Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

17

ПРОПОРЦИОНАЛНА РЕСТИТУЦИЯ

Ако някой открадне вол или овца та го заколи или продаде, то да плати пет вола за вола и четири овце за овцата. И ако откраднатото, било вол, осел, или овца, се намери живо в ръката му, ще плати двойно (Изх. 22:1, 4).

При всеки опит за обяснение на библейски текст трябва да имаме като наш принцип на тълкуване библейското откровение за теоцентричната същност на всяко съществуване. Бог е създал и сега поддържа целия живот. Следователно, грях против човек е първо и преди всичко грях срещу Бога. Реституцията трябва винаги да се извършва към Бога. Бог изисква смъртта на грешника като единствено достатъчно законно плащане. Но Бог позволява и заместващо плащане, символизирано в старозаветния ред чрез жертвата на животни. Тези символи са сочели напред във времето към смъртта на Исус Христос, Който единствен служи като основа на целия живот (Евр. 8). Исус Христос извърши временно реституционно плащане към Бога от името на човечеството като цяло (времевият живот продължава) и вечно реституционно плащане за Своя народ (ще има вечен живот).[1] Адам заслужаваше смърт в деня, в който се разбунтува; Бог му даде по-дълъг живот на земята заради Христовото изкупление. Същото важи и за биологичните наследници на Адам. Ние живеем заради Христовото изкупление, и то само заради него.

Престъпленията могат също да бъдат и срещу хората. Това означава, че реституцията трябва да се извършва и към жертвата, не само към Бога. Няма прошка без реституция: първо Христовата реституция, а после и реституцията на престъпника. Като образи на Бога, жертвите имат право на реституционно плащане от престъпниците. Тъй като престъпленията са различни от гледна точка на тяхното въздействие върху жертвите, наказанията също са различни. Библейският принцип е познат в Западната юриспруденция: наказанието трябва да съответствува на престъплението. Тъй като в случай на кражба наказанието трябва да приеме формата на икономическа реституция, следователно икономическата реституция трябва “да съответствува на престъплението.” Тя трябва да съответствува на престъплението поне по три начина: първо, като възстанови на жертвата колкото е възможно по-точно открадната стойност; второ, като компенсира жертвата за нейните страдания от кражбата на собствеността; трето, като възстанови на жертвата разходите по откриването на крадеца.

Разходите по обучението: Традиционното обяснение

Изследването на Р. Дж. Ръшдуни на многократните наказания, които той нарича многократна реституция, е важно поради светлината, което хвърля върху първата характеристика на реституцията, плащането, необходимо за обезщетяване на жертвата за загубата, която е понесла вследствие на кражбата. За нещастие Ръшдуни следва равинската традиция и въвежда външен проблем, който обърква изследването, а именно, потребителната стойност на животните. Той пише: “Многократната реституция се опира на принципа на справедливостта. Овцете са способни на по-висок темп на възпроизвеждане и могат да се използват не само като месо, но също чрез своята вълна за обличане, както и за други цели. Да откраднеш овца означава да откраднеш настоящата и бъдещата стойност на собствеността на човека. Волът изисква по-високо ниво на реституция, петкратно, защото е бил обучен за тегли кола и да оре и е бил използван в различни земеделски дейности. Следователно волът е притежавал не само стойностт на своето месо и полезност, но също и стойността на своето обучение, в смисъл, че обучението на вола е било задача, изискваща време и умения. Следователно той е изисквал по-висока степен на реституция. Ясно е, че тук имаме свидетелство за принципа на реституцията. Реституцията трябва да отчита не само настоящата и бъдещата стойност на откраднатото нещо, но също и специализираните умения, свързани с неговата замяна с друго.”[2] Уолтър Кейзър е съгласен с това.[3] Юдейският учен Касуто разсъждава с подобна логика: “Да плати пет вола за вола и четири овце за овцата – по-малко за овца, отколкото за вол, вероятно защото възпитаването на овцата не изисква толкова много, или толкова продължителни усилия, както възпитаването на едрия рогат добитък.”[4] Всъщност, това тълкуване е доста традиционно сред юдейските учени.[5]

Това тълкуване като че ли получава подкрепа от законите на поне още един народ, съвременник на древния Израел. Хетейците също са налагали различни наказания според това какво животно е било откраднато. Всеки, който открадне бик и промени клеймото му, ако бъде разкрит, е трябвало да плати на собственика седем глави едър рогат добитък: две тригодишни, три едногодишни и две току-що отбити.[6] Кравата е получавала петкратно реституционно плащане.[7] Същото наказание е било налагано на крадците на жребци и овни.[8] Орният вол е изисквал 10-кратна реституция (по-рано дори 15).[9] Същото е важело и за впрегатен кон.[10] Следователно, изглежда, че обучените работни животни са били оценявани като изискващи повече стойност за замяната си от другите. Всеки, на когото са възстановявали откраднат кон, муле или магаре, е трябвало да получи само едно допълнително животно: двойна реституция.[11] Първоначалното животно, което е получило обучение, е било върнато; следователно крадецът не е трябвало да плаща многократна реституция.

Изглежда разучно да заключим, че по-голямото плащане за вол или овца в Библията е основано на разходите по обучаване на равностойностно животно. Но това, което на пръв поглед изглежда разумно, се оказва погрешно.

Снижената бъдеща стойност и капитализацията

Трябва внимателно да разгледаме аргумента, че по-високото реституционно плащане е свързано с увеличените трудности по обучението на домашните животни. Без съмнение е истина, че собственикът трябва да положи значителни усилия, за да обучи едно работно животно. Но овцата работно животно ли е? Нуждае ли се от обучение? Очевидно не. Това трябва да ни предпази от възприемането на такъв аргумент относно всяко реституционно плащане, което е повече от двойно.

Напълно вярно е, че бъдещата стойност на всеки откраднат актив трябва да бъде платена на жертвата от крадеца. Това, което обикновено не се разбира от икономистите, е, че настоящата пазарна цена на един актив вече включва неговата очаквана бъдеща стойност. Съвременната ценова теория учи, че настоящата цена на всеки оскъден икономически ресурс отразява очакваната бъдеща стойност на чистата продукция на актива (чистия поток от приходи или чистата рента), снижена с пазарния лихвен процент за времевия период, който отговаря на очаквания производителен живот на актива.[12] Например, ако очаквам едно парче земя да произведе чист икономически приход (рента), равен на една унция злато на година за хиляда години, би било глупаво днес да платя за него хиляда унции злато. Настоящата стойност на моята хилядна унция злато за мен е много по-висока от настоящата стойност на хилядната унция злато за мен след хиляда и една години. Затова, когато предлагам да купя земята, аз снижавам този очакван поток от приходи с най-дългосрочния лихвен процент на пазара. Същото правят и моите потенциални конкуренти (другите купувачи). Следователно паричното плащане за земята ще бъде значително по-малко от очакваните рентни плащания на хилядата унции злато.

Този процес на снижаване на цената се нарича капитализация. Когато капитализираме нещо, ние плащаме парична цена – действителна сделка или вложена оценка – за бъдещ поток от приходи. Капитализацията произтича от факта, както Ротбард твърди, че “Рентите от всяка дълготрайна стока се натрупват в различни моменти във времето, в различни дати в бъдещето. Следователно капиталовата стойност на всяка стока става сборът от нейните очаквани бъдещи ренти, снижени със степента на времевите предпочитания за сегашните пред бъдещите стоки, което е лихвения процент. Накратко, капиталовата стойност на стоката е ‘капитализацията’ на нейните бъдещи ренти в съответствие с нивото на времеви предпочитения или лихвения процент.”[13] Това не е трудно за схващане понятие; за нещастие на човешката свобода и производителност, много малко хора някога са чували за него.

Това, което е най-важно да се разбере, е, че този процес на снижаване важи за всички капиталови стоки (включително дълготрайните потребителски стоки) на пазара; той не е просто продукт на паричната икономика. Паричните размени са също толкова подвластни на процеса на снижаване на очакваните бъдещи приходи (ренти), както и всички други сделки. Казано по друг начин, явлението лихва е основно за човешката дейност навсякъде и в цялата история; то не е уникален продукт на паричната икономика.

Ако икономистите можеха да убедят хората в този факт, би имало по-малко ограничаващо свободата законодателство като закони срещу лихварството. Правителствата понякога прокарват закони срещу лихварството, които поставят ценови таван върху лихвените проценти. Тези закони почти винаги се прилагат само за паричните сделки. Както с всеки ценови контрол, един закон срещу лихварството ще намали броя на сделките на принудително фиксираната цена. Той ще намали предлагането на заемни фондове, тъй като заемателите няма да искат да дават пари назаем на изкуствено подцененото ниво на възвръщаемост.[14] Законите срещу лихварството са унищожители на цивилизацията, защото те препятствуват свободното движение на капитала. Всъщност, ако можеха да бъдат наложени в пълнота, закони срещу лихварството, които забраняват всички лихвени плащания, биха направили невъзможно създаването на капиталови стоки, защото капиталовите стоки са продукт на 1) човешки труд (включително интелектуално проникновение и предприемачество), съчетан с 2) суровини и материали 3) във времето.[15] За всяко от тези трите трябва да се плаща: труд (надници), материали (рента) и време (лихва). Законите против лихварството отричат законната възвръщаемост върху третата съставка на капиталовата стока.[16]

Този процес на капитализация означава, че колкото по-висок е преобладаващият лихвен процент, толкова по-малко парично плащане купувачът ще предложи за парче земя днес: купувачът прилага по-висока отстъпка за своя очакван поток от бъдещи приходи.[17] Винаги имайте предвид, обаче, че никой не знае със сигурност каква ще бъде бъдещата стойност на продукцията на даден актив, нито пък някой знае точно колко ще се промени лихвения процент за периода на очаквания производителен живот на актива. Очевидно, никой не е сигурен точно какъв ще бъде производителният живот на кой да е актив. Предсказването на пазара включва голяма степен на несигурност.

Несигурността е произхода на това, което някои икономисти наричат предприемаческа или “чиста” печалба.[18] Когато оценките на различните конкуриращи се предприемачи – пазарните предсказатели-инвеститори[19] – се срещнат на пазарите за капиталови стоки, резултатът е цена за всеки капиталов актив.[20] Днешното търсене е смес от от търсенето за настояща употреба (стрижеш, заколваш и изяждаш овцата днес) и бъдещата употреба подстригваш овцата няколко пъти за няколко години и след това я заколваш и изяждаш). Днешната цена е продукт на конкурентното взаимодействие между днешното търсене – което включва оценка на бъдещото търсене и оценка на бъдещото предлагане – и днешното предлагане.

Накратко, настоящата цена на всеки оскъден икономически ресурс вече включва неговата очаквана бъдеща цена, снижена с пазарния лихвен процент за приложимия период.[21]

I. Икономиката на реституцията

Като казахме това, сега започваме да разглеждаме икономиката на реституцията. Задачата на съдиите в оценката на морално законното реституционно плащане е по-лесна, отколкото изглежда. Съдиите могат уверено да пренебрегнат въпроса точно колко е бъдещата стойност на откраднатия актив. Най-добрите експерти в прогнозирането на икономическата стойност – предприемачите – вече са осигурили тази информация на съдиите, като всичко удобно е снижено с пазарния лихвен процент. Съдиите трябва само да използват съществуващите пазарни цени, за да изчислят реституционните плащания.

Реституционното плащане нормално е равно на два пъти преобладаващата пазарна цена на актива. Когато откраднатият вол бъде върнат от властите на собственика (крадецът нито го е заклал, нито го е продал), крадецът плаща двойна реституция. “И ако откраднатото, било вол, осел, или овца, се намери живо в ръката му, ще плати двойно” (Изх. 22:4). Ръшдуни следва традиционното равинско тълкуване, когато твърди, че това 100-процентно наказание над пазарната цена е минималната сума, който крадецът очаква да спечели от своето деяние.[22] Крадецът трябва да върне първоначалното животно, плюс неговата очаквана минимална “печалба” от сделката, а именно, пазарната цена на откраднатото животно. Той губи това, което е очаквал да спечели. Маймонид пише за изискването крадецът да плати двойно: “Така той губи сума, равна на тази, от която е искал да лиши друг човек.”[23] Акедат Ицхак е съгласен с това: “Към крадеца се отнасят различно от този, който е причинил щета. Този, който е причинил щета чрез своя вол или своята яма, не е възнамерявал да лиши ближния си от нещо. Затова от него се изисква да извърши половин или пълна реституция. Крадецът, който съзнателно се заема да нанесе загуба на ближния си, заслужава да опита вкуса на собственото си лекарство – да загуби същата сума, от която е лишил своя ближен. Това може да се постигне само чрез двойна реституция.”[24] Това е аналогично на лъжесвидетел, който подлежи на юридическото наказание, което неговата лъжа, ако е била повярвана от съдиите, би нанесла на невинния човек (Вт. 19:16-21).[25]

Правата на жертвата

“Ако някой открадне вол или овца та го заколи или продаде, то да плати пет вола за вола и четири овце за овцата” (Изх. 22:1). А ако крадецът е бил продал откраднатата овца или вол? Крадецът може да знае къде е животното. Ако властите разкрият престъплението му, няма ли да му бъде дадена възможност да откупи откраднатото животно и да го върне на собственика, плюс 100-те процента наказание, и по този начин да избегне четворното или петорното реституционно наказание? Това като че ли нарушава третата цел на пропорционалната реституция (виж по-долу): увеличаване на риска за крадците, които крадат овце или волове и след това се отървават от уликите, като ги унищожават или продават, правейки така по-трудно да бъдат осъдени в съда. Крадецът все пак ще трябва да плати четворно или петорно наказание, освен ако жертвата реши друго. Фундаменталният юридически принцип тук са правата на жертвата. Жертвата решава наказанието, до границите на закона.

Ощетеният първоначален собственик трябва винаги да има властта да предложи на осъдения престъпник алтернатива, която е по-изгодна за жертвата. Може да е емоционално привързан към липсващия вол, особено ако той самият го е обучил. Може дори да е привързан емоционално към откраднатата овца – по-малко вероятно, предполагам, отколкото би бил привързан към вола, който лично е обучил. Ако предложи да приеме двойна реституция, ако 1) престъпникът му каже къде е откраднатото животно и 2) животното му бъде върнато живо? Ако тогава престъпникът каже на жертвата и на гражданските власти къде е липсващото животно? Тогава властите биха принудили новия собственик – който, от законова гледна точка, не е истински собственик, както ще видим – да върне животното на първоначалния собственик.

Купувачът на откраднатото животно сега няма да има нито животното, нито дадената покупна цена. Той е станал жертва на крадеца. Следователно крадецът му дължи някакво реституционно плащане. Въпросът е: Колко? Това е труден въпрос. Отговорът е или 20-процентно наказание, или 100-процентно наказание. Аз вярвам, че е 20-процентно наказание.

Навременното признаване получава подходящо възнаграждение

Ето моята логика. Да кажем, че осъденият престъпник признава своето престъпление и че или е продал, или е заклал откраднатото животно. Съдът не е сигурен какво е направил той, но наказанието е едно и също и в двата случая: четворна (за овца) или петорна (за вол) реституция. В опит да убеди първоначалния собственик да приеме връщането на неговото собствено животно плюс 100-процентно наказание, той сега признава, че го е продал. Да кажем, че собственикът се съгласява да приеме двойна реституция, ако крадецът може върне животното (за това не е нужно специалното съгласие на жертвата). Сега крадецът трябва да върне откраднатото животно. Той отива при купувача и му казва, че животното е откраднато и трябва да бъде върнато на първоначалния собственик. Сега той дължи на ощетения купувач покупната цена на животното, плюс наказателно плащане от 20 процента (Лев. 6:2-5).

Ако първоначалният купувач вече е продал животното, тогава отговорност на крадеца, а не на купувача, е да намери настоящото му местонахождение. Човекът, който последен притежава животното, когато държавата се намеси и изиска от него да го върне на първоначалния му собственик, е измаменият купувач, на когото крадецът дължи реституционното плащане. Тъй като “пакетът от права,” свързани с правното притежаване, не може да се прехвърля от крадеца на различните купувачи, крайният купувач няма законово право над животното. Той е получил крадена стока.

Като сътрудничи с първоначалната жертва, крадецът може да успее да намали своята обща отговорност. Вместо да плаща на първоначалния собственик петкратна реституция за вол, той сега плаща по-малко. Жертвата определя колко по-малко. Нека приемем, че жертвата се съгласява на двойна реституция. Първо, крадецът се съгласява да върне откраднатото животно на истинския собственик: основна реституция. Второ, тогава крадецът трябва да плати на този човек еквивалентната стойност на животното. Трето, той също дължи на измамения купувач връщането на неговата покупна цена плюс наказание от 20 процента. Така в този пример той плаща 3.2-кратна реституция, плюс разходите по откриване и превозване на животното, вместо четворна или петорна реституция. Очевидно, крадецът има изгода, ако сътрудничи с истинския собственик и му каже кой е купил откраднатия от него вол или овца.

Защо приемаме, че крадецът дължи на ощетения купувач само 20 процента? Защото библейският закон признава, че крадците имат по-добра информация от другите за това, което са направили. Най-добре е за закона да предложи на крадците намалено наказание за изповед, за да изтръгне от тях по-добра информация, преди да се понесат разходите по процеса. За да се насърчи престъпникът да каже истината, трябва да има заплаха над него: възможността някой, който има липсващата информация, да дойде при съдиите и да им я представи. Така, ако крадецът си замълчи относно човека, който е купил овцата или вола, той поема по-голям риск.

Мълчаливият крадец

Мълчаливият крадец е поставен пред допълнителна заплаха. Да приемем, че първоначалният собственик изисква четворна (за овца) или петорна (за вол) реституция. Въпреки това крадецът не казва нищо, защото знае, че ако признае, че е продал животното, той също ще трябва да плати на ощетения купувач 120 процента, но при това първоначалният собственик може да откаже да се договаря с него и може да изисква (както е неговото законно право) или четворна, или петорна реституция. Веднъж като крадецът е продал откраднатата овца или вол, жертвата може законно да изисква по-високото наказателно плащане. Жертвата има право на четворна или петорна реституция независимо дали крадецът открие откраднатото животно, откупи го и го върне на първоначалния му собственик. Самото деяние на продаване на откраднат вол или овца налага пълното наказание на закона. Това е същото като престъплението на отвличането; семейството на отвлечената жертва, или съдията, или съдебните заседатели могат законно да настояват за смъртно наказание, дори ако похитителят предложи да издаде човека, на когото жертвата е била продадена в робство.

Защо крадецът би си замълчал относно местонахождението на откраднатото животно? Една причина може да бъде страх от отмъщение на някой съучастник в престъплението. Оставяйки този мотив настрана, нека разгледаме други възможни мотиви за мълчанието на крадеца. Първо и най-важно, крадецът може да вярва, че няма да бъде осъден за престъплението. В края на краищата, животното липсво. То не е в притежание на крадеца. Второ, може да вярва, че жертвата е коравосърдечна и ще настоява на максималното реституционно плащане, дори ако крадецът успее да върне обратно животното, като издаде измамения купувач и му изплати покупната цена плюс наказателното плащане от 20 процента.

Той си замълчава. Така или иначе може да бъде осъден. Ако бъде осъден, сега той се изправя пред нов проблем: той не само дължи четворна или петорна реституция на жертвата, но също може да се окаже, че дължи на ощетения купувач цената, която купувачът му е платил за откраднатото животно. Защо? Защото ощетеният купувач може по-късно да открие, че е закупил откраднато животно. Ако тогава той си замълчи, нарушава закона. Получил е открадната стока. Станал е съучастник на крадеца. Неговото мълчание го осъжда. Освен това, може да се почувствува виновен, защото не е законният собственик.

Как измаменият купувач може да избегне тези проблеми? Той може да отиде при първоначалния собственик, който вече е получил пълна реституция от крадеца (или от човека, който е закупил крадеца като роб) и да му предложи да му продаде обратно животното. След като ощетеният купувач разкрие себе си, сега крадецът дължи реституция на измамения купувач: двойна реституция, минус покупната цена, която измаменият купувач получава от първоначалния собственик. Крадецът е откраднал от купувача чрез измама. Както е случая с коя да е друга жертва на непризната кражба, измаменият купувач има право на двойна реституция от крадеца. Следователно, веднага след като крадецът изплати дълга си към първоначалния собственик, той трябва да започне да плаща наказателно плащане на ощетения купувач.

Ако първоначалният собственик откаже да купи животното, купувачът става негов законен собственик. Първоначалният собственик не го иска. Освен това на него вече му е било платено: реституция от крадеца. Но измаменият купувач остава жертва. Той задържа животното, но също има право на реституция от крадеца, равна на първоначалната покупна цена, искана от крадеца.

Ако крадецът признае пред съда, той може да избегне риска от допълнително плащане към измамения купувач. Дори ако жертвата изисква четворна или петорна реституция, като я плати, крадецът става собственик на животното. Действието на навременно признаване на престъпника, плюс неговото съгласие да плати пълна реституция на жертвата, го изкупва юридически от кражбата.[26]

Но нали е измамил купувача? Аз мисля, че призналият крадец дължи на купувача реституционно плащане от 20 процента от покупната цена, защото е намесил купувача в незаконна сделка. Плащайки и на собственика, и на купувача, той е узаконил ново уреждане на собствеността. Купувачът е спечелил пълното законно право над животното плюс реституцията, така че повече не е измамен купувач. Сега вече той няма оплакване срещу крадеца. Не може да изисква какви да е допълнителни реституционни плащания.

Без признаване и реституция крадецът би дължал на купувача поне 100-процентова, ако бъде разкрит, което е важен икономически стимул за купувача да разкрие себе си. Така мълчанието на крадеца в съда относно съществуването на измамен купувач непрекъснато виси като заплаха над него.[27]

Да приемем, че той бива осъден. Той плаща своята максимална реституция към жертвата. Но все още има икономически стимул да признае. Казва на съдиите, че е продал животното. Казва им кой е измаменият купувач. Сега дължи на измамения купувач 20-те процента реституционно плащане. Това е по-добре от плащането на измамения купувач 100 процента (или двойна реституция минус откупната цена от първоначалния собственик), ако купувачът научи, че животното е открадната собственост и реши да признае пред първоначалния собственик или съдиите.

Библейският закон дава премия за навременно признание. Престъпникът, който признае, получава по-леко наказание от престъпника, който откаже да признае и който впоследствие бива осъден.[28] За него има икономически стимул да признае. Има също икономическа заплаха, ако откаже да признае: възможността за двойна реституция дава стимул на измамения купувач да разкрие съществуването на откраднатото животно на първоначалния собственик. Библейската структура на наказанията за кражба дава икономически стимул за всички страни да представят точна информация на гражданските власти. Отново, библейският закон признава, че точната информация не е ресурс на нулева цена.

Разглеждане на алтернативно уреждане

Ако няма риск за крадеца от неговото мълчание, какъв ще бъде неговият икономически стимул да каже на собственика, че знае къде е откраднатото животно? Не виждам такъв. Да приемем, че крадецът не дължи задължително наказателно плащане към измамения купувач, след като е платил реституция към жертвата. Той плаща пълна реституция към собственика, тогава измаменият купувач чува това, осъзнава, че е закупил открадната собственост, и идва при собственика. Той предлага да продаде обратно липсващото животно на собственика на пазарната цена, която животното е струвало на собственика в момента на неговата кражба (предполага се, цената, която той е платил на крадеца). Ако крадецът не дължи нищо на измамения купувач, той е на свобода със само четворна или петорна реституция, като е прикрил уликите. Той вече не е под допълнително финансово задължение.

Кое е лошото на това тълкуване на реституционните постановления? Отговор: крадецът е замесил купувача в незаконна сделка, която скрито е била изпълнена с несигурност за купувача. Последният е можел да бъде осъден за това, че е “параван” – професионален продавач на крадени стоки. Следователно, той е бил измамен от крадеца. Той заслужава реституция.

А ако първоначалният собственик казва, че не желае да откупи животното от измамения купувач? Сега всъщност купувачът е закупил животното от неговия законен собственик. Сега той притежава “пакета от права,” свързани с истинската собственост. Но въпреки това крадецът го е бил изложил на неудобството да бъде замесен в незаконна сделка. Крадецът все още не дължи ли на продавача 100-процентово реституционно плащане? Моята оценка на принципа за правата на жертвата ме води да заключа, че библейският закон наистина по принцип позволява на измамения купувач да дойде при съдиите и да поиска от тях да принудят крадеца да му плати 100 процента от цената, която той е платил на крадеца. Това няма нищо общо с това дали е продал животното на първоначалния собственик или собственикът му е позволил да задържи законните си права над него.

Прехвърляне на законното право

Защо трябва да гледаме на продажбата на животното като на измама? Защо властите могат законно да изискват купувачът да върне животното на първоначалния собственик? Защото крадецът скрито, а може би и открито, е претендирал, че прехвърля актив, който той не притежава: законово право. Крадецът не притежава законното право на собственост. Това осветлява фундаменталния принцип на библейското право на собственост: това, което някой законно не притежава, той не може и да го продава. Собствеността не е просто притежаване на нещо; тя е притежаване на определен правен имунитет, свързани с това нещо. Над всичко тя включва правото да изключваш. Икономистът-правен теоретик Ричард Поснър пише: “Правото на собственост, и в правото, и в икономиката, е право да изключваш всеки друг от използването на някакъв оскъден ресурс.”[29] Това право на изключване никога не е било притежавано от крадеца; следователно, той не може да прехвърли този пакет от правни имунитети на купувача. Купувачът може законно да изисква компенсация от крадеца, но той не притежава законно откраднатата вещ. Гражданските власти могат законно да принудят купувача да прехвърли собствеността обратно на крадеца, който тогава я връща на първоначалния собственик, или го принуждават да я върне направо на първоначалния собственик.

Ясният език на постановлението за отвличането ни дава правната основа за това заключение относно прехвърлянето на собственост. “Който открадне човек и го продаде, или ако се намери в ръката му, той непременно да се умъртви” (Изх. 21:16). Дори да имаш откраднат човек в свое притежание е капитално престъпление, освен ако можеш да докажеш, че не си знаел, че той е бил откраднат. Просто защото похитител ти е продал отвлечен човек за роб не означава, че този човек ще остане в твое притежание като роб. Същото важи и за друга собственост. То все още важи.

Английското общо право не признава този библейски стандарт. Приемането на откраднати стоки е било обявено за престъпление едва през деветнадесети век. Общото право не е признавало такова престъпление; бил е необходим специален закон, за да стане то престъпление.[30] Макар без съмнение да е вярно, че е твърде скъпо да изследваш всяко право на собственост преди да направиш покупка, особено в миналите общества, отговорността да бъде направено това е библейски неизбежна, ако купувачът иска да намали своя риск от купуване на откпаднати стоки – стоки, които трябва да се върнат на първоначалния собственик. Не само детската песничка “намерилите задържат; загубилите плачат” не е библейска, не е библейска и песничката на общото право “купувачите задържат; жертвите плачат.” Далеч по-добро правило е традиционното caveat emptor: купувачът да внимава.

А ако крадецът вече е изхарчил парите от покупката и е неспособен да плати на измамения купувач? Да кажем, че крадецът си признава и първоначалната жертва се съгласява да приеме двойна реституция, ако първоначалното животно бъде върнато невредимо. Крадецът дължи реституционното плащане (животното) на първоначалния собственик, плюс 100-те процента наказание; той също дължи покупната цена плюс 20-те процента реституция на измамения купувач. Може да му отнеме години да плати. Кой първи има право на парите на крадеца? Първоначалният собственик. Той е главната земна жертва. Той е направил предложение или поне е приел намалено плащане от крадеца. Без тази готовност да приеме по-малко, той би имал право на четворна (за овца) или петорна (за вол) реституция. Предполага се, че за да подари на на крадеца правно облекчение в замяна на връщане на откраднатото животно, той ще иска поне двойна реституция.

Измаменият купувач трябва да загуби и покупната цена, и откраднатото животно, което трябва да се върне на истинския собственик. Първоначалното право на реституция принадлежи на собственика на животното, което сега му бива върнато, оставяйки купувача без парите и без животното. Измаменият купувач сега става главната икономическа жертва на крадеца. Това положение на второстепенна правна жертва, но главна икономическа жертва създава рискове за купувачите: те трябва да положат специални грижи, за да се уверят, че стоките, които купуват, са законнопритежавани. Ако първоначалният собственик е готов да се спазари с осъдения крадец, тогава купувачът става главната жертва. Правната инициатива е в ръцете на първоначалната жертва на крадеца. При библейския закон е изгодно за купувачите на стоки или ценна информация да се уверят, че с покупката купуват и законно право на собственост.

II. Защита на жертвите

Ние разглеждаме жертвите на престъпника като хора, които са загубили своите животни или пари. Но има и други жертви: самите животни. Това е аналогично на отвличането. Реституционната система, установена от Библията за воловете и овцете, отразява тази специална грижа на Бога за беззащитните животни. Това, което прави овцете и воловете специални, е тяхното положение в Стария Завет като символично беззащитни животни. Така библейският закон защитава и животните, и техните собственици. Нека да разгледаме и двете.

А. Символично беззащитните животни

Защо изискването е за петкратна реституция за заклан или продаден вол? Воловете изискват обучение, тоест капиталова инвестиция от собственика, за да станат ефективни слуги на човека в задачите на господството, но така е и с други животни, като коне и магарета, но за тях се изисква само двойна реституция. Също, крадец, който бъде заловен с жив вол, плаща само двойна реституция. Каква е разликата при заклания или продадения вол? Отговор: волът е символ за нает слуга. Моето убеждение е, че тази символика е по-определяща за петкратното реституционно наказание от стойността на обучението на вола.

Законът забранява обвързването на устата на воловете, когато работят на полето (Вт. 25:4). Павел цитира този стих два пъти: първо, да поясни, че Бог се грижи за Своите хора, и че нашите духовни усилия няма да бъдат напразни (1 Кор. 9:9); второ, да посочи, че работникът заслужава своята заплата и че ръководителите в църквата заслужават двойна почит (1 Тим. 5:17-18). Рентабилно е да обучаваш вол, точно както е рентабилно да обучаваш човешки работници на тяхната работа. Безспорно, обученият вол струва повече за собственика от необучен юнец, точно както обечуният работник струва повече от необучения работник и точно както старейшината заслужава двойна почит (заплащане). Нещо повече, волът е животно на господството, а юнецът е само източник на храна и кожа. Волът е производителен до деня, в който бъде убит от човек или животно; юнецът просто бива угояван за заколване.

Овцете несъмнено са доста по-различни от воловете. Те са глупави животни. Овчарите се грижат за тях, овчарските кучета направляват движението им, но мъдрите хора не инвестират много време и енергия в опити да ги обучат за служение. Те не са активни работни животни като воловете, които теглят плугове; те са далеч по-пасивни. Всъщност овцата е класическо пасивно животно – животно, чието основно предназначение в живота е да бъде стригано. Те са беззащитни. По тази причина в Библията те са символ на бедните.[31]

Как обясняваме четворното реституционно плащане за открадната овца, която е заклана или продадена от крадец? Защо тази загуба (както се вижда от големината на реституционното плащане) е толкова голяма за собственика в сравнение с двойното реституционно плащане, което той получава, ако крадецът му възстанови откраднатата овца? Икономическият анализ на продукцията от овцата не хвърля много светлина върху този проблем, освен в негативен смисъл: няма точна икономическа причина. Едно товарно животно като магарето трябва да бъде обучавано и несъмнено е било ценен актив в старозаветната икономика. Така е и с коня. Въпреки това нито закланите коне, нито закланите магарета са отделени от закона като даващи право на своите собственици на четворна или петорна реституция. Какво е толкова специално при овцата? Дали нейното производство на вълна е далеч по-ценно от икономическата продукция на коня или магарето? Очевидно, отговорът е отрицателен. Принудени сме да заключим, че разграничаващата характеристика между заклано откраднато магаре и заклана открадната овца няма нищо общо със сравнителната икономическа стойност на продукцията на всяко от животните. За сметка на това, обаче, тя има много общо със символичното подчинено отношение на овцата към собственика.

За овцете и хората

В Библията животните изобразяват човека.[32] Конкретно овцете са сравнявани с хора в цялата Библия, като Бог е Овчарят, а хората са беззащитните зависими от Него. Двадесети и трети псалм използва образите на овчаря и овцете. Давид, един овчар, сравнява себе си с овца, защото Бог е изобразен като негов овчар (Пс. 23:1). Христос нарича Себе Си “добрия овчар,” който дава живота си за овцете (Йоана 10:11). Той каза на Своите ученици в нощта на Своето пленяване от властите, цитирайки Захария 13:7, “Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ; защото е писано, “Ще поразя пастиря, и овцете на стадото ще се разпръснат” (Мат. 26:31). Той нарича юдеите “изгубените овце от израилевия дом” (Мат. 10:6), повтаряйки Еремия, “Израил е пръснати овце” (Ер. 50:17а) и Езекиил, “Те се разпръснаха, понеже нямаше пастир, и, като се разпръснаха, станаха храна на всичките полски зверове” (Езек. 34:5). Христос говори за децата като овце и използва аналогията за човека, който изгуби една овца от сто. човекът търси внимателно, за да открие тази една изгубена овца и се радва, когато я намери. “Също така не е по волята на Отца ви, Който е на небесата, да загине ни един от тия малките” (Мат. 18:14).

Следователно, беззащитността на овцете, а не тяхната стойност като животни за работа или господство е това, което прави четворната реституция задължителна.[33] Овчарите смятат овцете за своя специална отговорност. Следователно положението на овцете е уникално. Овцете са изобразяват крайната беззащитност на хората. Нападението над овца под контрола на човек е нападение срещу неговото положение като заветно отговорен настойник. Давид рискуваше живота си, за да спаси агне (или може би агнета), отвлечени от мечка или лъв, като уби и двете животни (1 Царе 17:34-36), отнемайки агнето, очевидно ненаранено, от устата на лъва: “хващах го за брадата” (ст. 35). Давид каза на Саул, че както Бог го е избавил от лапата на лъва и на мечката, така ще го избави от ръката на Голиат (ст. 37). Отново, Давид сравняваше себе си (и Израел) с агнето, а Бога с овчаря. Следователно, за верния овчар или собственик е важно връщането на конкретна изгубена или открадната овца, а не просто заместването с друго животно.

Може би най-добрия пример за овцете като символ на беззащитни хора се намира в противопоставянето на Натан срещу цар Давид относно неговото прелюбодейство с Витсавия, жената на хетееца Урия. Натан даде на Давид да отсъди един правен случай. Богат човек открадва женско агне от беден съсед и го заколва. “Тогава гневът на Давида пламна силно против тоя човек; и той каза на Натана: В името на живия Господ, човекът, който е сторил това, заслужава смърт; и ще плати за агнето четирикратно, понеже е сторил това дело, и понеже не се е смилил” (2 Царе 12:5-6). Тогава Натан му отговаря, “Ти си тоя човек.” Урия е бил съседът; Витсавия е женското агне, което, библейски погледнато, е било убито, като смъртното наказание важи за случаите на прелюбодейство (Лев. 20:10).

Давид признава, че в случая на открадната и заколена овца е валидна четворната реституция. Но всъщност Натан не говореше за агне; той говореше за човешко същество. Той използваше символа на закланото агне за глупавата жена, която се е съгласила на капиталното престъпление на прелюбодейството. Жената е имала право на закрила, особено от царя. Вместо това царят е поставил в опасност нейния живот. Царят се оказва зъл овчар.

Какво е било наказанието, наложено от Бога? Първо, детето, родено от незаконната връзка, щеше да умре, както обеща Натан (2 Царе 12:14). На седмия ден, деня преди неговото обрязване, детето почина (ст. 18). Следващият раздел от 2 Царе отразява изнасилването на Тамар от Давидовия син Амнон. Авесалом, нейният брат, заповядва на своите слуги да убият Амнон, което те и правят (2 Царе 13:29). Авесалом се разбунтува против Давид и по-късно бива убит от Йоав (2 Царе 18:14). Накрая Адония се опитва да открадне престола, но Соломон бива помазан (3 Царе 1) и Адония се опитва отново да си осигури престола, като иска Соломон да му разреши да се ожени за девойката, която топлеше леглото на Давид. Соломон разкрива неговия опит да спечели престола чрез женитба и го екзекутира (3 Царе 2:24-25). Така, умират четирима от синовете на Давид, изпълнявайки изискваното наказание четири за едно за неговото прелюбодейство и убийството на Урия.[34]

Овчари и овце

Като напада законното положение на човека на лично настойничество, крадецът на овце поема допълнителен риск. Далеч по-малко рисковано е да открадне злато или сребро и да го продаде, отколкото да открадне и продаде овца; ще плати само двойна реституция, ако бъде заловен за кражба и след това продаване на злато. Крадецът на овце удря в самото сърце на задачата на човека за господство, при която човек инвестира любов и грижа в беззащитни, зависими животни. Призванието (професията) на овчаря е първата професия: тя показва аналогично космическия персонализъм и провиденческата добрина на Бога. Затова тя е специално защитена от библейския закон.

Виждаме тази първообразна същност на професията на овчаря в служението на църковния ръководител. Ние наричаме служителите на благовестието “пастири,” дума, произлизаща от същия корен като “паса.” Те са овчари. Христос каза на Петър три пъти, че неговата задача ще бъде да пасе Христовите овце (Йоана 21:15-17). По-късно Петър наставляваше ръководителите, “Пасете Божието стадо, което е между вас; надзиравайте го” (1 Пет. 5:2а). Ролята на овчаря като надзирател и закрилник е аналогична на Божията грижа и закрила на света и грижата и закрилата на Христос на Неговата Църква (Йоана 10).

Показателно е, че израилтяните бяха пастири на говеда и овце, когато дойдоха в Египет. Египтяните презираха овчарите. Поради това Йосиф посъветва братята си да искат от Фараона отделна земя, Гесен, където евреите нямаше да бъдат в контакт с египтяните (Бит. 46:33-34). Божият закон, даден толкова скоро след бягството им от земя, в която тяхното призвание беше презирано, се занимава с това призвание и неговите рискове и отговорности.

Египтяните презираха овчарите, чиято задача е да се грижат за стадата. Тези същите египтяни поставиха евреите в робство. Египтяните се отвращаваха от професия, която е основана на заветния модел на Божията отговорност за грижата и закрилата на Неговия народ. Те също се отвращаваха от възгледа за общество, основано на идеята за заветната отговорност на управителя за грижата и закрилата на хората. Тази враждебност е разбираема: Египет беше една бюрократична, тиранична държава.[35] Опитът на евреите в Египет беше предназначен от Бога да ги научи, че хората нямат право да правят на говедата и овцете нещо, което те безспорно няма да правят на хората: да се отнасят към тях безмилостно и небрежно или да ги крадат и незаконно да ги убиват. Затова Бог наложи Своята четворна реституция на египтяните: Той ги унищожи.

Овцете, тъй като са глупави, са неизбежно зависими. Те трябва да вярват на господаря си, ако искат да оцелеят. Овчарят не трябва да предава тази лична вяра докато дойде време да заколи овцата за храна или, в старозаветните времена, за жертва. Христос показа близкото взаимоотношенние между овчаря и неговите овце: “Когато е изкарал всичките свои, върви пред тях; и овцете го следват, защото познават гласа му. А подир чужд човек няма да следват, но ще побягнат от него; защото не познават гласа на чуждите” (Йоана 10:4-5). Когато бъдат лишени от грижата на своя овчар, насила или не, овцете биват изгубени.

Символизъм или обучение?

Тук трябва да прибягна до една доста спекулативна хипотеза, за да мога да обясня четворното реституционно плащане за липсваща или мъртва овца и петорното реституционно плащане за липсващ или мъртъв вол. Аз твърдя, че биват налагани такива високи наказания поради символичното естество на овцете и воловете, макар да не мога абсолютно да го докажа.[36] Но за да можем да извлечем някакъв смисъл от Изход 22:1, трябва да отидем отвъд разглеждането на чистите печалби и загуби. Сама по себе си икономиката не дава точен отговор на един фундаментален въпрос: Защо Божият закон не налага петорно или четворно реституционно плащане за заколване или продажба на откраднати коне или магарета или други товарни животни (животни за господство)? Те изискват капиталова инвестиция в обучение, точно както вола. Стойността на това обучение се губи, когато крадецът не може да върне първоначалното откраднато животно на собственика. Трябва да приемем по презумпция, че аналогично принципът на четворното и петорното реституционно плащане важи и за тези животни, ако са получили обучение или други капиталови инвестиции, които са ги отделили от необучените животни от същия вид. Въпреки това Библията никъде не казва това ясно. Тя конкретно отделя овцете и воловете. Защо?

Аз виждам две възможни причини. Първо, за разлика от конете, магаретата и другите опитомени животни, които могат да бъдат обучавани, овцете и воловете са бивали колени и изяждани, както е и днес. Затова те се нуждаят от специална закрила срещу крадци. Крадец, който заколи вол или овца, подлежи на по-строги наказания. По-тежкото наказание би го възпряло в проливането на кръв. Това е по-строго икономически аргумент, основан на икономическите следствия от закона. Второ, и овцете, и воловете са символ на човечеството в Библията: воловете за хората с власт или служение, а овцете за зависимите, духовно безпомощни хора. Воловете нормално са мирни животни на господство, които се използват за оране на нивите, но никога за война. Овцете са пасивни създания, които изискват специална грижа от страна на овчарите. Следователно, като образи на човека в неговото отношение към Бога – създания, нуждаещи се от грижа – воловете и овцете получават специално внимание от закона.

Защо петорно реституционно плащане за воловете? Защо не четворно? Вероятно защото воловете са товарни животни и следователно живи инструменти за господство. Те са зависими,[37] макар и не толкова зависими като овцете, но те са също символични за Божия завет за господството. Числото пет е свързано със завета в Библията. Също, Израел отиваше в битка в боен строй, основан на числото пет.[38] Числото пет е свързано с господството. Като заколва откраднат вол, крадецът символично жертвува икономическото бъдеще на друг човек заради своята настояща наслада. Това е което Сатана се опита да направи с Адам и само Божията благодат в Христос предотврати успешното избиване на човечеството от Сатана.

Законът за реституцията отделя воловете и овцете като специални създания. Други стихове в Библията правят същото. Това, което строгите реституционни наказания в Изход 22:1 показват, е общ принцип: как се отнасяш към воловете и овцете е показателно за това как се отнасяш към хората. Волът заслужава своята заплата; колко повече човекът! Овцата е безпомощна и заслужава закрила; колко повече човекът! Едно общество, чийто правен ред закриля воловете и овцете от крадци, които биха ги заколили, е общество, чийто правен ред със сигурност ще закриля също и хората от подтисничество, отвличане и убийство. Библейският обществен ред дава специална закрила на воловете, овцете и хората.[39]

Б. Собствениците

Наказанието, плащано към жертвата от престъпника, я обезщетява за нейните трудности, като едновременно с това служи като възпиращо средство за бъдещо престъпно поведение. Библейската реституция постига и двете цели – компенсация за жертвата и възпиране на престъпното поведение – чрез едно единствено юридическо наказание: реституцията. Обратно, съвременното хуманистично право съвсем доскоро пренебрегваше нуждите на жертвата като пренебрегваше реституцията.[40] Едуард Леви, който служеше като министър на правосъдието на президента Джералд Форд (1974-76), определи много точно произхода на наказанието лишаване от свобода: идеала за държавата-спасител. “Макар съществуването на затворите да произхожда от Средновековието, идеята за поправителното лишаване от свобода е съвременна – всъщност, тя е американска. Основно тя е продукт на квакерското схващане, че ако злосторникът бъде отделен от своите другари и му бъде дадено доста дълго време да мисли за своите зли дела, и с помощта на молитвата, той ще поправи поведението си. Този възглед от края на 18-ти век е бил началото на това, което сега е известно като идеал за рехабилитация.”[41] Ето я голямата ирония: именно квакерската теология е довела както до освобождаването на робите, така и до затварянето на престъпниците, чиято производителност е трябвало да бъде впрегната в слугуване към техните жертви. Преди възхода на квакерското правораздаване Роджър Кембъл отбелязва, “Законът в Масачузетс през 1736 постановява, че крадецът трябва да бъде бичуван или глобяван за първо престъпление. Вторият път, когато бъде обвинен и доказан виновен за същото престъпление, той трябва да плати на жертвата тройно стойността на откраднатата собственост и да бъде поставен да седи един час в дървени пранги с въже около шията. При трето престъпление поставянето в дървените пранги вече става сериозно.”[42]

Реституция и възпиране

Бог изисква от нас винаги да започваме нашия анализ на даден проблем с действуващата презумпция за теоцентричната същност на всяко съществуване. Съвременното правораздаване отказва да започне с Бога. То започва с човека и човешките нужди и обикновено се развива към държавата и нуждите на държавата. Ето защо съвременното правораздаване е близо до хаоса. Ето защо и съдебната система е близо до хаоса.[43]

Възпиране на Божия гняв в историята

Когато говорим за възпиране на престъпленията, трябва първо да говорим за възпиране на Божия гняв срещу обществото, идващ поради нежеланието на съдилищата да налагат Божията справедливост в обществото. Бог изисква от правителството да се стреми да възпира престъпленията, защото всички престъпления са преди всичко престъпления срещу Бога. Нежеланието от страна на магистратите да налагат определените от Бога санкции срещу определени конкретни публични деяния призовава определените от Бога заветни проклятия срещу обществото. Тази заплаха от Божиите санкции е четвъртата част от Божия завет; без този завет, явен или неявен, никое общество не може да съществува.[44] Само когато ясно осъзнаем теоцентричната същност на възпирането – и когато сме готови да се стремим да я признаем пубично нашите граждански и църковни правни книги – можем законно да започнем да говорим за възпиране на престъпното поведение за защита на обществото.

Библията не разграничава между гражданско право и криминално право. Всички грехове са престъпления срещу Бога, защото нарушават Неговия закон. Всички публични грехове трябва да бъдат възпирани от една или повече от Божиите заветни институции на управление: семейството, Църквата и държавата. Определени публични престъпвания на Божия закон се определят като деяния, които трябва да бъдат наказвани от държавния служител. В съвременния свят ние наричаме тези деяния престъпления. (Преводът Крал Джеймс използва думата “престъпление” само два пъти и “престъпления” също само два пъти.) Държавната власт налага библейските закони срещу такива деяния. Общият критерий за определяне на конкретно публично деяние като престъпление е този: ако поради неналагане на санкции срещу определени конкретни публични деяния цялото общество може да бъде застрашено от Божиите неграждански санкции – война, епидемия и глад – тогава правителството става определената от Бога агенция за налагане на закона. Главната функция на държавното управление е да защитава обществото от Божия гняв, като налага Неговите закони срещу публични деяния, които застрашават оцеляването на обществото.

Извратената практика на съвременното правораздаване да позволява на човек, който е бил обявен за правно невинен за престъпление, да бъде съден за щети в граждански съд от предполагаеми жертви, не може да бъде открита в Библията. В Библията няма разграничение между криминално право и гражданско право; ако гражданските магистрати са упълномощени да налагат дадено правило или закон, тогава това правило или закон трябва да се класифицира в съвременния свят като криминално постановление. Тъй като държавата не е всезнаеща, Бог позволява самопровъзгласилите се жертви на беззаконно поведение да съдят други индивиди в присъствието на гражданско длъжностно лице, което ние наричаме гражданска процедура или процес, но ако държавата е законната агенция на правораздаване, тогава винаги говорим за престъпни деяния. Продължаващата несправедливост, ако тя може библейски да се определи и предварително публично да се обяви чрез постановление или съдебен прецедент, бивайки ненаказана от държавното управление, призовава Божия гняв върху обществото. Следователно, в крайна сметка няма библейски основано разграничение между гражданското право и криминалното право.

Библията насърчава законното разделение на труда при определянето на всички типове престъпно поведение, включително такива деяния на несправедливост като нарушаване на договори или замърсяване на околната среда. Библията признава, че държавата не е Бог. Тя не е всезнаеща. Следователно задействуването на обществените санкции срещу всички престъпници не трябва да става монопол на гражданските длъжностни лица. Арестуването и съденето на гражданин – когато един човек съди друг, за да получи обезщетение – са съвременни примери на практическото действие на този библейски принцип на децентрализация на налагането на закона. Всяко управление започва със себевладение. Възходящата апелативна съдебна структура на заветното общество (Изх. 18) е защитена, като не се изисква от изпълнителите на държавната власт да бъдат инициатори на всички санкции на държавата срещу престъпно поведение. Въпреки това, всички спорове, в които държавата може законно да се намеси и да реши чрез юридическо решение, трябва да бъдат считани в едно библейско общество за престъпно поведение. Няма библейско разграничение между криминалното право и гражданското право.

Следователно е абсурдно да се твърди, както либералният учен Антъни Филипс твърди за Мойсеевия закон, че “Престъпление е нарушаване на задължение, наложено от закона, което се приема за опасност за обществото и което довежда до наказанието на нарушителя в името на обществото, но което не е личен проблем на пострадалия, който може и да е понесъл щета и който няма власт да спре процеса, нито да извлече някаква полза от него.”[45] Абсурдно е, защото всяко нарушаване на гражданския закон, което не бъде наказано от властите, увеличава заплахата от Божия съд над обществото, поради което именно неразкритите убийства изискваха умилостивяване в Стария Завет: 1) жертва на юница (Вт. 21:1-7); и 2) старейшините трябваше да се молят, “Бъди милостив, Господи, към народа Си Израил, който си изкупил, и не вменявай на народа Си Израил невинна кръв. И кръвта ще им се прости” (Вт. 21:8). Държавата трябва да счита за престъпления срещу Бога всички публични престъпления, за които Библията определя реституционни плащания към жертвите. Такива деяния са престъпни деяния срещу обществото. Защо? Защото ако останат ненаказани, Бог заплашва да прокълне обществото. Следователно, криминалното право в Библията не се налагаше “в името на обществото,” а в Божието име, за да защитава обществото от Божия гняв.

Реституция към Бога

Филипс поне е последователен в своите грешки; той също твърди, че еврейският заветен закон е бил изключително криминално право, тоест, че неговата цел е била единствено налагането на обществен морал, а не гражданското право (процесите), при което първостепенна е реституцията към жертвата.[46] Това определение, ако е вярно, би премахнало от заветния закон всички библейски постановления, които изискват реституция към жертвите. Това, което той се опитва да направи, е да отдели казусните закони на Изход от Десетте Заповеди. Ако бъде повярван, този аргумент би направил далеч по-лесно за антиномистите да отхвърлят продължаващата валидност на казусните закони в новозаветните времена, защото казусните закони в Изход и в другите книги се основават предимно на налагането на реституционни плащания към жертвите. Антиномистите може публично да да заявяват вярност към Десетте Заповеди, но след това може и публично да се разграничат от конкретните приложения на тези заповеди чрез казусните закони, защото са заключили, че казусните закони не са свързани с Декалога, тъй като те са “граждански” закони, а не “криминални” закони.[47] Филипс пише: “Но изводът на това изследване е, че самият Израел е разбирал Декалога като свой кодекс за криминалното право и че законът, съдържащ се в него и произлизащ от него, е бил рязко разграничен от гражданското право.”[48]

Ако това е вярно, тогава всичко, което трябва да направите, за да избегнете заветните, наложени от държавата изисквания на Декалога, е да направите Десетте Заповеди да изглеждат смешни. Именно това се опитва той да направи в Глава 2. “Първоначално само свободните пълнолетни мъже са подлежали на криминалното право в Израел, защото само те са можели да влизат в заветно отношение с Яхве. . . . Но жените не са влизали в заветни взаимоотношения и затова са били извън обсега на криминалното право. Те са нямали правен статус, като са били лична собственост първо на бащите си, а след това на съпрузите си.”[49] Декалогът очевидно е абсурден, намеква той. Незабавен извод: съвременният човек е освободен от какво да е заветно взаимоотношение с Бога. Чонекът е сам за себе си в космоса. Той е автономен. Той ще бъде като Бог.

Неговата логика почива преди всичко и единствено на неговото собствено разделяне на криминалното право от гражданското право на основата на наличието на изисквания за реституция в гражданското право. След това той изключва жените от завета. След това ги превръща в крепостни роби. Неговата тактика е очевидна: да направи Божия закон да изглежда смешен. Но Филипс е този, който е смешен, а не Библията. Както всички хуманисти, той не започва с презумпцията за теоцентрична вселена. Следователно той не започва своето разглеждане на престъпленията и реституцията с разбирането, че всички престъпления са в основата си престъпления срещу Бога и че всички реституционни плащания принадлежат в крайна сметка на Бога като върховна ощетена страна. Въобще не му идва наум, че всички проклятия на Бога са Неговото налагане на реституционни плащания към Него самия като върховната Жертва. Тъй като нарушителите на завета не плащат доброволно на Бога това, което Му дължат в ролята Му на невинна жертва – върховната мишена на техния морален бунт – затова Той им плаща с неизбежен краен съд. “На Мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Рим. 12:19б).

Всички грехове са престъпления срещу Бога. Следователно всички грехове биват съдени от Бога: “Защото заплата за греха е смърт” (Рим. 6:23а). Всеки човек е грешник в Божиите очи и следователно е престъпник. Ключовият въпрос, на който човек трябва да отговори по време на живота си на земята – независимо дали го признава или не – е този: Ще позволя ли плащането от Исус Христос на наложеното от Бога вечно наказание да служи като мое заместващо реституционно плащане пред Бога, или вместо това ще избера да пренебрегна величината на това внушително реституционно плащане и ще прекрача автономно прага на смъртта? Всеки, който направи втория избор, ще прекара вечността в Божиите непоправителни килии за мъчения.

“Престъпления без жертви” и осъждение над обществото

В краен заветен смисъл е неправилно да говорим за престъпления без жертви. Всеки човек, който примамва друг в грях, довежда този човек под заплахата на Божиите негативни санкции, във времето и във вечността. Следователно Бог заплашва цялото общество в случай на отказ то да наложи граждански санкции срещу такива престъпления. Ако не съществува заплаха от Божиите санкции срещу обществото за отказа на магистратите да наложат всички постановления, възложени за налагане от Библията на гражданските длъжностни лица, тогава не би имало библейско оправдание за санкции срещу такива “престъпления без жертви” като проституция, порнография и търговия с наркотици. Тъй като отхвърля идеята за такъв завет, класическият либерален икономист и правен теоретик Ф. А. Хайек отхвърля законите срещу “престъпленията без жертви,” казвайки, че те са незаконна намеса на държавното управление, “Поне там, където не се вярва, че цялата група може да бъде наказана от някаква свръхестествена сила за греховете на индивидите. . . .”[50] Но това е основният проблем: такъв заплашващ обществото Бог наистина съществува.

Много дейности, които са определени от Библията като грехове, не трябва да бъдат разследвани и съдени от граждански магистрат, но това не е свидетелство за пренебрежението на Бога; това е ограничение върху нарастването на месианското държавно управление. Отсъствието на граждански наказания срещу такова определено грешно поведение показва само отлагане на осъждението до крайното и вечно реституционно плащане на грешника към Бога. Чрез своето публично налагане на Божия закон гражданските магистрати предупреждават хората за необходимостта да се покоряват на Бога, космическия Изпълнител на Закона: “Чрез страха от Господа хората се отклоняват от злото” (Пр. 16:6б). Този законен страх трябва да бъде и личен, и национален, защото Божиите наказания в историята се налагат и на индивидите, и на нациите: “Ако не внимаваш да изпълняваш всичките думи на тоя закон, които са написани в тая книга, и не се боиш от това славно и страшно име, ЙЕОВА ТВОЯ БОГ, тогава Господ ще направи ужасни язвите върху тебе и язвите върху потомството ти, язви големи и непрестанни, и болести зли и непрестанни” (Вт. 28:58-59).

Необходимостта от извършване на реституция напомня на заветния народ да се бои от Бога, Който извлича съвършено реституционно плащане за Себе Си в деня на съда и Който довежда Своя гняв в историята като предупреждение за идещия краен съд. Той довежда Своя гняв или чрез законно съставено държавно управление, или, ако държавното управление откаже да зачита условията на Неговия завет, чрез такива видими осъждения като войни, епидемии и глад. Ето защо народът беше предупреден да се бои от Бога незабавно след представянето на Десетте Заповеди: “. . . Бог дойде да ви опита, и за да има всред вас страх от Него, та да не съгрешавате” (Изх. 20:20б).

Исус не изостави библейският възглед за юридическите санкции, когато предупреди: “Но по-скоро бойте се от онзи, който може и душа и тяло да погуби в пъкъла” (Мат. 10:28б). Вечното наказание е това, което трябва да служи като заветната основа на всички юридически санкции. Държавното управление трябва да изобразява Божието управление. Публичните наказания възпират злото. Те напомнят на хората: по-добре временно наказание, което води до покаяние (лично и национално), отколкото вечно наказание, което не води до покаяние (лично). Покаянието е възможно само в историята.

Смъртното наказание

Филипс последователно греши, когато пише: “Следователно съвременните теории за наказанието са напълно неприложими, когато разглеждат причините защо древният Израел е екзекутирал своите престъпници, защото на престъплението не се е гледало от гледна точка на престъпника. Това крайно наказание не е било предназначено да възпира потенциалните престъпници, нито е било действие на възмездие, а е било средство за предотвратяване на божествената намеса чрез умилостивяване на гнева на Яхве.”[51] Ако на криминалното право “не се е кледало от гледна точка на престъпника,” тогава защо Библията непрекъснато се отнася към страха от външно наказание от гражданските власти като средство за довеждане на хората до страх от Бога и покорство пред Неговите закони? “И целият Израел като чуе, ще се убои, и няма да върши вече такова зло всред тебе” (Вт. 13:11). Възпирането на бъдещите престъпления със сигурност е една от функциите на смъртното наказание в библейския правен ред. Смъртното наказание е също действие на възмездие и реституция. И, разбира се, то е също “средство за предотвратяване на божествената намеса чрез умилостивяване на гнева на Яхве.” Погрешно е да се разсъждава изключително на основата на “или-или,” когато разглеждаме потенциалните социални мотиви за смъртното наказание, или коя да е друга задължителна гражданска санкция в Библията.[52]

Смъртното наказание показва крайния съд така, както никое друго гражданско наказание. То напомня на грешниците за върховното реституционно плащане, което Бог ще наложи на всички онези, които откажат да приемат за себе си плащането, извършено от Неговия Син. Държавното управление трябва да осъзнае, че неговата най-страшна форма на наказание е да достави незабавно осъдените престъпници в съдебната зала на космическия Съдия. Магистратът обявява, че няма начин да се възстанови осъденият престъпник до общение в земното общество. Той видимо става това, което вече е по принцип: грешник в ръцете на разгневения Бог.

Крайният съд

Виждаме върховния пример за тази двойна характеристика на реституцията в крайния съд. Сатана и неговото войнство, човешко и ангелско, плащат за своя бунт със своя живот. Тяхната подквасваща сила на извращения в историята е снижена до нула. Техните активи се прехвърлят на Божиите хора, които наследяват земята. От библейска гледна точка това прехвърляне на законови права на собственост върху света е било извършено от Христос на Голгота.[53] След това бунтовниците биват хвърлени в огненото езеро (Откр. 20:14-15).

Това вечно, непрекъсващо реституционно плащане почита Бога, като в същото време действува като съвършена спирачка за престъпленията – заветно предупреждение, което стои пред Божиите слуги, човешки и ангелски, през вечността. Възкресените хора никога няма вече да съгрешават, независимо дали са нарушители на завета или спазващи завета. Праведните хора ще изберат да не съгрешават, а възкресените грешници няма да могат да съгрешават. В огненото езеро има само безсилие. Способността да се придържат към кое да е от условията за завета за господството престава, когато престане благодатта, а в огненото езеро няма благодат.

Тогава защо говорим за възпиращото действие на вечното проклятие? Защото Божието осъждение е заветно: благословения и проклятия (четвърта точка на Божия завет).[54] Божиите заветни обещания винаги имат както условна страна, така и безусловна страна. Обещанията на Бога са част от структурата на завета. В следвъзкресенските ново небе и нова земя също ще има обещания и благословения. Проклятието и благословението са вечни, което напомня на всеки човек за условията на завета. Следователно, за огненото езеро може да се говори заветно като съвършено възпиращо средство, защото то възпира завинаги всяко презиращо Бога поведение. То също допълва и усилва съвършеното покорство на пазителите на завета, които съвършено добре знаят за съвършеното измъчване на нарушителите на завета, с техните съвършени тела, които притежават ужасяващата способност, както горящия храст, видян от Мойсей, да не бъдат унищожавани от огън. Божието съвършенство се изявява с Неговия съвършен гняв.

Не Божията благодат е това, което държи живи нарушителите на завета, с техните съвършени тела, които са толкова чувствителни към всяка подробност на вечното им мъчение; Неговият безкомпромисен гняв е това, което ги държи живи.[55] Заветните обещания, условия и санкции са вечно съвършени.[56] Душата и тялото на всеки нарушител на завета биват отново свързани съвършено при възкресението, така че всяко от двете да може да опита вечните мъчения на заветното осъждение като обединени и напълно човешки. В огненото езеро няма дуализъм на тялото и душата.[57]

Съвършената справедливост носи със себе си възкресенски живот, напълно освободен от грях. Нещо повече, наказанието съвършено съответствува на етичното престъпление на бунта срещу Бога. Това е наказание, чийто размер Бог прави достатъчно ясен още в началото: “Но от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш” (Бит. 2:17). Абсолютно пропорционалната реституция при крайния съд създава необходимите условия за установяване на съвършено общество след крайното възкресение.

Lex Talionis

В раздела в Изход, който следва веднага след Десетте Заповеди, имаме дадени казусни приложения на тези заповеди. В тези казусни закони ние откриваме един действуващ принцип: “око за око,” lex talionis. Този принцип е теологичната основа за всяко наказание и следователно служи като основа на реституцията. Ето защо Бог изисква жива жертва, живот за живот, за изкупването на греха на човечеството. Един съвършен човек трябваше да умре, за да изкупи греха на друг преди това съвършен човек, Адам. Ето защо авторът на Посланието към Евреите можеше да напише относно живота и делото на Исус Христос: “Защото не е възможно кръв от юнци и от козли да отмахне грехове. Затова, като влиза в света, казва, Жертва и принос не си поискал, но приготвил си Ми тяло; всеизгаряния и приноси за грях не са Ти угодни” (Евр. 10:4-6). И отново, “Не с кръв от козли и от телци, но със Собствената Си кръв, и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:12). Това не трябва да идва като изненада за никой, който е прочел и е повярвал на Изход 21-22. Изкуплението за греховете срещу Бога изисква повече, отколкото коленето на животни. Заколването на животно не обезщетява Бога за човешкия грях. Принципът на пропорционалната реституция свидетелствува от самото начало срещу автономната валидност на Мойсеевата жертвена система. Тя само посочва бъдещата по-велика жертва. Трябваше да умре един съвършен човек, и дори повече от съвършен човек: Божият Син.

Когато предвъзкресенското общество в историята започне да доближава, макар и никога да не достигне, съвършената справедливост на пропорционалната реституция, то ще започне да доближава, макар и никога да не достигне, институционално съвършенство.[58] В Божието предвъзкресенско обществено “капаро” към неговия народ – Неговата предплата или залог (Рим. 8:19; Еф. 1:14) – което е земното начало на новото небе и новата земя (Ис. 65:17), хората все още ще умират, което доказва, че това ще бъде епоха преди крайния съд, но те нормално ще имат извънредно голяма продължителност на живота (Ис. 65:20). Това ще бъде период на снижена смъртност (Ис. 1:25; 4:2-4), по-справедливо правосъдие (Ис. 1:26-27) и по-голяма производителност в резултат от всеобщия мир (Ис. 65:22-23). Съществува земна връзка между праведния живот (прогресивното освещение), богоугодното гражданско правосъдие и икономическия растеж.[59]

III. Компенсиране на снижения риск от откриване

Крадецът, който открадне специално защитено животно, трябва да понесе по-големи рискове за кражбата в сравнение с кражбата на каква да е друга собственост. Овцата или волът могат лесно да бъдат заклани и изядени. Това прави далеч по-трудно за властите да открият кой е крадецът и да го докажат в съда. Следователно, крадецът, който открадне вол или овца, изглежда има по-голяма вероятност да остане невредим след престъплението. Затова законът налага далеч по-високи наказания в случаите на кражба на вол или кражба на овца. Това компенсира част от самозащитата – снижаването на риска от откриване – която крадецът получава, когато заколи животното, унищожавайки по този начин доказателството.

А какво става в случай на продажба на животното? Това е еквивалент на отвличане, защото конкретно тези животни представляват човека. Затова има по-високо наказание, свързано с тяхната кражба. Това по-високо наказание е свързано със символичната страна на забраненото деяние на кражба на човек. Продаването на полезно животно, което може след това да бъде отведено в друга част на страната, прави по-лесно за крадеца да избегне разкриването. Крадецът не носи откраднато бижу и не използва откраднат инструмент, което би направило по-лесно разкриването на неговото престъпление на местно ниво. Животното, което е било под личната закрила на своя собственик, бива отделено завинаги от собственика. Затова библейският закон постановява крадецът, който продаде животното, да бъде поставен под по-голям риск; ако се докаже, че е крадец, ще трябва да плати четворна или петорна реституция към жертвата.

Това обяснение може да изглежда ограничено, но то е необходимо, ако искаме да си обясним Изход 22:9, което управлява собствеността, възложена за настойничество на ближен. Ако съседът изгуби стоките, и двете страни трябва да отидат при магистратите. Ако ближният бъде признат за виновен, той плаща двойна реституция. “За всякакъв вид престъпление, – относно вол, осел, овца, дреха, или каквото да било загубено нещо, за което би казал някой, че е негово, – делото между двамата ще дойде пред съдиите: и когото осъдят съдиите, той ще плати двойно на ближния си.”

Защо ближният трябва да плати само двойна реституция за овца или вол в този случай? Какво стана с петорната и четворната реституция? Моят отговор: защото ближният не може да прикрие престъплението по начина, по който външен човек може, когато заколи или продаде животното. Накратко, за ощетения собственик е по-лесно да докаже своя законов иск срещу ближен, отколкото би било срещу непознат крадец, който се отърве от доказателствата. Затова наложеното на ближния наказание е двойна реституция, което е стандартното изискване за кражба на всички останали стоки, освен заклани или продадени волове или овце. Тъй като собственикът среща намалени трудности при възстановяването на своята собственост и така крадецът е изправен пред по-голям риск, наказателното плащане е намалено.

Заключение

Какви ще бъдат белезите на гражданското правосъдие по време на епохата на библейската справедливост? Жертвите ще видят възстановяването на техните откраднати активи, докато престъпниците ще видят своя незаконно придобит капитал да се стопява поради финансовия товар на извършването на реституционни плащания. Двойните санкции на проклятието и благословението – четвъртата част от библейския заветен модел[60] – се изискват и налагат навсякъде, където принципът на реституцията се зачита от съдилищата, както граждански, така и църковни. Реституцията довежда едновременно осъждение и възстановяване, които засягат живота на отделните хора и обществените институции.

Няма граници за библейската реституция. Първо, пълната стойност на откраднатото се връща от крадеца на първоначалния собственик. Второ, крадецът извършва допълнително наказателно плащане, равно на стойността на откраднатото. За да насърчи престъпниците да признаят вината си и да искат възстановяване преди техните престъпления да бъдат разкрити, Библията налага намалено наказание от 20 процента за онези, които признаят вината си доброволно (Лев. 6:2-5).

Има две изключения за двойната реституция. Законът отделя воловете и овцете като заслужаващи специална закрила във формата на петорна и четворна реституция в случаите, когато откраднатите животни биват заклани или продадени. Тъй като воловете и овцете са символ на човечеството, по този начин законът показва нуждата от закрила на хората от подтисничество и робство. На човека е дадена отговорност над воловете и овцете, подсказваща, че също му е дадена отговорност за другите хора в различни обстоятелства. Да попречиш на човека в упражняването на неговото законно призвание е престъпление срещу човека на господството и е наказуемо от Бога.

Пропорционалната реституция се налага от държавата като законен представител на Бога на земята. Трите икономически цели на пропорционалната реституция са следните: 1) възстановяване на пълната стойност към жертвата; 2) защита на бъдещите потенциални жертви чрез възпиращия ефект на наказателното плащане (Вт. 13:11): а) животните, особено тези, които са символ на безпомощността на човека (овце и волове), и б) собствениците; и 3) компенсиране на по-ниските икономически рискове от разкриване, свързани с определени видове кражба – заколване или продажба на специално защитени животни, годни за храна.

Библейската реституция също има поне три граждански цели в добавка към трите икономически цели. Първата гражданска цел на реституцията е да направи живота по-лесен за спазващия закона гражданин, като създава външни социални условия, в които той може да живее в мир и безопасност. Мирът и безопасността са напълно законните цели на цялото библейско правосъдие, което Бог е обещал да доведе в историята чрез Своята Църква по време на бъдещия период на земен милениален мир. Народите ще дойдат при Божията Църква (“хълмът на дома Господен”) в търсене на истинската справедливост (Мих. 4:1-5).

Втората гражданска цел на библейската реституция е да направи възможно пълното юридическо възстановяване на престъпника в обществото, след като е платил на жертвата това, което й дължи.[61] Държавата не трябва да се занимава с психологическото възстановяване на престъпника, жертвата или обществото като цяло. Сферата на пълномощия на държавата е строго ограничена до юридическата област: реституцията. Психологическото състояние на престъпника е въпрос между него и Бога, както е и психологическото състояние на жертвата. Въпреки това, както е в случая със спасението на всеки индивид чрез Божията благодат, юридическото възстановяване е първата стъпка към психологическото възстановяване.

Третата гражданска цел на библейската реституция не се вижда веднага, но тя може би е най-важната цел за съвременния свят. Системата на библейската реституция е необходима, за да се намали вероятността гражданите да започнат да гледат на държавата като на агенция, която законно провежда програми, водещи до лична или обществена трансформация. Задачата на държавата е да оценява икономическите щети, нанесени на жертвата и след това да налага осъждение върху осъдения престъпник, което ще обезщети жертвата за загубата, плюс наказателното плащане. Нормално това означава двойна реституция. Държавата не е агенция за съзидателно преобразяване. Тя не е държавата-спасител. Хората не трябва да се стремят да направят държавата агенция за обществено спасение. От нея се очаква да налага библейското гражданско право – нищо повече, нищо по-малко. От държавата не се очаква да се стреми да направи хората праведни; нейната определена от Бога задача е да възпира определени конкретни деяния на публично зло. Кражбата е едно от тези деяния.

Държавното управление е агенция за видимо осъждение в историята. Справедливостта изисква осъждение. Осъжденията, налагани от държавата, признават историческите осъждения на Бога, както и сочат към крайния съд на Бога. Целта на гражданското правосъдие е винаги възстановяването; възстановяване чрез реституция или възстановяване чрез екзекуция. Тази двойна система на гражданския съд също характеризира Божиите осъждения, които също са и юридически.

Когато Бог се отнася сурово към Своите хора в историята, това е средство за възстановяване: осъждение към възстановяване, не осъждение към унищожение. Изкупителното дело на Исус Христос на Голгота показва пътя към по-добър свят в историята; към Бога беше извършена реституция от единствено възможния морално приемлив представител на човека, Божият Син. Следователно очакването на християнина за по-добри земни времена има основание. Христовото реституционно плащане беше извършено, във времето и в историята.

Едно нещо, което трябва да преведе Неговото изкупление в обществена реалност, е прогресивното преобразяване на системата за криминално правосъдие на основата на библейския закон, нещо, което не може да стане, преди хуманистичната теология, която е в основата на съществуващата правосъдна система, бъде заменена от библейското здраво учение. Всеки, който отрича, че такова прогресивно преобразяване на системата за криминално правосъдие е възможно в историята, отрича също, че изкупителното дело на Христос може да се изявява прогресивно в историята. Всеки, който отрича, че такова прогресивно преобразяване действително ще стане в историята, отрича също, че изкупителното дело на Христос действително ще бъде изявено прогресивно в историята. Следователно хората трябва внимателно да разгледат икономическите, обществените, политическите и моралните следствия от своите есхатологични възгледи. Когато те правят есхатологични изявления, те неизбежно също правят неявни икономически, обществени, политически и морални изувления. Есхатологията и етиката не могат успешно да бъдат отделени една от друга.



[1] Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), chaps. 3, 6. Библейският текст, който показва тези две страни на спасението, е 1 Тимотей 4:10: “Понеже за това се трудим и се подвизаваме, защото се надяваме на живия Бог, Който е Спасител на всички хора, а най-вече на вярващите.”

[2] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), pp. 459-60.

[3] Walter C. Kaiser, Jr., Toward Old Testament Ethics (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1983), p. 105.

[4] U. Cassuto, A Commentary on the Book of Exodus, translated by Israel Abrahams (Jerusalem: The Magness Press, The Hebrew University, [1951] 1974), p. 282.

[5] Виж цитатите в Nehama Leibowitz, Studies in Shemot, Part 2 (Jerusalem: World Zionist Organization, 1976), p. 364.

[6] “Hittite Laws,” paragraph 60. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), p. 192.

[7] Idem., paragraph 67.

[8] Idem., paragraph 61, 62.

[9] Idem., paragraph 63.

[10] Idem., paragraph 64.

[11] Idem., paragraph 70.

[12] Murray N. Rothbard, Man, Economy, and State (New York: New York University Press, [1962] 1979), ch. 7.

[13] Murray N. Rothbard, Introduction; Frank A. Fetter, Capital, Interest, and Rent: Essays in the Theory of Distribution (Kansas City, Kansas: Sheed Andrews and McMeel, 1977), p. 13.

[14] Ниският официален лихвен процент прави да изглежда като че ли хората снижават бъдещите приходи с пониска стойност, отколкото е в действителност. Следователно, наложеният със закон (или принуден чрез декретни пари) по-нисък лихвен процент би направил да изглежда като че ли купувачите са готови да предложат по-високи цени за земя, купена чрез дългосрочни дългови договори (ипотеки). Но това е илюзия, създадена от правителствения закон срещу лихварството. В случая със собственост, продадена от продавач, който е готов да финансира продажбата, като приеме дългосрочен дългов договор от купувача, той ще трябва да приеме по-ниска цена, ако истинският лихвен процент на пазара надвишава официалния лихвен таван; иначе купувачът не би купил. Законът срещу лихварството, както всеки ценови контрол, е подобен на поставянето на ограничение върху скалата на термометъра. Ограничението на термометъра не намалява треската на болния човек; то просто пречи на хората да оценят истинското положение. Един закон срещу лихварството създава илюзия за по-ниско ниво на снижаване от това, на което участниците на пазара биха се съгласили доброволно.

[15] Rothbard, Man, Economy, and State, ch. 6.

[16] Няма по-сигурен начин да бъде открита една налудничава икономическа теория от това да се изследва каква е теорията на този икономист за лихвата. Ако той отрича законността на лихвата в морално законни ориентирани към печалба сделки, той не е икономист, той е монетарно луд. Ако отрича лихвата като теоретично неизбежно средство за икономически анализ, той е истински лунатик, психично болен като човек, който защитава идеята за възможност за перпетуум мобиле. Но той е далеч по-опасен: законодателите не слушат “учени,” които биха предложили обявяването изван закона на всички машини, освен перпетуум мобиле. Но пък законодателите прокарват закони срещу лихварството, основани на идеята, че лихвата е незаконна. Най-прецизното разглеждане на лихвата все още е класическото изследване Eugen von Boehm-Bawerk, History and Critique of Interest Theories (1884), което е том 1 от Capital and Interest, 3 vols. (South Holland, Illinois: Libertarian Press, 1959). Тази издателска къща сега се намира в Спринг Милс, Пенсилвания.

[17] Ако очакваме по-нисък лихвен процент от сега преобладаващия, ще сме готови да платим преобладаващата парична цена, тъй като годишното ниво на възвръщаемост в последствие ще се снижава с по-малки числа. Така днес ние купуваме на добра, тлъста “отстъпка за пари в брой,” а ще можем да продадем собствеността по-късно за по-малка отстъпка за пари в брой, когато нивото на отстъпката (лихвата) падне. Ако очакваме нивата да растат, ще купуваме само на цена, по-ниска от преобладаващата парична цена, което означава, разбира се, че няма да можем да купим, тъй като собственикът ще може да я продаде за повече на някой друг. След това новият купувач ще понесе икономически загуби, ако очакването ни се сбъдне. Той ще получи по-малка “отстъпка за пари в брой”, когато купува днес, а ако иска по-късно да продава, ще трябва да приеме по-голяма отстъпка, тъй като нивото на лихвата ще се е вдигнало. Пазарната стойност на неговата земя ще спадне.

[18] Frank H. Knight, Risk, Uncertainty, and Profit (New York: Harper Torchbooks, [1921] 1965). Виж също Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 23.

[19] Някои икономисти правят разлика между капиталистическия собственик-инвеститор и прогнозиращия бъдещето предприемач. Не смятам това разграничение за особено полезно. Предсказател, който не инвестира капитал, не е участник на пазара. Ако някой инвестира на основата на това, което лишеният от капитал предсказател казва, тогава инвеститорът става значимия участник. Както събирач на информация за конни надбягвания, който отказва да инвестира свои собствени пари и следователно не въздействува върху залозите на касата, освен ако не намери някой, който да заложи на основата на неговите прогнози, така е и с предприемача, който не е капиталист. И двамата нямат стойност на практика. Аз предпочитам да избягвам разграниченията, които нямат стойност на практика. За примери за това разграничение, виж Israel Kirzner, Competition and Entrepreneurship (University of Chicago Press, 1973), pp. 47-52; Henry Manne, Insider Trading and the Stock Market (New York: Free Press, 1966), pp. 117-19.

[20] Да, може да има различни цени в зависимост от пазарната информация относно другите купувачи и продавачи, включително за производителите на заместващи стоки, както и за транспортните разходи, застрахователните нива и т.н. Но конкуренцията обикновено клони към създаване на единствена пазарна цена за дадена единица оборудване в определен географски регион.

[21] Преобладаващият лихвен процент за заеми с каква да е продължителност, както и преобладаващата цена на всеки актив, е продукт от най-добрите прогнози на предприемачите (паричните спекуланти) относно бъдещето на лихвените проценти с тази продължителност.

[22] Rushdoony, Institutes, p. 460.

[23] Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Ha­ven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1954), “Laws Concerning Theft,” Chapter One, Section Four, p. 60.

[24] Цитирано от Leibowitz, Studies in Shemot, p. 362.

[25] Този раздел от Второзаконие е изрично казусно приложение на принципа “око за око.”

[26] Очевидно, тук говоря само за земния съд. Изкупване означава “покриване.”

[27] Ако ощетеният купувач изчака няколко години, преди да разкрие откраднатото животно, съдът може да реши, че откраднатото животно е твърде остаряло и че съставлява само половината от дължимото плащане. Все пак, крадецът трябва да извърши 100-процентовото плащане към него.

[28] В съвременната юриспруденция в САЩ адвокатите на защитата използват смекчаващо споразумяване, за да намалят присъдите на своите клиенти, като убедят престъпниците да признаят по-леки престъпления, от тези, които в действителност са извършили. В библейския закон, на престъпника също се дава възможност да избегне по-тежката присъда, като признае пред съда; признатото престъпление, обаче, остава същото.

[29] Richard A. Posner, The Economics of Justice (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1983), p. 70.

[30] Wayne LaFave and Austin Scott, Jr., Handbook on Criminal Law (Minneapolis, Minnesota: West, 1972), pp. 681-91: “Receiving Stolen Property.” Моите благодарности към проф. Гари Еймъс за тази препратка.

[31] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), pp. 267-69.

[32] Животни в човешки образ: ibid., p. 122. Той цитира Пр. 6:6; 26:11; 30:15, 19, 24-31; Дан. 5:21; Изх. 13:2, 13. Когато използвам съществителното образ (image) като глагол (image – изобразявам), си спомням за забележката на един циник: “В английския език няма съществително, което да не може да стане глагол.”

[33] Маймонид пренебрегва всичко това, когато настоява, че ако крадецът “заколи или продаде, докато е в имота на собственика (животно откраднато там), той не е длъжен да плаща четворно или петорно. Но ако той вдигне стоката над земята, той е отговорен за кражба, дори да не я е изнесъл от имота на собственика. Така, ако някой открадне агне от кошара и то умре на територията на имота на собственика, докато го дърпа, той е свободен от отговорност. Но ако го вдигне, или го изведе от имота на собственика и то след това умре, той е отговорен.” Maimonides, Torts, “Laws Concerning Theft,” Chapter Two, Section Sixteen, p. 67.

[34] Юдейският учен Брихто разбира връзката между Изход 22:1 и смъртта на четирима от Давидовите синове. Неговият коментар върху четвъртата част от четворното наказание, което Бог наложи на Давид, е много точен: “Екзекуцията на Адония, поради това, че е станала след смъртта на Давид, е избягнала общото внимание: дори и на учените, които са настроени да не считат за значимо (за библейски герой) това, което става със синовете на човека след неговата смърт.” Herbert Chanan Brichto, “Kin, Cult, Land and Afterlife – A Biblical Complex,” Hebrew Union College Annual, XLIV (1973), p. 42.

[35] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 2: “Imperial Bureaucracy.”

[36] Jordan, Law of the Covenant, Appendix G. Обсъдих моята теза в тази глава с Джордан преди издаването на неговата книга и продължи размишленията върху идеята.

[37] Аз вярвам, че мъжкият вол в този случай е кастриран, а не бик. Кастрирането намалява опасността за хората, но силата на животното все още може да се впряга за човешките цели. Той е по-зависим от човека, отколкото един бик би бил.

[38] James B. Jordan, The Sociology of the Church (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1986), pp. 215-16.

[39] Коментарът на Дейвид Даубе за изискванията за четворна и петорна реституция не при­з­нава това. Вместо това той се връща на своята любима тема, както кучето се връща на бълвоча си: тезата за “по-късната добавка.” Той противопоставя изискването за двойна реституция на изискването за четворна и петорна реституция. По-високите наказания били свидетелство за по-ранен закон. “. . . по-старото правило прави едно доста примитивно разграничение между кражба на вол и кражба на овца: за един вол трябва да дадеш пет, но за една овца трябва да дадеш четири. Тякова разграничение не се наблюдава в по-късното правило. Каквото и животно да откраднеш, трябва да възстановиш две за едно.” Daube, Studies in Biblical Law (Cambridge: At the University Press, 1947), pp. 94-95. Той използва подобна логика на разсъжденията, за да разграничи Изход 21:28-31 от 21:35-36: ibid., pp. 86-87.

[40] Това двойно предназначение на криминалното право е било пренебрегвано от съвременната американска юриспруденция до 60-те години на нашия век, когато въпросът за реституцията към жертвите най-после става дискусионна тема сред законодателите и изпълнителната власт. Cf. Burt Galaway and Joe Hudson (eds.), Offender Restitution in Theory and Action (Lexington, Massachusetts: Lexington Books, 1977); Randy E. Barnett and John Hegel III (eds.), Assessing the Criminal: Restitution, Retribution, and the Legal Process (Cambridge, Massachusetts: Ballinger, 1977). Виж специалното издание, “Crime and the Victim,” в Trial (May/June 1972), национално издание за правни новини на Асоциацията на Американските Съдебни Адвокати.

Отделът по Наказанията в Минеаполис, Минесота започна през 1974 експериментална програма за “реституция и освобождаване,” Център за Реституции на Минесота, в която престъпниците, уличени в престъпления срещу собствеността на други хора, обезщетяват жертвите. Само 28 човека са били допуснати до експеримента през първата година. Не са били приемани извършители на насилствени престъпления: Los Angeles Times (April 21, 1974). До 1978, 24 от 50-те щата на Съединените Щати възприеха някаква форма на компенсация за жертвите на насилсвени престъпления.

Тази политика е започнала в средата на 60-те години във Великобритания. В Съединените Щати първият щат, който въвежда такава програма, е Калифорния, през 1965. Разходите като адвокатски хонорари, изгубени пари в резултат от отсъствието на ощетения от работа и медицинските разходи се покриват в някои щати. В случаите на смърт или осакатяване завинаги максималните плащания са между $10,000 и $50,000. Средните плащания през 1978 са били между $3,000 и $4,000 (при цена на златото $175-240 на унция). Ненасилствените престъпления не биват покривани, нито загубата на собственост при насилствените престъпления. Съвсем малък процент от гражданите знаят за тези закони; съвсем малък процент (1% до 3%) от жертвите са получили такива плащания. Също, щатите обезщетяват жертвите от щатските бюджети; престъпниците не извършват плащания: U.S. News and World Report (July 24, 1978). Както може да се очаква, щатските длъжностни лица искат федералното правителство да финансира повечето от тези плащания. Един закон за изплащане на 90% от такива разходи чрез Администрацията за Подпомагане на Поддържането на Закона (Law Enforcement Assistance Administration, L.E.A.A.), Законът за жертвите на престъпления, беше приет от Сената през 1973, но не и през Конгреса и не беше утвърден за закон. Четенията на този проектозакон се провеждаха през 1972 и 1973. Това беше достатъчно важна тема, за да бъде включена в Системата за сериозни проблеми на Конгресната Изследователска Служба при Конгресната Библиотека от 1974 досега: Crime: Compensation for Victims and Survivors, Issue Brief 74014.

[41] Edward H. Levi, speech at the dedication ceremony for the Federal Bureau of Prisons Detention Center, Chicago, Illinois, October 15, 1975; cited in Roger F. Campbell, Justice Through Restitution: Making Criminals Pay (Milford, Michigan: Mott Media, 1977), p. 63. Досега най-добрият ис­то­рически труд за този преход от градски наказания към държаваната поправителна система е първокласното изследване David J. Rothman, The Discovery of the Asylum: Social Order and Disorder in the New Republic (Boston: Little, Brown, 1971).

[42] Ibid., p. 64.

[43] Macklin Fleming, The Price of Perfect Justice (New York: Basic Books, 1974).

[44] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 4.

[45] Anthony Phillips, Ancient Israel’s Criminal Law: A New Approach to the Decalogue (New York: Schocken, 1970), p. 10.

[46] Ibid., pp. 10-11.

[47] Филипс твърди, че “Книгата на завета,” тоест Изход 21-23, е била продукт на Давидовото царуване, като е напълно възможно част от нея да е написана от самия Давид. Ibid., ch. 14.

[48] Ibid., p. 11.

[49] Ibid., pp. 14, 15. Той обаче казва, че по-късно Второзаконие прави жените пълноправни членове на завета. Ibid., p. 25. Това е стандартното либерално разчленяване на Петокнижието на хипотетичните документи на въображамите книжници, J, E, D, P, и техните все още неоткрити изпълнители. Трябва да бъде голяма утеха за християните да осъзнаят, че Бог ще разчлени тези учени разчленители на завета във вечността.

[50] F. A. Hayek, Law, Legislation and Liberty, 3 vols. (University of Chicago Press, 1973), I, p. 101.

[51] Phillips, Ancient Israel’s Criminal Law, p. 12.

[52] Аз не искам да дам на читателя едно преувеличено мнение за важността на Филипс. Той е просто поредният либерален теолог, трудещ се безплодно в голата пустош на висшата критика. Включих този кратък преглед на някои от неговите идеи като пример за това колко интелектуално блудкава може да бъде либералната теология, а не защото той е някакъв важен мислител. Той е просто удобна мишена. Той е представителен за малката армия от либерални теолози, чиито трудове незабавно биват забравяни, ако въобще първо бъдат прочетени. Тези учени в крайна сметка ще извършат пълна реституция към Бога за усилията си да заблудят своите читатели относно Библията.

Либералните учени винаги търсят нова гледна точка, от която да оправдаят издаването на още една пълна с препратки, крайно скучна, напълно безполезна книга, особено книга като тази на Филипс, която е пренаписана докторска дисертация – най-пълното с препратки, скучно и безполезно от всички академични упражнения. Докторските дисертации трябва да бъдат погребвани без много шум, за предпочитане в тесен кръг, в присъствието само на автора и на тесен семеен кръг. Ако такова погребение трябва да бъде публично, тогава това трябва да стане като обобщение, публикувано в научно списание, където тленните останки едва ли ще бъдат смущавани отново. Пепелта се превръща в пепел, пръстта се превръща в пръст.

[53] Gary North, Inherit the Earth: Biblical Blueprints for Economics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 5.

[54] Sutton, That You May Prosper, ch. 4.

[55] По този въпрос не съм съгласен със схващането на Джон Калвин към Божията благодат, която запазва душите живи: “И макар душата, след като е напуснала затвора на тялото, остава жива, това не произтича от каква да е нейна собствена вътрешна сила. Ако Бог изтегли Своята благодат, душата не ще бъде нищо повече от въздух или шум, точно както тялото е пръст; и следователно несъмнено в целия човек не би било намерено нещо друго, освен суета.” Calvin, Commentary on the Book of Psalms (Grand Rapids, Michigan: Barker Book House, 1979), Baker’s volume VI, p. 138: Ps. 103:15. В ада или в огненото езеро Бог не показва благодат към душите на нарушителите на завета. Благодат се показва само към душите на пазителите на завета. Неопределеният език на Калвин тук е използван неправилно от Едуард Уилиам Фюдж в неговия опит в цяла книга да отрече библейското учение за вечното мъчение: Edward William Fudge, The Fire That Consumes: A Biblical and Historical Study of Final Punishment (Houston, Texas: Providential Press, 1982), p. 74.

[56] Фюдж се опитва да проследи протестантското учение за безсмъртието на душата назад в миналото до Калвин, а Калвиновото учение за безсмъртието на душата назад до Платон. Този аргумент е безсмислен, макар и представителен за подобни аргументи, използвани от еретични теолози за отхвърляне на библейските учения в името на отхвърлянето на гръцкото мислене, когато всъщност те са възприели някаква разновидност на хуманистично мислене. Учението на Библията за безсмърието на душата и нейното учение за вечното мъчение на нечестивите са основани върху учението за завета. Не е изненада, че Фюдж открива в Калвинистката традиция най-упоритата твърдоглава защита на учението за вечното наказание. Fudge, ibid., pp. 26n, 466. Има причина за тази твърдост. Калвинизмът, повече от коя да е друга християнска традиция, е основан върху учението за завета.

[57] Фюдж и няколко от отстъпническите теолози, които той често цитира, се отнасят към ортодоксалното учение за душите в ада като фундаментално дуалистична. Учението за ада не е по-дуалистично от традиционното учение за небето. Въпросът не е небето или ада, защото и двете са междинни спирки за душите до крайния Божий съд; въпросът е следвъзкресенския свят, където душите и телата биват събрани отново. Той се прикрива с цяла серия от странични проблеми – теологични и исторически лъжливи следи, които незаветните теолози да следват до пълно изтощение. Основният въпрос е заветът: Божието окончателно вечно осъждение за нарушителите на завета. Това е въпросът, който Фюдж не обсъжда в Глава 20, “Фокусиране върху проблема,” параграф “Обобщение на традиционните аргументи.” Не човекът е този, който е централен в разглеждането на крайния съд, а Бог и Неговият вечен завет.

[58] Съвършенството е морално изискване, за всеки индивид и за всички заветни институции. То е задължителна цел: “И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Христос просто цитира старозаветен принцип относно освещението (Лев. 11:44). Съвършенството, обаче, не може да се постигне преди деня на възкресението: “Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда. Ако речем, че не сме съгрешили, правим Бога лъжец, и Неговото слово не е в нас” (1 Йоана 1:8-10).

[59] Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory (3rd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 101-15.

[60] Sutton, That You May Prosper, ch. 4.

[61] Съвременната практика в САЩ никога вече да не се позволява на осъдени престъпници да гласуват, е очевидно неморална. При библейския закон осъденият престъпник става бивш осъден престъпник, когато е извършил пълна реституция към своите жертви. В този смисъл той е юридически “възкресен.” След като е платил дълга си към своите жертви, той трябва да бъде възстановен в пълно политическо участие. Да отделиш бившия осъден престъпник от всяка област на гражданска власт или активност означава да отречеш юридически, че пълното гражданско възстановяване е възможно чрез Божието гражданско право.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов