Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

11

КРИМИНАЛНОТО ПРАВО И ВЪЗМЕЗДЯВАНЕТО

Ако се бият някои и ударят трудна жена, така че да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар (Изх. 21:22-25).

Теоцентричният принцип тук е, че човек е направен по Божия образ и следователно трябва да бъде защитен чрез гражданското право. Съпругът на ощетената жена представлява Бога Съдия пред обвинения престъпник. Държавата е длъжна да налага санкциите, определени от съпруга. Насилникът, който е нанесъл върху жената и детето риска от нараняване или смърт, трябва да овъзмезди семейството. Съдиите си запазват някаква степен на власт в определянето на подходящата санкция. Престъпникът трябва да плати “както определят съдиите.” При липса на действително физическо нараняване няма точен или пряк начин да се оцени стойността на този риск от нараняване или смърт, затова държавата не позволява на съпруга да бъде неразумен в налагането на санкции.

Когато физическата вреда може да бъде определена обективно, престъпникът трябва да плати на основата на “око за око.” Това е юридическият принцип, познат като lex talionis. Наказанието трябва да съответствува на величината на нарушението; нарушението се изчислява на основата на нанесените щети.

Спорът около абортите

Изход 21:22-25 наскоро се превърна в един от най-спорните пасажи в Стария Завет. Преди 60-те години, когато въпросът за абортите отново започна да се разглежда публично в Съединените Щати след половин век относително мълчание,[1] само втората половина на този пасаж е била спорна в християнските кръгове: юридическото изискване “око за око.” Въпросът за абортите в този спор не се е обсъждал, защото практиката на абортите е била незаконна и публично невидима. Лекар, който би извършил аборт, е можел да бъде пратен в затвора.[2] џЯсно е било разбирано от християните, че всеки, който причини предсрочно раждане, в което бебето умре или бъде наранено, е извършил престъпно деяние, въпреки факта, че човекът не е възнамерявал да причини нараняване или смърт на детето. Абортът, описан в текста, е резултат от сбиването на един човек с друг човек, незаконна форма на частно възмездие, за която всеки човек е напълно отговорен в случай, че последва нараняване, или на един от двамата участници (Изх. 21:18-19), или на невинни свидетели. Ако такъв вид “случаен” аборт се счита за престъпно деяние, колко повече съзнателният аборт от лекар или друг убиец! Едва когато езическите интелектуалци в обществото като цяло се обявиха в подкрепа на аборта по желание, про-аборционистите вътре в църквата започнаха да отричат практическия смисъл на уводната част на този пасаж.

Това анти-аборционистко отношение сред християните започна да се променя с ескалирането на про-аборционистката реторика на хуманистите в началото на 60-те години. Християнските интелектуалци винаги са възприемали своите идеологически насоки от хуманистичните интелектуалци, които са установявали преобладаващия “климат на мненията,” от възприемането от ранната църква на категориите на езическата гръцка философия до възприемането от съвременната църква на финансираното от данъци, “религиозно неутрално” образование. Когато мненията на хуманистите относно законността на аборта започнаха да се променят в началото на 60-те години,[3] започнаха да се променят и мненията на християнската интелектуална общност. Говорейки за диспенсационалистичния свят на социалната мисъл, диспенсационалистичният автор Томи Айс направо си призна в един дебат през 1988: “Премилениалистите винаги са били ангажирани в настоящия свят. И основно, те са възприемали етичните позиции на своите съвременници.”[4] (Трябва да се отбележи, че той защитава практиката на абортите.) Промяната в християнското мнение относно законността на аборта беше извършена през 60-те и в началото на 70-те години.

Моралната шизофрения на съвременния пиетизъм може да се види когато протестиращите против абортите противопоставят на лекарите убийци в техните офиси някаква разновидност на “Усмихни се! Бог те обича” или “Бог мрази абортите, но обича аборционистите.” Точно обратното, Бог мрази аборционистите и изисква държавата да ги екзекутира. Къде са християнските протестиращи, които пеят проклинащи псалми като Псалм 83? Къде са тези, които публично призовават Бога да нанесе осъждение срещу аборционистите и техните политически съюзници?[5] Едва когато християнските противници на абортите съзнателно и ентусиазирано приемат, че Библията изисква публична екзекуция на всички осъдени аборционисти и на жените, които им плащат, най-сетне те ще прогласят юридическите изисквания на Библията.

Фактът, че те се отдръпват от прогласяването на това, свидетелствува за смущаващата липса на библейско мислене, която преобладава в съвременното християнство. Огромното мнозинство от християните мрази Божия открит закон далеч повече, отколкото мрази аборта или аборционистите. Те по-скоро биха живели в политически свят, контролиран от хуманистите, които са узаконили аборта, отколкото в общество, управлявано от християни на основата на библейския закон. Затова Бог е отговорил на желанието на сърцата им. Той направи със съвременните християни това, което направи с израилтяните в пустинята: “И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им” (Пс. 106:15).

Узаконеното избиване на деца

Не възнамерявам да се занимавам в подробности с въпроса за абортите в този контекст.[6] Няма съмнение, че тези стихове важат за абортите.[7] Правният проблем е ясен: правата на жертвата. При всички случаи на публично зло, което Библията забранява, трябва да има юридически представители на Бога: жертвите са първостепенните представители, а различните заветни длъжностни лица са второстепенните представители. Когато жертвите не могат да защитават интересите си, тогава заветните служители стават законни представители на жертвите.[8] Потенциалните жертви в този случай са неродените деца, чийто живот се жертвува на олтара на удобството. Тъй като те не могат да говорят в своя защита, Бог упълномощава техните бащи да ги защитават или в случай, че бащата остане безучастен, Бог упълномощава държавата да ги защитава: първо да забрани абортите и второ да наложи смъртно наказание на всички, които са участвували в аборта, или като убийци (майките), или като техни платени съучастници (лекари, медицински сестри, администратори и т.н.).

Лъжепророците

Всичко това удобно се пренебрегва от християнските аборционисти и техните академично признати лъжепророци.[9] Примери за привърженици на абортите, особено лекари, в евангелските църкви, могат да се намерят в книга, издадена през 1969 от Християнското Медицинско Общество, Birth Control and the Christian: A Protestant Symposium on the Control of Human Reproduction ( Контролът върху раждаемостта и християнинът: Протестантски симпозиум по контрола върху човешкото възпроизвеждане), редактирана от Уолтър О. Спицър и Карлайл Л. Сейлър.[10] Брус К. Уолтки, тогава преподавател в Даласката Теологична Семинария, а понастоящем преподавател в Уестминстърската Теологична Семинария във Филаделфия, открито заявява в тази книга, че Изход 21:22 учи, че “зародишът не се счита за душа.”[11] (В последствие той се отвърна от тази про-аборционистка позиция.) Д-р М. О. Винсънт, психиатър, съобщава, че симпозиумът го е довел до заключението, че “зародишът има голяма и развиваща се стойност, но е нещо по-малко от човешко същество. Той би бил пожертвуван само заради сериозни причини.”[12] Както се очаква, той отказва да изговори в подробности какви са тези сериозни причини. Д-р Уилиям Б. Кийзуотър, преди да доведе читателя до своето заключение, че негов приятел, християнин и лекар, е извършил правилно нещо, когато “е прекъснал бременността” (без да гледа на това обаче като на унищожаване на бебето) на жената на един мисионер, ни предупреждава за “Непреклонните, авторитарни евангелисти, [които] толкова често извличат от Божието Слово предписания, които след това втвърдяват в легализъм, по който всеки е увещаван да живее.”[13] (Неговият главен проблем не е със скованите, авторитарни евангелисти. Неговият главен проблем е с непреклонния, авторитарен Бог, Който е заповядал на Мойсей да напише Изход 21:22-25. Това е главният проблем на всички лъжепророци, които лекомислено отричат продължаващата юридическа валидност на Божия закон, открит в Библията и които след това продължават, като препоръчват нарушаване на Божия закон винаги, когато е удобно.)

Накратко, не е задължително да е неморално да се вземат пари за извършване на аборт, в случай, че си лицензиран от медицинското съсловие да го правиш. Тези самозаблуждаващи се лекари биха довели пред съда за извършване на аборт някой, който не е лекар – посегателство над техния лицензиран от държавата монопол – но не и лицензиран техен колега. Това е състоянието на медицинската етика на двадесети век, включително и етиката на наричащите себе си християни.

Една книга от Д. Гарет Джоунс, професор по анатомия в Новозеландския Университет, Brave New People: Ethical Issues at the Commencement of Life (1984) (Прекрасният Нов Народ: Етични Проблеми за Началото на Живота), създаде национален християнски протест в Съединените Щати срещу нейния неоевангелски, “либерален и при най-малката възможност,” издател, Интер-Варсити Прес. Книгата прокарва такъв възглед за “зародиша,” който би позволил аборт в несигурни, неопределени случаи. Франки Шефър, синът на Франсис Шефър (Whatever Happened to the Human Race?), организира през 1984 протест, който доведе до оставката на редактора на ИВП и оттеглянето на книгата. Еердманс я издаде наново през следващата година. Тази книга все още се издава от Интер-Варсити Прес във Великобритания.[14]

Въпросът за “варварските” санкции

Християнските учени обикновено предпочитат да пренебрегнат Изход 21:22-25, а след това прекарват времето си защитавайки масовите убийства в името на библейската етика и “съчувствието” – съчувствие за жени-убийци и техните добре платени, лицензирани от държавата съучастници. В същото време тези критици на библейския закон са заети да предизвикват защитниците на закона с критики от този род: “Вие бихте наложили отново варварския принцип на изваждане на окото на човека или на отсичане на ръката му. Това не е нищо друго освен мъст, връщане към дивачеството. Каква би могла да бъде ползата за жертвата да види как нападателят страда от същото физическо увреждане, както и тя самата? Защо да не се наложи някаква икономическа реституция към жертвата? Да се наложи непоправимо увреждане върху нападателя означава да се намали неговата производителност и следователно благосъстоянието на обществото. Като се връщате към старозаветния закон, вие се връщате към племенните закони на един първобитен народ.”[15] (Тази линия на критика погрешно приема, че принципът lex talionis всъщност не е бил предназначен от Бога да насърчава икономическата реституция от престъпника към жертвата. Глава 12 ще покаже, че lex talionis насърчава икономическата реституция.)

Въпреки това остава въпросът: Кое е наистина “варварско,” масовите убийства чрез узаконени аборти или изискваните юридически санкции, разкрити в библейския закон? Съвременните християнски антиномисти – което означава практически всички християни – гласуват за варварския характер на библейския закон. Те са изправени пред избора: Минимални санкции срещу абортите или държавно налагане на библейския закон? Техният отговор е автоматичен. Те крещят на избраните от тях управители, “Дайте ни Варава!” По-добре да страдаме политически от мълчаливите викове на убиваните деца, заключават те, отколкото да страдаме от теократичното неудобство да призоваваме за публична екзекуция на осъдените аборционисти.[16] Бебетата, набелязани за унищожение, имат само една объркана, непоследователна, бърбореща глупости, вдигаща празен шум, дезорганизирана армия от християни, които да ги защитават авторитетно в Божието име в коридорите на политическата и юридическата власт. Тези защитници са съгласни с едно: “Абортът е по-малкото зло, ако алтернативата е теокрацията.”[17]

В ярък контраст с тях е шепата християни,[18] които уверено вярват в цялата Библия, включително Изход 21:22-25, и следователно уверено са гласували срещу абортите като истинското варварство и за библейския закон като единствената дългосрочна основа на християнската цивилизация. Но повечето християни съзнателно са подтиснали всяко изкушение да мислят върху тази дилема, по един или по друг начин. Отънелите протестни редици пред клиниките за аборти свидетелствуват за липсата на мисъл в съвременните християни. (Същото свидетелствуват и отънелите рафтове в християнските книжарници.)[19]

Реституция и възмездие

Принципът “око за око” е познат и под латинския израз lex talionis или “закон за разплатата.” Английската дума “retaliate” идва от същия латински корен, както и “talionis.” Днес “retaliate” означава да нанесеш повреда, но по-ранното английско използване е съдържало по-широк смисъл: отплащам се или връщам сума в стоково изражение, включително и с добра воля.[20] Според един източник lex talionis е бил римски закон, който е постановявал, че всеки, който отправи обвинение срещу друг гражданин, но не може да докаже твърдението си в съда, трябва да пострада от същото наказание, което е искал да нанесе на защитаващата се страна.[21] (Това е извратена версия на библейския принцип на закона, занимаващ се със съзнателната лъжлива клетва, намиращ се във Второзаконие 19:16-21, който завършва с повторение на изискването за “око за око” в стих 21. Законът казва: “Тогава да му сторите това, което е намислил да стори на брата си; така да отмахнеш злото изсред себе си” [ст. 19].[22] Само ако невинният може да докаже лъжесвидетелството от страна на обвинителя, тогава може да изисква държавата да наложи на последния наказанието, което би било наложено на него.[23])

Не всеки библейски коментатор счита санкцията “око за око” за първобитна. Шалом Пол пише: “Тя не е първобитен остатък, а ограничава отмъщението само върху личността на нападателя, докато в същото време и го ограничава до точния размер на повредата – по този начин раздавайки равна справедливост за всички.”[24] У. Ф. Олбрайт, археолог, специализирал в еврейски и палестински изследвания, пише: “Този принцип може да изглежда и понякога е характеризиран като извънредно първобитен. Но в действителност той ни най-малко не е първобитен. Макар че началото на lex talionis е още преди Израел, тук принципът е разширен по аналогия докато започва да доминира всички наказания за щети или убийства. В ежедневното правораздаване на Древния Ориент хората, които са принадлежали към по-висшите социални категории или са били богати, просто са плащали глоби, избягвайки наказанието. . . . Така че lex talionis (е) . . . принципът на равна справедливост за всички!”[25] Олбрайт разбира някои от следствията от текста за принципа за равната справедливост за всички, тоест равенство пред закона. Въпреки това, митът за “първобитното” правораздаване все още е заседнал в умовете на хората.[26] За някои християни той изглежда безсмислено кървав закон. Реагирайки срещу суровостта на този юридически принцип, либералният учен Ханс Йохен Бьокер отива дотам да твърди, че старозаветният закон всъщност не е бил управляван от lex talionis,[27] че той се появява само в три случая и че е остатък от ранния номадски закон.[28]

“На Мене принадлежи отмъщението”

Възмездието в Библията от началото е отговорност на Бога. “На Мене принадлежи възмездието и въздаянието; кракът им с време ще се подхлъзне; защото е близо денят на погиването им и приготвеното за тях наближава” (Вт. 32:35). “Че, ако изостря лъскавия Си меч и туря ръката Си на съдба, ще въздам на враговете Си и ще сторя възмездие на ненавистниците Си. Ще упоя стрелите Си с кръв и мечът Ми ще яде меса . . .” (Вт. 32:41-42а). Всички народи са длъжни да се радват поради желанието и способността на Бога да отмъщава за Неговия народ: “Развеселете се, народи, с хората Му; защото ще въздаде за кръвта на слугите Си, и ще стори възмездие на противниците Си, и ще направи умилостивение за земята Си, за хората Си” (Вт. 32:43). Тези текстове, и много други в Стария Завет, са основата на обобщаващото изявление на Павел: “На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Рим. 12:19б). “Защото познаваме Този, Който е рекъл: “На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние”; и пак “Господ ще съди хората си” (Евр. 10:30).

Бог изяснява, че Той понякога лично се намесва в историята и довежда кърваво отмъщение върху Своите врагове. Държавата, при ограничени и определени от Библията обстоятелства, притежава подобна власт. Следователно е крайно неправилно да кажем, че властта за налагане на възмездие в историята е изключително прерогатив на Бога. Бог е делегирал на държавата нейния ограничен и подчинен суверенитет да налага физическо възмездие. Държавата има право, по показанията на свидетели, да налага смъртно наказание и други физически наказания. Съвършената справедливост трябва да почака до деня на съда; така също и съвършеното възмездие.[29] Но хората няма защо да чакат до края на времената, за да видят в действие предварителната справедливост и следователно наложено и предварителното възмездие.

Възмездието е форма на реституция. “На Мене принадлежи отмъщението; Аз ще сторя въздаяние.” Това въздаяние (разплащане) е във формата на наказание или дори вечен съд. Бог изплаща дължимото към грешника. Това е натурално разплащане, първоначалното значение на “retaliate.” Капиталните престъпления изискват публична екзекуция на виновника. В случаите с престъпления, които са по-малко омразни на Бога от капиталните престъпления, често се плаща икономическа реституция от престъпника към жертвата. Но реституцията в крайна сметка е дължима към Бога.[30] Жертвата, като носител на Божия образ, заслужава своята реституция, както Бог заслужава Своята. Когато разплащането не се извърши, налага се чувство за несправедливост. Жертвата или членовете на семейството, останали след жертвата, разбират, че обвиненият престъпник, който не е принуден да извърши реституция, е избягнал правосъдието. Такова избягване се счита за несправедливо.

Честно предупреждение

Бог напомня на Своите хора, че Неговата върховна справедливост не може да се избегне. Това свидетелство за краен съд се дава чрез санкциите, налагани от властите. Историческите санкции са предназначени от Бога да съответствуват на престъплението, за да бъдат убедени хората, че в крайна сметка вселената е справедлива, защото и времето, и вечността се управляват по Божиите постановления. Божиите хора не трябва да се отчайват, че някои хора избягват предплащането (капарото) на бъдещата крайна справедливост. Псалм 73 напомня за видимата несправедливост на живота и как нечестивите в края на краищата ще бъдат възмездени според делата им. “Защото завидях на надменните, като гледах благоденствието на нечестивите” (Пс. 73:3). Давид е бил подтиснат от обстоятелствата (ст.2), а в същото време е виждал всички добри неща, които се случват на нечестивите в живота (ст. 4-5, 12). Но се е успокоявал със следните мисли, “Докато влязох в Божието светилище и размишлявах върху сетнината им. Ти наистина си ги турил на хлъзгави места, тръшнал си ги на разорение. Как изведнъж стигат в запустение! Съвършено се довършват от ужаси” (ст. 17-19). Накрая Давид признава: “Дотолкова бях избезумял и не разбирах! Бях като скот пред Тебе” (ст. 22).

Връзката между заветната вярност и видимия просперитет ясно се вижда в Библията (Вт. 28:1-14). Така е и с връзката между нарушаването на завета и бедствието (Вт. 28:15-68). Тази система от санкции важи за целия свят, не само за старозаветния Израел. Отречете това и вие сте отрекли и възможността и за една явно и изключително християнска обществена теория. Християните, които отричат продължаващата валидност на санкциите от Второзаконие 28 в историята след Голгота и преди Второто Идване, трябва да се замислят от признанието на Давид, че е бил безумен да се съмнява в тези връзки. Понятието хлъзгави места не се обсъжда често, но то е много важно. Бог поставя хората на високо за да ги направи да се подхлъзнат видимо, пред целия свят. Бог каза на Фараона: “Понеже сега можех да вдигна ръката Си и да поразя тебе и хората ти с мор, и ти би бил изтребен от земята, ако не беше, че нарочно затова те издигнах, да покажа в тебе силата Си и да се прочуе името Ми по целия свят” (Изх. 9:15-16). Временният просперитет на нечестивите не трябва да се счита за доказателство, което би поставило под въпрос дългосрочната връзка между нарушаването на завета и унищожението.

Отмъщението е законно, но не като частно действие. То винаги трябва да бъде заветно, управлявано от Божия институционален монопол, държавата. Джеймс Фицджеймс Стивън го казва най-добре: “Криминалното право се отнася към страстта за отмъщение по същия начин, както бракът към сексуалния апетит.”[31] Частната вендета винаги е незаконна; обществената вендета понякога е законна. Има много примери за частно отмъщение, което не е разрешено от Бога: гангстерски войни, кланови вражди, убийства на свидетели срещу престъпници или мафия и убийства за нарушаване на кодекса на мълчанието в тайни общества. Престъпление срещу Самия Бог е полагането на каква да е клетва, която утвърждава правото на коя да е частна организация или доброволна общност да нанася физическо насилие, особено смърт, за нарушаване на клетвата или друго нарушение на “кодекса,” дори ако действуващите наказания по тази клетва предполагаемо са само “символични,” а не буквални. Тук говоря за масонските клетви,[32] но също и за други подобни клетви. Например, клетвата за Приет Чирак на Масонския Орден завършва с тези думи: “. . . задължавайки себе си под страха от наказание, не по-малко от прерязване на гърлото от ухо до ухо, езикът изтръгнат от корен и погребан в едрия пясък на морето при белега за ниска вода, където приливът и отливът се редуват два пъти за двадесет и четири часа, никога съзнателно или активно да не наруша тази моя официална клетва и задължение на Приет Чирак Масон.”[33] Такава клетва утвърждава законността на частното институционално възмездие – възмездие, налагано от институции, на които не е възложен ограниченият суверенитет на държавата да служи като Божия агенция за възмездие.[34] Такова физическо възмездие е забранено от библейския закон, но Библията не осъжда всяко земно възмездие. Държавата е агенцията на Божието възмездие. Църквата също е, но църквата не може да налага законно физическо възмездие, докато държавата може. Следователно, никоя църква не може законно да изисква клетви или клетвени знаци, подобни по вид на кръвните клетви на тайните общества. Църква, която прави това, е направила себе си култ.

Ограничаване на държавата

Властта за налагане на възмездие е ограничена. С тази власт твърде лесно се злоупотребява, за да не постави Бог разкрити в Библията ограничения върху нея. Служителите на държавата с готовност преминават границите на своята власт. Държавата често е била считана за божествена, защото тя притежава способността да налага смъртно наказание и други наказания. Това, което Библията представя като ограничен, възложен суверенитет, хората са определили да бъде върховен, абсолютен суверенитет. За да се бори с това лъжливо тълкуване, библейският закон ограничава служителите на държавата, като налага строги ограничения върху налагането на закона от тяхна страна. Божият закон е този, който трябва да бъде налаган и този закон установява критерии за свидетелство и стандарт за справедливост. Този стандарт е “око за око”. Една известна поговорка в съвременния свят изразява такъв подобен юридически принцип: “Наказанието трябва да съответствува на престъплението.”

Наказанието трябва да съответствува на престъплението

Защо наказанието трябва да съответствува на престъплението? Какъв етичен принцип води Западните народи да вярват, че ислямската съдебна практика на отрязване на ръката на джебчията е твърде сурово наказание? В края на краищата това ще намали възможността на този човек за бъдещи кражби. Защо да не му отрежат и другата ръка, ако го хванат и осъдят отново? Хората, които са израстнали на Запад, се възмущават само при мисълта, че такива наказания са били налагани в миналото и все още се налагат в мюсюлманските общества.[35] Защо е това възмущение? Защото са убедени, че наказанието надвишава тежестта на щетата, причинена на жертвата от крадеца.

Библията учи, че нещата на жертвата трябва да се възстановят двойно (Изх. 22:4, 7), четворно (за кражба на овца) или петорно (за кражба на вол) (Изх. 22:1).[36] Текстът за реституцията в Левит 6 показва, че ако крадецът си признае преди властите да са го разкрили като крадец, той трябва да възстанови главницата (Лев. 6:4) и трябва да добави 20 процента допълнително – двоен десятък – може би заради лъжливата клетва (6:5). Реституцията е равна на стойността на откраднатото, а наказанието е една пета от нея.[37]

Библията не учи, че бъдещата производителност на осъдения трябва да бъде безвъзвратно унищожена от съдиите, освен в случаите на капитални престъпления. Заветът на господството налага морално задължение върху всички хора да се трудят, за да покоряват земята за Божията слава. Човек, чието тяло е съзнателно осакатено, вероятно ще стане по-малко производителен работник. Може да се окаже по-трудно за него да спечели достатъчно благосъстояние, за да изплати дълга си към жертвата. С отрязването на ръката на джебчията държавата казва, че няма действуващо новорождение в живота, че Бог не може да възстанови до цялост душата на грешника и неговото призвание. Тъй като е осъден джебчия, приема се, че той по природа е крадец завинаги; следователно, държавата трябва да направи неговия труд в неговата незаконна професия по-малко ефективен. Неговата ръка не се отрязва защото жертвата е загубила ръка; тя се отрязва просто като утвърждаване на властта на държавата и като предотвратяване на престъпления.

Бъокер правилно смята, че “Намерението на отмъщението, следователно, не е било да се нанесе вреда – както би ни изглеждало днес – а да се ограничи вредата.”[38] Но след това той отново обърква всичко. Той казва, че този закон ограничава институцията на кръвното отмъщение.[39] Но не си прави труда да приложи този принцип на ограничението към съвременната държава. Библията учи, че прекалените наказания, налагани от държавата, нарушават един основен принцип на библейското покорство, лично и обществено: “Да внимавате, прочее, да вършите така, както Господ вашият Бог ви заповяда; да не се отклонявате ни надясно, ни наляво” (Вт. 5:32). Заключение: нито пък държавата трябва да отрязва дясната или лявата ръка на джебчията.[40]

Наказанието трябва да е от полза за жертвата

Обществата, които не са управлявани от библейския закон, не поставят правилно ударение върху принципа на икономическата реституция. Грижа на съдебната система става наказването на престъпника, а не реституцията към жертвата. У. Клиън Скоусън, адвокат и бивш магистрат, описва общото положение: “При съвременното право глобите без изключение се плащат към общината, окръга или федералното правителство. Ако жертвата иска каква да е реституция, тя трябва да заведе дело в граждански съд. Обаче, както всеки знае, когато престъпникът вече е платил своите глоби в съда, той обикновено е без средства или е изпратен в затвор, където не печели нищо и следователно не може да плати щетите, дори ако жертвата отиде дотам да заведе дело и да го спечели. Като резултат, съвременната съдебна система наказва престъпника, но не прави нищо за жертвата.”[41] На по-късните етапи от развитието на хуманизма държавните чиновници започват да заместват наказанието с паролата “реабилитация,” макар че формата, която тази реабилитация приема, прави държавните служители още по-тиранични от преди.

Библейският закон ограничава тираничността на държавните служители. Ако наказанието трябва да съответствува на престъплението, тогава съдиите нямат властта да налагат по-леки или по-тежки присъди на престъпника. Жертвата решава наказанието, не съдиите.[42] Престъпникът трябва да има достатъчно свобода, за да се изплати към жертвата, дори ако трябва да бъде продаден в договорно робство за определен период от време, за да набави достатъчно средства за плащането. Като слуга той се учи на дисциплината да работи и може би достатъчно умения, които да му дадат нова професия и нов живот, когато дългът е изплатен. Но дългът винаги е към частна страна: първо към жертвата, второ към робовладелеца. Когато има конкретна жертва и тя се знае, дългът не се дължи като глоба към държавата. Той се дължи към жертвата. Човекът, който причини ненавременно раждане, в което бебето не е наранено, въпреки това плаща глоба на семейството заради риска, на който е подложил бременната жена и нейното дете.

Глобите трябва да овъзмездяват жертвите

Това не трябва да се разбира като аргумент срещу глобите към държавата за т.нар. “престъпления без жертви.” Например, забранено е да се шофира със 70 мили в час през населено място или училищна зона. Има потенциални жертви, които заслужават правна защита. Бързият шофьор ги подлага на допълнителен риск от нараняване или смърт. Ясно е, че е по-опасно статистически за децата да посещават училище, разположено до неоградена улица, на която шофьорите пътуват със 70, а не с 25 мили в час. Налагането на глоби помага да се намали броя на бързащите шофьори. Тъй като увеличават риска за семействата, шофьорите, които превишават скоростта, могат законно да бъдат глобявани, тъй като жертвите на този увеличен статистически риск не могат да бъдат определени. Тези глоби трябва да бъдат налагани на местна основа: да бъдат използвани за обезщетяване на бъдещи местни жертви на престъпления, които не могат да се разкрият.

Държавата не трябва да използва глобите за увеличаване на нейния работен бюджет или да увеличава контрола си върху живота на невинните граждани. Държавата трябва да се издържа от данъчни сборове, така че да не се получава конфликт на интереси между честното отсъждане и желанието за увеличаване на бюджета на държавата. Правилното използване на глобите е установяването на реституционен фонд на жертвите на престъпления, чиито извършители не могат да бъдат установени или осъдени, аналогично на старозаветната жертва на юница, когато не можеше да се разкрие убиецът (Вт. 21:1-9). Такъв фонд е правилно използване на гражданското право. Дори ако правораздаващите власти не могат да открият и осъдят престъпника, жертвата все още заслужава реституция, точно както Бог заслужаваше реституция за неразкрито убийство в Израел под формата на пожертвувана юница. Един разумен начин за издръжка на такава реституционна програма е да се събират пари от онези, които са били успешно осъдени от съдебните власти.

Трите принципа на Хайек

Lex talionis ограничава държавата. Този т. нар. “първобитен” принцип възпира държавата да не стане тиранична в налагането на наказания. Така гражданите могат по-добре да предвидят предварително какво наказание ще бъде наложено за определено престъпление. Това е крайно важно за поддържането на свободно общество. Трите правни основи на свободното общество, твърди Хайек, са известни общи правила, сигурност на правораздаването и равенство пред закона. Аз твърдя, че принципът “око за око” ги запазва и трите.

1. Общи правила

Първо, по отношение на общите правила, Хайек пише, че тези правила трябва да разграничават частните сфери на действие от обществените сфери, което е съществено важно в запазването на свободата: “Това, което разграничава свободното от несвободното общество, е, че в първото всеки индивид има призната частна сфера, ясно разграничена от обществената сфера, и на частния индивид не може да бъде заповядано, но се очаква да се подчинява само на правилата, които са еднакво приложими за всички. Обикновено гордостта на свободните хора е в това, че, докато се движат в границите на познатия закон, няма нужда да искат нечие разрешение или да се подчиняват на нечии заповеди. Съмнително е дали някой от нас може да каже същото за себе си днес.”[43] Ако хората трябва да искат разрешение преди да действуват, обществото става бюрократичен ред отгоре надолу, което е подходяща структура само за военните и полицейските сили (“меча”).[44] Библията определя, че правилната йерархична структура в библейския завет е апелативната съдебна структура отдолу нагоре (Изх. 18).[45]

На Адам беше позволено да прави в градината всичко, което поиска, с едно изключение. Той трябваше да избягва да докосва или да яде от забранения плод. Нямаше защо да иска разрешение да прави каквото и да било друго. Беше свободен да избира.[46] Този библейски принцип на правната свобода трябва да управлява всички наши решения.[47] Това е изразено ясно в Исусовата притча за работниците, които получиха една и съща заплата. Онези, които работиха цял ден, възразиха на собственика на нивата. Собственикът отговори: “Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли спогоди с мен за един пеняз? Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на този последния както и на теб. Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър?” (Мат. 20:13-15). Нито собственикът, нито работниците трябваше предварително да искат разрешение от някакво правителствено учреждение. Бог оставя двете страни свободни да избират условията на труд и заплащане.

Тъй като единствено Бог е всезнаещ, Той съвършено контролира света. Хората, понеже не са всезнаещи, трябва да приемат юридическите ограничения върху собствените си законни сфери на действие. Правейки това, те признават своето положение на създания под Бога. Те трябва да приемат реалността на своите ограничения като създания. Те не трябва да претендират, че могат да предвидят сложния резултат от всяка дейност на всеки човек в обществото. Сложността на живота е твърде голяма. Хората могат само да правят догадки за последствията от човешката дейност. За да се добие максимално количество точно познание, акумулирано в обществото в кой да е момент от времето, на хората трябва да се позволи голяма свобода в тяхното лично вземане на решения. Това разделение на интелектуалния труд е което осигурява на обществото най-доброто налично познание на цена, която хората са готови да платят.[48] Ако хората претендират, че комитет от експерти може да планира цялата икономика, те са отрекли Божието изключително всемогъщество и всезнание. Хайек е прав: “. . . стремежът към съзнателен контрол следователно е тъждествен на стремеж към контрол от единствен мозък.”[49] Той продължава: “Наистина, всички социални процеси, които заслужават да бъдат наречени ‘социални’ като разграничени от действията на индивидите, са почти по определение несъзнателни. Дотолкова, доколкото такива процеси са способни да произведат полезен ред, който не може да бъде произведен от съзнателно направляване, всеки опит те да бъдат подложени на такова направляване задължително би означавал, че ние ограничаваме това, което обществената дейност може да постигне, до недостатъчните способности на индивидуалния ум.”[50] Нещо по-лошо; в социалистическо общество ние ограничаваме това, което обществената дейност може да постигне, до това, което един избягващ отговорност, закрилян от правителството комитет може да постигне.

Децентрализирайки вземането на решения в система на познати правила и позволявайки конкурентна система на наложени от пазара възнаграждения и наказания, обществото запазва индивидуалната свобода, индивидуалната и корпоративната производителност и личната отговорност. Този децентрализиран процес на вземане на решения е това, което се установява със системата на управление на печалбите.[51]

Принципът “око за око” се разбира лесно. Той позволява на хората предварително да оценят своите възможни отговорности за действия, които нанасят физическа вреда на другите. Това насърчава личната отговорност. То също насърчава хората да правят точни оценки на възможните разходи и ползи от техните действия. Това е библейският принцип на отчитане на разходите (Лука 14:28-30). Основно за библейската свобода е индивидите да отчитат разходите от своето поведение.

2. Правна предсказуемост

Второ, съществува жизненоважният проблем за правната предсказуемост. “Вероятно няма друг фактор, който да е допринесъл повече за просперитета на Запада, от относителната сигурност на закона, който е преобладавал там.”[52] В това отношение той прави много важен извод. Сигурността на закона е важна, не само в делата, които се разглеждат в съдилищата, но също и в случаите, които не водят до формално съдопроизводство, защото резултатът е също толкова сигурен. “Именно случаите, които никога не стигат до съд, а не тези, които стигат, са мерилото за сигурността на закона.”[53] В Съединените Щати съдебните спорове като че ли са безкрайни, именно заради непредсказуемостта на съдилищата.[54] Хората отиват на съд, търсейки справедливост, защото не знаят какво да очакват от съдилищата. Ако знаят какво да очакват, по-малко хора биха се занимавали със съдебни дела. Те биха се споразумявали извън съда или дори от самото начало биха избягвали нарушенията.

Божият закон установява принципа “око за око.” Хората могат предварително да оценят какво вероятно ще бъде тяхното наказание, ако нарушат закона. Могат да отчитат възможните разходи от насилието. Това е ограничителен фактор за всеки грях. Човек може да си представи разходите за неговата потенциална жертва от изгубване на око или зъб. Ако бъде осъден, престъпникът ще понесе същата загуба.

Управителите трябва да са наясно, че lex talionis не е ограничен само до престъпления на частни граждани. Осъжденията биват налагани и на народите, както благословения, така и проклятия (Съдии, Йона, Плачът на Еремия). Списъкът на обещаните национални проклятия във Второзаконие 28:15-68 е подробно разширение на обещаните благословения в стихове 1-14. Когато народите презрят Бога по определен начин, те ще бъдат съдени по определен начин – огледален образ на обещаните благословения към заветно верните народи. Вместо да отиват на война (национална дейност, не частна) и да разпръсват враговете си, те ще излизат на война и ще бъдат разпръснати от враговете си. Вместо да заемат на враговете си, те ще бъдат длъжници на враговете си. Принципът “око за око” е основен за целия живот. На когото много е дадено, от него много се очаква (Лука 12:47-48).

3. Равенство пред закона

“Третото изискване на истинския закон е равенството.”[55] Равенството пред закона, както Олбрайт казва, се подкрепя от принципа “око за око.”[56] Богатият, както и бедният, иска да избегне загубата на око или зъб. Следователно богатият, както и бедният, трябва да избягва нанасянето на такива повреди на други хора. Трябва да има равенство пред закона (Лев. 19:15). Съдиите не трябва да налагат наказание изваждане на зъб за повреда на око само защото осъденият е богат или известен. Тогава хората ще могат да имат доверие на закона и на съдилищата, защото знаят, че законът се налага, защото Бог е суверен над човешките дела. Законът не става оръдие на подтисничество за една класа над друга. Законът, ако използваме Марксовата терминология, не трябва да става надстройка, която се гради върху основата на икономическа база. Божият закон е базата, на която се развиват икономиката, политическият ред и обществената структура.

Следователно общият правен принцип “око за око” в налагането на гражданските наказания е жизненоважна основа за човешката свобода, защото той предварително ограничава държавата. Трудът на Хайек е много полезен за разбирането на ограничаващото държавата предназначение на lex talionis. Той твърди, че има три правни принципа, които определят свободното общество: общи правила, които 1) разграничават частните от обществените сфери на действие; 2) осигуряват правна предсказуемост; и 3) осигуряват равенство пред закона. Юридическият принцип lex talionis подкрепя и трите.

Възстановяване, покаяние и реституция

Хората не са разбрали основната цел на библейския закон: възстановяването – възстановяване на заветното отношение между Бога и бившия бунтовник и реституция между престъпника и неговата жертва. Ръшдуни пише: “Ясно е изразено, че в библейския закон целта не е наказание, а възстановяване, не налагането на определени наказания върху престъпниците, а възстаняването на праведния ред.”[57] Престъпникът трябва да направи реституция към жертвата. Това възстановява положението на жертвата преди престъплението, плюс това, че увеличава нейните притежания, за да я възмезди за притеснението, причинено от престъплението. Плаща й се напълно дотолкова, доколкото съдебната система може законно да определи. Невинните членове на обществото могат да се чувствуват по-уверени за своя живот и собственост, защото държавата се покорява на Бога и наказва престъпниците по начин, който запазва завета за господството. Те могат да работят усилено, знаейки, че държавата работи за намаляване на престъпленията и им помага да запазят плода от своя труд. В същото време престъпникът знае, че вече неговият дълг е платен и че тежестта на вината е премахната. Сега той може да се върне към своето законно призвание и да започне да упражнява господство като свободен човек. Това е, което Ръшдуни има предвид, когато говори за възстановяване, или запазването на праведния ред.

Библията учи за реституция, покаяние и възстановяване. Престъпникът трябва да извърши видима реституция към своята жертва, без значение какви са чувствата му. Държавата законно налага това. Второ, той е морално задължен от Бога да се покае и открито да се остави на Божията милост. Никое човешко управление не може законно да наложи това. Накрая, в отговор на външната реституция и вътрешното покаяние, Бог възстановява напълно грешника.

Държавата не може законно да изисква вътрешното действие на покаянието; служителите не могат да познават сърцето на престъпника. Държавата не може законно да изисква публична изповед на теологична вяра от всички жители в обществото. “Чужденецът отвътре вратите” може да вярва каквото иска относно Бога, човека и закона.[58] Държавата може законно да държи само правото да изисква външно съобразяване със закона, включително закона за икономическата реституция. Външното съобразяване със закона е достатъчно, за да се създадат условия за видим обществен ред. Това е функцията на държавата: запазването на видимия обществен ред чрез раздаването на справедливост. В същото време трябва да признаем, че без всеобщо вътрешно покаяние никой обществен ред не може да бъде запазен в дълъг период от време, защото хората ще се отегчат от изискванията на Божия закон, включително и от закона за реституцията. Хората няма да почитат безкрайно Божия закон, ако няма масово покаяние. В крайна сметка новорождението поддържа дългосрочния обществен ред.[59] Въпреки това, не е работа на държавата да се стреми да налага вътрешно новорождение. Държавата не е Святия Дух.

Грижа за жертвата

Грижата за жертвата, а не възстановяването на престъпника е било по-често характерна черта на т.нар. “първобитни” общества. Английското общо право също обикновено се съсредоточава върху възмездието, а не върху възстановяването на престъпника. То се стреми да наказва хората по конкретен начин за конкретни зли дела. Обратно, съвременните хуманистични теории за правораздаването, в името на хуманността, до голяма степен прокарват месиански възглед за държавата. Проф. Лон Фулър обобщава противоположните възгледи и сърцето на спора е утвърждаването на способността на държавата да възстановява човека: “Познатата теория за наказанието или възмездието гледа на деянието и се стреми да принуди престъпника да плати за своето нарушение; възстановителната теория, от друга страна, вижда предназначението на закона във възстановяването на човека или подобряването на самия престъпник, така че всякакви импулси към незаконно поведение да бъдат премахнати или поставени под вътрешен контрол. Въпреки хуманния изглед на възстановителната теория, истинското провеждане на криминалните дела остава под господството на възгледа, че трябва да съдим деянието, не човека; съществува страхът, че всяко отклонение от това схващане би жертвувало справедливостта за патерналистична намеса в живота на индивида.”[60] Този страх е основателен: продължителната намеса в живота на хората от самопровъзгласилата се за всезнаеща патерналистична държава е точно резултатът, до който води правната теория на “съдене на човека, а не на деянието.” Съдебните заседатели могат да поискат престъпника да “плати за престъплението си” като плати на жертвата, тъй като самите заседатели могат да направят разумни оценки за икономическите последствия от действията на осъдения престъпник. От друга страна, заседателите не могат да четат ума на осъдения престъпник. Когато хората се опитат да четат умовете на други хора, резултатът е тирания.

Реституцията от престъпника към жертвата е един начин да се възстанови цялостта на жертвата. Тя също намалява възможността за частни опити за възмездие.[61] Тя е начин за справяне с вината. В този смисъл, тя е също средство за възстановяване на престъпника.

Историята на Израел може законно да се класифицира на основата на серията от случаи, чрез които това тройно взаимоотношение – покаяние, реституция и възстановяване – е било демонстрирано в заветен, общностен и национален аспект. Освобождението на Израел от Вавилон е добър пример за този възстановителен процес. То също се демонстрира в случая с прелюбодейството на Давид и убийството на хетееца Урия. Давид се покая (2 Царе 12:13); детето умря (12:18), умряха също и трима от пълнолетните му синове – Амнон, Авесалом и Адония – по този начин се извърши четворна реституция на основа “четири живота за един.”[62] Четворна реституция беше задължителното плащане за заколване на агне (Изх. 22:1). Пророкът Натан използва аналогията за заколеното женско агне в противопоставянето си на Давид (2 Царе 12:4). Давид призна, че виновникът заслужаваше смърт (ст. 5). Следователно Давид не можеше да избегне извършването на четворно реституционно плащане към Божието чувство за справедливост (и прелюбодейството, и убийството са капитални престъпления в Библията). В последствие Давид и Витсавия бяха заветно възстановени в брака си, за което Бог свидетелствува публично с раждането на Соломон (12:24), който стана законния наследник на Давидовия престол.

Трябва да разбираме капиталното наказание като изисквано от Бога реституционно плащане. Смъртното наказание не е само средство за възмездие или възпиране. То е било наложено върху Адам и неговите наследници, а също и върху втория Адам, Исус Христос. За всяко гражданско престъпление, твърде голямо, за да бъде възмездено с парично реституционно плащане към жертвата, Бог иска от гражданския управител да наложи смъртно наказание, Божието реституционно плащане. Например, убийството в Израел не можеше да бъде платено с нещо по-леко от живот за живот (Чис. 35:31), закон, който няма подобен в законите на древния Близък Изток.[63] Едва по-късно равинският юдаизъм изоставя принципа, че всички убийци подлежат на смъртно наказание, за да намали наказанието за юдеи, които убият пребиваващи чужденци или езичници. Маймонид е доста откровен относно това: “Ако израилтянин убие пребиваващ чужденец, той не подлежи на смъртно наказание пред съда, защото Писанието казва, Който удари ближния си (Изход 21:12). Няма нужда да се пояснява, човек не подлежи на смърт, ако убие езичник.”[64]

Реституцията, покаянието и възстановяването са еднакво основни понятия в християнската теология. Без Христовото реституционно плащане към Бога за греховете на човечеството не би имало история от деня, в който Адам съгреши. Без покаяние индивидът не може да бъде освободен от изискването да извърши реституционното плащане към Бога. Вечният съд е Божието законно възмездие върху всички, които не са извършили реституция, тоест всички, които не са се поставили под Божията милост, признавайки себе си за подчинени на условията на общото плащане на Христос. Абсолютната праведност на Бога се показва чрез Неговото вечно наказание за онези, които не са извършили към Него пълна реституция. Наказанието съответствува на престъплението на етичното непокорство срещу върховен, свят Бог.

Реституцията на практика

През вековете държавите са възприемали различни форми на реституция.[65] Опитите на щатските и местните власти в Съединените Щати след средата на 70-те години също показват, че такава система може да донесе значителни ползи за жертвите. Щатът Минесота започна своя експеримент през октомври 1973. На основата на едногодишни данни изследователите направиха проучване на мненията и резултатите. Реституцията е била условие за изпитателен срок на престъпниците в една четвърт от всички случаи на изпитателен срок. “Реституцията е била използвана в пряко вид от повечето съдилища. Пълна парична реституция от престъпника към жертвата е била заповядана в повече от девет от всеки десет случая. Промените в сумата за възстановяване поради ограничените способности на престъпника са били редки. В натура, или в слугуване, реституцията към жертвата или обществото е била заповядана само в няколко случая. . . .”[66]

Програмата е била ограничена предимно до ненасилствените престъпни нарушители, които са били смятани за способни да платят, което обикновено е означавало престъпни нарушители от бялата средна класа.[67] Това ограничава емпиричната надеждност на изводите относно цялостната ефективност на програмата. Също, сумата на реституцията е била ограничена до сумата на икономическата загуба на жертвите, не двойна реституция, както се изисква от Библията. Първоначалната опитна програма на щатско ниво е била спряна през 1976, но принципът е бил въведен на местно ниво. Съдиите във всяко съдилище сега налагат реституцията като наказателна санкция.

Summary Report заявява, че “Повечето съдии и инспектори по изпитателните срокове се изказват в полза на използването на реституция. Подобно, повечето съдии и инспектори по изпитателните срокове изразяват вяра, че реституцията има възстановително действие.” Нещо повече, “повечето жертви вярват, че реституцията от престъпника към жертвата е подходящият метод за възмездяване на жертвата. Жертвите, които не са били доволни, обикновено са били тези, които са чувствували, че не са участвували в процеса на присъдата или в помагане за изпълнението на реституцията.” И може би най-показателно от всичко, “Повечето престъпници мислят, че реституцията, както е присъдена, е справедлива.”[68] Само десет от престъпниците (14.4 процента) биха предпочели глоба или затвор.[69] Разбираемо е защо виждаме подновен интерес в реституцията като форма на наказание.[70]

Затворите

Затворът като поправителна и възстановителна институция е бил въведение на реформаторското движение в началото на деветнадесети век в Съединените Щати. Посетители от цяла Европа са идвали да видят тези поправителни “чудеса.” Най-известният от тези посетители е бил Алексис дьо Токвил, който идва през 1831 от Франция да види нашите затвори, и който след това пише най-проницателното изследване на американските институции през деветнадесети век, което също става най-ранният сериозен труд в дисциплината социология, Democracy in America (1835, 1840). Той и неговият колега Гюстав дьо Бомон създават доклад за своите наблюдения, On the Penitentiary System in the United States (1833).[71] Подобни институции, издържани от данъци, са били развити през същата тази епоха: приют за душевно болни, сиропиталище, възстановител за малолетни престъпници и едромащабен обществен приют за бедни.[72] Това също е била епохата на първите “религиозно неутрални” (хуманистични), издържани от данъци дневни училища в Съединените Щати.[73]

В Израел е нямало система от затвори. Египет е имал затвори; Израел е нямал.[74] Защо? Защото затворите не дават подходяща възможност за престъпниците да платят на своите жертви. Затворът ограничава способността на престъпника да извърши реституция, а реституцията е самата същност на библейското наказание. Затворите ограничават способността на хората да платят; те също правят по-трудно за хората да упражняват господство над природата.

В известен смисъл затворът прилича на крайния съд. Няма реституция към жертвите от тези, които са в ада или в огненото езеро. Има вечна реституция към Бога, но не и към човека. В този смисъл адът е извън историята и извън процеса на реституция и възстановяване. Адът е описан като затвор за длъжници в Исусовата притча за неправедния длъжник. Длъжникът се хвърля в затвора, докато изплати и последната стотинка (Мат. 18:23-35). Длъжникът може да излезе само ако някой друг плати неговите дългове. Очевидно, че това е картина на плащането на Христос за етичните дългове на Неговите хора към Бога, като техен роднина-изкупител. Това заместително плащане е достъпно за човечеството само в историята. Следователно, затворът е незаконен, защото той представлява отричане на историята и възможностите на историята. Това, че Египет трябва да има затвори, е разбираемо; египтяните имаха статичен възглед за времето. Израел нямаше такъв възглед. Старозаветният закон не позволяваше затворите.[75]

Западна Европа премахва затвора за длъжници в периода 1867-77.[76] Най-после законодателите осъзнали, че не е от никаква полза за жертвите да видят длъжника хвърлен в затвора, докато плати, защото той не може да изработи свободата си. Не е случайно съвпадение, че Европа въвежда тези закони в същата епоха, в която Съединените Щати и Русия премахват робството, друга система, която също не е давала на хората начин да откупят свободата си.

Крайният земен затвор е концентрационният лагер. Докато съвременният съветски лагер има икономически функции, жестокостта на дългите присъди е очевидна. При Сталин тези присъди са били невероятно гротескни. Над 30 милиона души са били пратени в лагерите и никога не са се завърнали.[77] Величината на престъпленията срещу човечеството изглежда ирационално жестока.[78] Те са били напълно ирационални, според Солженицин. Първата мисъл на арестувания винаги била, “Аз? За какво?”[79] След 1934, войник, пленен в бой, автоматично получавал десетгодишна присъда при освобождаване от врага.[80] Обкръжените военни части получавали десетгодишни присъди след 1941.[81] Неуспехът да докажеш, че не си извършил конкретни незаконни деяния, е носел неопределена присъда.[82] Квотите за арести правели разнообразието в лагерите фантастично, казва той; нямало е никаква логика в тях.[83] Случайна среща с осъден може да ти донесе десет години.[84] Притежаване на радиоапарат е струвало десет години.[85] През 1948 средната присъда се увеличила на 25 години; непълнолетните получавали десет.[86]

Класическият разказ, който той разказва, е за една окръжна партийна конференция в Московска област. В края на конференцията някой призовава за ръкопляскания за Сталин. Вълната от аплодисменти започнала и продължила без да спира. Всеки се страхувал да не бъде първият, който ще спре да ръкопляска, от страх да не бъде арестуван. Така продължавало единадесет минути. Накрая един човек, директор на фабрика, спрял да ръкопляска и седнал, след което цялото събрание незабавно спряло и седнало. Същата нощ човекът бил арестуван и получил десетгодишна присъда.[87]

Има само един начин да се обясни това: желанието на държавата да стане Бог и да наложи ад на земята. Цел на политиката на държавата е станало да разрушава живота на хората, да ги оставя без земна надежда в бъдещето. Лесно е било да се отиде без съд в затвора. Специалните комисии, ОСО,[88] прикрепени към тайната полиция, раздавали “административни наказания,” не присъди. “ОСО притежаваше и друго важно предимство в това, че нейните наказания не можеха да се обжалват. Нямаше към кого да обжалваш. Нямаше апелативен съд над нея, и никакъв съд под нея. Тя беше подчинена само на министъра на вътрешните работи, на Сталин и на Сатана.”[89] Не е изненада, че лагерите са станали най-близкото нещо до ад на земята в записаната история.

Затворът е бюрокрация, не пазарно ориентирана институция. Той се издържа от държавата чрез данъците; той е бюрократична управленска система, не управленска система, ориентирана към печалба.[90] Хората биват обучавани да следват заповеди, не да изобретяват, поемат рискове и да задоволяват пазарното търсене. Има много аргументи против затворите, както се вижда от огромната библиография за алтернативи на затворите,[91] но най-важният е, че те осуетяват библейския принцип на реституцията.

Затворът също създава и други ужаси, като хомосексуализъм и обучение в престъпно поведение на по-младите затворници от “опитните” по-стари затворници. Той дава твърде много власт в ръцете на затворниците, които могат да извършат изнасилване и дори убийство, ако са заразени със СПИН.[92] Той дава твърде много власт в ръцете на пазачите, които отпускат склонността си към бруталност. Той дава твърде много власт в ръцете на инспекторите по помилването, които могат да съкратят присъдата независимо от престъплението, по този начин правейки наказанието да съответствува на оценката на инспекторите за престъпника, а не на оценката на съдията за престъплението – или, нещо повече, правейки наказанието да съответствува на последната хуманистична теория за престъпното поведение и обществената отговорност, а не на престъплението.[93]

Левите хуманисти започват да виждат заплахата за правосъдието, идваща от неопределената присъда.[94] Митфорд описва неопределената присъда като “потенциален психологически инструмент за манипулиране и контрол над затворника, като ‘неопределеността’ непрекъснато човърка ума на затворника като далеч по-ефективно оръжие от използваните по-груби тогава [през 1870]: тоягата, гладът, железните окови.” [95] Поради съмненията относно затвора като средство за поправяне на злото поведение, виждаме все по-силна съпротива от съдебните заседатели и съдиите срещу изпращане за първо престъпление или на дребни нарушители в затвора. Но тъй като реституцията все още не е станала общоприето средство за наказване на престъпници, тези “дребни” престъпници не получават наказание, освен да трябва да се явяват от време на време при претоварен от работа инспектор по помилването или по изпитателния срок.[96]

Тези същите хуманисти гледат на принципа “око за око” и се ужасяват. Те не реагират със същото отвращение, когато се изправят пред проблема на увеличаването на престъпленията в края на двадесети век. Статистиката за престъпленията в Съединените Щати е лесно достъпна и изчерпателна и аз съм включил кратък преглед на този материал, за да представя общ поглед върху кризата, надвиснала върху Западното хуманистично общество.[97] В края на една епоха ние очакваме да видим увеличаване на престъпното поведение, като беззаконието става начин на живот на едно посветено, патологично малцинство, докато религиозният и обществен релативизъм и неувереността оставят гражданите и техните избрани власти безпомощни да се противопоставят на тази вълна от последователно беззаконие. Гилбърт Мъри, великият изследовател на древногръцката цивилизация, характеризира последните дни на древногръцката религия като “скъсване на нерв.”[98] Това като че ли добре съответствува и на Западния хуманизъм от края на двадесети век.

Изпразване на затворите и убиване с камъни на синовете

Затворите трябва да бъдат изпразнени. Библейският начин това да бъде извършено е да се съживи библейската практика на екзекуция на рецидивистите (Вт. 21:18-21), телесното наказание (Вт. 25:1-3) и реституцията. Интересно е, че оправданието за екзекуция на рецидивистите почива на този признак на всеки пиетизъм, екзекутирането на бунтовния син. Това е случай на “ако това, то колко повече онова.”Ако е задължително човек да доведе своя непоправим пълнолетен син пред старейшините за лакомия, пиянство[99] и словесно непокорство, колко повече трябва обществото да е готово да екзекутира постоянни насилници или членове на професионална престъпна класа! Премахнете от правните книги закона за гражданската екзекуция на бунтовния син и така сте премахнали единствената библейска санкция за екзекутиране на професионални престъпници. Наказанието “третият път е фатален” на американското правораздаване[100] е изчезнало; на негово място се появи престъпна класа на хора с далеч повече от три обвинения за тежки престъпления – и повечето от тези професионалисти биват помилвани рано.

Непоправимите синове и непоправимите престъпници трябва да бъдат премахнати от обществото: “. . . така да отмахнеш злото отсред себе си; и целият Израил ще чуе и ще се убои” (Вт. 21:21б). Ръшдуни е забелязал важността на този закон за обществото: “Така такива хора биват прочистени от обществото. Когато и ако този закон се спазва, на неправедните семейства, които са се предали на беззаконие, се отказва място в нацията. Така законът ясно работи за премахването на всичко освен праведните семейства.”[101] Идеята тук е, че ако непоправимите синове трябва да бъдат екзекутирани, колко повече членовете на професионалната престъпна класа. Казусното право е основано върху схващането, че ако тази максимална санкция важи за очевидно минимално нарушение, тя със сигурност трябва да важи за подобно значително нарушение. Нарушението е повтарящо се беззаконие като стил на живот: непоправимост.

Затворът не е най-доброто средство. Той наистина държи някои постоянни престъпници затворени за част от техния живот. Понякога се твърди, че като бъдат държани извън обръщение, общото ниво на престъпленията спада. Има само минимални доказателства за това. Проблемът е, че когато един престъпник бъде затворен, другите запълват “вакуума” на престъпността.[102] Разбира се, може да е необходимо време новопостъпилите да станат също толкова умели.

Все пак затворът е заплаха. Ако обществото откаже да екзекутира професионалните престъпници, тогава то трябва да наложи някакви санкции, ако не иска пряко да поддържа злото. Накратко, библейският закон е пакетна сделка. Няма да е достатъчно да се опразнят затворите, докато цялото библейско криминално право не влезе в правните кодекси и не бъде наложено, особено смъртното наказание срещу бунтовните синове. Онези, които се възмущават от този закон, не се възмущават достатъчно от професионалното престъпно поведение.

Заключение

Библейският принцип “око за око” защитава обществото от беззаконната държава, която не признава граници за своята власт. Този закон установява основния юридически принцип, че наказанието трябва да съответствува на престъплението. Този принцип, понякога наричан lex talionis, изисква престъпникът да изплати на жертвата каквото е откраднал, а в някои случаи се изисква и допълнително наказателно плащане.

Няма съмнение, че този закон е основан върху възмездието, но възмездието е основен принцип на библейския закон. Бог взема възмездително плащане от злотворците: съвършено възмездие в деня на съда и несъвършено възмездие чрез държавата. Възмездието е форма на реституция към Бога.

Фундаменталната цел на Божия закон е възстановяването. Злите хора трябва да бъдат възстановени от Бога в праведност. Държавата не може да спаси човечеството, освен в смисъла на изцеление чрез налагане на справедливост, но тя може да налага външни наказания, които да правят възможно общественото и икономическото възстановяване. Реституцията от престъпника към жертвата е ефективен начин да се възстанови цялостта и на двете страни. Тя подкрепя основния принцип на гражданското право: наказанието трябва да е от полза за жертвата.

Затворите не са най-добрата система на наказание. Те задържат утвърдените престъпници да не излязат на улицата, но правят твърде малко за жертвите. Макар че в крайна сметка те трябва да бъдат опразнени, освен за задържане на заподозрени за разпит на местно ниво, това би било твърде рисковано преди и трите библейски санкции да бъдат възстановени в гражданското право: смъртното наказание, телесното наказание и икономическата реституция.

Но на един въпрос трябва да се отговори: Как би могло едно общество буквално да приложи принципа “око за око” без да стане варварско? Видяхме теорията за това какво lex talionis трябва да извърши за библейския обществен ред. Как би действувало буквалното приложение на практика? Това е темата на следващата глава.



[1] Marvin Olasky, The Press and Abortion, 1838-1988 (Hillsdale, New Jersey: Lawrence Erlbaum Associates, 1988), ch. 6. Тази книга показва, че в края на деветнадесети век битката за абортите, както се вижда от пресата, е била широко разпространена.

[2] Джулиъс Хамър, милионерът лекар, баща на (по-късно) милиардерът Армънд Хамър, е бил вкаран през 1920 в затвора Синг-Синг в Осининг, Ню Йорк, за извършен аборт през 1919. Жената е починала от операцията. Хамър е бил обвинен в човекоубийство. (Ако жените умираха при всеки аборт, би имало по-малко извършени аборти.) Както може да се очаква, няколко лекари протестирали срещу присъдата, но без успех. Armand Hammer, Hammer (New York: Putnam’s, 1987), pp. 74-82. Обратно на ярките похвали на Хамър за неговия баща, пресата е била враждебна към Джулиъс Хамър. Виж Joseph Finder, Red Carpet (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1983), p. 18. (Тази книга е била отпечатана в мека подвързия от American Bureau of Economic Research, Ft. Worth, Texas, през 1987). Джулиъс Хамър е бил член на Социалистическата Трудова партия, предшественик на Американската Комунистическа партия. Става милионер, търгувайки лекарства със СССР. На практика е служел като търговски аташе на СССР в Съединените Щати. Ibid., pp. 12-16.

[3] Olasky, The Press and Abortion, chaps. 10, 11.

[4] Cited in Gary DeMar, The Debate Over Christian Reconstruction (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1988), p. 185. Дебатът беше Дейв Хънт и Томи Айс срещу Гари Норт и Гари ДеМар. Две аудиокасети или една видео касета за този дебат от 14 април 1988 могат да се купят от Institute for Christian Economics.

[5] Gary North, When Justice Is Aborted: Biblical Standards for Non-Violent Resistance (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1989), pp. 88-94.

[6] Дж. Дж. Финкълстейн посочва, че някаква разновидност на този закон – блъсната жена, която абортира спонтанно – присъствува в много от древните правни източници. Finkelstein, The Ox That Gored (Philadelphia: American Philosophical Society, 1981), p. 19n. Той се обсъжда нашироко в законите на Хамурапи (209-14), хетските закони (17-18) и средноасирийските закони (21): Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), Part II, Legal Texts. Финкълстейн твърди, че тесктът вероятно е литературен, а не правен инструмент, тъй като вероятността за аборт по този начин е минимална. Това, което той не разглежда, е, че като казусен закон той е предназначен да бъде пример за минимално прилагане: ако, в тази биологично малко вероятна ситуация, причинителят на вредата е напълно отговорен, колко повече е отговорността на действителния аборционист.

[7] R. J. Rushdoony, The Myth of Over-Population (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1969] 1975), Appendix 3.

[8] North, When Justice Is Aborted, ch. 2.

[9] Ibid., Appendix A.

[10] Wheaton, Illinois: Tyndale House, 1969.

[11] Ibid., p. 11.

[12] Ibid., p. 213.

[13] Ibid., p. 561.

[14] За критика на тази книга, виж Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), pp. 350-58.

[15] Хенри Шефър написа книга, озаглавена The Social Legislation of the Primitive Semites ( Социалното Законодателство на Първобитните Семити) (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1915). Заглавието казва всичко. Той не коментира стиховете с “око за око.”

[16] Не трябва да забравяме главния момент: неизбежният проблем тук е теокрацията. Когато един християнин призове за екзекуция на обвинен аборционист, той задължително призовава за налагането на Божия открит закон от държавния управител. Този страх да не бъде обозначен като теократ е причината Джеймс Добсън да предпочете да отслаби отговора си към един лекар проаборционист, като избегне да се занимае пряко с Изход 21:22-25: “Да не би да сте съгласен, че ако човек набие роба си до смърт, той ще бъде считан за виновен само ако човекът умре веднага? Ако робът живее няколко дни, собственикът не се счита за виновен (Изход 21:20-21) [?] Да не би да вярвате, че трябва да убиваме с камъни бунтовните деца (Второзаконие 21:18-21)? Да не би наистина да вярвате, че бихме могли да извлечем скрито значение за сложните въпроси от Мойсеевия закон, когато дори очевидното тълкуване няма смисъл за нас днес? Трудно можем да изберем какво ще приложим и какво не ще приложим днес. Ако приемем тези стихове, които цитирахте, ние сме задължени да се занимаем с всяка йота и точка.” Dobson, “Dialogue on Abortion,” in James Dobson and Gary Bergel, The Decision of Life (Arcadia, California: Focus on the Family, 1986), p. 14.

[17] Християнските анти-аборционисти ще се опитат да намерят трети избор. Може да е естественият закон. Може да са емоциите. Може да е волята на народа. Може да е някаква по-малко позната версия на философията на общата основа, тоест покръстения хуманизъм. Това, което той няма да бъде, е позоваването на цялата Библия като единствената авторитетна Божия воля.

[18] Християнските реконструкционисти или теономистите.

[19] Книгата на James Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), е била премахната от рафтовете на една местна християнска книжарница в Тайлър, когато собственикът открил, че Джордан призовава за екзекутиране на лекаря, извършващ аборта, и на майката. Собственикът не посмял да поеме отговорността да продава книга, която заявява: “Докато движението против абортите в Америка не пожелае да се върне към Божия закон и да поиска смъртно наказание за аборт, Бог няма да благослови това движение. Бог не благославя онези, които презират Неговия закон, просто защото снимките на осолените бебета ги правели да се чувствуват зле” (p. 115).

[20] Виж Oxford English Dictionary: “retaliate”.

[21] Cyclopaedia of Biblical, Theological, and Ecclesiastical Literature, edited by John McClintock and James Strong (New York: Harper & Bros., 1894), Vol. X, p. 165: “Talionis, Lex.”

[22] Същото правило е действувало и в Кодекса на Хамураби: “Ако благородник излезе с лъжливо свидетелство в дело и не докаже думите, които е говорил, ако това дело е дело за живот, този благородник да се умъртви. Ако излезе с (лъжливо) свидетелство относно зърно или пари, той да понесе наказанието на това дело.” CH, paragraphs 3-4: Ancient Near Eastern Texts, p. 166.

[23] Една морална съдебна система би наложила на обвинителя или неговата застрахователна компания всички съдебни разходи, плюс разходите, понесени от ответника в защитата му.

[24] Shalom Paul, Studies in the Book of the Covenant in the Light of Cuneiform and Biblical Law (Leiden: E. J. Brill, 1970), p. 40.

[25] W. F. Albright, History, Archaeology, and Christian Humanism (New York, 1964), p. 74; cited in ibid., p. 77.

[26] “Кодексът” на Хамураби има подобни правила: “Ако благородник унищожи окото на член на аристокрацията, да унищожат неговото око. Ако е строшил кост на друг благородник, да строшат неговата кост.” CH, paragraphs 196-97. Ако аристократ унищожи окото на обикновен човек, обаче, lex talionis не се прилага: той плаща една мина сребро (CH 198). Ancient Near Eastern Texts, p. 175.

[27] Hans Jochen Boecker, Law and the Administration of Justice in the Old Testament and Ancient East, translated by Jeremy Moiser (Minneapolis, Minnesota: Augsburg, [1976] 1980), pp. 171-72.

[28] Ibid., pp. 174-75.

[29] North, Moses and Pharaoh, ch. 19: “Imperfect Justice.”

[30] R. J. Rushdoony, The Institute of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), pp. 525-30.

[31] James Fitzjames Stephen, A History of the Criminal Law in England (London: Macmillan, 1863), II, p. 80. Cited by Ernest van den Haag, Punishing Criminals: Concerning a Very Old and Painful Question (New York: Basic Books, 1975), p. 12.

[32] Това, че франкмасоните възприемат заветния възглед за себезадължаващата клетва, се признава в The Encyclopedia of Freemasonry, стандартно масонско издание. Авторът на статията “Клетва” разглежда възраженията, повдигнати през деветнадесети век от Римокатолическата Църква и шотландските отцепници срещу масонските клетви. Той говори за “свещената санкция” на клетвата и настоява за законността на “призоваването на Божеството да бъде свидетел” на клетвата. Той цитира Masonic Discourses на д-р Харис: “Това, което невежите наричат ‘клетвата,’ е просто задължение, завет и обещание, предварително условие за посвещаване в тайните на Ордена и наше средство да се разпознаваме един друг; . . .” Отхвърляйки обвинението, че тези тайни клетви се полагат при религиозни церемонии, авторът казва: “Клетвите, във всички страни и във всички времена, са били придружавани от специални ритуали, предназначени да се подчертае официалността и важността на действието. . . . При всички официални завети клетвата е била придружавана от жертва; . . .” Той признава, че масонската клетва може да е свързана с определени санкции, дори и смъртно наказание. Така е при всички клетви, настоява той. Това е “потвърждение от Бога за истинността на изявлението, като свидетел и възмездител; следователно всяка клетва включва в себе си като своя същност завета на Божия гняв, най-тежкото от всички наказания, като необходимо следствие от нейното нарушаване.” Albert G. Mackey, The Encyclopedia of Freemasonry and Its Kindred Sciences, 2 vols. (rev. ed.; New York: Masonic History Co., 1925), II, pp. 522-23.

[33] King Solomon and His Followers (New York: Allen Pub. Co., 1943); cited in E. M. Storms, Should a Christian Be a Mason? (Fletcher, North Carolina: New Puritan Library, 1980), p. 63.

[34] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), pp. 55-58.

[35] Това е ислямският закон Шариа. Официално той е гражданския закон на Мавритания, където такива ампутации все още се налагат: Roger Sawyer, Slavery in the Twentieth Century (London: Routledge and Kegan Paul, 1986), p. 15. Шариа е бил отново въведен в Судан през 1988. В писмо до редактора, М. Исмаил от Арлингтон, Вирджиния, възразява: “Като суданец, аз чувствувам, че предишният правен кодекс, който е бил основан на британският светски кодекс, е бил колониално иго, което е осакатявало нашата национална независимост.” Washington Times (Oct. 3, 1988). По-добре да осакатяваме джебчиите, отколкото националната независимост на Судан, казва г-н Исмаил.

[36] Седмократната реституция в Притчи 6:31 изглежда е символично изявление относно изчерпателната същност на реституцията. Гладният крадец, който е крайно беден и открадне храна, трябва да плати “с цялото съдържание на къщата си,” т.е. и малкото, което притежава, се губи, когато се наложи нормалното двойно реституционно плащане. Бедният крадец трябва да плати с цялото си имущество, въпреки “смекчаващите вината обстоятелства,” докато богатият крадец, който краде от любов към злото, едва ли ще бъде засегнат финансово. Накратко, законът няма любимци. Той не гледа на лице. Извратеният богат крадец не е задължен да плаща по-висок процент отколкото бедния крадец.

Седмократното отмъщение на Бога срещу всеки, който би убил Каин, е друг пример за израз за пълнота (Бит. 4:15). Това означава пълно осъждение. Думите на Христос в Матея 18 също показват пълнота: “Тогава Петър се приближи и Му рече: Господи, до колко пъти, като ми съгреши брат ми, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му рече: Не ти казвам до седем пъти – а до седемдесет пъти по седем” (ст. 21-22). “Седемдесет пъти по седем” е хиперболичен език; седемдесет пъти по “пълнота” означава цялостност. Такава прошка обаче не трябва да бъде прошка без библейска реституция; принципът на прошката не трябва да се използва за подпомагане на злото: Rushdoony, Institutes, p. 463.

[37] Преводът King James казва: “да възстанови главницата и да добави една пета част към него” (6:5). New English Bible е по-ясен: “Да направи пълна реституция, добавяйки една пета.” New American Standard казва: “Да направи реституция изцяло и да добави към това една пета.” Реституционното плащане изглежда е наказателното плащане, равно на стойността на откраднатото.

[38] Boecker, Law and the Administration of Justice, p. 174.

[39] Ibid., pp. 174-75.

[40] Кодексът на Хамураби определя смърт за всеки крадец, който е положил клетва, че не е крал: CH, paragraphs 9-10. Има и 30-кратна реституция за кражба на животни, принадлежащи на държавата: paragraph 8. Ancient Near Eastern Texts, p. 166.

[41] W. Cleon Skousen, The Third Thousand Years (Salt Lake City, Utah: Bookcraft, 1964), p. 354. Скоусън е работил във Федералното Бюро за Разследване (ФБР) 16 години и като директор на полицията в Солт Лейк Сити през 1956. През 1960 става главен редактор на Law and Order, водещо професионално списание за съдебната система в Съединените Щати.

[42] Виж по-горе, Глава 7: “Правата на жертвата срещу месианската държава.”

[43] F. A. Hayek, The Constitution of Liberty (University of Chicago Press, 1960), pp. 207-8.

[44] Ludwig von Mises, Bureaucracy (Cedar Falls, Iowa: Center for Futures Education, [1944] 1983), ch. 2. Distributed by Libertarian Press, Spring Mills, Pennsylvania.

[45] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 2.

[46] Milton and Rose Friedman, Free to Choose: A Personal Statement (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1980).

[47] Грейс Хопър, която разви компютърния език Кобол и която служи като офицер във ВМС на САЩ докато стане на седемдесет години, предложи тази теория на ръководството: “По-лесно е да кажеш, че съжаляваш, отколкото да искаш разрешение.”

[48] Hayek, Individualism and Economic Order (University of Chicago Press, 1948), ch. 4: “The Use of Knowledge in Society.”

[49] Hayek, The Counter-Revolution in Science: Studies on the Abuse of Reason (Indianapolis, Indiana: Liberty Press, [1952] 1979), p. 153.

[50] Ibid., p. 154.

[51] Mises, Bureaucracy, ch. 1.

[52] Hayek, Constitution of Liberty, p. 208.

[53] Idem.

[54] Macklin Fleming, The Price of Perfect Justice (New York: Basic Books, 1974).

[55] Hayek, Constitution of Liberty, p. 209.

[56] “Така че lex talionis (е) . . . принципът на еднаква справедливост за всички!” W. F. Albright, History, Archaeology, and Christian Humanism, p. 74, as cited in Shalom Paul, Studies in the Book of the Covenant, op. cit., p. 77.

[57] Rushdoony, Institutes, p. 515.

[58] Това не означава, че държавата не може законно да изисква изповед на вяра от онези, които искат гражданство и с него правото да могат да служат като съдии “отвътре вратите.” В Съединените Щати гражданите са длъжни да поддържат и защитават конституцията; пребиваващите чужденци не правят такава изповед на вяра. Те са длъжни да се покоряват на условията на законите, основани на Конституцията, но не са длъжни по закон да се закълнат, че ще я поддържат и защитават. Това е една причина чуждите граждани да са освободени от военна служба: войниците, като заветни служители на националното правителство, са длъжни да подкрепят и защитават Конституцията. Те носят знака на своята държавна служба (униформата) и носят “мечове”: оръжията.

[59] Допълнение А: “Обща благодат, есхатология и библейски закон.”

[60] Lon Fuller (1969), cited by Richard E. Laster, “Criminal Restitution: A Survey of Its Past History and an Analysis of Its Present Usefulness,” University of Richmond Law Review, V (1970), p. 97. Изследването на Ластър заключава, че ролята на жертвата в криминалното право постепенно е изчезнала (p. 97).

[61] Laster, ibid., p. 75.

[62] Herbert Chanan Brichto, “Kin, Cult, Land, and Afterlife – A Biblical Complex,” Hebrew Union College Annual, XLIV (1973), p. 42.

[63] Shalom Paul, Book of the Covenant, p. 61.

[64] Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11, The Code of Maimonides, 14 vols (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1954), Chapter Two, Section Eleven, p. 201.

[65] J. A. Gylys and F. Reidy, “The Case for Compensating Victims of Crime,” Atlanta Economic Review, XXV (May/June 1975).

[66] Summary Report: The Assessment of Restitution in the Minnesota Probation Services, prepared for the Governor’s Commission on Crime Prevention and Control (Jan. 31, 1976), p. 1.

[67] Idem.

[68] Idem.

[69] Ibid., p. 26.

[70] Joe Hudson and Burt Galloway (eds.), Considering the Victim: Readings in Restitution and Victim Compensation (Springfield, Illinois: Charles C. Thomas, 1975); O. Hobart Mowrer, “Loss and Recovery of Community,” in George M. Gazda (ed.), Innovations to Group Psychotherapy (Springfield, Illinois: Charles C. Thomas, 1975). Такъв интерес никога не е липсвал напълно: виж Irving E. Cohen, “The Integration of Restitution in the Probation Services,” Journal of Criminal Law, Criminology and Police Science, XXXIV (1944), pp. 315-26.

[71] Tocqueville and Beaumont on Social Reform, edited by Seymour Drescher (Santa Fe, New Mexico: Gannon, 1968).

[72] Дейвид Ротман пише: “Американците в колониалния период са следвали доста различни от сегашните практики. Те са приютявали бедните у дома или с роднините или съседите; не са ги поставяли в приюти за бедни. Глобявали са или бичували престъпниците, или са ги поставяли в окови, или, ако престъплението е било достатъчно сериозно, са ги обесвали; въобще не са си помисляли да ги вкарват в затвора за определени периоди от време. Колонистите са оставяли душевно болните на грижите на техните семейства, подкрепяйки ги в случай на нужда, както при бедните. Не са издигали специални сгради за затваряне на душевно болните. Подобно, бездомните деца са живеели при съседите, не в сиропиталища. . . . малкото институции, които са съществували през осемнадесети век, са били очевидно места за крайна необходимост. Американците през Джексъновия период са обърнали тези практики. Институциите стават места за първа необходимост, предпочитаното решение за проблемите на бедността, престъпленията, беззаконието и лудостта.” David J. Rothman, The Discovery of the Asylum: Social Order and Disorder in the New Republic (Boston: Little, Brown, 1971), p. xiii.

[73] Двамата ръководители на това съзнателно антихристиянско движение за обществените училища са били Хорейс Ман и Джеймс Г. Гартър: R. J. Rushdoony, The Messianic Character of American Education: Studies in the History of the Philosophy of Education (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1963), chaps. 3, 4.

[74] Rushdoony, Institutes, pp. 514-16.

[75] Samson Raphael Hirsch, The Pentateuch Translated and Explained, translated by Isaac Levy, 5 vols., Exodus (3rd ed.; London: Honig & Sons, 1967), p. 294: at Exodus 21:6.

[76] Франция премахва затвора за длъжници през 1867; Англия го премахва със Закона за Длъжниците през 1869. Ирландия ги последва през 1872, Шотландия през 1880. Швейцария и Норвегия го премахват през 1874, Италия през 1877. “Debt,” Encyclopaedia Britannica (11th ed.; New York: Encyclopaedia Britannica, Inc., 1910), VII, p. 906.

[77] Robert Conquest, The Great Terror: Stalin’s Purges of the Thirties (rev. ed.; New York: Collier, 1973), p. 710.

[78] Van den Haag, Punishing Criminals, p. 43.

[79] Alexandr Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago, 1918-1956: An Experiment in Literary Investigation, I-II (New York: Harper & Row, 1974), p. 4.

[80] Ibid., p. 61.

[81] Ibid., p. 79.

[82] Ibid., pp. 67, 363.

[83] Ibid., p. 71.

[84] Ibid., p. 75.

[85] Ibid., p. 78.

[86] Ibid., p. 91.

[87] Ibid., pp. 69-70.

[88] Ibid., p. 275.

[89] Ibid., p. 285.

[90] Виж Gary North, “Statist Bureaucracy in the Modern Economy,” in North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 20. Виж също Ludwig von Mises, Bureaucracy.

[91] James R. Brantley and Marjorie Kravitz (eds.), Alternatives to Institutionalization: A Definitive Bibliography, published by the National Criminal Justice Reference Service of the National Institute of Law Enforcement and Criminal Justice, a division of the Law Enforcement Assistance Administration, U.S. Department of Justice (May 1979), 240 pages.

[92] Известният в цялата страна журналист Майк Ройко препоръча на практика затвор за компютърните пирати, а не глоби, защото затворниците от интелигентната средна класа биха били изнасилвани в затвора. “Ако компютърните вандали са толкова умни, колкото си мислят, те ще решат, че не искат да бъдат насила сгодени за едър съкилийник с бръсната глава и 10 татуировки.” Mike Royko, “No software in his heart for hackers,” Washington Times (Nov. 11, 1988). Това е политически консервативен вестник.

[93] C. S. Lewis, “The Humanitarian Theory of Punishment,” in Lewis, God in the Dock: Essays on Theology and Ethics, edited by Walter Hooper (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1972), pp. 287-300.

[94] Jessica Mitford, Kind and Usual Punishment: The Prison Business (New York: Knopf, 1973), ch. 6. Противниците на смъртното наказание го отхвърлят като жестоко и ненормално. Атаката на Митфорд казва същото и за затвора. Тогава какво е законното наказание? Библията ни дава инструкции; малко хуманисти ги дават.

[95] Ibid., p. 82.

[96] Чарлс Мансън, ръководител на “семейството” (бандата) убийци, които убиха актрисата Шарън Тейт и няколко други през 1969, е бил амнистиран по онова време. Другите в неговото “семейство” също са били на изпитателен срок. Както прокурорът по случая пише по-късно: “Мансън беше свързан с бивши затворници, известни потребители на наркотици и малолетни момичета. Той не докладваше за своето местоживеене, правеше малко опити да си намери работа, непрекъснато лъжеше за своята дейност. Само през първите шест месеца на 1969 той беше обвинен, освен всичко друго, за тежка автомобилна кражба, притежаване на наркотици, изнасилване, съучастие в незаконно поведение на непълнолетни. Имаше повече от достатъчно причини помилването да бъде анулирано.” Vincent Bugliosi, Helter Skelter: The True Story of the Manson Murders (New York: Norton, 1974), p. 420. Инспекторът за помилването на Мансън заявява в съда, че не може да си спомни дали Мансън е помилван или е на изпитателен срок; човекът е бил отговорен за наглеждането на 150 човека (p. 419). Всъщност Мансън е умолявал да му позволят да остане в затвора, когато са го освобождавали през 1967; по онова време той е бил на 32 години и е бил прекарал 17 години в наказателни и поправителни институции. (p. 146).

[97] Приложение Е: “Насилствените престъпления в Съединените Щати, 1980.”

[98] Gilbert Murray, Five Stages of Greek Religion (1925 edition), reprinted by AMS Press and Greenwood Press.

[99] Седемгодишните не могат да бъдат пияници; този стих се занимава с пълнолетни бунтовници.

[100] Човек, обвинен за тежко престъпление за трети път обикновено е получавал доживотен затвор без право на амнистия.

[101] Rushdoony, Institutes, p. 380.

[102] Van den Haag, Punishing Criminals, pp. 53-60.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов