Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

7

ПРАВАТА НА ЖЕРТВАТА СРЕЩУ
МЕСИАНСКАТА ДЪРЖАВА

Който удари баща си или майка си, непременно да се умъртви (Изх. 21:15).

Който хули баща си или майка си, непременно да се умъртви (Изх 21:17).

Теоцентричният принцип тук е очевиден: Бог Отец не трябва да бъде нападан от Своите деца. Родителите са Божиите заветни изпълнители в семейството, което е йерархична, обвързана с клетва заветна институция. Те са Божиите заветни представители в семейството. Да удариш земния си родител е заветен еквивалент на това да удариш Бога. Това е действие на толкова голям морален бунт, че се изисква смъртно наказание.

Учението за йерархията, което включва учението за представителството,[1] е втора точка от библейския заветен модел. Книгата Изход, втората книга в Петокнижието, се занимава предимно с втората точка на завета, защото самото Петокнижие е построено на основата на петточковата структура на библейския завет.[2] Уместно е въпросите, свързани с представителството, да бъдат във фокуса на казусните закони от Изход.

Принципът на заветно представяне е вграден в създанието. Знаем, че видимото създание свидетелствува за съществуването на невидимия Бог. “Понеже от създанието на това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че хората остават без извинение” (Рим. 1:20). Хората, като създания, не могат пряко да ударят Бога. Те трябва да действуват чрез посредници. Хората удрят някаква характеристика на Божието създание в опита си да ударят Бога. Едно престъпление се извършва в историята срещу създадените от Бога хора и създадената от Бога среда, но винаги в контекста на създанието като представляващо Бога. Хората са създания, така че трябва да използват създанието като единствено налично средство за всеки опит за атака срещу Бога. Както Корнилиъс Ван Тил писа, детето трябва да седне на коляното на баща си, за да го удари по лицето.

От библейска и заветна гледна точка, земната жертва на престъплението винаги е второстепенната жертва; Бог винаги е първостепенната жертва. Нашата вселена е теоцентрична, не антропоцентрична. Това също означава, че престъпникът действува само второстепенно според своите собствени интереси; когато извършва забранено от Библията действие, той действува предимно като представител на Сатана, точно както Адам направи. Този юридически принцип – учението за заветното представителство – не е интуитивно очевиден за онези, които не са обучени да мислят теоцентрично и заветно. Трябва да се научим да мислим теоцентрично и представително (заветно), когато мислим за престъплението и наказанието.

Затова християните и юдеите трябва да започват всяко разглеждане на принципите на библейската юридпруденция с този фундаментален законов принцип: Бог винаги е първостепенната жертва на всеки грях и всяко престъпление. Това води до жизненоважен извод: жертвите на всяко престъпление или незаконна атака стават законови представители на Бога. Жертвата на престъпление е упълномощена от Бога, Начинателят на историята, да започне съдебно дело срещу подозирания престъпник. Тя и единствено тя е упълномощена за това. Макар че е законно да говорим за първостепенни и второстепенни земни жертви на престъплението, трябва винаги да имаме предвид, че първостепенната космическа жертва е винаги Бог.

Поради доста сложната същност на моите аргументи в тази глава, мисля, че е най-добре да заявя предварително моето заключение, за да може читателят по-добре да оцени убедителността на моето аргументиране. Заключението, до което съм достигнал, след като съм изследвал в подробности този и други библейски казусни закони, е, че следният юридически принцип е преобладаващ в Библията: ако жертвата на престъпление откаже да започне това съдебно дело, тогава другите заветнни представители на Бога трябва да зачетат това решение – държавният служител, църковният служител и главата на семейството. В този случай те не са упълномощени да се намесят и да действуват в Божието име като определени от Бога заветни съдии. Те безспорно са съдии.[3] Но на тях им е позволено от Бога да нанесат обвинения срещу заподозрения престъпник само ако могат да убедят съда, че са станали жертви чрез отказа на първоначалната жертва да нанесе обвинението.

Това, което трябва да разбираме, е, че в библейската юриспруденция, жертвата е тази, чиито права винаги трябва да бъдат защитавани, не просто защото тя е наранена от престъпника, но също защото тя служи като Божий пълномощник, когато стане жертва. Бог е първостепенната жертва и Неговите права трябва да бъдат защитавани преди всичко и над всичко. Неговите определени юридически санкции трябва да бъдат налагани от Неговите назначени заветни представители. Неговите казусни закони дават на човечеството правилните насоки за това как Неговата чест трябва да бъде защитавана в различните случаи.

Има и още едно определено от Библията служение, което трябва да се разгледа, служението на свидетеля. Свидетелят е упълномощен да даде подходяща информация на един от тези заветни съдии, така че съдията да може да започне съдебно дело срещу заподозрения нарушител.[4] Свидетелят играе много важна роля в провеждането на Божиите заветни съдебни следствия. Без поне двама свидетели е незаконно да бъде екзекутиран човек (Вт. 17:6). Също, потвърждаващите свидетели в съдебно дело за капитално престъпление трябва да бъдат първите, които да хвърлят камък (Вт. 17:7).

Библейската йерархична структура

На Адам беше позволено да прави всичко, което иска, в градината, освен да яде от забраненото дърво. Имаше конкретна санкция, свързана с това престъпление, смъртно наказание. Това разкрива един фундаментален библейски юридически принцип: всичко е позволено, освен ако не е изрично забранено от приложение на принцип от казусен закон. Този принцип поставя индивида под публичното право, но също и разчита на себевладението като главно възпиращо средство. Той създава характер на апелативен съд отдолу-нагоре на библейското общество. Хората са свободни да действуват както им е угодно, освен ако обществото, чрез своите различни заветни съдилища, не е упълномощено от разкрития в Библията Божий закон да ограничава определени конкретни типове поведение.

Структурата на апелативен съд отдолу-нагоре на библейската йерархия се противопоставя на принципа на бюрократичен контрол отгоре-надолу. При втората йерархична система, на теория нищо не е позволено, освен това, което е заповядано. Вземащият решения частен индивид е тясно ограничен; разширена е централизираната държава. Това е управляващият принцип на цялото социалистическо икономическо планиране. То допуска абсолютното познание и абсолютната мощ на отдалечените централни планировчици.[5]

Това, от което свободното общество се нуждае, е предсказуем закон.[6] Максималната санкция за всяко престъпление трябва да бъде конкретизирана в написан закон или поне в традиционен правен прецедент. Престъпникът трябва да знае максималните негативни последствия от присъдата. Той е под закон, но под закон са и неговите съдии. Държавата, както и престъпникът, са ограничени под библейския закон. Държавата е поставена под строги юридически ограничения и първото и най-важното от тези ограничения е изискването престъпленията и техните съответни санкции да бъдат предварително обявявани. Не трябва да има ex post facto (със задна дата) постановления и санкции. Това намалява тираничната власт на съдиите да прилагат санкции или да утежняват санкциите извън това, което е конкретизирано в правния кодекс. Те понякога притежават властта да намаляват посочените санкции, както твърди тази глава, но никога да ги увеличават. Това ограничение драстично намалява растежа на тираничната държавна власт. (Придържайки се към този библейски принцип на отговорна свобода под конкретизиран закон, Западът е направил възможно развитието на съвременния капитализъм и придружаващото го голямо благосъстояние на глава от населението.)

Ограниченията върху възможността на библейската държава да налага спорни санкции произтичат от три принципа в казусните закони. Първо, дадената от Бога на жертвата власт да откаже да обвинява, а също и нейната власт да намали приложимите санкции при присъда над престъпника, ограничава властта на държавния служител. Второ, максималната санкция, позволена от съществуващия закон, държи държавата под ограничение. Трето, плеоназмът на екзекуцията – “умирайки, да умре” – премахва властта на съдиите да субсидират възмутителни престъпления, като налагат намалени санкции в конкретни случаи: когато държавата законно започва дело, защото няма земна жертва, която да го започне. Да се отрече някой от тези три принципа, е да се насърчи разширяването на месианската държава.

За да опишем действието на тези три принципа в казусните закони, трябва да започнем с максималната гражданска санкция: екзекуцията. Тъй като публичната екзекуция е максималната гражданска санкция, разрешена от Божия закон, тя има най-много критици.

Смъртното наказание: Вчера и днес

Едно от възраженията срещу продължаващата законност на библейския закон е, че смъртното наказание е твърде сурово, за да бъде наложено като санкция срещу повечето от капиталните престъпления, определени от Стария Завет. Следователно, заключават критиците на Мойсеевия закон, екзекуцията вече не е валидна гражданска санкция днес, освен в случай на убийство.[7] Тези доводи водят до странния извод, че в старозаветната епоха Бог очакваше от заветно верните хора да бъдат далеч по-сурови относно осъждането на престъпници и следователно очакваше от тях да желаят много повече да видят наложени Божиите граждански санкции. Това сурово “старозаветно отношение” към престъпниците вече не е валидно, казват те, поради идването на Новия Завет. Но ако християните трябва да бъдат по-меки относно престъпленията и техните подходящи граждански санкции, тогава Бог също трябва да е възприел по-толерантно отношение, което би трябвало да е отразено в Неговия новозаветен закон. Основен проблем с тази логика е фактът, че Божиите новозаветни стандарти изглеждат дори по-сурови, например забраната на безпричинния развод (Мат. 19:7-9).[8] С по-голяма зрялост и по-голямо откровение, от християните се очаква да бъдат по-малко толерантни към греха. В края на краищата, повече се очаква от този, на когото много е дадено (Лука 12:47-48). Новият Завет дава на християните по-голямо откровение и ни възлага далеч по-голяма отговорност, отколкото в старозаветната епоха. Възкресението на Христос е зад нас. Святият Дух е дошъл.

Може да се твърди, разбира се, че тъй като ни е показана по-голяма милост, трябва и ние да показваме по-голяма милост. По отношение на юридическия принцип на правата на жертвите, аз съм съгласен. Жертвата трябва да бъде по-милостива, дотолкова, доколкото тази милост не субсидира по-нататъшното зло. Той трябва да прецени характера на престъпника. Но това не отговаря на въпроса за определените капитални престъпления. Дали е задължение на държавата да възприеме принципа на намалените новозаветни санкции, въпреки ясното откровение на старозаветните казусни закони? Трябва ли държавата да възприеме юридически принцип, различен от този, който е преобладавал в Стария Завет? Моят отговор е не. Нещо повече, аз също отговарям, че гражданските съдии в старозаветния Израел имаха дадената от Бога власт да намаляват суровостта на определените санкции при определени обстоятелства. Аз развивам и доказателството за това в тази глава.

Критиците на смъртното наказание също твърдят, че праведните и чувствителни съдебни заседатели днес не желаят да произнасят присъда “виновен” срещу нарушителите в много случаи, тъй като смъртното наказание е твърде тежко. Ако смъртното наказание съществува в кодексите, твърдят критиците, сериозното престъпно поведение е непряко субсидирано от нежеланието на жертвите да обвиняват и от нежеланието на заседателите да осъждат. Така, заключават критиците, трябва да пренебрегнем старозаветното смъртно наказание във всички случаи, освен в случай на предумишлено убийство. Някои християнски критици биха премахнали смъртното наказание дори и в този случай, следвайки светските хуманистични криминолози и юристи.

Моето схващане е, че през двадесети век има три твърдения, отричането на които най-добре показва присъствието на ерес в християнството. Ереста лесно се скрива в света на безкрайните определения и криволичения. Но три твърдения се забиват право в сърцето на неоевангелското и неоортодоксалното отхвърляне на библейското откровение. Първото е безпогрешността на Библията, както ни е предадена от оригиналните ръкописи. Второто е учението за вечното наказание. Третото е учението за смъртното наказание, както е конкретизирано в старозаветните казусни закони (освен когато е променено от конкретно новозаветно откровение). Мисля, че третото е свързано с второто: Божието безмилостно мъчение на Неговите нарушаващи завета врагове и безмилостното предаване от държавата на извършилите капитално престъпление престъпници на съда на вечно изтезаващия Съдия. Следователно, потвърждаването на законността на определеното от казусния закон смъртно наказание е първата стъпка назад по пътя към християнското правилно учение.

Бунтовният син

Един от най-ефективните аргументи на християнските антиномисти срещу открития Божий закон днес е законът, който изисква екзекуцията на бунтовния син. Това ни води до текстовете, които разглеждаме в тази глава: екзекуцията на син, който удря баща си (Изх. 21:15) или напада словесно своите родители (Изх. 21:17). Двата текста съдържат израза, “непременно да се умъртви”. Буквално еврейският израз казва: “умирайки, да умре” – плеоназъм. Безспорно, библейският закон определя екзекуцията като подходящо наказание за пълнолетни бунтовни синове. [9] Критиците на библейския закон считат това за сериозен дефект в системата на казусните закони, като че ли Бог е допуснал ужасяваща грешка в Стария Завет, която по някакъв начин е поправил в Новия Завет. Ако при присъда смъртното наказание е автоматично, казват критиците на смъртното наказание, тогава родителите вероятно ще откажат да го изправят на съд. Те ще приглушат наранената си гордост и ще толерират злото сред себе си. Такъв е аргументът срещу конкретно смъртно наказание, определено в Мойсеевия закон. Това е представителен аргумент, който впоследствие се използва срещу абсолютно всички библейски казусни закони, свързани със смъртно наказание.

Очевидният предварителен отговор на тази логика е следният: Дали родителите в Стария Завет бяха значително по-различни от родителите днес? Дали повече желаеха да видят синовете си екзекутирани? Има нещо вътрешно неубедително в логиката на критиците. Тя допуска твърде голяма разлика в емоционалната нагласа между праведните хора в Стария Завет и праведните хора днес. Нещо повече, ако библейски задължителната санкция на екзекуцията е твърде сурова днес, беше ли Бог твърде суров в древния Израел? Кое се е променило? Божият характер? Човешкият характер? Човешките емоции? Обществените обстоятелства? Критиците са удобно неясни в този момент. Те предпочитат да не спорят относно причината или причините за предполагаемата промяна. Но въпросите остават.

Докато не сме изследвали сведенията, които подкрепят библейското схващане за правата на жертвата, трябва да отложим разглеждането на юридическия проблем за екзекуцията на бунтовния син, който удря баща си. Тази санкция може да бъде разбрана правилно само на основата на библейското схващане за правата на жертвата. Ще се върнем към него по-късно в тази глава. Но, докато разглеждаме въпроса за правата на жертвата, трябва да имаме предвид този въпрос: Дали екзекуцията наистина е това, което тези текстове изискват във всеки случай за посочените нарушения, удряне и хулене на родителите?

Посвещавам голяма част от тази глава на подробно разглеждане на ключовия израз, “непременно да се умъртви”. Той изисква едно дълго отклонение, за да се занимаем с някои неща, които не са интуитивно очевидни от текста. Изводът, до който достигам, ще се окаже полезен в тълкуването на следващия стих в Изход, който определя смъртно наказание за похитителите. Същият проблем в тълкуването се повтаря в Изход, Левит и Числа, макар и не във Второзаконие, тъй като изразът “непременно да се умъртви” не се появява във Второзаконие.

Започвам моето изложение с разглеждане на теологичната основа на всяко съдебно обвинение, заветния съдебен процес.

Заветният съдебен процес

Адам и Ева трябваше да служат като свидетели и съдии в градината. Нямаше избавление от тези две служения. Змията ги принуди към това. Те чуха изкушението на Сатана, а именно, че биха били като Бога, ако се разбунтуват против Бога (Бит. 3:5). Те станаха свидетели. Не можеха да избягат от своето познание за думите на змията. Тя говори в тяхното присъствие.[10] Те можеха да останат с Бога и Божия закон, като се покорят на словото на Бога относно Него самия, забранения плод и обещаната присъда на екзекуция, или можеха да застанат на страната на Сатана и неговото слово относно Бога, забранения плод и обещаната екзекуция. Но, когато бяха призовани от Бога да свидетелствуват в Неговия съд, те бяха длъжни да свидетелствуват, или против себе си, ако стояха със Сатана, или против Сатана, ако стояха с Бога.[11] И дамата се стремяха да избягнат самообвиняването. Адам обвини Ева, а Ева обвини змията. Въпреки това нямаше възможно юридическо бягство. Смокиновите листа свидетелствуваха против тях. Те знаеха, че са виновни и техният гардероб свидетелствуваше за тяхното чувство за вина.

Те също трябваше да служат като съдии. Те можеха да присъда срещу Бога, като ядат от забранения плод, или можеха да издадат присъда срещу Сатана, като ядат или от дървото на живота, или от кое да е дърво освен забраненото, или от никое дърво. Но не можеха да избягнат да служат като съдии. Те трябваше да решават. Те трябваше да действуват. Те трябваше да издадат присъда.[12]

Двете служения, свидетел и съдия, бяха вградени в тяхното положение като упълномощени Божии представители на земята (Бит. 1:26-28). Поради бунта на Сатана и изкушението му към тях, те бяха принудени да решават: Срещу кого ще заведат задължителното заветно съдебно дело: Бог или Сатана? Те го заведоха срещу Бога. Те послужиха като агенти на Сатана. Те неявно претендираха, че са жертви на Божиите дискриминиращи ограничения срещу тях, защото Бог им отказа достъп до забранения плод, а също ги излъга относно силата Си да наложи Своята воля. Те със сигурност са счели обещаните от Него санкции за лъжа. Защо иначе някой би извършил автоматично самоубийство за хапка от забранения плод? Те заведоха своето съдебно дело срещу Бога в Негово отсъствие, участвувайки в забранения плод в отсъствието на Сатана, по този начи участвувайки в сатанинско свещенодействие, несвято причастие. Те ядоха ритуално ястие в присъствието на княза на демоните. Това е, срещу което Павел предупреждаваше: ядене на трапезата на демоните (1 Кор. 10:21).

От деня, в който змията изкуши Адам и Ева, като свидетелсвува лъжливо относно Божието открито слово, винаги е имало целева жертва на всяко престъпно поведение: Бог. Сатана се нуждае от вербуване на човешки съучастници във войната си срещу Бога. Той се нуждае от двама свидетели, необходимия брой за да бъде обвинен някой успешно за капитално престъпление (Вт. 17:6). Но в момента, в който Адам и Ева направиха своето лъжесвидетелство в Божия съд, те се подложиха на наказанието за лъжесвидетелство: да пострадат от същото наказание, на което е трябвало да бъде подложена лъжливо обвинената жертва (Вт. 19:16-19). Ако свидетелството им беше истинно, тогава Бог би трябвало да е излъгал за това кой е истинският суверен над вселената. Тогава той би дал лъжесвидетелство срещу истинския бог, човека. Бог би бил виновен за това, че призовава човека да се поклони на лъжлив бог, което е капитално престъпление (Вт. 13:6-9). Той също би бил виновен за лъжепророчество, друго капитално престъпление (Вт. 13:1-5). Адам и Ева се стремяха да обвинят Бога в капитално престъпление; впоследствие бяха екзекутирани от Бога. Така е и с всички техни наследници, които твърдо отказват да отхвърлят юридическото обвинение на техните родители, които ги представляваха в Божия съд.

В Своята благодат Бог им предложи юридическо покритие, временно отлагане на екзекуцията, което беше символизирано чрез животинските кожи (Бит. 3:21). Това символично покритие изискваше заколването на животно. Бог им предостави време на земята, за да се покаят. Той им предостави начин да извършат реституция към Него: кръвната жертва на определени животни. Направи го, защото гледаше напред във времето към смъртта на Неговия Син на кръста, единственото възможно реституционно плащане, достатъчно голямо, за да покрие греха на Адам и неговите наследници.

Представителната смърт на Неговия Син е основата на всички дарове на Бога към човечеството в историята. Благодатта е незаслужен дар, тоест дар, спечелен от Христос на Голгота и даден от Бога на всички хора в историята. Христовото реституционно плащане служи като основата на общата благодат към нарушителите на завета в историята и специалната благодат към пазителите на завета в историята и вечността.[13] Думите на Христос на кръста са основата на общата благодат в историята: “А Исус каза: Отче, прости им, защото не знаят какво правят” (Лука 23:34). Незнанието на закона не е извинение, но въпреки това Исус Христос дарява благодат на незнаещите. Той плати Божията цена; Той пострада от Божиите санкции; така че има правото да дарява временна (обща) прошка без никакви условия на всички и вечна (специална) прошка според Неговите собствени условия.

Престъпникът и жертвата като заветни представители

Адам и Ева служеха като представители на Сатана, когато имаха общение с него, по този начин завеждайки съдебно дело срещу Бога. Ако бяха отказали да приемат съвета на Сатана, биха служили като Божии представители срещу Сатана. Идеята ми е, че представителството е неизбежна реалност. Въпросът никога не е този: “Да служа или да не служа като заветен представител на свръхестествено същество?” Въпросът е друг: “Кое свръхестествено същество ще представлявам заветно?” Няма избавление от това решение и неговите последствия.

Какво означава библейски думата завет? Бог е създал правно взаимоотношение с човека, основано на правно задължение. Няма лично общение между Бога и човека извън това правно задължение. Структурата на завета има пет части:

  1. Трансцендентността и все пак присъствието на Бога
  2. Йерархия (представителна власт)
  3. Етика (закон)
  4. Клетва (съд и санкции)
  5. Наследяване (наследство и продължителност)

Като съберем първите букви на английски, получаваме акроним: THEOS (Transcendence, Hierarchy, Ethics, Oath, Succession), гръцката дума за Бог. Трите Божии заветни институции се управляват на основата на тази петточкова структура. Тези институции на упълномощено от Бога управление са: църквата, държавата и семейството. Заветната структура е неизбежна реалност.[14]

Когато човек съгреши, той по този начин завежда съдебно дело против Бога. Неговото действие нарушава всички пет точки на завета. Първо, той отрича, че Бог е това, което казва, че е: Законодател и вечен съдия. Второ, той обявява себе си извън Божията йерархична власт. Трето, той казва, че Божиите етични стандарти не важат за него. Четвърто, той отрича, че Бог може или ще наложи Своите санкции, в историята или вечността. Пето, той твърди, че нарушителите на завета ще наследят земята.

Нека разгледаме в по-големи подробности втората точка: йрерархията. Бунтувайки се срещу Бога, той по този начин поставя себе си под йерархичната власт на Сатана. Той става представител на Сатана. Ето защо Христос говори към Петър толкова грубо, когато Петър отрече, че Христос скоро щеше да отиде към Своята смърт: “Махни се зад Мене, сатано” (Мат. 16:23). Действията на хората винаги са представителни. Ето защо Бог съди между спасените и изгубените, между овцете и козите, в съдния ден (Мат. 25:32). Вечният въпрос на живот и смърт на този ден ще бъде: Кой суверен си представял и си му служил на земята, Бог или Сатана?

Ясно е, че Адам и Ева съгрешиха пряко срещу Бога. По-конкретно, те съгрешиха срещу Бога, Който вървеше в градината (Бит. 3:8). Това е характерът на всеки грях: отричане на Божието слово, на Неговата власт, Неговия етичен характер, Неговите санкции и Неговата способност да лиши от наследство нарушителите на завета. Грехът е представително отричане на Божия завет: Неговата трансцендентност, Неговата власт, Неговия закон, Неговия съд и Неговото наследство. Човекът съгрешава срещу Бога заветно. Ако можеше, би откраднал и самия Божий трон. “А ти казваше в сърцето си: ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди, и ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север, ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния” (Ис. 14:13-14). Какъв ще бъде резултатът от този опит за кражба на Божията слава? “Обаче ти ще се снишиш до преизподнята, до най-долните дълбочини на рова” (Ис. 14:15).

Процесът срещу Исус

Исус Христос беше юридическа жертва на извратен юдейски съд, лъжесвидетели и корумпирана държавна власт. Юдейските ръководители, в положението си на определени от Бога представители на юдейския народ, заведоха лъжливо съдебно дело срещу Исус.[15] Те Го обвиниха в капитално престъпление: обявявайки Себе Си за Бог. Имаше два начина Той да избегне присъдата: ако нямаше свидетели, които могат да докажат, че той е отправил такива претенции, или ако беше представено свидетелство, че Неговото твърдение е истинно. Те наеха лъжесвидетели и не доказаха, че свидетелството Му е лъжливо.

Римската държава действуваше като налагащ санкциите изпълнител на юдейския народ. Хората избраха Варава като получател на милостта, а не Христос (Мат. 27:21). Юдейските ръководители бяха верни представители на народната воля. Исус щеше да умре на кръста.

В крайна сметка няма избавление от решението за или против Исус Христос, единствения истински месия на Израел и единствения истински спасител на човечеството. Старата истина на християнското евангелизиране е права: “Никакво решение все пак е решение.” Хората или гласуват против Исус Христос с юдеите и римляните като техни заветни представители, или гласуват с Исус Христос като техен заветен представител против юдеите и римляните. Или решението на юдеите и Понтий Пилат представлява техните възгледи, интелектуално и юридически, или Божието потвърждение за Неговия Син ги представлява. Хората завеждат съдебно дело или против Исус, както юдеите направиха, или против онези, които Го разпънаха, както Петър направи (Деян. 3). Няма избавление. Хората трябва да заведат съдебно дело в този живот. Те трябва да решат кой е престъпникът и коя е жертвата в драмата на Голгота. Тяхното решение ще отрази тяхното заветно положение като или пазители на завета, или нарушители на завета.

Развод чрез заветна смърт

Аз твърдя, че грехът винаги е представително действие. Той е действие на завеждане на съдебно дело против Бога. Престъплението е особен вид грях: публично доказуемо действие против Божия граждански закон. То е враждебно действие против Божия граждански завет или с индивид, или с някаква характеристика на средата като Божий представителен посредник.

Можем да видим принципа на правата на жертвата по-ясно, като се съсредоточим върху брачния развод като съдебно дело. Исус положи следния закон по отношение на развода: “Още било казано: Който си напусне жената, нека й даде разводно писмо. А пък Аз ви казвам, че всеки, който напусне жена си, освен по причина на прелюбодейство, прави я да прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, той прелюбодействува” (Мат. 5:31-32).

В тази глава не искам да обхващам цялата теологична област, която Рей Сътън обхваща в своята книга, Second Chance: Biblical Blueprints for Divorce and Remarriage. [16] Съгласен съм с неговия аргумент, че разводът е преди всичко заветно действие и че всяко престъпление, описано в Стария Завет като капитално престъпление, съставлява законова основа за развод днес. Исус не унищожи старозаветните казусни закони, които управляват развода и втория брак, освен че ги направи по-строги. Принципът на новозаветния развод е същият, както беше в Стария Завет: развод чрез заветна екзекуция. Може да има и физическа екзекуция, но и в старозаветния, и в новозаветния закон, първостепенна е заветната екзекуция; вечната екзекуция в Божия небесен съд е с по-тежки последствия от физическата екзекуция от съда на правителството. Библейски, физическата екзекуция е просто определеното от Бога правно следствие на конкретни форми на заветна екзекуция. Това се подкрепя също от Р. Дж. Ръшдуни[17] и Грег Бансен[18] по отношение на развода. Не се опитвам да докажа този аргумент в тази глава; започвам с допускането, че той е библейски правилен. Тези, които не са съгласни, трябва да се обърнат към споменатите други източници.

Тази логика от старозаветните казусни закони повдига важен практически и правен въпрос. Когато единият съпруг извърши действие, което произвежда заветна смърт – юридическа смърт в очите на Бога – и когато това се докаже в един или повече от упълномощените от Бога земни съдилища, църковни и граждански, дали от ощетения партньор, или от други свидетели, заветно мъртвият човек подлежи на заветни санкции. В едно систематично библейско държавно управление максималното наказание, свързано с много от тези престъпления, би било смърт. Това би довело до развод чрез физическа екзекуция, защото вече има развод чрез заветна екзекуция.

Йоана 8

Стандартният отговор от онези, които отхвърлят такова “тежко” (т.е. установено от Бога) наказание, е позоваване на Йоана 8 гл., случаят с жената, която беше хваната в блудство. Аз вярвам, че този пасаж присъствува в оригиналния библейски текст. Библейските “висши критици” и много ортодоксални християни отхвърлят това, тъй като повечето от по-старите гръцки ръкописи не включват Йоана 7:53-8:11.[19] Повечето съвременни преводи на Библията съдържат бележка в полето относно този факт. Но ако този текст не е в Библията, тогава със сигурност старозаветното смъртно наказание срещу прелюбодейството не е било променено. Ако Йоана 8 не е в библейския канон, тогава няма друг текст, който да подкрепя защитата на отмяната на смъртното наказание против прелюбодейците, освен прошката на Йосиф към Мария, което ще изследваме в подробности по-долу.[20]

Йоана 8 се занимава с една жена, която е хваната в самото прелюбодейство (ст. 4). Нейните обвинители (свидетелите) я довеждат пред Исус, предизвиквайки Го да произнесе присъда. Това очевидно е опит за капан от тяхна страна, защото Исус не е нито държавен, нито църковен служител. Обвинителите на жената също са юридически нечестиви. Те са нарушаващи закона заблудители, защото внимателно подбират: нейният съучастник не беше доведен пред Исус. (Може ли да е бил някой от техните църковни или професионални сътрудници?)

Исус ги предизвика: “Кой от вас е безгрешен? Нека пръв да хвърли камък върху нея” (ст. 7). Тогава Той се навежда и пише нещо на земята (ст. 8) – единственият случай, записан в Новия Завет, когато Той пише нещо. (Може ли да е писал имената на жените, които са били добре познати – библейски – на обвинителите на жената?) Не знаем какво е писал. Знаем, че нейните обвинители решават веднага да напуснат. Дискретността е била за предпочитане пред смелостта за тях в този момент. Те не продължават обвиненията си срещу нея. Така, без присъствие на двама свидетели, тя не можеше да бъде законно осъдане за капитално престъпление, според старозаветния закон (Вт. 17:6). Свидетелите трябваше първи да хвърлят камък (Вт. 17:7), но те всички напуснаха. Така, Исус й задава очевидно риторичен въпрос: “Жено, къде са те, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори, Никой, Господи. И Исус рече: Нито Аз те осъждам; иди си, от сега не съгрешавай вече” (ст. 10-11).

Исус знаеше, че тя е виновна по първоначалното обвинение. Той й каза да си отиде и да не съгрешава повече, изяснявайки, че Той знае, че тя е виновна. Но прелюбодейството е гражданско престъпление. Без свидетели тя не може да бъде законно осъдена. Тя Го призна за Господар със своите думи; Той я предупреди да не върши това отново.

Има милиони късогледи, инстинктивно нарушаващи закона и отхвърлящи завета християни, които твърдят, че този случай доказва, че прелюбодейството вече не е капитално престъпление. Те непрекъснато показват думите на Исус, “Кой от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея.” Те предизвикват онези, които утвърждават закона: “Виждате ли, ние [тоест вие] нямаме право да съдим някого, освен ако сме [тоест сте] безгрешни.” Това тълкуване на Христовите думи е върховна лудост. Следствията от него са абсурдни. Ако бъдат притиснати тези “който-е-безгрешен” тълкуватели ще признаят, че Новият Завет позволява на държавата да налага наказания срещу престъпниците (Рим. 13:1-7). Но тогава целият им аргумент рухва. Онзи, който е грешен, трябва да хвърли първия камък, защото всички съгрешиха и не заслужават Божията слава (Рим. 3:23). Ако техният аргумент се приеме сериозно, тогава Йоана 8 забранява всяко смъртно наказание, а може би и въобще всяко наказание срещу всекиго, кога да е. Ако е верен, този принцип на тълкуване прави невъзможни за прилагане всички заветни санкции: семейството, църквата, държавата. Той би означавал край на всяко човешко управление. Не е възможно да означава това.

В Стария Завет Бог установи смъртно наказание за различни престъпления. Бяха ли старозаветните съдии безгрешни? Очевидно не. И така, какво в действителност имаше предвид Исус?

Този конкретен грях

Най-очевидното обяснение е, че Той имаше предвид “Който няма този конкретен грях, нека пръв хвърли камък.” Тогава започна да пише нещо на земята. Свидетелите незабавно напуснаха. Библейският юридически принцип е този: онези, които са извършили дадено престъпление, но не са били съдени и осъждани от законен съд, или които не са предлагали лично да извършат реституция и следователно не им е простено от жертвата, не са подходящи да служат като свидетели или като съдии на онези, които са обвинени за извършването на същото престъпление. Това е разумно тълкуване и разумен възглед за справедливостта. Той не изисква премахването на целия граждански закон, всички смъртни наказания и смъртното наказание за мъжете, които извършат прелюбодейство със съпругите на други мъже.

Когато Исус й каза да си отиде и да не съгрешава повече, наистина ли очакваше от нея да успее да избегне всеки грях до края на живота си? Разбира се, не. Но това, което Той очакваше от нея да успее, беше да избягва греха на прелюбодейството. Той нямаше предвид греха въобще в този текст, когато използваше думата грях, а конкретния грях на прелюбодейството. Следователно, напълно заблудително е хората да използват този текст като доказателство, че Исус установи ново гражданско наказание, или дори никакво наказание, за гражданското престъпление на прелюбодейството. В Йоана 8 Той не отхвърли Мойсеевия закон. Обратно, Той изпълни буква по буква процедурните изисквания на Мойсеевия закон. От гледна точка на процедурните изисквания на Мойсеевия закон тя беше публично невинна. Затова Той не нанесе върху нея Своя исторически гняв в качеството си на съвършен човек. Само свидетелите можеха да направят това, а те напуснаха. Той щеше да се занимава с нея по-късно като Бог, съвършения Свидетел, в съдния ден в Неговото съдилище; до тогава на нея й беше дадено време да се покае и да промени обходата си. Така е и с всички останали.

Очевидно е, нали? И въпреки това, в продължение на няколко поколения пиетистите и антиномистите (онези, които отхвърлят библейския закон) са убедили християните, че Йоана 8 представлява някакъв забележителен прелом със Стария Завет. Християните, които мразят Божия закон, мразят и Новия Завет, така че правят каквото могат, за да изкривят и тълкуват неправилно дори когато техните неправилни тълкувания водят до очевидно абсурдни изводи. Те не се притесняват от абсурдните изводи; те се притесняват от върховния Бог, Който заплашва индивидите и обществото със съд в историята заради греха. Те самите са по принцип прелюбодейци и се стремят да избягат от назначените от Бога граждански санкции срещу прелюбодейството, ако някой ден изпаднат в този грях. Те търсят убежища от закона – граждански, църковни и психологически.

Свидетелите като неупълномощени обвинители

Има друга особеност в този случай, която трябва да бъде разгледана. Исус се отнесе пряко към греховете на свидетелите. Той не се съсредоточи върху въпросите на законовата процедура. Той не спомена, че те е трябвало веднага да отидат в граждански съд. Не ги попита риторично, “Кой Ме е направил съдия над вас?” Не им припомни, че другата виновна страна липсва. Ясно е, че Неговата основна загриженост не беше относно процедурните подробности на инцидента; Той предпочете вместо това да се справи позитивно със състоянието на грях на обвинената жена. Тя беше центъра на Неговата загриженост, не нейните обвинители. Той действуваше така, че да премахне тях от Своето присъствие, за да може да я възстанови до морално и юридическо здраве. Това беше Неговата тактика във всички Негови публични сблъсъци с Неговите обвинители. Направи го и през 70 от Хр. Премахна Израел от Своето присъствие, за да може да възстанови езичниците в морално и юридическо здраве. (Когато завърши това, ще изкупи и Израел: Римляни 11.)

Можеше също да зададе и тези два въпроса: “Къде е жертвата? Защо жертвата не е тук, за да повдигне обвинението?” Нещо повече, можеше да попита: “С каква власт вие, свидетелите, налагате своята присъда над тази на жертвата? Кой ви направи упълномощени обвинители по това съдебно дело? От чие име действувате?” Той не зададе тези въпроси, не защото не подхождаха на ситуацията, а защото бяха второстепенни за Неговата главна грижа: да се справи позитивно с греха на жената.

Дали Мойсеевият закон дава на свидетелите независимата власт да започват съдебно дело като пълномощници единствено на държавата? Ако е така, то държавата има право да обвинява въпреки решението на жертвата да не обвинява. Това очевидно би подронило юридическия принцип за правата на жертвата. В тази глава аз твърдя, че държавата не притежава независимата власт да обвинява, ако жертвата доброволно реши да не обвинява, аргумент, основан сериозно на решението на Йосиф като праведен човек да изостави тайно Мария. (Виж по-долу: “Решението на жертвата.”) Решението на жертвата е определящо, докато Бог не се намеси пряко – с болест, бедствие, смърт или при Своето Второ идване – за да заведе Своето съдебно дело. Следователно, свидетелите в Йоана 8 нарушаваха и още един принцип на Мойсеевия закон. Целият инцидент беше пример за крайно беззаконие и непокорство, което е характерна черта на всяко предизвикателство срещу дадената от Бога власт на Исус Христос.

Подаряване на милост

Като космически законодател Бог има правото да налага наказания за престъпления. Библейският закон дава на обществото конкретните Божии наказания. Това, което е важно да се разбере, е, че библейският принцип за Бога като жертвата, която определя наказанието, води до следствие от принципа: земната жертва от забраненото действие също има право да определи наказанието, което трябва да се наложи върху престъпника, дотолкова, доколкото то не надвишава границите, определени от Библията.

Има едно изключение от това правило, твърдят някои библейски учени: ако определеното наказание е смърт и ако един определен израз се явява в текста, тогава държавата трябва да налага винаги смъртно наказание, когато едностранно обвини и осъди престъпника. Изразът е: “непременно да се умъртви” или, на иврит, “умирайки, да умре.” Този израз, който библейските учени наричат плеоназъм, първоначално изглежда определящ белег за случаите в Божия закон, които непременно изискват смъртно наказание. Аз твърдя, че това е неправилно тълкуване на използването на плеоназъма, но може и да не съм прав. Ето защо трябва да изследваме използването на този плеоназъм по-долу в параграфа, “Умирайки, да умре”. Първо, обаче, трябва да разгледаме принципа на правата на жертвата.

Знаем, че санкциите срещу некапиталните престъпления трябва да се налагат от държавното управление съгласно избора на жертвата. Жертвата може да откаже реституционно плащане или намалено реституционно плащане. Тя може законно да анулира дълга към нея (Мат. 18:23-35). Аз твърдя, че този принцип на прошката също важи и за смъртни наказания, в които има конкретна човешка жертва, способна да заведе съдебно дело срещу престъпника. Виждаме този юридически принцип в действие на кръста. Исус поиска Отец да не унищожава веднага Неговите екзекутори. “А Исус каза: Отче, прости им, защото не знаят що правят” (Лука 23:34). Той им даде допълнително време. Това беше Неговото незаслужено благоволение или подарък към тях, точно както Бог подари милост на Адам, Ева или Каин. Като главната жертва (Бог) и второстепенна жертва (съвършен човек), Исус Христос притежаваше правото да подари временна милост на Своите врагове, дори за това капитално престъпление. Неговата божественост Му даде правото за това подаряване на милост. Даде Му го и Неговата съвършена човешка природа, защото той беше жертва на скалъпен процес. Аз твърдя, че като жертва, Той можеше законно да подари милост само преди да умре физически.

Въпросът е: Позволено ли е на жертвите да подаряват милост в случаите, в които изглежда, че чрез наличието на плеоназъма “непременно да се умъртви” от държавата се изисква да екзекутира осъдения престъпник? Знаем, че в положението си на законен обвинител в Божието съдебно дело земната жертва наистина притежава правото – законовото пълномощно от Бога – да подарява милост на осъдения престъпник за всяко престъпление освен капиталното престъпление. Той може законно да опрости дължимото към него реституционно плащане. Защо това да не важи и в случая на капитално престъпление?

Държавата като Божий обвинител

За да отговорим на този въпрос, трябва да разберем, че жертвата не е единственият, който може законно да заведе съдебно дело срещу заподозрян престъпник. Бог има повече от един заветни пълномощници в обществото. Свидетелите могат да донасят уличаващи сведения на упълномощен агент на заветно управление и този агент може законно да започне процедура на съдебно дело срещу всеки престъпник, но само ако няма земна жертва на престъплението, която е способна да отправи обвинението.[21] Ако има определена земна жертва, тогава тя единствена става изключителния агент, който е упълномощен да заведе съдебно дело срещу заподозрения престъпник. Това ограничение върху властта на държавата да завежда съдебно дело е приложение на доктрината за правата на жертвата. Жертвата притежава правото да прости. Държавата не е упълномощена да пренебрегне или да унищожи това право.

Интересите на обществото биват защитени, когато бъде определен престъпникът или членът на класата на престъпниците. Помнете, Бог е главната жертва на престъплението; Той упълномощава представители да защитават почтеността на Неговото име. Ако обществото откаже да го направи – ако управлението на църквата, държавата и семейството се разпадне – Бог заплашва да нанесе Своите негативни санкции чрез други посредници: война, бедствие и глад (Вт. 28:15-68). Ето защо неразкритото убийство в полето изискваше публично жертвоприношение от старейшините на най-близкия град, а не от свещениците (Вт. 21:1-9).[22]

Законова претенция

Кой действува като упълномощен от Бога посредник в завеждането на гражданско съдебно дело? Жертвата, свидетелите или упълномощените изпълнители на държавното управление. Ако начинателят на делото е жертвата, тя не действува главно от свое име, а като Божий изпълнител заради своето положение на ощетен посредник между престъпника и Бога, крайната жертва. Тя действува второстепенно от свое име, защото всяко реституционно плащане ще отиде към нея. Подобно, свидетелите, които доставят на държавата свидетелство за използване в провеждането на съдебното дело, действуват като представителни изпълнители на Бога чрез държавното управление. Те не действуват от свое име, защото нямат законови претенции върху ресурсите на човека, обвинен в престъпление, ако той бъде осъден. Свидетелите не са жертви. Те действуват от Божието име като упълномощени и обвързани с клетва изпълнители на държавата, когато свидетелствуват в гражданския съд. Когато няма пряка законова претенция, няма и пряка заветна връзка. Следователно, свидетелите действуват като косвени Божии изпълнители като участници в гражданското общество.

Тъй като престъпленията винаги са престъпления против Бога, държавата трябва да играе ролята на налагането на закона, защото държавата притежава възложения от Бога монопол на меча: налагането на физическите санкции. Държавата от своя страна възлага функцията на свидетел на онези, които са видяли престъплението или които имат информация, свързана с провеждането на съдебното дело от страна на държавата. (Това е юридическата основа на това, което в Английското общо право се нарича “задържане на гражданина”, макар че то рядко се използва днес.) Ето защо държавата може законно да изиска честно свидетелство от свидетел: свидетелят е под властта на държавата. Всъщност, незаконно е да се прикрива свидетелство за престъпление, когато човекът е призован в съда. Макар че държавата може да предложи награда за задържането и обвинението срещу престъпник (позитивна санкция: благословение), това зависи само от желанието на държавата. Свидетелят, който се стреми към обявената награда, може да има претенции към държавата, но не и към престъпника.

Най-важният пример в историята за търсещ награда свидетел е Юда Искариотски, който получи 30 сребърника от юдейския съд, за да свидетелствува срещу Исус Христос. По-късно той върна парите, не защото беше само по себе си лошо да приема пари като честен свидетел, а защото знаеше, че е бил лъжесвидетел в извратен, нечестен процес. Юдейските ръководители себеправедно отговориха, “На нас какво ни е?” (Мат. 27:4). Те не се чувствуваха виновни, така че защо трябваше той да се чувствува така? Те също признаха нечистото естество на тези пари, които бяха цена за кръв, и като истински фарисеи отказаха да приемат връщането на парите (Мат. 27:6). Извършването на убийство чрез изкривяване на съда не беше толкова важно в техния поглед, беше просто средство за една законна цел; да получаваш пари за лъжесвидетелство, обаче, се считаше от тях за грях. Това е същността на фарисейството, класическия исторически пример на фарисейство в действие. Те с удоволствие послужиха като най-извратения съд в човешката история, но внимателно отказаха да приемат пари за своите усилия. (Това, което е неизвестно за повечето християнски коментатори, е, че в еврейски съд, поне според закона на фарисеите, свидетелството се отхвърляше, ако свидетелят е получил пари, за да свидетелствува.)[23]

Какъв е моят извод? Само че свидетелите няма законови претенции към престъпника. Упълномощените от Бога изпълнители в провеждането на съдебното дело са служителите на едно от трите съдилища – църквата, държавата и семейството – и жертвата на престъплението.

Правото на отказ

Ако определеното библейско наказание е икономическа реституция, тогава жертвата, чието съдебно дело е успешно проведено от държавата, има правото да откаже плащането или да вземе по-малко от определеното в библейския закон. Както кредиторът, който има правото да вземе по-малко от дължимото или да отпусне да длъжника повече време за изплащането или дори да прости дълга, така е и с жертвата на престъпника, който е осъден в съда. Юдейският коментатор С. Р. Хирш от деветнадесети век отбелязва, че жертвата на кражба “може да се откаже напълно от своето право да си получи обратно парите чрез продажбата на престъпника в робство и да се задоволи с подписано обещание за плащане веднага щом като икономическото състояние на крадеца са подобри.”[24]

Какво става, ако жертвата откаже да отправи обвинение? Тогава в повечето случаи не виждаме право на държавата да обвинява. Съдът може да служи като представител на жертвата в определени изключителни случаи. Два примера биха били жертви, които са непълнолетни сираци или умствено неспособни. Въпреки това, при нормални обстоятелства, решението да не обвинява от страна на жертва, която е правно способна да започне съдебно дело, е обвързващо решение. По този начин тя губи своето законово право на бъдещи реституционни плащания от страна на осъдения престъпник. Ако пожелае да понесе тази загуба, държавата трябва да зачита това нейно решение. Индивидът, а не държавата, е жертвата; принципът на правата на жертвата е задължителен за държавата. Само ако престъпното действие по някакъв начин също ощетява държавата или обществото, държавата би могла да обвинява, но само от свое име.[25]

Случаят с Юда и Тамар е представителен. Юда отказа да съди Тамар за блудство, когато тя даде веществено доказателство, че той е виновната страна и че тя просто е изисквала своето законово право на брак за по-малкия брат (Бит. 38:26). От друга страна, жертвата също избягва опасността от контраобвинение от обвинения, ако той бъде обявен за невинен от съда. Отново, случаят с Юда и Тамар е представителен. Юда не искаше да бъде обвинен за лъжесвидетелство, защото той беше извършил престъплението с нея и следователно не беше упълномощен да отправя обвинения срещу нея от свое име. Като глава и на семейството си, и на местното държавно управление, той оттегли всичките си обвинения.

Граждански санкции

Старозаветният закон определя престъпниците да бъдат подлагани на няколко типа граждански санкции: телесно наказание – удари, но не повече от четиридесет удара (Вт. 25:3) и в един случай осакатяване на ръката на жена (Вт. 25:12)[26] – икономическа реституция, изгнание и смъртно наказание.

Наказанието с удари е любопитно. За никое престъпление в Библията не се казва конкретно да изисква удряне. Преводът Кинг Джеймс дава едно изключение от това правило: задължителното бичуване на слугиня, която е сгодена с един мъж, но е извършила блудство с друг (Лев. 19:20). Обаче, еврейската дума, преведена като “бичува”, не означава непременно физическо бичуване; тя по-правилно би се превела като “накаже” или дори “разпита”. Въпреки това, липсата на каквото и да е споменаване на конкретни престъпления, с които тази гражданска санкция е свързана, не означава, че никое обществено престъпление не се наказва с бичуване, защото тогава не би имало забрана върху нанасянето на повече от четиридесет удара. Това е санкция, която е трябвало да бъде налагана според решението на съдиите в случаи, когато е нямало видима жертва, която е понесла икономическа загуба или физическа или словесна щета. Предполага се, че тази санкция е подходяща за такива действия като публична голота на пълнолетни, проституция, публично пиянство, непрекъснато смущаване на мира и публични действия забранени от Бога, но за които не може да се открие конкретна жертва. Жертвата на такива “престъпления без жертва” – Бог – има право на реституция: удари. Моделът е вечното наказание: Бог бива обезщетен чрез страданието на престъпника.

В старозаветната епоха, ако реституционното плащане към жертвата беше по-голямо, отколкото престъпникът или неговият роднина-изкупител можеха да платят, престъпникът биваше продаван в робство. Покупната цена отиваше при жертвата. Това беше единственият начин евреин да стане недоброволен доживотен роб в Израел, но дори и в този случай това биваше доживотно робство само ако не можеше да спечели достатъчно, за да плати реституционното плащане или ако неговият роднина-изкупител откажеше да плати. Непрестъпните еврейски роби за дългове трябваше да бъдат освобождавани в седмата, “съботната” година (Вт. 15); доброволните роби трябваше да бъдат освобождавани на юбилейната година (Лев. 25:39-41).[27] Престъпникът ставаше роб на друг човек защото вече е бил роб на греха – конкретно, той е бил извършил престъпно действие, което сериозно е повредило собствеността или тялото на някой друг.

Смъртното наказание

Някои престъпления са толкова големи, че Бог е определил за тях смъртно наказание. Това означава незабавното предаване на престъпника в Божия съд. Това от своя страна води в последствие до неговото предаване на вечно робство в ада и огненото езеро, освен ако се покае преди физическата екзекуция от държавата. Това отнемане на времевия живот е реституция към Бога за сериозното нарушение от страна на престъпника на Божиите заветни закони. Смъртното наказание сочи ясно към положението на Бога като първостепенната жертва. То също сочи към Неговото положение като вечен Съдия.

В случаите на убийство държавата става пълномощен представител на Бога. Починалият очевидно не може да заведе съдебно дело. Затова държавата го завежда от името на починалия и на Бога. Никакво реституционно плащане не е възможно към починалия; следователно сам Бог трябва да съди престъпника в Своя съд. Държавата е длъжна незабавно да предаде душата на престъпника в ръцете на Бога, Който е първостепенната жертва, а също и юридически представител на починалата жертва. Държавата не трябва да позволява на убиеца да избегне незабавното влизане в Божия съд – физическата екзекуция – чрез плащане на глоба: “Нито да вземате някакъв откуп за живота на убиеца, който като виновен заслужава смърт; но непременно той да се умъртви” (Чис. 35:31).

Христовото възкресение е основата на освобождаването на човека от Божието незабавно и пряко налагане на смъртното наказание, както първата смърт (физическата смърт), така и вечната втора смърт (Откр. 20:14). Тъй като Исус Христос възкръсна от мъртвите, Неговият подарък преди смъртта на временна прошка към Рим и Израел получи Божието одобрение. Също на основата на това възкресение Бог подари отлагане на екзекуцията на Адам и Ева. Но осъждението в края на краищата идва в историята: Адам и Ева умряха, а Израел и Рим пропаднаха. Тогава възниква въпросът: Дали възкресението на Исус Христос служи също като основа на законовото освобождаване на човека от смъртното наказание от гражданския съд? Ако е така, то в кои случаи и на каква юридическа основа?

“Умирайки, да умре”

Трябва да се занимаем с проблема на тълкуването, с който се срещаме постоянно в старозаветните казусни закони. Това е израз, който се среща в много стихове.[28] Човек, осъден за определено престъпление, “непременно да се умъртви.” Както споменахме по-рано, еврейският израз е това, което учените наричат плеоназъм: “умирайки, непременно да умре.” Това е емфатичен език. Откриваме го в Изход 21:12: “Който удари човека смъртоносно, непременно да се умъртви.” Джеймс Джордан коментира през 1984: “Ясното наблягане означава, че смъртното наказание не може да се замени с какво да е плащане на пари.”[29] Но поради доста проблеми в тълкуването той впоследствие промени възгледа си относно значението на този плеоназъм.[30]

Какъв е проблемът?

Защо тълкуването на този плеоназъм за екзекуцията е такъв проблем? Защото същият израз се среща в случаи с престъпления, за които нормално не бихме си помислили, че включват смъртно наказание. Те включват престъпления, които нямат преки човешки жертви: нарушаването на съботата (Изх. 31:14-15) и скотоложството (Изх. 22:19; Лев. 20:15-16). Те също включват престъпления, при които никой не умира: нараняване на родителите физически (Изх. 21:15) или словесно (Изх. 21:17), прелюбодейство с жената на друг мъж (Лев. 20:10), хули против Бога (Лев. 24:16) и магьосничество и чародейство (Лев. 20:27). Едно престъпление, за което се прилага този плеоназъм, често се смята от съвременните общества за капитално престъпление: отвличането (Изх. 21:16).[31]

За да изследваме същността на екзегетичния проблем, нека разгледаме в по-големи подробности случая на прелюбодейство на един мъж с жената на друг мъж: “Ако прелюбодействува някой с чужда жена, тоест, ако прелюбодействува някой с жената на ближния си, непременно да се умъртвят и прелюбодееца, и прелюбодейката” (Лев. 20:10). Плеоназмът на екзекуцията присъствува тук: “непременно да се умъртвят.” Смъртното наказание за двамата прелюбодейци може законно да бъде наложено по настояване на жертвата, съпругът на жената. Защо? Защото управлението на заветното семейство е било разрушено от прелюбодейството. Ощетената страна, тоест главата на семейството, е законният представител на Бога. Той е упълномощен да нанесе обвинение срещу прелюбодейците като ощетена страна, а също и като глава на семейство. Тъй като Библията определя прелюбодейството като гражданско престъпление, той завежда това дело в граждански съд.

Ощетеният съпруг може законно да заведе съдебното дело в трите заветни съдилища: семейството, църквата и държавата. Съдебното обвинение се представя първо от ощетения съпруг на заподозряната съпруга, а след това (по желание на ощетения съпруг) се представя в съответния съд или съдилища. Институционалната църква играе законна роля, ако някой от двамата брачни партньори е църковен член. Тя обявява присъда на заветна смърт срещу съгрешилата страна. Така понякога прелюбодейството може да засегне всички три заветни институции. Жертвата обявява, че заветната брачна връзка е разрушена и че прелюбодейците са влезли под Божия гняв. Ако заподозреният прелюбодеен мъж е женен, неговата съпруга също може да заведе съответното дело срещу него. Обаче, библейският закон дава ясно да се разбере, че съпругът на прелюбодейната жена има главното право да определи наказанието. Именно неговото заветно семейно положение като глава на семейството е това, което е било оскърбено от прелюбодейците. Ако той реши смъртно наказание за своята съпруга, както ще видим, престъпният любовник не може да избегне нейната съдба. Като служител на управлението на своето семейство, ощетеният съпруг определя наказанието; съпругата на прелюбодееца не може да възпре ръката на управителя.

Възникват два въпроса. Може ли съпругът законно да дари милост на съпругата си, ако тя е осъдена, тоест, може ли да определи по-малко наказание? Нещо повече, ако може и ако го направи, трябва ли да покаже същата милост към осъдения мъж?

Никакво лицеприятие

Примерът с Исус на кръста показва, че жертвата може законно да пощади престъпника. Той поиска от Своя Баща да прости на юдеите и римляните (Лука 23:34). Той пощади и двамата “прелюбодейци,” Израел и нейния любовник, Рим. В старозаветната история Израел много пъти извършваше духовно прелюбодейство с чужди богове и народи, но Бог винаги пощадяваше народа до 70 от Хр.[32] Книгата Осия се съсредоточава върху тази тема за прошката на съпруга към прелюбодейната жена. Римляни 11 показва, че генетичният Израел един ден ще бъде отново присаден към Църквата чрез масово покаяние,[33] така че Бог все още възпира смъртното наказание върху Израел като заветен народ (макар и не задължително като съвременната политическа единица, която наричаме държавата Израел).

Какъв е проблемът тук? Плеоназмът се среща в Левит 20:10, “умирайки, да умрат.” Ако езикът на неизбежната смърт се приеме веднага, тогава съпругът на прелюбодейката не може законно да поиска намалено наказание, като предаването на нейната зестра на него, вместо да настоява за нейната екзекуция. Но наистина ли е така ограничен? Бог пощадяваше Израел много пъти. Би изглеждало разумно ощетеният съпруг да предпочете по-малко наказание, както Бог направи с Израел. Може още да я обича. Може това да е нейното първо нарушение. Той може да се чувствува дълбоко наранен, но не дотолкова, че да иска тя да бъде екзекутирана. Може да е добра майка. Може да иска да я задържи като своя съпруга. Може и да не иска. А ако иска развод? Държавата би му дала този развод. Би могъл също да поиска от нея да му прехвърли нейната зестра.

Показвайки милост към съпругата си, той трябва да покаже милост и към нейния любовник. В случая на прелюбодейство със съпругата на друг мъж двамата прелюбодейци трябва да понесат една и съща негативна санкция. На съдиите не е позволено да показват лицеприятие в произнасянето на официална присъда. Ощетеният съпруг, който реши да обвинява, действува като съдия, защото, ако прелюбодейците бъдат обявени за виновни, той определя наказанието. Ако иска пълното възмездие срещу мъжа, той трябва да поиска същото наказание срещу своята съпруга. Ако покаже милост към нея, трябва да покаже същата милост към него. Защо? Защото в нашите пълномощия на определени от Бога съдии не ни е позволено да показваме лицеприятие, или както Библията казва, “гледам на лице” (Вт. 1:17; 16:19; 2 Царе 14:14; Деян. 10:34). Когато Йосиф, като праведен човек, реши да остави Мария тайно, заедно с това той задължително реши да не търси гражданска справедливост срещу какъв да е заподозрян любовник.

Библията не обсъжда пряко въпроса за милостта от страна на жертвата. Плеоназмът “умирайки, да умрат” се прилага в този случай на прелюбодейство (Лев. 20:10). Въпреки това аз твърдя, че жертвата може да определи по-малко наказание за прелюбодейците. Ако съм прав, тогава в такива случаи престъпниците не “умират непременно” в ръцете на съда. Но ако те не биват автоматично екзекутирани при доказване на виновността, тогава какво означава наличието на плеоназъма? Защо той се среща в някои библейски текстове, определящи смъртно наказание, но не във всички тях? Плеоназъмът присъствува за подчертаване на важността, казват лексикографите.[34] Тогава какво точно подчертава? Не и абсолютната задължителност на смъртното наказание във всеки случай, когато присъствува, ако съм прав в моята логика. Не се прилага в случаите, когато жертвата показва милост. Жертвата решава.

Ощетената съпруга

Старият Завет определя смъртно наказание за съпругите, които извършат прелюбодейство. Той не конкретизира смъртно наказание за съпруг, който извърши прелюбодейство. Пропуск ли е това? Или това показва, че Бог гледа на лице, оставяйки ощетените съпруги по-уязвими от ощетените съпрузи? Дали всъщност Мойсеевият закон гледа на лице, дискриминирайки ощетените съпруги?

Отговорът се състои в естеството на съдебното дело. Ощетеният съпруг завежда съдебното дело от своето положение като глава на своето семейство. Семейството е едно от Божиите три заветни управления. То е белязано чрез заветна клетва. Следователно, смъртното наказание като максимум за прелюбодейната съпруга поставя решението в ръцете на заветната глава. Не че Библията дискриминира ощетените съпруги. Тя просто поставя заветната власт за провеждането на съдебното дело в ръцете на заветната глава на семейството.

Ако прелюбодейната съпруга може да бъде екзекутирана по искане на съпругата на нейния прелюбодеен съучастник, тогава върховната власт за налагане на наказанието би била отнета от главата на семейство и прехвърлена към подчинен член на друго семейство. Ощетеният съпруг, който е решил да запази съпругата си, би могъл да я загуби, ако съпругата на нейния съучастник заведе дело, осъди съпруга си и иска смъртно наказание. Тъй като на съда не е позволено да дискриминира, той би трябвало да екзекутира и прелюбодейната съпруга. Така съпругът на прелюбодейната жена би изгубил контрола над санкцията.

Ощетената съпруга може законно да поиска развод. Съдиите са упълномощени да го дадат. Дори ако съпругът на прелюбодейната жена не настоява за развод, ощетената съпруга има право да спечели правно разделяне. Защо, ако трябва да има равенство на негативните санкции, наложени върху двамата прелюбодейци? Защото присъдата на съдиите за развод не е налагане на негативна санкция; тя е просто юридическо обявяване на разрушен брак. Бракът е бил заветно разрушен от действието на прелюбодейство на нейния съпруг; съпругата просто обявява своето формално приемане на нейното ново юридическо положение като неомъжена жена. Тя иска от съда да направи тази декларация публична. Библейският закон винаги защитава невинната страна. Тя не е длъжна да приеме отново своя съпруг в брака. Но тя и не може законно да настоява за физическа екзекуция на нейния прелюбодеен съпруг. Съпругата на прелюбодейния мъж има второстепенни права като жертва, защото в този грях на две страни тя е второстепенната земна жертва. Тя не е глава на своето семейство. Тя не може законно да иска екзекуцията на съпругата на ощетения съпруг, настоявайки за екзекуцията на своя съпруг.

Библията мълчи относно екзекуцията на прелюбодеен съпруг, който извърши прелюбодейство с неомъжена жена. Ясно е, обаче, че неговата съпруга е главната земна жертва. Според мен изглежда, че съпругата, като главната земна жертва, получава юридическата власт да съди двамата прелюбодейци според закона. Тя може да изиска екзекуцията на двамата партньори, ако бъдат признати за виновни за прелюбодейство от граждански съд.

Ако съм прав за това, тогава сега знаем защо няма гражданска санкция срещу проституцията, определена в Стария Завет, освен задължителната екзекуция на свещеническа дъщеря, която стане блудница. “И ако дъщерята на някой свещеник се омърси с блудство, тя омърсява баща си; с огън да се изгори” (Лев. 21:9). Ако ощетената съпруга може да поиска нейният осъден съпруг да бъде екзекутиран за прелюбодейство с проститутка, тогава проститутката трябва да сподели съдбата му. Затова няма нужда от изрична гражданска санкция срещу проституцията. Ощетената съпруга решава. Ако този възглед е правилен, тогава опасността от смъртно наказание нормално би ограничила проституцията до неженени лица. Така тя би намалила вредата от проституцията върху браковете.

Решението на жертвата

Кое би накарало жертвата да приеме намалено наказание? Престъпникът може да направи публична изповед за вина и покаяние, а след това да предложи да плати реституция към жертвата. Това може да подействува. Но може и да не подействува. Ключът за избавлението на престъпника от смъртта е решението на жертвата. Жертвата не може законно да изисква наказание по-голямо от определеното в казусния закон, но има право да приеме нещо по-малко.

В едно свое по-късно есе Джеймс Джордан поглежда от друг ъгъл плеоназъма “непременно да се умъртви”.[35] Той цитира Числа 35:30-31: “Който убие някого, тоя убиец да се умъртви при думите на свидетели; обаче не бива един свидетел да свидетелствува против някого за да се умъртви. Нито да вземате някакъв откуп за живота на убиеца, който като виновен заслужава смърт; но непременно той да се умъртви.” Законът конкретно казва, че не може да има откуп. Тогава възниква въпросът: Кое има повече власт, езикът на плеоназъма или автоматичното наказание, свързано с убийството? Дали убийството е уникално престъпление? Дали само в случаите на убийство държавата трябва непременно да прилага смъртно наказание? Или смъртното наказание е неизбежно следствие от плеоназъма? Дали присъствието на плеоназъма показва идеята за “неприемане на откуп” навсякъде, където се среща, или е просто подчертаване? Ако е просто подчертаване, то какво точно подчертава?

Ако прелюбодейството винаги изисква смъртно наказание (Лев. 20:10), пита Джордан, тогава защо Йосиф реши тайно да изостави Мария, вместо да я съди (Мат. 1:19)? Моят отговор: правата на жертвата. Главната земна жертва винаги има законовото право да не съди. Това беше решението на Йосиф. Нито държавата не трябваше да се намесва, нито свещениците. Подобно, решението да прости беше също решение на Христос на кръста, макар че по-рано Той предупреди юдейските ръководители, че в края на краищата ще нанесе осъждение върху тях (Лука 21), което направи през 70 от Хр.

Йосиф прости на Мария. Това очевидно беше решение, взето под условията на старозаветния закон. Новият Завет още не беше установен. Следователно, когато текстът определя Йосиф като праведен човек, неговият контекст е старозаветния закон. Йосиф не нарушаваше нито един принцип на Мойсеевия закон, когато показа милост към Мария и отказа да я съди. Той реши тайно да я изостави, за да избегне нуждата от завеждането на гражданско съдебно дело срещу нея. В положението си на годеник Йосиф реши да развали годежа. Само ако семейството на Мария би протестирало – малко вероятно, като се имат предвид очевидните обстоятелства около нейната бременност и опасността от смъртно наказание (Вт. 22:20-21) – би следвало той да отправи своето обвинение в граждански или църковен съд, за да защити своето решение да развали годежа.

Тогава първият въпрос е този: Ако жертвата реши да съди и ответнкът бъде признат за виновен, може ли тогава жертвата да определи по-малко наказание? Аз мисля, че отговорът е да. Давам това обяснение: принципът за правата на жертвата все още важи, но в случай на убийство жертвата не може доброволно да приеме по-малко наказание; следователно държавата трябва да наложи максималното наказание. Това ме води до един общ принцип: Когато държавата стане ищец в случаи по казусни закони, където се среща този плеоназъм, тя трябва да наложи смъртно наказание, ако престъпникът бъде признат за виновен. Не трябва да има изключения.

Вторият въпрос е този: Ако жертвата реши да не съди, може ли някой друг съд да се намеси и да съди от Божие име? Случаят с Йосиф и Мария показва, че решението на Йосиф е било определящо и окончателно. Нейната бременност е била видима за всички, но ако той е решил да не съди, тя е можела да бъде спокойна, че никой друг друг съд не би отправил обвинения срещу нея. Ако тя действително беше прелюбодейка и нейният любовник беше женен, тогава ощетената съпруга е можела отправи обвинения срещу тях, но би могла да спечели само развод: декларация на съда за разтрогнат брак. Тя не би могла да изисква гражданско наказание срещу Мария и следователно не би могла да изисква и срещу своя съпруг. Йосиф, не ощетената съпруга, е главната земна жертва и следователно този, който има правото да избира да освободи своята годеница от какви да е граждански наказания.

Какво подчертава плеоназъмът?

Аз мисля, че плеоназъмът определя престъпленията, които са най-големи в Божия списък на мерзостите. Нормалното наказание за тези престъпления е смърт; всичко по-малко, което жертвата определи, е проява на голяма милост. Издигайки принципа на правата на жертвата, библейският закон също създава стимул за престъпниците да не се отнасят прекалено грубо към жертви по време на престъплението. Ако към жертвата не са се отнасяли грубо, тя може по-късно, когато престъпникът бъде осъден, да реши да покаже милост. Това защитава жертвата. Библейският закон е предназначен да защитава жертвата.

Трябва ли гражданските съдии да налагат максималното наказание, позволено от библейския закон, когато държавата е жертва или когато по закон държавата е определеният от Бога изпълнител за защита на обществото, защитавайки Божиите права и налагайки неговите санкции? Не винаги. Принципът на правата на жертвата управлява и налагането на гражданските санкции. Съдиите имат дадената от Бога власт да налагат намалени наказания според обстоятелствата. Единственото изключение са тези случаи, в които се среща плеоназъмът; съдиите не могат да намалят санкциите в такива случаи. Това е значението на плеоназъма: премахването на юридическите права в определянето на санкциите когато държавата заведе съдебно дело.

Да разгледаме две различни логически метода на мислене. Първо, ако твърдим, че съдиите трябва да налагат максималното наказание във всички случаи, които определят смъртното наказание, независимо от присъствието на плеоназъма, тогава подчертаващата характеристика на плеоназъма изчезва юридически. Ако всички капитални престъпления изискват смъртно наказание, какъв е смисълът от плеоназъма? Това би показало, че плеоназъмът има друга функция освен юридическото подчертаване. Не мога да си представя какв би могла да бъде тази друга функция. Наличието на плеоназъма трябва да показва законността на юридическия свободен избор в случаите, в които плеоназъмът липсва. Ако изискваме съдиите да налагат максималното наказание във всички случаи, юридическият свободен избор изчезва. Следователно изчезва юридическият принцип за правата на жертвата.

Второ, ако твърдим, че съдиите могат във всички случаи да наложат по-малко наказание, тогава подчертаващата характеристика на плеоназъма отново изчезва юридически. Тогава случаите, управлявани от плеоназъма, не биха се различавали от онези, които не са управлявани от него. Плеоназъмът ще изгуби силата си.

Моят извод е този: ако се смята, че плеоназъмът за екзекуцията има някакъв юридически ефект в различаването на случаите на капитални престъпления и ако принципът за правата на жертвата също трябва да се зачита във всички случаи, тогава плеоназъмът трябва да се тълкува като отнемането на юридическия свободен избор при прилагане на санкции във всички случаи, в които обвинението е било законно отправено от държавата. Съдиите нямат право да намаляват санкцията на екзекуцията в кой да е случай, в който 1) държавата законно завежда делото и 2) санкцията е отбелязана с този плеоназъм.

Следователно, плеоназъмът се прилага само за една уникална група капитални престъпления: където няма конкретна човешка или институционална жертва, който да може да определи намалена санкция. Единствената жертва е Бог. Следователно държавата е упълномощена да заведе съдебно дело. Няма земна жертва, която да има властта да намали санкцията. Обществото, чрез държавното управление, е длъжно да екзекутира осъдения престъпник. Накратко, в т.нар. “престъпления без жертва,” за които важи плеоназъмът на екзекуцията, гражданските съдии нямат избор при решаването на съответната санкция. Санкцията е винаги екзекуция. “Умирайки, да умре” задължава съдиите в капитални престъпления, в които държавата действува като обвинител по делото без присъствието на посредник или представителна човешка жертва.

Плеоназъмът не е отхвърляне на принципа за правата на жертвата, защото Бог, като главната космическа жертва, е определил подходящата санкция. Тази санкция трябва да бъде наложена от държавата при отсъствие на второстепенна жертва – жертва, която винаги е упълномощена да говори от Божието име. При отсъствието на такъв представител плеоназъмът влиза в действие. Следователно плеоназъмът не трябва да се разбира като ограничение на юридическия принцип за правата на жертвата. Той ограничава свободния избор на гражданските съдии в онези случаи, в които няма конкретна земна жертва, но той не ограничава свободния избор на жертвата. Библейският закон позволява на жертвата, като Божий представител, да намали наказанието.

Равинският закон

Равинският закон също признава законността на решението на жертвата да намали наказанието или да прости на престъпника, както показват цитираните по-горе бележки на С. Р. Хирш, но не и при капитални престъпления. Макар че не говори конкретно за плеоназъма, Хирш обобщава принципа на юдейския закон по отношение на капиталните престъпления. “Цялата идея за правото да подариш благоразположение или милост напълно отсъствува в Юдейския Правен Кодекс. Справедливостта и осъждението са [!!!] прерогатив [!!!] на Бога, не на Човека. Когато много точно дефинираният Божий закон – не даващ на Човека никакво място за собствена присъда или спорно решение – отрежда смърт за престъпника, изпълнението на тази присъда не е акт на прекомерна суровост, подлежащ на каквато и да е преоценка, той самият е най-мъдрото изкупление, изкупление за общността, изкупление за земята, изкупление за престъпника . . .”[36]

Християнинът не може законно да говори за изкупление чрез екзекуция на престъпник в тази епоха след Голгота, но може и трябва да говори за предаването на престъпника пряко в Божия съд, по този начин поставяйки го под Божиите санкции, вместо поставянето на общността под Божиите санкции заради нейното нежелание да се покори на Божия закон. Общество, което позволява на престъпник, осъден за капитално престъпление, да живее, е като общество, което предлага убежище на някого, който трябва да бъде съден в Божия съд. Обществото е задължено от Бога да го екстрадира. То не може законно да предложи на престъпника убежище. Текстът в Изход 21:14 е ясен: “. . . то и от олтара Ми ще го извадиш за да се умъртви.” Ако на престъпника не трябва да се дава убежище от човешкия граждански съд при самия Божий олтар, тогава със сигурност човешкият граждански съд не може законно да му даде убежище, отказвайки да го екстрадира в Божия небесен съд като го екзекутира.

Довеждане на бунтовен син пред съда

В началото на тази глава повдигнах въпроса за желанието на родителите да доведат бунтовния си син пред съда. Биха ли го направили, ако смъртното наказание беше неизбежно при неговото осъждане? Вероятно не. Ключовият въпрос тогава е този: Дали смъртното наказание е абсолютно задължително при плеоназъма на екзекуцията? Идеята, която се опитах да покажа в това изложение, е, че плеоназъмът се прилага само в случаите, когато държавата е упълномощена да заведе следствието, т.е. в случаите, в които няма земна жертва, която да може да отправи обвинения. Не е такова положението в случаите с бунтовния син. Родителите могат и трябва да заведат своя син пред управителите и да се оплачат от неговото поведение. Бог изисква от тях да го доведат пред гражданския съд. Тогава съдиите ще наложат наказанието определено от родителите, макар че първо трябва да препоръчат подходящо наказание. Синът ще се подчинява на своите родители далеч по-охотно в бъдещето, тъй като ще знае, че родителите му могат да го заведат отново пред съдиите и да настояват за все по-големи наказания до смъртно наказание, ако извърши подобни нарушения отново. Този страх ще подсили властта на родителите в дома.

А ако откажат да отправят формално обвинение срещу своя бунтовен син? Така те всъщност биха субсидирали злото поведение. Така те всъщност го одобряват. Те знаят, че рискуват възможността той да стане непоправим пълнолетен. Ако той стане такъв, така или иначе ще го загубят. По-добре отрано да го заведат пред гражданския съд. По-добре да се подчинят на Бога. По-добре да избягнат Божиите санкции срещу семейството заради отказа на родителите да се покорят. Синът може да се научи на страх от гражданския съд дори да няма страх от семейния съд.

Ако го заведат пред съда няколко пъти, съдът несъмнено ще препоръча увеличени санкции. Той ще бъде определен като непоправим младеж. В деня, в който извърши престъпление срещу някого извън семейството си, съдът ще може да покаже на жертвата, че милостта не е разрешение, че този човек е изпечен престъпник. Така, позволявайки на родителите да настояват за смъртно наказание, но също позволявайки им да бъдат милостиви, Бог насърчава родителите да разпознават бунтовните синове преди те да станат непоправими престъпници. Съдът може да предприеме стъпки да наложи исканите от родителите санкции преди да е станало твърде късно.

Този закон, както Ръшдуни проницателно твърди, е закон против появата на професионална престъпна класа. “Но благочестивото налагане на смъртното наказание очиства земята от злото и защитава праведните. Призовавайки за смърт за непоправимите млади закононарушители, което следователно означава според казусния закон, смърт на непоправимите възрастни закононарушители; законът заявява, ‘така да отмахнеш злото отсред себе си; и целият Израил ще чуе и ще се убои’ (Вт. 21:21).”[37]

Което е вярно за този казусен закон, е вярно за всички други капитални престъпления, в които се среща този плеоназъм и в които жертвата е определеният изпълнител, който завежда съдебното дело. Жертвата има избор да определи наказанието. Ако случаят е такъв, в който държавата законно обвинява от Божието име, тогава плеоназъмът е задължаващ. Екзекуцията е задължителна.

Ноевият завет и екзекуцията

Диспенсационалистичните автори Х. Уейн Хауз и Томас Д. Айс представят слаба обосновка за своите теории относно приложението на правния ред преди Новия Завет за народите. Те настояват, че “Никъде в другите народи смъртното наказание не е бивало задължително освен наказанието за отнемане на човешки живот. . . .”[38] Те твърдят, макар че не го доказват, че никоя от санкциите на Мойсеевия закон никога не е важела пряко или дори не е била предназначена по принцип да важи за езичниците, освен смъртното наказание за убийство. Тази уникална санкция е задължителна за всички хора винаги, твърдят те, защото нейната власт идва от Ной към Мойсей; тя в никакъв случай не идва от Мойсей към езичниците.

Това е хитър опит да се избегне предположението, че в новозаветната епоха християните имат отговорността да притискат държавата да налага конкретни наказания срещу конкретни престъпления на основата на библейското откровение. Такъв възглед за “Ноевия библейски закон”, ако е правилен, би позволил на християните да избегнат личната отговорност в държавните дела, тъй като не могат да говорят с власт в Господнето име, когато става въпрос за конкретизиране на граждански престъпления или наказания. Цената на такава теологична позиция относно библейския закон е, както може да се предвиди, обществената, политическата и юридическата неприложимост на християнството. Ето защо диспенсационализмът е по принцип обществено пораженчески и обществено неприложим и защо никой диспенсационалист за повече от век и половина не е публикувал книга за християнската обществена етика по време на т.нар. “Епоха на Църквата”.

Хауз и Айс продължават, като казват, че “в Израел това наказание [екзекуцията] е било определено за различни престъпления. . . .”[39] Ако просто искат да кажат, че в Израел максималната санкция на екзекуцията е можела да бъде поискана от жертвата в няколко капитални престъпления, тогава те са прави. Ако имат предвид онези случаи, в които държавата законно е обвинявала от Божието име като Негов назначен представител и където плеоназъмът “умирайки, да умре” е приложен към библейската санкция, тогава също са прави. Ако това е всичко, което имат предвид, обаче, тогава не казват нещо значително. Те не показват, че Бог е ограничил тези юридически принципи да старозаветния Израел.

Юридическият принцип за максимално позволена санкция за всяко дадено престъпление е бил също по принцип Божието изискване за народите. Без това наложено от Бога юридическо ограничение държавата може законно да стане всемогъща, месианска и следователно демонична. Винаги ще има санкции, налагани от държавното управление. Единственият въпрос е: Чий закон установява конкретните юридически граници на налаганите от държавата санкции, Божият, или този на самопровъзгласилия се автономен човек?

Да отговорим, както Хауз и Айс правят, че това зависи от къде и кога живеете в Божия свят, е да изоставим идеята за универсалната библейска етика и следователно също да изоставим принципа на универсално ограничената държава. Всеки опит за разделение между старозаветните народи и Мойсеевия Израел, основан на теорията за различни юридически санкции за едни и същи граждански престъпления, е заблудителен. Гражданските санкции винаги се определят от Бога, защото Бог винаги иска граници върху държавата и винаги иска да види жертвите защитени. С други думи, Той винаги иска ограничения върху претенциите на автономния човек. Бог избиваше народи в Стария Завет, точно както избива и новозаветни народи, защото те отказваха да приложат Неговите граждански санкции в историята. Ако това не е посланието, което Йона донесе на Ниневия, то кое е?

Принципът на наложените от жертвата санкции е също Божието изискване за всички народи в тази новозаветна епоха, сега, когато смъртта, възкресението и възнесението на Исус Христос, заедно с изпращането на Святия Дух, са разширили Божия възкресенски законов ред към народите. Новият Завет е наистина нов; неговите определени от Библията закони и санкции са универсализирани веднъж завинаги в историята чрез земното служение на Исус Христос. Възкресението е зад нас. Със сигурност санкциите на Божия закон за народите не са по-малко задължителни днес, отколкото преди Христос да възкръсне от мъртвите и да създаде Своята Църква! Въпреки това Хауз и Айс настояват, че Мойсеевите санкции са дори по-малко задължителни, защото Мойсеевият закон вече не е задължителен дори за националния Израел и затова законът няма видим географски пример и свидетелство, катто е имал в старозаветната епоха (Вт. 4:5-8).

Хауз и Айс полагат своите най-големи диспенсационалистични усилия да създадат лъжлив дуализъм между изискваните от Бога обществени закони за народите и Мойсеевите обществени закони за Израел. Те също се опитват да създадат дуализъм между новозаветните обществени закони и Мойсеевите обществени закони. Те искат да поставят всички християни под наказателните санкции на Ноевия завет (както калвинисткият етик Джон Мъри се стремеше да направи преди тях),[40] както в старозаветната епоха, така и в новозаветната епоха.[41]

Ноевият завет: Малко съдържание

Защо е това предпочитание от съвременните консервативни теолози към Ноевия завет? Защото в Ноевия завет е определено само едно гражданско престъпление: убийството; и само една наказателна санкция: екзекуцията (Бит. 9:5). Това отсъствие на юридически подробности позволява на държавата да определя като престъпно всяко поведение, което тя не харесва, а също й позволява да налага каквито санкции иска, без задължително позоваване на кой да е друг библейски закон или санкция. Тази политическа перспектива в основата си е приложение на обществения договор на додарвинисткия хуманизъм или обществената компактна теория за държавата, въведена от Томас Хобс в Левиатан (1651) и развита от Джон Лок (1690) и Русо (1762). Този по-ранен възглед е бил първоначално светска версия на и реакция против библейската заветна теория на пуританите за държавното управление.[42] Той възлага първостепенно върховенство на народа, а не на Бога и Неговия открит закон.[43]

Това, което защитниците на “теорията на Ноевия завет за държавата” внимателно избягват да обсъждат, е, че по-ранната теория на обществения договор разчиташе изцяло на схващането за естествения закон, а в случая с Лок, на естествените права. Този епистемологически наивен възглед за гражданския закон е опроверган от две страни: от дарвинисткия възглед за еволюиращата вселена и от презумптивната апологетика на Ван Тил. Без учението за естествения закон или някаква версия за теорията за естествените права да управлява тяхната теория за държавата, защитниците на теорията за “Ноевия завет” неявно са подарили юридически неограничена власт на съвременната държава, без значение колко протестират срещу такъв извод. Те може лично да са политически консервативни; това няма никакво значение. Техните личните политически предпочитания стават точно това: лични предпочитания. Техните лични политически предпочитания са самосъзнателно и явно несвързани с каква да е библейско-теологична система на обществена етика и политическа теория.[44]

Такъв възглед за Ноевия завет с ниско съдържание дава огромна власт на самопровъзгласилия се автономен човек и неговия представител, месианската държава. Търсещият могъщество нарушител на завета харесва такъв възглед за държавата толкова много, колкото и бягащият от отговорност християнски пиетист. Ето защо сега има и винаги е имало скрит юридически съюз между антиномистките християни и хуманистичните етатисти. Ето един идеален начин да се затворят устата на християните във всички юридически дела, освен убийството: да се настоява, че “Библията не дава инструкции за гражданското право!” С това юридическо твърдение антиномистките, бягащи от отговорност християни свирят отстъпление, а светските хуманисти и другите нарушаващи завета властолюбци свирят атака. Жертвата по принцип бива дори още повече ощетена от този възглед за Ноевия драстично ограничен завет, а месианската държава не е ограничена чрез него. Всичко това се върши в името на “по-висш” възглед за теистичната етика от този, който Мойсеевия закон бил дал на израилтяните.

Тази предполагаема дихотомия между Ноевите заветни санкции и Мойсеевите заветни санкции, а също и между Мойсеевите заветни санкции и Исусовите заветни санкции, не може да издържи едно внимателно изследване на библейския принцип за правата на жертвата, който е също е принцип на юридически ограничената държава. Библейският юридически принцип е този: жертвите на престъпните действия притежават даденото от Бога законово право да определят никакво наказание или какво да е наказание до максималната граница, позволена от Божия, открит в Библията закон. Нито държавата, нито хуманистичният социолог са упълномощени от Бога да увеличават или да намаляват това определено от жертвата наказание. Но за да предпази принципът на правата на жертвата от това да стане тираничен, Божият закон постановява максимални наказания. Хората трябва да бъдат ограничени от закона, включително и жертвите. Да се твърди, че някога е имало, има, или ще има време, когато хората не са под Божиите определени юридически санкции, е да се твърди, че те са под санкциите, наложени от автономния човек, тоест от самопровъзгласилата се автономна държава. Накратко, да се твърди това неизбежно означава да се твърди също, че в историята Бог е упълномощил или тиранията на неограничената държава, или неявното субсидиране на престъпното поведение чрез нежеланието на държавата да наложи определените от Бога санкции. В двата случая жертвите губят. Това е, което антиномистите от всички разновидности отказват да обсъждат, да не говорим да му дадат библейски отговор.

Винаги ще има санкции. Практическите въпроси са: Какви санкции? Какви закони? Кой съди? Винаги ще има юридически вериги, или стегнати около Сатана (Откр. 20:1-2), неговото демонично множество (2 Пет. 2:4; Юда 6) и неговите земни представители, или стегнати около праведните жертви на земните представители на Сатана (Деян. 12:7; 21:33). Съвременният антиномистки християнин и съвременният стремящ се към власт етатист искат да разчупят Божията юридическа верига, Неговия открит закон. Резултатът е ощетяването на юридически невинните и разширяването на месианската държава.

Заключение

Всички грехове са против Бога и Божия закон. Всички грешници са престъпници в ръцете на временно милостивата Жертва. Бог седи на Своя трон като краен Съдия и даже като времеви Съдия (Напр. Той умъртви Ананий и Сапфира: Деян. 5:5,10). Но за да съгрешат против Бога хората трябва обикновено да съгрешат срещу нещо в създанието.[45] Библията дава казусни закони, които определят онези грехове срещу всяка страна на създанието, които съставляват граждански, семейни или църковни нарушения. Когато грехът представлява нарушение, жертвата трябва да представлява Бога като стане обвинител срещу грешника. Той защитава честта на ощетената страна и също търси реституция. В някои случаи реституцията се извършва само към жертвата; в други случаи тя трябва да бъде извършена и към Бога чрез плащане към неговата Църква (Лев. 6:1-7).

Библията дава пет изкупления за престъпно поведение: 1) бичуване (до 40 удара), 2) осакатяване на ръката на жена; 3) икономическа реституция, която може да бъде и толкова голяма, че да изисква 4) доживотно робство, и 5) екзекуция. Целите на тези наказания представляват: 1) защита на Божиите интереси чрез налагане на Неговия закон (гражданско поклонение)[46]; 2) наказване на престъпното поведение, понякога чрез премахването на престъпника от този свят (възмездие); 3) предупреждение към всички хора за идещия вечен съд (евангелизация); 4) защита на гражданския ред (възпиране); и 5) защита на интересите на жертвите (справедливост). В крайна сметка всички тези цели могат да се обобщят в един израз: защита на Божия завет.

Забележете, че няма и споменаване за лишаване от свобода. Хирш пише преди век и половина: “Наказанието лишаване от свобода, заедно с цялото съпътствуващо отчаяние и морална деградация, обитаващи зад решетките на затвора, заедно с цялото притеснение и неудобство за съпругата и детето, не са познати в юриспруденцията на Тора. Където доминира неговата власт, затворът за престъпниците не съществува. Той познава само задържане под стража, но дори това, според цялата предписана законова процедура и особено чрез абсолютното отхвърляне на всички неприемливи свидетелства, може да бъде само с много кратка продължителност.”[47]

Законът защитава интересите на жертвата. Престъпникът трябва да извърши реституция към своята жертва. Жертвата има право да покаже милост, но това е нейно решение, не на съдията. Съдиите трябва да служат като изпълнители на жертвата, която е Божият първостепенен земен представител в криминалните дела. Главната цел на теорията за криминалното правораздаване трябва да бъде да открие и налага граждански наказания, които защитават правата на жертвата според инструкциите, установени от Писанието.

Когато жертвата откаже да съди, другите заветни съдилища са длъжни пред Бога да зачитат това решение. Престъпникът не трябва да бъде съден от никакъв заветен съд без сътрудничеството на жертвата. Когато държавата е жертвата или когато жертвата не може да бъде определена (напр. превишаване на скоростта), съдиите имат право да налагат наказания до ограничението на Божия открит в Библията граждански закон, или, когато наказанието не е конкретизирано в Библията, до границата на писаното постановление.[48] Те могат също да налагат намалени наказания, освен където се среща плеоназъмът. Където плеоназъмът се среща и самата държава не е жертва, съдиите трябва да действуват като Божии изпълнители и да налагат наказанието, изисквано от плеоназъма. Това е юридическата функция на плеоназъма на екзекуцията: ограничение върху милостта на гражданските съдии, когато наказват “престъпления без жертви.” Съдиите трябва да екзекутират осъдения престъпник без милост. Бог изисква той да бъде незабавно предаден в Неговия съд.

Онези, които отхвърлят моята теза относно плеоназъма, трябва да решат някои много трудни проблеми. Първо, на каква законова основа, освен правата на жертвата, Йосиф, според текста праведен човек, отказа да съди Мария в свещенически или граждански съд? Дали санкцията на закона е била променена от Бога преди раждането на Исус Христос? Има ли доказателства за такъв възглед за санкциите на закона? Второ, на каква правна основа освен правата на жертвата Исус обяви временна прошка за онези, които Го разпънаха? Трето, на каква правна основа освен правата на жертвата Бог отказа да екзекутира Израел за нейните прелюбодейства? Казано по друг начин, каква е юридическата основа за книгата Осия? Четвърто, на каква правна основа освен правата на жертвата Бог се разведе с Израел, когато прехвърли Своето царство на Църквата (Мат. 21:43), но също й позволи да оцелее още едно поколение след разпъването на Исус Христос и основаването на Църквата от Святия Дух? Преди критиците да дадат последователни, добре развити, подкрепени от Библията отговори на тези и други юридически въпроси, те не трябва да изоставят принципа за правата на жертвата.

Приложение: Случаи, за които се прилага плеоназъмът

Поставил съм в ярък шрифт онези казусни закони, при които държавата в старозаветния Израел беше длъжна да започне разследването и следователно случаите, в които осъденият престъпник трябваше да бъде умъртвен.

Който удари човек смъртоносно, непременно да се умъртви (Изх. 21:12).

Който удари баща си или майка си непременно да се умъртви (Изх. 21:15).

Който открадне човек и го продаде, или ако се намери в ръката му, той непременно да се умъртви (Изх. 21:16).

Който хули баща си или майка си непременно да се умъртви (Изх. 21:17).

Всеки скотоложник непременно да се умъртви (Изх. 22:19).

Прочее, да пазите съботата, защото ви е свята; който я оскверни непременно да се умъртви; защото всеки, който работи в нея, тоя човек да се изтреби изсред хората си (Изх. 31:14).

Шест дена да се работи, а седмият ден е събота за свята почивка, свята на Господа; всеки, който работи в съботния ден, непременно да се умъртви (Изх. 31:15).

Да речеш на израилтяните: Който от израилтяните, или от заселените в Израил чужденци, даде от семето си на Молоха, непременно да се умъртви; хората на земята да го убият с камъни (Лев. 20:2).

Всеки, който прокълне баща си или майка си, непременно да се умъртви; баща си или майка си е проклел; кръвта му да бъде върху него (Лев. 20:9).

Ако прелюбодействува някой с чужда жена, ако прелюбодействува някой с жената на ближния си, непременно да се умъртвят и прелюбодеецът и прелюбодейката (Лев. 20:10).

Който легне с жената на баща си, бащината голота е открил; непременно и двамата да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях (Лев. 20:11).

И ако някой легне със снаха си, непременно и двамата да се умъртвят; мръсотия са извършили; кръвта им да бъде върху тях (Лев. 20:12).

Ако някой легне с мъжко, като с женско, и двамата са извършили гнусота; непременно да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях (Лев. 20:13).

Ако някой се съвъкупи с животно, той непременно да се умъртви, и животното да убиете (Лев. 20:15).

И ако се приближи жена при каквото и да е животно, за да се съвъкупи с него, да убиеш и жената и животното; непременно да се умъртвят; кръвта им да бъде върху тях (Лев. 20:16).

Също мъж или жена, която запитва зли духове, или е врач, непременно да се умъртви; с камъни да ги убият; кръвта им да бъде върху тях (Лев. 20:27).

Който похули Господнето име непременно да се умъртви; цялото общество да го убие с камъни; бил той чужденец или туземец, когато похули Господнето име, да се умъртви (Лев. 24:16).

Който убие някой човек, непременно да се умъртви (Лев. 24:17).

Аз, Господ, говорих; наистина така ще направя на цялото това нечестиво общество, което се е събрало против Мен; в тая пустиня ще се довършат и в нея ще измрат (Чис. 14:35).

Защото за тях Господ бе казал: непременно ще измрат в пустинята. От тях не остана ни един, освен Халев, Ефониевият син и Исус, Навиевият Син (Чис. 26:65).

Ако някой удари някого с желязно оръдие, та умре, убиец е; убиецът непременно да се умъртви. Ако го е ударил с камък от ръката си, от който може да умре, та умре, убиец е; убиецът непременно да се умъртви. Или ако го е ударил с дървено оръдие в ръката си, от което може да умре, та умре, убиец е; убиецът непременно да се умъртви (Чис. 35:16-18).

И ако го тласне от омраза, или от засада хвърли нещо върху него, та умре, или от омраза го удари с ръката си, та умре, тоя, който го е ударил, непременно да се умъртви, убиец е; мъздовъздател за кръвта да умъртви убиеца, когато го срещне (Чис. 35:20-21).

Нито да вземате някакъв откуп за живота на убиеца, който като виновен заслужава смърт; но непременно той да се умъртви (Чис. 35:31).

Нито един случай на плеоназъм няма в книгата Второзаконие. Не мисля, че това има някакво библейско-теологично значение. Библейският херменевтичен принцип на продължителността на Божия открит закон е, че освен ако кокретен закон или негова санкция бъде отхвърлен от последващо библейско откровение, той е все още юридически задължителен. Плеоназмите няма защо да се повтарят във Второзаконие, за да бъдат задължителни в земята. Божиите закони в Изход, Левит и Числа не бяха изключително “пустинни закони,” а единствено законите на Второзаконие да служат като закон за Израел в земята. Във всеки случай суровостта на Божиите санкции обикновено нараства с времето заедно с нарастването на зрялостта на хората. Това е основен принцип на библейската юриспруденция: познанието на хората за Бога се увеличава с течение на времето, а заедно с него и тяхната лична и колективна отговорност. “Господарят на онзи слуга ще дойде в ден, когато той не го очаква, и в час, който не знае, и, като го бие тежко, ще определи неговата участ с неверните. И онзи слуга, като е знаел волята на Господаря си, но не е приготвил нито постъпил по волята му, ще бъде много бит. А онзи, който не е знаел, и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква; и комуто са много поверили, от него повече ще изискват” (Лука 12:46-48). Тъй като Бог изискваше от хората да упражняват по-голяма отговорност в Обещаната Земя, както свидетелствуваше краят на чудната земеделска субсидия на манната (Ис.Нав. 5:12), гражданските санкции на закона не намалиха своята суровост; ако въобще има промяна, те са я увеличили. Плеоназъмът беше все още юридически задължителен в Ханаан. Равностойният израз във Второзаконие е, “така да очистваш злото изсред себе си” (Вт. 17:7; 19:19; 21:21; 22:21; 24; 24:7).



[1] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), pp. 46-47.

[2] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), pp. x-xiv.

[3] Gary North, When Justice Is Aborted: Biblical Standards for Non-Violent Resistance (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1989), ch. 2.

[4] Враждебността на децата срещу “клюкарите” в семейството е лесно обяснима: младите закононарушители мразят съда. Те презират свидетелите, чиято дейност довежда страшните санкции. А какво да кажем за родителите? Родители, които се съюзяват с критиците на “клюкарите,” по този начин се опитват да избягат от своята дадена от Бога роля на съдии. Принципно те казват, “Не искаме да знаем за това. Не искаме да служим като съдии, въпреки нашето положение като назначени от Бога представителни изпълнители в това семейство.”

[5] Gary North, Marx’s Religion of Revolution: Regeneration Through Chaos (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, [1968] 1989), Appendix A: “Socialist Economic Calculation.”

[6] F. A. Hayek, The Constitution of Liberty (University of Chicago Press, 1960).

[7] Например, виж John Murray, Principles of Conduct (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1957), p. 118.

[8] Виж по-долу: “Развод чрез заветна смърт”.

[9] Синовете са пияници (Вт. 21:20).

[10] Тук приемам, че Адам е бил до Ева, когато змията е говорела. Ако не е бил, тогава само Ева я е чула да говори. Тя тогава трябваше да отиде при Адам за потвърждение и той би трябвало да поиска змията да повтори твърдението си. Както твърдя в моето изследване на случката, за да може Сатана да спечели библейски изискваната двойка свидетели срещу Бога, те двамата трябваше да действуват срещу Божия закон. Мисля, че Адам беше до Ева, когато змията говореше. Адам й позволи да действува от негово име. Той й позволи да провери твърдението на змията.

[11] Това е теологичната основа на идеята за съдебната призовка. Държавата има законното право да изиска появата на даден човек в съда, както и да изиска неговото истинно свидетелство. Това право се отхвърля от някои либерали. Сравни Murray N. Rothbard, For a New Liberty: The Libertarian Manifesto (rev. ed.; New York: Collier, 1978), p. 87.

[12] North, Dominion Covenant: Genesis, Appendix E: “Witnesses and Judges.”

[13] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[14] Sutton, That You May Prosper, op. cit.

[15] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), pp. xxiii-xxiv.

[16] Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987.

[17] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), pp. 401-15.

[18] Greg L. Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (2nd ed.; Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1984), pp. 105-16.

[19] Виж Приложение Â: “Измамата на висшата критика.”

[20] Загубата на тази предполагаема защита на новозаветната промяна в санкцията срещу прелюбодейството би била горчив хап на неоевангелистите, твърде много от които са склонни да приемат измамата на висшата критика и почти всички те прекарват своята интелектуална кариера в търсене на екзегетични пътища за заобикаляне на старозаветните казусни закони и техните санкции.

[21] За списък на капиталните престъпления и определянето на онези случаи, в които държавата е упълномощена да започне заветното съдебно дело, виж подзаглавието в края на тази глава: “Приложение: Случаи, за които се прилага плеоназъмът.”

[22] Очевидно, книгата Евреи е премахнала тази практика днес.

[23] Bekhororth 4:6, in The Mishnah, edited by Herbert Danby (New York: Oxford University Press, [1933] 1987), p. 534.

[24] Samson Raphael Hirsch, The Pentateuch Translated and Explained, translated by Isaac Levy, 5 vols., Exodus (3rd ed.; London: Honig & Sons, 1967), p. 295: at Exodus 21:6.

[25] Заговор, който включва и кражба, би бил такъв пример. Жертвата на кражбата може да реши да не обвинява, но държавата може, защото заговорът е действие на опит за убийство срещу обществото.

[26] Преводът Кинг Джеймс (както и българският превод – б.пр.) прави да изглежда, че ръката на жената трябва да бъде отсечена. Това е неправилно: тя трябва да бъде осакатена завинаги, но не и отсечена: James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 118-19.

[27] Виж Глава 4 по-горе.

[28] Тези стихове са показани след подзаглавието в края на тази глава: “Приложение: Случаи, за които се прилага плеоназъмът.”

[29] Jordan, Law of the Covenant, p. 96n.

[30] Те не са същите възражения, които аз повдигам в тази глава.

[31] Виж Глава 8: “Отвличане”.

[32] David Chilton, The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft. Worth: Dominion Press, 1987).

[33] Тази постмилениална позиция е защитавана от такива калвинистки коментатори върху Римляни 11 като Чарлз Ходж, Робърт Халдейн и Джон Мъри. Разширеният Катехизъм на Уестминстърската Изповед на Вярата също поучава това: Отговор 191.

[34] Genesis’ Hebrew Grammar (Oxford, [1910] 1974), sect. 113n, p. 342; cited by Jordan, The Death Penalty in the Mosaic Law (Tyler, Texas: Biblical Horizons, 1988), p. 9.

[35] Jordan, Death Penalty, p. 9.

[36] Hirsch, Exodus, p. 306: at Exodus 21&14. Хирш веднага изоставя този суров юридически принцип в своето разглеждане на отвличането. Талмудът установява толкова много допълнителни постановления относно определението за отвличане, че е практически невъзможно да бъде екзекутиран похитител по юдейския закон. Хирш казва, че похитителят трябва да бъде екзекутиран само “ако ако е направил човека да чувствува, че е бил смятан за предмет, за нещо” (p. 306). Това звучи повече като Имануел Кант, отколкото като Бога на Библията. Юдейският юрист и изследовател на Талмуда Джордж Хоровиц коментира талмудическия възглед за отвличането: “Това, че Равините са считали смъртното наказание твърде сурово за това зло за обществото и индивида, се вижда доста ясно от изложените правила. Но те са били обвързани от изричната заповед в Писанието; затова са съставили такива изисквания, които са направили присъдата практически невъзможна. Нещо повече, няма свидетелство някой официален съд някога да е осъдил човек за Отвличане.” Horowitz. The Spirit of Jewish Law (New York: Central Book Co., [1953] 1963), pp. 197-98.

[37] Rushdoony, Institutes of Biblical Law, pp. 77-78; cf. p. 188. Виж по-долу.

[38] H. Wayne House and Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, Oregon: Multnomah Press, 1988), p. 90.

[39] Idem.

[40] Мъри пише: “Разбираемо е, че нарастването на откровението ще премахне необходимостта от наказателна санкция [в случая на убийство]. Това е случаят със смъртното наказание за прелюбодейството. А същото важи и за много други наказателни санкции в Мойсеевия ред. Дали същият принцип важи и за смъртното наказание за убийство?” John Murray, Principles of Conduct, p. 118. Той продължава, като твърди, че санкцията на екзекуцията е все още валидна, защото “убийството е капитален грях.” Idem. Намирам за интересно, че диспенсационалистичните антиномисти Хауз и Айс са стигнали до същия юридически извод, до който калвинистът Мъри е достигнал. Дали това би трябвало да смущава повече Хауз и Айс, отколкото би трябвало да смущава калвинистките ученици на професор Мъри, е въпрос, който бих искал да си задам, но нямам времето или енергията да си отговоря.

Мисля, че оценката на Рей Сътън за теологичната мотивация на Мъри е правдоподобна. Мъри не споделя непреклонния възглед на шотландското презвитерианство относно съботата: например, да се обявят извън закона всички обществени транспортни услуги в неделя. В САЩ, обаче, той е бил считан за стриктен съботянин. Не е провеждал изпити в понеделник, тъй като студентите биха били изкушавани да учат в неделя. Плеоназъмът е свързан със съботните закони (Изх. 31:14, 15), което показва, че шотландският възглед за съботата е смущаващо смекчена версия на старозаветното съботянство. Така, за да избегне нуждата от възприемане на възглед за съботата като този, който аз представям в The Sinai Strategy – че правото на върховенство за налагане на съботата е прехвърлено на друг в новозаветната епоха и следователно всички граждански и църковни санкции са премахнати – Мъри предпочита да защитава премахването на всички капитални санкции в новозаветни времена, освен тази за убийство. Така той може да си запази смекчена версия на съботянството, без да бъде принуден да признае, че старозаветните съботни санкции са конкретно отделени от Бога за драстична промяна в новозаветната епоха. Цената на тази теологична стратегия е била много висока: възприемането на същностно диспенсационалистичен възглед за библейския закон – Хауз-Айс възглед за Ноевия завет на един закон и една санкция като Божия завет за народите.

[41] “Ноевият завет е вечен. Той служи като основа на Божието отношение и стандарти, наложени на народите.” House and Ice, op. cit., p. 127.

[42] A. D. Lindsey, The Modern Democratic State (New York: Oxford University Press, [1943] 1959), ch. 5.

[43] Версията на Русо за върховенството на Общата Воля може най-добре да се опише като теорията на Коул Портър за държавата: “Всичко става.”

[44] А изучавах систематична теология при Джон Мъри. Персонално той беше консерватор, противник на Новия Договор. Обществено той беше политически ням. И Уейн Хаус, и Томи Айс са политически консерватори. Относно развита обществена и политическа теория, обаче, те са също толкова неми.

[45] Едно изключение биха били греховете в ума, но дори и те в известен смисъл са грехове против създанието: злоупотреба с човешката дарба на разума.

[46] Ако гражданските управители са служители, както Павел казва (Рим. 13:4), тогава има елемент на поклонение в тяхното налагане на Божия закон. Санкциите се налагат в Божието име.

[47] Hirsch, Exodus, p. 294: at Exodus 21:6.

[48] Библията не определя размера на правилната глоба за нарушение на скоростта. Тя постановява общия принцип за защита на потенциалните жертви. Тогава държавните власти трябва да решат каква да бъде глобата чрез балансиране на рисковете за хората като пешеходци срещу ползата за хората като шофьори. Глобите също трябва да са различни според скоростта, а също и според географските разчети за безопасност като например училищни зони. Виж Глава 11: “Криминалното право и възстановяването,” подзаглавие, “Глобите трябва да обезщетяват жертвите.”





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов