Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

12

АУКЦИОН ЗА ЗАМЕСТВАЩИ САНКЦИИ

Ако се бият някои и ударят трудна жена, така че да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар (Изх. 21:22-25).

В предната глава разгледах библейската причина за принципа lex talionis: поддържане на принципа на правата на жертвата и ограничаване на държавата. Той дава средство за възстановяване: на жертвата, на престъпника и на обществото. В тази глава трябва да разгледаме как този принцип може да се приложи в съвременния свят.

Докато читателят разглежда как тази система може да работи на практика, той трябва да има в ума си схема на това как работи съвременната система за криминално правораздаване, защото тя със сигурност е повече криминална, отколкото правова. Тук не сравняваме теоретични идеали, библейския срещу хуманистичния. Опитваме се да сравним враждебни системи в действие, макар че, тъй като винаги е имало такава враждебност срещу принципа lex talionis, исторически не сме виждали библейската система в действие. Ето защо тази глава е отчасти хипотетична – как нещата биха могли да работят – и в същото време съзнателен опит от моя страна да се занимавам с реалния свят.

Причината да нямаме примери в реалния свят на това как системата на lex talionis е действувала е защото християните и юдеите никога не са се опитали сериозно да я наложат в гражданското право или, ако са я налагали, са оставили малко записи за тези опити.[1] Вместо това те са възприемали за свои действуващи модели юридическите системи на съвременните нарушаващи завета общества. Те са “покръстили” или “обрязали” преобладаващите съдебни практики. Но тези юридически стандарти обикновено са били противоположни на стандарта lex talionis на Библията. Няма съмнение, че нарушителят на завета е враждебно настроен към юридическия принцип “око за око.” Първо, той му напомня за съществуването на върховен Бог, който ще го съди съвършено, така че той предпочита да утвърди по-“милостив” юридически стандарт. Той разбира библейския принцип, прогласен от Исус Христос: “Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери” (Мат. 7:2). Второ, той иска също да се покланя на автономния човек чрез поклонение към държавата, така че иска държавата да бъде по-строга от Бога в налагането на исторически санкции, като свидетелство за мощта на човека. Тези цели очевидно са противоречиви. Преследвайки и двете, автономният човек създава юридическа шизофрения.

В някои общества нарушителите на завета са считали lex talionis за твърде мек. Това със сигурност важи за тоталитарните общества днес. Архипелагът Гулаг в Съветския Съюз очевидно не е продукт на библейския закон. А в други общества lex talionis се смята за нехуманен. Западните хуманисти днес считат библейския закон за първобитен и брутален. Трябва да попитаме: Не е ли неправилна загрижеността на хуманистите за “бруталността,” показана от библейския принцип “око за око”? Не трябва ли вместо това тяхната загриженост да се съсредоточи върху бруталността на престъпника срещу невинната жертва? Не е ли принципът lex talionis възпиране на престъпността, особено на повтарящите се престъпления на престъпната класа? Не трябва ли нашата загриженост да бъде за жертвите на насилствените престъпления, а не за престъпниците, които ги извършват?

Това, което виждаме днес в Съединените Щати, е извратена смес от юридическа разпуснатост и тирания, като и двете са неизбежни във всяко общество, което отхвърля библейския закон като свой граждански стандарт. Членовете на гласоподавателната общност понякога осъзнават тази юридическа шизофрения, но те нямат разбиране за нейната причина или нейното библейско решение. Те отричат властта на библейския закон толкова систематично, че вече дори не осъзнават как Божият юридически стандарт би осигурил справедливост за съвременната цивилизация. Тази юридическа слепота е толкова истинска за теолозите в семинариите и пасторите, колкото и за средния нарушител на завета. Налице е съзнателно християнско затъмнение относно валидността на библейския закон в продължение на три века.[2]

Скъпа Аби

Въпреки това, от време на време американците за кратко осъзнават несправедливостта, която съдебната система произвежда ежедневно. В “Скъпа Аби,” национално издаваната вестникарска колона с въпроси и отговори на “Абигейл Ван Бурен” (псевдоним на една много умна еврейка, чиято също толкова умна сестра пише подобна колона под псевдонима “Ан Ландърс”), “Аби” публикува следното писмо от загрижен читател:

Прилагам две дописки, взети днес от Atlanta Constitution. Те са отпечатани точно една под друга. Първата информира, че един шофьор от Минеола, Ню Йорк, е карал бясно по улицата със 100 мили в час. Автомобилът му се блъснал в лимузина, возеща сватбена церемония. На място били убити младоженецът, на 27 години, и неговият брат, който е бил шафер, на 29 години. Булката (на 24 години) починала 18 дни по-късно без да научи за смъртта на съпруга си.

Шофьорът на автомобила, който ги е убил, е бил осъден на 28 месеца до седем години затвор.

Другата дописка е за един човек в Лъбок, Тексас, който бил осъден на 10 години в затвора за отхапване на част от ухото на служител от полицията! Съдебните заседатели заседавали само 10 минути преди да решат присъдата.

Аз ли греша? Или това е пример на сбъркани приоритети?[3]

“Аби” отговорила правилно, доколкото е могла: първата присъда е била твърде лека, докато втората твърде тежка. Но как би могла да бъде сигурна? Тя не е казала коя би била правилната присъда. Нещо повече, защо нейният кореспондент е усетил, че нещо не е наред с тези съдебни решения? Отговор: защото и кореспондентът, и журналистката са били силно повлияни от библейския идеал на lex talionis. Дори заглавието на рубриката (вероятно избрано от служител на местния вестник) показва влиянието на принципа lex talionis: “Наказанието не съответствува на тези престъпления.” Влиянието на библейския юридически стандарт понякога е все още видимо, но само като нереализиран идеал. Принципът lex talionis се пренебрегва на практика. Той е като съвестта на грешника, която той систематично пренебрегва, когато взема своите решения. Интелектуалците, законодателите, съдиите и съдебните заседатели отказват да зачитат принципа “око за око.” Същото е и с теолозите и пасторите. Ако те приемат сериозно този библейски юридически принцип, те би трябвало също да започнат да приемат сериозно всички подробности на библейските казусни закони. Това, над всичко, е което те не искат да правят. Те биха по-скоро предпочели да страдат от несправедливост, но всичко в името на избягването от предполагаемо най-голямата несправедливост от всичко, старозаветния закон.

Ако християните започнат да осъзнават несправедливостта на тази епоха като резултат от хуманизма и самопровъзгласената автономия на човека и неговото гражданско право, те биха се изправили пред внушителната задача да възстановят собствеността на Исус Христос върху гражданското право. Те би трябвало да преосмислят цялата същност на Западната цивилизация. Би трябвало да изследват внимателно цялата Библия. Биха се заели с егзегетичната задача да разстроят Джеймс Добсън: “Да не би да сте съгласен, че ако човек набие роба си до смърт, той ще бъде считан за виновен само ако човекът умре веднага? Ако робът живее няколко дни, собственикът не се счита за виновен (Изход 21:20-21) [?] Да не би да вярвате, че трябва да убиваме с камъни бунтовните деца (Второзаконие 21:18-21)? Да не би наистина да вярвате, че бихме могли да извлечем скрит смисъл за сложните въпроси от Мойсеевия Закон, когато дори очевидното тълкуване няма смисъл за нас днес? Трудно можем да изберем какво ще приложим и какво не ще приложим днес. Ако приемем тези стихове, които цитирахте, ние сме задължени да се занимаем с всяка йота и точка.”[4]

Моят отговор? Време е да започнем работа!

Пръст за пръст, палец за палец

В първа глава на Съдии четем за Адонивезек. Адонивезек (Господарят на Везек) е ханаански цар. Израилтяните воюват срещу него и го побеждават. “А Адонивезек побягна; но те го погнаха и хванаха го, и отсякоха палците на ръцете и краката му. И рече Адонивезек: Седемдесет царе с отсечени палци на ръцете и на краката си са събирали трохи под трапезата ми; както аз съм правил, така ми въздаде Бог. И доведоха го в Ерусалим, където и умря” (Съд. 1:6-7). Изповедта на този ханаански цар разкрива, че той признава справедливостта на наказанието, наложено му от неговите победители.[5] Той е отрязвал пръстите на ръцете и на краката на царете; сега страда от същото наказание. Премахвал е техните анатомични “средства за господство”; сега неговите биват премахнати.[6]

Този случай повдига някои трудни егзегетични въпроси. Дали принципът “око за око” е бил прилаган буквално в древния Израел след завземането на Ханаан? Дали съдилищата в Израел действително са изваждали зъбите или очите на хората? Ако не, защо? Или проблемът е просто, че няма недвусмислени библейски записи за налагани такива физически наказания от израелските съдии върху израелските граждани?

Случаят повдига също някои трудни исторически въпроси. В християнския Запад съдиите последователно са отказвали да налагат физическите наказания “око за око.” В нехристиянските общества неизлечимите физически наказания са доста чести, напр. ислямският закон Шариа. Защо не в Запада? Кое е това в налагането на безвъзвратно физическо осакатяване – за разлика от бичуването или другите относително излечими форми на физическо насилие – което толкова възмущава жителите на Запада?

Ориентацията на Запада към бъдещето

Стремежът на Запада към господство в историята е един възможен отговор. Западът е бил ориентиран към бъдещето, като пряк резултат от неговото християнско есхатологично наследство: вяра в линейната история, със създадено от Бога начало, поддържано от Бога провидение и управляван от Бога краен съд.[7] Това видение за линейното време прави възможно развитието на съвременната наука.[8] Ориентацията на Запада към бъдещето, особено след седемнадесети век, и особено в протестантските общества, е довела до вяра в дългосрочния прогрес, включително и в дългосрочния икономически растеж.[9] Западните хора са разбрали важността за обществото на пълната производителност на всички му членове. Съществува (или е съществувало) психологическото и социално явление, наречено “протестантска етика.”[10] Просията, например, не се е приемала в протестантските нации. На безделието се е гледало с недоволство. Затова, мисълта, че физическото наказание може завинаги да намали производителността на кой да е гражданин, възмущава жителя на Запада. Западният съдия пита: Какво става с престъпника, след като е “платил дълга си”? Защо трябва престъпникът, неговото семейство, неговите бъдещи работодатели и потребителите да бъдат лишени от неговата пълна производителност? Защо трябва кой да е човек да бъде възпиран в изработването на неговото спасение със страх и трепет (Фил. 2:12)? Неизлечимото физическо осакатяване не би ли осакатило бъдещото му наемане на работа, по този начин примамвайки го обратно в престъпния живот? А ако преживее морално преобразяване в бъдеще? Западното правораздаване изглежда осъзнава тези проблеми и затова е отхвърлило физическото осакатяване като правна санкция.

Говорейки образно?

Трябва ли да тълкуваме текста “око за око” образно? Исус каза в Проповедта на планината, “Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го. . . . И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я” (Мат. 5:29а, 30а). Осъзнаваме, че Той говори образно. Той има предвид, че похотите на плътта са толкова опасни духовно, че дори загубата на око или ръка е за предпочитане. Следователно, избягвайте моралното замърсяване; избягвайте похотта (5:28). Но проблемът в Изход 21:24-25 е, че има нанесена физическа повреда на друг човек. Окото, което жертвата е загубила, е буквално око. Да се тълкува текстът “око за око” образно, защото Исус тълкува “око” образно в много по-различен контекст, не е законно.

Няма съмнение, че наказанието “палец за палец” е било буквално приложено за Адонивезек. Той признава справедливостта на наказанието. Безвъзвратното физическо осакатяване е законно, когато се прилага за някой, който е извършил престъпление, произвело същото осакатяване в друг човек. Но съпротивата на западните съдии срещу налагането на това физическо наказание на гражданите на техните нации показва, че те са търсели други начини да се справят с престъпниците и жертвите в престъпления, включващи безвъзвратно физическо осакатяване. Въпрос: В случаи, различни от убийство – смърт на невинна трета страна в резултат от непозволено насилие – както е абортът в Изход 21:22-23, може ли законно да се наложи друго наказание, такова, което изпълнява Божиите стандарти за справедливост, както и човешкото чувство за справедливост?

Възможност: Икономическата реституция

Да кажем, че за един вол се е знаело предварително, че боде. Той отново се освобождава и убива някого. В този случай собственикът е правно отговорен; всъщност, той трябва да се умъртви (Изх. 21:29). Обаче, Изход 21:30 дава изключение към изискването, че престъпление, което води до смъртта на човек, трябва да се наказва с екзекуцията на отговорния човек. “Обаче ако му се определи откуп, то за избавление на живота си нека даде колкото му се определи.” Смъртното наказание е оставено на решението на съдиите и наследниците на жертвата. Човекът плаща откуп за живота си. Текстът не казва конкретно, че откупът се плаща към най-близкия роднина на жертвата, но това е общоприетата схема в Стария Завет. Плащането става част от имота на мъртвия, както ако е жив и просто е бил наранен от животното. Откупът е реституционно плащане. Няма доказателство, че откупът отива някъде другаде, освен при наследниците на жертвата.

Може да се зададе въпросът: Ако смъртта на собственика на вола не ползува наследниците на жертвата, докато откупът ги ползува, дали lex talionis не позволява подобно решение на проблема на физически осакатения човек? Вместо физическото осакатяване на престъпника, не могат ли съдиите законно да наложат реституционно плащане?

Юдейските коментари

Традиционните юдейски обяснения на принципа lex talionis говорят за плащане вместо физическо осакатяване. Нахманид пише през тринадесети век относно “око ‘tachath’ (за) око”:

Известно е в традицията на нашите равини, че това означава парична компенсация. Такова използване [на понятието tachath за обозначаване] на парична компенсация има в стиха: А който убие животно, да го плати; живот ‘tacheth’ (за) живот (Лев. 24:18), [в който случай tacheth със сигурност означава парична компенсация]. Рави Абрахам ибн Езра коментира, че Писанието използва такова понятие, за да покаже, че той наистина заслужава такова наказание, [окото му да бъде извадено], ако не плати своя откуп. Защото Писанието ни забранява да вземаме откуп за живота на убиеца, който е виновен за смърт [Чис. 35:31], но можем да вземем откуп от нечестив човек, който е отрязал крайник на друг човек. Следователно, никога не трябва да му отрязваме този крайник, а той трябва да плати парична компенсация и ако няма пари да плати, остава като дълг върху него, докато придобие средства да плати, и тогава той е откупен.[11]

Цитатът на Нахманид от Абрахам ибн Езра показва, че той е бил смутен от буквалния прочит на постановлението “око за око.” Като отказват да призоват за буквално прилагане на стиха в случай на беден престъпник и също като отказват да призоват за договорно слугуване като начин да плати дълга, тези двама средновековни юдейски коментатори смекчават заплахата от наказанието.

Има трудности с това тълкуване. То е оригинално, но няма конкретен библейски прецедент и следователно може да бъде неправилно, макар че изглежда се съобразява със същността на “око за око.” То съдържа извод, който разчита много на прецедента на икономическата реституция в случая с вол, който убоде някого до смърт (Изх. 21:30) – отделен казусен закон, който може и да не е свързан със закона lex talionis в Изход 21:24-25. Но този възглед става общоприет в тълкуването на юдейския закон. Рави Самсон Рафаел Хирш коментира върху Изход 21:25 в началото на деветнадесети век: “. . . възприемането на този правен канон буквално, в смисъла на око за око, би било морално невъзможно за каква да е идея за справедливост; . . .” Нещо повече, “целият дух на текста е това, което традиционната Халаха [юдейският закон] учи, именно, че тук се говори само парична компенсация за нанесената повреда. . . .”[12]

Реституция и справедливост

По принцип тълкуването на lex talionis като позволяващ икономическа реституция вместо физическо осакатяване повдига някои фундаментални въпроси. Първо, налагането на реституционно плащане не компрометира ли изискването за възмездие? Има някаква основна особеност на справедливостта, или на човешкото чувство за справедливост, която да позволи на човека да се “откупи” от повреда, която е нанесъл на друг човек? Ако да, каква е тази дълго пренебрегвана характеристика на справделивостта?[13]

Второ, така тълкуван, този закон не води ли до класово противопоставяне? Ако престъпникът е беден? Той не може да плати това, което богатият може да си позволи да плати. Справедливо ли е да се позволи на богатия да се раздели само с парите си, когато бедният трябва да се раздели с окото или зъба си или да стане договорен слуга, за да плати дълга си? Няма ли богатите насилници да станат по-безсъвестни от бедните насилници по отношение на нараняването на другите? Не учим ли богатите да внимават по-малко за Божия закон, отколкото бедните? Ако богатите могат да се откупят, така обществото не позволява ли надигане на недоволство сред бедните, които чувствуват, че законът работи срещу тях? Така обществото не субсидира ли скрито богатите престъпници?

Най-важните въпроси са тези: Не се ли изоставя принципът “око за око,” когато физическото наказание се заменя с икономическа реституция? Дали Бог би уважавал общество, което отхвърля този буквален принцип?

Но какво става, ако икономическото тълкуване на lex talionis се отхвърли? Дали изискването всички престъпници да платят пълната физическа цена вместо икономическа реституция би било от полза за техните жертви? Жертвата може да се нуждае от допълнителен капитал, за да компенсира своята загуба на производителност в резултат на нараняването. Какво я ползва, ако престъпникът стане също толкова осакатен физически?

Нещо повече, има важни социални последствия от отхвърлянето на икономическото тълкуване. От каква полза е за обществото, ако двама човека, вместо само един, пострадат от някакво физическо осакатяване? Заветът на господството по-добре ли се изпълнява, ако двама човека загубят око или ръка, вместо само един? След като извърши икономическа реституция към жертвата, престъпникът може да работи усилено и може би да спечели отново своето изгубено благосъстояние, но никога не може да спечели отново изгубено око. Обществото може да има по-голяма полза в дълъг период заради производителността, която осъденият си запазва. Ако се покае и стане спазващ законите гражданин на обществото, неговата по-голяма производителност увеличава благосъстоянието на онези потребители, на които той служи като производител.

Тези въпроси заслужават библейски отговори. Можем да започнем да откриваме отговорите, като изследваме в подробности как би могло да работи заместването на физическото осакатяване с икономическа реституция.

Установяване на справедливото плащане

Нека да започнем със случая на жертва, която е изгубила окото си. Частично ослепеният човек може да настоява за конкретно реституционно плащане от осъдения престъпник. Той може да каже на съдиите, “Кажете на този човек, че той може да си запази окото, но само ако ми плати 100 унции злато.” Тогава съдиите могат да представят тази възможност на престъпника: златото или окото.

Ако престъпникът цени тялото повече от икономическата реституция, изисквана от жертвата, той може да плати парите. Това е принципът на правата на жертвата в действие. От друга страна, ако той цени плащането повече или просто не може да си позволи да плати, може да загуби окото си. Това е принципът на максималните определени санкции в действие. Престъпникът също може да извърши плащане, като се продаде в договорно слугуване, като купувачът плати на жертвата. Но може осъденият да предпочете да загуби използването на част от своето тяло, вместо да стане слуга. Той може да отхвърли искането на жертвата за икономическа реституция и вместо него да настоява на своето законово право под библейския закон: да пострада от същото физическо осакатяване, което е наложил на жертвата.

Правото на наказание

Всяка от страните в този юридически диспут има библейски определени законови права. Жертвата има право да настоява за библейски определената максимална физическа санкция: око за око. Тя също има правото да предложи на престъпника алтернатива, която изглежда по-малко сурова от библейски определената физическа санкция. Ако алтернативата, предложена на престъпника, не се счита от него за по-малко сурова, тогава той има законовото право да настоява за налагането на библейски определената максимална санкция. Така той притежава правото да бъде наказан с определената библейска санкция. Неговото наказание е ограничено от размера на повредата, която е нанесъл на своята жертва. Наказанието съответствува на престъплението.

За запазването на свободата е съществено на държавата да не бъде позволявано да отказва нито на жертвата, нито на престъпника тяхното право на наказание. Докато този принцип на правото на наказание поне смътно се разбира от повечето хора по отношение на жертвата, той не се разбира добре по отношение на престъпника. Правото да бъдеш наказан е съществено законово право, за което Павел настояваше на своя процес: “Прочее, ако съм злодеец, и съм сторил нещо достойно за смърт, не бягам от смъртта; но ако ни едно от нещата, за които тия ме обвиняват, не е истинно, никой не може да ме предаде за да им угоди. Отнасям се до Кесаря” (Деян. 25:11).

Ако държавата може автономно да замества заслужаваното наказание с други критерии, като лична или общесвена рехабилитация, тогава обществото губи своето право да бъде управлявано по предсказуеми закони с предсказуеми юридически санкции. Тогава месианската държава заменя юридически ограничената държава. Нито жертвата, нито престъпникът могат да бъдат сигурни, че ще получат справедливост, защото справедливостта се определя от държавата, а не от Бога в Библията. Ако наказанието не се приема като заслужено от престъпника, и следователно като негово основно право, тогава той е оставен в “милостивите” ръце на елитарни тъмничари, които не са обвързани от писан закон или обществен обичай. Никой не е описал тази заплаха по-изразително от К. С. Луис: “ Да бъда отнет без моето съгласие от моя дом и моите приятели; да загубя свободата си, да изтърпя всички онези удари върху моята личност, които съвременната психотерапия знае как да осъществи; да бъда преправен по някаква схема на ‘нормалност,’ излюпена във виенска лаборатория, с която никога не съм бил съгласен; да знам, че този процес никога няма да завърши, докато или моите тъмничари успеят, или аз стана достатъчно хитър да ги заблудя, че са успели – кой го е грижа дали това се нарича Наказание или не? Това, че то включва повечето от елементите, чрез които наказанието вдъхва страх – срам, изгнание, робство и години, изядени от скакалеца – е очевидно. Само човек, заслужаващ огромно наказание, би могъл да го оправдае; но човек, заслужаващ наказание, е самото схващане, което хуманистичната теория е изхвърлила извън борда.”[14]

Държавата представлява Бога в историята в Неговата роля на космически Съдия (Рим. 13:1-7). Когато държавните ръководители казват, че държавата представлява кое да е друго лице или принцип, държавата е започнала своето падение или към тирания, или към безпомощност. Тя или ще нанася съд върху хората и други държави в името на своето божество, своя официален източник на закон,[15] или някоя друга държава ще нанесе съд върху нея и управляваните от нея в името на чуждо божество. Само в редки случаи като Швейцария нацията може да защитава своите граници в продължение на векове, и то само като отхвърля всяка мисъл за завоюване на други територии в името на отбраната и международния неутралитет.[16]

Белегът за това преобразяване на държавата е когато държавата настоява за налагане на наказания според измислените “нужди на обществото,” което в крайна сметка означава нуждите на държавните служители. Когато държавата събира глоби, предназначени за използване от държавата, а не за компенсация на жертвите, когато налага затвор, плащан от данъците на спазващите закона граждани, а след това настоява всеки осъден престъпник да “плати дълга си към обществото,” тогава имаме месианска държава. Бог определя, че жертвата е Неговият представител в делата за престъпления, а не държавата, освен ако жертвата е правно неспособна да се защитава, в който случай държавата действува като довереник на жертвата. Само ако държавата е жертвата, тя може законно да изисква реституция. Когато държавата представя себе си за универсалната жертва на всички престъпления, на която се дължи всеобща реституция и от престъпници, и от данъкоплатци, тогава тя е заявила своята божественост.

Ползата от алтернативните санкции

Предложеното икономическо решение на дилемата на lex talionis предлага поне три много реални ползи. Първата полза е юридическа: жертвата има право да определи правилното наказание. Това наказание е ограничено до максималното наказание, определено от библейския закон, око за око. Така съдиите защитават библейския принцип за правата на жертвата. Ако жертвата вярва, че деянието на престъпника е било злонамерено и ако тя иска да нанесе същата повреда на престъпника, от която тя самата е пострадала, това е позволено от закона.

Обаче, за да предприеме този отмъстителен подход, тя задължително губи всички икономически предимства, които би получила от едно реституционно плащане от престъпника. Жертвата може да изрази своето законно желание за отмъщение – желанието да доведе престъпника до същото физическо положение, в което е и тя – но това желание си има цена. Жертвата не става по-добре финансово от страданието на врага си. Всъщност, тя би могла да бъде и малко по-зле: тя, като член на икономическата общност, губи своята част от изгубената бъдеща производителност на другия, ако приемем, че той не може да преодолее последствията от загубата на око или крайник. Отмъщението в юридическата система на Библията си има своята цена. Това неизбежно намалява количеството на физическите възмездия, изисквани от жертвите, защото библейското гражданско правораздаване признава юридическата валидност на един основен икономически закон: “колкото по-висока е цената на коя да е икономическа стока, толкова по-малко е търсенето.”

Втората полза от това тълкуване на lex talionis е също юридическа: престъпникът, който би загубил око или зъб, има право да направи насрещно предложение. Той има правото да бъде наказан до границата на писания закон, но той може също да предложи по-леко наказание – по-леко за него, но може би по-полезно за жертвата. Той може законно да предложи пари или услуги в замяна на запазване на тялото му неосакатено. Тази система го поставя в положение да може да плати, за да запази своите крайници. Той поставя цена за своето тяло.

Тази цена оскъпява желанието на жертвата да следва своята емоция, която, ако нямаше престъпление, би била наречена завист: желанието да събориш другия, независимо от преките ползи за завистника.[17] Но тъй като има престъпление, в този случай завистта е законна. Трябва да се разбере, че за жертвата на престъплението е законна цел да си отмъсти на осъдения престъпник. Бог в крайна сметка си отмъщава на Сатана и неговите последователи, които са съгрешили срещу Него; Той ги събаря от тяхното положение на власт и влияние. Този процес на събаряне на Сатана започна при служението на Исус, събитие, което беше изявено чрез силата на Неговите ученици. “И седемдесетте се върнаха с радост, и казваха, господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас. А Той им рече: Видях Сатана паднал от небето като светкавица. Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии, и над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди” (Лука 10:17-19). Жертвите на насилствени престъпления са в същото положение както Бога: невинните хора заслужават да бъдат възмездени. Но благодатта все още царува в историята, така че престъпникът има право да направи насрещно предложение към своята жертва, точно както грешникът може да направи насрещно предложение към Бога.[18]

Третата полза от това тълкуване е обществена: почтеността на правната система е защитена пред очите на целия народ. Членовете на обществото като цяло не могат да се оплачат, че съдиите са пристрастни. Съдиите не “гледат на лице.” Ако богатият изгуби пари, докато жертвата изгуби използване на част от тялото си, този резултат е бил решение на жертвата, не на съдиите. Това, което в самата си същност е било частен спор, жертва срещу престъпник, а не конфликт между класите, е било решено от спорещите. Жертвата е направила своя избор. Така външните нямат законно морално възражение срещу съдебната система. Това предотвратява разпространяването на идеологията на класовата борба сред голяма част от населението. Това е много важна характеристика на съдебната система в една епоха на класова борба, тоест епоха на реторика на съревноваващи се елити в името на различни класи.

Застраховка за престъпници?

Не трябва ли да се отказва на жертвата възможността да определя формата на възмездие? Чрез установяване на съдебна система, в която богатият престъпник може да предложи да “се откупи,” не се ли изкривява правосъдието?[19] Нещо по-лошо, какво става, ако неговата богата застрахователна компания може да предложи да го откупи?

Ако престъпниците могат да избягнат вероятността за физическо насилие чрез парична реституция, те биха могли да започнат да купуват застрахователни полици, които да им позволят да избягнат икономическото наказание за нанасяне на физическо насилие. Това може да се счита за подпомагане на престъпното поведение. Никой няма да застрахова окото на друг човек със своето собствено око, но обществото вече е установило застраховки за парични искове. Следователно, позволявайки икономическа реституция за насилствени престъпления, престъпното поведение би станало по-евтино за престъпниците.

Един отговор на това възражение е, че е малко вероятно застрахователните компании да застраховат човек от искове на жертви, ако човекът е чест насилник. Рискът от сключване на такива договори е твърде голям. Частните застрахователни договори са предназначени да бъдат продавани на много хора, и за да бъдат премиите достатъчно конкурентни като цена, продавачите изключват хората, за които се знае, че са високо рискови. Ниско рисковите купувачи не искат да плащат за високо рискови купувачи. Нещо повече, застрахователните полици често конкретизират, че покритието е за граждански щети, а не за престъпни деяния. Това е вярно за повечето полици за автомобилно застраховане. Полиците конкретизират точно това, което се покрива – популярният принцип на застрахователното дело, че “големият шрифт дава, а малкият отнема.”

Полиците, конкретно предназначени за застраховане на престъпници, биха били крайно невъзможни. Насилниците рядко мислят за бъдещето. Те не работят добре с другите. Те са по същността си антиобществени хора. Една система на престъпност, субсидирана от застрахователните компании, не би издържала дълго без държавна финансова помощ.

Аукцион за човешка плът

Позволявайки заместването на действителното физическо осакатяване с икономическо плащане, съдиите безспорно дават възможност за провеждане на аукцион за човешка плът. Ако осъденият престъпник има право да плати на жертвата, за да избегне физическо осакатяване, той участвува в наддаване. Такова неявно наддаване може да изглежда чудовищно, но чудовищно е и изваждането на окото на невинен човек. Чудовищно е и всяко престъпно поведение. Нарушаващите завета хора не искат да мислят за престъпното поведение по този начин, но това е, което Библията учи. Грехът е зло, а не икономическата реституция.

Започваме нашия икономически анализ на този процес на наддаване с разглеждане на жертвата. Нека приемем, че е загубил окото си. Той казва на съдиите, че иска да види окото на другия извадено, точно както е неговото. Не предлага на престъпника избор между осакатяване и реституция. Тъй като жертвата не предлага първоначално алтернативна санкция, тогава престъпникът има право да направи единствено насрещно предложение, ако иска. Да приемем, че той прави своето насрещно предложение: 100 унции злато вместо загуба на окото.[20] Може да е изкусен занаятчия, който се нуждае от двете си очи. Може да се страхува от осакатяване. Каквато и да е причината, той плаща висока цена за окото си. Предлага 100 унции злато, за да го запази.

Когато жертвата получи предложение от престъпника, тя може да размисли относно желанието си да види престъпника осакатен. Може би не е подозирала, че ще може да получи толкова много пари от престъпника. Може съпругата на жертвата да разбира смисъла на това да вземе парите. Може да реши, че предпочита 100 унции злато вместо радостта, която би получил да види (с оставащото си око) съборен своя враг. В края на краищата, да видиш своя враг да се разделя със 100 унции злато е също като да го видиш съборен, а това носи и други ползи, като всички удоволствия или сигурност, които 100 унции злато могат да купят. Така че той приема насрещното предложение. Престъпникът запазва окото си.

В този случай престъпникът наддава с по-големите пари. Жертвата цени златото повече, отколкото цени окото на престъпника. Престъпникът влага повече стойност в окото си, отколкото в златото. Всеки получава това, което предпочита. Престъпникът е откупил правото да определя какво става с неговото собствено тяло. Той е откупил правото да избегне осакатяването.

Да видим другия възможен избор на жертвата. Тя все още е възмутена от това, което я е сполетяло. Тя иска престъпникът да преживее същото физическо осакатяване. Не желае да приеме финансовото насрещно предложение. Сега, от икономическа гледна точка, престъпникът току-що е сложил 100 унции злато в ръката на жертвата. Той е готов да плати. Жертвата не е впечатлена, или не е достатъчно впечатлена. Тя образно хвърля обратно 100-те унции злато към престъпника. “Дръж си мръсните пари, касапино! Наслаждавай се на парите си с единственото си око.” Сега жертвата отхвърля паричното предложение на престъпника. Тя отказва 100-те унции злато, които е можела да получи. Тя влага по-висока стойност в своето законно право да извади окото на другия, отколкото в 100 унции злато. Така че жертвата получава това, което цени най-много, радостта да види другия без око. Но за това си удоволствие плаща 100 унции злато. Удоволствието е библейски законно, но е скъпоструващо.

100-те унции злато на престъпника не са представлявали достатъчно висока оферта. Жертвата е можела да се съгласи на на повече от 100 унции, но престъпникът не е бил съгласен да плати толкова много. Престъпникът запазва това, което иска: над 100 унции злато, които жертвата може би ще приеме като плащане, но престъпникът е отказал да предложи. Престъпникът по-скоро би запазил по-голямото количество пари, отколкото окото си. Съществува нещо, което икономистите наричат “скрито търсене” на тези пари; престъпникът плаща с окото си, за да продължи да притежава парите.

Нищо дотук не предполага, че престъпникът може да си купи правосъдие. Правосъдието е това, което съдът дава, когато разследва случая и налага предпочитаните от жертвата санкции, до границата на закона. Престъпникът купува конкретна санкция, която той предпочита, като предлага на жертвата алтернатива, за която той се надява, че ще бъде предпочетена от жертвата. Това е аукцион за плът, а не аукцион за справедливост.

Частният пазар за роби

За да даде на престъпника достъп до достатъчно капитал за да отправи предложението, държавата трябва да позволи друг аукцион за плът: пазар за роби. Отречете това, и престъпникът е възпрепятствуван да спечели това, което иска, а също и неговата жертва. Най-ценният актив, който един престъпник може да притежава, е неговата собствена способност да работи. Ако му е отказано законовото право да капитализира този актив, той може да не е способен да предложи достатъчно висока цена на жертвата, за да избегне осакатяването. Съвременният теоретик на демокрацията се ужасява при такава мисъл. Защо? Защото последователите на съвременната държава искат държавата да има монопол на пазара за роби. Държавата налага затвора като алтернатива и на реституцията, и на робството – алтернатива, която не ползва нито жертвата, нито потенциално производителния престъпник.

В този момент отново се връщаме към основната тема на книгата Изход: изборът между робството към човека и служението към Бога. Следователно, въпросът е за представителството: Кого представлява държавата, Бога или автономния човек? Когато държавата представлява автономния човек, тогава резултатът е тирания или безпомощност. Автономният човек се стреми да зароби другите, защото се стреми да подражава на Бога, точно както Сатана подражава на Бога. Държавата става първостепенната агенция на този процес на заробване. Не трябва да е изненада да научим, че призивът за премахване на крепостното робство в Съединените Щати започва през 20-години на 19-ти век в Североизтока, където също са били въведени новите системи на щатските затвори.[21]

Робството може да изглежда брутално. Lex talionis също може да изглежда брутален. Юридически нерегулираното насилие е по-брутално. Несправедливостта при престъпление е още по-брутална. Тежкото наказание, налагано на осъдения престъпник, е предназначено да впечатли престъпника, потенциалните престъпници и всички етични бунтовници с величието на Божия закон и високата цена, която Бог ще наложи във вечността върху онези, които го нарушават. Това несъмнено смущава чувството за справедливост на нарушаващите завета, но Бог не се интересува от етичните чувства на нарушаващите завета. Той се интересува предимно от Своето величие, което е отразено в Неговия закон, включително и наказанията, налагани върху онези, които престъпват неговите повеления.

Технологичният прогрес и реституцията

С идването на съвременната технология би било възможно за жертвата да си осигури ново око. Тя може да поиска операция, в която окото на престъпника да бъде трансплантирано на мястото на старото око. Или може да се уреди замяна: окото на престъпника отива в банка за очи в замяна на око, което може да е по-съвместимо биологично с тялото на жертвата. От друга страна, съдиите могат да позволят на престъпника да плати за операция на жертвата и да плати на жертвата допълнителна сума, равна на стойността на операцията. Престъпникът губи парите, но жертвата отново вижда.

Това икономическо решение на проблема със стандарта “око за око” е идеално: жертвата печели това, което е изгубила, а престъпникът плаща за него, плюс реституция за болката, страха и притеснението на жертвата. Технологичните постижения, въведени от Западната – и първоначално християнска[22] – цивилизация, правят възможно най-доброто решение за двете страни, а именно, възстановяване на зрението на наранения, но за сметка на престъпника. Технологичният прогрес, който би бил въведен от една още по-дълбоко християнска цивилизация, би дал възможност за още по-добра съвкупност от възможности и за жертвата, и за престъпника. Колкото по-предано е посвещението на обществото да налага Божия закон, толкова по-ускорен ще бъде технологичният прогрес.

Ограничаване на първоначалните искания

Заплахата от действително физическо осакатяване на осъдения насилник винаги ще съществува в библейския правен ред. Жертвата е изгубила своето око или зъб; престъпникът заслужава същото. Но малко престъпници биха жертвували око, ако могат да извършат реституция по някакъв друг начин. Те могат да жертвуват зъб, но не и око. Жертвата може законно да изисква изваждането на окото на другия, но без съмнение тя би предпочела голямо парично плащане, което да й помогне да възстанови изгубената си производителност и изгубените икономически възможности. Би могла дори да получи ново око чрез операция. Богатият има право да “се откупи,” но само по желание (и в пряка икономическа полза) на жертвата. От друга страна, жертвата може да изисква своето “парче месо,” но само ако изгуби парите, които е можела да получи.

А ако жертвата е наистина отмъстителна? Ако изисква 1000 унции злато за зъба на другия? Най-вероятно престъпникът би предпочел да изгуби зъба си. При тази юридическа система жертвата трябва внимателно да изчисли предварително точно колко осъденият би бил готов и способен да плати. Не трябва да има “сваляне на цената” след като жертвата представи своите условия пред съдиите: физическо осакатяване или конкретно финансово реституционно плащане.

При библейската система на икономическо заместване съдът ще изиска от жертвата да определи минималната сума пари, която тя би била готова да приеме в замяна на неизпълняване на осакатяването, наложено като присъда на престъпника. Жертвата няма да има право да представи лъжлива оценка за това каква реституция би била готова да приеме. Това би било лъжесвидетелство, или нарушаване на клетвата. Тя не трябва да може да се върне за втори път, след като престъпникът е отказал да плати 1000 унции злато, и да каже, “Добре, ще приема 500 унции злато вместо зъба ти.” Като намалява своите изисквания, тя признава, че първоначалното предложение е било по-високо от минималното изискване. Накратко, наранената жертва трябва да знае предварително, че като прави прекалено голямо първоначално финансово искане, тя може да “се изолира ценово от пазара”; следователно трябва да бъде разумна, ако наистина иска пари. Може да не получи нищо, освен болката и осакатяването на престъпника като възмездие. Трябва да иска по-малко пари, за да увеличи вероятността да получи нещо.

Съдиите представят определените от жертвата възможности на престъпника, а престъпникът има възможността да откаже да плати 1000 унции. Тогава съдиите налагат физическото наказание.

Човекът, осъден от жертвата на безвъзвратно физическо осакатяване, има възможността да направи насрещно предложение, ако жертвата не е предложила алтернатива на осакатяването. Тогава жертвата би го обмислила. По същия начин, на престъпника се позволява само едно предложение; ако жертвата пак откаже и тогава престъпникът предложи по-висока цена, се предполага, че престъпникът е лъжесвидетелствувал, когато е направил първото предложение. Като ограничават жертвата да представи на престъпника само една съвкупност от алтернативи и като дават на престъпника възможността да направи само едно единствено насрещно предложение само когато никаква алтернатива не е била дадена от жертвата, съдиите могат да получат честни предложения още в самото начало.

Съдът може да позволи само една форма на второ наддаване. Ако престъпникът не желае да плати на жертвата исканото парично плащане, но е готов да плати по друг начин освен с пари, той трябва да има възможността да представи алтернативата или групата от алтернативи, от които жертвата да избира. Но ако жертвата отхвърли това насрещно предложение, престъпникът ще трябва да мине през осакатяване. Той е под същото правило, под което е и жертвата: честното наддаване. Той предлага своята най-висока цена или най-доброто наддаване. Ако то се отхвърли, той трябва да понесе физическите последствия.

Властта на съдиите

Почтеността на заветните граждански съдии в обществото е съществена за запазването на обществения ред. Библията предупреждава управителите и съдиите да раздават честно отсъждане. Забранено им е да вземат подкупи (макар че не е забранено на праведните хора да подкупват корумпирани съдии).[23] Съдиите трябва да налагат честни присъди, защото Библията го изисква и защото Бог го изисква, не защото това за тях лично е рентабилно. Когато гражданите изгубят доверие в съдебната система, в обществото се появява основна слабост. Подкупите са знак за такава слабост и недоверие.

Съдиите определят началното наказателно плащане в случая с известния вол, който е убил човек (Изх. 21:30). А в случая с престъпление на осакатяване? Не трябва ли съдиите да определят наказанието? В случая с преждевременно раждане при произшествие без нараняване, причинено от насилственото поведение на друг човек, съпругът определя наказанието, а съдиите след това го налагат. “Ако се бият някои и ударят трядна жена, така че да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите” (Изх. 21:22). Това предполага, че съдиите могат да отменят решението на съпруга, ако смятат наказанието за прекомерно. Властта на съдиите е върховна в този случай.

Ако е вярно, че Библията изисква в случай на телесно осакатяване съдиите да определят наказанието, както в случая на непрестъпно убийство (собственикът на известния вол), тогава те трябва да вземат решение: икономическа реституция или физическа реституция. Двете са законни форми на възмездие; двете са истински форми на реституция. Ако съдиите са единствено отговорни за вземането на това решение, тогава върховенството се дава на тях и се отнема от жертвата и престъпника, които може би биха предпочели да сключат друга, взаимно по-изгодна сделка. Това повдига въпроса за праведното отсъждане. Защо жертвата и престъпникът да бъдат изключени от процеса на определяне на наказанието? В края на краищата, в случая на преждевременно раждане без повреда, съпругът има възможността да определи първоначално наказанието. Защо не и в случай на осакатяване?

Едно решение на тази дилема би било да се позволи на съдиите да оценят първоначално наказанието, изчислявайки какво струва защитата на едно око на отворения пазар, и тогава да направят предварително заявление за размера на плащането. Тогава едната от двете спорещи страни може да направи насрещно предложение, което съдиите биха приели, ако и двете страни са съгласни. По този начин властт на закона би имала видимо изражение – властта на съдиите – но видът реституция може да се уточни според желанието на засегнатите страни. Това е подобно на родители, които определят уговорен брак: всяко от двете деца може законно да протестира и да откаже да се ожени за другото, но инициативата за брака би била право на родителите.

Важно е да се предотврати тайна уговорка между съдиите и жертвата или осъдения престъпник. За да се предотврати такава тайна уговорка, се установяват двойни права: правото на жертвата да иска реституция, различна от определената от съдиите, и правото на престъпника да направи насрещно предложение към жертвата, когато получи съобщението за първоначалното предложение на съдиите.

Няма друг фактор, който да се разглежда. Икономическата стойност е и обективна, и субективна.[24] Бог изисква от съдиите да се опитат да оценят разходите за жертвата, както и разходите за престъпника, но те могат да допуснат грешка. Няма научно или теоретично валиден начин съдиите да оценят сравнителните разходи на нараняванията, тъй като тези разходи са основани на субективните полезности за други хора. Например, ако или жертвата, или престъпникът е деснорък изкусен занаятчия, чиято ръка е негово призвание, а той е изгубил (или застрашен от изгубване на) своята дясна ръка, наказанието не може лесно да се направи да съответствува на престъплението. Да кажем, че жертвата е изгубила дясната си ръка, а е занаятчия. Престъпникът е адвокат левак, чиято дясна ръка е видимо по-маловажна за него от дясната ръка на жертвата. Дали загубата на дясната ръка на престъпника наистина е случай на “ръка за ръка”? Как съдиите да определят какво е наистина справедливото наказание? Не е ли жертвата понесла далеч по-голяма загуба? Разбира, бихме могли да имаме и обратния случай: адвокат левак губи дясната си ръка, а престъпникът е деснорък занаятчия. Дали физически еднаквото наказание е наистина справедливо от гледна точка на разходите за всеки човек?

Системата в действие

Да разгледаме един хипотетичен случай. Престъпник е осъден за отрязване на ръката на друг човек. Нека разгледаме три възможни резултата. Първо, съдиите определят, че престъпникът трябва да загуби ръката си. Защо искат да наложат това наказание? Може престъпникът да е известен побойник. Използвал е оръжие, за да строши ръката на жертвата, правейки я безполезна завинаги. Съдиите решават, че най-доброто за обществото би било ръката на престъпника да бъде строшена, за да не може да се използва или да бъде ампутирана, така да не може лесно да повтори същото престъпление.

В този момент жертвата може да предпочита икономическа реституция. Побойникът също може да е готов да плати за ръката си. В такъв случай съдиите биха поставили своето разбиране за нуждите на обществото над икономическите нужди на жертвата.

Жертвата има право да изисква друг вид наказание. Тя може да иска пари, така че обжалва решението и изисква парична компенсация. Тогава съдиите отиват при престъпника. Готов ли е да плати на жертвата предложената парична реституция? Престъпникът има три възможности: да плати парите, да приеме първоначалното наказание на съдиите или да предложи трета възможност на жертвата. Ако престъпникът отхвърли искането на жертвата за плащане и ако жертвата отхвърли насрещното предложение на престъпника, тогава се изпълнява първоначалната присъда на съдиите. Престъпникът губи ръката си.

Второ, съдиите налагат парично наказание, което според жертвата е твърде ниско. Тя иска повече пари. Престъпникът има нова група от възможности: да плати по-високото наказание, да направи насрещно предложение с нещо друго освен пари или да изгуби ръката си. Той вече няма възможност да плати първоначалното наказание, установено от съдиите. Жертвата е отменила решението на съдиите относно въпроса за подходящото парично наказание.

Трето, съдиите налагат парично наказание. Жертвата е възмутена. Тя вярва, че престъпникът трябва да изгуби ръката си, както тя е изгубила своята. Тогава съдиите отиват при престъпника. Жертвата казва, че трябва да изгубиш ръката си. Желаеш ли да предложиш на жертвата повече пари, отколкото ние определихме отначало, или да предложиш нещо друго освен пари? Престъпникът взема своето решение. Ако реши да предложи повече пари или друга непарична възможност, той има само една възможност да убеди жертвата. Ако жертвата откаже да приеме насрещното предложение, престъпникът губи ръката си.

Като позволява на жертвата да изисква различна компенсация – пари или услуги, а не физическо осакатяване, или повече пари от наложените от съдиите, или физическо осакатяване, а не пари – предложеният процес на реституция позволява утвърждаването на субективната стойност. Жертвата определя дали съдиите наистина са предложили това, което неговата загуба й е струвала лично. Ако тя смята, че я лъжат, тя може да изисква врагът й да плати повече или да пострада от същата физическа загуба. Престъпникът също има правото да поиска загубата на крайник, ако съдиите определят, че той трябва да загуби крайник, вместо да плати това, което според него е прекомерно икономическо искане от страна на жертвата, ако искането е по-високо от първоначално установеното от съдиите.

Библията никъде не показва, че престъпникът има каква да е правна, формална възможност да обжалва крайното решение на най-висшия граждански апелативен съд. Ако съдиите наложат определено наказание – например осакатяване – и жертвата е задоволена, тогава престъпникът няма формалното право да обжалва. Той не може да отмени решението на съдиите. Но всъщност той има непряката възможност да обжалва – да обжалва чрез жертвата. Той или неговите представители могат да се обърнат към жертвата с насрещно предложение. “Виж какво, готов съм да ти платя 100 унции злато, ако отмениш решението на съдиите да ме осакатят.” Ако това е задоволително за жертвата, тя обжалва решението, и престъпникът се съгласява на новите условия на реституция. Съдиите нямат право да отменят тази взаимно приета форма на реституция.

Ако съдът постанови икономическо наказание и жертвата е съгласна, престъпникът все още има правната, формална възможност да замени икономическата реституция със собственото си осакатяване. Той може да поиска явната физическа санкция на закона: lex talionis. Това означава, че законът защитава правото му да изисква наказанието, определено от Бога. Спазаряването е законно, но и жертвата, и престъпникът могат да настояват на конкретното наказание. Ако жертвата настоява за физическо осакатяване, престъпникът няма избор. Ако престъпникът настоява за физическо осакатяване, жертвата няма избор. Спазаряването, обаче, е възможно.

Като установява тройна система за определяне на наказанията – съдиите, жертвата и осъдения престъпник – съдебната система получава възможност да извършва обективни приближения на неизбежно субективния стандарт “око за око” – субективен и за жертвата, и за престъпника. Като позволява субективни оценки на загубите и на жертвата, и на престъпника, съдиите намират начин да предложат компенсация, за която жертвата вярва, че съответствува на престъплението. Престъпникът, обаче, има право да предложи насреща друга, икономическа форма на реституционно наказание, ако вярва, че цената на физическото наказание е твърде висока.

Заключение

Моето разглеждане на различните приложения на текста “око за око” не трябва да бъдат смятани за последна дума по този предмет. Обратното, те са “първата дума.” Аз искам читателите да разберат, че библейската правосъдна система е справедлива, приложима и ефективна. Lex talionis не трябва да се отхвърля като някаква особена юридическа отживялост на отдавна изчезнало първобитно земеделско общество. Това, което Библията изговаря като юридически задължително, превъзхожда несравнимо всичко, предложено от съвременния хуманизъм в името на гражданската справедливост.

Проблемите при действителното налагане на принципа lex talionis са големи. Историята на Божия народ свидетелствува за тези трудности. Почти няма примери християнските общества да са се опитвали да наложат буквално принципа “око за око.” Основният принцип е ясен: наказанието трябва да съответствува на престъплението. Като се позволява на жертвата да изисква реституция във форма изгодна за нея и като се позволява на престъпника да предложи насреща нещо по-изгодно за него, наказанието се приближава до тежест, съответствуваща на престъплението, както то е оценено от жертвата.

Всяка страна може да направи едно предложение. Ако жертвата предложи избор между наказания, престъпникът избира това, което предпочита, или може да предложи нещо напълно различно. Ако жертвата определи едно и само едно наказание, осакатяване, престъпникът има право на насрещно предложение. Ако жертвата определи само парично плащане, но престъпникът предпочита осакатяване на основата на “око за око,” тогава той има правото да избере осакатяването.

Съдиите могат да определят първоначалното реституционно плащане, физическо или икономическо, но двете заинтересовани страни трябва да имат последната дума. Това поставя ограничения върху държавата. Икономическите активи, свързани с този процес на наддаване се прехвърлят (или задържат) от човека, който се интересува повече от икономически капитал, отколкото от физическо осакатяване. По този начин се насърчава библейската справедливост.

Съвременният Западен свят не е налагал съзнателно безвъзвратно физическо осакатяване на насилниците. Тези престъпници, когато биват осъдени, са затваряни в затвори. Принуждавани са да плащат глоби на държавата. В много малко случаи са принуждавани да извършват икономическа реституция към жертвите. Резултатът е нарастващо насилие срещу частните граждани, както и нарастваща власт на държавата.

Библейският закон налага на насилниците наказания, които намаляват количеството на насилствените престъпления. Библейските наказания принуждават престъпниците предварително да изчисляват разходите. В случаите на “престъпления от гняв” на осъдените гневливи престъпници ще им бъде припомнено за ползата от самоконтрола. Остатъка от ампутираната ръка е по-добро напомняне от конец около пръста. Както и загубата на няколкогодишни спестявания или няколко години като договорен слуга. Каквото хората сеят, това ще пожънат (Гал. 6:7-8). Системата за криминално правосъдие на едно благочестиво общество, организирана около принципа lex talionis, дава на престъпниците първоначално впечатление (или предплащане) за този космически принцип на справедливост.



[1] Отново, това може да е резултат или от историческо затъмнение от страна на професионалните историци, или от невежеството на историците относно библейския закон. Имаме нужда от поколения обучени историци, които да разровят аналите на Западната правна история и да изследват документите от гледна точка на библейския закон.

[2] До 1680 пуританските пастори в Нова Англия престават да говорят проповеди за нуждата от конкретни примери на гражданско законодателство в името на Библията. Gary North, Puritan Economic Experiments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 35-39, 57-59.

[3] Dallas Times Herald (Nov. 17, 1988).

[4] James Dobson, “Dialogue on Abortion,” in Dobson and Gary Bergel, The Decision of Life (Arcadia, California: Focus on the Family, 1986), p. 14.

[5] Кодексът на Хамураби определя осакатявания на основата “око за око”, параграфи 196-201. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton University Press, 1969), p. 175.

[6] Без палец на ръката човек не може да хване инструмент или оръжие. Без големия пръст на крака не може лесно да пази равновесие. Виж James Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1985), pp. 4-5.

[7] Karl Loewith, Meaning in History (University of Chicago Press, 1949), ch. 11: “The Biblical View of History.”

[8] Stanley Jaki, The Road to Science and the Ways to God (University of Chicago Press, 1978), chaps. 1, 2; Science and Creation: From eternal cycles to an oscillating universe (Edinburgh and London: Scottish Academic Press, [1974] 1980); “The History of Science and the Idea of an Oscillating Universe,” in Wolfgang Yourgrau and Allen D. Beck (eds.), Cosmology, History, and Theology (New York: Plenum Press, 1977).

[9] Gary North, “Medieval Economics in Puritan New England, 1630-1660,” Journal of Christian Reconstruction, V (Winter 1978-79), pp. 157-60.

[10] Max Weber, The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism (New York: Scribner’s, [1904-5] 1958). Виж също Gary North, “The ‘Protestant Ethic’ Hypothesis,” Journal of Christian Reconstruction, III (Summer 1976); Daniel T. Rodgers, The Work Ethic in Industrial America, 1850-1920 (University of Chicago Press, 1978).

[11] Rabbi Moses ben Nachman [Ramban], Commentary on the Torah: Exodus (New York: Shiloh, [1267?] 1973), p. 368.

[12] Samson Raphael Hirsch, The Pentateuch Translated and Explained, translated by Isaac Levy, 5 vols., Exodus (3rd ed.; London: Honig & Sons, 1967), p. 315.

[13] Аз твърдя, че трите принципа на справедливостта ни водят до следния възглед за lex talionis: правата на жертвата, правото на престъпника да търси милост чрез извършване на реституционно плащане и ограничаването на властта на съдиите.

[14] C. S. Lewis, “The Humanitarian Theory of Punishment,“ in Lewis, God in the Dock: Essays on Theology and Ethics, edited by Walter Hooper (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1972), pp. 290-91.

[15] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 4.

[16] Добре би било да има високи планини, гражданска защита, въоръжено население и географски особености, позволяващи частни резиденции за свалени владетели. Виж John McPhee, La Place de la Concorde Suisse (New York: Farrar, Strauss, Giroux, 1984).

[17] Разбира се, желанието да получиш компенсация би било счетено за алчност, ако няма престъпление: желанието да спечелиш за сметка на другия. При наличие на престъпление, разбира се, нещата са съвсем други: правото на държавата да възмезди жертвата е съществено важно; псевдозавистта и псевдоалчността са точно това: псевдо. Това за законни емоции, когато е извършено престъпление, което е струвало на жертвата използването на част от нейното тяло.

[18] Когато болни или ранени хора научат, че скоро ще умрат, една често срещана реакция е да направят сделка с Бога: конкретна услуга за увеличаване на дара на живота. Обратно на светските хуманисти и теологичните либерали, в това има смисъл. Умиращият признава по този начин, че Бог управлява живота и смъртта. Това е друга причина на умиращите да се казва, че умират.

[19] Ако престъпникът може да “се откупи” като подкупи съдиите, тогава правосъдието би било изкривено. Но съдиите в една библейска система представляват жертвите, не държавата. Ако те представляват жертва, която иска да бъде “подкупена”, къде е несправедливостта?

[20] Както ще видим, това насрещно предложение е позволено, защото жертвата не е предложила на престъпника избор между осакатяване и икономическа реституция. Ако жертвата определи избор между осакатяване и парично плащане, тя няма право да приеме по-малко пари, тъй като това би показало, че тя не е била искрена, когато е определила първоначалните условия. От друга страна, ако престъпникът предложи непарично плащане, жертвата има право да го обмисли, тъй като това представлява различен вид предложение от определеното от жертвата. Виж по-долу подпараграфа, “Ограничаване на първоначалните искания.”

[21] David J. Rothman, The Discovery of the Asylum: Social Order and Disorder in the New Republic (Boston: Little, Brown, 1971). Същата тази епоха вижда Хорейс Ман да призовава за установяване на “теологично неутрално”, финансирано от данъци движение за редовни училища, тоест, призив за обществен морал без християнската вяра в свръхестественото. Когато американското общество започва да изоставя Бога на Библията, то също започва да изоставя и институционалните основи на свободата.

[22] Виж бележка под линия 8, по-горе.

[23] Виж Глава 26, параграф “Праведният подкуп.” Сравни Gary North, “In Defense of Biblical Bribery,” in Rushdoony, Institutes of Biblical Law, Appendix 5.

[24] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 4.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов