Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

14

ОТКУП ЗА ЖИВОТ

Ако вол убоде мъж или жена, така че да умре, тогава да се убие вола с камъни, и да се не яде месото му; а стопанинът на вола ще бъде оправдан. Но ако волът е бил бодлив от по-напред, и това е било известно на стопанина му, но той не го е ограничил, та е убил мъж или жена, то волът да се убие с камъни, още и стопанинът му да се умъртви. Обаче, ако му се определи откуп, то за избавление на живота си нека даде, колкото му се определи. Било че е убол мъж или е убол жена, според тая съдба ще му направят (Изх. 21:28-31).

Библията ни казва, че живеем във вселена, която е създадена от Бога в началото на времето и историята, и че този свят е поддържан от Него във всеки един момент. Следователно ученията за създанието и за провидението са свързани. Бог сега поддържа вселената, която Той е създал. Ние живеем в свят на космически персонализъм.[1] Божият отговор към Йов, започващ в глава 38 и продължаващ до глава 40, представлява обобщен преглед на пълния контрол на Бога над всички събития.

В такъв свят хората не могат да избягнат пълната отговорност за своите действия. Бог ги държи отговорни за всичко, което мислят, казват и правят. “И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден” (Мат. 12:36). “Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28). Всичко, което хората правят, се прави в една лично поддържана, подредена от Бога вселена (Рим. 9). Те успяват или пропадат според Божието решение. Те тичат към Бога етично или тичат настрана от Бога етично; не могат да тичат настрана от Него метафизично. Бог е навсякъде; няма избавление: “Къде да отида от Твоя Дух? Или от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти” (Пс. 139:7-8). “Аз само отблизо ли съм Бог, казва Господ, а не Бог и отдалеч? Може ли някой да се скрие в тайни места, та Аз да не го видя? казва Господ. Не Аз ли изпълвам небесата и земята? казва Господ” (Ер. 23:23-24).

Човешката дейност е винаги личностна и никога безличностна. Първо, тя е личностна предимно към Бога. Бог е върховната, неизбежна реалност на заобикалящата среда на човека, не клоните и камъните. Второ, човешката дейност е второстепенно личностна по отношение на самия човек: неговите цели, решения и притежания. Трето, човешката дейност е личностна по отношение на другите човешки участници, както като индивиди, така и като заветни групи. Четвърто, човешката дейност е личностна по отношение на средата, която Бог е създал и понастоящем поддържа и над която е поставил човечеството. Отговорността на човека сочи нагоре към Бога, навътре към него самия, навън към другите хора и надолу към природата. Това е цялостна отговорност. Когато говорим за “отговорни хора,” трябва да имаме предвид тази четворна, цялостна отговорност, не само една или две страни от нея. Един човек може да изглежда отговорен в една или две области на своя живот, но дали това му харесва или не, или дали е правилно научен или не, той е заветно отговорен пред Бога във всички тези четири посоки и ще бъде държан напълно отговорен за своите мисли и действия в деня на съда.

Отговорност за щети

Макар че Бог държи всеки човек напълно отговорен, никое представителство на човешко управление няма тази власт. Ето защо трябва като християни да потвърдим, че по отношение на решенията на човешките власти относно личната отговорност на хората трябва винаги да има ограничена отговорност. Никое представителство на човешко управление не е всезнаещо; никой не притежава способността на Бога да чете сърцето на човека или съвършено да оценява щетите. За съвършената справедливост трябва да чакаме до деня на крайния съд. Да настояваме за съвършена справедливост от човешко управление означава да обожествим това управление. Това също би довело до неговото срутване и разрушаване на правосъдието.[2]

Казусните закони на Изход действуват като законов сборник, към който могат да се отнесат много различни видове спорове за отговорност за щети. Това се е признавало от юдейските учени в продължение на две хилядолетия. Късното юдейско право е създало различни категории на престъпленията, подлежащи на частни дела (“искове”), които са основани на казусните закони на Изход. Юдейският правен учен Шалом Албек пише:

Разглеждат се четири главни случая: (1) когато някой изкопава яма, в която животно пада и умира (Изх. 21:33-34); (2) когато добитък навлиза в чужда нива и нанася щети (Изх. 22:4 [английската версия, 22:5]); (3) когато някой запалва огън, който се разпространява в съседните ниви (Изх. 22:5 [англ., 22:6]); (4) когато вол убоде човек или животно (Изх. 21:28-32, 35-6). Към тези трябва да се добави случаят, в който човек нарани ближния си или повреди неговата собственост (Изх. 21:18-19, 22-25; Лев. 24:18-20). Талмудът нарича случаите, съдържащи се в Тора, първостепенни категории щети ( Avot Nezikin) и те служат като образци за групи от подобни искове. Принципните категории искове за животни са: shen (зъб) – когато животното причини щета чрез изяждане; regel (крак) – когато животното причини щета чрез нормално ходене; и keren (рог) – когато животното причини щета чрез убождане с намерение да нарани или друг вид необичайна повреда. Другите принципни категории щети са: bor (яма) – всяка промяна в средата, която сама по себе си причинява щета; esh (огън) – всичко, което причинява щета, когато се разпространи чрез вятъра; и пряка повреда от човек на друг човек или собственост. Тези принципни категории и следващите от тях правила са били развити, за да формират пълна и хомогенна правна система, обхващаща много други действителни ситуации. В резултат те са могли да се справят с всеки случай на съдебен иск, който би могъл да възникне.[3]

Следователно ключовият проблем е личната отговорност. Кой е отговорен за нанесените щети и какви са подходящите наказания? Казусните закони ни дават водещите стандарти за налагане на правна отговорност за щетите и подходящите наказания.

Отговорността: Възходяща и низходяща

В този текст се вижда възходящата и низходящата отговорност на човека. Човек дължи защита на своя ближен, което включва и жените както текстът в началото на главата ясно показва. Този текст също учи, че “немите животни” под личното управление на човека са отговорни чрез него за своите действия. Те са отговорни възходящо към човечеството чрез своя господар, както и външно към другите животни чрез своя господар (ст. 35). Човешкото общество налага санкции срещу беззаконното поведение, било то на животните или на техните собственици. Домашните животни са отговорни към човечеството чрез своите собственици и следователно обществото държи собствениците отговорни за животните под техен контрол. Животните, които не са одомашнени – нито обучавани, нито връзвани – трябва да бъдат под физическо ограничаване, за сметка на собственика.

Опитомените животни

Проливането на човешка кръв е незаконно, независимо дали е от човек или от животно. “Месо обаче с живота му, тоест, с кръвта му, да не ядете. А вашата кръв, на живота ви, непременно ще изискам; от всяко животно ще я изискам; и от човека, да! От брата на всеки човек, ще изискам живота на човека. Който пролее човешка кръв, и неговата кръв от човек ще се пролее; защото по Своя образ направи Бог човека” (Бит. 9:4-6). Волът, който убоде човек до смърт, не може да избегне санкциите на библейския закон. Нито могат да ги избегнат другите животни човекоубийци.

В случая с вола се предполага че животното е опитомено, защото ако беше опасно, от собственика щеше да се изисква да го върже. Собственикът става правно отговорен, защото това, което всъщност е било опасно животно, е било публично държано от него така, като че е било безопасно. Собственикът съзнателно или поради невнимание е заблудил обществото относно рисковете. Не е поставил ограничения върху него. Жертвата е умряла поради невниманието на собственика. Собственикът е трябвало да върже животното или да постави предупреждения за околните.

А не трябва ли околните да съобразят, че животното е опасно? Защо те се считат юридически невинни? Хората не знаят ли, че биковете нападат хора и ги бодат? Те го знаят, поради което еврейската дума, както и английската, показва, че “вол” в този случай трябва да се отнася за кастрирано мъжко говедо. Кастрираното животно обикновено не е агресивно. То по-лесно се опитомява чрез обучение. В този смисъл кастрираното мъжко говедо е неестествено покорно.

Като отклонение от темата ще кажем, че въпросът за неестественото покорство (липсата на мъжко господство) може също да се повдигне и по отношение на забраната евнуси участвуват в събранието (Вт. 23:1). Предполага се, че това е защото евнусите не могат да произведат семейство и следователно са отрязани от бъдещето. Ръшдуни пише (за съжаление използвайки сегашно време): “Тъй като евнусите са без потомство, те не се интересуват от бъдещето и следователно нямат гражданство.”[4] Това е било достатъчно вярно в древния Израел, където разпределянето на земята, кръвните връзки политическото участие (старейшините във вратите) и националният завет са били преплетени. Новият Завет завинаги премахна това биологично-географско преплитане. Духовното осиновяване[5] веднага стана основата на небесното гражданство (Фил. 3:20) и следователно единствената основа за членство в църквата. Кръщението на етиопския евнух от дякон Филип (Деян. 8)[6] показва, че старозаветното правило е изгубило всякакъв смисъл веднъж като Исус, обещаното потомство, е дошъл и е изпълнил Своето дело.

Бодливият вол също е юридически виновен. Затова той се смята за отговорен морален участник – не до нивото на човек, разбира се, но въпреки това отговорен. Ние обучаваме нашите домашни животни. Бием ги и ги награждаваме. Съвременните учени наричат това “модифициране на поведението.” С други думи, ние се отнасяме към тях с презумпцията, че те могат да се учат, да помнят и да се дисциплинират. Всеки, който някога е виждал куче, което изглежда виновно, което се прокрадва скришом, като че ли е извършило нещо, за което то знае, че е лошо, може със сигурност да отгатне, че кучето е направило нещо лошо. Може да отнеме време, за да се разбере какво точно, но търсенето може да започне. Кучето знае.

Етично нечисто животно

Бодливият вол трябва да се държи така, като че ли е нечисто животно. Той е станал етично нечисто животно. Заради тази етична нечистота той все още подлежи на това наказание и в новозаветните времена, въпреки новозаветното отхвърляне на категорията физическа и ритуална нечистота. Джеймс Джордан коментира библейското значение на нечистите животни:

Всички нечисти животни приличат на змията в три отношения. Те ядат “пръст” (разлагаща се плът, изпражнения, отпадъци). При движението си се докосват до “пръстта” (пълзят по корем, имат на краката меки лапи, с които опират земята, нямат люспи, с които да предпазват кожата си от пряк контакт с водната среда). Бунтуват се против човешкото господство, убивайки хора или други животни. При символиката на Стария Завет такива сатанински животни представляват сатанинските народи (Лев. 20:22-26), защото животните са “образи” на хора. Да ядеш сатанински животни в Стария Завет означава да “ядеш” сатанинския начин на живот, да “ядеш” смърт и непокорство.

Волът е чисто животно. Юницата и малкото теле имат приятен темперамент и могат да бъдат жертвувани за човешки грях, защото тяхното мило, ненасилствено поведение отразява характера на Исус Христос. Когато бичето навлезе в пубертета, обаче, неговият темперамент се променя към по-зле. То става нервно, раздразнително, а понякога и направо зло. Много хора са загубили живота си от убождане на бик. Промяната от теле към бик може да разглежда като аналогична на падението на човека, поне потенциално. Ако волът се разбунтува и убоде човек, той става нечист, паднал. . . .

Неестествеността на убийството на човек от животно се вижда ясно само в случай с чисто, опитомено животно като вола. Чрез своите действия такъв вол става нечист, затова месото му не може да се яде. . . .

Фактът, че животното се убива с камъни, показва, че целта на закона не е просто земята да се отърве от едно опасно животно. Убиването с камъни в Библията е нормалното средство за смъртно наказание на хора. Неговото прилагане тук с животно показва, че животните са отговорни до известна степен за своите действия. Това също е видим знак за това, което става, когато заветно чист човек се разбунтува против властта и убива хора. Обикновено убиването с камъни се разбира като образ на Божия съд, тъй като Христос е “канарата” и “камъкът”, който заплашва да падне върху хората и да ги унищожи (Мат. 21:44). В съответствие с това общността на вярващите често се оприличава на камъни, използвани за изграждането на Божия Духовен Храм, и т.н. При убиването с камъни всеки член на общността хвърля камък, представляващ него самия и неговото потвърждение за Божия съд. Следователно принципът на убиването с камъни потвърждава, че съдът принадлежи на Бога; налагането на убиването с камъни потвърждава съгласието на общността и участието в този съд.[7]

Заветната йерархия и виновните животни

“Но ако волът е бил бодлив от по-напред, и това е било известно на стопанина му, но той не го е ограничил, та е убил мъж или жена, то волът да се убие с камъни, още и стопанинът му да се умъртви.” Собственикът е бил предупреден, че животното е опасно. (В следващия параграф ще разгледаме какво представлява валидно доказателство за склонност към бодене.) Той е скрил тази информация от жертвата. Как? Като не е поставил съответните ограничения върху животното. Жертвата е имала достатъчно причини да вярва, че волът е бил напълно опитомен, тоест че е бил самодисциплиниран под общата власт на своя собственик. Отново, себевладението под Божия закон е това, което е съществено важната форма на управление.

Библията е уникална в установяването на юридическо изискване за себевладението на животните въобще. В най-лошия случай, всяко животно е отговорно, ако убие човешко същество. (Маймонид прави едно изключение относно опитомените животни: те не са отговорни, ако убият езичник, тоест неевреин.)[8] От времето на Ной те имат страх от хората, вложен в тях от Бога (Бит. 9:2). Животното трябва по някакъв начин да подтисне този страх – вътрешното предупреждение от Бога – за да убие човек. Животните са отговорни създания; те трябва да бъдат преследвани и убивани заради тази форма на непокорство. Някои опитомени животни са отговорни външно към други животни, възходящо към човека и, чрез своите господари, възходящо към Бога.[9]

Библията се справя с проблема за отговорността, като прави собствениците лично отговорни за действията на техните животни. Ако животните не причиняват проблеми, няма да има наказания. Колкото по-опасни са животните, толкива по-рисковано е притежаването им. Очевидно, Изход 21:30 е казусно приложение на общия принцип относно отговорностите на собствеността. Принципът може да се разшири и към други животни освен воловете, а също и за свързани случаи на лична финансова отговорност за щети, които не включват животни.

Законът дава ясно да се разбере, че собственикът няма право да печели по какъвто и да е начин от злото деяние на животното. Не му е позволено да си запази нищо, което да има стойност. Животното бива убито с камъни – същото смъртно наказание, което виновен човек би получил – и собственикът не получава трупа. Месото му не може да се яде (ст. 28). С животното се постъпва така, както ако е човешко същество. Неговото злодеяние довежда смърт – не нормалното убиване на волове, което позволява на собствениците да ядат месото или да го продават на тези, които биха го яли, а смърт за вина. Виновното животно повече не е част от завета за господството. То вече не може да служи на икономическите цели на хората, освен като пример. То трябва да бъде отсечено преждевременно, както и убиецът трябва да бъде отсечен преждевременно.

Защо убиване с камъни?

Дж. Дж. Финкелстейн посвещава значително място на разглеждане на убиването на вол с камъни. Макар подобни закони относно бодлив вол да има в много законови сборници в древния Близък Изток, еврейският закон е уникален: той конкретно изисква убиване с камъни на вол, който убие каквото и да е човешко същество, дори и роб. Финкелстейн заключава, че това изискване свидетелствува, че престъплението на вола е от различен порядък от това на неговия небрежен собственик. То се смята за предателство, бунт срещу космическия ред, престъпление, сравнимо с това, при което евреин подмамва член на своето семейство да се покланя на чужди богове, което също трябваше да се наказва с убиване с камъни (Вт. 13:6-11). То е престъпление протв цялото общество и следователно цялото общество трябва да участвува в екзекуцията. “Истинското престъпление на вола е, че с убиването на човешко същество – дали от злоба или от ненарочно движение – той обективно е извършил de facto бунт срещу йерархичния ред, установен от Създанието: Човекът е бил предназначен от Бога ‘да владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята’ (Бит. 1:26, 28). Просто чрез своето поведение – и тук е съществено важно да наблегнем, че намерението е без значение; вината е обективна – волът, макар и ненарочно, е извършил действие, чийто ефект се равнява на ‘предателство.’ Той е действувал против човека, неговият началник в йерархията на Създанието, както ако човек действува против Бога, когато нарушава съботата или когато се покланя на идоли. Именно поради тази причина месото на вола не може да се яде.”[10]

Финкелстейн проследява развитието на този библейски закон до Средновековието. В средновековна Европа гражданските власти наистина са провеждали процеси срещу животни. В светските съдилища са били наемани адвокати по защитата, за да защитават обвинените животни. Призовавани са били свидетели. Виновните животни са били унищожавани публично. В някои случаи те са били публично обесвани.[11] Малко хора знаят за тази страна на европейската история, макар специалистите историци винаги да са го знаели. Някои от великите умове на Западната философия, включително Тома Аквински и Лайбниц, са се опитвали да обяснят рационално тази практика.[12] Въпреки това специалистите историци като цяло мълчат и малко професионални историци някога са чули за такива събития, нито пък знаят, че в древна Атина съдилищата са разследвали обвинения срещу неодушевени предмети, като статуи, които са паднали и убили някого. Ако е бивал осъден, предметът бивал изхвърлян от града.[13] Защо е това мълчание? Защо тези разкази не влизат в учебниците? Както Хъмфри пита: “Защо никога не са ни го казвали? Защо са ни преподавали толкова много ужасни факти от историята в училище, а не са ни преподавали тези?”[14]

Той сам отговаря на въпроса си: съвременните историци не могат да видят голям смисъл в тези факти. Изглежда няма логично обяснение за начина, по който нашите предшественици са се отнасяли към виновните животни. Какво е виновно животно, в крайна сметка – законово осъдено виновно животно? Как могат да се обяснят такива събития? Финкелстейн цитира теорията на правния учен Ханс Келзен, че такава практика свидетелствува за “анимизма” на ранносредновековна Европа, тъй като да се разследва животно в съда очевидно свидетелствува за теорията, че животното притежава душа.[15] Келзен казва, че това отразява наследения примитивизъм на ранна Европа. След това Финкелстейн атакува наивния подход на Келзен към разбирането на тази практика. Обратно на първобитните общества, само в Запада са били налагани такива законови санкции срещу съгрешили животни. “Само в Западното общество или в обществата, основани на йерархичния ред на явленията във вселената, който е библейски по своя произход, виждаме любопитната практика на съдене и екзекутиране на животни като че ли са човешки престъпници.”[16] Тогава той прави проницателното заключение: “Това, което Келзен не е разбрал тука – и в това той е представителен за повечето Западни коментатори – е разбирането, широко разпространено в първобитните общества (както, наистина, и в цивилизованите общества от незападен произход), че извънчовешката вселена е автономна и че тази автономия или цялостност е качество, присъщо на всяко нещо.”[17] Тъй като Западното общество дълго време е отричало подобна автономия на създанието, в миналото то се е придържало към библейското изискване за унищожаване на животните убийци; в Европа те дори са подлежали на формален процес.

Изкупление

Това, което никой от учените не обсъжда, е нуждата от изкупване, нужда, която е и психологическа, и заветна. Собственикът на животното и обществото като цяло, чрез своите представители, трябва публично да се разграничат от животното убиец. Те трябва да демонстрират публично, че по никакъв начин не одобряват убийството, извършено от животното. Има старозаветен прецедент за нуждата от такова формално изкупление: изискването в древния Израел гражданските длъжностни лица да пожертвуват юница, когато не са могли да разкрият убийство, станало на територията на града (Вт. 21:1-9). “Така да заличиш изсред себе си проляната невинна кръв, когато сториш това, което е право в Господните очи” (ст. 9). В новозаветни времена вече няма нужда да жертвуваме животни (Евр. 9, 10), но нуждата от формални процедури за изкупване на престъплението на човекоубийството все още е основна. Да пренебрегнем тази нужда означава да пуснем на свобода злите сили в човешкото сърце.

Средновековният свят е разбирал това до известна степен, обаче несъвършено; съвременният хуманистичен Запад въобще не го разбира и се стреми да го отрече, като премахне всяка следа от такива ритуални практики. Понеже не можем да схванем смисъла на така наречените “първобитни народни практики” на средновековната и ранносъвремената Западна история, които са се занимавали с тази основна обществена и лична нужда, отказваме дори да ги обсъждаме в нашите исторически книги. Ние екзекутираме престъпниците тайно, ако въобще ги екзекутираме. (В щата Масачузетс в началото на 70-те средният срок на престояване в затвора на убиец е бил под две и половина години.)[18] Хуманистичните интелектуалци в некомунистическия Запад се стремят да убедят голямата част от хората, че обществото само по себе си е ритуално виновно за поддържане на “варварската” практика на смъртното наказание. Междувременно, през 1988 от Христа по улиците на южна Калифорния шофьорите се стреляха един друг по време на улични задръствания, а бандити на тийнейджърска възраст екзекутираха поне по една жертва на ден.[19] Подигравателите не могат да се подиграват на Бога на нулева цена.

Лична отговорност и самодисциплина

Осъденият собственик на постоянно бодливия вол в Изход 21:28 неявно е заблудил жертвата на вола. Той е знаел, че волът е бил насилник в миналото, но не е предприел стъпки да го ограничи. Животното се е скитало навсякъде, като че ли не е имало предишно свидетелство за насилие. Жертвата не е осъзнавала опасността от това да бъде близо до животното.

Библията не разкрива в тези стихове за убождането от волове свидетелството, което представлява юридически обвързващо предварително знание. Каква информация е трябвало собственикът да има, за да може съдът да го обяви за виновен? Равинските специалисти по юдейския закон казват, че животното е трябвало да е уболо някого или други животни три пъти, преди собственикът да стане правно отговорен.[20] Маймонид говори дори в по-големи подробности: опитоменото животно трябва първо да убие трима езичници плюс един израилтянин; или да убие три смъртно болни израилтяни, плюс един в добро здраве; или да убие трима човека наведнъж, или да убие три животни наведнъж.[21]

Това е прекален голям брой предварителни престъпления за задействуване на смъртно наказание. Следващите жертви се нуждаят от по-голяма закрила от тази, която тези правила на Талмуда осигуряват. Далеч по-разумно е да предположим, че едно единствено предварително предупреждение трябва да е достатъчно, за да се определи животното като опасно. Това, което трябва да бъде очевидно при всяко изследване на традиционните равински закони относно воловете убийци, е докъде биха стигнали равините, за да освободят от отговорност собствениците. Забележителен е примерът на Маймонид в Глава Десета на първия трактат върху исковете, “Закони относно щети от движима собственост”:

11. Никой собственик не трябва да плаща откуп, освен ако неговото животно убие извън неговите имоти. Но ако убие в неговите имоти, макар че животното подлежи на убиване с камъни, собственикът е освободен от плащане на откуп. Следователно ако някой влезе в частен двор без позволението на собственика – дори ако влезе да взема надница или да си връща дълг от собственика – и волът на домакина го убоде, та умре, волът трябва да се убие с камъни, но собственикът е свободен от плащане на откуп, тъй като жертвата е нямала право да влиза в чужд имот без позволението на собственика.

12. Ако някой застане на входа и извика собственика и собственикът каже “Да,” и след това влезе и бъде убоден от вола на собственика, та умре, собственикът е свободен, защото “Да” не означава нищо повече от “Стой където си докато те заговоря.”[22]

Той дори освобождава от отговорност собственик на известен вол, който е убол бременна жена и тя роди преждевременно. “Защото Писанието налага отговорност за плащане на стойността за такива деца само върху човеци.”[23] Тъй като волът го е направил, а той не е човек, собственикът е свободен; прехвърлянето на отговорност нагоре към собственика е прекъснато, защото волът не може да бъде държан отговорен. Той признава, че ако волът убоде бременна слугиня и се случи същото нещо, в този случай собственикът е финансово отговорен, “защото това е както ако волът е убол бременна ослица.”[24] Воловете са отговорни за повреждане на други животни, така че тази отговорност се предава нагоре към собствениците, за разлика от предишния случай.

От друга страна Маймонид е много суров към животно, което е било в близост с осъдения престъпен вол. “Ако съдът е приключил и след това животното се събере с други животни – дори с хиляди други – всички трябва да се убият с камъни и погребани, и са забранени за употреба, както е правилото за всяко животно, осъдено да бъде убито с камъни.”[25] Собствениците на приятелски настроените волове са предупредени от Маймонид: не позволявайте на своите спазващи закона животни да попаднат в лоша компания![26] (След подробното прочитане на Кодекса на Маймонид този неевреин започва да подозира, че досъвременната равинска логика относно казусните закони е много различна от неговата собствена.)

Знаем, че вол, който е убол друг вол, трябва да бъде продаден от своя собственик на трета страна (Изх. 21:35). Следователно, за да е собственик на вол, който вече е бил осъден за убождане, той би трябвало да е отишъл и да си е купил обратно престъпилия вол, или да е човекът, който е купил престъпилия вол. В двата случая той е предприел стъпки да закупи известен престъпник. Ако е направил това, а след това е отказал да предприеме активни мерки да го ограничи, той трябва да подлежи правно на обвинение в небрежност.

Дали друго доказателство освен предишна присъда може да бъде достатъчно предупреждение? Ако съседите са докладвали животното на властите? Ако властите са издали формално предупреждение към собственика, това би ли послужило като доказателство за неговото положение на закоравял престъпник? Ако отговорим да, тогава това повдига въпроса за “невинен до доказване на вината.” Нямало е доказано свидетелство срещу животното. Може съседите да са враждебни към собственика на вола и да докладват лъжливи сведения. От друга страна те може да казват истината, а собственикът да е небрежен и да не предприема мерки за ограничаване на вола.

Най-лесният начин да се реши проблема, е да се разчита на библейския принцип на двойното свидетелство (Вт. 17:6). Ако двама различни свидетели докладват за две различни нарушения – никое от нарушенията да няма двоен свидетел – тогава властите трябва да издадат предупреждение към собственика. Това формално предупреждение може след това да послужи като доказателство в един бъдещ процес.

Юридическият субективизъм на Дейвид Даубе

Дейвид Даубе, заслепен от силата на висшата критика на Библията, твърди, че този закон е бил написан много преди закона в Изход 21:35-36. Той твърди, че е имало строго правило на доказателство в този случай: формално предупреждение, отправено към собственика на вола. “Това означава, че съдията няма нужда да разследва дали наистина ти е ясно за какво става въпрос – което за него може да бъде трудно за разкриване. Той трябва да разследва само дали към теб е било отправено необходимото изявление – много лесно за откриване. Ако е било направено изявление, ти си отговорен за всичко, което е станало след това; и не би било извинение да кажеш, че ти лично не си вярвал, че волът е толкова див. Ако такова изявление не е било направено, не си отговорен, дори ако ти самият през цялото време си виждал колко опасен е волът.”[27] Решението на съдията трябва да бъде взето на основата “на строго, архаично, ‘обективно’ доказателство,” казва Даубе. Забележете това определяне на обективното доказателство като архаично. Той противопоставя това т.нар. архаично законово правило на т.нар. по-напреднало законово правило, което управлява т.нар. по-късен закон на Изход 21:35-36.

Съдията не задава по-свободния, по-съвременен, “субективен” въпрос: Ти знаеше ли или не за природата на вола? Но в другия, по-късен параграф, в случая, когато вол убие вол, ние имаме този “субективен” елемент. Тук не се споменава за необходимостта от формално изявление: отговорността е твоя от момента, в който знаеш, или е трябвало да знаеш, че твоя вол не може да се вярва. На този по-напреднал етап от закона съдията трябва разследва делото много по-подробно; той трябва, над всичко, да изследва сърцата на хората. Ако той стигне до заключение, че си знаел, че животното е опасно, той ще те счете за виновен, дори ако преди това не ти е отправено предупреждение по този въпрос.[28]

Даубе не разглежда различните критерии за доказателство от гледна точка на различния ефект от престъплението и разликите в следващата от него отговорност: смъртта на човешко същество срещу смъртта на чужд вол. Той не осъзнава, че формалните критерии, които управляват доказателството за отговорност в случай на убийство на вол от вол са по-малко строги, защото престъплението е по-малко ощетяващо. В случая, когато вол убие друг вол, библейският закон не изисква да е било отправяно формално предупреждение от властите към собственика; предварителното публично знание е достатъчно за присъда: “Но ако се е знаело от по-напред, че волът е бил бодлив, и стопанинът му не го е ограничил, то непременно ще плати вол за вол, а мършата ще бъде негова” (Изх. 21:36). Общественото знание, а не формалното оплакване към гражданските власти е достатъчно за осъждане на собственика в този случай. Съдията може уверено да приеме, че ако обществото е знаело за навиците на животното, тогава и собственикът е трябвало да знае. Обратно, потенциалната отговорност на собственика е далеч по-голяма, когато вол убие човешко същество. Твърде опасно е да се позволява на съдията да определя своето постановление на основата на допускане за публично знание. Като изисква по-строги правила за доказателство, библейският закон ограничава личната неконтролирана власт на представителя на държавата в по-сериозните случаи на небрежност. Това ограничава държавата.

Даубе пренебрегва това обяснение, за да твърди, че по-късното правило е било хронологично по-късно в Израел, а не само по-долу в библейския текст. Той също твърди, че по-късното правило е управлявано от по-зряло схващане за правото, законово развитие, което позволява на съдията да изследва сърцата на спорещите. Той е верен представител на съвременния хуманизъм: човек, който отслабва доверието на хората в цялостта на Божието открито слово и надеждността на Неговия закон и така засилва тираничната власт на държавата.

Възгледът на Даубе за държавата е съвременния хуманистичен възглед: държавата като изпълнител, който притежава юридическата власт и задължение да изследва човешките сърца и да налага формален съд на основата на своите заключения. Този възглед за властта на държавата утвърждава, че държавата притежава способност, която само Бог притежава: способността да познава човешкото сърце. Пророк Еремия пита риторично: “Сърцето е измамливо повече от всичко, и е страшно болно, кой може да го познае?” (Ер.17:9). Неговият отговор е ясен: “Аз, Господ, изпитвам сърцето, опитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според постъпките му, и според плода на делата му” (Ер. 17:10). Човешкият съдия може да прави причинно-следствени връзки, основани на публични доказателства, но не може да изследва сърцето на ответника. Всяко налагане на обратното задължително включва опит за обожествяване на човека, и най-вероятно, обожествяване на главния юридически представител на човека, държавата.

Икономиката на небрежността

Знаем от текста, че собственикът на вола е бил предупреден за опасния вол, но не е направил нищо видимо, за да го ограничи. Защо един собственик би пренебрегнал предупреждение от някой друг за заплахата, която неговият вол представлява за другите? Има няколко възможни причини. Първо, може да не се доверява на оценката на човека, отправящ предупреждението. Животното може да се държи доста добре в присъствието на собственика. Трябва ли да вярва на оценката на друг човек, а да не вярва на своя собствен личен опит? Но веднъж като предупреждението е отправено, той е в опасност. Ако животното нарани някого и предупредилият го публично обяви, че е предупредил собственика, собственикът става правно отговорен за страданията на жертвата.[29]

Второ, собственикът може да отлага. Той напълно е възнамерявал да ограничи вола, но така и не е стигнал до това. Това не го освобождава от пълна лична отговорност, но обяснява защо не е предприел ефективни действия.

Друга причина да не се ограничи вола е икономиката. Задържането на неуправляемо животно под контрол отнема допълнителни грижи и разходи. Например, в колониална Америка градските архиви свидетелствуват за случай след случай, в които собствениците на свине, овце и добитък не са се покорявали на предишни постановления, изискващи от тях да ограждат животните или да поставят халки на носовете им. Очевидно, властите не са можели да добият спазване на правилата, защото това оплакване е непрекъснато и широко разпространено през седемнадесети век.[30] Разходите за надзираване на животните или поддържане на оградите в добро състояние са били твърде високи според безброй собственици. Дори поставянето на халка в носа на животното, позволявайки на другите да прекарат въже през халката и да завлекат животното у дома или на някое друго място, просто е било твърде голямо усилие.[31] Бостън е налагал сурови глоби на собствениците на скитащи животни, което е помагало да се намали проблема.[32]

В един случай нежеланието или неспособността на една жена да обуздае своята скитаща свиня буквално е променило политическата история на Съединените Щати. Спорът за собственост върху скитаща свиня между Гудуомън (“Гуди”) Шърман и преуспяващия бостънски търговец Робърт Кейн, води през 1644 до безизходно положение в Генералния Съд (законодателната власт) на Масачузетс между депутатите или преките представители на народа (които са подкрепяли Шърман) и магистратите (които са подкрепяли Кейн). Резултатът е бил разделянето на двете групи в различни законодателни камари – началото на двукамарността в Америка.[33] Както Брайдънбау пише, “Честотата, с която свинята се появява в градските архиви, е мълчаливо доказателство, че въпреки многото ‘добри и достатъчни’ мерки проблемът никога не е бил решен, и двукамарната законодателна власт на Масачузетс остава като паметник на неговата издръжливост.”[34] Прокарването на закони не е достатъчно. Трябва да се налагат санкции, които променят човешкото поведение.

Ограничена отговорност

Библията налага отговорност върху собствениците на животни, които са известни като опасни. Налагат се различни наказания според вида на нарушението и степента на предварителното знание на собственика. Тези наказания са предназначени да намалят несигурността относно потенциално агресивните животни. Като разширим принципа на ограничената отговорност, можем да извлечем принципи на отговорност за собствениците на неодушевени предмети.

Човекът е ограничено създание. Следователно неговото познание е ограничено. Тъй като неговото познание е ограничено, Бог ограничава правната отговорност на човека. Човекът не трябва да бъде съден по стандарти, които могат справедливо да бъдат приложени само за всезнаещо същество. Ако държавата се стреми да наложи перфекционистки стандарти за отговорност, правната система ще престане да същесвува. Тя ще започне да произвежда несправедливи решения и ще има увеличаване на несигурността, а също и увеличаване на спорните решения – именно това, което библейският закон е предназначен да предотврати. Такава юридическа несигурност би направила вземането на икономически решения непреодолимо скъпо. Икономиката ще бъде застрашена.

Да разгледаме случая с потенциално опасно животно в старозаветния Израел, което скъсва въжето си или събаря оградата си. Собственикът би бил в положението на човек, който използва брадва, за която смята, че е безопасна. Желязото на брадвата отхвръква и убива някого. Това е случай на случайно човекоубийство. Човекът незабавно бяга към град убежище, за да избегне отмъщение за кръвта на убития от неговите близки. В този случай отмъстителят за кръвта трябва да иска съд и старейшините на града да проведат този съд. Ако бъде счетен за виновен за предумишлено убийство, виновният трябва да бъде предаден на отмъстителя. Ако се счете за невинен, трябва да остане в града до смъртта на първосвещеника (Чис. 35:22-28).

Скъсано въже

Да разгледаме съвременен случай, при който опасно животно скъсва ограничаващото го въже и убива някого. Наследниците на жертвата съдят собственика. Те твърдят, че собственикът е трябвало да използва по-здраво въже. Ако бъде осъден, собственикът трябва да докаже, че производителят на въжето е истинският виновник. Тогава съдът разследва производителят на въжето. Трябва ли той да бъде подведен под отговорност? За да се защити, той обвинява производителите на коноп за това, че са му продали нестандартен продукт. Всеки следващ етап в делото става по-технически и по-скъп. Стремежът към съвършена справедливост е самоубийствен. Той увеличава разходите по иска до такава степен, че истинските жертви не могат никога да си позволят да искат реституция, защото делото никога не завършва. Съдилищата се задръстват със скъпоструващи дела, които не могат да бъдат разрешени от никой друг, освен от Бога. Печелят само адвокатите. Съществуването на Божия закон не е за да се създава заетост на адвокатите.

Държавата, която се опитва да налага стандарти на лична отговорност, предполагащи всезнание и всемогъщество, в крайна смтка ще направи живота невъзможен. По някое време, обаче, преди цивилизацията да стигне до задушаване, бюрократите ще отстъпят или ще има революция, която да премахне тези месиански стандарти на лична и колективна отговорност от правните книги. Цената на законите за съвършената отговорност, както и цената на съвършената справедливост или цената на свободното от рискове общество, е смърт.[35] Такава справедливост ще има само в края на историята. Тогава нея не само ще я има, тя ще бъде неизбежна.

Следователно този текст има приложение за толкова популярното понятие в съвременната икономика, ограничената отговорност. Съвременната корпорация е защитена от законите за ограничената отговорност. В случай на банкрут кредиторите могат да получат всичко от собствениците на акциите на корпорацията. Корпорацията е отговорна само до размера на своите отделни, корпоративни активи.

Законните ограничения

Валидни са определени видове икономически сделки, които ограничават отговорността на коя да е страна страна, ако едната от тях банкрутира. Например, банка, която отпуска заем към църква за строеж на сграда, не може да събира дълга си от индивидуалните членове, ако църквата не може да посрещне своите финансови задължения. Тя може да придобие собственост върху сградата, разбира се, нещо, което малко банки биха направили с удоволствие. Това създава лоша известност, а и църковната сграда е като бял слон в света на недвижимата собственост: само църквите купуват такива сгради, а почти всички църкви са в недостиг на средства. Ето защо банкерите предпочитат да избягват даването на заеми на църкви, при поне приблизително равни други условия.[36]

Същият вид сделки с ограничена отговорност трябва да бъдат правно валидни за други видове сдружения, включително ориентирани към печалба сдружения,[37] ограничени съдружия или частни граждани, които могат да убедят други икономически участници да се съгласят доброволно на някакъв вид сделка с ограничена отговорност. Например, “смелчага,” който приема много опасна работа, като потушаване на пожар в нефтен кладенец, вероятно би бил готов да освободи своя работодател от всички правни задължения, в случай че загине. На него му се плаща повече от нормалната работна заплата за неговите услуги, за да бъде компенсиран за риска. Една нормално опасна работа, като добив на уран или работа с радиоактивни вещества, може да носи със себе си икономическото задължение работодателят да бъде свободен от всякаква отговорност за щета или смърт. Самото съществуване на опасността възпира другите работници от желание да кандитатствуват за тази работа, и по този начин снижава конкуренцията и поддържа икономическите заплати по-високи, отколкото биха били, ако работата беше безопасна. Работникът е честно възнаграден. Той получава повече пари за това, че е готов да поеме по-голям риск. Без възможността за ограничена отговорност работодателят може да не желае да наеме никого. Задачата на господството може да не се изпълни в тази област, докато някое ново технологично откритие не намали риска. Някои задачи в живота не могат да бъдат статистически застраховани на печалба, но това не означава, че те не трябва да бъдат изпълнявани от хора, които осъзнават рисковете и са съгласни да се “самозастраховат.”[38]

Други случаи

От друга страна, да разгледаме случай с граждани, които са живели близо до място за изпитания на атомни бомби. Те са били уверени от правителствените длъжностни лица (от които се очаква да имат необходимото знание и следователно са правно отговорни), че няма голям риск да останат там, където са, а има доказателство, че тези длъжностни лица са знаели или е трябвало да знаят за риска. Гражданите, които са получили дълготрайни, причинени от радиацията щети в резултат на експлозията, могат да осъдят и да получат компенсация от федералното правителство, дори ако тези длъжностни лица не могат да се открият днес или са починали. Проблемът е политиката на съзнателно скриване на информация (“дезинформация”) относно рисковете. Правителството не може да избегне тези отговорности. “Аз просто следвах заповеди” не може да е извинение за някой бюрократ, който съзнателно е скрил истината от гражданските жертви.

Има други случаи, които са по-трудни за отсъждане. Химическа компания погребва токсични отпадъци. Тя използва средства, които по времето на погребването се смятат за сигурни от частните здравни експерти и държавните длъжностни лица в здравеопазването – хората, чиито задачи са част от карантинната функция на държавата (Лев. 13, 14). Мениджърите на компанията не са скрили съзнателно истината от никого. Не са го направили и длъжностните лица в здравеопазването. Те са действували с добри намерения до максимума на своите възможности, според най-доброто техническо знание, общодостъпно по времето на вземането на решението. Те са като човек, който е вързал опасно животно с въже, за което е общоприето, че изпълнява стандартите за здравина, но което се скъсва неочаквано, позволявайки на животното да избяга и да нарани или убие някого.[39] Хората са ограничени създания; те не могат да бъдат държани отговорни за всяко непредвидимо събитие. Това също е било заключението и на равинските експерти в юдейския закон.[40]

Застраховка “Откуп”

Библията дава само един изричен пример за капитално престъпление, което може да бъде наказано или с екзекуция, или с глоба: описания в тази глава. Убийството трябва да се наказва със смъртно наказание (Чис. 35:31). В този случай волът бива екзекутиран, така че общият принцип “живот за живот” се запазва. Битие 9:4-6 не се нарушава от Изход 21:28-30. Собственикът, тъй като не е пряко виновен за извършване на капитално престъпление, макар че е напълно отговорен пред закона за действията на своето животно, може да избегне екзекуцията. Не се уточнява че съдиите вземат това решение: смърт или реституция. Вероятно семейството на жертвата взема това решение. Може би го вземат и съдиите, и семейството.[41] Реституцията се дължи към роднините, като наследници на неговия имот; законово, плащането се извършва към мъртвата жертва. Икономическият стимул за семейството е ясен: парите са по-полезни от смъртта на престъпника.

Нормално е реституционното плащане да е високо. Човекът трябва да плати. Няма избавление от това. Ако не може да плати това, което се иска, дали чрез застраховка “отговорност,” личен капитал или като се продаде в робство, той загива. Реституцията е задължителна.

Появата на застраховката “лична отговорност” е един начин, по който Западното общество се справя с проблема за тежките присъди. Тогава възниква въпроса: Трябва ли да се застрахова и престъпната небрежност? Държавата трябва да се занимае пряко с въпросите, повдигнати от икономическия анализ. Ако престъпникът е престъпно небрежен, но е покрит със застраховка “отговорност,” може ли застрахователната компания да бъде принудена от закона да плати, даже и договорът с осъдения да казва, че тя трябва да плати? Не е ли неморален договор и следователно незаконно плащане към жертвата от трета страна от името на престъпника? Това не намалява ли икономическата заплаха от личен банкрут до такава степен, че така да се субсидира престъпната небрежност? Законно ли е престъпната небрежност да бъде застрахователно събитие? Не трябва ли такива договори да бъдат обявени извън закона – не просто да не могат да се налагат чрез съдебно решение, а незаконни?

Има друг проблем. Ако “дълбокият джоб” на застрахователната компания е отворен за семейството на жертвата, то няма ли да изисква “всички възможно,” независимо от справедливостта? Ако собственикът не е бил застрахован, дали семейството на жертвата някога би изисквало такова високо реституционно плащане? При отсъствие на застраховка наследниците на жертвата вероятно ще трябва да ограничат своите искания. Въпрос: трябва ли присъдите да се основават на възможности или на “дълбочината на джоба” на застрахователната компания?

Ограничаване на отговорността на застрахователя

За да продават полици за лична отговорност, застрахователните компании трябва да ограничат своята отговорност. Те правят това като поставят максимални парични ограничения върху всички изплащания. Те също ограничават своята отговорност като застраховат хора, които имат репутация на надеждни. Високорисковите купувачи повишават премиите, които нискорисковите купувачи са принудени да плащат. Компаниите имат икономически стимул да търсят нискорискови купувачи за всеки вид полици. Те могат да застраховат специална класа високорискови хора, но само като наложат на всички купувачи високи премии. В края на краищата те ще загубят обем на продажбите, ако търсят все повече високорискови купувачи. В крайна сметка ще престанат да продават полици на хората с най-висок риск.

Застраховката “лична отговорност,” за да бъде печеливша, трябва да се продава на определена класа възможни за застраховане хора. Самото понятие “възможни за застраховане” се отнася за група хора, за които важат статистическите закони за вероятностите. Групи, за които тези закони не важат, не могат безопасно и рентабилно да бъдат застраховани от частни компании, продаващи доброволно полици. Затова застрахователните компании се опитват да продават на хора, които са членове на една голяма, възможна за застраховане класа.[42] Застрахователните компании ограничават своите рискове, като увеличават броя на купувачите на полици в определена голяма класа. Те не искат да банкрутират от една или две големи сделки; за да избегнат банкрута, те трябва да продават голям брой полици. Колкото по-голям е броя на притежателите на полици, толкова по-точно е “съответствието” между статистическите закони – “законите за големите числа” – и действителния брой случаи, в които компанията трябва да плати на жертви от небрежност.

Тогава застраховките “отговорност” ще покриват само инцидентни случаи на престъпна небрежност, защото всеки един притежател на полица може случайно да стане престъпно небрежен. Например, покритието за лична отговорност за автомобилните шофьори покрива онези редки случаи, при които шофьорът може да е престъпно небрежен.[43] Но компаниите няма да застраховат хора, които са получили безброй полицейски фишове за превишаване на скоростта и особено за шофиране в пияно състояние. Вярно е, че високорисковите шофьори могат да закупят автомобилни застраховки и застраховки “отговорност”, но компаниите продават полици на тези хора само защото щатските правителства изискват от автозастрахователите да създават високорискови категории за иначе невъзможните за застраховане шофьори. Днес правителствата изискват от частните компании да застраховат хора, които е вероятно да бъдат признати в съда за престъпно небрежни. Тези закони намаляват политическия натиск от хората, определяни като престъпно небрежни; те продължават да имат правото да шофират. Така щатите също избягват нуждата от създаване на финансирани от данъци застрахователни програми за високорисковите шофьори – програми, които могат да предизвикат оплаквания от нискорисковите шофьори, които също гласуват. Законодателите изискват всички шофьори да носят полици за лична отговорност – “откуп за живот” – но също искат от застрахователните компании да продават това покритие и на високорисковите шофьори.

Ако законът не задължаваше закупуването на автомобилна застраховка или да го насърчава сериозно с изискването на видимо доказателство за способността на шофьора да се застрахова, застрахователните компании биха били сериозно затруднени. Те не биха могли лесно да прехвърлят на нискорисковите шофьори добавените разходи за застраховане на високорисковите хора. Нискорисковите шофьори са принуждавани от държавата да плащат по-високи премии за своите полици, отколкото би било, ако на високорисковите шофьори се отказва покритие и така им бъде забранен достъпът до пътищата. Без тази принуда те не биха купували полици. Тогава компаниите биха понесли загуби поради снижените продажби. Всъщност, те понасят загуби; някои купувачи се отказват от покритие и шофират незаконно. Продавачите не могат да прехвърлят всички добавени разходи върху купувачите.[44]

Следователно, загрижеността да не би престъпниците да могат да избягнат правосъдието чрез частни застрахователни договори е неуместна. По-големият проблем е изискването на държавата хората, за които е по-вероятно да бъдат осъдени за престъпна небрежност, да бъдат покрити със застраховка, независимо дали са възможни за застраховане от частните компании на доброволна основа. Проблемът не е, че държавата позволява на застрахователните компании да плащат “откуп за живот” за престъпно небрежни хора; проблемът е, че държавата принуждава частните компании да продават такова покритие на хора или компании, за които е по-вероятно да бъдат осъдени за престъпна небрежност.

Държавата като застраховател

Държавата дори се намесва като “застраховател в краен случай”, когато никоя частна фирма не би застраховала хора или предприятия с изключително висок риск. Един пример в Съединените Щати – който е общ за Западните индустриални нации, макар и не за Япония[45] – е държавно гарантираното покритие са произшествия, свързани с производството на електричество от ядрена енергия. Енергийните компании са държавно лицензирани обществени услуги, които притежават регионален монопол. Законът “Прайс-Андерсън” от 50-те години установява относително ниски тавани за финансова отговорност на такива фирми – 560 милиона долара за едно произшествие[46] – и тогава федералното правителство получава парите от премиите. Като ограничава своята отговорност, федералното правителство принуждава живеещите в близост до ядрени реактори да се дозастраховат срещу бедствие, тъй като има максимална сума за изплащане при нещастие. Колкото по-голямо е населението, което може да бъде засегнато, за толкова по-голяма сума се застрахова всеки жител, защото плащанията по премиите са по-ниски на човек. Данъкоплатците също дозастраховат: в случай на произшествие малкият федерален застрахователен фонд при ядрени авари не може да изплати повече от два процента дори от един единствен иск за щети на стойност 560 милиона долара. Парите, взети от общия фонд на федералното правителство, трябва да допълнят разликата. Заради този федерален закон обществените услуги са успели да разширят използването на електричество от ядрена енергия. В този смисъл днешната ядрена енергетика не е продукт на свободната пазарна икономика; тя е продукт на законодателство в полза на специални интереси под формата на максимум отговорност и задължително държавно застрахователно покритие.[47]

Отговорът на свободния пазар

Застраховката “отговорност” е друг пример за изобретение на свободния пазар, което защитава жертвите без да унищожава онези, които са лично отговорни. Жертвите получават повече пари, отколкото частният незастрахован гражданин или фирма биха могли да платят. Доживотната загуба на доходи, понесена от семейството на жертвата, бива компенсирана от застрахователната компания. Небрежният човек все още може да бъде екзекутиран, ако ищците го желаят, но е далеч по-вероятно те да предпочетат да приемат пари от застрахователната компания. “Откупът за живот” е по-висок; следователно вероятността виновникът да оцелее е по-висока. Това разширява завета на господството; семейството на жертвата получава своето си, но виновникът не понася загуба на капитал, освен може би способността си в последствие да закупува застраховки.

Има ли държавата библейски определено право да принуждава хората да закупуват застраховки за отговорност или в противен случай да доказват, че имат достатъчно капитал да извършат реституция? В случая със застраховката “отговорност” на шофьорите, когато случаите на смърт и тежки наранявания на невинни хора са чести и шофьорите използват пътната система на държавата, отговорът е да. Държавата може да установява правила и постановления за шофьорите, които искат правото да използват нейните пътища. Едно от тези постановления е застраховката “отговорност.” Друго изискване може да бъде годишният преглед за безопасност на автомобила.[48] Автомобилът е като голямо животно; ако стане опасен поради небрежност на неговия собственик, биват убити невинни хора. Застрахователните компании могат да бъдат използвани като защитни филтри. Те може би ще могат да пишат по-евтини полици за хората, които управляват минали през преглед автомобили.

Другите форми на застраховка “отговорност” не би трябвало да бъдат задължителни, освен ако ситуацията е сравнима с аналогията “опасно животно в притежавано от държавата място,” но държавата трябва да признае законното право на наследниците на жертвата да поискат екзекуцията на престъпно небрежната страна. Това би насърчило хората да купуват достатъчно големи застрахователни полици за отговорност, така че наследниците на жертвата да имат силен финансов стимул да позволят на виновния да живее.

Убождане на роб или дете

“Но ако волът убоде роб или робиня, нека плати на господаря им тридесет сребърни сикли, и нека се убие волът с камъни” (Изх. 21:32). В нормалния случай на собственика на вола трябва да бъда наложено смъртно наказание. В този случай, обаче, наказанието е определено от закона: 30 сребърни сикли.

Използването на думите тук е по-особено. Да “убоде” в този случай означава да убие. В стих 29 “да убоде” не означаваше да убие. “Но ако волът е бил бодлив от по-напред, и това е било известно на стопанина му, но той не го е ограничил. . . .” Ако “да убоде” означаваше “да убие,” волът е трябвало да бъде екзекутиран още при първия случай на присъда. Вол, който убие някого, беше убиван с камъни (ст. 28). Следователно “убоде” в стих 29 трябва да означава нещо различно от убиване. Но по отношение на слугите думата “убоде” се използва в смисъл на “да убоде до смърт.” Ето защо волът бива екзекутиран: умряло е човешко същество.

Защо наказанието е сравнително малко?[49] Защо смъртта на слуга се наказва по-меко? Защото собственикът на слугата не е понесъл загуба, сравнима със загубата, понесена от наследниците на свободен човек. Той е изгубил част от инвестиция в човешки капитал – инвестиция, с която така или иначе е трябвало да се раздели след определен период. Не е понесъл загуба на роднина. Главният проблем тук е заветен. Собственикът не е понесъл заветна загуба; той е понесъл само икономическа загуба. Той няма право да налага на собственика на бодливия вол наказания, по-големи от икономическото наказание, определено от закона.

Ако слугата е бил довел със себе си жена и деца в дома на собственика, те сега биха били свободни, което им служи като форма на компенсация. Господарят ще си възвърне своята инвестиция от собственика на вола, по този начин освобождавайки наследниците на роба от по-нататъшно слугуване.

А ако починалият слуга се е оженил след като е станал слуга? В този случай наследниците вероятно биха имали възможността или да останат слуги в дома на собственика, или да бъдат свободни. Дали ще бъдат свободни или не, би зависило от големината на наказателното плащане към собственика на слугата в сравнение с това, което той е платил за слугата. Ако смъртта е станала малко преди слугата да бъде свободен, тогава наказателното плащане би представлявало надплащане и допълнителните пари биха послужили като откупна цена за жената и децата на слугата. Но ако наказателното плащане е приблизително равно на това, което собственикът е трябвало да изхарчи, за да изплати дълга на слугата – първоначалната причина той да влезе в робство – тогава семейството на слугата трябва да остане със собственика, както е определено в Изход 21:4.

Може да се види интересна връзка между смъртта на Христос на кръста и смъртта на убодения слуга. Джеймс Джордан коментира тази връзка: “Както видяхме, нашият Господ Исус Христос е бил роден в света като домашнороден роб-син, защото Неговото въплъщение беше пробиването на Неговото ухо. На кръста Той беше направен грях за нас и така дойде под осъждението на смъртта. Той стана отхвърлен роб, за да можем ние да бъдем издигнати до положение на осиновени роби-синове. Той беше убит от дивите животни, лъвовете на езичството и отстъпилите бодливи бикове на Израел: ‘Много юнци Ме обиколиха; силни Васански бикове ме окръжиха. Отвориха срещу Мене устата си, като лъв, който граби и реве. . . . Избави Ме от устата на лъва и от роговете на дивите волове. Ти си Ме послушал!’ (Пс. 22:12, 13, 21). Затова цената, дадена за Христовата смърт, беше цената за убоден роб, тридесет сребърника (Мат. 26:15). При Своето възкресение, обаче, нашият Господ победи биковете и стъпка среброто, за което беше продаден: ‘Смъмри зверовете в тръстиката, многото бикове, с юнците на племената, и ония, които се явяват украсени със сребърни плочици; разпръсни народите, които обичат война’ (Пс. 68:30). Затова Юда не намери удовлетворение в своето сребро и то беше използвано за закупуване на място за гробище на починали чужденци, езичници, унищожени от Божия гняв (Мат. 27:2-10).”[50]

Убождане на дете

“Било че е убол син или е убол дъщеря, според тая съдба ще му направят” (Изх. 21:31).* Това е важен библейски принцип: налагането на глоба, а не екзекуцията на собственика на вола или на неговото дете (езическа практика в древния Близък Изток). Библията поставя този пример под общото правило, което позволява замяната на смъртта на собственика с глоба. Това означава, че нечестивата практика в древния Близък Изток, убиването на детето на човек, ако той убие детето на друг човек, е забранена.[51] Кодексът на Хамураби определя: “Ако строител построи къща за благородник, но не направи постройката здрава, така че къщата, която е построил, се срути и така причини смъртта на собственика на къщата, строителят да се умъртви. Ако е причинил смъртта на собственика на къщата, да се умъртви синът на собственика.”[52]

Тази рязка разлика от вавилонското право изглежда е приложение на принципа във Второзаконие 24:16: “Бащите да се не умъртвяват поради децата, нито децата да се не умъртвяват поради бащите; всеки поради собствения си грях да бъде умъртвяван.”

Заключение

Библията установява принципа на космическия персонализъм като основа на вселената.[53] Няма начин хората да избягнат своито отговорности пред Бога. Тъй като библейският закон признава този принцип, той установява юридическия принцип на реституция към жертвите от страна на небрежните. Общото правило е: око за око, живот за живот.

Библията утвърждава принципа на ограничената отговорност пред хората. Държавата не е Бог. Тя не може да познава всеки елемент от историческите причинно-следствени връзки. Нито пък хората могат да ги познават. Следователно държавата не може законно да налага неограничена отговорност върху обвинените в небрежност, независимо от тяхното знание, решения и договорни уреждания.

В този уникален случай, когато опасен вол убива човек, виновният собственик може законно да избегне смъртта, макар че волът му не може, защото наследниците на жертвата имат право да наложат икономическо реституционно плащане върху небрежния индивид. Този закон за престъпната небрежност е далеч по-обширен от просто воловете и собствениците; той се прилага за всички случаи на смърт на невинни страни, които са резултат от небрежност от страна на собствениците на известни с характера си животни или машини – капитал, за който се знае, че е опасен за невинните околни хора. Автомобили, тежкотоварни автомобили, определени видове професии, ядрени електроцентрали, въглищни мини и подобни примери за опасни средства влизат под този общ принцип на личната отговорност.

Този закон не трябва да се разбира като валиден за работници, които доброволно работят опасни професии и предварително са предупредени от своите работодатели за рисковете, нито пък трябва да се използва като оправдание за създаването на месианска държава, която се опитва да открие престъпна небрежност във всеки случай на нараняване на трета страна, въпреки липсата на познание за рисковете от страна на собствениците или експертите в съответната област.

Застраховката “лична отговорност” е изобретение на Запада, което позволява на престъпно небрежните хора по-голяма възможност да избягнат смъртното наказание чрез големи плащания към наследниците на техните жертви. Купуването на такава застраховка не трябва да става задължително, освен в случаите, свързани с използването на финансиран от държавата капитал (напр. пътищата). Въпреки това рискът е толкова висок – екзекуция – а разходите по премиите са толкова ниски в сравнение с риска, че застраховката за лична отговорност е достъпна за повечето хора. Само най-бедните, които обикновено не притежават “волове” (скъпо капитално оборудване), или хора, осъждани много пъти за пресъпна небрежност или действия, които биха довели до присъди за престъпна небрежност (напр. управление на автомобил в пияно състояние), или хора, които управляват или притежават предприятия, създаващи високи рискове за невинни околни хора, ще бъдат в общия случай изключени от закупуването на такова застрахователно покритие. Те ще трябва да се научат да управляват внимателно своите “волове.”



[1] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 1.

[2] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 19: “Imperfect Justice.”

[3] “TORTS. The Principal Categories of Torts,” in The Principles of Jewish Law, edited by Menachem Elon (Jerusalem: Keter, 1975?), col. 319. Този сборник от статии, взет от Encyclopedia Judaica, е бил публикуван като Publication No. 6 of the Institute for Research in Jewish Law of the Hebrew University of Jerusalem.

[4] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 100.

[5] Йоана 1:12; Рим. 8:15; Гал. 4:5; Еф 1:5.

[6] Фактът, че това кръщение беше изпълнено от дякон, както и много други в Самария, създава досега неразрешен теологичен проблем за всички деноминации, които определят презвитерите като единствените упълномощени църковни служители със законно призвание да кръщават.

[7] James B. Jordan, The Law of the Covenant; An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 122-24.

[8] “Ако вол убие човек някъде, бил той възрастен или дете, роб или свободен, той заслужава смърт чрез убиване с камъни, независимо дали предварително е било известно, че волът е бодлив. Обаче, ако убие езичник, той е свободен в съответствие с езическия закон.” Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1954), “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter Ten, Section One, p. 36.

[9] Несравнимият библейски пример за възходяща отговорност на животно към човек е магарето на Валаам. “И ослицата рече на Валаам: Не съм ли аз твоята ослица, на която си яздил през целия си живот до днес? Имала ли съм навик друг път да правя така? А той рече: Не” (Чис. 22:30).

[10] J. J. Finkelstein, The Ox That Gored (Philadelphia: American Philosophical Society, 1981), p. 28.

[11] Картина на обесване на свиня в Нормандия от 1386 е на корицата на второто издание от 1987 на книгата от 1906 E. P. Evans, The Criminal Prosecution and Capital Punishment of Animals (London: Faber & Faber). Картината показва свинята облечена в жакет.

[12] Nicholas Humphrey, Foreword, ibid., p. xviii.

[13] W. W. Hyde, “The prosecution of animals and lifeless things in the middle ages and modern times,” University of Pennsylvania Law Review (1916). Финкелстейн доста се съмнява в тези свидетелства.

[14] Humphrey, Foreword, p. xv.

[15] Finkelstein, Ox That Gored, p. 48. Той цитира Kelsen, General Theory of Law and State (1961), pp. 3-4.

[16] Finkelstein, op. cit., p. 48.

[17] Ibid., p. 51.

[18] James Q. Wilson, Thinking About Crime (New York: Basic Books, 1974), p. 186.

[19] В окръг Лос Анджелис е имало около 80,000 членове на банди.

[20] Albeck, Jewish Law, col. 322.

[21] Maimonides, Torts, “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter Ten, Section Three, p. 36.

[22] Ibid., p. 38.

[23] Ibid., Chapter Eleven, Section Three, p. 40.

[24] Idem., Section Four.

[25] Ibid., Chapter Eleven, Section Ten, p. 41.

[26] Това, което Маймонид и равините не успяват да разберат, е следното: вината на животното убиец е заветна, не метафизическа. Злото, което животното е извършило, не се предава на другите животни просто чрез физически контакт или близост. Злодеянието на животното е бунт срещу страха от човека, който Бог поставя в сърцето на всяко животно (Бит. 9:2). То е престъпило моралните граници, които Бог е поставил в сърцето му. Маймонид е по-загрижен за границата между осъденото животно и другите животни, отколкото за границата вътре в животното между него и човечеството и физическата граница между животното и последните му три човешки жертви.

[27] David Daube, Studies in Biblical Law (Cambridge: At the University Press, 1947), p. 87).

[28] Idem.

[29] Тъй като на отговорния собственик може да бъде наложено сериозно наказание, отправилият предупреждението трябва да има доказателство, че той действително е предупредил собственика за предишно лошо поведение на животното. Иначе лъжесвидетелството на един човек може да разруши живота на собственика на животно, което е било безопасно, но е наранило някого.

[30] Carl Bridenbaugh, Cities in the Wilderness: The First Century of Urban Life in America, 1625-1742 (New York: Capricorn, [1938] 1964), pp. 19, 167, 323.

[31] В моето изследване в докторската ми дисертация за колониалното американско пуританство, не съм срещал случай, когато собственик да е екзекутиран за деяние на негово животно, нито пък си спомням да съм намирал пример, когато е била плащана тежса реституция към жертвата.

[32] Bridenbaugh, Cities in the Wilderness, p. 168.

[33] За “свинския” инцидент, виж Charles M. Andrews, The Colonial Period of American History, 4 vols., The Settlements (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1934] 1964), I, pp. 450-51. Сравни Gov. John Winthrop, Winthrop’s Journal: “History of New England,” 1630-1649, edited by James Kendall Hosmer, 2 vols. (New York: Barnes & Noble, [1908] 1966), II, pp. 64-66, 120-21.

[34] Bridenbaugh, Cities in the Wilderness, p. 19. Аз поставих въпросителна в полето на моята книга, когато я прочетох за първи път. Не бях още чувал за конфликта Кейн-Шърман, а и Брайдънбау не обяснява какво има предвид. Учените могат понякога да бъдат твърде тайнствени.

[35] Трябва да се разбере, че изборът на “обществено приетия риск” е като всеки друг процес на избор: той включва субективна оценка и “обобщаване” чрез политическите и пазарните сили на “обществено приетата” сплав от риск и производителност. Виж Mary Douglas and Aaron Wildavsky, Risk and Culture: An Essay on the Selection of Technological and Environmental Dangers (Berkeley: University of California Press, 1982).

[36] Един мъдър банкер би препоръчал на църковните служители членовете на църквата да заложат домовете си или да вземат дълг, използвайки други форми на залог, и след това да дарят пари на църквата. Това връзва заемите към личен залог, който банкерът може да прибере, без да изглежда безсърдечен. Това прави членовете на църквата лично отговорни за плащането. (Преподписаните полици също са приемливи от гледна точка на банкера, но са спорни библейски: напр. забраната против “поръчителството.”) Членовете не могат за избягнат своите предишни финансови обещания просто като излязат от църквата. Това също държи църквата свободна от дълг като институция, което е праведно свидетелство относно злата същност на дълга (Рим. 13:8а). Тъй като заемът не се облага с данъци като приход за получателя (според данъчните закони в Съединените Щати), и тъй като плащанията по лихвите за жилищните заеми са освободени от данъци, и тъй като даренията към църквата са освободени от данъци, заемателите получават данъчни облекчения чрез това уреждане. Лихвените плащания няма да представляват данъчно облекчение, ако църквата е заела парите, тъй като нормално приходите на църквите се облагат. Този подход, обаче, е незаконен в Тексас; в Тексас е незаконно да залагаш жилището си, освен за да правиш подобрения в същото жилище – много глупав закон, който е останал от старото “популистко” мислене.

[37] Robert Hessen, In Defense of the Corporation (Stanford, California: Hoover Institution, 1979). Аз не съм съгласен с осъждането от Р. Дж. Ръшдуни на ограничената отговорност. Виж Rushdoony, Politics of Guilt and Pity (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1970] 1978), Part III, ch. 8: “Limited Liability and Unlimited Money.” Това, което ме убеди, че той не е прав тук, беше внимателно разглеждане на правните последствия от налагането на неограничена лична отговорност на църковните членове за решенията на пасторите и църковните служители. Може ли църквата да функционира, ако всеки член бъде потенциално отговорен с целия си капитал за незаконната дейност на църковните служители?

[38] След фаталната експлозия на ракетата-носител на космическата совалка Челинджър през януари 1986 беше разкрито, че държавата е изискала от седемте наети от държавата “астронавти” да анулират всички свои застраховки, освен минималните премии за застраховка “живот” като условие за участие в изстрелването. Едното от цивилните лица, учител, е получил анонимна еднократна застрахователна полица за един милион долара, обезпечена от Лондонския Лойд. Месеци по-късно наследниците на четири от астронавтите получиха плащания на обща сума $7.7 милиона, или около $1.9 милиона на семейство. (При цена на златото $350/унция). Федералното правителство плати 40% от тази сума, а компанията, която е построила ракетата, плати 60%. Това е било политическо решение; правителството запази в тайна действителните платени суми и те станаха известни петнадесет месеца по-късно, когато седем медийни организации предприеха правни действия. New York Times (March 8, 1988). Все още не е известно какво е било платено на наследниците на другите трима астронавти.

[39] Виж Глава 16: “Знание, отговорност и презумпция за вина.”

[40] Шалом Албек пише: “Тестът за предвидимост като основа за отговорност за щети е довел равините до заключението, че дори когато е небрежен, ответникът може да бъде отговорен само за щетата, която е можел да предвиди.” Shalom Albeck, Principles of Jewish Law, col. 322.

[41] Finkelstein, Ox That Gored, p. 29.

[42] Ludwig von Mises, Human Action: A Treatise on Economics (3rd ed.; Chicago: Regnery, 1966), p. 109.

[43] Някои полици може да изключват подобно покритие. В интерес на купувачите на полици е да четат ситния шрифт на своите застрахователни договори преди да купуват.

[44] Част от тези разходи се прехвърлят върху незастрахованите или застрахованите за по-малка сума шофьори, които биха искали да се застраховат, но не могат да си позволят по-високите премии. Също, акционерите на компанията понасят някои от тези разходи. Те понасят капиталови загуби, защото компаниите не могат да продават полици на всички онези, които биха желали да закупят полици, ако разходите бяха по-ниски. Погрешно е да се твърди, че по-високите разходи могат да се прехвърлят на клиентите безнаказано или на нулева цена за компаниите. Виж Murray Rothbard, Power and Market: Government and the Market Economy (Menlo Park, California: Institute for Humane Studies, 1970), pp. 66-68.

[45] H. Peter Metzger, The Atomic Power Establishment (New York: Simon & Schuster, 1972), p. 218.

[46] Idem.

[47] Антиядрените активисти обикновено са противници на свободния пазар и обикновено обвиняват свободния пазар за ядрената енергетика. Защитниците на ядрената енергия обикновено са привърженици на свободния пазар, затова рядко говорят за етатистката същност на субсидията. Но когато се стигне до практически действия, привържениците на ядрената енергия приемат федералните субсидии за своите програми като икономически и идеологически валидни. Защитникът на ядрената енергия Петр Бекман пише: “Да, американският данъкоплатец плати 1 милиард долара за изследване на ядрената безопасност и аз считам това за добра инвестиция. . . .” Petr Beckman, The Health Hazards of NOT Going Nuclear (Boulder, Colorado: Golem Press, 1976), p. 154. Той също твърди, че застрахователната програма на Прайс-Андерсън прави пари за федералното правителство, защото енергийните компании плащат премии към Вашингтон, заедно с парите, плащани на частни застрахователни дружества. “Вие наричате това субсидия?”, пита той риторично. Разбира се, това е субсидия. Размерите на премиите са далеч под пазарните стойности, дори ако приемем, че частните фирми биха застраховали срещу произшествие в ядрена електроцентрала, което е съмнително. Максималната отговорност е определена от закона далеч под това, което би се изисквало в съда, ако някоя сериозна ядрена авария стане в населен район. Преди всичко това е причината законът на Прайс-Андерсън да бъде прокаран: да се субсидира енергетиката чрез намаляване на нейната законова отговорност и нейните застрахователни нива. Нещо повече, данъкоплатците дозастраховат: фондът, който трябва да покрива всички енергийни компании в страната е 8 милиона долара през 1976; отговорността е била 560 милиона долара за една авария. Данъкоплатците е трябвало да покрият останалото.

[48] Това предполага, че има статистически валидно доказателство, че задължителните автомобилни прегледи наистина намаляват произшествията и нараняванията. Това доказателство често е несигурно. Което е сигурно е, че такъм закон осигурява начално увеличение в нетната стойност на онези, на които са дадени лицензи да извършват тези прегледи и че продължаването на такива закони носи поток от приходи за притежателите на тези лицензи.

[49] Тридесет сребърни сикли са били много пари от гледна точка на това какво може да се купи с тях, но не и в сравнение с това, което наследниците на жертвата нормално биха могли да изискат.

[50] Jordan, Law of the Covenant, pp. 127-28.

* В българския превод (“Било че е убол мъж или е убол жена. . .”) думите “мъж” и “жена” са сложени неправилно. В еврейския оригинал съответните думи са ben (“син”) и bath (“дъщеря”). Бел.прев.

[51] Dale Patrick, Old Testament Law (Atlanta, Georgia: John Knox Press, 1985), p. 78.

[52] Code Hammurabi, paragraphs 229-30. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), p. 176.

[53] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 1.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов