5

СЛУГУВАНЕ, ЗАКРИЛА И БРАК

Ако купиш роб евреин, шест години ще работи, а в седмата ще излезе свободен, без откуп. Ако е дошъл сам, сам да си излезе; ако е имал жена, то и жена му да излезе с него. Ако господарят му му е дал жена, и тя му е родила синове или дъщери, то жената и децата й ще бъдат на господаря му, а той ще излезе сам. (Изх. 21:2-4).

Разумно решение е да започнем каквото и да е разглеждане на казусните закони на Изход като подчертаем, че тези закони най-добре се разбират теоцентрично. Взаимоотношението с човека е фокусът на много от тези казусни закони, особени тези, които включват робството и брака. Основната тема на този пасаж в Изход е закрила чрез заветно подчинение.[1] Подчинена тема, тясно свързана с първата, е правото на изкупление (откупване). Това са фундаментални теми в книгата Изход конкретно и в Библията въобще. Бог освобождава Своята невяста от робство в дома на чужд господар, който я е държал в незаконно робство – робство без право на изкупление.

Фараоните от Мойсеевия период са се опитали да направят същото, както и Фараонът от дните на Аврам. Както Яков, и Аврам пътува до Египет по време на глад (Бит. 12:10). Както Аврам очакваше, Фараонът взе Аврамовата невяста, Сарая, и я заведе в дома си (12:15). Тогава Бог изпрати язви срещу дома на Фараона (12:17). Фараонът от детството на Мойсей поиска от еврейските възрастни жени да убиват всички новородени от мъжки пол, а да оставят децата от женски пол живи (Изх. 1:16). Очевидно е какво възнамеряваше той: пленяването на Божията невяста.

Изход 21:2-4 представлява казусен закон, който управлява браковете на договорни слуги. Бог току-що беше освободил един робски народ от робството. Той ги избави от видимата тирания на Египет и ги приготвяше за дългосрочно служение към Него в обещаната земя. Не слугуването беше това, което беше премахнато; нов Господар се появи на историческата сцена. Бог ги освободи от Фараоновия дом като цели семейства; сега Бог ги довеждаше в Своя дом като Свои слуги. Той правеше от Израел Своя невяста.

Максималният законов период за най-тежката форма на некриминално договорно слугуване в Израел беше малко повече от шест години. Това беше форма на слугуване, при която господарят имаше правото на телесни наказания и форма, при която слугата трябваше да бъде осигурен с капитал при освобождаването си. По време на седмата година, наричана понякога съботна година от библейските коментатори, тези слуги биваха освобождавани в Израел и едновременно с това всички безлихвени дългове биваха анулирани (Вт. 15). Беше забележително, че годината на освобождението беше също година, в която законът биваше четен пред събрания народ на празника на шатрите (Вт. 31:10-13). Божият закон трябваше да бъде разбиран като средство за свобода за онези, които му се покоряват.[2]

В националната седма година тези пълноценни слуги са били освобождавани.[3] Защо е било това задължително ограничение? Вероятно защото тази съботна седмица от години сочеше назад към символичната работна седмица, която Бог наложи на човека заради неговия грях. На Адам първоначално му беше дадена работна седмица едно-шест, като първият ден беше ден беше ден за почивка. Той съгреши, търсейки автономия, и тогава беше проклет от Бога с работна седмица шест-едно: шест дена работа, с обещание за освобождение и почивка едва на края.[4] Тази нова седмична структура беше проклятие върху човека, макар и проклятие с благодатта на съботното освобождение, обещана накрая на седмичния период на слугуване. Така положението на човека като длъжник към Бога се изявява в системата на съботната година за дълга и робството. Бог предлага на нарушаващия завета човек средство да избегне дълга си: верен труд като роб за определен период.

Брак и слугуване

Стих трети е ясен: жененият мъж, който влезе в договорно слугуване (вероятно заради дълг)[5], взема жена си със себе си. Следователно тя напуска с него, когато той си заминава. Стих четвърти е трудната част за моралистите: ако му е била дадена жена по време на периода на слугуване, тя и нейните деца трябва да останат с господаря, когато съпругът напусне.

Ключовият въпрос, който трябва да си зададем, е следният: Откъде договорният слуга е получил своята съпруга, ако е била доведена в дома на неговия господар? Отговорът е съществен за разбирането на този пасаж: от нейния баща. Той е трябвало да плати цена за невястата на нейния баща, показвайки по този начин своята икономическа производителност или поне своето положение като човек, притежаващ наследен капитал.[6] Плащането от младоженеца на изискваната цена на невястата е ключът за разбиране на този казусен закон.[7]

Да дадеш съпруга

Яков искаше да се ожени за Рахил. Той нямаше видим, прехвърляем капитал, защото беше беглец, макар че беше получил благословението на Исак. Без осигурено наследство той трябваше да плати на Лаван цена на невястата. Тази цена за невястата беше седем години труд: “И тъй, Яков работи за Рахил седем години” (Бит. 29:20). Неговите думи са забележителни: “Дай си ми жената, защото се изпълни срока ми” (Бит. 29:21). Дай си ми жената, настоя той. Бащата трябваше да даде своята дъщеря на младоженеца, след като той е изпълнил условията на цената за невястата. Сега Рахил принадлежеше на Яков. Той беше платил цената. [8]

Изход 21:4 твърди: “Ако господарят му му е дал жена, и тя му е подила синове или дъщери, то жената и децата й ще бъдат на господаря му, а той ще излезе сам.” Езикът е същият, както и този на Яков към Лаван: той му я беше дал. Това повдига втория съществен въпрос: Откъде господарят взе жена за своя слуга, за да може да му я даде като съпруга? Тя или е била слугиня, вече притежавана от господаря, или е била закупена от господаря за слугата. Може би е била слугиня в друго семейство. Може да е била дъщеря на свободен човек. Важното е, че господарят сега законно има контрол над нея като законен баща. Затова той може да я даде на своя слуга.

Ако е била дъщеря на свободен човек, тогава господарят трябва да е платил цена за невяста на нейния баща. Това е уверило бащата, че човекът, който поема законовата власт над неговата дъщеря, е способен финансово. На бащата е дадено икономическо доказателство, че исканото прехвърляне на власт над неговата дъщеря на друг човек не е създавало опасност за нейното икономическо бъдеще. Цената за невястата е служела като доказателство за способността на нейния бъдещ съпруг да я издържа; като по-слаб съсъд, тя е имала законно право на такава издръжка.

Ако господарят е платил цената за невястата и баща й му е прехвърлил правото да я дава за съпруга, тогава господарят е ставал неин нов баща, в заветен смисъл. Той би станал законово отговорен за нея, докато тя се омъжи за правно независим човек. Господарят е имал законовото право да я даде за жена на слуга в неговия дом, но само защото тя би останала в неговия дом. Той не е можел законово да прехвърли на слугата икономическото задължение да я издържа, защото слугата не е заветно свободен човек, нито икономически, нито законово. Тъй като слугата не притежава капитал, господарят остава неин баща заветно до момента, в който слугата я закупи от него, тоест, докато плати на господаря цената за невястата, дължима на бащата.

Този закон е осигурявал допълнителна увереност за физическия баща на жената за доживотната икономическа закрила, дължима към неговата дъщеря. Господарят не е имал законовата власт да прехвърли тази икономическа отговорност към бившия договорен слуга, докато той не е доказал, че е способен да плати същата цена за невястата, която първоначално е била дължима към бащата. Ако този закон не е съществувал или ако не е бил налаган от гражданския закон, тогава не би имало гаранция за физическия баща на жената, че господарят не би решил по-късно да избяга от своите икономически задължения към жената, като прехвърли тази отговорност към бивш договорен слуга, който още не е показал своите икономически способности. Законовото изискване освободеният слуга да плати на господаря цената за невястата, преди неговата съпруга да може да напусне дома на господаря, е било сигурност за естествения баща за нейната непрекъсната закрила.

Съвременият свят претендира, че може някак си да пренебрегне икономическите страни на брака. Хората приемат, че древният свят е бил първобитен[9] и затова вниманието, отдадено от древните законови кодекси на такива неща като зестри и плащания за цена за невяста, е доказателство за тази първобитност.[10] Но именно съвременният свят е първобитен, защото е изоставил заветния възглед за брака и го е заменил с лесно нарушими взаимни договори, където бащите не са отговорни да изследват икономическите способности на възможните зетьове, а съпругите имат малка законова закрила от съдилищата, ако съпрузите решат да нарушат своите брачни договори.[11] Жените са станали икономическите жертви на развода.[12]

Семейството като основна агенция за закрила

Бракът не е беззаконен. Той е заветна институция.[13] Той е главното учебно заведение за следващото поколение. Той е главната институция за благосъстояние: грижа за младите, грижа за възрастните и образование. Той е главната агенция за икономическо наследство. Следователно семейството е е главната институционална наредба за изпълнение на условията на завета за господството (Бит. 1:26-28). Бог зачита тази жизнено важна функция на семейството за господство, като налага ограничения върху нея. От слугата се очаква да отложи брака, докато стане независим. По-късно, като съпруг в положение на власт, той може да упражнява господство под Бога като глава на своето семейство. Моделът тук е Яков (Бит. 29:20).

И бракът, и трудът е нормално да бъдат част от завета на господството между Бога и човека. Тъй като господството на слугата върху възложената му част от земята не е независимо от властта на неговия господар, неговата власт над съпругата му, взета по време на неговия срок на слугуване, е също под властта на неговия господар. Има човешки посредник между Бога и слугата: господарят. Следователно господарят, а не слугата, е този, който е пряко отговорен пред Бога за общата грижа за съпругата на слугата. Слугата получава заповеди от господаря.[14]

Защитата на слугата идва от господаря. Капиталът на негово разположение идва от господаря. Той получава заповеди пряко от господаря си или от представител на господаря. Ако той самият е ръководител, той издава заповеди само като представител на своя господар, тъй като действува като ръководител под общото върховенство на господаря. Господарят е върховен пред Бога за всяко възлагане на власт към слуга, така че положението на господаря като посредник не се анулира просто защото възлага ограничена власт на слугата.

Този закон изясняваше на всяка жена, която се женеше за еврейски договорен слуга, че върховната човешка власт над нея, а следователно и неин законов закрилник, не е нейният съпруг, а господарят на нейния съпруг. Тя изпълняваше условията на завета на господството като съпруга в семейство, но главата на нейното семейство беше господарят на нейния съпруг. Следователно нейният съпруг беше само представител на главата на нейното семейство. В този случай брачният завет биваше четворен: 1) Бог, 2) господарят на дома, 3) договорният слуга и 4) съпругата на слугата. Тъй като закрилата на съпругата и децата беше в крайна сметка законова отговорност на господаря, съпругата на слугата и децата оставаха с господаря, когато съпругът, вече освободен, си заминаваше.

Съществуването на такъв закон относно семействата на слугите свидетелствува за важността на закрилата на съпругата. Икономическата закрила е една от причините жената да се омъжва. Ако източникът на нейната финансова закрила бъде разделен, тя е изправена пред двойна преданост. Възниква проблемът за слугуването на двама господари. Кой мъж притежава власт над нея? Ако господарят заповядва на нейния съпруг, тогава нейните заветни задължения към двамата мъже остават неясни. Този закон принуждава жената да осъзнае своето неясно положение като някой, който дължи преданост към двама мъже в един и същи дом. Това е много труден роднински проблем. Заветният тъст действително притежава труда на своя заветен зет за няколко години и буквално притежава своята заветна дъщеря, докато слугата стане свободен и в последствие му представи цената за невястата.

Този закон също принуждава и слугата, и неговата бъдеща съпруга да отчетат внимателно разходите, рисковете и отговорностите на брака. Нуждата на съпруга от пари, за да плати нейната цена, ще остане проблем за тях дълго след като той е спечелил свободата си. Тя може да остане с временен съпруг, ако той реши да приеме своята независимост и да я изостави. В този случай тя ще остане подчинена ден за ден на своя господар, освен ако съпругът й не се върне, или да откупи свободата й, или да стане постоянен слуга. Не трябва лекомислено да се влиза в брак с мъж, който се намира в робство. Като иска от нея да се омъжи за него, слугата иска от нея тя да се подчини на заветната власт на неговия господар. Слуга, който се ожени за жена, всъщност действува като пълномощник на своя господар. Законът свидетелствува за нейното положение на слугуване като съпруга на слуга. Тя може никога повече да не може да се освободи от това робство. Можем да допуснем, че единствената жена, готова да приеме такова робство, би била домашна слугиня или дъщеря от бедно семейство (сравни Изх. 21:9).

Подобно, слугата трябва да отчете потенциалните разходи по брака по време на своя период на робство. Може да не успее да си позволи да откупи нея и децата. В този случай той ще срещне или живот на слугуване, или живот без семейството си. Един ориентиран към бъдещето човек вероятно би предпочел да изчака няколко години, изработвайки своя срок на служение, преди да доведе жена в заветно слугуване под неговия господар. Забавяйки брака, след това той може да осигури свобода за своето бъдещо семейство. Дали свободата си заслужава забавянето? Това е въпросът пред слугата, който мисли за брак. Това е също въпросът пред неговата бъдеща невяста.

Седемгодишното слугуване на Яков за съпруга трябваше да стане преди брака. Подобно, еврейският слуга, ако влизаше в робство като несемеен, би трябвало да остане несемеен по време на своя срок на слугуване. Той е под управлението на друг човек и следователно е по-малко способен да изпълнява условията на завета за господството по своя собствена инициатива.

Какво става с децата на договорния слуга? Законът не позволяваше пребъдващи в закона евреи да станат недоброволни доживотни слуги на други евреи. Евреинът можеше да служи на друг евреин или на пребиваващ в Израел чужденец до 49 години и би могъл да стане член на семейството чрез ритуала на пробиване на ухото, но нищо не се казва за децата на слугата. Няма нужда да се казва нещо; решението да стане слуга или дори принудителното слугуване за връщане на дълг или плащане на реституция не обвързват децата на човека след деня на тяхната зрялост, защото не е позволено да бъдат заробвани без тяхно съгласие. Следователно трябва да е ясно, че децата на освободения слуга, при брак за дъщерите или достигане на 20-годишна възраст за синовете (Изх. 30:14), трябва да бъдат освободени. Подразбира се, че неомъжена дъщеря, която достигне 20-годишна възраст, би трябвало да се върне в дома на баща си или на най-големия си брат, освен ако и тя не избере да стане доживотна слугиня в къщата на господаря. Пълнолетните деца вече не се нуждаят от законовата закрила на господаря.

Съпругата, вече омъжила се при условията на положение на слуга на нейния съпруг, всъщносте вече е станала доброволен доживотен слуга на господаря, освен ако нейният съпруг дойде и я откупи. Тя или служи на своя съпруг, или на бившия господар на своя съпруг, който остава неин заветен баща докато се плати цената за невястата.

Възниква въпросът, дали господарят притежава нейната бъдеща производителност или тя принадлежи на нейния съпруг? Маймонид пише: “Макар че господарят трябва да издържа съпругата и децата на своя слуга, той няма право на собственост върху продукцията от нейната работа. Продукцията на работата на съпругата и нещата, които тя намери, принадлежат на нейния съпруг.”[15] Тогава какъв би бил икономическият стимул на господаря да даде съпругата на слугата? Той не избягва законовите и икономическите отговорности да я издържа, но въпреки това губи нейната производителност, която се прехвърля към слугата. Само ако господарят би могъл да избегне разходите по нейната издръжка, би имало смисъл от такава сделка. Но цялото обосноваване на този закон за съпругите на слугите е, че именно положението на господаря като източник на нейната закрила прави задължително тя и децата да останат с него при напускането на съпруга. Тъй като отговорностите, свързани с брака трябва да бъдат стимул за производителността на слугата, бракът беше също стимул към свободата. Така, обратно на Маймонид, трудно е да си представим, че Библията би създала икономическа пречка за господаря да даде съпруга на своя слуга. Той си запазваше дял от нейната производителност и производителността на всяко дете, родено от брака, докато слугата би могъл да си позволи да ги откупи.

Цената за свободата

Имаше два начина да бъде събрано отново разделеното семейство на еврейски слуга. Първо, слугата можеше доброволно да стане доживотен слуга. Знакът за неговото обвързване като осиновен домашен слуга беше прободеното ухо (Изх. 21:6). Това правно положение като осиновен син би действувало до юбилейната година, когато би се върнал като свободен човек да влезе в притежание на своето семейно наследство в земята (освен ако е наследил земя в наследството на осиновилия го баща).[16] Второ, той би могъл да излезе като свободен човек, връщайки се от време на време, за да посети жена си, до времето, когато спечели достатъчно средства, за да откупи жена си и децата си.

Разберете, обаче, че никой библейски текст не конкретизира изрично това право на откупване от съпруга, ако жената е притежавана от еврейски господар. Въпреки това, това законово право е неизбежен извод от Изход 21:7-8: “Ако някой продаде дъщеря си за робиня, тя няма да излезе така както излизат робите. Ако не бъде угодна на господаря си, който се е сгодил за нея, то нека я остави да бъде откупена; той не ще има власт да я продаде на чужденци, тъй като се е изневерил с нея.” Еврейската дъщеря можеше да бъде купувана и продавана както и еврейския слуга. Тя можеше да стане слугиня (Вт. 15:12). Тя можеше също да бъде закупена с цена за невяста, тоест да стане съпруга. Нейният баща не можеше законно да премахне даденото от Бога юридическо, заветно задължение на бащата; той можеше само законно да прехвърли това задължение на друг човек, който обещава да стане неин бъдещ съпруг или неин бъдещ свекър. Това прехвърляне на задължението беше законово възможно само защото бракът е юридически форма на осиновяване.[17]

Знаем, че това е така поради законите, които управляват клетвите. Жената можеш да даде клетва, но мъжът, глава на дома, баща или съпруг, трябваше да я потвърди в рамките на 24 часа, за да може тя да бъде юридически валидна пред Бога (Чис. 30:3-14). (Този закон се намира, съвсем на място, в книгата Числа, отговаряща на четвърта точка от завета: клетва/санкции.) Само вдовица можеше да даде сама за себе си юридически задължителна клетва (Чис. 30:9). Това показва, че жената, с изключение на вдовицата, винаги е под йерархичното управление на мъжа. Тя е под юридическата власт на мъжа: служението на главата на семейството. Това служение не може да бъде прехвърляно, освен чрез осиновяване или временно слугуване. (Дъщерята можеше да бъде използвана като обезпечение за благотворителен заем. Непълнолетен син също можеше да бъде обезпечение, поради което вдовицата се обърна към Елисей, когато заемодавецът заплашваше да направи синовете й слуги [4 Царе 4]. Елисей не каза, че заемодавецът е нарушил закона. Вместо това, като неин посреднически роднина изкупител [неин пастир], той направи чудо за тази жена: масло, което можеше да се продаде, за да се изкупи дълга.)

Херменевтиката на Даубе: От закона към теологията

Изявеният изследовател на Стария Завет Дейвид Даубе отива до там, че да твърди, че първоначалното право на самооткупване от еврейския слуга е било точно ограничено до случаите на собственост върху евреи от пребиваващи чужденци.[18] Даубе съзнателно предпочита да разсъждава от юридическото към теологичното,[19] но след това пропуска да се занимае с действителните юридически стандарти относно изкуплението. Ето защо трябва да разсъждаваме както теологично, така и юридически; иначе ще пропуснем важни страни както от теологичния, така и от юридическия характер на Божието откровение. Враждебността на Даубе към теологията е толкова голяма, че той дори твърди, че свещениците и пророците, които предполагаемо са писали Петокнижието през осми век сл Хр. (или по-късно), всъщност са вмъкнали и идеята, че Бог освобождава Своите хора от вината.[20] Той отново разсъждава от юридическото към теологичното: възглед, основан върху предварителното изключително юридическо схващане за Бога като освободител от физическо робство (изхода), което от своя страна е основано върху идеята за Неговото освобождаване на Неговия народ от дълговото слугуване и икономическото подтисничество.[21] Това, което той отказва да признае, е, че освобождението от дълга, икономическото подтисничество и робството е преди всичко останало Божие освобождение на Неговия народ от греха и идолопоклонството. Отново виждаме отказ да бъде признато съществуването на открито в Библията взаимоотношение между нарушаването на завета и Божиите негативни санкции в историята.

Обратно на Даубе, аз разсъждавам от теологичното към юридическото. Трябва да обясняваме библейските юридически текстове, като ги анализираме в светлината на завета. Заветната теология винаги управлява старозаветните закони. Законовото право на откупване от робство чрез предлагане на откупна цена се подразбира в цялата Библия заради знака за равенство в библейската религия между личната свобода, икономическия успех и етичното покорство към Бога. Библейската тема за национално и лично освобождение винаги е основана върху общата заповед за освобождаване от робството под греха. Фокусът на библейския закон е предимно етичен, а не предимно юридически, предимно икономически или предимно политически.

Заветните санкции

Ако един човек е икономически неспособен, очаква се неговата неспособност да го доведе до бедност. Това от своя страна обикновено го води в робство, където той може да научи библейския закон на свободата – покорство пред Бога – чрез покорство към заветно самодисциплиниран човек. Защо се предполага в Мойсеевия закон, че собственикът на слугата е заветно верен? Очевидно, той е имал достатъчно богатство, за да закупи слугата. Неморалните и неспособните хора не добиват и задържат контрола над богатствата в общност, управлявана по библейския закон (Вт. 28:15-68). Този казусен закон почива върху презумпцията за статистически осезаема връзка между спазването на завета и дългосрочния личен просперитет.

Тъй като етичното поведение най-добре се учи под спазващ завета еврейски господар, отколкото под нарушаващ завета пребиваващ в Израел чужденец, предпочитана форма на слугуване е евреин над евреин. Следователно, обратно на Даубе, законът за откупната цена трябва да е бил прилаган в случаи на слугуване в еврейски дом, а не само в случаите на собственост на пребиваващи чужденци. Когато неспособността на слугата бъде преодоляна, първо от господаря, а после и от него самия, той трябва да бъде освободен при плащане на откупната цена. От него се очаква да може да спечели откупната цена чрез вярно служение. Виждаме още веднъж връзката етика-капитал в действие. Библията препоръчва вярност, просперитет и правна свобода. Библията поучава, че личната отговорност пред Бога се насърчава от личното положение на човека като свободен. Ето защо Павел казва на християнските роби да приемат свободата, ако им бъде предложена (1 Кор. 7:21).

Ще бъдат ли заробвани данъкоплатците?

Има случаи, в които праведни хора изпадат в бедност или изпитания не по своя вина. За да им даде изходен път към печелившо служение като свободни от дълг производители, Бог прави достъпно за тях договорното слугуване. То е Божието средство за благодат към тях, средство за освобождаване от дълговото робство. Ясно е, че обществото като цяло не трябва да бъде натоварвано с допълнителни данъци, за да се грижи за такива хора. Въпреки факта, че те може да са в трудни времена не по своя вина, слугуването отново е нареденото от Библията решение за бедността. Приема се, че обществото като цяло не е в състояние да отдели юридически, за всеки отделен случай, праведните бедни от неправедните бедни. Затова едно и също решение на проблема е установено от библейския закон: договорното слугуване. От бедния се очаква да понесе неприятния товар да да стане слуга, като средство за неговото икономическо възстановяване. Данъкоплатците не трябва да стават негови слуги. Държавата на благосъстоянието не може да се появи там, където се зачитат библейските закони за слугуването.

Трябва също да се отбележи, че в съвременните общества, където тези закони не се зачитат, заробването на данъкоплатците под икономически неспособните е станало политическа норма. Дългът се счита за благословение, слугуването за проклятие, а кражбата чрез политическо гласуване за освобождение. Това, което държавата на благосъстоянието прави, е да постави законово невинните, икономически способните хора в робство към икономически неспособните. Това, че християнските гласоподаватели доброволно се поддават на принудата на изборната стаичка за грижа за техните родители (задължителни програми за издръжка на възрастните), да не говорим за не толкова близките им бедни, свидетелствува за почти универсалното разпространение на антиномизма в наши дни. И когато държавата на благосъстоянието банкрутира, няма да има нито един достатъчно богат да плати нейните огромни дългове. Нейните непроизводителни и икономически зависими кредитори ще се окажат в бедствие. Банкрутът не може да се избегне; той може само да се забави чрез прехвърлянето му на други. Сметките ще трябва да се платят.[22]

Просперитетът е и стандарт, и цел

Библейският икономически стандарт за праведен човек, както и за народ или други заветно обвързани групи, е просперитета. Така, човек, който е изпаднал в бедност, се нуждае от ръководство от някой, който е по-умел икономически. Предполага се, че има някакъв недостатък в характера или способностите на бедния, който се нуждае от поправен. (Физическа или друга катастрофа може също да бъде причина за бедността на човека, но предписанията на казусния закон не разграничават причините. Загрижеността на библейския закон е моралното възстановяване, което след това трябва да доведе до икономическо възстановяване или може би обратното. Библията приема двете форми на възстановяване за свързани.) Домашното слугуване е средство за неговото освобождаване от този недостатък на характера. То е първата стъпка на банкрутиралия човек към неговото икономическо освобождение. Случаят с осъден крадец, който бива продаден в робство, за да набави средствата за реституция към жертвите е дори по-очевиден пример за това да бъдеш роб на греха. Слугуването е средство за прогресивно освобождаване за него. Той вече е в робство към греха; слугуването в праведен дом е първата стъпка в неговото изкупване от робството.

Идеята за каква да е връзка в историята между заветната върност ъм Бога и личната свобода, личната отговорност и личния икономически успех, е неприемлива за съвременните политически либерали, включително и за огромното мнозинство от днешните, обучени в светски университети християнски обществени учени. Те несъзнателно разбират, че ако такова заветно отношение наистина съществува, то библейската религия прогласява идеята за свободно пазарно общество, в което индивидите трябва да бъдат законово и икономически отговорни за своите собствени грешки. Ако библейският завет наистина установява тази връзка, тогава всяко общество, което е вярно на условията на Божия завет, тоест библейския закон, в края на краищата ще стане капиталистическо. Има малко идеи, които са по-отвратителни за съвременния либерално ориентиран, хуманистично образован християнски обществен мислител. Книгата Второзаконие, особено глава 28, е великото възмущение, великата съблазън за християнските политически либерали.[23] От друга страна, враждебността на диспенсационалистичните фундаменталисти срещу идеята за продължаващата валидност на старозаветния закон прави напълно невъзможно за тях да представят конкретна библейско-екзегетична защита на свободната пазарна икономика, въпреки факта, че техните инстинкти са в общия случай политически консервативни.

Ако се отрече тази връзка между спазването на завета и видимия просперитет и на бедността не се гледа като статистически и заветно свързана с етичното непокорство и липсата на самодисциплина, тогава старозаветното робство няма етичен смисъл. Защо трябва човек да бъде поставян в правно робство просто защото “случайните” обстоятелства са го направили беден? Ако състоянието на бедност на хората не е по никакъв статистически приложим начин свързано с тяхното етично състояние и ако състоянието на просперитет на други хора не е по никакъв статистически приложим начин свързано с тяхното етично състояние, тогава договорното слугуване, да не говорим за робството с поколения, е етично чудовищно. Това е точно което съвременните либерални коментатори казват, защото над всичко друго те мразят идеята за Божиите заветни санкции в историята.

Не е случайно, че възходът на унитарианството (което клони към деизъм), а след това на трансцендентализма (който клони към пантеизъм) в Нова Англия са били тясно свързани с възхода на аболиционизма, 1820-1860.[24] Това, което е било общо за двете теологични движения, е била философията на космическия имперсонализъм. Двете теологични системи са вътрешно антихристиянски и антизаветни. Представително изявление на тази антизаветна теология е дадено от унитарианеца Октавиус Брукс Фротингам в неговата целенасочено озаглавена книга, Религията на човечността (1875): “Първият грях е бил първият триумф на добродетелта. Падението е било първата стъпка напред. Идването на злото е било зората на разума, разбирането, предприемачеството, вдъхновението. Едем е бил сцената на раждането на човечеството. Изкусителят е бил Луцифер – носителят на светлината. Така дори и в него има нещо пророческо за спасението. Вината на Адам беше непокорството към изговорения закон; но непокорството срещу тиранично наложен декрет, срещу неразумна заповед, какво е по своята същност, освен покорство към неизговорената заповед на разума, и какво друго е освен душата на доброто?”[25] Това, което на Бога не е позволено да прави в историята от Свое име – да нанася заветни санкции – се очаква от държавата да го направи в името на универсалното човечество.[26] Негърът роб става инструмент в държавно-монополистичните планове на републиканските политици на Севера. Конгресменът Уилиям Д. Кели (“Чугуна”) от Пенсилвания обявява това месианско хуманистично видение: “Да, може да се усмихвате или да се съмнявате, но негърът е ‘идещият,’ когото очакваме.”[27] Фротингам припомня през 1875 месианската перспектива на своите теологични съдружници по време на войната: “Армията на Севера беше за тях воюваща Църква; военачалникът на армията беше въздаващият Господ; а построяването на нов ред, на основата на свобода за човечеството, беше първото установяване на Месианското Царство.”[28] Това, което е трябвало да бъде библейски морален кръстоносен поход срещу незаконното доживотно крепостно робство, е станало хуманистичен морален кръстоносен поход срещу всички форми на частно, ориентирано към печалба слугуване. Резултатът през двадесети век е нарастването на универсалното робство към държавата.

Закрила на слабите

Съпругата и децата се нуждаят от правна закрила. Те са имали своята правна закрила, или от господаря, или от производителния, вече ориентиран към бъдещето бивш слуга, независимо дали говорим за доброволно постоянно слугуване на съпруга-бивш слуга, или за тяхното откупване чрез плащането на откупна цена. Но на съпруга вероятно му е оставал малко капитал след като е платил да откупи свободата на своето семейство. Въпреки това, именно времевата ориентация и демонстрираната производителност са били главният фактор за бъдещата закрила на неговото семейство, а не оставащите му натрупани спестявания. Същото е било, разбира се, и при плащане на цена за невястата. Младият човек може би е давал повечето от своя капитал на своя тъст в момента на брака (макар че тъстът вероятно е предавал тези средства на дъщеря си за нейна постоянна зестра, вместо наследяване на дял от земята на нейното семейство).[29]

От икономическа гледна точка, господар, който е искал доживотния труд на някой човек, е имал стимул да намери човек с краткосрочна времева перспектива да му служи, а след това може да успее да го убеди да се ожени по време на неговия срок на слугуване. По този начин господарят или ще е спечелил жената като доживотен слуга, или и двамата като доживотни слуги, или цената за невястата. Но, правейки това, той поема риска да трябва да е отговорен за слуги с краткосрочна перспектива, съпруг и съпруга. Изборът за превръщането на слугата в доживотен слуга не е бил негов; това решение е принадлежало изключително на слугата. Както Менделсън посочва, вероятно е било по-евтино да се наемат работници за определен срок, когато е необходимо, отколкото да се закупят доживотните услуги на някой човек.[30]

Този закон не ни дава конкретни подробности за откупването на съпруга и деца на слуга от господар. Какво е трябвало да плати, за да ги освободи? Трябва да видим цените, свързани с откупването на клетви към храма. Официалната стойност на жена, посветена чрез клетва на храма, е била 30 сребърни сикли (Лев. 27:4). Реституционната стойност за слуга от мъжки или от женски пол, убити от бодящ вол, беше също 30 сикли (Изх. 21:32).[31] От друга страна, задължителната цена за невяста, дължима към бащата на прелъстена девица, беше 50 сребърни сикли (Вт. 22:29). Изглежда по-вероятно цената да е била цената за невяста, платена от господаря към бащата на жената.

Ако цената за невястата е била нормално 50 сикли сребро, а пазарната цена за слугиня да се е променяла, господарят би внимавал да не плати в повече. Той би предпочел да закупи жена на свободния пазар за по-малко от 50 сикли. Слугата също би могъл да поиска съпруга от домашните слугини на господаря, макар че броят на тези слуги вероятно е бил малък в домовете, както показва изследването на Менделсън.[32] Слугата вероятно не би имал много възможности да срещне момичета извън този тесен домашен кръг. Той би бил до голяма степен зависим от способността и желанието на господаря да му открие невяста, освен ако не е познавал бъдещата си невяста преди да стане слуга.

Защо господарят има право да получи пари от бившия си слуга? Защото той все още заветно е баща на съпругата. Мъжът, който дава жена на друг мъж, е заветно неин баща. Той, следователно, има право на цена за невястата – свидетелство, че тя ще бъде закриляна в новия си дом.[33] Слугата е взел съпруга в аванс, точно както Яков взе Рахил след смяната на дъщерите и дължеше на господаря изискваното плащане. В случая с Яков договорената цена беше седем години на слугуване (Бит. 29:27-30).

Как знаем, че на съпруга би му било позволено да откупи семейството си от слугуването? Заради служението на роднина-изкупител. Знаем, че на роднината-изкупител му е била възложена отговорността да изкупи своя роднина от слугуването към чужденец (Лев. 25:47-50). Знаем, че освободеният съпруг трябва да е бил роднина-изкупител за своята съпруга, като най-близък роднина.

Нормално, откупването на съпруга от слугуване би означавало, че бившият слуга е трябвало лично да откупи тези средства, освен ако негов роднина-изкупител (или може би братът на неговата съпруга) доброволно му осигури тези средства. Неговата способност да спечели парите за откупа свидетелствуваше за неговият потенциал като свободен човек под Бога. Капиталът е бил знак за независимост и зрялост и следователно средство за осигуряване на свободата на семейството му.

Исус Христос като Роднина-Изкупител

Бог винаги позволяваше на Своите хора в робство да бъдат изкупвани. Това, разбира се, свидетелствуваше за бъдещото изкупление на Израилевия народ от Исус Христос. Един начин мъжът да се събере със своята жена слугиня беше да бъде осиновен като домашен слуга, като “обрязването на ухото” беше заветния знак за осиновяване в дома. Само чрез осиновяване в Божието семейство като постоянен слуга човек може да спечели спасение (Йоана 1:12). Ние ставаме домашни слуги в семейството на вярата.

Друга важна страна на Христовото служение се демонстрира от втория начин за излизане от робството, системата за откупване на невястата. Адам постави себе си, своята съпруга и своите наследници в духовно робство под греха. Ева страдаше като роб поради бунтовното действие на нейния съпруг. Етично бунтовния човек все още служи като доживотен роб под греха, защото не може да плати цената за освобождаването. Но Божият народ много пъти и в двата завета бива наричан Божията невяста. “Защото твоят съпруг е Творецът ти” (Ис. 54:5). Езекиил 16 гл. е построена върху тази аналогия, както и Осия 1-2. Христос нарича Себе Си младоженец (Мат. 9:15). Павел пише: “Понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица за Христа” (2 Кор 11:2). Ефесяни 5 гл., която описва Христовото отношение към Неговата Църква, е изградена върху аналогията на брака. Окончателното влизане в сила на този брак идва с възкресението и крайния съд, когато християните наистина ще бъдат безупречни.[34] Но, по принцип, ние сме сгодени сега.

Младоженецът, като роднина-изкупител, е платил нашата цена за освобождението.[35] Той прогресивно освобождава невястата етично, макар и от разстояние, помагайки й да израства в духовната независимост от греха, която той е откупил. Църквата преживява прогресивно освобождаване от греха и робството в историята – прогресивно освобождение, основано на първоначалното изкупително плащане на Младоженеца на Голгота. Господнята Вечеря заветно представя това взаимоотношение с Младоженеца. Църквата сега очаква Неговото завръщане при крайното изпълнение.

Знаем, че по принцип сме свободни от греха, но в историята нашето освещение не е още пълно. Нашият пръв съпруг, Адам, умря в робство под греха и ние сме изоставени, заробени под етичния господар на Адам, Сатана. Христос, като брат, който зачита условията на брака за вдовицата на по-големия брат (Вт. 25:5-10), се ожени за нас, по този начин освобождавайки ни законово от робството под греха, но изпълнението още не е станало. Ние очакваме завръщането на нашия Младоженец, който ни е откупил от дома на робството. Той не се е оженил за нас така, както се жени слуга. Ние няма да останем в етично робство. Той завърши Своето дело на Голгота. Възкресението свидетелствува за Неговото положение на свободен човек. Ние сме възкресени в Него по принцип – завинаги освободени юридически и етично от греха като Негова законна невяста (Гал. 4:7).[36] Но в историята ние все още се трудим под робството на греха (Евр. 2:8-18). Нашето освещение в историята все още не е пълно. Още не сме представени като чиста девица пред Христа (2 Кор. 11:2). Една причина да няма повече бракове след възкресението (Мат. 22:30) е, че Църквата има само един съпруг, Христос. Няма да има разделена семейна преданост.

Сватбената церемония между Христос и Неговата Църква не се състоя преди Голгота. Той все още работеше, за да завърши Своя срок на слугуване. Не можеше да се ожени предварително. Грешката на юдейските множества беше, че те очакваха освобождение – и брака, и изпълнението му – в историята, когато Го поздравяваха и хвърляха палмови клонки пред Него, когато Той влизаше в Ерусалим през последната седмица на Неговото служение преди възкресението (Йоана 12:12-15).

Изпълнението на юбилейната година

Божиите закони относно системата за собственост върху земята в Израел изискваха всяка петдесета година всяко парче земя в Израел да бъде връщано на наследниците на члена на първоначалното семейство, на когото тя е била разпределена след завладяването на Ханаан (Лев. 25:8-34). Тази система за собственост върху земята е възпирала хората извън някое конкретно племе от това да станат постоянни собственици на земеделска земя в Израел. Това е ограничавало браковете между племената (Чис. 36), а също е забранявало консолидирането на земеделската земя от левитите или царя. Това е пазело народа политически и икономически децентрализиран. Тази система също е възпирала чужденците в земята – езическите чужди граждани – от това да станат земевладелци вместо само земеползватели, освен чрез осиновяване в еврейско семейство.

Знаем, че тази система за собственост върху земята е била и юридически изпълнена, и исторически анулирана от Исус, защото Той изрично прехвърли Божието царство на езичниците (Мат. 21:43). “Чужденците в земята” наследиха Божието царство. Този юридически трансфер на собствеността върху царството към езичниците е правната основа за наследяването на земята от християните.[37] Божието царство вече не е изключително свързано със земята на Палестина. Завладяването на Ханаан от Исус Навиев вече не е юридически приложимо за членовете на царството. Следователно, юбилейната система за връщане на земята не е юридически приложима в историята, освен като образ на Христовото изкупително дело в историята.

Историческият преход от Стария Завет към Новия Завет, който беше завършен с падането на Ерусалим през 70 от Хр.,[38] премахна и друг закон, който управляваше периода на слугуване за езическите роби: изискванията за пребиваване за пълно гражданство в общността на Божието Царство. Законът, който отлагаше гражданството за наследниците на незаконородените с десет поколения (Вт. 23:2-3) беше анулиран с историческото унищожаване на Моав и Амон, а също и с въвеждането на новозаветното определение за законно гражданство в Божието царство: вяра в Христа и заветно членство в Църквата.[39] Докато Божието царство в историята се изявява прогресивно в човешките дела, законовите институции на човечеството трябва да отразяват Божието царство. Човешките институции трябва да бъдат съобразени с принципите на Божия закон, точно както хората трябва да бъдат съобразени с образа на Божия син, Исус Христос (Рим. 8:29). Да се твърди нещо друго означава да се отрече прогресивното освещение в историята, както за индивидите, така и за институциите.[40]

В новозаветни времена всеки роб трябва да се счита законово за договорен слуга. Недоброволното доживотно слугуване беше премахнато когато Исус изпълни юбилейната година; единствената друга форма на слугуване, наредена от Библията, е договорното слугуване. Следователно, робът в новозаветните времена има правото към него да се отнасят като към еврейски слуга в старозаветната общност, като неговото освобождение трябва да се отложи с не повече от седем години, освен в случаите на криминални санкции. Децата му трябва да бъдат освободени при достигане на зрялост на 20-годишна възраст.

Дългата история на самообслужващото библейско тълкуване

Закупуването на доживотни роби от езическите народи или пребиваващите в Израел чужденци беше библейски законно преди Христовото изпълнение на юбилейната година, тоест преди премахването на нейните предписания за собствеността върху земята. Както видяхме, след Христовата смърт и възкресение християнинът трябва да разбере, че притежаването на роби е с цел освобождаването на хората от робството, изкупвайки ги от демоничните завети. Незаконно е да бъде принуден кой да е мъж да остане в робство за повече от седем години, освен в случая на престъпници, изплащащи дълговете към жертвите.

Това премахване на постоянното робство дълго време е било пренебрегвано или непризнавано от библейските коментатори. Били са нужни 1,800 години на християните и юдеите да стигнат до извода, че доживотното робство е незаконно. Митът, че “проклятието върху децата на Хам” се отнася изключително за негрите, е бил възприет от юдеите, християните и мюсюлманите през Средновековието.[41] (Наистина имаше проклятие: Ной прокле Ханаан, сина на Хам, но това проклятие беше заветно, не расово, и е било общо изпълнено със завладяването на Ханаанската земя от израилтяните и подчиняването на останалите като роби.)[42] Уинтроп Джордан определя източникът за идеята за проклятието върху Хам като черна кожа: тя първо се появява в юдейския Талмуд и Мидраш.[43] Мойсей Маймонид (“Рамбам”),[44] влиятелният, роден в Испания юдейски тълкувател на Библията и философ от дванадесети век, който в края на краищата завършва в Египет като придворен лекар на мюсюлманския воин Саладин, е настоявал, че робите не трябва да изучават Библията.[45]

Средновековната църква е осъзнавала, че християните не трябва да бъдат заробвани от невярващи (юдеи, мюсюлмани), макар че християните са можели законно да притежават християнски роби и нехристиянски роби.[46] Пуританите от седемнадесети век, по-посветени към старозаветния закон от коя да е друга християнска група в историята, не са вярвали, че съботната година на освобождението, или кой да е друг закон за задължително освобождаване, е била валидна за негърското робство, независимо дали робите са били християни или не.[47] Цената на робите е била висока, защото робовладелците са можели да капитализират приходния поток от доживотния труд, плюс живота на наследниците на робите.

Класическият пример на “християнско” робство вероятно е случаят със завещаването през 1710 от Кристофър Кодрингтън на Лондонското Общество за Проповядване на Благовестието (ОПБ) на една плантация на Барбадос с повече от 300 роби. Дали ОПБ ги е освободило? Едва ли. През 1732 адвокатът на Кодрингтън предлага ОПБ да престане да жигосва гърдите на новозакупените роби с думата “ОБЩЕСТВО”. Относно брака между роби ОПБ е запазвало мълчание. Обществото дори не е налагало съботен ден на почивка; робите са работели шест дена и им е било позволявано да се прибират на своите собствени парцели и да работят в неделя.[48]

Въпреки това трябва да признаем, че тези роби са били освободени от културата на демонизма. Онези, които са се обърнали към Христа, безспорно са по-добре днес, отколкото биха били, ако бяха останали роби някъде другаде, или дори “свободни хора”, покланящи се на Сатана под страха от местния шаман. Те наистина са научили нещо от Западната, протестантска работна етика.

Американското негърско робство

Системата на крепостно робство, която е съществувала в предвоенния Юг, е имала пет изключително разрушителни характеристики:

Отричането на Христовото изпълнение на юбилея
Никаква законова основа за бракове между роби
Никаква законова закрила за робите
Никаква система за гарантирано откупване
Бригадният труд е бил икономически производителен

Първите четири от петте големи злини на робската система на Юга са били предимно религиозни и юридически, а не икономически. Това трябва да се очаква. Тъй като библейската религия е етична и юридическа, институциите, които израстват от библейския закон, трябва да отразяват тази юридическа загриженост на Бога. Институционалното непокорство винаги ще отразява отхвърлянето на етичния и юридическия характер на библейската религия. Съсредоточаването върху икономическите страни на живота, вместо върху юридическите, само по себе си е изява на бунта на човека. Това, че съвременните учени, повлияни от Марксовия икономически детерминизъм, искат да пренасочат нашия интерес настрана от юридическите и семейните аспекти на робството, е просто друга изява на извратените презумпции на съвременния хуманизъм.

1. Отричането на Христовото изпълнение на юбилея

Югът е споделял възгледа, който е господствувал в Западната цивилизация от самото начало: че Исус завинаги е изпълнил юбилейната система за собствеността върху земята в Израел (Лука 4:16-21). Както целия Запад, Югът не е виждал връзка между Исусовото изпълнение на юбилейния закон относно постоянното крепостно робство (Лев. 25:44-46) и Неговото премахване на юбилейните закони, управляващи собствеността върху земята в Израел. Затова южняците са внасяли чуждестранни роби от езически народи и са поставяли тях и децата им във вечно робство.

В хода на деветнадесети век хората в Запада започват да осъзнават злата същност на постоянното крепостно робство. Квакерите дават начало на антиробския импулс и той е бил възприет от евангелските съживленци и унитарианските аболиционисти. Южняците продължават да се позовават на Левит 25 в защита на робството. За да го направят, те е трябвало да пренебрегнат премахващите юбилея аспекти на Христовото служение. Критиците на робството не са осъзнавали юридическите приложения на премахването на юбилея, правейки по този начин по-лесно за южняците да използват Стария Завет като защита на Юга за поставянето на африканските негри в робство до десет поколения (“завинаги”).

Един аболиционист, който се позовава на юбилейната година на освобождение, е бил Ралф Уордлоу, британски аболиционист. Той се позовава на темата за юбилея, но само като есхатологично освобождение: юридическото премахване на робството от Парламента като подготовка за земния милениум. Той е видял освобождаването на робите като изпълнение на юбилейната година.[49] Така аболиционизмът е бил смятан за изпълнението на юбилея.

Това напълно е обръщало юридическите условия на юбилея. Това, което юбилейната година е освобождавала, е била земята, не робите; юбилейният закон всъщност е бил единственият старозаветен закон, който е упълномощавал постоянното робство. Нито противниците на робството, нито неговите защитници някога са осъзнавали това. Никоя страна не е твърдяла, че юбилеят отдавна е изпълнен от Христос и следователно съвременното премахване на постоянното крепостно робство трябва да се счита за заветно потвърждение на това предишно юридическо анулиране. Съвременното премахване на робството не е обявяване на юбилейната година на освобождението, а закъсняло юридическо признаване на Христовото историческо изпълнение на юбилея и Неговото унищожаване на неговите предписания. Юбилейният закон е предписвал постоянното робство; следователно, неговото унищожаване е премахнало постоянното робство, с изключение само на доброволното слугуване, или за жените, които се омъжат за договорни слуги, или хората, които доброволно го изберат.

В случая с робската система на Юга на всеки роб от мъжки пол е трябвало да бъде обяснявано, че той ще бъде свободен след като е прослужил седем години или при достигане на 20-годишна възраст, ако е бил син на роб. На всяка неомъжена жена е трябвало да бъде казвано същото нещо. Гражданското и църковното право е трябвало да налага това. Никой не е разсъждавал по този начин през деветнадесети век. До края на осемнадесети век никоя група не е критикувала институцията на крепостното робство.[50] Нужно е било военното поражение на Юга, за да бъдат разчупени веригите на робството в Съединените Щати. След това е бил нужен един век на израстване на двете раси, плюс повече законодателен натиск от страна на все по-езическия Север, за да се въведе някаква степен на законово равенство и социален мир.

2. Никаква законова основа за браковете между роби

Робското семейство е нямало правен статут, а самото сърце на семейството като създадено от Бога е неговото положение като заветна институция, а сърцето на завета е юридическо.[51] Това отсъствие на правен статут за семейството е присъствувало също така и в древния езически Близък Изток.[52] В Египет е било рядкост роб да бъде продаден с жена си и децата си.[53] Без възможността да придобие свобода за себе си, съпругата си или децата си, робът “съпруг” е имал далеч по-малък стимул да работи или да дисциплинира себе си или семейството си. Господарят е снижавал вероятността да има какъв да е сериозно ориентиран към семейството роб под своята власт, който да довежда лично господство над членовете на семейството на роба. Така, обучението в господство като глава на семейство, което е толкова необходимо за духовното, икономическото и църковното развитие (1 Тим. 3), не е присъствувало напълно в робовладелското общество на предвоенния Юг.

Няма съмнение, че най-опитният калвинистки теолог на Юга, Робърт Л. Дабни, е бил малко притеснен от този факт. В следвоенната си защита на робството той пише: “Следователно мълчанието на нашите закони относно браковете между роби, означава точно това: че целият въпрос се прехвърля към господаря, главния магистрат на малката интегрална общност, семейството.” Така, твърди той неубедително, “въпросът дали нашите закони са били дефектни . . . е само въпрос дали, в разпределението на управленческите функции, тези на господаря не са направени твърде големи и отговорни по този начин.”[54] След това той се позовава на патриарсите от Битие. “Кой друг магистрат или законодател, освен Авраам, е издавал тяхното брачно свидетелство? Кой друг е прилагал техния брачен закон или е определял техните права?”[55] Той удобно пропуска факта, че патриарсите са били също и граждански управители на новосъздадения заветен народ под Бога, и факта, че те не са можели да разделят семейство, когато е било лично изгодно за тях да го направят,[56] за разлика от собствениците на плантации, които са можели да разделят робските “семейства” по свое желание.[57] Ако щатските закони на Юга бяха също толкова мълчаливи относно законовите задължения на белите съпрузи и съпруги, неговият аргумент би бил по-правдоподобен. Това всъщност е бил пример за огромно самозаблуждение сред най-добрите мъже на Юга. Дабни е бил най-великият теолог на Юга, служил е като съветник и военен свещеник на Стоунуол Джексън, написал е биографията на Джексън и по-късно е служил като професор по политическа икономия в Тексаския Университет. Въпреки това е отказал да види грозната действителност на южните робски не-бракове.

“Отхвърлянето на законовия брак е означавало,” пише Арнълд Сио, “в съчетание с правилото, че детето следва положението на майката, че потомството на робите е нямало законен баща, независимо дали бащата е бил роб или свободен. Продължителността на семейството е зависела от интересите на господаря или от тези на робите. Семейството е подлежало по всяко време на разделяне чрез продажба на единия или на двамата роби. Децата от тези ‘контуберниални връзки’, както са били наричани, са нямали правна защита срещу отделяне от родителите им. В закона е нямало такова нещо като блудство или прелюбодейство между роби. Робът не е можел да бъде обвиняван в прелюбодейство, а робът от мъжки пол не е имал правна закрила срещу друг роб, свободен негър или бял за сношение с неговата ‘жена.’ Нито е можел да представи това престъпление в своя защита при обвинения в нападение и побой или убийство.”[58] Робите не са имали право да притежават собственост, да отправят искания или да наследяват. През 1853 съдия от Върховния Съд на Северна Каролина пише, че “нашият закон не изисква никаква клетва или церемония относно брака между роби, и дали те ‘се вземат’ един друг с изричното позволение на своите собственици, или от чист природен импулс, в покорство към заповедта ‘умножете се и напълнете земята,’ не може, от гледна точка на закона, да има каквато и да е разлика.”[59]

Това, което е наистина забележително в ретроспекция, е, че действителната практика в Юга е била много различна от липсата в гражданския закон на загриженост относно браковете между роби. Силното влияние на негърските църкви е помогнало да бъдат запазени браковете между роби.[60] Белите църкви също понякога са настоявали негрите роби да останат женени.[61] В изследване на роби, които са искали да бъдат законно бракосъчетани след еманципацията в Мисисипи през 1864-65, записите показват, че може би един от шест е свидетелствувал, че предишният брак е бил разделен насилствено чрез продажба, или 17 процента (следователно остават 83 процента незасегнати).[62] Очевидно, тази заплаха от разделяне е била важна в наличните санкции на собствениците срещу робите, но е трябвало да бъде използвана пестеливо, ако е трябвало негърската семейна структура да остане незасегната. Ако разделите чрез принудителна продажба са били често явление, тогава робските семейства не биха останали стабилни.

Плантаторите също са осъзнавали, че поддържането на робската дисциплина изисква формирането на робски семейства. Гутман е прав: “Само онези роби, които са живеели в емоционално-семейни групи (и особено високо ценения роб съпруг и баща) са можели да реагират на косвените и преките стимули, основани на техните семейни връзки. Паричните възнаграждения, основани на семейния труд (като градинския парцел на роба) и стимулиращи плащания за ‘извънредна’ работа са балансирали заплахата от продажба на роднините и особено на порастналите деца. Съпругът и бащата би работил по-усилено, за да получи повече храна за децата си, да спечели пари, за да купи нещо луксозно за жена си или да предпази децата си от продаване.”[63] Като правило собствениците са държали семействата заедно поне докато децата достигнат пълнолетие.[64]

Тази история за силната структура на робските семейства не е била признавана от повечето изследователи на предвоенния период до публикуването на първооткривателското изследване на Херберт Гутман през 70-те години. Влиятелният социолог Е. Франклин Фрейзиър е бил обрисувал съвсем различна картина в предишното академично поколение. На основата на своето точно разбиране на гражданските закони на Юга по отношение на робските бракове, той прави изводи, които биха били верни, ако църковният закон и действителните обичаи не са били радикално различни от гражданското право. Премахвайки мъжа като глава на робското семейство, заключава той, жените обикновено са ставали доминиращи фигури в неизбежните псевдосемейства, които са били продукт на сексуалната връзка. Той пише: “По време на робството негърското семейство е било по същността си аморфна група, събрана около майката или някоя жена в плантацията. Бащата е бил посетител в дома без никакъв правен или признат статут в семейните взаимоотношения. Той е можел да изчезне в резултат от продажбата на роби или поради моментна промяна в неговите чувства или привързаност. Сред определени фаворизирани елементи в плантацията, домашните роби и умелите занаятчии, семейството може да е постигнало по-голяма стабилност и бащата и съпругът може да е развивал по-постоянен интерес в своето семейство. Каквито и да са били условията на негърското семейство под робовладелския режим, семейството и сексуалните взаимоотношения са били непрекъснато под надзора на белите. Премахването на властта на господарите в резултат от Гражданската Война и Еманципацията е причинило разпространяването на развратните сексуални взаимоотношения и е позволило постоянната смяна на партньорите.”[65]

След еманципацията, казва той, белите мисионери от Севера са работели дълго и усилено, за да убедят мъжете негри да формализират своите сексуални взаимоотношения с жените. Имало е съпротива от сега еманципираните мъже срещу установяването на нова форма на “робство.” Това било подкопало развитието на негърското семейство. “Голяма част от негърските семейства сред освободените продължили след Еманципацията да зависят от негърската майка, както е било по време на робството.”[66] Той признава, че е имало силен икономически натиск върху мъжете негри да се женят. Освободените абсолютно отказвали да работят като членове на бригади от работници, които са били основни за предвоенната плантационна икономика. Вместо това те правели най-доброто, което могат, за да започнат ферми като изполичари. От мъжа или съпруга се е изисквало да подпише наемна договореност. “По-стабилните елементи сред освободените, които са били в положение да придобият чувствата и идеите на бившите си господари, скоро се захванали да купуват земя. Това е дало на съпруга и бащата интерес в неговите съпруга и деца, който никоя проповед от белите мисионери или негърските проповедници е можела да даде.”[67] Ръководителите на новата след-еманципационна негърска общност също обикновено са били членове и ръководители на църкви.[68]

Това, което Фрейзиър не е схванал, е, че робовладелците отрано са осъзнали същността на икономическите стимули за негрите бащи и са реагирали съответно. Фактът е, че разпадането на негърското семейство е много късно явление. Основните институционални причини за това разпадане са възхода на либералната теология в негърските църкви, която подкопава протестантската трудова етика, и идването на държавно финансираната система на социални грижи, която подкопава семейните отговорности на съпруга, но учените не искат да докосват първата тема или да подчертават втората.[69] Това, което със сигурност знаем, е, че градското негърско семейство е било по принцип стабилно преди 40-те години.[70] Изследванията на Гутман на негърски семейства в Бъфало, Ню Йорк, през 1855, 1875, 1905 и 1925 показват продължителна тенденция в стабилността на негърското семейство, като семействата с двама родители са преобладаващи през този период: от 82 до 92 процента от семействата. Това са били предимно семейства от по-нисшите класи.[71] Той открива същата тенденция в семействата в Ню Йорк Сити през 1905 и 1925.[72] До 1925 в продължение на две поколения негрите са мигрирали на север. Откъде произхожда тази тенденция на стабилното семейство, пита Гутман, ако не от робството? Той открива, че от 1864-65, годината на еманципацията от северните армии, и през 1866, годината, след като Югът се предава, негрите в целия Юг се втурват към гражданските власти и църквите, за да формализират своите бракове.[73] Над половината от двойките в някои окръзи на Северна Каролина са твърдели, че са били женени повече от десет години, около 9 процента са били в брак от 30 години.[74]

В целия Юг, когато негърска робиня е забременявала, собствениците й и съработниците й са очаквали от нея да се омъжи и да остане омъжена. Повечето от тях са го направили.[75] Този про-семеен възглед е бил основния допринасящ фактор за огромната плодовитост на робите. Въпреки че само около 400,000 са били внесени от началото, докато търговията с роби е била забранена през 1808, поне девет пъти повече роби са били освободени през 1864-65. Около 46 процента са били внесени от 1741 до 1780, а около 25 процента от 1781 до 1808.[76] Соуел обобщава тази забележителна разлика между американското робство и всички други форми на робство: “Съединените Щати са държали най-големия брой роби сред всички страни в Западното полукълбо – повече от една трета от всички роби в полукълбото – през 1825. При това обаче другите страни са внасяли повече роби, като Бразилия е внесла шест пъти повече. Разликата е била, че Съединените Щати са били единствената страна, в която робското население се е възпроизвеждало и е нараствало с естествен прираст. В останалата част от полукълбото смъртността е била толкова висока и раждаемостта толкова ниска, че от Африка са били внасяни непрекъснати попълнения.”[77]

Посветих значително място на този аспект на робството в Юга, защото той е пропускан и неправилно тълкуван в продължение на много години. Съвкупното влияние на църковния закон, примера на бялото семейство и икономическите стимули са били далеч по-големи, отколкото са осъзнавали учените преди Гутман. Сега знаем малко за брачните обичаи в африканските племена, но тези традиции може също да са играли роля в стабилизирането на негърските бракове – предположение, което е много по-приемливо за съвременните хуманистични учени. Фактът е, обаче, че именно решението на робовладелеца е било решаващо относно зачитането на правилата за библейския брак на неговите роби, и като цяло, библейските стандарти са били повече зачитани, отколкото нарушавани, освен в гражданския закон. Думата на собственика е била закон за роба в Юга, за добро или за лошо.

3. Никаква правна закрила за роба

Йерархичната система на апелативни съдилища в Библията е била отказвана на робите, защото правната йерархия, нагоре и надолу, е свършвала с робовладелеца. Нямало е власт, към която робът да се позове. Нямало е гражданско или църковно управление над господаря, което да може да съди неговото поведение въз основа на библейските закони, управляващи отношението към робите. Това е било вариант на неизменно извратеното схващане за “божествените права”: човек, който не отговаря пред никаква законова институционална власт над него, по отношение на неговите действия спрямо неговите роби. Както “божественото право” на царете, които предполагаемо са съдени само от Бога, божественото право на робовладелците е било същностно тиранично. Далеч по-вероятно е робовладелецът да бъде безотговорен към своите роби, защото не е отговарял пред никаква заветна власт над него, гражданска или църковна. Поради това е имало също и по-неефективни роби под типичния робовладелец. Това историческо развитие – по-неефективни роби – е било събразено с библейския принцип на господството: човек трябва да бъде управляван според библейския закон, ако иска успешно да управлява чрез библейския закон. Икономическите благословения, свързани с производителността, увеличена от придържането към библейския закон, са били до известна степен липсващи в южното робство.

4. Никаква система за гарантирано откупване

Нямало е начин, гарантиран от гражданския закон, един слуга се откупи от робството. Не е било така в древния Близък Изток.[78] Нито пък е можел някой роднина да го изкупи, както е било възможно в древния Близък Изток. Поради този расов характер на американското негърско робство, нямало е и възможност за осиновяване в семейство, друг възможен начин за освобождаване в древния Близък Изток, макар и рядко използван.[79] Това е оставяло доброволното освобождаване и физическото бягство като единствени пътища към свободата. Съвестта на робовладелеца или неговото разбиране за човешката мотивация (усилена работа в замяна на гарантирана свобода в бъдещето), е била единствената земна надежда на роба. Това е давало на повечето роби много малко земна надежда.

Самодисциплината и ориентацията към бъдещето, които биха били насърчени в робското общество от система на самооткупване чрез спестяване, биха увеличили усещането за призвание и икономическа отговорност сред милиони роби. Божието първоначално намерение за слугуването – увеличаването на благочестивото себевладение – е било осуетено чрез отсъствието на законово гарантирана система на икономическо изкупление. Делото на Христос, като роднина-изкупител, Който откупва Своите хора от робството, тоест Младоженецът, Който откупва невястата от слугуването, е нямало видима институционална и юридическа изява в робовладелската система в американския Юг конкретно и в света въобще.

Ние наистина имаме един самотен пример в историческите записи на робовладелец, който е осъзнавал потенциала на една програма за откупено освобождаване, Джон МакДонъх. Той дава свидетелство какво би могло да се направи в историята със система на договорно слугуване, съчетано с робство. Това би увеличило продукцията на робите, като се даде поне частично покорство към библейския стандарт макар и не без заплахата от доживотно, наследявано робство като юридически “бич”. Джон МакДонъх е бил шотландски презвитериански робовладелец, който живеел в Ню Орлиънс през първата половина на деветнадесети век. Той е бил един от най-богатите мъже в Съединените Щати във времето на смъртта си през 1850. Бил е известен в Ню Орлиънс заради своите производителни роби. Те работели дълги часове за него, буквално тичайки, за да свършат работата си.

Той не е издал на своите съвременници тайната си до последните години в живота си. През 1825 той изработва план, който би дал на неговите роби възможност да откупят свободата си. Надявал се е, че те ще отидат в Либерия, но само един от тях действително е отишъл. Като стриктен съботянин, давал им е събота следобед почивка да работят своята си работа, ако обещаят да не работят в неделя. Другите плантатори също са давали на своите роби почивка в събота следобед. Но МакДонъх направил следното предложение: ако работят за него в събота следобед, и два извънредни часа всеки ден, ще им плаща допълнително. Плащал им е 50 цента на ден през зимата и 62.5 цента през лятото.

Той установил непроменлива откупна цена за мъжете $600 и за жените $450. Това е доста по-малко от средната пазарна цена за здрави полски работници.[80] След като са платили една шеста от тази договорена цена, са получавали един свободен ден седмично. Тогава са можели да използват доходите си от този свободен ден за да ускорят изплащането. Нужни са били петнадесет години един роб да се откупи от робството.

Робите са движели цялото му производство: събирането на наемите от неговите бели наематели, земеделската дейност, градската му недвижима собственост. Жури от шест роби се занимавало с всички дисциплинарни дела, като той ревизирал решенията. Отменял техните наказания, когато са бивали твърде тежки. Робското жури обикновено било прекалено сурово в присъдите си срещу своите съработници.

Бил е човек, който държи на думата си. На всеки шест месеца е докладвал на робите за техния прогрес. По-късно споделил със своите бели съвременници, че робите с в най-добро положение, ако познават характера на господаря си, и че планът би работил само ако са му вярвали, че ще изпълни своето обещание.

Твърдял е, че ако просто обещае да им подари свободата, собственикът никога няма да ги накара да планират за бъдещето. Не би било сигурно също, че собственикът ще изпълни обещанието си. Но ако продаде на роба свободата му, тази ориентация към бъдещето би повлияла позитивно на характера на роба. “Надеждата би била жива във вътрешностите му; той би имал цел пред себе си, която непрекъснато го подтиква към вярност, благочестие, упование, производителност, икономичност и всяка добродетел на добрата работа.”[81] Той не е зачитал автоматичното освобождаване на седмата година, но е разбирал, че като позволи на роба да откупи свободата си, самото усилие ще го подготви за независимостта. Между другото, усилията на тези търсещи независимост роби са го направили богат.

На погребението му е имало много плачещи бивши роби, но много малко бели. Той е бил нарушил завета си със своите бели съвременници, като е станал богат, придържайки се към библейски принцип. Той е започнал да разбира слугуването такова, каквото Бог го е определил: като средство за налагане на самодисциплина и в крайна сметка независимост за децата на чужденците от демоничните общества. Неговите съвременници са гледали на робството както древните евреи незабавно започнали да гледат: като начин да забогатееш чрез постоянното слугуване на други хора. Осъждението дошло върху Юга, така както дошло и върху Израел. Нахлули асирийците от Севера.[82]

Трябва да се разбира, че системата на МакДонъх за уравление на робите е работела добре само заради гражданските закони, установяващи постоянното робство. Само защото нормалната съдба на роба е била да бъде роден в робство и да умре роб, като децата му наследяват неговото робско положение, е можела перспективата за самооткупено освобождаване да послужи като сериозен стимул. Ако освобождаването на роба беше автоматично по закон след максимум седем години слугуване, системата на МакДонъх не би имала значимо въздействие в живота на неговите роби. Именно крайната негативна земна санкция на вечното слугуване е било това, което е дало възможност на МакДонъх да използва позитивната санкция на свободата чрез откупване.

Двойните санкции са важна характеристика на библейската юриспруденция: винаги трябва да има постоянна негативна санкция, подкрепяща икономическите санкции, като откупване на свобода или плащане на реституция. Върховната земна санкция е смъртното наказание. Върховната вечна санкция е вечна агония в огненото езеро. Тези заплахи дават стимул за престъпниците и слугите да понасят мирно санкциите “око за око” и да работят, за да ги изплатят. Бог, обаче, е премахнал законността на негативната санкция на задължителното доживотно робство в новозаветните времена. Дори престъпниците, които биват продадени в робство, за да извършат реституция към своите жертви, винаги имат законовото право да се откупят. Негативната санкция е по същността си икономическа, а не вечна. Законово престъпникът е договорен слуга, не роб, макар че величината на на изискваното от него реституционно плащане може всъщност да го направи доживотен слуга, освен ако някой друг плати дълга му или ако в даден момент жертвите му опростят дълговете. Свободата, която Исус Христос установи, не трябва да бъде символично или юридически отречена от присъствието на постоянно робство в християнското общество.

5. Бригадният труд е бил икономически производителен

Имало е една пета зла характеристика на Западното робство и тя е била икономическа по своята същност: икономическата ефективност на робската бригадна система в отглеждането на основните пазарни култури, особено захарната тръстика и памука. Това е направило едромащабните частни робовладелски плантации печеливши в размер безпрецедентен от падането на Римската Империя до четиринадесети или петнадесети век, в случая със захарната тръстика, и нарастващ през деветнадесети век поради въвеждането на памукоразделителната машина. Както проф. Дейвис казва за произхода на негърското робство през четиринадесети век, “Би било по-добре за морала на християните, ако се бяха задоволили с меда. . . .”[83] Едва премахването на робството със силата на закона и оръжието слага край на това зло. За пет години след края на Гражданската Война плантационната система на Юга изчезва. Белите вече не са можели да вербуват негри да работят като бригадни работници.[84]

Томас Соуел подчертава, че “културите, изискващи рутинен труд в масов мащаб, който е можел да бъде надзираван лесно от надзирателите, са били особено подходящи за робски труд.”[85] След това той прави някои интересни изводи: “Относително малко роби са били използвани в Севера, където климатът е бил неподходящ за плантационни култури, и части от Юга също са имали слаборазвито плантационно робство. Една такава област в Юга е бил Пиемонт, или Подножието, регионът, обхващащ западна Вирджиния, западна Северна Каролина, източен Кентъки и източен Тенеси. Това е обхванат от ерозия регион със ‘слаба почва’, неподходяща за плантационни робски култури. Нито робовладелската плантация, нито расистката идеология, която я оправдава, не са пуснали толкова дълбоки корени тук, както в плодородната делта на Мисисипи и богатата земя на ‘черния пояс’, простиращ се през Арканзас, Луизиана, Мисисипи, Алабама и Джордия. Тези щати в Дълбокия Юг исторически са били най-крайните и най-безкомпромисните по расовите въпроси – първо робството, а след това и гражданските права – докато либералните елементи в Юга са идвали предимно от областта Пиемонт.”[86] Ефектите от географията или дори приложната теология върху историята не трябва да бъдат пренебрегвани.

Заключение

Единствената форма на некриминално доживотно слугуване, разрешено днес от Библията, е за мъжете, които доброволно станат постоянни домашни слуги, и за жените, които доброволно са омъжат за тези доживотни слуги. Съпругата на слугата трябва да бъде освободена при плащане от нейния съпруг на нейната цена за невяста, но не бива автоматично освобождавана заедно със съпруга си.

Възможността за доживотно институционално слугуване към бившия господар на нейния съпруг е институционална изява на доживотното заветно подчинение на омъжената жена – подчинение, което задължително участвува юридически във всеки брачен завет. Тази идея възмущава повечето съвременни християнски коментатори. Те просто отказват да приемат сериозно този закон. Те също за започнали да отказват да приемат сериозно библейския брак. (Кога за последен път сте чули някой християнски учен да призовава правителството да налага смъртно наказание за прелюбодейство, както е посочено в Левит 20:10?)[87] Християните са започнали да мислят като хуманисти. Възгледът на хуманизма през двадесети век върху Изход 21:2-4 съвпада с възгледа на хуманизма през двадесети век върху брака.

Бог е наложил закони относно брака и следователно е наложил и закони, управляващи жените, които се омъжат за договорни слуги. Хуманистите отхвърлят тези закони. Това е причината днес да не се смята, че съпругите имат законовото право на икономическата закрила, която библейския закон определя за жените. На съпрузите им е позволено да нарушават брачните си клетви почти по собствено желание. На тях все повече им е позволено от църковните и гражданските съдилища да изоставят повечето от своите икономически задължения към бившите си съпруги. Враждебността на съвременния хуманизъм срещу наложените от Бога законови изисквания в Изход 21:2-4 обикновено е придружавана от същата враждебност към идеята за брака като изисквано от Бога правно подчинение на съпругите към съпрузите – тоест враждебност срещу библейската представа за брака. Хуманистите се гордеят в презрението си към Божия закон относно съпругите на слугите, а след това се гордеят и в пренебрегването си на Божиите закони относно прелюбодейството. Невинните, непрелюбодейни жени неизбежно са жертви.

Израел също презря Божиите закони относно слугуването. Преди отиването си в плен Израел и Юда не зачитаха условията на съботната година, поне по отношение на почивката за земята. Еремия каза конкретно, че тяхното премахване от земята беше изискано от Бога, за да даде на земята нейните натрупани съботни почивки (Ер. 50:34; сравни 2 Лет. 36:21). Свидетелствата на Еремия показват, че и робите не са били освобождавани, поне по неговото време (Ер. 34).

Институцията на слугуването е основана върху съществуващото положение на цялото човечество като роби на греха. Поради разликите в етичните и моралните способности между хората някои хора откриват, че не могат да се справят със своята среда. След като им липсва достатъчната степен на лично себевладение, те се нуждаят от ръководство в дисциплинирана, но защитена среда. Системата на договорно слугуване позволява на хората да превъзмогнат своята липса на самодисциплина и на специализирано познание относно изискванията на господството. До седем години възстановяващият се човек може да бъде държан в слугуване, за да изплати своите дългове. Престъпникът, обаче, може да бъде държан повече от седем години, за да плати реституцията. Договорното слугуване защитава жертвите, независимо дали са кредитори или жертви на престъпление.

Съпругите на слугите имат право на закрила. Съпругът на жена, оженил се по време на слугуване, не е упражнявал самодисциплина (или е бил победен от средата си) преди брака си и е бил принуден да стане слуга. След това не е чакал забавено във времето облагодетелствуване, очаквайки своето освобождаване преди да се ожени. Така неговата липса на самодисциплина и липсата на ориентация към бъдещето са били институционализирани чрез брака. Неговата съпруга е собственост на нейния господар до деня, когато съпругът й би могъл да откупи свободата й като неин най-близък роднина, тоест неин роднина-изкупител. Роднината винаги би могъл да откупи слугата, дори ако е притежаван от чужденец (Лев. 25:48-49). Тя получава закрилата от един или от друг мъж, който може да се справя успешно със своята среда, независимо дали е нейният откупен съпруг или нейният първоначален господар.

Мъжът, който е плащал цената за невястата на бащата на момичето, за да осигури наложница[88] за своя син или слуга, по този начин става неин заветен баща. В този смисъл служението на бащата е било правно прехвърляемо. Това прехвърляне е било основано на правно осиновяване.  Осиновяването също е правната основа за брака; невястата бива осиновена в семейството на своя съпруг.[89] Следователно, освободеният слуга е дължал на робовладелеца цена за невяста за съпругата, която вече му е била дадена, защото робовладелецът е поел служението на заветен баща от нейния биологически баща. Това е причината Яков да дължи на Лаван седем допълнителни години на слугуване за Рахил: тя е дошла при него като аванс на това плащане. Докато цената за невястата бъде платена на нейния притежател, съпругата на слугата ще остане законово осиновена дъщеря на господаря. Тя ще трябва да остане в неговия дом. Плащането на цената за невястата към нейния биологически баща от господаря е било законовата основа за нейното продължаващо положение на слугиня в дома на нейния господар, но плащането на откупната цена от нейния освободен съпруг към нейния законов собственик би било правната основа на нейното освобождение. Винаги има правна възможност за освобождаване от договорното слугуване за жена чрез плащане на откупна цена или цена за невястата.

Целта на договорното слугуване е да вложи икономически и самомотивационни умения за господство в хора, които в миналото не са показали своята способност да се справят с проклета, съпротивяваща се среда. Целта е етично себевладение, но началната точка е икономическо себевладение, което е отговорността на всички хора под Бога. Човек, който е бил победен от някаква част на външното му обкръжение, получава средство за господство – етично, образователно, мотивационно и, след максимум седем години слугуване, технологическо – чрез своя близък контакт и подчинение на способен господар.

Има една значителна опасност в тази система. Господарят може да реши да спечели доживотна двойка слуги за себе си като се възползва от ориентацията към настоящето на мъжа слуга. Ако може да убеди мъжа да приеме слугиня за съпруга, той би могъл по-късно да убеди мъжа да стане доживотен слуга, като премине под ритуала на пробитото ухо (Изх. 21:5-6). Винаги има карани за ориентираните към настоящето хора. Но в древния Израел човек, който искаше жена или наложница, така или иначе трябваше да плати цената за невястата. Разликата беше, че освободеният мъж можеше да успее да спечели това, като спестява парите си няколко години след освобождаването си. Вземайки невяста преди освобождаването, това можеше да бъде много по-трудно и така той би могъл да бъде изкушен да се продаде в доживотно слугуване. Но това би било естествения резултат от моралния проблем на слугата: неговата ориентация към настоящето.

---

[1] За йерархичната структура на Божия завет, виж Ray, R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 2.

[2] Трябва тук да спомена, че юдейският учен Маймонид твърди през 1180 сл Хр., че евреин може законно да продаде себе си на друг евреин за повече от шест години, но не и отвъд следващата юбилейна година. Moses Maimonides, The Book of Acquisition, vol. 12 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1951), “Treatise V, Laws Concerning Slaves,” Chapter Two, Section Three, p. 250. От друга страна, ако съдът може да го продаде в робство, което Маймонид казва, че може да стане само ако човекът е крадец, който не може да си позволи да направи реституция (Chapter One, Section One, p. 246), той може да бъде принуждаван да работи само шест години (Chapter Two, Section Two, p. 249). Аз твърдя в този коментар, че в Израел е имало пет различни форми на робство на евреи. Виж Глава 4.

Сериозен проблем на Кодекса на Маймонид са неговите оскъдни или липсващи аргументи и обяснения за спорните твърдения. Четейки Кодекса, трябва да помним, че Маймонид разграничава кодекс от коментар: “В един монолитен кодекс се записва само конкретната материя по предмета, без никакви въпроси, без отговори и без никакви доказателства, по метода, който Рави Юда използва, когато е съставял Мишна.” Коментарът съдържа мнения, дебати и идентифицира източници и личности, казва той: letter to Rabbi Phinehas ben Meshullam, judge in Alexandria: reproduced in Isadore Twerskyi Introduction to the Code of Maimonides (Mishneh Torah) (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1980), p. 33. Кодексът е бил основен за мисленето на Маймонид. Тверски пише: “Мишна Тора също става опорна точка в смисъла, че той редовно го споменава и препраща познатите си и питащите към него. Честите препратки създават впечатлението, че той е искал да го установи като стандартен учебник, като готова, постоянно и унифицирана книга за препратки по практически всички въпроси” (p. 18).

[3] Това не се е отнасяло за онези, които за заробвали себе си под други евреи като постоянни наемни работници (Лев. 25:25-28) или онези, които са заробили себе си под пребиваващи в Израел чужденци (Лев. 25:47-54).

[4] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 5: “God’s Week and Man’s Week.”

[5] Маймонид заявява без аргумент или библейски цитат, че “Не е позволено човек да продава себе си в робство и да спестява пари или да купува стоки или съдове с тях, за да ги даде на кредитора. Той може да се продаде само ако се нуждае от пари за храна и само след като нищо не е останало в къщата, дори и покривките.” Acquisition, Chapter One, Section One, p. 246. Проблемът тук е, че изглежда немислимо, че човек може да бъде поставен в робство за повече от шест години, за да може да изработи достатъчно пари за храната на своето семейство. Изглежда далеч по-правдоподобно да вярваме, че е бил принуден към робство дългове, натрупани в продължение на дълъг период. Маймонид наистина казва, че държавата може законно да продаде човек в робство на някого, който плати неплатените данъци на този човек: ibid., Chapter One, Section Eight, p. 248. Тъй като вече твърди, че държавата може да продаде някого в робство само заради кражба, сигурно вярва, че неспособността да си платиш данъка е някаква форма на кражба.

[6] Цената за невястата нормално би трябвало да бъде по-малко от 50 сикли сребро. Човек, който съблазнеше несгодена девица, трябваше по закон да плати 50 сикли на нейния баща и след това да се ожени за нея, без никакво бъдещо право на развод (Вт. 22:28-29). Допълнително свидетелство за този максимум от 50 сикли: младоженецът, който лъжливо обвинява невястата си, че не е девица в момента на сватбата и не може да докаже обвинението си, е трябвало да плати 100 сикли сребро на баща й (Вт. 22:19). Това беше двойна реституция: два пъти по петдесет. По тези въпроси, виж Глава 21: “Съблазняване и слугуване”.

[7] Виж Глава 6: “Съпруги и наложници”.

[8] Това е заветната основа на изключителното доживотно (вечно) право на собственост на Исус Христос върху Неговата невяста, Църквата (Еф. 5:22-24). Църквата е истинска невяста, не наложница. Наложницата в Израел беше съпруга, която не притежаваше зестра. За нея не беше платена цена за невяста и никаква зестра не беше донесена в брака от нея. Законово, ако Христос не беше умрял за Църквата, Църквата би била наложница – второкласна съпруга. Ето защо Църквата знае, че никога няма да бъде изоставена. Ето защо Павел можеше да запита риторично: “Кой ще ни отдели от Христа?” (Рим. 8:35). Христос плати изискваната цена за невястата на Отца. Църквата не е наложница, даже и да не донесе нито девственост, нито зестра в брака. Цената за невястата беше платена от Христос на Голгота.

[9] Хари Емерсън Фосдик, либерален теолог и невероятно популярен учител в продължение на няколко десетилетия, пише: “Знаем, че всяка идея в Библията произхожда от първобитен и детински произход. . . .” Harry Emerson Fosdick, The Modern Use of the Bible (New York: Macmillan, 1941), p. 11. Виж също Henry Schaeffer, The Social Legislation of the Primitive Semites (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1915). Той започва с разглеждане на еврейския брак. Той твърди, че “матриархалният клан е бил господствуваща форма на обществена организация преди заселването в Ханаан” (p. 7). Удивително е докъде могат да стигнат хората, за да избягат от библейското свидетелство относно Бога и човека.

[10] Кодексът на Хамураби посвещава значително място на тези неща, параграфи 128-84. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), pp. 171-74. Не толкова подробни са законите на Ешнуна, параграфи 17-28: ibid., p. 162; средноасирийските закони, параграфи 25-48: ibid., pp. 182-84; и хетейските закони, параграфи 26-36: ibid., p. 190.

[11] Във Викторианска Англия попечителството върху децата автоматично преминавало към разведения съпруг. Това намалявало стимула за развод и за двете страни. Съпругът се е страхувал от отговорността да се грижи за децата, а жената не е искала да ги напусне. Както Уилиям Тъкър коментира: “Викторианската система не е фаворизирала нито мъжете, нито жените: Тя е фаворизирала семействата. . . . Тя е укрепила системата срещу индивидуалните интереси и на мъжете, и на жените, за да държи и двете страни посветени на семейството.” Едва след 1910 социалните активисти и съдилищата преместили баланса и започнали да дават на майките автоматично попечителство върху децата. William Tucker, “Victorian Savvy,” New York Times (June 26, 1983). Библейският подход е различен: децата отиват при невинната жертва на съгрешилия брачен партньор.

[12] Икономически изследвания, направени в средата на 80-те години, показват, че в Съединените Щати жените, които се развеждат, откриват, че жизненият им стандарт спада с около 70 процента за една година, докато разведените мъже преживяват увеличение с над 40 процента за същия период. Lenore J. Weitzman, The Divorce Revolution: The Unexpected Social and Economic Consequences for Women and Children in America (New York: The Free Press, 1985), p. xii. Както тя пише, “главният икономически резултат от революцията в разводния закон е систематичното обедняване на на разведените жени и техните деца. Те са станали новите бедни.” Ibid., p. xiv; cited by George Grant, The Dispossessed: Homelessness in America (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986), p. 79. През 1940 един от всеки шест брака е завършвал с развод в САЩ; през 1980 съотношението е 50 процента. Грант коментира: “Със съществуването на законите за развод без вина, лишаването на жените от лична издръжка, издръжка за попечителството над детето или подходящо прехвърляне на собственост, можем да очакваме феминизацията на бедността да продължи да расте експоненциално” (р. 79).

[13] Sutton, That You May Prosper, ch. 8. Кодексът на Хамураби конкретизира, че аристократ, който придобие съпруга без договори за нея, всъщност няма жена: параграф 128. Ancient Near Eastern Texts, p. 171.

[14] Едно съвременно приложение на този библейски принцип би било съпругата да остане член на вярваща в Библията църква, към която е свързана заветно, дори ако нейният съпруг напусне църквата и се присъедини към по-либерална църква, да не говорим за отстъпила от вярата църква. Нейната духовна закрила се осигурява от църквата, като посредник е нейният съпруг. Макар че той се е оттеглил от закрилата на църквата за семейството, тя все още има право на тази закрила.

[15] Maimonides, Acquisition, “Slave Laws,” Chapter Three, Section Two, p. 254.

[16] Еврейските равини са съгласни, че думата “завинаги” в Изход 21:6 се отнася за периода оставащ до юбилейната година, казва средновековният юдейски коментатор рави Моше бен Нахман (Рамбан), Rabbi Moshe ben Nachman (Ramban), Commentary on the Torah: Exodus (New York: Shilo, [1267?] 1973). Pp. 348-49: Ex. 21:6. Не знаем кога точно Нахманид е писал този параграф; той не е завършил своя коментар върху Петокнижието до своето пристигане в Ерусалим през 1267. Charles B. Chavel, RAMBAN: His Life and Teachings (New York: Philipp Feldheim,1960), p. 44. Той умира около 1270, макар че датата на неговата смърт не е известна: ibid., p. 66. Относно “завинаги”, виж също Maimonides, Acquisition, “Slave Laws,” Chapter Three, Section Seven, p. 255.

[17] Виж параграфа “Брак и осиновяване” в Глава 6.

[18] David Daube, Studies in Biblical Law (Cambridge: At the University Press, 1947), p. 43.

[19] Ibid., pp. 1-3, 43.

[20] Виж по-долу, Приложение В: “Измамата на висшата критика”.

[21] Ibid., pp. 55-56. Той пише: “Резултатът, на който искам да наблегна, е, че идеята за Бог или Исус, изкупващ човечеството от греха и проклятието, очевидно чисто религиозна идея, произлиза от тези древни правила за неплатежоспособните длъжници и жертвите на убийства, върху запазването на съществуващите кланове и продължаването на тези кланове.” Ibid., p. 59.

[22] Alfred L. Malabre, Jr., Beyond Our Means: How America’s Long Years of Debt, Deficits and Reckless Borrowing Now Threaten to Overwhelm Us (New York: Random House, 1987); Lawrence Malkin, The National Debt (New York: Henry Holt, 1987).

[23] Не е случайно, че Уилиям Е. Дийл, смяташ себе си за кейнсианец, беше толкова възмутен от моето представяне на библейската защита за свободната пазарна икономика. Това, което в действителност го възмути, беше Старият Завет. Той пише: “Това, че авторът е силен в ‘библейския закон,’ е очевидно. [Което е също очевидно, е враждебността на Дийл към библейския закон: той поставя израза в кавички, като че ли Старият Завет не е наистина библейски закон – G.N.] Статията ни дава тридесет и девет старозаветни цитата, от които тридесет и три са от книгата Второзаконие. . . . [Т]ази статия може по правилно да се нарече, ‘Бедността и Благосъстоянието според Второзаконие.’” William E. Diehl, “A Guided-Market Response,” in Robert G. Clouse (ed.), Wealth and Poverty: Four Christian Views (Downers Grove, Illinois: InterVarsity Press, 1984), p. 66.

[24] C. Gregg Singer, A Theological Interpretation of American History (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1964), ch. 2; R. J. Rushdoony, The Nature of the American System (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1965] 1978), ch. 6.

[25] Octavius Brooks Frothingham, The Religion of Humanity (New York: Putnam’s, 1875), pp. 299-300; cited in Rushdoony, Nature, p. 89.

[26] Виж особено книгата от унитарианеца Moncure D. Conway, The Rejected Stone; or, Insurrection vs. Resurrection in America (Boston: Walker, Wise, 1862).

[27] The Old Guard, vol. I, no. IX (Sept. 1863), p. 240; cited in Rushdoony, Nature, p. 83.

[28] Frothingham, The Religion of Humanity, p. 20; cited in Rushdoony, idem.

[29] Виж параграфа “Цена за невястата и зестра” в Глава 6.

[30] Isaac Mendelsohn, Slavery In the Ancient Near East (New York: Oxford University Press, 1949), p. 119.

[31] Децата, посветени на храма от петгодишна до 20 годишна възраст бяха оценявани на 20 сикли за момче и 10 сикли за момиче. За малките деца, от месец до петгодишна възраст, цената беше пет сикли и три сикли (Лев. 27:5-6). Предполагам, обаче, че не е било необходимо никакво плащане за децата, защото господарят е имал власт над тях само като заветен дядо, не като собственик. С възстановяването на заветно независимото семейство децата са излизали със своите родители. Ако правилото не е било такова и ако е трябвало да откупва и децата си, тогава с раждането на всяко дете бившият слуга би бил ощетяван. Малко вероятно е такова наказание да бъде в сила в общество, определено от Бог, Който е благоприятно настроен към демографския растеж: Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 1.

[32] Mendelsohn, Slavery In the Ancient Near East, p. 121.

[33] В Съединените Щати исторически бащите са плащали за сватбите на своите дъщери и следсватбените тържества. Това е библейски глупаво в общество, в което зетьовете не плащат цена за невястата на бащата. Бъдещият зет трябва да плаща за всичко. Това е свидетелство за бащата, че младият човек е спестовен, или поне е човек, който притежава наследен капитал.

Както зестрата, която едно време е идвала от бащата като подарък, но е била основана на размера на цената за невястата, така днес са и даровете, които идват от гостите на сватбата. Колкото по-големи са разходите за сватбата, толкова повече гости ще дойдат; колкото повече са гостите, толкова по-голям е и броят на даровете. Но големината на сватбата, а следователно размера на даровете (нейната зестра) трябва да се определя от способността на съпруга да плати за сватбата, а не от способността на нейния баща. Даровете към двойката всъщност принадлежат на невястата, защото те съставляват нейната зестра, нейната икономическа закрила в случай, че тя бъде незаконно изоставена. Ако дъщерята донесе свои средства в брака, те трябва да останат нейна собственост в случай на развод. Те не са “обща собственост”; те са нейната закрила. При смъртта й тези средства нормално биха били прехвърлени на децата й.

[34] За символичните връзки между обрязването и кръщението, пасхата и причастието, и всички четири тайнства и сватбената трапеза, виж моята статия, “The Marriage Supper of the Lamb,” Christianity and Civilization, 4 (1985).

[35] Младоженецът е Исус Христос. Той също държи поста на роднина-изкупител, Този, Който има законовата отговорност за откупи най-близкия си роднина от робство, ако робът е в робство под чужденец (Лев. 25:47-49).

[36] Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory (3rd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 66-71.

[37] Gary North, Inherit the Earth: Biblical Blueprints for Economics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 5.

[38] David Chilton, The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft. Worth, Texas: Dominion Press. 1987).

[39] Това, разбира се, повдига множество проблеми за всяка теория за универсално гражданство и следователно универсално право за гласуване.

[40] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[41] David Brion Davis, Slavery and Human Progress (New York: Oxford University Press, 1984), p. 87. (Дейвис не е прав, когато пише, че доктрината възниква през Средновековието.) През 1867 Робърт Л. Дабни, най-великият калвинистки теолог на американския Юг в края на деветнадесети век, се позовава на Битие 9 и проклятието над Ханаан, за да оправдае законността на идеята за робството въобще: “. . . това ни дава възникването на домашното робство. И откриваме, че то беше предназначено от Бога като наказание и изкупване за (почти всички Божии провиденчески наказания са също и изкупителни) конкретната морална деградация от страна на расата.” Той не твърди, че черните задължително са под това проклятие, макар че едва ли го отрича: “Може би ще срещнем малко трудности в проследяването на произхода на съвременните африканци до Хам. Но това изследване не е съществено за нашия аргумент.” Robert L. Dabney, A Defence of Virginia (New York: Negro University Press, [1867] 1969), pp. 103, 104.

[42] Проф. Дейвис се позовава на либералния висш критик Фон Рад, за да твърди, че “оригиналният яхвистки сюжет няма нищо общо със Сим, Хам и Яфет и екуменическата схема на народите, която следва. Това е по-скоро по-стар разказ, ограничена да палестинските Сим, Яфет и Ханаан. . . .” Davis, “Slavery and Sin: The Cultural Background,” in Martin Duberman (ed.), The Antislavery Vanguard: New Essays on the Abolitionists (Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1965), p. 5n.

[43] Winthrop Jordan, White Over Black: American Attitudes Toward the Negro, 1550-1812 (Chapel Hill: University of North carolina Press, 1968), p. 18. Той цитира Babylonian Talmud (Soncino Press edition), tractate Sanhedrin, vol. II, p. 745; Midrash Rabbah (

[44] Рави Моше бен Маймон.

[45] Маймонид пише: “Забранено е човек да поучава своя роб в Писанието. Ако обаче той го поучава, така робът не става свободен.” Maimonides, Acquisition, “Laws Concerning Slaves,” Chapter Eight, Section Eighteen, p. 278.

[46] David Brion Davis, The Problem of Slavery in Western Culture (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1966), pp. 98-103.

[47] Ibid., pp. 203-7. Сравни Marcus W. Jernegan, “Slavery and Conversion in the American Colonies,” American Historical Review (April 1916).

[48] Ibid., pp. 219-20.

[49] Davis, Slavery and Human Progress, pp. 120-21.

[50] Законът срещу робството, приет през 1652 в Роуд Айлънд, никога не е бил действително наложен. Той е бил приет предимно в резултат на натиска на един човек, Семюъл Гортън. Charles M. Andrews, The Colonial Period of American History, 4 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1936] 1964), II, p. 30.

[51] Sutton, That You May Prosper, ch. 2.

[52] Mendelsohn, Slavery In the Ancient Near East, p. 40.

[53] В около шестдесет документа, повечето от тях от Египет в късната античност, които документират продажби на пълнолетни роби от мъжки пол, нито една жена или дете не придружават роба. M. I. Finley, Ancient Slavery and Modern Ideology (New York: Viking, 1980), p. 76. Той цитира K. R. Bradley, “The Age at Time of Sale of Female Slaves,” Arethusa, II (1978), pp. 243-52.

[54] Robert L. Dabney, A Defence of Virginia [And Through Her, of the South] (New York: Negro University Press, [1867] 1969), p. 229.

[55] Ibid., p. 230.

[56] “Полигамията и разводът по желание никога не са били разрешавани от старозаветния закон. . . .” Ibid., p. 132.

[57] Ibid., p. 231.

[58] Arnold A. Sio, “Interpretations of Slavery,” Comparative Studies in Society and History, VII (April 1965); reprinted in Allen Weinstein and Frank Otto Gatall (eds.), American Negro Slavery: A Modern Reader (New York: Oxford University Press, 1968), p. 315.

[59] Цитирано в Herbert G. Gutman, The Black Family in Slavery and Freedom, 1750-1925 (New York: Pantheon, 1976), p. 52.

[60] Ibid., pp. 70-75.

[61] Ibid., pp. 286-87.

[62] Ibid., pp. 146-47.

[63] Ibid., p. 79.

[64] Ibid., p. 149.

[65] E. Franklin Frazier, The Negro Church in America (New York: Schocken, [1964] 1974), pp. 37-38.

[66] Ibid., p. 39.

[67] Idem.

[68] Idem.

[69] Изключение е Charles Murray, Losing Ground: American Social Policy, 1950-1980 (New York: Basic Books, 1984), ch. 9: “The Family”. Лесно е да бъде обвинявана безработицата, но трябва да се зададат два въпроса: “Защо този проблем възникна след 1945? Дали е имало по-голям расизъм след 1945, отколкото в предишните три поколения?” Икономически отговори има в Walter E. Williams, The State Against Blacks (New York: New Press, McGraw-Hill, 1982); George Gilder, Wealth and Poverty (New York: Basic Books, 1981), Pt. II.

[70] Eleanor Holmes Norton, “Restoring the Traditional Black Family,” New York Times Magazine (June 2, 1985), p. 93.

[71] Gutman, Black Family, p. xviii.

[72] Ibid., p. xix.

[73] Ibid., pp. 19-24.

[74] Ibid., p. 15.

[75] Ibid., pp. 62-75.

[76] Ibid., p. 33; citing Philip D. Curtin, The Atlantic Slave Trade: A Census (Madison: University of Wisconsin Press, 1969).

[77] Thomas Sowell, Ethnic America: A History (New York: Basic Books, 1981), p. 186.

[78] Mendelsohn, Slavery In the Ancient Near East, pp. 66-74.

[79] Ibid., pp. 79-83.

[80] През 1825 средната цена на полски работник от мъжки пол в Ню Орлиънс е била $800. Тази цена не е спаднала под $700 през живота на МакДонъх. Цените нарастнали постепенно от $800 през 1830 до $900 през 1832 до $1,000 през 1834. През 1841 цените започват да спадат, достигайки дъното ($700) през 1843-45, а след това нарaстват до $1,100 през 1850, годината на неговата смърт. Източник: Alfred H. Conrad and John R. Meyer, “The Economics of Slavery in the Antebellum South,” in Hugh G. J. Aitkin (ed.), Did Slavery Pay? (Boston: Houghton Mifflin, 1971), Table 17, p. 169.

[81] Цитирано в Carl N. Degler, The Other South: Southern Dissenters in the Nineteenth Century (New York: Harper & Row, 1974), pp. 43-44. Деглер разчита на два основни източника: Lane Carter Kendell, “John McDonogh – Slave-Owner,” Lousisana Historical Quarterly, XVI (1932), и William Talbot Childs, John McDonogh: His Life and Work (Baltimore, Maryland: Johns Hopkins University Press, 1939).

[82] В Стария Завет Асирия се предаде на Вавилон. Международният Вавилон в наши дни е неизмеримо по-безмилостен от Вавилон в дните на Еремия: Robert Conquest and Jon Manchip White, What to Do When the Russians Come: A Survivor’s Guide (New York: Stein and Day, 1984).

[83] Davis, Slavery and Human Progress, p. 59.

[84] Roger L. Ransom and Richard Such, One Kind of Freedom: The economic consequences of emancipation (New York: Cambridge University Press, 1977), ch. 4.

[85] Sowell, Ethnic America, p. 191.

[86] Idem.

[87] По въпроса дали смъртното наказание е било автоматично, или е било максималното наказание, което жертвата (съпругът на жената) е можел да изисква, виж по-долу, Глава 7.

[88] Съпруга, чийто баща не й е осигурил зестра.

[89] Ray R. Sutton, Second Chance: Biblical Blueprints for Divorce and Remarriage (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).