (освен за националните военни академии . . . може би).[58] Аз призовавам за намаляване на общите данъци до нивото, изисквано от 1 Царе 8: където всички нива на държавното управление заедно имат право да събират по-малко от 10 процента от нетното увеличение на годишната частна лична производителност.[59] Аз подкрепям премахването на данъка върху местната собственост и всяко щатско и национално пряко данъчно облагане, което включва прогресивното подоходно данъчно облагане, задължителните социални осигуровки, данъка върху печалбата, данъка върху увеличението на капитала и всички данъци върху продажбите. Препоръчвам премахването на всяко пряко данъчно облагане от всяка агенция на държавното управление над местния градски съвет или общината; всяко друго ниво на държавно управление би било принудено да получава своите приходи от данъчно облагане на нивата на държавното управление непосредствено под него. Нивата на държавно управление над местното ще трябва да живеят от приходите, събрани от другите нива на държавно управление. Това безспорно би децентрализирало властта. Реконструкционистката версия на теокрацията е децентрализирана система от множество съревноваващи се управления, в които съвременната месианска държава и нейните икономически подаяния ще бъдат разбити. По съвременните политически стандарти такова видение за свиването на централизираната власт на държавното управление не е нищо друго, освен утопия.

Накратко, ако Реконструкционистката версия на теокрацията би била гласувана да влезе в действие, лицензираната, субсидирана интелектуална класа, към която принадлежат нашите академични критици, би усетила края на своята финансирана от данъкоплатците златна жила. Една цяла класа ще трябва да навлезе на свободния пазар и да търси производствена заетост. Потребителите ще възнаграждават бившите колежански професори въз основа на това, което потребителите искат да купуват, а не което щатските законодатели искат да купуват. Няма да има повече задължително образование и повече никаква данъчна подръжка на съществуващите училища. Този страх, а не страхът от тиранията, може би е истинската прикрита загриженост на нашите критици.

Управление на мнозинството

Библията не позволява налагането на някакъв вид бюрократична тирания отгоре надолу в името на Христа. Божието царство изиксва общество, което се управлява отдолу нагоре. Християнското общество, управлявано отдолу нагоре, почива в основата си на на учението за себевладение под Бога, като Божият закон е публичният открит стандарт за поведение.[60] Това е хуманистичният възглед за общество, което насърчава бюрократична власт отгоре надолу.

Основата за изграждането на християнско общество е евангелизиране и мисии, които водят до глобално християнско съживление, така че голямата маса от земните жители ще поставят себе си под закрилата на Христос и доброволно ще използват Неговите заветни закони за себевладение. Християнската Реконструкция започва с личното обръщане към Христа и себевладение под Божия закон, след това се разпространява към другите чрез съживление и едва по-късно довежда до цялостни промени в гражданския закон, когато огромното мнозинство от гласоподаватели доброволно се съгласят да живеят съгласно библейските инструкции.

Нека да го кажем ясно: Християнската Реконструкция зависи от управлението на мнозинството. Разбира се, ръководителите на движението за Християнска Реконструкция очакват в крайна сметка мнозинството да приеме Христос като Спасител. Ние вярваме в постмилениализма.[61] Онези, които не споделят нашата увереност относно бъдещия успех на благовестието, извоюван от Святия Дух, вярват, че земното царство трябва да бъде наложено със сила отгоре на долу (премилениализъм),[62] или не вярват въобще в земно институционално царство (амилениализъм).[63] Постмилениалистите не са съгласни с това поради няколко причини.

И премилениализмът, и амилениализмът отричат, че проповядването на благовестието може въобще да доведе мнозинството от хората до вяра в Христа, по този начин довеждайки Божието царство на земята в историята на доброволна основа, човек след човек, общество след общество. Премилениалисткият автор Дейв Хънт отива до там, че да твърди, че такова разширяване човек-по-човек на Божието царство буквално е невъзможно да бъде постигнато от Бога.[64] Така, за да произведе универсален мир на земята, както винаги са твърдяли премилениалистите, Исус ще трябва да наложи бюрокрация отгоре надолу, когато дойде, за да царува лично. Противоположно на този възгред амилениалистите отричат премилениалната доктрина, че Исус въобще ще се завърне физически в историята. Те настояват (както и постмилениалистите настояват), че Исус ще се яви физически едва в края на историята при крайния съд. Те следователно отричат (обратно на постмилениализма) възможността за земна изява на Божието всеобхващащо царство в историята.

Заради отричането на глобалното приемане на благовестието в кой да е момент от историята, и премилениалистите, и амилениалистите неизменно свързват думата “теокрация” с някакъв вид пирамидално, наложено със сила и глобално ненавиждано управление, наложено от някакъв елит. Премилениалистите приемат това за валидна система на държавно управление, но само ако Христос лично и физически я управлява от върха на бюрократичната пирамида. Амилениалистите отричат, че Христос въобще ще направи това в историята, така че отричат законността на теократичната бюрокрация в кой да е момент от бъдещето преди крайния съд.

Работата на Святия Дух

Първо, ние, калвинистките постмилениалисти, не сме съгласни и с двете групи по отношение на предполагаемата неспособност на благовестието в историята да променя цели общества, човек по човек. Ние вярваме, че Святият Дух ще наложи Своята воля върху закоравените сърца на големи множества хора, точно както винаги е налагал Своята воля на всяко закоравено сърце, когато е спасявал някого от греховете му. Бог е върховният суверен в избора и в спасението. Той променя сърцата на хората, преобразявайки ги, така че да могат да отговорят с вяра на свободния дар на благовестието. “Сърцето на царя е в ръката на Господа като водни бразди; Той го обръща накъдето иска” (Пр. 21:1). Това е единственият начин, по който се спасяват хората, защото естественият човек не приема нещата от Духа, защото те са глупост за него (1 Кор. 2:14). Естественият човек не възприема дори частично нещата от Духа в своето неспасено състояние; той отхвърля дори самата идея, че съществува такъв гневен Бог. Затова той се нуждае да бъде преобразен преди да може да приеме благовестието.

Второ, тъй като ние, Християнските Реконструкционисти, вярваме, че Святият Дух принуждава сърцата да се променят – учението за несъпротивимата благодат – ние също вярваме, че на човешките институции не им е позволено да се стремят да насилват човешките сърца и умове. Такова насилие над човешката воля – нейното преобразяване без съгласието на човека, чиято воля се променя – е монопол, който принадлежи изключително на Бога. Ние трябва да осъзнаем, че насилието е неизбежна реалност в историята. Въпросът никога не е насилие или ненасилие. Той винаги е въпрос на чие насилие. Ние утвърждаваме властта на Святия Дух да променя човешките сърца – да обявява юридически, че те са спасени и следователно притежават Христовата праведност – и да ги променя етично в момента на тяхното етично преобразяване. Онези, които отричат тази изключителна власт на Святия Дух да преобразява живота на нарушителите на завета, инстинктивно очакват да намерят насилие някъде другаде: в човешките институции – или хуманистични, или “теократично-бюрократични” – или в бъдещото лично царство, управлявано Лично от Христос.

Трето, тъй като ние, постмилениалистите, намираме писано в Библията, че ще има бъдещо изливане на този преобразяващ душите Святи Дух – единствената възможна основа на пророкуваните библейски милениални благословения – не сме съгласни с премилениалистите и амилениалистите относно ограничения аспект на работата на Духа в бъдещето. Царството няма да бъде въведено от бюрократичен теократичен режим, а от преобразяващото сърцата дело на Святия Дух. Ние следователно не сме съгласни с тях относно предполагаемата необходимост да се дефинира теокрацията като социална трансформация отгоре надолу. Управлението на Божието царство винаги е отдолу нагоре: себевладение под Бога. Следователно, ние не призоваваме към теократична бюрокрация, нито сега, нито в бъдещето. Към такава пирамидална бюрокрация Библията не призовава, невъзможно е тя да бъде поддържана без незаконно насилие и не е необходимо да бъде налагана, за да се въведе царството. Обратното, Християнските Реконструкционисти призовават към децентрализирана, международна, теократична република. [65] Такава република е етично необходима, сега и в бъдещето, и тя ще бъде исторически възможна в бъдещето, когато Святият Дух започне Своето видимо триумфално шествие по народите.

Ако постмилениализмът не е прав и Святият Дух не действува да доведе огромни множества от хора до вечен живот, тогава християните трябва да се задоволят само с частично обществено възстановяване и само частични външни благословения от Бога. Земните изяви на Божието небесно царство задължително ще бъдат ограничени. Когато се молим “Твоето царство да дойде, Твоята воля да бъде на земята, както е на небето,” трябва да очакваме Бог да отговори на тази молитва. Но много християни поучават, че Бог никога няма да отговори на тази молитва преди Исус да се върне физически да управлява лично света. Ако те са прави, тогава никога няма да видим преди Второто идване поява на свято общество, в което Божиите закони са почитани. Тогава ще трябва да се задоволим с по-малки неща.

Не е възможно да наложите с желязна тояга Божиите благословения отгоре надолу, освен ако не сте Бог. Само хуманистите мислят, че човекът е Бог. Християните просто се опитват да премахнат желязната тояга от себе си и да я стопят. Така стопената тояга може да бъде използвана да се направи голям надгробен надпис на хуманизма: “Богът, Който се Провали.”

Продължаващата ерес на дуализма

Дуализмът поучава, че светът е вътрешно разделен: дух срещу материя, закон срещу милост, съзнание срещу материя, природа срещу благодат. Това, което Библията поучава, е, че този свят е разделен етично и личностно: Сатана срещу Бога, добро срещу зло, свобода срещу тирания. Конфликтът между Бог и Сатана ще завърши при крайния съд. Когато християните поставят друга форма на дуализъм на мястото на етичния дуализъм, те попадат в ерес и страдат от последствията. Това става и днес. Ние страдаме от съживените версии на древните ереси.

Дуализмът на Марсион

Старият Завет е писан от същия Бог, Който написа и Новия Завет. В историята няма двама Богове, тоест няма дуализъм или радикален прелом между двата заветни периода. Има само един Бог, във времето и във вечността.

Тази идея е срещала противопоставяне в цялата църковна история. Древната ерес на двубожието е била въведена в Църквата за първи път около век след разпъването на Христос и Църквата винаги я е считала именно за ерес. Тя е била предложена от човек на име Марсион. Основно тази ерес поучава, че има две напълно различни законови системи в Библията: старозаветния и новозаветния закон (или не-закон). Но Марсион довежда докрай логиката на своята позиция. Той е твърдял, че две законови системи означават двама богове. Богът на гнева е написал Стария Завет, а богът на милостта е написал Новия Завет. Накратко: “два закона – двама богове”.

Ще се изненадате колко много християни днес все още вярват в нещо опасно близо до марсионизма: не точно двубожие, но възглед от типа “Бог, Който е променил всичките Си правила”. Те започват с правилното учение, че церемониалните закони на Стария Завет са изпълнени в Христа и следователно непроменимите принципи на поклонението се прилагат различно в Новия Завет, но след това погрешно заключават, че цялата старозаветна система на гражданския закон е била изоставена от Бога и на нейно място не е поставено нищо библейско. Накратко, Бог е създал някакъв вакуум за държавния закон.

Тази представа предава гражданското законодателство на Сатана. В наши дни това означава, че гражданското законодателство е предадено на хуманизма. Без да осъзнават, християните са станали философски съюзници на хуманистите по отношение на гражданския закон. Следователно, по отношение на своето учение за държавата това, което повечето християни поддържат, е всъщност двубожният възглед за Библията.

Гностическият дуализъм

Друга древна ерес, която все още е с нас, е гностицизмът. Тя е станала сериозна заплаха за Ранната Църква още от самото начало. Тя е също форма на дуализъм, теория на радикално разделение. Гностиците са учели, че разделението е между злата материя и добрия дух. Така тяхната цел е да избягат от този материален свят чрез отвлечени упражнения, които наказват тялото. Те са вярвали в бягството от света на човешките конфликти и отговорности. Някои от тези идеи навлезли в Църквата и хората започнали да правят смешни неща. Така наречените “стълбови светци” стават за известно време популярни през пети век от Хр. “Светецът” е седял на платформа на върха на стълб в продължение на няколко десетилетия, без да слиза долу. Това се е считало за много духовно.[66] (Кой ли ги е хранил? И кой ли е чистил под тях?)

Така много християни започват да гледат на “света” като нещо, което е завинаги извън Божието царство. Те са вярвали, че този враждебен, завинаги зъл свят не може да бъде изкупен, реформиран и възстановен. В най-добрия случай може да бъде покорен със сила (може би). Исус всъщност не умря за него и той не може да бъде изцелен. Този дуалистичен възглед за света срещу Божието царство ограничава много земното проявление на Божието царство. Християните, които са били повлияни от гностицизма, са решили, че Божието царство се отнася само за институционалната църква. Те са твърдяли, че институционалната църква е единственото проявление на Божието царство.

Това е довело до две противоположни и еднакво зли заключения. Първо, привържениците на религията на силата, които възприели тази дефиниция за Божието царство, се опитали да поставят институционалната църква над всичко, тъй като се е смятало, че тя е “единственото проявление на Божието царство на земята”. За да покори предполагаемо неизкупимия свят, който е завинаги извън царството, институционалната църква трябва да управлява с меч. Институционалната църква трябва да дава заповеди на държавата, а държавата трябва да налага тези заповеди с меча. Следователно институционалната църква трябва да съсредоточи в себе си политическата и икономическата власт. Тогава какво остава от свободата?

Второ, привържениците на религията на бягството, които също възприели това тясно определение за царството, търсели убежище от злия свят на материята и политиката, като се стремели да се скрият вътре в институционалната църква, изключително “духовно царство,” както бивало ограничено дефинирано от тях. Те изоставили света на злите тирани. Тогава какво остава от свободата? Какво става с идеята за Божието прогресивно възстановяване на всички неща под Исус Христос? Какво, в края на краищата, става с идеята за библейското господство?

Когато християните неправилно стеснят своето определение за Божието царство, видимото влияние на това цялостно царство (едновременно духовно и институционално) започва да повяхва. Първата ерес води до тиранията на Църквата, а втората ерес води до тирания над Църквата. Тези две стеснени определения на Божието царство унищожават свободата на отговорния християнин, себевладеещ се под Бога и Божия закон.

Манихейски дуализъм

Последната древна езическа идея, която все още продължава да живее, е също разновидност на дуализма: материята срещу духа. Тя учи, че Бог и Сатана, доброто и злото, са завинаги обречени на конфликт, и че доброто никога не тържествува над злото. Персийската религия на зороастризма е поддържала такъв възглед в продължение на 2500 години. Невероятно популярния филм “Звездни войни” беше основан на този мироглед: “тъмната” страна на “силата” срещу нейната “светла” страна. В съвременните версии на този древен дуализъм “силата” обикновено се смята за безличностна сама по себе си: индивидите персонализират или тъмната страна, или светлата, като се “включват” в нейната власт.

Има милиони християни, които са възприели много песимистична версия на този дуализъм, макар и не в безличностна форма. Божието царство воюва срещу царството на Сатана и Божието губи. Историята няма да се подобрява. Всъщност, нещата външно ще се влошават. Злото видимо ще изтика доброто в периферията. Църквата е като отряд войници, които са обкръжени от голяма армия индианци. “Ние не можем да спечелим, момчета, така че дръжте форта, докато Исус и ангелите дойдат, за да ни избавят!”

Това не прилича на Авраам, Мойсей, Исус Навиев, Гедеон и Давид, нали? Християните четат на своите деца любимата за децата история, Давид и Голиат, но в техния собствен живот милиони християнски родители наистина смятат, че Голиатите на този свят са непобедимите земни победители. Християните не са си приготвили дори и един камък.

Допреди съвсем скоро време.

Заключение

Ние не трябва да подхождаме към Стария Завет с чувство на страх и неприязън. Старият Завет ни дава видението за победа и средството за господство, а именно, Божиите закони. Тези закони не са заплаха за нас като християни; те са основата на нашите усилия да преустроим обществото.

Християните не са искали да мислят за Божия закон. Той им припомня за техния грях на безотговорност. Той също им припомня за техния грях на небрежност. Те са се отказали да налагат претенците на Исус Христос във всяка област от живота. Те са се отказали да отправят предизвикателство към греховете на тази епоха. Те са отказали да кажат на света, че Бог действително има конкретни отговори за всяка област на живота, включително икономиката и политиката. Християните са предпочели да утешават себе си, като са седнали в своите люлеещи се столове в сянката на историята, люлеейки се напред-назад, и повтаряйки непрекъснато: “Аз не съм теократ. Аз не съм теократ.”

Значението на този израз е просто: Бог не управлява, така че и аз няма да управлявам.

Но какво ако Бог управлява? Какво ако ни е дал непроменимите закони, по които очаква Неговият народ да управлява? Какво ако ни е дал средството за господство, а ние сме го оставили на дъжда да ръждяса? Тогава какво ще направи Той с нашето поколение?

Точно каквото направи с Мойсеевото поколение: ще ги остави да измрат в пустинята.



[1] Richard Baxter, A Christian Directory: Or, A Summ of Practical Theologie, and Cases of Conscience (London: Robert White for Nevil Simmons, [1673] 1678), unnumbered pages, in Advertisements.

[2] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), Appendix A: “The Reconstruction of Egypt Chronology.”

[3] В последните години това започна да се променя до известна степен. Мистериозните лабиринти на многото съперничещи си текстови реконструкции доведоха до такива сложни преплитания, че учените предпочитат да избягват опита да ги развържат. Така учените са сериозно изкушени да правят това, което едно време се считаше за акт на вяра: да тълкуват текста като едно цяло, когато търсят смисъла му.

[4] Виж Приложение Б: “Кодексът на Маймонид: Библейски ли е той?”

[5] George Horowitz, The Spirit of Jewish Law (New York: Central Book Co., 1963), pp. 92-93.

[6] Ibid., p. 93.

[7] Idem.

[8] Мъри Ротбард, юдеин, агностик и защитник на икономиката на свободния пазар, веднъж отбеляза, че “съдбата на Западната Цивилизация ще се определи от това, дали нашите евреи ще бият техните евреи.” Предполага се, че е имал предвид Лудвиг фон Мизес, Ф. А. Хайек и Милтън Фридман (в трудовете му против регулирането) срещу Карл Маркс, Пол Самуелсън, Лорънс Клайн и т.н.

[9] Двете заглавия, които могат да се предложат като пример за такава наука, са от твърде скоро: Aaron Levine, Free Enterprise and Jewish Law (New York: Ktav Publishing House, Yeshiva University Press, 1980); Meir Tamari, “With All Your Possessions”: Jewish Ethics and Economic Life New York: Free Press, 1987). Нито едното от двете изследвания не е особено теоретично или подробно в своите практически приложения. Те са по-скоро като уводни изследвания на няколко теми в Талмуда, свързани с икономиката.

[10] Виж Muhammed Nejatullah Siddiqi, Muslim Economic Thinking: A Survey of Contemporary Literature (Leicester, England: Islamic Foundation, 1981); Muhammed Akram Khan, Islamic Economics: Annotated Sources in English and Urdu (Leicester, England: Islamic Foundation, 1983). Кратък списък на примерите за такава литература на английски език включва следното: Ibnul Hasan (ed.), In Search of an Islamic Economic Model (London: New Century Publishers, 1983); Afzal-Ur-Rahman, Economic Doctrines of Islam, 4 vols. (Lahore, Pakistan: Islamic Publications Limited, 1974-82); Muazzam Ali (ed.), Islamic Banks and Strategies of Economic Cooperation (London: New Century Publications, 1982); Mohammed Muslehuddin, Insurance and Islamic Law (Lahore, Pakistan: Islamic Publications, 1969); Muslehuddin, Economics and Islam (Lahore, Pakistan: Islamic Publications, 1974); Alhaj A. D. Ajijola, The Islamic Concept of Social Justice (Lahore, Pakistan: Islamic Publications, 1977); Muhammed Nejatullah Siddiqi, Banking Without Interest (Leicester, England: Islamic Foundation, 1983); Siddiqi, Issues in Islamic Banking: Selected Papers (Leicester, England: Islamic Foundation, 1983); Siddiqi, Partnership and Profit-Sharing in Islamic Law (Leicester, England: Islamic Foundation, 1985); M. Umer Chapra, Towards a Just Monetary System (Leicester, England: Islamic Foundation, 1985); Waqar Masood Khan, Towards an Interest-Free Islamic Economic System (Leicester, England: Islamic Foundation, 1985); Raquibuz M. Zaman, Elimination of Interest from the Banking System of Pakistan (Karachi: State Bank of Pakistan, 1985). Не вярвам, че книгата Shaikh Mahmud Ahmad, Economics of Islam (Lakore, Pakistan, Ashraf Press, 1947) е представителна за съвременната ислямска икономическа мисъл като цяло; книгата е социалистическа полемика в името на Исляма.

[11] Кирцнер не е изявена академична фигура, но той е единствният икономист от “Австрийската школа”, който има репутация сред академичните икономисти. Двойната умелост на Кирцнер в Талмуда и трудовете на Лудвиг фон Мизес не се вижда в неговите трудове; двете области се пазят от Кирцнер в херметично затворени отделни академични съдове. Малко професионални икономисти знаят, че той е познат като равин в ортодоксалните юдейски кръгове. Виж Aaron Levine, Free Enterprise and Jewish Law, p. xi.

[12] Z. H. Chajes, The Student’s Guide Through the Talmud (London: East and West Library, 1952), p. 4. Караитите са били секта в юдаизма, основана през 767 от Хр. От юдеи във Вавилон. Те не са приемали Талмуда и представата, че устното предание води началото си от Мойсей.

[13] I. Grunfeld, “Samson Raphael Hirsch—The Man and His Missions”, in Judaism Eternal: Selected Essays from the Writings of Samson Raphael Hirsch (London: Soncino Press, 1956), p. xlvii.

[14] Robert Goldenberg, “Law and Spirit in Talmudic Religion”, in Arthur Green (ed.), Jewish Spirituality: From the Bible Through the Middle Ages (New York: Crossroad, 1986), p. 232.

[15] Angelo Codevilla, While Others Build: The Commonsense Approach to the Strategic Defense Initiative (New York: Free Press, 1988); Quentin Crommelin, Jr., and David S. Sullivan, Soviet Military Supremacy (Washington, D. C.: Citizens Foundation, 1985).

[16] Joseph D. Douglas and Neil C. Livingstone, America the Vulnerable: The Threat of Chemical and Biological Warfare (Lexington, Massachusetts: Lexington books, 1987).

[17] Harold J. Berman, Law and Revolution: The Formation of the Western Legal Tradition (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1983), p. 20.

[18] Ibid. , pp. 33-41.

[19] Ръшдуни пише: “Дарвинизмът унищожи тази вяра в бъдещето. Сега природният процес бива изобразен не като съвършено действие на закона, но като сляпа, неосъзната енергия, работеща разточително за собственото си изявяване. В борбата за оцеляване най-пригодените оцеляват заради своята адаптация, не заради естествения закон. Природата произвежда много “грешки”, които не успяват да оцелеят и стават изчезнали видове и вкаменелости. Вселената отива към пълно изстиване, като енергията и непрекъснато се стопява.” Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Nutley, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1969), p. 7.

[20] Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985).

[21] Raymond O. Zorn, Church and Kingdom (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1962), p. 1. Зорн, амилениалист, набляга на царството като царуването на Бога, а не като сферата или обсега на Неговото управление (p. 1). Отговорът на Грег Бансен на този тип аргументи е точен: смешно е да се говори за царуването на цар, чието царство има малко или никакви исторически проявления, които да са толкова цялостни по мащаб, колкото и неговото самопровъзгласено върховенство. Такова ограничено определение на Божието царство и царуване и всъщност отричане на Божието царство. Bahnsen, “The World and the Kingdom of God” (1981), reprinted as Appendix D in Gary DeMar and Peter J. Leithart, The Reduction of Christianity: A Biblical Response to Dave Hunt (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1988).

[22] Читателят не трябва да тълкува неправилно това, което казвам. Аз не казвам, че Божието царство е главната тема в Библията или в Исусовото послание. Неговата главна тема е същата като главната тема на цялата Библия: Божията Слава. Аз съм съгласен с изявлението на Геерхардус Вос: “Макар че признаваме по този начин, че Божието царство е важно в Господнето учение както никой друг предмет, ние не трябва да отиваме в крайността, в която някои писатели са изпаднали, да считаме, че това е единствената тема, по която Исус всъщност е поучавал, което би означавало, че всички други теми, с които се е занимавал в своите беседи, са били за Него нищо повече от допълнения или разклонения на тази единствена велика истина. . . . Спасението, с всичко, което то съдържа, произтича от, и служи на Божията Слава. . . .” Geerhardus Vos, The Teaching of Jesus Concerning the Kingdom and the Church (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1958), p. 11. Аз само казвам, че по своята същност Божието царство обхваща цялото общество. Всъщност, аз съм убеден, че най-доброто библейско определение на “царство” е цивилизация. Божието царство е Божията цивилизация – вътрешно, външно, небесно, земно, исторически и във вечността.

[23] Grunfeld, “Samson Raphael Hirsch—the Man and His Mission”, Judaism Eternal, I, p. xiv. Очевидно аз не съм съгласен със следващото изречение на Грунфелд: “Това схващане е приложимо, разбира се, само когато има Еврейска Държава или поне автономно Еврейско Общество, което може да бъде изцяло управлявано от Тора.” Това изречение дава доказателство за точността на анализа на Вос за юдаисткото учение за Небесното царство: “Ударението е поставено върху това, какво очакваната държава би донесла за Израил в национален и времеви смисъл. Затова се предпочита то да се приема като царството на Израил над другите народи.” Vos, Kingdom and the Church, p. 19.

[24] R. J. Rushdoony, Foreword, in Zorn, Church and Kingdom, pp. xix-xx.

[25] Cornelius Van Til, Christian Theistic Ethics, vol. III of In Defense of Biblical Christianity (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, [1958] 1980), p. 122.

[26] Gary North, “Comprehensive Redemption: A Theology for Social Action,” in North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), Appendix C.

[27] Vos, kingdom and the Church, pp. 102-3.

[28] J. A. De Jong, As the Waters Cover the Sea: Millenial Expectations in the Rise of Anglo-American Missions, 1640-1810 (Kampen, Netherlands: J. H. Kok, 1970).

[29] Tape One, Dominion: A Dangerous New Theology, in Dominion: The Word and the New World Order, a 3-tape set distributed by the Omega-Latter, Ontario, Canada, 1987.

[30] Howard J. Vogel, “A Survey and Comentary on the New Literature in Law and Religion”, Journal of Law and Religion, I (1983), p. 151.

[31] Arthur Robinson and Gary North, Fighting Chance: Ten Feet to Survival (Ft. Worth, Texas: American Bureau on Economic Research, 1986).

[32] Robert A. Nisbet, History of the Idea of Progress (New York: Basic books, 1980), p. 355-56.

[33] Nisbet, “The Year 2000 And All That”, Commentary (June 1968).

[34] Nisbet, History, p. 356.

[35] Edward McGlynn Gaffney, Jr., “Of Covenants Ancient and New: The Influence of Secular Law on Biblical Religion”, Journal of Law and Religion, II (1984), pp. 117-18.

[36] Joseph Blenkinsopp, “Biblical Law and Hermeneutics: A Reply to Professor Gaffney”, ibid., IV (1986), p. 98.

[37] R. J. Rushdoony, Politics of Guilt and Pity (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 9.

[38] Ed Dobson and Ed Hindson, “Apocalypse Now?”, Policy Review (Fall 1986), p. 20.

[39] Hans Jochen Boecker, Law and the Administration of Justice in the Old Testament and Ancient East, translated by Jeremy Moiser (Minneapolis, Minnesota: Augsburg, [1976] 1980), p. 40.

[40] Idem.

[41] Публичното убиване с камъни би позволило на осъдения да срещне лице в лице свидетелите и своите екзекутори. Идеята за скрита екзекуция, където осъденият не може да има последна дума към онези, които са го осъдили, е всички друго, но не и либерална. Дълго време на Запад се е считало за основна законова привилегия на осъдения да има тази последна възможност да каже какво мисли. Свидетелство за нетолерантността на “либералните” френски революционери е било тяхното нежелание да позволят на крал Луи XVI да говори на тълпата при своята екзекуция. Съдиите заповядали на барабанчиците да започнат да бият в момента, в който той започнал да говори, което те и направили. Leo Gershoy, The French Revolution and Napoleon (New York: Appleton-Century-Crofts, 1933), p. 238.

[42] Докато преди хората са били бичувани публично или слагани в дървени окови за няколко дена, ние сега ги слагаме в скрити затвори, които са пълни с професионална престъпна класа (както и с носещи СПИН хомосексуални изнасилвачи). Тази безличностност на наказанието се съпътствува от постепенна бюрократизация и институционализация на наказателната система. Пазачите в затворите стават безличностни и бездушни като своите затворници. Буковски пише за съветските затвори: “Няма реална разлика между престъпниците и техните пазачи. Освен в униформите. Едни и същи са жаргонът, навиците, схващанията, психологията. Това е един и същ престъпен свят, свързан с неразрушима верига.” Vladimir Bukovsky, To Build a Castle – My Life as a Dissenter (New York: Viking, 1978), p. 334.

[43] Например Lois G. Forer, Criminals and Victims: A trial Judge Reflects on Crime and Punishment (New York: Norton, 1980).

[44] Пат Робъртсън, с оттеглянето си от служение и от своето телевизионно шоу “Клуб 700” в стремежа си към президентския пост в началото на 1988, неизбежно замени служението си на религиозен коментатор за това на политически активист. След поражението си в първичните избори в Републиканската партия, той се върна в телевизията и все още има голяма аудитория, макар и по-малка, отколкото когато напусна. Неговата ръководна роля вероятно се възприема дори от най-вдъхновените му последователи като различна от това, което беше, преди да навлезе в политиката.

[45] James Dobson, “Dialogue on Abortion”, in Dobson and Gary Bergel, The Decision of Life (Arcadia, California: Focus on the Family, 1986), p. 14.

[46] The Age of Reason, Pt. I; cited by David Brion Davis, The Problem of Slavery in the Age of Revolution, 1770-1823 (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1975), p. 525.

[47] Rodney Clapp, “Democracy as Heresy”, Christianity Today (Feb. 20, 1987), p. 23.

[48] Robert Davison, “Some Aspects of the Old Testament Contribution to the Pattern of Christian Ethics,” Scottish Journal of Theology, 12 (1959), p. 374; cited by Walter Kaiser, Toward Old Testament Ethics (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1983), p. 23.

[49] John Murray, Principles of Conduct (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1957), Appendix B. Католическият теолог Анджело Тосато се съгласява с него: Angelo Tosato, “The Law of Leviticus 18:18: A Reexamination”, Catholic Biblical Quarterly, Vol. 46 (1984), pp. 199-214. Те не биват следвани в този си възглед от повечето протестантски коментатори, нито от Нахманид, който казва, че стихът важи само за сестрата на съпругата: Rabbi Moshe ben Nachman [Ramban], Commentary on the Torah: Leviticus (New York: Shilo, [1267?] 1973), p. 255.

[50] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 4.

[51] Gary DeMar, Ruler of the Nations: The Biblical Blueprints for Government (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 3.

[52] Ibid. , ch. 4.

[53] Изключения от това правило са класическите либерали и икономистите на свободния пазар като Ф. А. Хайек и Милтън Фридман, традиционните консерватори като Ръсел Кърк и Уилиам Ф. Бъкли, неоконсерваторите като Ървинг Кристол и отявлените анархисти като Мъри Н. Ротбард.

[54] R. J. Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1971] 1978), chaps. 2-5, 8, 9, 11.

[55] Gary North, Marx’s Religion of Revolution: Regeneration Through Chaos (rev. ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989).

[56] George Grant, The Changing of the Guard: The Biblical Blueprint for Politics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[57] Ronald A. Wells, “Schaeffer on America”, in Ronald W. Ruegsegger (ed.), Reflections on Francis Schaeffer (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1986), p. 237.

[58] Robert L. Thoburn, The Children Trap: Biblical Blueprints for Education (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986).

[59] Gary North, Healer of the Nations: Biblical Blueprints for International Relations (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), p.61.

[60] DeMar, Ruler of the Nations, ch. 2.

[61] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1985); Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, Texas: Geneva Divinity School Press, [1954] 1981); R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1971] 1978).

[62] Дейв Хънт пише: “По време на Неговото хилядагодишно царуване Христос видимо ще управлява света в съвършена праведност от Ерусалим и ще наложи мир на всички народи. Сатана ще бъде заключен, лишен от силата да изкушава. Справедливостта ще бъде налагана мигновено.” Hunt, Beyond Seduction: A Return to Biblical Christianity (Eugene, Oregon: Harvest House, 1987), p. 250. Ако Сатана не може да изкушава човечеството, тогава всяко зло, което изисква Христовата справедливост, трябва да бъде човешко зло. В записано на касета интервю с Питър Лалонд, направено в началото на 1987, Хънт казва: “Самият Христос е физически тук. И Той ни пази нас, които сме изкупени в нашите възкресенски тела, така че никой да не може да ни убие. А ние Му помагаме да поддържа реда. Той принуждава този свят да се държи добре и дава възстановяване на Едемското състояние, така че пустинята разцъфва като роза и лъвът лежи с агнето, и вие имате отново рай на земята, като Самият Христос го поддържа и, дори по-добре от Едемската градина, Сатана е заключен за хиляда години.” Dominion and the Cross, Tape One of Dominion: The Word and the New World Order, op. cit., 1987.

Трябва да се изясни, че аргументът на Хънт, че възкресените светии ще се завърнат да управляват с Исус по време на земния милениум, дълго време е бил отхвърлян от диспенсационалистичните теолози в Даласката Теологична Семинария. Възкресените светии ще обитават място, наречено небесния Ерусалим, твърди Дж. Дуайт Пентекост: “The Relation between Living and Resurrected Saints in The Millenium”, Bibliotheca Sacra, vol. 117 (October 1960), pp. 335-37. Виж също John F. Walvoord, The Rapture Question (rev. ed.; Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1979), pp. 86-87.

[63] Доста странно, Хънт също отрича, че може въобще да има земно царство, дори в диспенсационалистичния милениум. Той казва в това записано на касета интервю: “Какво става в края на времето, когато Сатана бива освободен? Той заблуждава народи, многобройни като морския пясък – множество. Те събират войските си идват срещу Христос в Ерусалим. И, разбира се, това е моментът, когато те трябва да окончателно да бъдат изгонени от Божието присъствие завинаги. Аз вярвам, че това е окончателното доказателство за непоправимата природа на човешкото сърце. Така че, дори и Христос не може да накара човечеството да се държи правилно. Той не може да установи това царство чрез законодателство или чрез политически, военни или насилствени средства.” Ibid., Tape Two.

[64] “Всъщност, господството – поемането на господството и установяването на царството за Христа – е невъзможност, дори за Бога. Милениалното царуване на Христа, без въобще да е царство, е всъщност окончателното доказателство за непоправимата природа на човешкото сърце, защото Самият Христос не може да направи хората да бъдат това, което тези хора казват, че ще бъдат – последователи на Ню Ейдж или Изявени Синове.” (Словесното ударение е в първоначалното интервю.) Dominion, Tape Two.

[65] E. C. Wines, The Hebrew Republic (Rt. 1, Box 65-2, Wrightstown, New Jersey: American Presbyterian Press, 1980). Това е преиздаване на една книга от края на деветнадесети век, Commentary on the Laws of the Ancient Hebrews, Book II.

[66] Kenneth Scott Latourette, A History of Christianity (New York: Harper & Row, 1953), pp. 228, 229.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов