Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

16

ЗНАНИЕ, ОТГОВОРНОСТ И ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА ВИНА

Ако волът на някого убоде вола на другиго, така че да умре, тогава да продадат живия вол и да си разделят стойността му, и мършата също да си разделят. Но ако се е знаело от по-напред, че волът е бил бодлив, и стопанинът му не го е ограничил, то непременно ще плати вол за вол, а мършата ще бъде негова. (Изх. 21:35-36).

Същественият факт в тези стихове е, че те се занимават с два различни вида волове престъпници: преди това мирен вол и известен с лошия си характер вол. Наказанията са различни според различния случай, въпросът е: Защо?

Волът е опитомено животно. Той е под господството на своя собственик. Следователно собственикът поема определени отговорности за поведението на своето животно. Животното трябва да се въздържа от нападане на човек или на други животни от своя вид. Собственикът трябва да предприеме стъпки да обучи животното по отношение на живота и здравето на другите или да ограничи неговата способност да нанася такива повреди.

Идеята за опитомено животно предполага способността на хората да обучават и дисциплинират по-нисшите видове. Животните са отговорни пред човека и вследствие това, на Бога. Собственикът на опасно животно трябва да се погрижи другите наоколо да не станат недоброволни носители на риск в резултат от липсата на самодисциплина в животното. За да създаде юридически стимул за собствениците на волове да обучават или да ограничават своите животни Библията установява принципи за икономическа отговорност.

Да кажем, че досега мирният вол на даден човек убоде друг вол до смърт. Тъй като волът е убол друго животно, а не човек, той не трябва да бъде убит от първоначалния собственик. Той трябва да се продаде на трета страна. Третата страна, която го купи, може да го убие, ако желае; ако го направи, намалява рисковете от притежаването му. Волът е станал известен вол. Има рискове, свързани с притежаването на такива животни. Има разходи по ограждането му или ограничаването му по някакъв начин. Новият собственик може да реши да не го остави жив.

Също няма библейски закон, който забранява на първоначалния собственик да направи предложение за обратното закупуване (изкупване) на вола от третата страна, но законът изисква волът първоначално да се продаде.

Различен е случаят с известния с лошия си характер вол. Собственикът е напълно отговорен, точно както е отговорен собственикът на непокритата яма. Този казусен закон приема, че за да бъде собственикът отговорен, известното с характера си животно не е било затворено или ограничено по друг начин, както е в случая с известен вол, който убоде човек (Изх. 21:29). Собственикът трябва да плати пълната стойност на мъртвото животно на собственика на мъртвото животно. И тук той има право да си задържи мършата. Позволено му е също да си задържи престъпното животно.

Защо престъпното животно не се убива с камъни за убийство на друго животно, както би било задължително в случая на невързан известен вол, който убоде мъж или жена до смърт? Причината трябва да е ясна на всеки, който разбира приложенията на завета за господството. Волът е възходящо отговорен към човека. Той понася смъртно наказание за убийство на човек. Вътрешният страх от човека е това, което във всички животни (Бит. 9:2) служи като техен възпиращ фактор, вид “ограда,” която те знаят, че не трябва да прескачат. Убивайки човек, волът показва, че той активно е нарушил това наложено от Бога ограничение. Той следователно е бунтовен и заслужава смърт. Той действува като змията в Битие 3 и следователно заслужава същото наказание. Но той не е отговорен “до смърт” за убиването на друго животно. Той не е “външно отговорен” към другите животни. Собственикът е отговорен за своето поведение “навън,” а не волът.

Кой плаща?

Кой плаща за щетите? Плаща собственикът на оцелелия вол. При нормални обстоятелства законово и финансово отговорният индивид е собственикът на престъпилия вол, който е започнал нападението. Но тук има проблем. Чие животно е започнало първо? Може ли това да се определи в съда? Имало ли е свидетели? Можем ли да разберем мотивацията на воловете? Тези въпроси почти не се нуждаят от отговор. Оценката на това кое животно е “започнало първо” е най-проблематичната. Волът не може да бъде поставен под клетва и разпитван.

Решението на Библията е да раздели прихода от продажбата на оцелялото животно и да раздели мършата на мъртвото. Всеки собственик има стимул да максимизира приходите от продажбата на оцелялото животно, тъй като и двамата печелят еднакъв дял от продажната цена. Собственикът на мъртвото животно не може да дойде при съдиите и да претендира, че неговото животно е струвало десет пъти повече от колкото то реално е било. Няма нужда съдиите да призовават специалисти, за да оценят ретроспективно стойността на мъртвото говедо. Те могат да оставят на двамата собственици да решат спора си. Всеки от двамата има стимул да доведе сделката до успешен край. Нито някой може да заблуди другия (или съдиите) за предишната стойност на мъртвото животно. След това пазарът разкрива стойността на живото животно.

Мъртвото животно също струва нещо. Старозаветните правила, забраняващи продажбата на нечисти мъртви животни (Вт. 14:21; Лев. 17:15) не важат в новозаветната епоха. Дори при Стария Завет животното можеше да бъде продадено на пребиваващ чужденец езичник (Вт. 14:21б). Днес животното може законно да бъде продадено на юдеин или езичник, ако трупът съответствува на обществените здравни стандарти. Всеки собственик получава равен дял от приходите.

А ако некачествен бик убие първокласен вол? Собственикът на първокласния вол понася по-голямата загуба. Но тъй като не може лесно да се определи кой бик е започнал насилието, съдът не е задължен от Бога да изследва подробния въпрос какво трябва да получи собственикът на мъртвото животно. Този закон в основата си признава ограниченията върху съда при оценката на отговорността в случаи на поведение на животни. Собствениците на първокласни животни са предупредени да се грижат за своята собственост.

Юдейският закон: Чий вол е убоден?

Мишна прави някои много чудати изключения от този закон. “Ако вол на израилтянин убоде вол, който принадлежи на Храма, или вол на Храма убоде вол на израилтянин, собственикът не е отговорен, защото е писано, Вола на ближния му [Изх. 21:35] – а не вол, който принадлежи на Храма.”[1] Това е много странно. Човек би си помислил, че ако някой вол трябва да бъде закрилян чрез заплаха с плащане на щети върху собственика на вола убиец, това трябва да бъде вол, принадлежащ на храма. Защо думата “ближния” изключва храма не се обяснява.

Мишна продължава: “Ако вол на израилтянин убоде вол на езичник, собственикът не е отговорен. Но ако вол на езичник убоде вол на израилтянин, независимо дали преди това волът е бил безопасен или известен насилник, собственикът трябва да плати пълните щети.”[2] Почти хилядолетие по-късно, Маймонид се съгласява с това: той освобождава израелския собственик от задължението да плаща щети, независимо дали е бил предупреден за своето животно, ако неговият вол убоде вол на езичник. Той дава причина за дискриминационния закон на Мишна. “Езичниците не държат собствениците отговорни за щетите, нанесени от техните животни, и затова техният закон се прилага за тях самите.” (Това е наистина абсурдно и той не предлага доказателства.) От друга страна, езичникът е напълно отговорен, независимо дали е бил предупреден, ако неговият вол убоде вол на израилтянин. Защо? Защото “ако те не бъдат подведени под отговорност за щети, причинени от техните животни, те няма да се грижат за тях и така ще причинят загуби на собствеността на други хора.”[3] Това е класически пример за различни закони за различни жители, в пряко нарушение на Изход 12:49.

Маймонид твърди, че ако волът не е бил нечия собственост в момента на убождането, а впоследствие е присвоен от някой друг, преди ищецът да сложи ръка върху него, новият собственик не е отговорен за предишните щети.[4] Това би оставило жертвата без право на иск, а животното защитено от съд, защото то няма да послужи като плащане – вол за вол – за причинената от него щета. (Рави Юда преди това твърди, че “Див вол, или вол, принадлежащ на Храма, или вол, принадлежащ на прозелит, който е починал, са свободни от смърт, защото нямат собственик.”)[5]

Дори по-невероятно, Маймонид твърди, че ако съществуващият собственик се откаже от правото си на собственост след убождането, но преди съда, “той е свободен, защото няма отговорност, освен когато волът има собственик и в момента, когато причини щетата, и в момента, когато делото се разглежда в съда.”[6] Това би унищожило личната правна отговорност в най-сериозните случаи. На собственика е позволено да се разграничи ретроспективно от обществените отговорности на собствеността, като че ли притежаването на физически предмет е всичко в собствеността, а не също и законовите права и законовите отговорности, които неизбежно идват с притежаването на предмета. Маймонид не казва, че жертвата не може да изисква животното да бъде унищожено или продадено, за да бъде тя компенсирана. Той казва, че ако собственикът продаде животното, жертвата може да получи компенсация от животното, а купувачът трябва да си поиска в съда изгубеното от ответника.[7]

Маймонид добавя също, че свидетелството на определени свидетели не е валидно: роби, овчари, деца и жени. “Човек не трябва да си мисли, че защото само робите, овчарите или подобни хора обикновено се намират в конюшни, обори или кошари, те трябва да бъдат изслушвани, ако свидетелствуват, че едното животно е причинило повреда на другото, или че на децата и жените трябва да се разчита, ако свидетелствуват, че един човек е наранил друг, или ако свидетелствуват за други видове повреди.”[8]

В юдейските закони относно бодливия вол християнският коментатор може да намери малко неща, на които може да се позове с увереност. Не е по-добро положението в случая с известния с лошия си характер вол. Колко случая създават доказателство за повтарящо се действие? Колко убождания трябва да станат, преди животното да бъде определено като известно животно? Мнението на Рави Меир е, че съдът трябва да определи като “доказана опасност” всеки вол, срещу когото в миналото са повдигнати три отделни доказани обвинения за щети.[9] Маймонид не указва колко обвинения са необходими, за разлика от Мишна и Талмуда, но казва, че трябва да бъде повече от едно. “Едно животно се нарича mu’ad, ‘предупредено,’ по отношения на действия, които то прави нормално и повтарящо се, и tam, ‘безвредно,’ по отношение на действия, които то върши само по изключение и които не са нормално извършвани от представители на неговия вид – както, например, ако вол боде или хапе. Ако едно животно, действувало ненормално веднъж, си създава навик да повтаря ненормалното действие в много случаи, то става ‘предупредено’ по отношение на конкретното действие, което е направило свой навик. Защото Писанието казва, Но ако се е знаело, че волът е бил бодлив (Изх. 21:36).”[10]

Ние се нуждаем от по-добри инструкции.

Известният вол

Отговорността се оценява по-лесно в съда при дело за вол, който е бил познат преди това като животно насилник. Собственикът е бил получил веднъж предупреждение относно поведението на животното под негова власт. Може би съдът вече е осъждал това животно за предишно нарушение; може свидетели независимо един от друг да са се оплаквали на властите и те да са отправили към собственика официално предупреждение. Няма доказателство, че са необходими три предупреждения; едно предупреждение трябва да е достатъчно да убеди собственика да предприеме допълнителни стъпки да ограничи своето животно. От момента на предупреждението върху собственика пада отговорност да държи животното затворено или по някакъв начин ограничено срещу нанасяне на щети на другите.

Този казусен закон се прилага за собственик, който реши да запази собствеността си върху животното. Заедно с това си решение той избира да поеме допълнителните рискове, свързани с поведението на това конкретно животно. Собственикът също избира да не отдели време и усилия, необходими за ограничаване на животното. Това е негово законно решение. Никой не бива изпращан от правителството, за да инспектира качеството на оградата или здравината на въжето около врата му. Но библейският закон забранява на собственика да прехвърля тези вече познати рискове на собствеността върху невинни трети страни. Себевладение под закона – писани закони с определени, предсказуеми санкции – е библейският стандарт, а не правен ред, основан на пирамидална бюрократична принудителна система.

Юридическият проблем с това правило относно известния вол, е неговата неяснота: Колко информация е достатъчна? Библията казва, че ако от преди се е знаело, че волът боде, от правна гледна точка той става известен вол. Известен на кого? На собственика, определено. Но как може в съда да се докаже, че собственикът е имал това знание? Само чрез предишни публично доказуеми оплаквания, отправени от съседите, или към собственика, или към властите, или чрез една единствена предишна присъда на животното. Ако има публично доказуемо свидетелство, че волът е убол някого в миналото, собственикът става правно отговорен.

Очевидно, ако волът е убождал няколко пъти, той е известен нарушител. Но междувременно обществото трябва да защитава собствеността на тези жертви на животното. Този стих от Писанието определя, че въпросът за правната отговорност в случай на създаващи щети действия на опасно домашно животно трябва да се решава на основата на способността на съдиите да оценят сравнителното знание между ищеца и ответника. От собственика се очаква да има по-добра информация за поведението на животното, отколкото от външния човек. Следователно, единствен доказан случай на предишно лошо поведение от страна на вола поставя неговия собственик в юридически риск.

Вол за вол

“Но ако се е знаело от по-напред, че волът е бил бодлив, и стопанинът му не го е ограничил, то непременно ще плати вол за вол, а мършата ще бъде негова” (Изх. 21:36). Какво означава “вол за вол”? В предишния случай на животно, чието опасно поведение не е било известно на обществото, собственикът на мъртвото животно не получава вол в замяна. Той получава само половината от приходите от продажбата на живия вол и на мършата на мъртвия вол. Но този случай е различен. Бодливото животно е било известно като бодливо. Собственикът на мъртвия вол трябва да бъде обезщетен, “вол за вол.”

Това означава ли, че собственикът на мъртвото животно просто трябва да получи оцелелия вол? Това е доста невероятно тълкуване. Първо, оцелелият вол е известен нарушител. Той представлява заплаха, както само собственикът на мъртвия вол знае най-добре. Така собственикът на оцелелия вол би прехвърлил собствеността на високорисковото животно върху собственика на жертвата. Но високорисковата собственост изисква по-ниска продажна цена от нискорисковата собственост, по очевидни причини. Купувачът трябва да бъде компенсиран за добавените разходи, които получава, купувайки високорисковата собственост.

Второ, пазарната стойност на мъртвото животно може да бъде далеч по-висока от тази на оцелялото животно, независимо от рисковия фактор. Може мъртвото животно да е било първокласно животно. Жертвата може да заведе дело за щети. Той трябва да бъде обезщетен, “вол за вол.” С други думи, той трябва да бъде обезщетен равно за равно, стойност за стойност. От друга страна, както собственика на първокласен бик, той има финансов стимул да пази своето високостойностно животно далеч от всяко потенциално опасно животно, което не е било известно като опасно. От друга страна, отговорност на собственика на известен вол нарушител е да го държи настрана от други бикове, особено първокласни бикове. Икономическия товар сега се прехвърля върху животното убиец.

Каква е разликата между двата случая? В двата случая единият човек губи своето животно, а животното на другия оцелява. Разликата е различната степен на познание: на съда, на собственика на мъртвото животно и на собственика на оцелялото животно. По-голямото познание създава по-голяма отговорност (Лука 12:41-48).

Този принцип на сравнителното познание води до извода, че определени животни, които по природа са опасни, и само в краен случай и от време на време реагират на опитомяване от човек, автоматично се считат за известни с лош характер. Маймонид определя такива животни като онези, които убиват чрез убождане, ухапване, драскане или подобно действие. Следвайки Мишна,[11] той изброява вълка, лъва, мечката, пантерата и леопарда. Той също добавя змиите, но доста странно, само онези, които вече са ухапвали някого.[12] Тези видове днес биха били определени като “екзотични животни.” Повечето общини в Съединените Щати поставят правни ограничения върху частното, неинституционално притежаване на такива животни, а в много случаи такова притежаване е забранено от закона. Към тези видове трябва вероятно да се добавят породите кучета, които специално са подбирани да се бият. Самото притежаване на такива породи създава риск за собствениците. Отделното животно може и да не е известно като опасно, но собственикът може предварително да приеме, че е опасно, и следователно и съдът може ретроспективно да приеме същото.

Ограничено познание

Познанието на съда е ограничено, но той трябва да има доказателства, за да състави присъда. Единственото доказателство, достатъчно надеждно да позволи на съда да приеме вина от страна на животното е предишното обществено поведение на животното. Защо съдът трябва да приеме, че животното е виновно? Защото няма начин съдът да определи вината със същата степен на точност, която трябва да присъствува в определянето на престъпването на закона от хората, където невинността на обвинения се приема по презумпция.[13]

Първо, нека разгледаме случая на убождане на първокласен вол. Собственикът на първокласния вол трябва да понесе увеличените рискове, свързани с притежаването на първокласно животно. Той трябва да оцени рисковете от оставянето му в близост до други животни. Нито той, нито собственикът на кроткото в миналото животно са имали специално познание за бъдещото поведение на двете животни. Никой собственик не притежава специален малкоструващ начин да придобие такова познание. Следователно, на никой собственик съдът не трябва да налага специален товар на отговорност, тъй като познанието и на двамата се предполага за еднакво. Може пък първокласното животно да е било потенциалния убиец.

Второ, в случая със собственик на известно животно нарушител, съдът може да приеме по презумпция, че той е имал достъп до по-добро знание относно поведението на собственото му животно, отколкото собственикът на мъртвото животно е имал по отношение на поведението на двете животни. Тъй като собственикът на нарушителя е имал по-голямо познание относно поведението на собственото му животно – познание, което е струвало по-евтино, за да го придобие, отколкото би струвало на собственика на мъртвото животно – законът го счита виновен за небрежност. Той е имал отговорността да държи своето животно далеч от други животни, особено от първокласни животни. Товарът на икономическата отговорност е различен, защото разходите по добиването на по-добро познание са различни.

Ето защо “вол за вол” означава заменяне с равна стойност. Собственикът на мъртвото животно има право на компенсация на пълната стойност. Въпреки това, трябва да се има предвид, че първокласните животни също могат да станат нарушители. Няма да бъде справедливо собственик на неочаквано озлобяло животно, който струва, да речем, 100 унции злато, да бъде принуден да продаде животното си и да раздели приходите със собственика на жертвата, просто защото неговото животно е убило животно на стойност, да речем, една унция злато. Той е длъжен да плати на собственика това, което ще му струва да закупи животно заместител, но нищо повече. В противен случай би било изгодно за собствениците на обикновени животни да поставят животните си в близост до първокласно животно, което е вероятен насилник, с надеждата, че ще стане битка, при която по-евтиното животно бъде убито. Библията не препоръчва закони, които насърчават ориентираното към печалба насилие.

Собственикът на оцелелия получава мършата на мъртвото животно. “Но ако се е знаело от по-напред, че волът е бил бодлив, и стопанинът му не го е ограничил, то непременно ще плати вол за вол, а мършата ще бъде негова.” Той е платил на собственика на мъртвото животно, вол за вол. Но собственикът на мъртвото животно няма право да получи всичко. Човекът, който е длъжен да плати, поне получава нещо.

Вината се приема по презумпция

Отново, това признава ограниченията на съдиите в извършването на съвършени оценки за това кое животно е отговорно. Жертвата не губи нищо, от икономическа гледна точка, но и не получава допълнително плащане. Защо собственикът на оцелелия не дължи наказателно плащане на жертвата? Защото съдилищата не могат да потвърдят, че нарушителят е напълно отговорен. Вината се приема по презумпция от съда; няма нужда тя да се търси отвъд разумното съмнение, за разлика от случаите, включващи човешко поведение. В правен спор, включващ човешки същества, сегашната вина на преди това осъден престъпник не трябва да се приема по презумпция от съда; тя трябва да бъде доказана. Но съдът трябва да вземе решение, за да зачете Божия закон и да запази юридическата основа на обществения мир. Така че съдът е задължен да приеме по презумпция виновността на едното животно, а с нея и отговорността на неговия собственик.

Библията мълчи относно битките между две животни, които са известни нарушители, но чрез развиването на тази логика, може лесно да се заключи, че първият пример става стандарт. Оцелялото животно се продава и приходите се разделят. Съдът не може да реши, че може да знае кое животно е започнало битката.

Заключение

Библейският закон не гледа нито на бедния, нито на богатия. Той поставя по-голям товар на отговорност върху собственика, който е имал достъп до по-добра или по-евтина информация относно вероятното поведение на опитомените животни под неговото ръководство. В основата си библейският закон признава, че познанието не е икономически ресурс на нулева цена, и следователно нито съдилищата, нито собствениците трябва да се считат за всезнаещи.

Ако двете животни имат чисти от насилие досиета, но едното бъде убито, собствениците разделят приходите. Когато оцелялото животно е било известно с по-големия си риск, неговият собственик трябва да обезщети напълно жертвата за нейната икономическа загуба, на основата на възстановяване на равна стойност. В първия пример от съда не се изисква да предполага кое животно е отговорно, но той е длъжен според Божия закон да направи автоматично това предположение в случаи, включващи известен нарушител. Важното нещо, обаче, е съдът да произнесе присъда. Без присъда дълго не може да се поддържа обществения мир.



[1] Baba Kamma 4:3, The Mishnah, edited by Herbert Danby (New York: Oxford University Press, [1933] 1987), p. 337.

[2] Idem.

[3] Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1954), “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter Eight, Section Five, p. 29.

[4] Idem.

[5] Baba Kamma 4:7, Mishnah, p. 337. Талмудът също определя, че волът трябва да е убождал в три случая преди това, за да бъде собственикът лично отговорен: Shalom Albeck, “TORTS. The Principal Categories of Torts,” in The Principles of Jewish Law, edited by Menachem Elon (Jerusalem: Keter, 1975?), col. 322.

[6] Maimonides, Torts, loc. cit.

[7] Ibid., “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter Eight, Section Six, p. 29.

[8] Ibid., “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter Eight, Section Thirteen, p. 31.

[9] Baba Kamma 1:4, Mishnah, p. 333.

[10] Maimonides, Torts, “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter One, Section Four, pp. 4-5.

[11] Baba Kamma 1:4, Mishnah, p. 332.

[12] Torts, “Laws Concerning Damage by Chattels,” Chapter One, Section Six, p. 5.

[13] Тук говоря за обществата с общо право. Обществата с Наполеонов Кодекс приемат, че обвиненият е виновен до доказване на обратното.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов