Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

6

ЖЕНИ И НАЛОЖНИЦИ

Ако някой продаде дъщеря си робиня, тя няма да излезе така както излизат робите. Ако не бъде угодна на господаря си, който се е сгодил за нея, то нека я остави да бъде откупена; той не ще има власт да я продаде на чужденци, тъй като й е изневерил. Но ако я е сгодил за сина си, то нека постъпи с нея, както е обичайно с дъщерите. Ако си вземе още една жена, да не лиши оная от храната й, от дрехите й и от съпружеското съжитие с нея. И ако не й направи тия трите, тогава тя нека си излезе даром, без откуп (Изх. 21:7-11).

Законите за слугуването, които управляват слугините, са свързани пряко със законите, управляващи брака. Причината е проста, макар и не очевидна: еврейската жена не можеше да бъде закупена за постоянно; тя можеше само да бъде осиновена. Тя не можеше да излезе от дома на баща си “както излизат робите [от мъжки пол]”. Теоцентричният принцип, илюстриран от този закон, е следният: осиновяването от Бога е единствената основа на освобождението на човека. Бог осинови изхвърления Израел, който по-късно стана Негова невяста (Ез. 16). Този символизъм не трябваше да служи като разрешение за кръвосмешение, което е (и все още е) изрично забранено от библейския закон (Лев. 18:6-7).[1] Този символизъм беше защита на библейското служение на съпруга: той осиновява невястата.

Тези закони управляваха жените слугини, а също управляваха брака. Бракът на жена слугиня беше управляван от закони различни от онези, управляващи брака на свободна жена. Защо трябваше да бъде така? По какъв начин бракът със слугиня е различен от брака със свободна жена? Защо Бог би установил две различни форми на брак? Дали това разделение все още важи за браковете в новозаветните времена?

Трябва да започнем нашия анализ с библейското учение за Божията невяста, тема, която се появява и в двата завета. Трябва да започнем със заветния брак между Бога и Израел, защото признаваме теоцентричната природа на Библията. Божиите заветни взаимоотношения с хората трябва винаги да бъдат нашата отправна точка за всяко разглеждане на взаимоотношенията на хората един с друг и със средата им. Следователно, преди да изследваме икономиката на тази сделка със съпруга-робиня, трябва първо да разберем разликата между съпруга и наложница. В Стария Завет съпругата идваше със зестра; наложницата нямаше зестра.

Бог се ожени за Израел

Бог говори за Израел като Негова невяста в Езекиил 16. Главата започва с описание на незаконността на Израел. Бог каза на Езекиил, “Така казва Господ Бог на Ерусалим: Произходът ти и рождението ти е от Ханаанската земя; баща ти бе амореец, а майка ти хетейка” (Ез. 16:3). Родителите са захвърлили детето, без дори отрежат пъпната му връв или да го измият (ст. 4). Бебето е било захвърлено от своите родители така, както незаконородено дете бива захвърлено, “защото са се погнусили от тебе” (ст. 5). Следователно Израел беше и сираче, и незаконородено дете.

Бог “мина край” Израел и “го видя, че се валяше в кръвта си” (ст. 6). Той е направил Израел да се умножи, да стигне до зрялост. Бог отново “мина край” Израел и е погледнал с милост на народа. Тогава Бог се е оженил за Израел: “И когато заминах край тебе и те погледнах, ето, възрастта ти беше любовна възраст; и тъй, като прострях полата Си върху тебе та покрих голотата ти, клех ти се и встъпих в завет с тебе, казва Господ Йеова; и ти стана Моя” (ст. 8). Образите са много близки до образите в Рут 3 гл., където богатият Вооз простря дрехата си над страдащата от бедност моавка Рут (ст. 10) като свидетелство за неговото заветно обещание да се ожени за нея (ст. 13).

Наложница или невяста?

Въпросът е: Дали Израел беше наложница или истинска невяста? Езекиил 16 ни уверява, че Израел беше истинска невяста. Езекиил описва Божията грижа за Неговата невяста:

Тогава те окъпах с вода; Да! Измих кръвта ти от тебе, и помазах те с миро. Облякох те още във везани дрехи, и те обух с чехли от язовски кожи, опасах те с висон, и те покрих с копринена покривалка. Украсих те още с накити, турих гривни на ръцете ти и огърлица около шията ти (ст. 9-11).

Описанието продължава: Бог подари на Израел накит за главата, обици, венец, меки тъкани и най-добрата храна (ст. 11-13). “Ти още се прочу между народите по твоята хубост, защото тя стана съвършена чрез Моето величие, с което те облякох, казва Господ Йеова” (ст. 14). Но тогава Израел блудствува, уповавайки на своята си хубост (ст. 15-31). “Но ти си била като жена прелюбодейца, която приема чужди мъже, вместо своя си. На всичките блудници дават заплата; но ти даваш даровете си на всичките си любовници, и ги подкупваш, за да идват при тебе отвред и да блудствуват с тебе” (ст. 32-33).

Израел беше Божията невяста, не Негова наложница. Каква беше разликата между невяста и наложница? Тя беше в наличието на зестра в първоначалния брачен завет. Наложницата не притежаваше зестра. Израел не притежаваше нищо свое, което да донесе в брака. Бог откри Израел така, както човек открива изхвърлено до пътя бебе. При достигането на нейното пълнолетие Бог щедро я изми и “покри голотата й” със Своята дреха (ст. 8), символична връзка с брака: “клех ти се и встъпих в завет с тебе” (ст. 8). Няма спор: Израел беше Божията невяста. Следователно нейното прелюбодейство беше далеч по-лошо, отколкото ако беше просто наложница. Тя беше окичена с накити, доказателство за нейното положение на съпруга, но ги изтъргува за удоволствията, давани от мъжки проститутки, тоест боговете и ритуалите на околните народи. По-лошо от проститутка, която го прави за пари, Израел беше съпруга, която го правеше за чистото удоволствие от нарушаването на завета. Това е разликата между безстрастния, ориентиран към печалба грях на професионалната проститутка и страстното, съзнателно непокорство на прелюбодейцата. Проституцията не беше капитално престъпление в Израел; ако то изискваше смъртно наказание, не би имало нужда от закон, забраняващ на първосвещеника да се жени за блудница (Лев. 21:14). Прелюбодейството беше капитално престъпление (Лев. 20:10). Това беше същността на съзнателното извращение на Израел: “Тъй че в блудствата ти става с тебе противното на онова, което става с другите жени, понеже никой не те следва за да блудствува с тебе; и понеже ти даваш заплата, а на тебе заплата не дават, поради това, с тебе става противното” (ст. 34). Именно положението на Израел като невяста с нейни собствени средства, даващи й възможност да плаща на своите съучастници, я характеризира като особено нечестива.

Благодат и брак

Бракът на Бога с Израел беше действие на благодат. Бог осъзнаваше, че Израел е незаконороден народ, сираче. В крайна сметка това е духовното и правното положение на цялото човечество, защото човечеството е паднало, лишено от наследство от Бога заради Адамовия бунт. Въпреки това Бог отдели Израел като уникално паднал, уникален в нуждата си от Божията благодат. Без Божията благодат не можеше да има нито живот, нито брак, нито бъдеще. Така Бог изобразява Своята обща благодат към всички хора, като им дава живот, брак и бъдеще. Но Той изобразява Своята специална благодат към Неговите хора, като влиза в завет с тях, толкова интимен, че само аналогията с брака е в състояние да го обясни (Еф. 5:22-33).

Ако Бог не се беше спрял да даде живот на Израел, хората биха загинали. Мойсеевото поколение трябваше да учи този урок много пъти в четирите десетилетия скитане. Ако Бог не се беше оженил за Израел, евреите не биха имали нито закрила, нито надежда за бъдещето. Бог им подари и живот, и закрила. Той им подари законна надежда.

За да стане Израел напълно закриляна невяста, тя трябваше да получи зестра. Зестрата служеше на невястата като знак за сигурност в случай, че съпругът й се разведе с нея или по някакъв друг начин злоупотреби с нея. Зестрата беше символът на нейната независимост. Свободната жена беше съпруга, която можеше да оцелее икономически, дори когато съпругът й нарушеше завета си с нея. Бог осигури огромна зестра за Израел в Езекиил 16 като видима изява на Неговата благодат и закрила. Кой съпруг би надарил съпругата си с такова богатство, ако възнамеряваше да се разведе с нея? Така, самата величина на Неговата видима благодат свидетелствуваше за нейното правно положение на вечна закрила под Бога.

Тогава Израел пропиля своята зестра в многобройни действия на заветен бунт. Тя вкара себе си в бедност чрез идолопоклонство и блудство. Стъпка по стъпка тя постави себе си в икономическото положение на наложница: съпруга без дарове. Но тя беше и далеч по-зле от наложница, която не притежава своя собствена зестра за пропиляване; тя беше прелюбодейца, която пропиля Божиите сватбени дарове. Тя очевидно заслужаваше смърт (Лев. 20:10). Единствено благодатта на Бога да не я доведе на подсъдимата скамейка е това, което й даде възможност да запази своето положение поне като Божия наложница.[2]

Това свидетелствува, че дори положението на наложница е положение, което зависи от благодатта. Бог осъзнава, че обществата и индивидите изпадат в грях, а от греха в бедност (Вт. 28:18). Затова, Неговият закон прави възможно за дъщеря на беден израилтянин да се омъжи в семейство, което може да плати цена за невяста. Всъщност, тази възможност за наложничество беше начин за освобождаването на бедното момиче от бедността. Нейният баща няма начин да я защитава икономически. Ако всеки брак изискваше зестра, тя може би никога не би могла да се омъжи. Нейното бъдеще като майка би било унищожено. Затова Бог благодатно установи път за избавление: наложничеството.

Това ни показва нещо, което Библията никога не казва явно, но към което Езекиил 16 ни показва: библейското изискване за цена за невястата. Съпругата трябва да се закупи. Без плащане на цена за невястата не може да има брак и бъдеще за невястата. Зестрата не беше задължителна в старозаветната икономика; цената за невястата беше задължителна.

Цена за невястата и зестра

Бог даде на Израел накити и гривни. Това е образ на даровете към Ревека от слугата на Авраам: “И слугата извади сребърни и златни накити и облекла та ги даде на Ревека; така също даде скъпи дарове на брат й и на майка й” (Бит. 24:53). Авраам, като баща на Исаак, използва своя капитал, за да плати на момичето и на нейните роднини. Собствеността, обаче, в крайна сметка би останала на Исаак, защото беше част от неговото наследство. Авраам действуваше като представител на своя син. Той осигури цената за невястата, а неговият собствен представител действуваше в най-добрия интерес на Исаак. Даровете от Авраам послужиха за нейна зестра, а даровете от роднините послужиха за цена за невястата. Това показва, че цената за невястата може да бъде отделена от зестрата, тоест семейството би могло да запази част от общото плащане без да прехвърля цялата цена за невястата към дъщерята като нейна зестра. Това би могло да послужи като средство за увеличаване на капиталовата база на семейството на невястата. Това очевидно би могло да направи дъщерята икономически актив за нейното семейство.

Имаше заветна причина за това икономическо задължение от страна на младоженеца. Бащата на бъдещата невяста представляваше Бога за дъщеря си. Тази заветна власт пред Бога – това положение като Божий представител към своята дъщеря – трябваше да бъде законно предадено от бащата към младоженеца. С плащането на цената за невястата към нейния баща младоженецът ритуално се заклеваше в доживотна вярност към своята съпруга като Божий представител над нея, вярност, сравнима само с вярността, която нейният баща е имал към нея. Точно в това Исус се закле пред Бога Баща в Своята роля като космически Младоженец. Той плати цената на Голгота. Тогава Бог прехвърли цялата власт на небето и на земята към Христос като Негов законен представител (Мат. 28:18-20).

Анулиране на задълженията на дъщерята

Зестрата служеше в Израел като алтернатива на наследството за дъщерите. Синовете наследяваха семейната земя в Стария завет, не дъщерите. Синовете носеха отговорността да се грижат за възрастните родители, не дъщерите и зетьовете.[3] На когото много е дадено, от него много се иска (Лука 12:47-48). Тъй като дъщерята не можеше да наследява, тя не беше задължена да участвува в издържането на своите родители. Но тъй като тя не участвуваше в издръжката на своите родители, не трябваше да получава своята зестра от капитала на своя баща, защото това би намалило дяла, оставащ за нейните братя. Системата беше стройна и последователна.

Нормално цената за невястата се използваше за възмездяване на семейството за зестрата. Такава система гарантираше, че дъщерята не би била считана от своето семейство за икономически пасив. Цената за невястата предпазваше дъщерите от изразходване на наследството, което нормално би отишло към синовете. Обикновено дъщерята не оставаше икономически отговорна за своите родители; тя ставаше отговорна за родителите на съпруга си. Защо? Защото законово тя биваше осиновена в семейството на своя съпруг. Затова наследството в Израел отиваше към синовете, които по-късно се грижеха за възрастните родители, а зестрите отиваха към дъщерите, които запазваха етичните стандарти на своето първоначално семейство във времето, макар не и семейното име.

За да даде възможност на момичето да напусне дома на баща си като свободна жена – жена със зестра – младоженецът плащаше цената за невястата. Повечето от цената за невястата или може би цялата би отивала към неговата съпруга като нейна зестра. Плащайки на бащата еквивалента на зестрата на момичето, той освобождаваше нея и себе си от правното задължение да издържат нейните родители, когато остареят. Бащата на момичето официално осигуряваше зестрата. Следователно дъщерята би имала възможността да вземе част от семейното наследство сега, приемайки своето бъдещо задължение. Тогава младоженецът би заменил зестрата с плащането на цената за невястата, освобождавайки по този начи нея и себе си от бъдещите отговорности, свързани с издръжката на нейните родители. Нейните братя не губеха нищо, тя печелеше зестра, а той избягваше бъдещите задължения по издръжката на нейните родители.

Дали тя донасяше зестра в брака или не, младоженецът трябваше да плати цената за невястата на нейния баща или на нейните братя. Това показваше, че по принцип той дължеше на семейството някаква форма на слугуване, ако искаше да му бъде позволено да се ожени за дъщерята. Беше му позволено също да замени цената за невястата с действително слугуване. В случая с Яков, например, той действително трябваше да слугува на Лаван четиринадесет години като плащане за Рахил и Лия, защото нямаше капитал да плати цената за невястата, тъй като беше избягал от дома на баща си без да вземе наследството си (Бит. 29). Защо Яков дължеше такова слугуване? Защото при всяка сватба той искаше съпруга със зестра, но ако техният баща едностранно плащаше зестрата като представител на техните братя, тогава всъщност братята плащаха на сестрите да напуснат семейството и да се присъединят към друго семейство. Това би било еквивалентът на това дъщерите да вземат настоящите семейни активи, а в същото време да избягнат бъдещите семейни задължения.

Без наличието на изискването за цена на невястата братята на невястата биха били изкушени да я смятат за пасив, потенциален разход за семейния капитал, тоест тяхното собствено наследство.[4] Те биха имали стимул да откажат да позволят на кой да е мъж да се ожени за нея, защото нейните услуги в настоящето семейство биха били ценни. Защо да я дават да слугува на друг, а също и да й позволят да вземе със себе си настоящия семеен капитал? Кой би бил сигурен, че тя и нейният съпруг биха издържали възрастните родители в бъдеще? Как биха могли нейните братя да наложат такова изискване? Обратно, с действуваща система за цена за невястата, има дори и възможност за семейна печалба, както и загуба, както показва случаят със семейството на Ревека. Старозаветният закон никъде не конкретизира, че цялата цена за невястата трябва да стане зестра за момичето. В действителност, цената за невястата може понякаго да надвиши зестрата.

Окончателното разпределение на цената за невястата би било установено с конкурентно спазаряване между бащата и потенциалния младоженец или между техните представители.[5] Бащата на Сихем, Емор, разговаря с Яков и братята на Дина относно прелъстяването на Дина от неговия син, макар че текстът показва, че и Сихем е присъствувал (Бит. 34:6-11). В общия случай, каквото и да е било спазаряването, двете плащания биха били близки по величина, освен в случай на прелъстяване. В този особен случай беше далеч по-вероятно цената за невястата да надвиши нормалната зестра. Тъй като Сихем беше прелъстител, той беше в неизгодно положение в спазаряването: “Искайте от мене вено и дарове, колкото желаете, ще дам, според както ми речете; само ми дайте момата за жена” (Бит. 34:12).

Защо да не може бащата да се договори с младоженеца да позволи сватбата да бъде нито със зестра, нито с цена за невястата? Момичето не би изразходвало наследството на своите братя, вземайки зестра със себе си, а младоженецът не би бил длъжен да дойде с цена за невястата. В края на краищата, ако размерът на цената на невястата беше близък до размера на зестрата, бракът вероятно би могъл да стане и без нито едно от тези ритуални прехвърляния на средства: младоженецът към бащата, бащата към дъщерята. Какво е лошото на това? Има три причини: 1) цената за невястата служеше като средство за проучване; 2) тя служеше като ритуален знак за подчинение; и 3) зестрата служеше като закрила на жената срещу недалновидността на нейния съпруг и може би също и нейните баща и братя.

1. Средство за проучване

С плащането на цената за невястата младоженецът също демонстрираше, че е способен да бъде също толкова добра подкрепа за момичето, както е бил нейният баща. Той трябваше да увери нейното семейство в нейната бъдеща икономическа закрила, по този начин освобождавайки нейния баща и братя от тази законова отговорност. Способността му да изпълни докрай тази своя заветна отговорност се разкриваше от способността му да плати цената за невястата. Следователно цената за невястата беше средство за икономическо проучване за семейството на момичето. Способността на младоженеца да плати цената за невястата беше свидетелство за неговата видима вярност към условията на Божия завет.[6] Родителите прехвърляха правната отговорност към нова заветна глава. Те участвуваха в установяването на ново семейство. Така, сватовете служеха като Божии представители. Ръшдуни пише, че “еврейската дума за младоженец означава ‘обрязан,’ еврейската дума за тъст означава този, който извършва действието на обрязване, а еврейската дума за тъща е подобна. Това очевидно не е било свързано с действителния физически ритуал, тъй като еврейските мъже са били обрязвани на осмия ден от раждането. Това което то е означавало, е, че тъстът е удостоверявал истинността на духовното обрязване, както и тъщата, удостоверявайки духовното състояние на младоженеца. Тяхно задължение е било да предотвратят смесен брак. Мъжът е можел да се ожени за тяхната дъщеря и да стане младоженец само когато очевидно е бил човек под Бога.”[7]

Цената за невястата също е била знак за ориентацията към бъдещето и самодисциплината на младоженеца. Тъй като Яков дойде без капитал в дома на Лаван, той първо трябваше да работи за Лаван като слуга седем години, за да докаже способността си да ръководи свое собствено семейство. За да водиш заветно, трябва първо да следваш. За да управляваш, трябва първо да си служил. Господството е чрез завет, а заветите винаги са йерархични.[8] Тази йерархична структура на библейския завет е, преди всичко друго, посланието на книгата Изход.[9] Израел трябваше да бъде видимо под Божието управление, не под Фараоновото.

Накрая, цената за невястата беше доказателство за законовото подчинение на младоженеца под неговия собствен баща, под когото той вероятно е работил в земеделското общество или от когото е получил цената за невястата като част от своето наследство.[10]

2. Символ на подчинение

Цената за невястата беше подаряване на производителността на младоженеца на семейството на момичето. Следователно цената за невястата беше символ за посвещението и подчинението на зетя към нейния баща, като че ли е член на семейството, макар това да не беше действителен договор да стане син, който наследява. Цената за невястата свидетелствуваше за заветните изисквания, които зетьовете дължат към тъстовете. Тя свидетелствуваше, че младоженецът преди това е служил на някой друг (вероятно на своя баща) производително и е натрупал капитал, равен на това, което би било натрупано за същия период, ако би бил подчинен на тъста. Тогава той прехвърляше този капитал към своя тъст като ритуален знак на неговото подчинение.

Цената за невястата възмездяваше бащата за разходите по зестрата на дъщеря му. От чисто икономическа гледна точка, зестрата е можела да бъде предоставена пряко от младоженеца към дъщерята. Защо Бог изискваше тази като че ли ненужна междинна стъпка, плащането на цената за невястата към бащата? Защото формалното предаване на цената за невястата към нейния баща свидетелствуваше за изискването към младоженеца за заветно подчинение към нейния баща. Виждаме това ясно в случая с настояването от Саул към Давид за плащане, въпреки факта, че Саул не поиска от Давид да осигури зестра за Михала. Саул можеше да изисква плащане на цена за невястата. Всъщност, убиването на Голиат беше действително цената за невястата. Той обеща да даде дъщеря си на човека, който победи Голиат (1 Царе 17:25). Саул поиска плащането на допълнителна цена за невястата, стоте филистимски краекожия. Нито смъртта на Голиат, нито филистимските краекожия биха послужили за икономическа зестра за неговата дъщеря.

Давид знаеше, че не може да си позволи цена за невяста, подходяща за царска дъщеря, защото беше беден човек (1 Царе 18:23). Само ако Саул изпълнеше обещанието си и дадеше на Давид големи богатства (1 Царе 17:25), можеше Давид да си позволи да плати цената за невястата. Царят, като се подразбира, че беше съгласен да й даде нейната зестра, всъщност се оттегляше от първоначалното си обещание да даде големи богатства на победителя на Голиат. Вместо това той настоя за плащане на втора цена за невястата, която вярваше, че е в негов интерес, макар и не в негов икономически интерес. “Така да говорите на Давида: Царят не ще вено, но сто филистимски краекожия” (1 Царе 18:25). Той се надяваше да види Давид убит в опита да плати цената (1 Царе 18:25). Давид предостави стоте краекожия на Саул вместо нормалната цена за невястата, за голяма изненада и ужас на Саул (1 Царе 18:29). Въпросът не беше икономически; той беше заветно подчинение. Давид непрекъснато беше покорен на Саул.

Текстът в Езекиил 16 не споменава плащане на цена за невяста от Бога към родителите на Израел. Това е защото Израел беше незаконороден. Родителите – аморейци и хетейци – бяха изхвърлили народа на Израел. Израел беше заветно не само незаконороден, но и сирак. Затова Бог се намеси и плати зестрата на Израел направо на невястата, като я облече. Той не дължеше нищо на аморейците или хетейците. Не беше по никакъв начин задължен към кое да е езическо общество.

3. Закрила за съпругата

Зестрата беше даряване на репутацията на бащата и на неговото семейство към неговата дъщеря и нейните деца. Тя беше знак за ориентация към бъдещето от негова страна. Зестрата свидетелствуваше за заветното задължение на бащата към бъдещите поколения, родени чрез неговите дъщери, макар и те да не наследяваха неговото име или неговата земя. Тя беше също свидетелство, че дъщерите не са заветно по-непълноценни от синовете.

Зестрата осигуряваше на дъщерята степен на икономическа независимост, ако нейният бъдещ съпруг се окажеше неспособен, или починеше без да й остави много наличен капитал, или ако се разведеше с нея. Зестрата служеше като някаква “застраховка срещу неспособност.” Какво би станало, ако съпругът й се разведе с нея, а баща й и братята й изгубят богатството си в същото това време? Съпругата не би могла лесно да се върне с празни ръце в дома на баща си при такива условия. Със зестра тя би била защитена от такъв вид двойни бедствия.

Бог, в Своята благодат, закриля жените. Невястите се нуждаят от закрила. Старият Завет изискваше плащане към семейството на невястата. Това ги уверяваше поне до известна степен за способностите на младоженеца или неговото семейство. Но Бог също признава законността на брака въпреки бедността на момичето. Тя не беше абсолютно задължена да донесе в брака зестра така, както младоженецът беше длъжен да донесе цена за невястата. Недалновидността на нейния баща не трябваше да направи брака й невъзможен; неговата недалновидност не трябваше да я затвори в неговия дом, ако имаше възможност за нея да подобри своето икономическо положение.

Свидетелството за принудително положение на робски брак беше фактът, че бащата запазваше за себе си цената за невястата. Запазвайки я, той признаваше, че е бил недалновиден и че или не го е било грижа за бъдещата закрила на неговата дъщеря срещу несправедлив съпруг, или че просто не е можел да си позволи да й даде зестрата, от която тя се е нуждаела. В двата случая, неговият неуспех да й осигури зестра понижаваше нейното бъдещо правно положение до това на наложница (съпруга робиня). От друга страна, имаше икономически ползи, които компенсираха нейното ниско правно положение.

Ако бащата на момичето беше толкова беззащитен икономически, че вземеше решение да я продаде, тя очевидно участвуваше малко, ако въобще участвуваше, в избора. Въпреки това, би било по-добре за нея да бъде осигурена в нов дом, отколкото да живее ден за ден в дома на баща си. Но, за да подобри своето икономическо положение, като излезе от дома на своето обедняло семейство, тя трябваше да жертвува своето положение на свободна жена. Това би било брак по необходимост, робски брак. Това беше законовото значение на наложничеството. Тя трябваше да бъде поставена в положение на робиня. Тя не можеше да наложи вето върху този робски брак (наложничество), както роб евреин от мъжки пол не можеше наложи вето върху решението на неговия господар да го продаде на нов господар.[11]

Това е косвено доказателство, че дъщерите в Израел имаха правото да отказват конвенционалните уредени бракове. Това беше част от това да бъдеш свободна жена: никога напълно зависима нито от недалновиден баща, нито от недалновиден или несправедлив бъдещ съпруг. Системата на зестрата осигуряваше тази закрила, по този начин правейки дъщерята свободна жена. Богатството разкриваше нейното правно положение.

Брак и осиновяване

Текстът казва: “Ако някой продаде дъщеря си робиня, тя няма да излезе така както излизат робите. Ако не бъде угодна на господаря си, който се е сгодил за нея, то нека я остави да бъде откупена; той не ще има власт да я продаде на чужденци, тъй като й е изневерил” (Изх. 21:7-8). Какво означава, “тя няма да излезе така, както излизат робите [от мъжки пол]”? Това се отнася за специалното положение на заветно подчинение на момичето. Тя не можеше да бъде купувана и продавана на пребиваващи чужденци по същия начин, както синовете.[12]

Текстът казва, че “той не ще има власт да я продаде на чужденци, тъй като й е изневерил.” Означава ли това, че слугините, на които не им е изневерено, можеха да бъдат продавани на чужденци, тоест извън земята? Не е възможно да означава това, защото никой евреин не можеше да бъде продаден законно на някой извън земята. Евреите бяха пришълци с Бога в земята (Лев. 25:23). Понятието “чужденци” тук трябва да се тълкува като “чужди хора.” Това бяха пребиваващите в Израел чужденци. Еврейски слуга от мъжки пол можеше да бъде продаден на всеки евреин в земята. (Еврейско момиче също можеше да бъде продадено по този начин, ако еврейски купувач я осиновеше.)[13] Нормално пребиваващият чужденец не беше под ограниченията на съботната година; той беше само под условията на юбилейната година. Тъй като пребиваващият чужденец можеше да капитализира до 49 години слугуване от еврейски слуга от мъжки пол (Лев. 25:47-52), той можеше да предложи по-висока покупна цена. Това би създало значителен източник на печалба: купуване на слуги до съботна година и продаването им на езичници. Следователно, трябва да заключим, че ако слуга до съботна година биваше продаден на пребиваващ чужденец, в този особен случай чужденецът би трябвало да се подчинява на условията на съботната година. Незаконно е да продаваш това, което не притежаваш; евреин, който закупуваше еврейски слуга до съботната година, нямаше никакво право на неговите услуги след съботната година.[14]

Най-малкото, което този текст постановява, е, че еврейско момиче не може да бъде продавано на чужденец.[15] Имаше заветна причина за това ограничение: йерархията. Жената винаги беше заветно подчинена на мъжа, освен когато е вдовица (Чис. 30:9). Тя същностно е в положение на заветно подчинение. Следователно беше незаконно да бъде продавана в езически дом, управляван от езическите домашни божества. Това културно влияние би било твърде опасно за нея, в сравнение с рисковете за един мъж. Бащата не можеше да продаде дъщеря си в дом на чужденец, защото беше неин законен представител пред Бога. Но неговият син можеше да бъде законно продаден да слугува на пребиваващ чужденец.[16]

Осиновяване

Дъщерята, за която става въпрос в текста, е някоя, която е била купена от баща й, за да стане съпруга, или за господаря, или за неговия син. Следователно тя беше закупена чрез дълготрайно предаване на властта. Господарят, или като бъдещ съпруг, или като бъдещ свекър, правеше дълготрайна покупка. Ако я закупеше, за да я даде на сина си, тогава той ставаше заветно неин баща. По този начин той поемаше пълната отговорност като неин заветен баща за даването й на своя син, който би й гарантирал доживотна издръжка. Той всъщност я осиновяваше в своя дом. Това не беше гаранция за седем години или за по-кратък период, а доживотна гаранция.[17]

Погледнете в Езекиил 16. В началото Израел бива описван като изхвърлено бебе. Бог “минава край” нея, взема я и я възрастява, докато стане пълнолетна (ст. 6-7). Това очевидно е действие на осиновяване. След това отново се появява същият израз, Бог “минава край” нея (ст. 8). Този път, обаче, Той се оженва за нея. Така, по отношение на Божието спасение на Израел, заветното осиновяване става преди заветния брак. Ето защо Изход 21:8 казва, “Ако не бъде угодна на господаря си, който се е сгодил за нея, то нека я остави да бъде откупена.” На господарят не беше позволено да я задържи, ако не се оженеше за нея и ако някой роднина искаше да я купи. Той можеше да я купи само както младоженец купува съпруга за себе си или както баща купува съпруга за сина си.

Текстът казва, “Но ако я е сгодил за сина си, то нека постъпи с нея, както е обичайно с дъщерите” (ст. 9). Той трябваше да се отнася към нея така, като че ли е неин баща, защото, от заветна гледна точка, той в действителност става неин баща. Когато Авраам изпрати слугата си да намери съпруга за Исаак, той всъщност осиновяваше Ревека в своя дом. Той поемаше родителската отговорност за нея. Той обещаваше да бди над нея така съвестно, както собствените й баща и братя биха бдели.

Подобно, когато младоженецът вземаше съпруга, той ставаше неин заветен брат.[18] Ето защо Авраам не излъга Авимелех, когато нарече Сара своя сестра (Бит. 26:7). Ето защо годеникът в Песен на Песните възкликна, “Пленила си сърцето ми, сестро моя, невясто. . . . Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невясто!” (Пес. 4:9, 10). Младоженецът обещаваше да се грижи за жената така, както ако беше неин брат. Заветно, тя биваше осиновена в семейството на своя съпруг. Западната практика на даване на невястата последното име на нейния съпруг показва нейното осиновяване в семейството на младоженеца. Ето затова двете двойки родителски сватове биват наричани Мамо и Тате от децата. Това е словесно признаване на заветното взаимоотношение на осиновяването.

Наложницата

Рахил и Лия се оплакваха, че техният баща Лаван е пропилял наследството, върху което те и техните деца имаха право (Бит. 31:14-16), отнасяйки се към тях като че ли бяха продадени в робство. Те имаха предвид натрупаните печалби от четиринадесетте години труд на Яков за плащане на тяхната цена за невястата. Яков си върна това богатство от Лаван, както те признаваха (ст. 16), но това означаваше, че то отново принадлежеше на Яков; те все още нямаха зестри. Те бяха понижени от своя баща до състоянието на наложници, не съпруги.

В древния Израел запазването на цената за невястата беше икономическия еквивалент на продаването на дъщерята в робство. Когато по този начин бащата продадеше дъщеря си на съпруг, той я правеше законово наложница. Той не й предаваше никаква част от парите, които е получил от младоженеца или нейния бъдещ свекър. Запазваше ги всичките. Ето защо сделката беше покупка. Дъщеря му ставаше слугиня в дома на друг мъж. Това слугуване не беше управлявано от съботния принцип на годината на освобождаване. Също така баща й не си запазваше правото да я откупи като неин роднина-изкупител, освен ако човекът, който я е купил, решеше преди женитбата да я върне и нейният баща можеше да върне цената за невястата. Така наложницата беше постоянна слугиня, която работеше на разположение на своя съпруг.

Означаваше ли това, че нейният годеник можеше да я продаде по желание на друг евреин? За да отговорим на този въпрос, трябва първо да разгледаме заветната същност на нейното положение. Текстът говори за “господаря, който се е сгодил за нея.” Сгодяването представляваше обещание за брак, но тъй като тя не беше свободна жена, тоест жена със зестра, това не беше напълно задължителна клетва от негова страна. Това не беше същото като обещание за брак към свободна жена, за която е платена цена за невяста и която донася зестра в брака. Знаем, че не е едно и също, защото не беше смятано за прелюбодейство друг мъж да има сексуални взаимоотношения с нея. Двамата трябваше да бъдат бити, но не и екзекутирани, “защото тя не е била свободна” (Лев. 19:20). Ако жената притежаваше зестра, тогава годежът беше същото като брачна клетва. Сексуалните взаимоотношения с такава жена бяха капитално престъпление (Вт. 22:23-24). Така, имаше два вида годежи; те бяха заветно и законово различни. Заветният знак, който ги различаваше, беше зестрата. Разликата беше заветна – свободна или несвободна – но видимата изява на тази разлика беше икономическа.

Тогава възниква въпросът: Кой беше определящият фактор в определянето на нейното положение, правният или икономическият? Библията винаги поставя основополагащото състояние на всички човешки взаимоотношения в правната сфера, не във физическата, интелектуалната, емоционалната или икономическата сфера. Именно това правно отношение е това, което управлява всички взаимоотношения на Бога с хората, спасени или изгубени. Каква беше заветната основа на нейното правно положение като съпруга? Нейното положение като осиновена дъщеря. Нейният баща позволяваше тя да бъде осиновена от друго семейство. Той се оттегляше от своето положение като неин заветен представител пред Бога.

Какво да кажем за нейното положение като наложница? Нейният баща определяше икономическите условия на нейното осиновяване. Той избираше да запази за себе си цената за невястата. Правейки това, той я поставяше във второкласно правно положение. Неговата мотивация беше без съмнение дълбоко свързана с неговите лични или семейни икономически цели, но основата на нейното положение като наложница беше резултат от правно прехвърляне на заветната власт над нея, а не икономиката сама по себе си. Нейното основно положение беше съпруга, тоест осиновена сестра (Песен на песните 4:9-10). Нейното второкласно правно положение на наложница произтичаше от същността на едностранното прехвърляне на богатство от младоженеца към бащата. Библейският закон признаваше нейната уязвимост и предприемаше стъпки да я защити. Баща й определяше нейното правно положение; икономиката беше неговият мотивационен фактор във вземането на това правно решение.

Реализация на брака и правна закрила

След реализацията на сексуалния съюз бракът ставаше заветно завършен. Тогава ставаше капитално престъпление друг мъж да има сексуална връзка с нея. Така тя ставаше истинска съпруга. Сега се връщаме към първоначалния въпрос: Можеше ли нейният съпруг да я продаде на някой, който би му платил това, което той е платил на бащата? Текстът не показва той да има такова право. Той можеше да я продаде на друг евреин по време на годежния период, със съгласието на нейното семейство. Можеше по този начин да прехвърли нейното заветно положение като осиновена жена, макар и не на пребиваващ чужденец., който нямаше законовото право да осиновява евреи в своя дом. Но веднъж след като беше сексуално обвързана пред Бога, тя ставаше негова съпруга. Той не можеше да се разведе с нея, освен дотолкова, доколкото можеше да се разведе с коя да е съпруга. Библията не споменава някакви специални разводни разпоредби за него по време на наложничеството.

От друга страна, наложницата можеше да се разведе с него при определени конкретни обстоятелства. Тя имаше трите права на всяка съпруга: храна, облекло и сексуални взаимоотношения. Това означаваше, че тя имаше правото да получи възможността да ражда деца. Текстът казва, “Ако си вземе още една жена, да не лиши оная от храната й, от дрехите й и от съпружеското съжитие с нея. И ако не й направи тия трите, тогава тя нека си излезе даром, без откуп” (ст. 10-11). Защо храната и облеклото са изброени тук? Всеки слуга имаше правото да получи храна и облекло. Господарите не можеха законно да измъчват с глад своите слуги, нито да ги принуждават да ходят голи. Следователно, това, което правото на храна и облекло в този случай би трябвало да означава, е храна и облекло равни на тези, получавани от новата съпруга.

Ако съпругът не се отнасяше към наложницата равнопоставено, тогава тя можеше да напусне дома му, без да плаща откуп. Тя не можеше да бъде законно принудена да остане в дома на съпруга си, ако докажеше на властите, че към нея се отнасят като към второкласна съпруга. С други думи, нейното правно положение на свободна жена беше загубено, когато бащата я е продал, но веднъж омъжена, тя ставаше съпруга, която не можеше да бъде явно дискриминирана. Нейното второкласно правно положение изчезваше при сексуалната реализация на брака; оставаше само нейното второкласно икономическо положение. Тя не можеше да вземе никакви икономически средства от брака, освен децата, но с изключение на това, тя притежаваше равноправен статут с другите жени на своя съпруг. Разбира се, тя беше привързана към него икономически дотолкова, доколкото нейният жизнен стандарт без грижата на съпруга й би изглеждал още по-зле за нея, а и не притежаваше и никаква зестра. Въпреки това тя си запазваше формалното законово право да напусне неговия дом. Нейният баща запазваше първоначалната покупна цена, а тя оставаше свободна.

Можеше ли тя да вземе и децата си със себе си? Би могло да се твърди, че наложницата би трябвало да остави децата си, защото децата на съпругата на слуга оставаха с господаря, когато слугата напускаше (Изх. 21:4), а в този случай господар беше нейният съпруг. Но това не би било вярно. Децата напускаха с наложницата, когато бившият роб, неин съпруг, я откупеше. Плащането от бившия роб, съпруга, на откупната цена (цената за невястата) на неговия бивш господар, я правеше съпруга, а не наложница, защото децата й служеха за зестра. Агар взе Исмаил, когато беше изпъдена от дома на Авраам (Бит. 21:9-14). Тя не се развеждаше с Авраам, защото й е отказал нещо; обратното, той се развеждаше с нея. Решението на Сара да премахне Исмаил от дома на Авраам и да го лиши от всякакво наследство, задължително включваше развод на Авраам с Агар; иначе, Авраам нямаше законна власт да изпъди Исмаил от дома си. Авраам лиши Исмаил от наследство. Как? Като отмени осиновяването на майката на Исмаил. Тогава Исмаил стана член от дома на майка си, не от дома на Авраам.

Означава ли това, че децата днес трябва да остават със законно разведената си майка? Не. Старият Завет позволяваше на мъжете да се развеждат с жените си по причини различни от извършването от страна на съпругата на капитално престъпление (Вт. 24:1). Исус каза, че такъв закон е бил даден от Мойсей поради коравосърдечието им (Мат. 19:8). Новозаветното изискване е далеч по-безкомпромисно: само капиталните престъпления от Стария Завет служат като законна основа за развод – всъщност, развод чрез заветна смърт. [19] На заветно мъртвите хора не трябва да се позволява да вземат децата със себе си. Децата трябва да останат с невинната ощетена страна.

Според какъв законов принцип ощетената наложница можеше да вземе децата със себе си? Чрез позоваване на своето правно положение. Правната основа на брака беше нейното осиновяване в семейството на господаря. Когато съпругът се отнася към нея по такъв начин, че законно печели свободата си, тя повече не е осиновен член на неговото семейство. Като невинна жертва тя получава обратно предишното си правно положение. Библейският закон винаги защитава невинната страна. Следователно тя запазва децата, когато напуска дома на съпруга си. Тогава би била в положението на вдовица, която е глава на собственото си семейство (Чис. 30:9). Правните въпроси в библейските заветни предписания са основани на етика, не кръв или биология. Нейният съпруг не се е отнесъл праведно към нея. Ако тя остане сама и извън властта на дома на кой да е мъж, тя ставаше и баща, и майка за децата си, точно както вдовица.[20] Ако се омъжеше отново, новият съпруг осиновяваше нея и децата в своето семейство. Ако се върнеше в дома на баща си, той ставаше истинския баща на нейните деца. Бащинството във всички случаи беше по осиновяване, не по биология. Този законов принцип отразява нашето собствено заветно положение пред Бога: ние сме или лишени от наследство деца поради греха на Адам, или сме осиновени деца в Божия дом поради Христовата смърт и възкресение (Йоана 1:12).

Тогава по какъв видим начин бившата наложница се различаваше от бившата съпруга? Само според нейния собствен капитал. Тя не вземаше зестра със себе си, когато напускаше, защото не е донесла зестра в брака, когато е дошла. Сделката са цена за невяста без зестра за дъщерята всъщност е покупна цена за слуга. Наложницата нямаше лична икономическа закрила. Ако се отнесяха към нея неравнопоставено в сравнение с друга съпруга, тя можеше да се върне в дома на баща си или да се омъжи отново. Можеше също да остане неомъжена и сама, макар това да е било рядкост в едно земеделско общество, освен за някои градски професии, като кръчмарство и проституция, а съдът вероятно би отнел децата й, ако тя станеше проститутка. Въпреки това, честната, морална жена можеше законно да напусне дома на съпруга си с децата: нейната нова зестра.

Тя можеше да се върне в дома на баща си без чувство за ненужен товар, защото за нея са платили на баща й. Той е запазил цялата цена за невястата, което е направило цялата сделка чисто икономическа. Тя е понесла риска да се окаже при съпруг, който се отнася зле с нея, така че баща й не би могъл да има законни възражения срещу нейното завръщане у дома.

Новозаветните приложения

Исус Христос плати цената за невястата на Бога чрез Своята смърт на Голгота. Това е основата на Неговия брак с невястата, Църквата. Това е също основата на всички бракове по Божията обща благодат.[21] Христос плати цената за невястата за цялото човечество, за всеки отделен човек, за старозаветния Израел и за новозаветния Израел. Това е най-високата цена, която някога е плащана. Старозаветният Израел гледаше напред към това плащане, докато новозаветният Израел сега гледа назад.[22] Това е правилната отправна точка в Новия Завет за всяко разглеждане на цената за невястата.

Един извод е неизбежен: вече няма наложници в новозаветната икономика. Тази институция беше премахната на Голгота. Ако наложничеството все още беше законно в сила, то би отклонило погледа от решаващата победа на Христос над робството на човечеството под греха, върховната форма на робство. Постоянното слугуване, освен като криминално наказание (реституция), вече не е библейски разрешено като валидна институционална мярка.

Второкласното правно положение на наложницата винаги завършваше с реализирането на брака. То важеше само за годежния период. Цялата образност на сватбената вечеря на Агнето[23] показва положението на Църквата като свободна жена, пълноправна невяста, законно притежаваща огромна зестра, цялата земя.[24] Вече няма съпруги робини; всички законно омъжени жени се считат от Бога като влезли в брак като свободни жени. Те са спечелили своето положение като свободни жени чрез Христовото плащане на цената за невястата на Голгота. Това плащане служи като правна основа за Божието осиновяване на Неговите хора в Неговото вечно семейство. Заветните разлики между сгодената жена робиня и сгодената свободна жена са изчезнали. “Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христа, с Христа сте се облекли. Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:27-28). Галатяни 4 е главата, която най-много от всички глави в Библията се занимава с духовното осиновяване – “осиновението” (ст. 5) – и нашето освобождаване от семейството на робинята в семейството на свободната, “горният Ерусалим,” който е свободен, “на всички майка” (ст. 26). Църквата, а не семейството, е агенцията за заветно осиновяване в новозаветните времена. Тя е агенцията, която публично представлява новорождението.[25]

Оправданието за развод за наложницата беше, че нейният съпруг се е отнасял към друга жена по-благоприятно. Новозаветният стандарт е моногамията, защото само чрез членство в Христовата невяста, Църквата, хората могат да намерят спасение. Бог не е двуженец; Израел като невяста беше законно разведена поради непокорството й. Бог не взема допълнителна нова съпруга; Църквата е заместник на законно разведена съпруга. Израел трябва да стане част от Църквата, ако иска да възстанови положението си на невяста (Рим. 11). Следователно мъжете не трябва да са двуженци. Моногамията беше законовият стандарт за еврейските царе (Вт. 17:17) и този стандарт “една жена” е изрично заявен като изискване и за църковните презвитери (1 Тим. 3:2).

Невястите вече не могат законно да бъдат предлагани за продажба от бащите. Бащите вече нямат право да изискват цена за невястата като условие за брака на дъщерята. Институционално, вече няма нужда от цена за невястата, освен в случаи на криминални наказания, наложени от Църквата или от държавата върху престъпниците в случай на прелъстяване на девица.[26] Църковните символи и църковната дисциплина са премахнали първоначалните функции на системата цена за невяста/зестра. Първо, кръщението и членството в църква са станали средства за проучване. Второ, кръщението и членството в църква са станали също доказателство за заветно подчинение в Божието семейство. Трето, различните икономически договори и правни предписания за защита на невинната жертва са станали правилните средства за закрила. Накрая, на съпрузите не е позволено да си вземат втора жена, така че очевидно няма смисъл от установяването на специални разводни закони, защитаващи наложницата, към която не се отнасят равнопоставено с новата съпруга.[27]

От обрязването до кръщението

Тъй като дъщерите получават заветния знак на кръщението, новозаветното схващане е, че във всяко отношение, освен биологично, пълнолетните жени сега са заветно равни с пълнолетните мъже. Единственото изключение е, че на жените не се позволява да говорят на църковни служби (1 Кор. 14:34). Обрязването като необходим ритуал вече не е задължително в новозаветната епоха. Забележително е, че Павел внася своето добре познато изявление за безсмислието на обрязването в средата на своята глава върху брака: “Обрязването е нищо, и необрязването е нищо” (1 Кор. 7:19).

Центърът на властта за потвърждаването на брака се е преместил от семейството към църквата. Това се изявява символично чрез факта, че кръщението замества обрязването като заветен знак за членство в семейството. Следователно бащата на невястата вече не служи като “обрезател” за младоженеца, защото ритуалът на обрязването вече не играе никаква заветна роля. Църквата е върховният посредник за заветно проучване днес. Църквата определя духовното състояние на младоженеца чрез своя контрол върху стандартите за членство. Църквите не са изпълнили тази своя роля, като не управляват своите членове на основата на строги морални и ритуални изисквания, а също и като не поставят под строга дисциплина членовете, които съзнателно се женят за невярващи. Но това непокорство е съпътствувано от християнски бащи, които не записват своите дъщери в християнски училища, от детската градина до колежа, по този начин увеличавайки драстично вероятността те да се омъжат за езичници. Налице е общ спад в готовността на заветните власти да надзирават и преустройват на основата на Библията брачните обичаи на Запада.

Баща, който забранява на своята дъщеря да се омъжи, може да бъде възпрян от църквата или от църквите, към които принадлежи заветно бъдещата двойка. Идеята, че нехристиянски баща може законно и правно да забрани на своята християнска дъщеря да се омъжи за християнин, е теологично възмутителна. Твърдението, че двойката е законово незащитима и че трябва да ограничат своите усилия до молитви нейният баща да си промени мнението, е косвена атака срещу законната власт на църквата.[28] Подобно, бащата може да нареди брака на своята християнска дъщеря с младеж езичник, но Църквата може законно пред Бога да забрани предложения брак и да постави дъщерята под наказание, ако тя последва съвета на баща си. Тя не може библейски да твърди, че заповедта на нейния баща за брака някак си го прави законен.

Премахването на наложничеството не премахна заветния принцип на йерархията. Някой трябва да представлява невястата. Кой представлява момичето в името на Исус Христос в днешните брачни договореност? Очевидно, бащата на момичето, освен ако църквата не се намеси, за да разреши брака, ако бащата неморално е отказал разрешение. Но бащата представлява своята дъщеря като представител на църквата, а не като представител на семейството по плът. Църквата, като истинското заветно семейство на осиновения от Бога вярващ, запазва своята освещаваща власт. Именно това фундаментално предаване на властта от семейството към църквата, символизирано ритуално чрез премахването на обрязването и заместването му с кръщението, е направило цената за невястата и зестрата законово да бъдат по избор. Христос плати цената за невястата за Своята Църква и Неговата Църква сега е станала център на първостепенната заветна власт за извършване на бракове, налагане на условията на брачния завет и проучване на бъдещите партньори. Младоженецът се подчинява на юрисдикцията на църквата.

Видяхме, че системата на цена за невястата/зестра беше част от програмата за наследство. Дъщерята получаваше зестра вместо да получи нейния дял от наследството на бащата. Нейният съпруг я освобождаваше от изискването да издържа своите възрастни родители. Аз твърдя, че установяването от Христос на Неговата Църква направи това прехвърляне на средства незадължително. Църквата е станала новият посредник за проучване. Това повдига фундаментални въпроси относно семейното наследство. Означава ли това, че църквата става първостепенния отговорник за грижата за старите хора, измествайки децата? Не. Но църквата наистина става последно убежище, ако семействата не изпълнят своите отговорности. Възрастните вдовици (над 60-годишни), чиито семейства не ги издържат, трябва да бъдат издържани от църквата (1 Тим. 5:9-10). Членовете на семействата на такива вдовици по този начин определят себе си като невярващи (ст. 8) и трябва да бъдат отлъчени. Тогава църквата става заветен роднина-изкупител за вдовиците.

Днес и синовете, и дъщерите наследяват. Всички получават скъпо образование. Дъщерите също участвуват в различните отговорности за грижата за своите родители до степента, до която дъщерите притежават независим капитал. Техните съпрузи знаят, че могат да бъдат призовани да подкрепят възрастните тъст и тъща. Няма строга йерархична верига за установяване на институционална отговорност за възрастните родители, нито пък има строга структура на наследството. Беше далеч по-лесно да се установи такава отговорност, когато кръвните връзки и пола определяха наследството. Наследството в Новия Завет е изявено заветно, а не семейно. Това разбърква формалните правни връзки на икономическата отговорност.

Членството в църквата е от далеч по-голямо значение от членството в семейството. Исус беше във война с всеки възглед за човешкото семейство, който до издигаше до равноправно с църквата. “Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му” (Мат. 10:35-36). Библейската икономическа цел е да се увеличава господството на християните, не семействата сами за себе си; институционалният фокус е върху царството, не върху семейството. Следователно родителите не трябва да оставят голямо благосъстояние на отстъпилите от вярата деца. Нормално родителите би трябвало да завещават своето богатство на вярващите деца, ако приемем, че децата са икономически способни и верни към външните изисквания на завета. Ако те не са, тогава родителите трябва да помислят за установяването на доверителни фондове, управлявани от способни членове на църквите. Единственото изключение в тези наставления е когато отстъпилите от вярата деца дават свидетелство, че те са спазващи законите, почитащи родителите си, поемайки отговорност хора, далеч по-способни икономически от пазещите семейната вяра деца и изглеждат, че са готови и способни да издържат възрастните родители. Като самозащита родителите могат да прехвърлят достатъчно благосъстояние на тези деца, за да ги възмездят за очаквания бъдещ товар по грижата за тях в напреднала възраст. Невярващите деца, които пребъдват във външните условия на завета, са до известна степен осветени – отделени – чрез вярващите родители.

Родителите трябва да използват своето благосъстояние, за да надарят онези, които биха продължили тяхното религиозно видение в бъдещето, макар и не задължително техните имена. Заветно верните дъщери трябва да наследяват. Християнските благотворителни агенции също трябва да наследяват. Християнското видение е далеч по-широко от семейството или племето. Прехвърлянето на царството към “народа” на Църквата (Мат. 21:43)[29] свидетелствува за това отнемане на върховенството от племенните, регионалните и дори семейните групи.

Наследство или зестра?

Заради промяната в заветното положение на дъщерите в Новия Завет, няма причина да вярваме, те не трябва да наследяват, дори ако имат братя. Сестрите без братя имаха право да наследяват в Стария Завет: случаят с дъщерите на Салпаад. Заради действието на юбилейния закон за собствеността върху земята, дъщерите, които наследяваха, бяха длъжни да се омъжват само в племето на бащите си (Чис. 36:8). С изпълнението на юбилейния закон от Исус (Лука 4)[30] и с унищожаването на Израел през 70 от Хр., тези ограничения върху наследството отпаднаха. Въпреки това, отговорностите на семейството не отпаднаха просто защото отговорностите на племето отпаднаха. Ако дъщерите могат законно да наследяват, тогава дъщерите, които наследяват, и техните съпрузи задължително стават правно отговорни за грижата за техните възрастни родители. Така, съпругът на дъщеря, който предпочита да наследи, вместо да приеме зестра, трябва предварително да се договори законово да стане равно отговорен за грижата за нейните родители, както нейните братя. Тъй като Западът пренебрегва тези отговорности, той е пренебрегнал този вид законни семейни правни договори. В резултат семействата не поемат грижата за своите възрастни родители. Това е помогнало на разширяването на социалната държава, защото нейните апологети успешно се позовават на подтиснатите от чувство за вина гласоподаватели в името на нуждаещите се възрастни родители. Социалната държава постепенно е направила себе си главния наследник.[31]

Зестрата е законна, макар и не задължителна, като алтернатива на наследството. Ако бащата реши да плати за образованието на своята дъщеря, той трябва предварително да й каже условията на договореността. Ако това не е нейна зестра, а предварително плащане на нейното законно наследство, тогава той не трябва да иска цена за невястата от нейния бъдещ съпруг, а от нея и нейния съпруг ще се очаква да понесат своя дял от разходите по издръжката на родителите в напреднала възраст. Ако нейното образование или много скъпа сватба са нейна зестра, това съставлява формално признаване от нейна страна и от страна на нейния съпруг за тяхното задължение да върнат средствата под формата на цена за невястата – доста невероятно в наши дни – или преди брака, или в годините след брака.

Тъй като цената за невястата рядко се плаща днес, подразбира се, че дъщерите и зетьовете стават отговорни за издръжката на своите родители. Такава подразбираща се издръжка, обаче, вече не се счита за задължителна според гражданското право. Така държавата постепенно ограбва семейството като първостепенна агенция за издръжка на възрастните родители. Данъците изместват и цената за невястата, и финансовата издръжка от децата. Няма избавление от тези библейски икономически и законови отговорности; има само промяна в институтционалната власт за събирането и разпределянето на средствата.

Алтернативи на зестрата

Икономическите последствия от развода са големия икономически проблем, възникнал от изчезването на системата на цената за невяста и/или зестрата. Когато съпругът напусне брака, всичко, което обикновено е длъжен да плаща по закон, е издръжката на децата. Плащането на издръжка към съпругите е станало доста по-рядко срещано в Съединените Щати след средата на 70-те. Разведените жени получават твърде малко, освен в случаи, когато има голямо преразпределение на собственост. Малко семейства притежават толкова много свободна от дългове собственост, която да делят. Има поговорка, която казва, че “съпругът взема ипотеката, а съпругата взема къщата.” След това съпругът престава да изплаща ипотеката и заемната институция си взема къщата. На осемнадесетия рожден ден на най-малкото дете отговорността на бащата завършва. Съпругата и нейните родители са изоставени.

Ако нямаше толкова дълг в обществото, тогава законите за общата собственост по-добре биха защитавали съпругите. Изисквайки от съпруга да предаде половината от своята собственост на разведената съпруга, държавата действува като посредник. Това, което трябва да е задължително, обаче, е зачитането на библейския принцип за заветната смърт. Съгрешилата страна не трябва да взема нищо; ощетената страна трябва да запази всичко, включително децата. На съгрешилата страна дори не трябва да се дават права за посещение. Ако се наложеше библейският закон, съгрешилата страна често би била публично екзекутирана. Само защото държавата е била безотговорна в своето задължение да налага задължителните библейски стандарти и санкции, разводите са станали проблем. Законите за общата собственост – автоматичното разделяне на семейните активи – са били предвестник на развода по взаимно съгласие, който, в пропито от дългове общество, е друг начин за гарантиране на обедняването на разведените съпруги.

Един начин за закрила на дъщерята и нейните родители би бил църквата (която става върховно отговорна икономически за нуждаещите се членове) да изисква от бъдещия младоженец да се съгласи писмено да даде на своята съпруга достатъчно средства, за да може тя да си направи застраховка “живот” върху неговия живот. Полицата би принадлежала на съпругата или на управляван от дякони тръст от името на съпругата. Той ще направи същото за нейните родители, като парите за застрахователната премия ще бъдат дадени от младоженеца на съпругата и родителите преди сватбата. Той ще подпише полицата незабавно след сватбената церемония: няма подпис, няма реализация на брака. Отказът да подпише би анулирал брака. Полицата няма да бъде в негово притежание; следователно, не би могъл да назове нови бенефициенти или да анулира полицата, ако напусне брака. В последствие той ще плаща допълнителни годишни премии всяка година, така че плащаните полици ще се натрупват с течение на времето или ще се закупуват нови полици. Ако имахме християнско общество, животозастрахователните компании биха позволили на съпругата и нейните родители да приберат натрупаните средства в платените полици при обявяване от страна на властите на развод, ако съпругът е обявен за виновната страна. От друга страна, ако държавата определи, че съпругата е виновна, тогава активите от полиците ще се прехвърлят към съпруга. Заветната смърт ще се счита за правен еквивалент на действителната смърт, не до степента на изискване на незабавното изплащане на номиналната стойност на полиците (които се издават на основата на статистиките за физическа смърт, отколкото на много по-несигурните статистики за разводите), но поне до степента на изплащане на натрупаните в полиците средства.

Друг начин да се намали вероятността за напускането на съпруга е той да бъде задължен да се съгласи предварително да създава неотменими фондове за своята съпруга всеки път, когато двойката направи някаква голяма инвестиция, като доверители са нейният баща или църковните дякони. Всичко, което закупят през първото десетилетие на брака, което струва, да кажем, повече от пет унции злато, да бъде поставено в този фонд. Тъстът трябва да изисква от зетя да се съгласи писмено да отделя поне десет процента от своята заплата в автоматичен спестовен влог във фонда на съпругата. На съпруга ще бъде законно позволено само да предлага къде да се инвестират тези пари. Нейният брат (или някой заветно отговорен) ще бъде записан във фонда като следващ доверител, в случай на смърт на тъста.

Всичко това би се счело днес за “търгашеско” и “комерсиално”. Така беше и със системата на цена за невястата и зестра в Стария Завет. Системата осигуряваше икономическа закрила за икономически уязвимите.

Свобода и рискове

Всички жени в новозаветните времена са освободени от старозаветното изискване да донесат зестра в брака си, за да избягнат второкласното положение на наложничеството. Това свидетелствува за тяхното положение като съпруги, чиято цена за невяста е била платена. Икономическата реалност на тази трансформация не е била видима в историята в продължение на много векове, но само защото западният капитализъм не е направил икономически достъпно за повечето млади жени и млади мъже да напуснат дома си и да се оженят, с или без родителската финансова подкрепа. Възходът на високо урбанизирания капитализъм е променил тази картина през двадесети век. Това скорошно развитие поставя нови икономически и морални отговорности на раменете на самотните пълнолетни жени. С по-голямата власт неизбежно идва и по-голяма отговорност. Те могат да поставят условията за своите бракове. Това, което виждаме, е, че те се оказват трагично некомпетентни в преговорите. Никой вече не ги представлява. С възхода на развода по взаимно съгласие, вече дори и правителството не защитава техните интереси. В Съединените Щати, една година след развода, жизненият стандарт на жената спада с над 70 процента, докато този на нейния бивш съпруг се повишава с над 40 процента.[32]

Да пренебрегнем тези икономически реалности в името на формалния библейски закон би било глупаво. Зестрата не е законово задължителна, за да се избегне наложничеството, тъй като налоничеството вече не е библейско положение, но това не решава икономическия проблем с икономическата уязвимост на съпругите, особено в една все по-хуманистична цивилизация, в която разводът се смята за някаква възможност за избягване от отговорност – сериозна икономическа субсидия за беззаконните, безотговорни мъже. Когато съпрузите напускат брака, оставяйки както децата, така и издръжката в ръцете на съпругите, ограничава се разделението на труда. Жените трябва да започнат сами да се издържат, дори когато съпрузите плащат издръжката за децата, а в милиони случаи те отказват и това. С това свиване на разделението на труда личната производителност на съпругите неизбежно спада, а следователно спадат и техните нетни приходи. Съпрузите намират млади жени, за които да се оженят, но разведените жени над 35-годишна възраст с деца рядко намират съпрузи. Мнозинството от разведените съпрузи печелят; мнозинството от разведените съпруги губят. Така, жените без зестра все още са незащитени икономически, точно както са били и в Стария Завет. Разликата е, че наложниците имаха библейски закони, които ги защитаваха в Стария Завет. Защитени бяха и техните възрастни родители. Днес тези икономически проблеми трябва да се решават отрано чрез доброволни договорености, а не чрез гражданското право. Те рядко биват решавани, освен при втори бракове[33] или при съжителство.[34] При втория случай жените осъзнават още по-ясно колко уязвими са законово и икономически.

Заключение

Старият Завет позволяваше две форми на брачен договор: Свободен брак и наложничество. Свободната жена донасяше зестра в брака; наложницата не донасяше нищо. Двете форми на брак бяха законни, но наложничеството беше по-малко желателно. То оставяше съпругите далеч по-уязвими при развод или пренебрегване от страна на съпрузите.

Цената за невястата беше изискване за брак. Ако бащата използваше парите, за да надари дъщеря си, тя влизаше в брака като свободна жена. Ако запазеше цената за невястата за себе си, тя влизаше като наложница. Системата позволяваше на бедните момичета да избягат от бедния живот в домовете на бащите си.

Основата на старозаветния брак беше осиновяването. Всъщност, той беше символ на новорождението, което също е заветно осиновяване (Йоана 1:12). Младоженецът осиновяваше момичето в своето семейство. Той трябваше да спечели съдействието на на нейния баща в това предаване на семейно членство от нейното към неговото семейство. Бащите използваха системата на цена за невястата, за да проучват младоженците, за които беше вероятно да са икономически безотговорни. Когато бащите предаваха на младоженците своето заветно положение като Божии представители над своите дъщери, те искаха някакъв видим знак, че получателят ще има чувство на отговорност. Плащането на цена за невястата беше изява на способността на младоженеца и също символ на неговото подчинение към семейството на момичето.

Новият Завет премахна системата на цена за невястата, като прехвърли процеса на брачно осиновяване към църквата. Днес няма законно наложници. Христовото плащане на цена за невястата към Бога Баща на Голгота Го очертава като Младоженецът на истинската невяста, Църквата. Църквата днес е истинският изпълнител на процеса на заветно осиновяване чрез брака. Както Бога, Който намери изхвърленото бебе Израел и я възрасти, а по-късно се ожени за нея (Ез. 16), така църквата кръщава деца, а по-късно освещава връзката на човешкия брак, която отразява любовта на Христос към Неговата Църква (Еф. 5:22-23). Християнските бащи все още проучват бъдещите младоженци, но като делегирани представители на църквата, а не като представители на семейството по плът.

Църквата е върховният закрилник на незаконно изоставените съпруги. Проповядването на благовестието трябва да доведе до пренаписване на разводните закони. Законовата структура трябва да защитава невинния партньор и да налага тежки санкции върху съгрешилия партньор, дори до смъртно наказание за капиталните престъпления, определени от Библията. Държавата трябва да признава в своите постановления, че библейският развод е винаги и само чрез смърт, а това включва и заветната смърт.

Когато брачните партньори не са християни, държавата трябва да стане юридическия санкциониращ изпълнител, защото нейните закони също управляват брака и развода. Тя става по принуда първостепенен изпълнител. Единствено държавата притежава законния монопол на насилието. Тя може да наказва онези, които нарушават определени Божии стандарти, включително определени страни от брака. Семейството вече не притежава каква да е законна власт да жени или развежда хората. При определени обстоятелства бащите могат законно да предотвратяват бракове, но не могат да изпълняват законни бракове просто и единствено защото държат служението на бащи.



[1] Това поставя труден екзегетичен проблем пред онези, които отричат продължаващата валидност на старозаветния закон в новозаветната епоха: На каква основа може библейски и основателно да се отрече законността на кръвосмешението?

[2] Накрая националният Израел произнесе присъда срещу Исус Христос и се присъедини към своя фалшив любовник, Рим, в смъртоносно приключение. Двамата загинаха, но националният Израел загина първи, когато на два пъти изневери на Рим в бунтове, през 69-70 от Хр. и през 132-134 от Хр. под ръководството на Бар Кохба. Евреите бяха разпръснати по цялата империя от римляните през 135. Виж Heinrich Graetz, History of the Jews, 6 vols. (Philadelphia: Jewish Publication Society of America, [1893] 1945), II, chaps. 15, 16.

[3] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 180.

[4] В Индия, хиндуистът с много дъщери би се разорил. Ако има и синове, те биха наследили много малко. Разходите по зестрите биха стопили капитала му. Това прави дъщерите икономически пасив. Подобно правило е преобладавало в ранните години на съвременна Европа, когато бащите е трябвало да осигурят зестрата за младоженците. “В такава система момичетата са станали икономически пасив.” Rushdoony, Institutes, p. 177. Той цитира Iris Origo, The World of San Bernardino (New York: Harcourt, Brace & World, 1962), pp. 52-53.

[5] Същият този конкурентен възглед относно уредените бракове е преобладавал в Нова Англия от седемнадесети век; същото е било и със системата за семейно представителство. Едмънд Морган описва процеса на сватбено спазаряване: “. . . в много случаи сватосването на жена се е състояло предимно от финансово спазаряване. В случаите на вдовици или вдовци спазаряването е ставало пряко между заинтересованите страни, н в повечето първи бракове родителите са извоювали мръсните парични подробности, докато на децата е била оставяна работата да привързват чувствата си един към друг. Вторият процес, обаче, обикновено е трябвало да следва, а не да предхожда финансовите договорености.” Edmund S. Morgan, The Puritan Family: Religion and Domestic Relations in Seventeenth-Century New England (rev. ed.; New York: Harper Torchbooks, 1966), pp. 56-57.

[6] Онези, които отричат, че някога е имало каква да е връзка между индивидуалната производителност и личната вярност към външните изисквания на завета (Вт. 28:1-14), ще отхвърлят това обяснение за полезността на цената за невястата. Онези, които мислят, че тя има смисъл като проучвателно средство, ще бъдат принудени да заключат, че трябва да има предсказуемо взаимоотношение между икономическия успех и вярността към външните изисквания на завета.

[7] Rushdoony, Institutes, p. 344.

[8] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 2.

[9] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), pp. x-xi.

[10] Вярното служение на Христос към Неговия Баща по време на Неговото земно служение беше основата на способността Му да осигури цена за невяста за Църквата.

[11] Маймонид подкрепя само половината от моето твърдение. От една страна, той отрича, че еврейски слуга от мъжки пол може да бъде продаден на друго семейство. Moses Maimonides, The Book of Acquisition, vol. 12 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1951), “Treatise V: Laws Concerning Slaves,” Chapter Four, Section Ten, p. 262. От друга страна, той потвърждава, че младата слугиня може да отхвърли предложения брак: ibid., Chapter Four, Section Eight, p. 262.

[12] Маймонид заключава, че изразът, “тя няма да излезе така, както излизат робите [от мъжки пол]” означава, че ако нейният господар й избие зъб или я ослепи с едното око, тя няма да стане свободна жена, макар че слуга от мъжки пол, наранен по този начин, биваше освободен. Той твърди това въпреки ясния смисъл на текста: “Ако някой удари роба си или робинята си в окото, и то се развали, поради окото му ще го освободи” (Изх. 21:26). Ibid., Chapter Four, Section Six, p. 261.

[13] Маймонид отрича това: “Еврейска робиня не може нито да бъде продавана от нейния господар, нито дадена на друг човек, независимо дали той е чужденец или родственик.” Maimonides, Acquisition, Chapter Four, Section Ten, p. 262. Той отива дотам, че да каже, “Нито може някой да продава или дава на друг роб евреин от мъжки пол.” Idem.

[14] Следователно беше законно евреин, осъден за престъпление и продаден в робство, да бъде продаден отново на пребиваващ чужденец на същите условия: слугуване за пълна реституция.

[15] Rabbi Moses ben Nachman [Ramban], Commentary on the Torah: Exodus (New York: Shilo, [1267?] 1973), pp. 352-53.

[16] Това няма нищо общо със служението на Христос като заместител. Христос послужи като заместител за Своите братя, а не за Своя Баща, точно както Юда предложи да служи като заместител за Вениамин (Бит. 44:18-34).

[17] Маймонид смята, че нейното положение като сгодена невяста свършва, когато тя достигне пубертета, след 12-годишна възраст. Бащите не са можели да продават дъщерите, твърди той, след като те са достигнали пубертета: Acquisition, “Slave Laws,” Chapter Four, Section One, p. 259. Тя трябваше да одобри женитбата, Chapter Four, Section Eight, p. 262. Ако господарят откажеше да я ожени, или за себе си, или за своя син, “тя нека излезе даром” при навършването на пубертета: Section Nine, p. 262. Той мълчи относно изричния библейски текст, “нека бъде откупена” (ст. 8). Ако господарят не иска да се ожени за нея, нейният баща или роднина-изкупител може да я откупи. Текстът не казва нищо за свободно напускане или за нейния пубертет, или за каквото и да е ограничение срещу продажбата на дъщери след пубертета.

[18] Sutton, That You May Prosper, pp. 149-51.

[19] Rushdoony, Institutes, pp. 401-15; Ray R. Sutton, Second Chance: Biblical Blueprints for Divorce and Remarriage (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[20] Ако тя биваше под принципа в Числа 30:9, тоесто ако откажеше да се върне в дома на баща си, тя ставаше и баща, и майка. Тя ставаше Божия дъщеря, което е причината да се разрешава на вдовицата да полага клетва пред Бога, без да чака потвърждение от друг. Нейното правно подчинение на Бога вече не изискваше видим глава на семейството от мъжки пол като неин представител. Библейски, Исус Христос ставаше неин посредник.

[21] Ако не твърдим, че Христовото плащане на цената за невястата е основата за всички бракове по обща благодат, тогава трябва да заключим, че все още има законна форма на наложничество сред нехристияните. Ще трябва да твърдим, че само християнските невести са освободени от изискванията на системата цена за невястата/зестра.

[22] Физическите старозаветни израилтяни (съвременните юдеи), описани в Римляни 11 като клоните, които са отсечени (ст. 17-19), все още гледат напред към това плащане, но Бог иска от тях да се присъединят към Църквата и да започнат да гледат назад. Има само една невяста, Църквата на Исус Христос. Бог не е многоженец. Старата невяста, националният Израел, беше екзекутирана за своите блудства през 70 от Хр. Виж David Chilton, The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[23] Gary North, “The Marriage Supper of the Lamb,” Christianity and Civilization, 4 (1985).

[24] Gary North, Inherit the Earth: Biblical Blueprints for Economics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[25] В църквите, които напълно следват този принцип, бебетата се кръщават. Родителите предават новороденото на пастора, който след това го кръщава, и го връща обратно. Това е публичен символ за неспособността на родителите със своята собствена сила да дадат вече живот на своите деца. Църквата публично осиновява децата и след това ги връща на родителите като посредници, назначени от църквата – заветната, международна, надисторическа институция, позната като Христовата невяста. Това не гарантира продължаващата заветна вярност на децата, но зачита законовия принцип, че без осиновяване в Божието семейство всеки човек стои осъден пред Бога.

[26] Виж Глава 18: “Прелъстяване и слугуване”.

[27] Има едно изключение от правилото срещу разводни закони за наложниците. Ако полигамно общество се обърне към Христа, би било глупаво мисионерите да наложет ретроспективно моногамия върху съществуващите полигамични семейства. Тогава съпрузите биха изхвърлили жените от домовете си, независимо дали те искат да останат. Кой би ги закрилял или би се оженил за тези разведени жени? Те биха били изкушени да станат проститутки. В такива мисионерски ситуации библейският закон би закрилял наложниците, към които в последствие се отнасят като към второкласни съпруги. Те биха могли законно да напуснат съпрузите си, ако решат.

[28] Всъщност, такъв аргумент прави бащата еквивалент на папата. Странно е, че протестанти понякога използват такива аргументи, защото такъв възглед за родителската власт превръща новозаветното семейство в езическа, патриархална, хуманистична институция, чиито стандарти са автономни, неуправлявани нито от Църквата, нито от държавата.

[29] Gary North, Healer of the Nations: Biblical Blueprints for International Relations (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), Introduction.

[30] Gary North, “The Fulfilment of the Jubilee Year,“ Biblical Economics Today, VI (April\May 1983).

[31] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 5.

[32] Lenore J. Weitzman, The Divorce Revolution: The Unexpected Social and Economic Consequences for Women and Children in America (New York: The Free Press, 1985), p. xii; cited by George Grant, The Dispossessed: Homelessness in America (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986), p. 79. Споменах за тези статистики в предишната глава. Запомнете, това е коментар; много читатели ще прочетат само една глава или параграф.

[33] Georgia Dullea, “Prenuptial Agreements the 2nd Time Around,” New York Times (June 7, 1982).

[34] Толкова широкоразпространено в Съединените Щати е съжителството без брак, че адвокатите вече формират договорености за съжителство, които се занимават с такива въпроси като индивидуални и общи банкови сметки, договори за недвижима собственост, равни задължения (разходи) и трудови задължения. Виж Barbara B. Hirsch, Living Together (Boston: Houghton Mifflin, 1976). Понастоящем около 3 милиона двойки не са официално женени в САЩ, посочва Gary S. Meyers, “’Unmarriage contract’ can help protect cohabitants’ rights,” Dallas Times Herald (Feb. 15, 1987). През 1978 тази цифра беше около 1.1 милиона от 48 милиона съпружески двойки: Robert Reinhold, “Census Finds Unmarried Couples Have Doubled From 1970 to 1978,”New York Times (June 27, 1979). Броят на съжителствуващите нараства все по-бързо.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов