Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

13

СВОБОДА ЗА ОКО

Ако някой удари роба си или робинята си в окото, и то се развали, поради окото му ще го освободи. И ако избие някой зъб на роба си, или някой зъб на робинята си, ще го освободи поради зъба му (Изх. 21:26-27).

Законът за удрянето на слуга[1] изглежда че е в конфликт с предходните стихове. Принципът “око за око” не изглежда да е подкрепян в този текст. Господарят, който е ослепил слугата си, не трябва да бъде ослепяван от съдиите. Това от своя страна изглежда като нарушение на принципа на равенство пред закона: “Един закон ще има и за местния, и за чужденеца, който е пришълец между вас” (Изх. 12:49). Ако господарят удари така слуга евреин, че да извади окото му, защо да не пострада от същите физически последствия? Защо му е позволено да запази зрението си? Законът не е ли несправедлив?

Винаги когато намерим отклонение от прилагането на някакъв общ библейски закон, трябва да изследваме контекста, за да открием кои специални обстоятелства на случая са направили отклонението задължително. Трябва да имаме предвид, че по принцип общият закон е още в сила. Бог не променя намерението Си относно етиката. Етичните условия на Неговия завет не се променят. Въпреки това, за да може законът да се прилага справедливо за хората, които са под условията на завета, трябва да се зачитат разликите в обстоятелствата. Някои хора заслужават повече закрила от други поради мястото си в обществото. Малките деца са такъв пример. Вдовиците и сирачетата са друг. Така е и със слугата.

Особеното положение на слугата

Библията признава законността на институцията на договорното слугуване. Тя поставя тази институция под конкретни закони и законът за нараняването на слуга е един такъв закон. От една страна, както ще видим, господарят се нуждае от специална правна закрила срещу лъжливи обвинения от слугата. От друга страна, зависимият слуга се нуждае от специална правна закрила срещу прекомерни наказания от господаря. Този закон, управляващ процеса на физически наказания, закриля и господаря, и слугата.

Трябва да изследваме библейските принципи, които са в основата на този закон. Първо, трябва да се разбере, че господарят има законна власт над слугата. Слугата е форма на собственост. Господарят има право да възлага задачи на слугата, които произвеждат печалба за господаря. В този смисъл слугата е негова собственост, защото плодовете от производителността на слугата принадлежат на господаря, както ако е животно или инструмент. Господарят, обаче, не може да злоупотребява със слугата, както показва този закон. Слугата не е без правна закрила, но той не е свободен човек. Принципът “око за око” се прилага различно в случая със слуга, защото правните отношения са различни от тези при свободните хора.

Второ, собствеността е неизбежно обществена функция. Казваме, че собствеността задължително включва настойничество. Притежаването на даден актив налага някакви неизбежни разходи на собственика. Той трябва да взема решения как да използва актива или дали да запази или не притежанието си над него. Ако използва актива по един начин, не може да го използва по друг. Като печели приход (или се опитва да печели), като използва актива в един производствен процес, той задължително губи всеки приход, който иначе би могъл да произведе с актива.[2] Той трябва да избира какво да прави с всички активи, които законно контролира. Това се нарича разпределение.

Пазарно ценообразуване

Собственикът на слугата има капиталов актив на свое разположение. Слугата може да произведе приход за него. Един икономически рационален купувач на слуга търси очаквания бъдещ поток от приходи – чисти приходи, след като се погрижи за физическите нужди на слугата – и след това изважда от това преобладаващия лихвен процент. Той не би платил повече за един слуга, отколкото би платил за всеки друг капиталов актив, от който се очаква да произведе същия чист приход, нито пък продавачът би продал слугата за по-малко.[3] Ако плати повече, ще изгуби пари в инвестицията. От друга страна, той не може да купи слугата за по-малко, защото конкурентните предложения на другите потенциални купувачи държат цената на слугата висока. Пазарната цена на слугата ще бъде същата, както пазарната цена на парче земя, наето за същия период, или облигация, ипотека, или какъв да е друг актив който произвежда същата чиста икономическа възвръщаемост за същия период от време.

За някои хора може да е неприятно да научат, че пазарната цена на човешки слуга е подчинена на същите икономически сили, които управляват всички други икономически активи, от които се очаква да произведат същия темп на възръщаемост. Това като че ли изравнява хората с предметите. Но ние също знаем, че купувачите и продавачите вземат своите икономически решения на основата на икономическите разходи и ползи. Освен ако купувачите са садисти, които обичат да злоупотребяват с хората (и които следователно са готови да платят повече от пазарната цена на наета земя или облигация, за да си осигурят собственост над слуга),[4] пазарната цена на слугата би била равна на пазарната цена на всеки икономически актив, от който се очаква да произведе същата степен на възвръщаемост. Както ще видим, това изравняване на пазарните цени на всички еднакво производителни активи е една от характеристиките на пазарната икономика, които закрилят слугата от злоупотреба с неговото положение.

И така, от гледна точка на икономическата възвръщаемост върху инвестицията, слугата не е в специално положение. Но Библията учи, че той е човешко същество, не товарно животно или машина. Следователно, той има специална закрила от гражданското право.

Интерес и самоконтрол

Стремежът на собственика на слугата към печалба поставя граници в неговото отношение към слугата. От слугата се очаква да бъде производител на чист приход. Собственикът рискува да изгуби този приход, или част от прихода, ако безвъзвратно осакати слугата. Първо, ще има загуба в производителността, свързана пряко с физическата загуба на слугата. Второ, може също да има загуба в резултат от недоволството на наранения слуга. Той няма да работи така както се очаква от него. Пазарните сили на печалбата и загубата възпират собственика на слугата. Гражданските власти могат да приемат, че собственикът на слугата не би злоупотребил физически със своя слуга дотам, че трудовите способности на слугата да бъдат сериозно ограничени. Поради конкурентния пазар за икономическа продукция от слугата, гражданските власти могат уверено да възложат власт на собственика на слугата. Това децентрализира властта в обществото. Конкурентният пазар, чрез интереса на собственика на слугата, служи като институция, която възпира незаконното използване на властта. Икономическите разходи на беззаконното поведение се понасят от собственика на слугата. Това важи за притежаването на всякакви капиталови ресурси. Ето защо икономическото положение на слугата като капиталов актив го закриля.

Обикновено слугите се смятат за потенциално бунтовни. Това е видимо вярно в случая с престъпници, които биват продавани на господари, за да се съберат пари за реституционно плащане към жертвите. Но непокорството не се ограничава с престъпниците. Хората са по природа бунтовни. Те се противопоставят на властта, законна или незаконна. Адам се разбунтува против Бога; слугите се бунтуват против господарите си. Без средство за налагане на законната власт не може да съществува никаква форма на външно управление. Системата на слугуване е характеристика на семейното управление в Библията. Следователно, собственикът на слугата има законната власт да нанася ограничено физическо наказание. Това, което Библията ограничава, е наказанието, което нанася безвъзвратна физическа повреда.

Има няколко неща, които можем да приемем като причина за тази забрана. Първо, хората са направени по Божия образ и следователно заслужават закрила. Второ, личните взаимоотношения между хората са застрашени, когато един човек има видимо неограничена власт да налага своята воля на друг човек. От наказанието се очаква да увеличи уважението на слугата към закона, господаря и Бога, а не да насърчава импулс към отмъщение заради възмутителната същноста на някакъв вид наказание. Злото води до зло. Трето, безвъзвратните повреди обикновено ограничават способността на хората да упражняват господство. Четвърто, духът на човека може да бъде разрушен от продължителни, бемилостни побои. Без закрилата на закона жертвата може да се чувствува експлоатирана и без надежда. Това също се противопоставя на психологията на господството. Законът й дава безопасност. Тя трябва да увеличи своето господство чрез нейното покорство към Божия закон. Това, всъщност, е една от функциите на договорното слугуване: да доведе хората под Божия закон. Ако няма закрила, няма закон. Без закон няма господство. Договорното слугуване трябва да поучава този библейски житейски принцип.

Юридически неограниченото насилие:
Примамката на автономията

Има пета причина да е незаконно за собствениците на слуги да нанасят безвъзвратна физическа повреда на своите роби. Тази причина е по-тясно теологична по своята същност. Тя е нещо, за което съвременните християни не искат да мислят: вечното наказание.

Робството и слугуването свидетелствуват за подчиненото взаимоотношение на човека с Бога. Това взаимоотношение, бивайки заветно, е управлявано от неизбежната характеристика на всички завети, съда. Има две форми на заветен съд: благословение и проклятие.[5] Благословението на робството е юридически гарантираното бъдещо освобождаване. Слуга, който съзрее и се научи да бъде самодисциплиниран и производителен, трябва да бъде освободен и гражданското право трябва да подкрепя неговото право на свобода, като установява конкретни стандарти за работата на робите. Тази надежда за крайното освобождение не трябва да се унищожава.[6] Следователно робството показва заветното благословение. То показва Божието окончателно освобождаване на спазващите завета от робството към греха и смъртта.

От друга страна, робството също показва другата страна на Божия краен съд, вечното проклятие: огненото езеро (Откр. 20:14). То показва положението на Бога като космически Робовладелец. В огненото езеро “бичуването” никога не престава. Физическите санкции са вечни. Тези физически санкции нямат изкупителна стойност, тоест нямат изкупителна цел. Бог бичува бунтовниците вечно, за да задоволи Своето чувство за справедливост. Но нанасянето на вечно проклятие е изключително решение и дейност на Бога. Хората никога не трябва да подражават на Бога в това отношение. На хората в историята никога не трябва да се дава властта да налагат неизкупителни санкции, физически или духовни. Дори смъртното наказание законово е само смяна на съдебната зала: осъдените престъпници биват прехвърлени в Божието съдилище за окончателен съд и присъда. Ето защо Библията не дава право да бъдат измъчвани тези, които са законово осъдени на екзекуция.

Американският Юг: Никаква гражданска закрила

Следователно робовладелците, които символично нарушават този принцип, като нанасят непоправима повреда на роб, трябва да бъдат лишени от законовата си власт над роба. Робството в Американския Юг е нарушавало този принцип. Според обичаите на Юга на робовладелците е била дадена неограничена власт да налагат наказания. Както е нямало юридически установена надежда за освобождаване на роба, така е нямало и юридически установено ограничение върху физическото наказание на роба. Робската система в Юга се е облягала на насилието. Така е и с всяка робска система. Всъщност и държавата, и семейството се облягат на заплахата от насилие, но не неограничено насилие. Насилието винаги трябва да бъде юридически ограничено. Не е било така с робството в Юга.

Множество наръчници по управление на плантацията са казвали на собствениците, че робът трябва да се подчинява безусловно. Статията на Джон Стюърт Скинър в American Farmer през 1840 е представителна за мисленето на южния робовладелец: “От страна на господаря се установява и упражнява абсолютна, безусловна власт.”[7] Неговото внимание е било върху абсолютността на взаимоотношенията. “Когато властта на господаря стане подчинена на условия – когато господството му се смекчи и подчинението на робите престане да бъде абсолютно, връзката между двамата загубва своя хомогенен [!!!] характер. Единият повече не е господар, другият повече не е роб, в смисъла и степента на абсолютността, която произвежда единство на действията и чувствата между тях.”[8]

В човешките институции няма абсолютна човешка власт. Хората не са Бог. Само Бог установява абсолютни взаимоотношения с другите. Само Той притежава абсолютна власт. Затова юридическият белег на същностната извратеност на южното робство е било това утвърждаване на абсолютната юридическа власт на господаря над роба. Южният робовладелец е имал право да налага каквито санкции иска за всяка причина, която той реши, че заслужава. Каквито и граждански закони да е имало в правните книги относно ограниченията върху наказанията на робите от господаря, те рядко са били налагани, както законите за дуелирането рядко са били налагани. Общественият обичай понякога се различавал от юридическите норми, а общественият обичай е бил действуващият закон на региона.

Бичът

Второзаконие 25:3 определя 40 удара (“бича”) като максимално позволеното. Да биеш човек с повече от 40 удара би направило човека да изглежда “унижен,” според езика на Кинг Джеймс. Ню Американ Стандард превежда думата като “опозорен.” С други думи, това би го направило да изглежда по-малко човек, тоест някой, който не е защитен от закона въпреки Божия образ в него.

Масачузетският Сборник на Свободите (1641) признава опозоряващото действие на бичуването и конкретно защитава благородниците от тази форма на наказание. “Никой човек не може да бъде бит с повече от четиридесет удара, нито някой истински благородник или човек равен на благородник може да бъде наказван с бичуване, освен ако престъплението му е много срамно и начинът му на живот е извратен и разпуснат.”[9] Това пристрастие относно бичуването на благородници е нарушавала втората свобода в списъка: равенство пред закона (правилото в Изход 12:49). “Всеки човек под тази юрисдикция, местен жител или чужденец, получава същата справедливост, която е обща за колонията и която ние учредяваме и изпълняваме към другите без лицеприятие или забавяне. . . .”[10] Бившият роб Хенри Биб изразява ясно своето положение: “Аз израстнах в окръзите Шелби, Хенри, Олдхям и Тримбъл. Или, по-точно казано, бях бит докато израствах; защото там, където трябваше да получа морално, умствено и религиозно наставление, аз получавах безбройни удари, целта на които беше да бъда унижен и държан в подчинение.”[11] Изразителността на Биб тук изглежда повлияна от самата терминология на Второзаконие 25:3: “безбройни удари,” “да бъда унижен.”

Считано е било за белег на слабост за южния робовладелец да разчита твърде много на бича. Определено, той е бил предупреждаван от обществения обичай и писаните наръчници да бъде спокоен, предсказуем и самоконтролиращ се в упражняването на дисциплината в плантацията. От един благородник се очаква да има самоконтрол по всяко време. Брус обобщава обществения стандарт: “Плантацията е трябвало да бъде система, в която местата се знаят и правилата са спазват. Правилата и редът е трябвало да бъдат нейните главни характеристики. Поведението на роба е трябвало да бъде предсказуемо и господарят, от своя страна, е трябвало да бъде предсказуем във всичките си действия.”[12] Това е бил идеалът. Всъщност, непрекъснатите оплаквания на бившите роби са били за това, че техните господари не са били предсказуеми в налагането на санкции.[13]

Имало е и други санкции освен бича: понижаване на домашните роби до положение на полски роби; отнемане на правото временно да напускат плантацията; конфискуване на реколтата в личните градини на робите; държане в окови; или дори изолиране чрез затваряне в затвора на плантацията (някои плантации са били достатъчно големи за да имат затвор).[14] Но в крайна сметка бичът е бил ключът към дисциплината на робите. Той е бил белегът на властта на господаря.[15] Можел е да бъде използван според случая: повече удари за по-сериозни провинения. Също, имало е няколко вида бичове, някои по-болезнени от други (напр. от нещавена кожа). Но целта на плантационната етика е била да намали бичуването до минимум.[16]

Ограничаване на гнева

Без съмнение една от най-големите грижи на обществената мисъл на Юга преди Гражданската Война е била да постави ограничения върху гнева. Книгата на Брус изяснява това. Южняците са се страхували от безредието. Те са искали да поставят ограничения – юридически, обществени и институционални – върху външните насилствени действия на хората. Това е била една от причините благородническата класа да поставя такова голямо ударение върху личното поведение. Те са се страхували от “естествения човек,” човекът на гнева и насилието. Разпознавали го по неговия стремеж към насилие. Но когато е ставало въпрос за робството, те са презирали този основен библейски принцип на обществения ред: себевладение под открития Божий закон. Отказвали са да установят юридическа йерархия, апелативен съд, който ще довежда всеки човек под управлението на закона, включително роба и господаря. Превърнали са затвореното малко “семейство” на плантацията във върховна юридическа агенция. “Децата” – робите – е трябвало да останат в положението на вечни деца. Техният “баща” – господарят – е трябвало да запази вечната си и юридически неограничена власт над тях. Това е било в противоречие със самата основа на свободата под Бога, факт, признат от Джеферсън, Медисън и много други говорители на Юга, но те не стигнали дотам да се осмелят да отхвърлят институцията, която отричала техния собствен пръв принцип на управлението: самоуправление под закона.[17]

Защитниците на южното робство могат винаги да настояват, че бруталността от страна на господарите е била не норма, а по-скоро изключение. Това е аргументът на презвитерианския теолог Робърт Л. Дабни. “И тъй, макар да признаваме, че в Юга е имало случаи на престъпно варварство в телесните наказания, те са били много редки и са били сурово осъждани от общественото мнение.”[18] Дабни използва много реторика, за да докаже позицията си. Нямало е действия на престъпно варварство от робовладелците в Юга, защото е нямало законови санкции срещу такива деяния в юридическия кодекс на Юга. Такива деяния не са можели да бъдат престъпни деяния, освен на основата на по-висш граждански закон от този на Юга. Дабни използва думата “престъпен” в общ морален смисъл, т.е. престъпник в очите на Бога и хората, тоест “обществено неприемлив.” Във всеки случай, как е могъл да знае колко чести са били такива деяния на “престъпно варварство”? По интуиция? Няма публикувани документи, на които янките и другите “външни агитатори” да се позовават. Защитниците на системата са очаквали от критиците на робството просто да приемат казаното от тях по този въпрос. Колко сурово или често общественото мнение е “осъждало” биячите е друг въпрос, който не може лесно да се реши с позоваване на надеждни публикувани данни. Това, което не се поставя за разглеждане, е същността на санкциите на юридическата система на Юга срещу физическата злоупотреба с робите: такива санкции е нямало.

Формалните санкции и отклоненията

Същата защита може да се използва и по отношение на разделянето на робските семейства: рядко събитие. Но Дабни използва и нея. Отново, той се позовава на почтеността на съда на общественото мнение: “. . . когато разделянето не е било оправдано от престъпление на една от страните, то е срещало твърдото и нарастващо осъждение на общественото мнение.”[19] Слабостта на тази защита е, че тя пропуска да признае същността на въпроса, а именно, че така наречените отклонения от страна на робовладелците са били законни. Нямало е юридически приложими санкции срещу това така наречено отклонение.[20] Следователно, поведението всъщност не е било отклонение от южняшките стандарти, а съвсем просто изключение. Без юридически санкции едно общество няма формален начин да определи отклоненията от приетите норми на поведение. Съдът на общественото мнение винаги съществува и неговата възприета сфера на действие е по-широка от тази на гражданските съдилища, но ако този съд не е подкрепен от юридически санкции, тогава той е неформален съд. Би било трудно за робите да правят точни предвиждания за степента на безопасност, която такива неформални санкции могат да осигурят. Без формален апелативен съд степента на сигурност би била далеч по-неопределена.

Отклонението от приетите норми на поведение изисква санкции, за да бъде разпознавано. Социологът Кай Ериксон, в изследването си за прилагането на закона в пуритански Масачузетс, предлага това полезно определение за отклонение: понятието “означава поведение, което хората или дадена група считат за толкова опасно, или срамно, или възмутително, че създават специални санкции, които да се налагат върху хората, които го показват.”[21] “В отклонение е човек, чиято дейност е отишла извън границите на групата, и когато общността го призовава да отговаря за това отклонение, тя прави изявление за това колко промяна и многообразие могат да се толерират вътре в групата, преди тя да изгуби своята характерна форма, своята уникална личностност.”[22] Онези, които защитават робството, могат да се позоват и се позовават на предполагаемо необичайния характер на неговите злини и широкото действие на неговите ползи. Но ключовият елемент в определянето на отклонението е установяване на същността на санкциите срещу него. Задачата на библейското държавно управление не е да принуди хората да изпълняват морални задачи; неговата работа е да ги възпира от извършване на библейски неморални деяния. Ползите от робството не трябва да бъдат законна грижа на държавата; намаляването на обществените злини, свързани с него, е нейна законна грижа.

Законодателството на Масачузетс по време на първата пълна година от съществуването на колонията (1630) е повторило библейския стандарт, макар и с две промени: “Ако човек извади окото или зъба на слугата си или на слугинята си, или по някакъв друг начин ги осакати или обезобрази, освен когато е нещастен случай, да ги освободи от слугуването и да ги възмезди допалнително според както съдът му присъди.”[23] Ако нараняването очевидно е било нещастен случай, слугата е оставал; това е оставяло вратичка за собственика, за която Библията не споменава. От друга страна, ако е било съзнателно, слугата не само бива свободен, но може също да получи допълнителна компенсация. Това е повече от библейското наказание. Масачузетските пуритани, поне по отношение на техния обществен правен кодекс, не са искали да нарушат духа на закона за нараняването на робите. Те са разбирали този закон като забраняващ съзнателно нараняване от страна на господаря, така че са смекчили постановлението на закона за автоматично освобождаване, а в същото време са се опитали да зачитат друг важен принцип на библейския закон, икономическата реституция. Така те безспорно са поставили собствениците на слуги под заплахата от граждански санкции.

Именно липсата на юридически санкции срещу тези злини е това, което е направило характера на южното робство юридически извратен. Югът не е налагал формални, обществени санкции срещу онези робовладелци, които очевидно са злоупотребявали със своите роби. Библията е ясна относно правилната реакция на обществото срещу такова отклонение от приетото поведение: правилната санкция срещу собственика е съдът да подари свободата на роба, с който са злоупотребили.

Тъй като съдилищата на Юга отказват да налагат тази библейска санкция на отклонилите се робовладелци в своята сфера на пълномощия, тогава Бог налага Своите санкции върху съдилищата. Робите са били освободени от съдилищата на завоевателите на Юга. Когато самоконтролът не успее да произведе правилните резултати, идва ред на външните санкции. Бог поставя Юга в един вид временно слугуване, което продължава малко повече от десетилетие военно,[24] над половин век политически[25] и малко над един век икономически, социално и културно. (Когато Мартин Лутер Кинг син завърши своята незабравима реч “Имам една мечта” на похода към Вашингтон през 1963 с думите от един стар химн, “Най-после свободни! Най-после свободни! Благодарим на Бога Всемогъщи, най-после сме свободни!”,[26] той говореше пророчески за Американския Юг, който през следващите пет години отхвърли онази характерна величина на расизъм, интелектуално и юридически, която го е държала изолиран от останалата част от нацията в продължение на два века. Прав беше и когато обяви през 1968 в Мемфис, Тенеси, на своята последна публична реч преди своето убийство: “И Той ми е дал да се изкача в обещаната земя. Може да не отида там с вас. Но аз искам тази вечер вие да знаете, че ние като народ ще влезем в обещаната земя.”[27] Юридически, негрите в Юга вече са толкова близо до това видение, колкото е бил и Северът тогава.)

Свободата: Най-добрата компенсация

Библейският закон приема, че господар, който не се самоконтролира, не е способен да упражнява отговорно господство над слугата. Господството винаги трябва да бъде според условията на Божия закон. Господарят е в неудобно положение да учи слугата на основните неща на завета за господството, ако самият той не владее себе си. Себевладението е базовото ниво на управлението на човешките дела. Божият закон насърчава себевладението.

Собственикът на слугата може да злоупотреби с властта си, като нанесе прекомерно наказание. Слугата губи използването на своето око или зъб. Как трябва да бъде овъзмезден той? Чрез небуквално приложение на принципа “око за око.” Библията признава крайното земно желание на боящия се от Бога слуга, който е в робство на господар, който не упражнява себевладение: свободата. Властите не трябва да изваждат окото или избиват зъба на господаря. Ако господарят изгуби око, за да бъде наказан за окото на слугата, слугата няма да бъде по-добре, а и разгневеният господар може да се опита да убие слугата, за да си отмъсти.

Раненият слуга получава свободата си. Това напомня на слугата за същностната праведност на Божия закон. То също напомня на недисциплинирания собственик за същото нещо, както и за необходимостта той да упражнява себевладение за в бъдеще. Слугата бива отнет от пълномощията на един беззаконник.

Жертвата получава компенсация за загубата, която е понесла. Докато неговата физическа способност да упражнява господство може да е безвъзвратно осакатена от физическо нараняване, увеличаването на обхвата на неговата власт го компенсира. Свободата на бившия слуга е от полза и за обществото, ако слугата успее в някаква дейност на свободния пазар. Примамката на собствения интерес, която пазарът поставя, може да компенсира загубата на производителност, която следва от физическото нараняване. Следователно условията на завета за господството се изпълняват по-добре. Продукцията се увеличава поради стимулите, осигурени чрез свободата. Сега слугата, а не бившият господар, ще получава плодовете на своя труд. Тази увеличена производителност е от полза и за слугата, и за потребителите.

Слугата не трябва да бъде компенсиран по друг начин. Законът не изисква господарят да му осигури инструменти или други капиталови активи. Това показва, че стойността на личната свобода е много висока – всъщност, толкова висока, че загубата на зъб едва ли може да се сравни с нея. Свободата е такова предимство, че едва ли може да се сравни със загубите, свързани с физическото осакатяване. Свободата е награда за загуба и на зъб, и на око. Тя е толкова ценна в сравнение с физическото осакатяване, че никаква допълнителна компенсация не се полага на слугата, който е загубил око, макар окото да е по-ценно от зъба. Толкова скъпоценна е свободата, че слугата без око не може законно да протестира пред Бога или пред властите, че е получил компенсация “само” за човек без зъб.[28] Той не получава “свобода плюс нещо.” Свободата е достатъчна.

Библейският закон заменя възмездителната загуба на зъба или окото на господаря със свободата на слугата. Тази замяна може да се хареса или да не се хареса на господаря. Икономическата загуба на слугата може да е по-голяма според господаря от загубата на собствения му зъб, но в случая той няма избор. Той трябва да позволи на слугата да си отиде.

Тази замяна е доказателство за законността на замяната в други некапитални престъпления “око за око”. В случаите между свободни хора жертвите могат да изискват различна компенсация от буквално налагане на физическо осакатяване на престъпниците. Целта е господството. На свободните хора им е позволено да си “отмъщават” на онези, които са се отнесли зле с тях, не задължително като събарят своите врагове до своето физически повредено ниво (макар това е възможност за жертвата), а като увеличават своето собствено благосъстояние и производителност. Това също е начинът, по който повреденият слуга трябва да “си отмъсти.” Виновната страна губи, точно както жертвата е загубила, но загубата е форма на икономическа компенсация към жертвата – предаване на капитал (свобода) към жертвата, който би й дал възможност да изпълнява по-ефективно задачите на господството. Престъпникът бива “съборен,” но заедно с това жертвата бива “издигната.”[29] Мотивацията на слугата не трябва да бъде завистта – събаряне на господаря без какво да е компенсиращо движение нагоре от страна на слугата.[30]

Закрила за собствениците на слуги

Законът “свобода за око” защитава също класата на собствениците на слуги. Това може да не се вижда веднага. Да разгледаме алтернативното правило: строго възмездие око за око. Да кажем, че собственикът на слугата има пред себе си неуправляем слуга. Той знае, че трябва да поддържа реда в дома си – дефиниран в най-широк смисъл – а без неговата възможност да нанася физическо наказание въпросният слуга едва ли ще реагира на неговите заповеди. Нанасянето на физическа повреда върху него е винаги рисковано. Слугата може да бъде наранен безвъзвратно. Собственикът може да загуби продукцията, която слугата иначе би произвел. Нещо повече, собственикът може да бъде осъден от съда за незаконна бруталност и тялото му да бъде осакатено. Въпреки това, обаче, слугата не е свободен.

А ако слугата намери собственика сам на полето и го нападне? Как трябва собственикът да се защитава? Ако извади окото на нападателя, но няма свидетели, които да свидетелствуват, че това действие е било на самозащита, той е в неизгодно положение пред слугата. Слугата може да твърди в съда, че е безразсъдно или злобно осакатен от господаря. Това няма да му спечели свободата, но господарят губи окото си, ако слугата загуби своето.

Един завистлив слуга може да приеме тази загуба, да “събори” човека, който има власт над него. В края на краищата, ако слугата не може да спечели свободата си в резултат на тази загуба, а господарят ще бъде наказан физически, тогава един завистлив слуга може да си помисли: “Ако нападна този човек, ще си отмъстя. Ако той се защитава и наистина ме нарани, аз пак ще си отмъстя. Властта да нанасям болка по свое желание е в моите ръце, ако съм готов да поема риска от физическа загуба. Господарят може и да се страхува да отвърне, от страх да не ме повреди и да навлече на себе си повреда. Държа го в неизгодно положение. Всичко, от което се нуждая, е да съм готов да рискувам загубата на зъб или око. Ще бъда по-зле от преди, но и той ще бъде по-зле. Той има повече да губи от мен. Аз съм само слуга. Свикнал съм на трудности. Той не е свикнал. Ще се страхува повече от мен, отколкото аз от него. Аз имам предимство, защото съм готов да понеса повече физически повреди, отколкото той.”

Собствениците на слуги трябва да поддържат своята власт. Начинът, по който упражняваме господство, е да се покоряваме на Божия закон. Себевладението води към господство. Същото е и за собствениците на слуги. Господарят трябва да е способен да налага външно своята воля на слугата. За да е по-сигурно, че слугата владее себе си, трябва да има стимули за слугата да се съобразява. Слугата, не по-малко от господаря, се нуждае от себевладение. Слугата, не по-малко от господаря, трябва да се съобразява с разходите на непокорството. Слугата, на когото законът позволява да нанася безвъзвратна повреда на господаря си на цена просто да понесе същата повреда, е опасен слуга. Ако той е готов да понесе болката, а господарят не е, тогава слугата има предимство. Социалният ред в обществото е застрашен. Властта се прехвърля от хората, които не биха понесли болка към тези, които биха я понесли. Но властта в едно праведно общество трябва да се основава на морална власт, не на сравнителната способност за издържане на болка. Властта трябва да се основава на етичното положение пред Бога, не на търпимостта към болката.

Собственикът на слуга в едно общество, чието гражданско право признава принципа “свобода за око,” който е нападнат без присъствуващи свидетели, знае, че може да се защитава докрай. Ако не може да докаже в съда, че е било самозащита, тогава най-многото, което ще понесе, е загубата на слугата. Но когато един човек е нападнат, мисълта за премахването на слугата от неговото присъствие едва ли е толкова застрашителна за него. Собственикът на слугата няма да се поколебае да се защитава при такива обстоятелства. Слугата ще знае това.

Искащият свобода слуга може да си помисли: “Ако нападна този човек насаме и той ме осакати, ще бъда свободен. Ще го направя. Искам свободата си повече от зъба си. От друга страна, той може да извади окото ми. Тук има рискове. А така или иначе след няколко години съм свободен. Това положение на слугуване не е вечно. Струва ли си да спечеля свободата си няколко години по-рано срещу възможна загуба на окото ми? Аз може и да не мога да го ударя много, а той не би се поколебал да ме бие до омекване. Дали едно нападение си струва риска?” Слугата отчита разходите. В едно християнско общество, управлявано от библейското гражданско право, в което слугуването не е вечно, а може да продължи до седем години, ще рискува ли той да изгуби окото си за цял живот? Ще трябва да плати висока цена за свобода, основана на непокорство. Освен това съдът може да отсъди срещу него и да го осъди за нападение над собственика. Нападението над собственика на слугата насаме е много рисковано действие. Слугата е възпрян от заплахата от физическо наказание от собственика, а съдът не може да наложи никакво наказание на собственика. Господарят в най-лошия случай е възпрян от заплахата да загуби слугата. В този случай господарят има предимство.

Чуждестранният роб

Чуждестранният роб, както осъденият престъпник, продаден в доживотно робство, е в различно положение. На него не му е гарантирано освобождаване след определен период от време (Лев. 25:44-46). Той следователно може да е готов да нападне робовладелеца насаме, без да се страхува от физическо възмездие, защото за награда би получил свободата си. Подтикването на еврейски господар към прекомерно наказание би било предимство за чуждестранния слуга. Цената на свободата е осакатяване – цена, която някои роби биха били готови да платят.

Това би било стимул за господарите да избягват да остават сами с чуждестранни роби. В отсъствието на свидетели робът би могъл да извърши две зли неща. Първо, би могъл да нападне собственика, за да го принуди да го осакати при самозащита. Тогава може да твърди, че той е жертвата. Второ, може сам да се осакати, а след това да твърди, че собственикът го е ударил. В отсъствието на свидетели съдът може да реши в негова полза, особено ако робовладелецът си е спечелил репутация на насилник. Тези възможности увеличават рисковете за собственика, ако остане насаме с чуждестранен роб.

Като отделя чуждестранните роби от еврейските господари, законът също се стреми да отдели религиозните ритуали на чуждестранните роби от техните господари. В старозаветната общност така би имало по-малко възможности за еврейските господари да научат тайните ритуали на покланящите се на демони чуждестранни роби. Така е било по-вероятно собственикът винаги да има присъствуващи свидетели в работата си с чуждестранните роби и следователно смъртното наказание в случай, че той се покланя на лъжебогове, би било далеч по-възможно. Интимните контакти между чуждестранните роби и еврейските господари биха били далеч по-редки. Насаме господарят би бил в неизгодно положение спрямо роба, в сравнение с предимството, което е имал в присъствието на други хора. Робът би могъл да спечели далеч повече от такива контакти с господаря: 1) възможността да го нападне и да предизвика водеща до освобождаване реакция; 2) възможност да симулира нападение чрез самоосакатяване; и 3) възможност да го обърне към поклонение на тайните богове на тъмнината.

Има и други близки контакти между господаря и роба, които биха донесли големи рискове за еврейския господар. Тайните срещи с чуждестранни роби за сексуални контакти биха били далеч по-редки заради закона, който е дава свобода на осакатените роби. Робинята може да твърди в съда, че господарят се е опитал да я изнасили (или робът, в случай на сексуално отклонение), и когато тя се съпротивила, той я е нападнал физически. Това може и в действителност да е вярно; съпротивата на роба може да подтикне беззаконния господар към насилие. Или това може да е лъжа – може би лъжата, на която съдът най-лесно би повярвал. Във всеки случай, тайните връзки с чуждестранен роб биха намалели, ако се наложи законът “свобода за око.” Само най-доверените чуждестранни роби биха имали достъп до господаря насаме.

Юбилейната година

По отношение на закона за юбилейната година, който единствен упълномощава евреите да притежават доживотни чуждестранни роби, този закон “свобода за око” е служел да разделя еврейските господари от техните чуждестранни роби. Това вероятно е служело повече за закрила на еврейските господари, отколкото на чуждестранните роби. Евреите в Стария Завет са били силно уязвими на примамките на чуждите богове. Старозаветните закони относно ритуалното замърсяване, които са включвали и законите за храната, са изявявали защитния характер на духовната позиция на евреите: смъртта ги е замърсявала ритуално, защото теологиите на смъртта непрекъснато са ги примамвали. Едва след като служението на Христос прочисти почвата, давайки възможност за премахването на законите за ритуалното замърсяване,[31] Божият народ може най-после да бъде уверен в своята офанзивна кампания срещу злото. Едва тогава завладяването на народите стана ритуално лесно.

В този момент от заветната история, обаче, юбилейните закони бяха премахнати. Цялата 25 глава на Левит стана мъртва буква. Това включва и закона за доживотното домашно робство. Вече не се позволява роби да бъдат внасяни от земите около Божия народ, защото сега Божиите хора могат да разширяват Божието царство далеч по-лесно, отколкото преди Христовата смърт и възкресение да очистят ритуално земята. Вече няма да има “народи, които са около вас” в национален смисъл (Лев. 25:44); оттук нататък езичниците ще бъдат непосредствено около Божиите хора, защото Божиите хора трябва да навлязат в езическите земи, носейки благовестието и учейки народите (Мат. 28:19). Божиите хора трябва да бъдат в близък контакт с расово и културно чуждите за тях домашни роби, дори и насаме, понякога като братя във вярата. В този момент законът за доживотното домашно робство трябваше да си отиде, за да защити робовладелеца също толкова, или дори повече, отколкото защитава и роба.

Заключение

Целта на слугуването в Библията е освобождение чрез самодисциплина, господство чрез служение. Това важи и за господаря, и за слугата. Всеки трябва да показва себевладение или да понесе наказания. Следователно един беззаконен, недисциплиниран, груб господар губи законовия контрол над своя слуга. Този закон ни напомня, че упражняването на власт трябва да се управлява от закона; който държи властта, трябва да я държи чрез своята морална власт, както чрез меча. Дотолкова, доколкото държавата е възложила меч на господаря, като представител на държавата, той е под ограниченията, наложени от Божия закон чрез държавата.

Този закон закриля робите от беззаконни тирани. Той също закриля господарите от пресметливи, завистни роби насилници. Наказанието да загуби роба повишава цената на беззаконието за господаря. В същото време, невъзможността за съда да наложи физическо възмездие на собственика възпира завистливия слуга в опита му да “се разплати” с господаря, като предизвика физическо нападение над себе си. Като се ограничава продължителността на дълга до седем години, стимулът за бунт между слугите се намалява до минимум. Деяние на физически бунт срещу господар, което може да струва на слугата око, е по-малко изгодно в общество, което има времево ограничение върху робството. Ако слугата изчака няколко години, той ще запази окото си, а също ще получи свободата си. По-добре ще е търпеливо да понесе управлението на господаря.

Бог определя отклонението от правилното поведение в Своя закон. Хората и обществото, които престъпват тези стандарти на отклонение в крайна сметка биват поставяни под Божиите юридически санкции, в историята (Вт. 8:19-20) и след историята (Мат. 25:31-36). Югът не е бил в отклонение по отношение на древния исторически прецедент на доживотното робство; Северът е бил в отклонение. Фактът е, че Югът е бил в отклонение по отношение на Божиите писани стандарти, защото неговите законодатели не са зачитали нито старозаветните закони, управляващи слугуването, нито премахването от Исус на доживотното робство чрез премахването на юбилейните закони за разпределяне на земята в Израел. Отнело е дълго време, но Бог в крайна сметка е наложил Своите санкции чрез агресията на Севера, защото Северът е бил по-близо до библейските норми относно доживотното робство.



[1] Напомняне: Аз използвам думата “слуга” вместо роб, освен когато става въпрос за вечно притежание на нееврейски роби.

[2] Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 28: “Ownership: Free but Not Cheap.”

[3] Има едно изключение: дотолкова, доколкото да притежаваш роби е условие за престиж, купувачът ще плаща повече и продавачът ще иска повече. Стойността на роба в този случай отразява неговото положение и като капиталова стока, и като потребителска стока.

[4] Това всъщност не унищожава общото правило. Садистът получава непарична възвръщаемост психологично чрез страданията, които налага на роба. Следователно, той би платил повече, за да купи човешки актив.

[5] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant ] (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 4.

[6] Дори в случая с доживотните езически роби имаше времево ограничение: десет поколения. Виж подпараграфа в Глава 4: “Десет поколения до свободата.”

[7] John S. Skinner, “Mortality among Slaves in Mississippi,” American Farmer, 3rd ser. (1840), p. 170; cited in Dickson D. Bruce, Jr., Violence and Culture in the Antebellum South (Austin: University of Texas Press, 1979), p. 116.

[8] Ibid., p. 117.

[9] The Body of Liberties (1641), reprinted in David Hawke (ed.), U.S. Colonial History: Readings and Documents Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1966), p. 126.

[10] Ibid., p. 125.

[11] Henry Bibb, Narrative of the Life and Adventures of an American Slave, Written by Himself (1849), p. 13; cited in ibid., p. 147. Книгата на Биб е била преиздавана от няколко издатели, включително Negro University Press и Greenwood.

[12] Bruce, Violence and Culture, p. 118.

[13] Ibid., pp. 138-40.

[14] Kenneth M. Stampp, The Peculiar Institution: Slavery in the Ante-Bellum South (New York: Vintage, 1956), p. 172-73.

[15] Ibid., p. 174.

[16] Ibid., pp. 177-79.

[17] Winthrop D. Jordan, White Over Black: American Attitudes Toward the Negro, 1550-1812 (Chapel Hill: University of North Carolina Press, 1968), ch. 12: “Thomas Jefferson: Self and Society.”

[18] Robert L. Dabney, A Defence of Virginia [And Through Her, of the South] (New York: Negro University Press, [1867] 1969), p. 221.

[19] Ibid., p. 231.

[20] Законодателството в Американския Юг не е налагало наказания на робовладелците, които наранявали физически своите роби: Arnold A. Sio, “Interpretations of Slavery,” Comparative Studies in Society and History, VII (April 1965), reprinted in Allen Weinstein and Frank Otto Gatell (eds.), American Negro Slavery: A Modern Reader (New York: Oxford University Press, 1968), pp. 316-17.

[21] Kai T. Erikson, Wayward Puritans: A Study in the Sociology of Deviance (New York: Wiley, 1966), p. 6.

[22] Ibid., p. 11.

[23] Foundations of Colonial America: A Documentary History, edited by W. Keith Kavenaugh, 3 vols. (New York: Chelsea House, 1973), I, p. 405. Also reprinted in Hawke (ed.), U.S. Colonial History, p. 127.

[24] William A. Dunning, Reconstruction: Political and Economic, 1865-1877 (New York: Harper Torchbooks, [1907] 1962); Kenneth M. Stampp, The Era of Reconstruction, 1865-1877 (New York: Knopf, 1965); John Hope Franklin, Reconstruction: After the Civil War (University of Chicago Press, 1961); Harold M. Hyman (ed.), New Frontiers of the American Reconstruction (Urbana: University of Illinois Press, 1966); C. Van Woodward, Reunion and Reaction: The Compromise of 1877 and the End of Reconstruction (New York: Doubleday Anchor, [1951] 1956).

[25] C. Van Woodward, Origins of the New South, 1877-1913 (Baton Rouge: Louisiana State University Press, 1951).

[26] David J. Garrow, Bearing the Cross: Martin Luther King, Jr., and the Southern Christian Leadership Conference (New York: William Morrow, 1986), p. 286.

[27] Ibid., p. 621.

[28] Никога не бях забелязвал един любопитен факт в английския език преди да напиша това изречение. “Eyeless” (“без око”) е дума за напълно сляп човек, а не “eyesless” (“без очи”). Същото важи за “toothless” (“без зъб”), вместо “teethless” (“без зъби”). В английския няма удобно понятие за “човек без едно око” и “без един зъб”.

[29] В Глава 11 видяхме, че “събарянето” на престъпника е законно в случая на закона “око за око” между свободни хора (Изх. 21:22-25). Жертвата може да изисква физическо наказание за престъпника. Малко вероятно е този прерогатив да бъде упражняван често. Обикновено хората искат капитал повече от физическо възмездие. Възможността за изискване на физическо възмездие е по-важна като средство за натиск върху престъпника да плати това, което той наистина счита за честна цена на жертвата – плащане, за да избегне същото нараняване. Тя създава стимул за престъпника да плати подходящата икономическа компенсация на жертвата.

[30] За разликата между завист и завистливост (тоест пожелание), виж класическата книга на социолога Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behavior (New York: Harcourt Brace Jovanovich, [1966] 1970).

[31] Джеймс Джордан пише: “В Стария Завет земята е била постоянно замърсявана и само временно е била очиствана чрез многообразие от очистващи действия, най-известното от които е годишното очистване в Деня на Изкуплението (Лев. 16). Без това святата зема на Ханаан би изпаднала в замърсено състояние. В това годишно временно очистване е имало възможност за местни, свързани с конкретни случаи очиствания. . . . В Новия Завет земята е очистена завинаги. Замърсяванията, с които трябва да се занимаваме, са само временни. Церемонията за почистването им не е жертвата на заколване на животно, нито смъртта на църковен ръководител, а церемониалното изявление на Църквата за това, че човекът е простен и има позволение да участвува в Святото Причастие, което му вменява изпълненото жертвоприношение. Такава церемония би трябвало да бъде важна част от християнското общество.” James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 101-2. Ето защо опитът да се възстанови ритуалното колене на животни, дори като “възпоменание,” е връщане към ереста на юдаистите. Кръщението и Святото Причастие, не коленето на животни, са единствените останали възпоменания за ритуалите на очистването.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов