Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

18

ЗАМЪРСЯВАНЕ, СОБСТВЕНОСТ И ОТГОВОРНОСТ

Ако някой направи да се изяде нива или лозе, като развърже животното си и то се напасе в чужда нива, ще плати от най-доброто произведение на нивата си и от най-добрия плод на лозето си. Ако избухне огън и запали тръни, така че изгорят копни или непожънати класове, или ниви, то който е запалил огъня непременно ще плати (Изх. 22:5-6).

Теоцентричният проблем, засегнат в този текст, лежи върху признаването на правните задължения на всеки човек като отговорен настойник над частна собственост в свят, в който Бог е абсолютния собственик на света. Като част от Своето провиденческо управление, Бог установява граници в живота. Тези граници са в основата си етични: границите между пазителите на завета и нарушителите на завета. Съществуването на тези етични граници се вижда във всяка област от живота. Човекът не може да мисли или да действува без граници от всякакъв вид. Тези етични граници се подкрепят от правни граници, които разделят използването на собствеността. Следователно границите са неизбежно свързани с правния проблем на личната отговорност пред Бога и човека.

Бог разделя собствеността между Своите подчинени. Самият израз, разделя, съдържа в себе си едно съществително, дял. Бог поставя конкретни дялове земя под управлението на конкретни индивиди, семейства и институции. Това разделяне на властта е една от характеристиките на Божията цялостна система на разделението на труда. Следователно отговорността за управлението на конкретни дялове собственост може да се определи чрез закон. Разпределението на правната отговорност съответствува на разпределението на собствеността. Бог държи отговорни конкретни хора за тяхното настойничество над конкретни дялове собственост. Това дава възможност на собствениците да оценяват своята работа като настойници, а също позволява на свободния пазар и определените от Бога власти да оценяват конкретната работа на собствениците. Крайният икономически проблем е настойничеството на всеки човек над собственост в историята и Божиите юридически действия, в историята и при крайния съд. Времевите институционални въпроси за собствеността-настойничеството са заветно свързани с този фундаментален проблем.

Тези стихове изясняват поне три неща. Първо, Библията утвърждава моралната и правната законност на частната собственост над средствата за производство. Нивите, добитъкът и продукцията са собственост на частни индивиди. Второ, правата на частна собственост (правен имунитет срещу действия на други хора) трябва да бъдат защитавани от държавата. Държавата може и трябва да изисква от онези хора, чиито дейности нараняват техните ближни или собствеността на техните, ближни да извършват реституция към ощетените. Трето, следователно собствениците са отговорни за своите собствени действия и за действията на своите подчинени, включително скитащите животни.[1]

Това съчетание на 1) частно притежавана собственостр 2) лична отговорност и 3) предсказуемо съдебно налагане на правата на собственост е основата на капитализма. То със сигурност е било главен фактор за дългосрочния икономически растеж на Запада.[2] Но както твърди тази глава, това уреждане за притежаването на собственост е важно също и за намаляването и разпределянето на замърсяването.

Започваме със случая на скитащото животно. То напуска своя имот и нахлува в нивата на друг човек. Изяжда част от зърното там. Собственикът на животното дължи на ощетения съсед стойност, равна на стойността на унищоженото.[3] Собственикът на животното не трябва да мами жертвата; той плаща с най-доброто от своята нива. Правният принцип е, че ощетената страна има право нейните повредени стоки да бъдат заменени с най-доброто от притежанията на отговорната страна. Какъв е теоцентричният принцип, изобразяван чрез този правен принцип? Той е следният: Бог, при налагането на подходящо реституционно плащане от бунтовното човечество, има право на най-доброто, което човекът има да предложи. Ето защо при Стария Завет на човека не беше позволено да довежда пред Божия жертвен олтар животно с недостатък (Лев. 1:10). “Затова проклет да бъде измамникът, който, като има в стадото си мъжко, и прави обрек, жертва на Господа нещо с недостатък” (Мал. 1:14а). Когато Ананий и Сапфира донесоха само част от обречените пари на църквата, но твърдяха, че са донесли всичко, Бог ги уби (Деян. 5:1-10). Те нарушиха основен библейски принцип. Те станаха публично проклети измамници. “И голям страх обзе цялата църква и всички, които чуха това” (Деян. 5:11).

Този теоцентричен принцип, управляващ реституцията към Бога, посочва към върховния принцип, управляващ изкуплението: само съвършена жертва за грях може да умилостиви Бога в съвършения Му гняв. Всеки, който се опитва да принесе жертва с недостатък пред Божия олтар, ще бъде унищожен. Това, разбира се, е базовото сотериологично изискване, което направи необходими въплъщението, смъртта, възкресението и възнесението на Исус Христос. Само един съвършен човек, Божият собствен Син, може да служи като приемлива жертва за грешното човечество (Евр. 2:14-18; 9:12-14). Грешният човек ще опита вечна смърт, ако се опита да измами Бога, като предложи в съдния ден нещо друго, освен единствено вяра в истинския посредник и първосвещеник, Исус Христос.

Първоначално може да изглежда, че Изход 22:5-6 няма нужда от обяснение. Въпреки това, когато разгледаме текста в светлината на многото интелектуални и институционални проблеми, свързани с целия въпрос за замърсяването и екологията, неговото прилагане в обществото става много сложна юридическа задача. Без юридическите насоки, установени в текста, не можем да се справим ефективно с проблема за замърсяването.

Замърсяването: Социализъм и свободен пазар

Обратно на много от критиките през двадесети век на капитализма и замърсяването, социалистическите общества не са създали разумни, разходно ефективни, действуващи решения на проблема за замърсяването.[4] Помислете за областта Катовице в Полша, в която сярната и азотната киселина, изхвърляни в атмосферата от въгледобивните и стоманодобивните предприятия, дотолкова са корозирали железопътните линии, че на влаковете не е позволено да се движат с повече от 25 мили в час (40 км/ч – бел.прев.).[5] Помислете за работниците в Краковския стоманодобивен завод, където през 1980 80 процента от напускащите завода получават плащания за обездвижване, а 7.5 процента са починали, докато все още са работили в завода.[6] Този проблем е характерен за държавната собственост на средствата за производство; средствата за производство задължително трябва да включват работниците. Държавата притежава техния труд. В крайна сметка радикалните социалистически и комунистически държави придобиват действителна собственост над работниците, разполагайки с тях така, както бюрократите решат. Именно “общата собственост” – бюрократичната собственост – е това, което създава повечето от икономическите стимули да се замърсява и експлоатира околната среда, тъй като ръководителите в правителствената йерархия стават незабелязаните ползуватели на увеличеното производство на нискоразходните индустриални процеси, които произвеждат замърсяването. Управителите на заводите изпълняват своите възложени от държавата производствени планове с по-ниски разходи (за своя завод), като прехвърлят част от разходите за производство на обществото: дим, шум, химически отпадъци и т.н. Политически приемливите решения на глобалното замърсяване никога не са били успешно приложени в социалистическите общества, защото частната собственост на средствата за производство е това, което служи като ключов фактор във всяка успешна програма за контрол на замърсяването.[7]

В същото време, икономистите на свободния пазар не са успели да произведат теоретично приемливи решения на поблема със замърсяването, които не разчитат прекалено много на идеята за необходимостта от правителствена намеса в действията на пазара. Тогава проблемът става следният: Колко намеса е правилна при всеки конкретен случай? Няма теоретично приемлив отговор на този проблем. Всъщност, поради самата същност на съвременната икономическа теория, никога няма да има теоретично приемливо решение, което да е съвместимо със съвременната икономика. Добавил съм Приложение Г, за да докажа това твърдение. То се занимава с жизнено важния, пренебрегван и доста технически проблем: определяне на обществения разход. Добавил съм го, за да покажа, че общоприетата хуманистична икономическа теория е неспособна да се справи с проблема на замърсяването – или всъщност с кой да е проблем на приложната икономика – защото няма логичен начин за икономиста да премине от методологичния индивидуализъм на съвременната икономика към колективното вземане на решения на основата на презумпциите на съвременната икономическа теория. Икономистите почти никога не обсъждат този смущаващ факт, макар че по-съзнателните членове на икономическата професия го осъзнават поне от 1938, но той въпреки това съществува реално.

Следователно, и колективизмът, и свободното предприемачество срещат нарастващ проблем, проблема на минимизиране на отрицателните въздействия от замърсяването, без едновременно с това да се унищожават ползите от икономическия растеж. Никоя разновидност на светска икономическа теория няма научен отговор на този проблем. Ето защо е необходима християнска икономика. Ето защо трябва да започнем нашия икономически анализ с Изход 22:5-6.

Пленяване на икономиката за Христа

Теоретичните и практическите проблеми, свързани с въпроса за замърсяването, са безбройни. Проблемите са етични, технически, теоретични и крайна сметка философски. Икономистите не обичат да признават, че всички проблеми в приложната икономическа теория имат същностни и неизбежни етични и философски страни, така че те обикновено пренебрегват или дори скриват тези страни на приложната икономика, когато ги обсъждат в своите научни списания. Ето защо съвременната икономика до голяма степен е заблудителна – умствена схема за прикриване на фундаментални етични проблеми, серия от блудкави умствени упражнения, предназначени от агностици за агностици. Но агностиците държат монополен контрол над професионалните списания, защото контролират средствата, академичните институции и атестатите на младите учени. Този епистемологичен агностицизъм трябва да се смени, ако искаме да спасим икономиката като дисциплина, но само осъзнати християнски учени могат да я изкупят.

Какво трябва да правят християните, за да изкупят коя да е академична дисциплина? Като започнат с цялата Библия като академично професионално авторитетна. Християните трябва да започнат да се захващат с тези интелектуални проблеми, за които хуманистите нямат логични отговори. В случая с икономиката християните трябва да следват пътя, посочен от Корнилиъс Ван Тил във философията. Ван Тил не задава въпроса: “Валидна ли е християнската философия?” Той започва с презумпцията, че няма друга валидна философия освен християнската философия. Това е което аз твърдя по отношение на хриястиянската икономика. Хуманистите вече нямат свързани логични отговори. Всъщност, те никога са нямали правилни отговори, които не са били същностно основани на библейските презумпции, и колкото повече се отдалечават икономистите от Библията, по-малко правилни отговори ще могат да дадат.

Можем да видим тази липса на теоретично последователни отговори чрез изследване на конкретен проблем на приложната икономика, замърсяването. Тази глава може да служи като въведение към типовете теоретични и практически проблеми, пред които са изправени професионалните икономисти, и пред които са изправени също и християните, които възнамеряват да изкупят икономиката за Христа. Това е изследване, ограничено до принципи, а не предимно техническо (освен в Приложение Г, за обществения разход). Това е само въведение. Въпреки това, сложността на темата може да изплаши редовите християни. Заради тази сложност аз трябва предварително да изброя някои от основните теми в тази дълга глава. Читателят трябва да бъде подготвен да премисли някои фундаментални етични проблеми. Това е цената на първия етап на християнската реконструкция.

Как да оценяваме истинските разходи и ползи
Разхищаване на “безплатните” ресурси
Частната собственост срещу споровете
Огънят като замърсяване
Щети и реституция
Предварителна реституция (отстъпки)
Позволение за продължаване на досегашно замърсяване
Доброволни договори, които позволяват замърсяването
Замърсяването и различните разходи за познанието
Рискове, за които може да се издават застраховки
Неоткритият риск и правната отговорност
Ретроспективните наказания срещу нововъденията
Страничните ефекти: да те принудят да ми платиш
Как да разпределяме географски замърсяването
Аукцион за замърсяване
Отпадъци и настойничество: Кой плаща?
Замърсяването като престъпление
Проблемът на движещите се флуиди: отговорност
Автомобилните емисии: шум и изгорели газове
Правилници за противопожарна безопасност: Библейски ли са те?
Организиране на ощетените жертви
Доброволна размяна на рискове
Увеличено благосъстояние и оплаквания от замърсяването
Местно самоуправление и контрол на замърсяването
Субсидиране на политически умелите
>Импулсът против господството
Исковете на бъдещите поколения
Стимули и санкции
Замърсяване и отговорност
Държавните служители като представители
Информация и замърсяване: Кой е знаел?
Стимули и санкции за прекратяване
Нулевото замърсяване: месиански стремеж

“Трагедията на общите имоти”

Един фундаментален икономически проблем във всяка система на обща собственост е проблемът с изчисляване на истинските разходи и ползи. Исторически, една от най-познатите от тези системи на обща собственост е общопритежаваната земя. От Средновековието поне до края на седемнадесети век, тези имоти са били познати като “общински имоти,” и това понятие все още се е запазило в някои области на Съединените Щати, обозначавйки предимно градските паркове.

Там, където общността позволява на гражданите да поставят животните си да пасат върху общите имоти, възниква цяла серия от трудности. Икономическите ползи отиват право към човека, който поставя животното си на “свободната” земя, но разходите се понасят от всеки в общността, който би искал да използва собствеността с някаква друга цел. В пуританска Нова Англия през седемнадесети век скитащите животни са изкоренявали растенията и са опустошавали пасищата. Градските жители са отсичали нощем дърветата за дърва за огрев или огради.[8] Подобни проблеми са тежали върху общите имоти във всяко общество. Това е пряк резултат от система на собственост, при която икономическите печалби отиват при индивидуални потребители, а разходите се понасят от непотребителите.

Такава система неизбежно произвежда икономическо прахосничество и лични спорове относно правилното използване на общата собственост. Онези, които се ползуват пряко от своята лична употреба на общите имоти, имат малко преки икономически стимули да съхраняват оскъдните икономически ресурси на общите имоти, защото тези ресурси са придобити на почти нулева цена от частните ползватели. Разходите от въвеждането на още едно животно върху общия имот има незначително въздействие върху всеки отделен данъкоплатец-собственик, но той получава пълните ползи незабавно. Има икономическа полза да бъдат опустошавани общите имоти, защото икономическите спирачки са минимални (напр. да заведеш животните си на пасбището), докато ползите са непосредствени. Това създава по-скоро система на “положителна икономическа обратна връзка” вместо на “отрицателна обратна връзка.” Това довежда до ситуация, описана от някои учени като “трагедията на общите имоти.”[9] Тя включва такива явления като опустошаване, изтощаване на почвата и замърсяване. Дж. Х. Дейлс правилно отбелязва: ”Икономическите следствия от предоставяне на общата собственост за използване без никакви правила, така че да може да бъде използвана свободно от всеки за всякаква цел и по всяко време, са кристално ясни. Общата собственост ще бъде прекомерно използвана в сравнение с частната собственост и с обществената собственост, която подлежи на санкции или правила за нейното използване; и ако ресурсът на свободнодостъпната обща собственост е изчерпаем, прекомерното използване ще доведе във времето до неговото изчерпване и така до унищожаването на собствеността.”[10]

Частната собственост

Частното притежание над собствеността драстично намалява тези проблеми. Частните разходи биват по-бързо, точно и евтино изчислявани от публичните или обществените разходи, именно защото частните собственици срещат незабавно последствията от своите собствени икономически решения. Разходите от добавянето на още едно животно на земята се понася пряко от човека, който очаква да спечели от решението, ако собственикът на животното е също и собственик на земята.[11] Когато частните разходи от добавянето на още едно животно на земята надвишат очакваните бъдещи ползи, собствениците ще спрат да добавят нови животни. В дълъг период от време частните разходи и частните ползи се стремят да се балансират взаимно. Колкото по-добро познание имат собствениците за разходите и ползите, толкова по-бързо тези разходи и ползи ще бъдат балансирани. Така оскъдните икономически ресурси биват съхранени в една законова система, която утвърждава и подкрепя частната собственост над средствата за производство, т.е., системата на свободния пазар.

Въпреки това хората непрекъснато се опитват да прехвърлят своите производствени разходи на своите съседи, докато запазват лично всички ползи от производството. В частните дела това напълно правилно се нарича кражба. Човек може тайно да заведе животните си в нивата на другия. Другият човек е ощетен икономически – ограбена е част от производителността на неговата земя. Ощетената страна има незабавен икономически стимул да прекрати практиката на съседа да прехвърля производствените разходи на него. Неговият стимул като ощетен частен собственик да спре тази практика е далеч по-голям, отколкото би бил при една система на обща собственост, където щетата се разпределя на цялото население от т.нар. собственици. (Дали наистина притежаваме общата собственост? Ако човек не може да се освободи от притежаване на някаква собственост, трудно е да се види как точно я притежава.[12] В най-добрия случай разходите по “освобождаване от собственост” са високи; те включват политическа мобилизация, а не просто частно предложение за продажба.)

Желанието за снижаване на разходите се чувствува много силно от двете страни на оградата, която разделя частно притежавани имоти. Всъщност, самото съществуване на оградата свидетелствува за желанието на човека да възпира външните от прехвърляне на техните разходи на него. Разбира се, оградата също свидетелствува за желанието на хората да избягнат скитането на техните “ползи,” особено ако могат да причинят щета на собствеността на друг човек, като приемаме, че реституцията е законът на земята. Както американският поет Робърт Фрост казва в своето стихотворение “Изграждане на стената,” добрите огради правят добри съседи. Това, което ни е нужно, е правна система, която насърчава хората да издигат свои собствени огради. Трябва ни нещо по-добро от талмудичния юдаизъм, който просто забранява на евреите да отглеждат говеда, овце и кози къде да е близо до градове или селища. Тези животни биха могли законно да бъдат отглеждани само в пустинни области.[13]

Оградите намаляват конфликтите

Библията потвърждава, че онези, които престъпват оградите или границите на имотите, трябва да извършат пълна реституция към икономически ощетения съсед. Оценката на щетата се извършва по-лесно, отколкото при обща собственост. “ Неговите крави изядоха този ред зърно в моята нива.” Собственикът на животните, извършили вредата, е отговорен. Отговорността и собствеността са пряко свързани при системата на права на частна собственост. При система на частна собственост границите на имотите са всъщност средства за намаляване на разходите, защото служат като средства за оценка на разходите. Без ясно определени права на собственост за хората, и по този начин ясно определени отговорности, правата на “собственост” – Божиите живи същества и създадената околна среда по човешко господство (Бит. 9:1-17)[14] – ще бъдат пожертвувани.

Подробно дефинираните права на собственост помагат също за намаляване на социалните конфликти. Дейлс пише: “Правата на свободнодостъпна обща собственост задължително водят до всякакъв вид социални, политически и икономически сблъсъци, особено с увеличаването на натиска на гъстотата на населението, тъй като, поради самата същност на проблема, индивидите нямат никакви законови права относно собствеността, когато нейният правителствен собственик следва политика на ‘прави каквото щеш.’ Забележете също, че такава политика, макар и видимо неутрална между конфликтни интереси, всъщност винаги облагедетелствува една страна срещу друга. Технологично плувците не могат да навредят на замърсителите, но замърсителите могат да навредят на плувците; когато правата на собственост са неопределени, тези, които искат да използват собствеността по начини, които я разрушават, неизбежно ще тържествуват всеки път над онези, които искат да я използват по начини, които не я разрушават.”[15] Общата собственост на големи водни масиви, съчетана с възможност да се прехвърлят частните разходи на замърсяващото производство, увеличава размера на замърсяването на водата. Това е лоша система за плувците в този свят.

При въпросите за замърсяването и състоянието на околната среда не може да има неутралност. Винаги има губещи и печелещи, макар че печелещите може и да понасят някакви загуби (замърсителите на въздуха също дишат), а губещите може и да печелят някакви ползи (астматиците може и да печелят високи доходи, работейки за фирми, които продават суровини и материали на местните замърсяващи фабрики). Задачата на библейската екзегетика е да установи етичните и правните основи, които дават възможност на съдиите да правят следното: 1) да определят губещите и печелещите; 2) да отсъждат делата правилно от Божия гледна точка; и 3) да определят каква е правилната компенсация към губещите от всички неупълномощени печелещи. Едно нещо е сигурно: не можем да се надяваме да постигнем среда с нулево замърсяване. Целият живот е форма на замърсяване.

Огън и замърсяване

Всеки собственик е отговорен и за всички действия, които неговите одушевени и неодушевени предмети правят във вреда на другите. Огънят, който човек разпалва върху своята земя, трябва да бъде ограничаван в неговия си имот. Ако огънят се разпростре в нивата на съседа му, той е напълно отговорен за всички щети. Следователно хората имат стимул да полагат по-големи грижи, когато използват потенциално опасни инструменти или техники.

Проблемът със замърсяването трябва да бъде сведен под общия принцип на отговорност за пожар. Огънят е физическа причина за физическа щета. От казусния пример в Изход 22:5 е ясно, че човек е отговорен за огъня, който разпалва. Той не може законно да прехвърля рискове на своя съсед без съгласието на съседа.

Библията тук не говори за някакъв съвместен проект, в който и двамата очакват да спечелят, като например изгаряне на нивите, за да се отърват от плевелите или нежеланата трева. В такъв съвместен проект се прилага казусният пример за човека, който заема на съседа си своето работно животно, но остава през цялото време с животното. Съседът не е длъжен да плаща на собственика нещо повече от наема (Изх. 22:14-15). Ако животното бъде наранено или умре, съседът не дължи нищо. (Ако двамата разпалят огън, който се разпространи в имота на трета страна и го повреди, английското общо право държи и двамата отговорни, макар и не задължително с равно икономическо участие, тъй като жертвата може да получи повече пари от единия, отколкото от другия[16] – нещо, което можем са наречем “правораздаване на по-дълбоките джобове.” Такава правна традиция прави по-малко вероятни съвместните дейности между богати и бедни; богатият, ако е наясно със закона, знае, че ще бъде принуден от съда лъвския пай от всяка съвместна реституция, просто защото той може да я плати по-лесно.)

Няма съмнение, че начинателят на пожара е отговорен за всички последвали пожари, които са причинени от неговия огън. Искрите от огъня могат да се разпространят навсякъде. Огън, започнал във фермата на един човек, може да се разпростре на хиляди декари. Следователно огънят по своята същност е непредсказуем. Неговите въздействия върху конкретни хора, живеещи наблизо, не могат да се предузнаят точно. Аз възприемам принципа на несигурността, т.е. непредсказуемостта на конкретните, индивидуални последствия от всеки огън, като управляващ принцип на моето разглеждане на реституцията за пожари, произвели щети, както и за законите, свързани с регулирането на опасностите от пожари.

Какво трябва да кажем за замърсяването? Конкретно, какво трябва да кажем за несигурността при замърсяването? Християнският икономист трябва да твърди, че човек не трябва да замърсява собствеността на съседа си, без да извърши реституция към него за всички нови вредни въздействия. Ако се открие, че съществуващото замърсяване е по-вредно медицински или екологично, отколкото е било смятано преди, замърсителят трябва да бъде задължен да обезщети онези, които впоследствие са били засегнати от замърсителя, след като информацията за опасността бъде обявена публично от държавата или стане известна сред участниците в замърсяващата промишленост. (Ще разгледам правните и икономически проблеми, свързани с ретроспективната отговорност, в отделен параграф в тази глава, “Неоткритият риск.”)

Отстъпки в цената на земята: предварителна реституция

А ако оплакалият се съсед е купил земята си, знаейки всичко относно настоящите вредни въздействия (за разлика от впоследствие откритите вредни въздействия) на замърсяващото производство, което протича точно до неговата собственост? Той сега има ли право да съди своя съсед, който прави точно това, което е правил и преди прилежащата собственост да бъде продадена? В края на краищата е купил собствеността с отстъпка поради снижаващото въздействие на замърсяването върху местните цени на земята. Без съмнение има обратнопропорционална връзка между щетата, причинена от замърсяването и рентите за земята (и следователно пазарната цена за земята): колкото по-голямо е замърсяването, толкова по-ниски са рентите.[17] Покупната цена на земята – капитализацията на очакваните чисти приходи във времето – разкрива тази обратнопропорционална връзка.

Икономическият анализ ни информира за разходите и ползите от библейския морал, а библейският закон ни казва кой трябва да понася тези разходи и да получава тези ползи. Като потенциални купувачи ние гледаме отстъпката в покупната цена на земята, прилежаща до процеса на замърсяващо производство и можем да решим дали тази отстъпка служи като предварително реституционно плащане към купувача. Това е предварително плащане за конкретни, известни типове очаквани бъдещи “изтичания.” Купувачът неофициално се съгласява да понася вредните въздействия от тези изтичания от съседния имот, когато получава своята отстъпка от продавача. Всеки последващ опит от страна от купувача да изисква финансово обезщетение от замърсителя при такива обстоятелства е просто искане за държавно, насилствено преразпределяне на частната собственост. Така е с всяко законодателство, което би принудило замърсителя да намали замърсяването, освен когато се открие нова информация относно опасността от замърсяването. Това би било искане за реституция в добавка към отстъпката, вече получена от купувача при купуването на собствеността.

Икономистът Мъри Ротбард използва понятието “принцип на заселването,” за да защити правото на замърсителя да продължи да замърсява. Като развива преди това неизползвано парче земя, замърсителят създава свободно право за всякакви замърсяващи процеси, които предприеме, дотолкова, доколкото тези процеси не произвеждат физическа вреда на хората, които са притежавали собственост наблизо, когато е купил или открил земята. Той “притежава правото” да емитира шум или други форми на замърсяване, ако неговите първоначални съседи не са засегнати. В случая със замърсяването той нарича това свобода на замърсяване.[18]

Християнският икономист може също да твърди, че един протестиращ “защитник на околната среда,” който иска правителството да прекрати замърсяването на неговия съсед, се стреми да постигне по-малко замърсен начин на живот за сметка на своя съсед, въпреки факта, че е купил собствеността с отстъпка поради замърсяването. Протестиращият готов ли е да прехвърли на замърсителя всяко увеличение в стойността на неговата собственост, което ще следва от намаляването на замърсяването, за да помогне за облекчаване на разходите за намаляване на замърсяването? Или би ли бил готов да върне паричната сума, равна на увеличената стойност на собствеността на първоначалния продевеч, който е трябвало да отстъпи от цената, за да продаде собствеността? Ако не, защо? От икономическа гледна точка той изисква двойна компенсация: първоначално от продавача, който продава с отстъпка, а след това от замърсителя. Това честно ли, макар и в името на екологията?

Канализация и стойност на имота

Може ще можем по-добре да разберем икономическите въпроси, разглеждани тук, като изследваме икономиката на инсталиране на водопроводи или канализация в район на града, който преди това е зависел от кладенци и септични ями. Общината може да направи предложение към живеещите в района, които ще видят увеличение в стойността на техните имоти в резултат от новата общинска услуга. Общината казва: “Ако искате да се свържете към новите водопроводи, трябва да платите висока такса за скачване на общинската водопроводна компания – такса, близка до пълната стойност на последвалото увеличение в стойността на вашата собственост.” Накратко, живеещият, който получава увеличение в стойността на своята земя, трябва да плати за тази нова стойност. Това е начинът, по който новите канализационни проекти трябва да бъдат финансирани, а не чрез облагане на всички данъкоплатци в общината. Онези, които се облагодетелствуват пряко и незабавно, трябва да поемат пълните разходи по проекта, или най-малко, трябва да бъдат задължени да платят еквивалента на незабавното увеличение в стойността на имота, може би във форма на по-високи облагателни суми за месец за определен период от време. Ако канализацията биваше финансирана по този начин, вероятно би имало по-малко политическа съпротива от местните данъкоплатци срещу местния растеж.[19]

Какъв е приложеният икономически принцип? Просто: един човек не трябва да бъде принуждаван от държавата да финансира изключителното увеличение в стойността на имота на друг човек. Данъкоплатецът, чиято собственост остава незасегната от увеличените ползи, свързани с нови водопроводи или канализация, не трябва да понася икономически загуби (по-високи имотни данъци или сметки за вода), за да плаща за икономическото предимство на друг гражданин. Ползувателят трябва да си плаща ползите.

Така е и със замърсяването. Облагодетелствуваният от подобрената околна среда – полза, придобита чрез насилие от страна на правителството – трябва да плати за това подобрение. Той трябва да компенсира своя съсед за разходите, понесени от него при намаляването на съществуващото ниво на замърсяване.

Частните договори

Това създава един много интересен проблем. Защо въобще трябва държавата да се намесва? Защо търсещият ползата не се обърне пряко към замърсителя и да му предложи пряка компенсация? Облагодетелствуваният знае приблизително какво ще му струва да избегне замърсяването. Замърсителят знае приблизително каква е за него стойността на възможността да замърсява. Ако цената на облагодетелствувания е достатъчно висока, той може да убеди замърсителя да подпише договор, с който той гарантира, че ще намали или премахне замърсяващата дейност. Всъщност, търсещият полза плаща на замърсителя част или цялата отстъпка, която той предварително е получил от купувача.

Замърсителят може да отхвърли предложението. При предварителните условия на този хипотетичен пример, това е негово законно право. Но отхвърлянето на предложението също струва нещо за него. Той губи икономическата полза, предложена му от нежелаещия замърсяването. Сега вече неговите разходи от продължаването на замърсяването са се увеличили значително. Той вече не може да замърсява на нулева цена. Той има икономически стимул да спре да замърсява околната среда.

Имайте предвид, тук говорим за замърсяване, което е било предварително известно, и поради което купувачът на съседния имот е получил отстъпка. Ние не говорим за ново замърсяване или за стар процес на замърсяване, който, чрез подобреното научно познание, сега се смята за физически по-опасен, отколкото се е смятал преди.

Обобщение

Като възлага на индивидите икономическите и правните отговорности на собствеността, Бог налага на индивидите товара на оценяването на разходите и ползите от техните действия. Не може да има бягство от тази икономическа отговорност. “Никакво решение” все пак е решение. Ако един актив бъде прахосан, собственикът губи.

Най-значителният провал на това, което обикновено се нарича колективна собственост, е, че никой индивид не може да бъде сигурен, че неговата оценка на разходите и ползите от конкретно използване на определен актив е същата оценка, която онези, които той представлява, биха направили. Тенденцията за индивидите, които са законово упълномощени да извършват тези представителни решения, е да решават на основата на това, което е най-добро за тях самите като индивиди. Има също и тенденция отговорното лице да прави грешки, тъй като не може да познава умовете и желанията на общността като цяло.

Общата собственост обикновено бива прахосвана, освен ако правителството не наложи ограничения върху нейното използване. Сигналите на “положителната обратна връзка” от високите печалби на потребителите не се компенсират от еднакви по сила, възпиращи сигнали на “отрицателна обратна връзка.” Потребителите на оскъдни икономически ресурси се облагодетелствуват много като непосредствени потребители, но понасят малко разходи като колективни собственици на споделена отговорност. Затова, за да “спаси собствеността от експлоатация,” държавата се намесва и регулира ползувателите. Това води до политически конфликти.

Библейското решение на този проблем е да се установят ясни права на собственост (правен имунитет). Индивидът преценява разходите и ползите според своята скала на ценностите. Той представлява потребителя като икономически представител само защото има изключително право над собствеността като правен представител. С тези активи той произвежда печалби или загуби според своите способности като икономически настойник. Пазарът му казва дали е ефективен представител на конкуриращите се потребители.

Едновременно с това правната система възлага отговорност на правните собственици за управлението на тези частно притежавани активи. Законова отговорност на собствениците става задължението да избягват да ощетяват своите съседи чрез използването на своята частно притежавана собственост. Конкретната библейска класификация за щетата от пожар управлява замърсяването като цяло.

Няма съмнение, че да живееш близо до източник на замърсяване увеличава риска от понасяне на икономически загуби. Пазарът разкрива това, като принуждава продавачите на замърсена или в близост до замърсена земя да предлагат отстъпки на купувачите. Това ни кара да заключим, че ако човек е закупил имот на отстъпка поради неговата близост до известен източник на замърсяване, купувачът няма право на оплакване срещу замърсителя, освен ако вторият увеличи нивото на замърсяване или в последствие бъдат открити нови опасности, свързани със самото замърсяване.

Правителството не трябва да облага с данъци една група, за да облагодетелствува изключително някоя друга група. Следователно, индивидите трябва да плащат, за да получат достъп до по-чиста околна среда, ако те са единствените (или главните) ползуващи се от по-чистата околна среда. Въпреки това, когато някой започне да поврежда физическата среда на своя съсед, жертвата трябва да може чрез закона да прекрати дейността на замърсителя или да бъде обезщетена от него.

Замърсяването и разходите за познанието

Ако замърсяването е наистина еквивалент на повреждащите ефекти от огъня и тъй като виждаме, че Библията прави всички, които разпалват огън, законово отговорни за щети, тогава дали този икономически анализ на замърсяването и щетите – схващането за отстъпката в покупната цена като форма на реституционно плащане – е морален библейски? Не трябва ли да бъде забранено всяко причиняващо щети замърсяване, независимо дали купувачът на съседния имот е знаел за него? В края на краищата, той може също да е знаел, че човекът в съседния имот редовно е палел огън, но в едно библейско общество той също би знаел, че този, който запалва огън, е лично отговорен за всички бъдещи щети, които неговият огън може да причини. Защо замърсителят да има правото да продължава със своето замърсяване, без да плаща обезщетения, а този, който запалва огън, да бъде длъжен да плаща за всички щети, независимо от отстъпката на съседа? Двата случая етично еднакви ли са или са различни?

Икономиката на несигурността

Това са еднакви случаи по принцип, но са различни по прилагане. За да разберем разликите в прилагането, трябва да се върнем на случая с несигурността. Конкретните въздействия от шума и дима са познати на повечето хора. Те са вредни ефекти. Това са ефекти, които купувачите могат да оценят, поне до размера на отстъпките, които се предлагат от продавачите на купувачите, за да се съгласят да живеят в съседство на замърсяването с дим или шум. Обратно на познатите въздействия на една известна форма на замърсяване, конкретните въздействия от всеки конкретен огън са неопределими. Те могат да бъдат пренебрежими или катастрофични. Един огън може да засегне и хора, намиращи се много далеч от мястото на започването му. Затова причинителят на огъня бива предупреден: бъди крайно внимателен. Библейският закон предупреждава всички причинители на пожари: “Вие сте правно отговорни за всички щети, причинени от вашите действия. Ние всички знаем колко са опасни огньовете; не се опитвайте да прехвърлите страничните въздействия на съседа си.” При библейския закон обществото е частично защитено от катастрофи, които поради своето естество са непредсказуеми, защото тези, които запалват огньове, биват възпирани от заплахата за пълна финансова отговорност за щетите, които огньовете причиняват.

Тази разлика между “традиционните” замърсители – дим, шум, миризма – и причинителите на пожари е главно разлика в познанието на хората за бъдещите последствия от всяко действие. Конкретните местни последствия от една известна форма на замърсяване са приблизително известни предварително за онези, които изберат да живеят близо до замърсяването. Конкретните последствия от конкретните огньове, запалени от местни причинители на огньове, не са добре известни на живеещите наблизо. Дали конкретни искри от конкретен огън ще бъдат безвредни или ще запалят тази или онази нива, или този или онзи квартал, не може да бъде известно предварително. Трябва да съсредоточим своето екзегетично внимание върху тези конкретни последствия.

Застраховаем риск

Наличието на застраховка срещу пожари не омаловажава този анализ на “икономиката на конкретните последствия.” Макар че често е възможно човек да си купи застраховка срещу пожар, причината въобще за съществуването на застраховките срещу пожар е че компаниите застраховат много различни региони, по този начин възползвайки се от “закона на големите числа.” Те могат да застраховат икономически конкретни имоти само защото пожарите като цяло имат известни последствия. Ако нямаше известна статистическа тенденция за пожарите въобще, застрахователите не биха застраховали конкретни имоти срещу щети от пожар.

Това не означава, че такова договаряне трябва да бъде забранено от закона. Човек, който иска да започне бизнес, известен като опасен, се среща с хората, които могат да бъдат засегнати. “Ще ви предложа сделка,” казва той. “Ще ви платя всички увеличения в застрахователната защита, ако ми позволите да започна този бизнес в близост до вас.” Ако те са съгласни и ако застрахователните компании се съгласят да напишат полиците, тогава той е изпълнил своите задължения. Той сам е направил себе си икономически отговорен за бъдещите щети. Вместо да плаща за щетите след като са станали, той плаща предварително, като осигурява увеличени застрахователни премии, необходими за закупуване на застраховката.

Какво става, ако някой от съседите каже “не”? Тогава възможният производител на опасността може да му предложи да изкупи неговия имот. Ако предложението се приеме, възможният производител на опасност може след това или да запази имота, или да го продаде на някой, който е готов да живее в условията на риск, ако отстъпката в продажната цена на земята е достатъчно висока. Но ако първоначалният собственик откаже да продава и ако също откаже да приеме предложението относно застрахователните премии, тогава на първия не трябва да се позволява да принуждава първоначалния собственик. Ако той все пак започне опасния производствен процес, настоящият собственик на имота може законно да го съди за щети. Съдът може да изисква парично плащане от производителя на опасността към потенциалната жертва. Ако това стане, тогава и много други хора могат да го съдят за щети. Тази заплаха би възпряла опасното производство. Съдът няма нужда задължително да забранява въобще дейността.

Съдиите трябва възможно най-добре да оценят разходите и ползите за общността, включително и възприетата (субективната) стойност, която гражданите влагат в запазването на правата на частна собственост от държавата. Те не могат да оценят това съвършено, защото не могат да знаят психичните разходи и ползи в умовете на спорещите страни. Но те могат да направят общи, “ненаучни” оценки, като се има предвид Божият образ във всички хора и създадената среда, в която всички хора живеят. Това е важно приложение на библейското откровение в икономиката: ако няма универсално човечество (няма универсална човешка същност) и няма Създател, Който служи като основа на човешкия образ, и няма създание, управлявано от Създателя според Неговата стойност и Неговите закони, тогава е невъзможно съдиите да имат законна увереност в своята оценка на обществените разходи, обществените ползи, частните разходи и частните ползи. Без нашето познание за обективната икономическа стойност, дадена от Божия план и Божия образ в човека, обективната икономическа стойност става епистемологично невъзможна.[20] Тогава съдиите биха били слепи в морето на изключително субективните икономически стойности, в което е философски невъзможно хората да правят междуличностни сравнения на субективна полезност.[21]

Неразкритият риск

Ако случаите на замърсителя и на причинителя на пожар са по същността си еднакви етично, тогава има още един законен въпрос, с който трябва да се справим. Трябва ли замърсителят да бъде подведен под пълна отговорност за всички още неоткрити последствия от неговото замърсяване? Трябва ли съдиите да изискват замърсителите да извършват ретроспективни наказателни плащания към жертвите, ако бъдат открити нови опасни последствия от замърсяването? В края на краищата, човек, който пали огън, не може да избегне отговорността за щетата, която неговият огън причинява на другите. Защо замърсителят да се отърве? Отново, етичният принцип е същият, но прилагането е различно. Отново, разликата в прилагането е свързана с въпроса за познанието.

Хората познават общия потенциал на огъня да създава щети. Той е опасно оръдие. Обратно, конкретна форма на замърсяване може да не е известна като общоопасна, макар да е известна като вредна в конкретна форма. Вредният фактор е това, което осигурява на жертвата нейната отстъпка, когато купува прилежащия имот – отстъпка, съответствуваща на познатите странични последствия от замърсяващия процес. Жертвите могат да се справят с ограничените, но известни последствия от замърсяващата дейност. Те получават компенсация предварително под формата на снижени покупни цени на земята за относително предсказуеми щети.

Проблемът с несигурността относно замърсяването се е увеличил след края на Втората Световна война. Развитието на нефтохимическата промишленост създаде нови проблеми, свързани с токсичните отпадъци. Физиологичните последствия от съвременните форми на замърсяване може и да не са добре известни. Несигурността се увеличава, правейки някои форми на замърсяване повече да приличат на примера с неконтролираните искри, отколкото на дима, чиито ефекти не са смъртоносни. Съвременната правна система се бори с последствията от новите технологии:

Обаче съвременните химикали биват подозирани за причинители на физически вреди, като напр. рак, и определени емоционални разстройства, чиито причини са все още малко познати на науката или медицината. Една от най-значителните характеристики на развитието на тези типове болести е тяхната латентност, времето между излагането на замърсяването и проявата на болестта. Например, някои видове рак имат латентен париод от 20 до 30 години, докато някои мутагенни болести може да станат видими след едно поколение. Нещо повече, химикалите, подозирани за причиняването на такива болести, често действуват при ниски концентрации, напр. няколко на милиард, или може би само чрез единична молекула. Допълнително, вредите от замърсяването, за разлика от общите травматични повреди, могат да се появят при много хора, разположени далеч от източника на замърсяване.

Особено смущаваща е тяхната непредсказуемост. Ако тежка греда падне върху работник, щетата ще бъде почти една и съща, независимо кой е бил ударен. Излагането на едни и същи концентрации на даден замърсител, обаче, може да създаде реакции, вариращи от незабележимо временно неразположение до опасно за живота критично състояние.

Тези характеристики създават безпрецедентна несигурност, по този начин предизвиквайки способността на юридическата система да изпълнява своята традиционна роля на балансиране на наличието на компенсация за индивидуалната щета срещу обществените ползи от причинилия щетата изпълнител.[22]

Ретроспективните плащания срещу нововъведенията

Въпросът за ретроспективното плащане в бъдещето за по-късно открита медицинска или екологична вреда, произведена от замърсителя преди той да бъде смятан за опасен, е спорна тема. Замърсяването, когато конкретните последствия не са считани за опасни, изглежда като случай на случайна повреда без лична отговорност. Хората не са всезнаещи. Те не трябва да бъдат държани лично отговорни за вреда, която произлиза от видимо безвредни дейности или дейности, които са известни като произвеждащи вреда, но за които жертвите са получили компенсация, или пряко (напр. реституция), или непряко (напр. отстъпка в покупната цена на земята).

Това е част от юридическия проблем на небрежността. Традиционният юдейски закон признава, че където не е възможна предвидимост, индивидите не трябва да бъдат правно отговорни за щети, които произтичат от техните действия. “Случаите, в които ответникът е напълно свободен от отговорност, защото по никакъв начин не е бил небрежен, са два типа: (1) самият ищец е бил небрежен, защото е трябвало да предвиди възможността за щета, т.е. където ответникът е действувал по обичайния начин, а ищецът е действувал по необичаен начин и така щетата е била непредвидима; (2) никоя страна не би могла да предвиди възможността за щета и така никоя не е била небрежна.”[23] Тези условия са теоретични; ситуациите от реалния живот рядко могат да се дефинират така ясно. В по-старата традиция на общото право, ако съдът постанови, че и двете страни са били небрежни, жертвата трябва да плати за собствените си загуби – учението за допринасящата небрежност.[24] Както и да е, идеята е ясна: не трябва да се построява правна система, която лежи върху действуващата презумпция, че от хората може да се очаква да притежават съвършено предузнание.

Ако гражданското право държи новаторите финансово отговорни за притежаване на знание преди дори специалистите да го имат, това ще спре всяко нововъведение. Създателите на потенциално опасни производствени методи ще се страхуват да произвеждат нещо ново. Колкото по-строго законът свързва дългосрочните щети с конкретна нова технология, толкова повече всяко отделно нововъведение ще се приема от производителите като потенциално опасно. Ясно е, че разходите по изпитване на всички възможни последствия ще унищожат повечето нововъведения. (Като изисква съвършено изпитване и като налага това изискване съвършено, правителството може съвършено да унищожи всяко нововъведение.) В най-добрия случай по-новите, по-новаторски, но бедни на свободен капитал фирми ще бъдат изтласкани от пазара, което е една причина големите, бюрократични, пълни с адвокати, традиционни, притежаващи свободен капитал фирми да подкрепят държавни правила и постановления, които правят скъпо въвеждането на нови технологии. Ако се прокара такова законодателство, съществуващите фирми ще могат да купуват новаторските процеси на цени по-ниски от тези, които иначе биха преобладавали на пазара.

Разходите (изгубените възможности), понасяни от много членове на обществото в резултат на нововъвдението, което не е въведено на практика, могат да бъдат далеч по-големи от щетата, причинена от грешка в ранните етапи на производствения процес. Класически пример на точно такава забавена технология е американската фармацевтична промишленост, която е притисната от изключително скъпи изисквания за изпитания – изисквания, които са предназначени повече да защитават кариерите на федералните бюрократи, упълномощени от закона да регулират промишлеността, отколкото да защитават обществото.[25]

Общото право признава една категория дейности, наречени свръхопасни. За тях се прилага строга отговорност. Онези, които се занимават с тях, са напълно отговорни, без значение от случая. Това включва неща като взривяване на експлозиви, както и притежаване на диви животни. Но “свръхопасна дейност” е неясно понятие. Има тененция да се прикрепя този етикет и на нови дейности. Поснър твърди, че тъй като не знаем много за техните последствия, най-добрия начин да предотвратим щетата е да положим по-големи грижи. Това означава налагане на закон за строга отговорност докато обществото придобие повече познание за тях. Това е средство за контрол върху произшествията.[26] Правилният библейски отговор на това наложено от държавата ограничение върху нововъведенията е да се позволи на страните по договора да оттеглят своето право да отправят съдебен иск в случай на щета. Очевиден пример за това е смъртно болен пациент, който е готов да изпробва опитно лекарство. Няма нужда да споменаваме, че бюрократите рядко позволяват това.

Трябва да започнем с презумпцията, че хората не са всезнаещи; познанието не е безплатна стока. Обществото като цяло не трябва да превръща увеличаването на познанието в ретроспективна отговорност за онези, които правят открития и прилагат на практика. Постановленията за ретроспективната компенсация биха поставили твърде голяма отговорност върху замърсителите, които открият опасно последствие от емисиите, произвеждани от техните компании. Служителите на фирмата биха имали твърде голям стимул да скрият резултатите от своите открития. По-добре е те да бъдат насърчени да признаят съществуването на проблема и след това да премахнат опасния продукт или производствен процес, или да го премахнат географски, за да избягнат всякакви бъдещи присъди срещу себе си. Наказания могат законно да се налагат в случаите, когато добросъвестните изследвания – като “добросъвестен” в крайна сметка се определя ретроспективно от съдебни заседатели – за опасните последствия от производствения процес или продукт са били съзнателно избягвани от производителя. Но от гледна точка на настоящото законодателство в Съединените Щати, Член I, Параграф 9 от Конституцията на Съединените Щати забранява закони ex post facto, които обявяват някакво деяние за незаконно, а след това ретроспективно налагат наказания за щети върху онези, които са нарушили закона, преди той да е станал закон – мъдро, възпиращо държавата указание в Конституцията.

Обобщение

Хората не са всезнаещи; следователно, за информацията трябва да се плаща. Точната информация е дори по-скъпа. Всеки подход към икономиката, който не зачита този принцип от началото до края, ще бъде изпълнен с грешки.[27]

Индивидуалните искри от огъня са непредсказуеми в своите последствия. Можем да правим догадки относно общите последствия от един огън, но неизбежно има област на несигурност. Следователно, когато анализираме щетите от замърсяването на основата на щетите, произведени от огън, трябва да бъдем внимателни. Има разлики в наличното познание в двата вида случаи и следователно различни решения за съответните заплахи.

Може да е поносимо да живееш в съседство до причинител на огньове. Фермерите палят огньове, за да горят трева или дървета, например. Ние не призоваваме за пълна забрана на всички открити огньове. Ние обаче правим хората отговорни за щетите, произведени от огъня, който те запалват. Колкото по-голяма е опасността от огъня, толкова по-загрижени трябва да бъдат живеещите в съседство. Понякога обществото въобще забранява огньовете.

Същото важи и за замърсяването. Понякога замърсителите получават позволение да продължат да замърсяват околната среда, особено ако са я замърсявали в продължение на дълго време и околните са купили своята земя с отстъпка. Но по отношение на новоткритите опасности, замърсителят бива предупреден: продължи със замърсяването и ще бъдеш задължен да платиш реституция на жертвите. Това е аналогично на предупреждение към тези, които палят огън, ако вятърът се обърне или увеличи. Това, което е било приемливо преди, може да не бъде приемливо сега.

Тъй като никой не знае всичко, невъзможно е да се запази животът, като се премахне всяка възможна опасност, преди да се предприеме какво да е действие. Това би направило човешката дейност невъзможна. Ние не сме Бог; обществото не трябва да очаква хората да действуват така, сякаш са Бог. Затова в живота винаги трябва да има ограничена правна отговорност. Въпреки това, за онези действия, които са известни като опасни, хората трябва да бъдат държани правно отговорни. Това обаче не оправдава поставянето на хората под пълна отговорност за действия, извършени на основата на по-ранно познание. С по-голямото познание идва по-голямата отговорност (Лука 12:47-48). Ако обществото се опита да наложи отговорност за щети ретроспективно върху действия, които са били извършени вчера на основата на вчерашната информация, това би унищожило правната основа на прогреса.

Не може да има живот без замърсяване. Не може да има живот без риск и несигурност. Не трябва да се борим за изграждане на свят на нулево замърсяване и нулев риск. Това, което трябва да правим, е да възпираме тези, които биха наложили допълнителни познати рискове върху живота на съседите си без тяхно съгласие. Ние откриваме законовото правило, което осигурява това възпиране в Изход 22:5-6.

Външни последствия

Човек не трябва да бъде съден за замърсяване на собствената си земя, дотолкова доколкото формата на замърсяване няма измерими, физически и нежелани последствия върху живота, здравето или собствеността на друг човек. Тъй като това е неговата собствена земя, той е затворил в себе си разходите от замърсяването. (Под “затворил вътре в себе си” нямам предвид просто умствено упражнение; имам предвид, че само неговата собственост страда от неговите действия.) Той рискува, палейки огън върху своята си собственост или пуска стадо крави на своя си собствен имот. Човекът, извършващ оценка на ползите, е същият човек, който прави оценка на разходите; един и същи човек е който сее и който жъне.

Ако продаде част от своята земя, той вече не затваря вътре в себе си разходите и ползите на земята, която е продал. Сега е замесен и друг човек: неговият съсед. На първия човек не трябва да позволява да прехвърля на своя съсед рисковете от това да живее в съседство с човек, който пали огън на своята собственост. Този, който пали огън, не може законно да прехвърля на своя съсед общоизвестните, но доста непредсказуеми конкретни, индивидуални производствени разходи на огъня. Икономическият анализ трябва да започне с оценката на Библията за личната отговорност за действията на човека. Той трябва да започне с презумпцията за правата (правния имунитет) на частната собственост. Тези права трябва да бъдат защитени от гражданското право и обичаите.

Деянието на замърсяване на околната среда на някого е престъпление в онези случаи, когато или производствените разходи, или потребителските разходи[28] (включително рисковете), които са известни на замърсителя, но неизвестни за жертвата, са съзнателно налагани на жертвата. То също е престъпление, когато някой започне нов и предварително непредсказуем замърсяващ процес без да получи разрешение от бъдещите жертви. В двата случая това е опит от страна на облагодетелствувания да “извади навън” своите разходи за производство или потребление, като ги прехвърля на други, които не печелят пряко от производствения процес или потребителската дейност. Той снижава своите разходи, като прехвърля част от тези разходи на невинни жертви.

Можем да разберем икономиката на замърсяването доста лесно в случая с производител. Замърсяването му позволява да поддържа по-висок чист доход, когато продава стоките и в крайна сметка му позволява да увеличава производството, докато неговите лично понасяни пределни разходи се изравнят с неговите лично получавани пределни приходи, т.е. докато стигне до такова ниво на производство, при което губи пари, ако произведе още една единица. Но общите разходи по производството са по-високи, отколкото неговите лично понасяни пределни разходи. Тези допълнителни разходи – разходите над неговите лично понасяни разходи – са недоброволно понасяни от жертвите на неговото замърсяване. Така той продължава да увеличава производството над нивото на производство, което би поддържал, ако трябваше да понася пълните разходи за своя производствен процес. Ако не е задължен от закона да споделя тези пределни ползи с жертвите (реституция) и ако му е позволено да прехвърля към тях част от своите производствени разходи, тогава законът е създал стимул за свръхпроизводство на този конкретен продукт.

Трябва да е ясно, че има много облагодетелствувани от това свръхпроизводство – свръхпроизводство, което се субсидира от жертвите на замърсяването. Очевидно, облагодетелствуван е собственикът на фирмата. Друга група облагодетелствувани са неговите клиенти, които могат да купят повече стоки на същата цена или същия брой стоки на по-ниска цена, отколкото преди започването на производствения процес. Трето, това са служителите в неговата компания.

Тези групи облагодетелствувани могат да станат съюзници на замърсителя във всеки политически спор относно продължаването на замърсяващите дейности. Коментарът на Едуин Долан е правилен: “Ако трябва да пречиства, той може да прехвърли част от разходите на своите клиенти под формата на ценово увеличение, така че неговите клиенти могат свидетелствуват в негова полза пред градския съвет. Ако по-малко от продукта може да се продава на по-висока цена, той може да бъде принуден да уволни част от своите работници и така неговите работници може да се присъединят към привържениците на замърсяването. Прибавянето на тези съюзници не променя нормативния анализ на ситуацията, защото ако самото деяние на замърсяването е престъпление, тогава тези съюзници не са нищо друго освен съучастници в престъпление. Клиентите на фирмата са в положение аналитично идентично на получателя на крадени стоки. Производителят държи своята цена ниска само като принуждава живеещите в съседство до неговото предприятие недоброволно да субсидират разходите по производството, позволявайки техните дробове и носове да бъдат използвани като контейнери за промишлени отпадъци, замествайки механичните устройства, които би трябвало да се разположат в завода. Клиентите не заслужават да се облагодетелствуват от тази тактика повече, отколкото самият собственик.”[29]

Забележете, че Долан изрично използва нормативен икономически анализ. Той не пренебрегва етиката. Да пренебрегне етиката като въпрос на методологическа обективност, както повечето хуманистични икономисти на свободния пазар твърдят, че трябва да правят,[30] означава да субсидира неморалността. Те внасят неморалност в своя “неутрален” икономически анализ, и всичко това в името на научната обективност. Винаги има непризнати и необезщетени жертви на “неутралния” икономически анализ, поне в онези случаи, когато провеждащите определена политика възприемат насериозно предложението на даден икономист (наречено понякога “заключение на научната икономика”).

Разпределение на замърсяването

Аналогиите на Долан са едновременно оригинални и образни: потребителите като “получатели на крадени стоки” и живеещите в съседство като “неплатени органични средства за поглъщане на замърсяването.” Трябва да изследваме аналогията за потребителя като получател на крадени стоки. Ако един купувач на произведена на вътрешния пазар потребителска стока има възможност да направи покупката на по-ниска цена, отколкото би било възможно, ако производителят не беше замърсител, тогава той се е облагодетелствувал за сметка на живеещите, които са “погълнали” замърсяването. Потребителят е участник в замърсяващия процес, дори ако не знае причината, поради която му е предложена възможност да закупи продукта на по-ниска цена. Потребителят е превърнал частните разходи в обществени разходи, защото той всъщност “наема” производителя за свой производствен посредник, когато прави покупката. Той дава пари на продавача, което от своя страна насърчава производителя да продължи да произвежда продукта.

Трябва ли потребителят да бъде държан правно и икономически отговорен? Не. Потребителят трябва да приеме, че производителят не нарушава никои закони в своята общност. Той не може да изследва всеки случай на цени по-ниски от нормалните. Той трябва да действува на основата на това, което е представено пред него – продукт и цена – а не да става детективска агенция от един човек на цял работен ден. Той приема, че местната власт в региона на производителя служи като представител на всички ощетени местни жертви на замърсяването. Държавата не трябва да се опитва да наложи на потребителите всички разходи на производителя за познание във всяка икономическа сделка.

Ако местната власт в общността на производителя се намеси и задължи производителя да инсталира оборудване за контрол на замърсяването и ако тогава производителят открие, че може да прехвърли тези разходи на купувача, поне временно, купувачът може да започне да пазарува по-евтин заместител. В този смисъл по своята същност оборудването за контрол върху замърсяването е данък. Обратно на общоприетото мнение, данъците не могат да се прехвърлят на потребителите, поне не без рискове, именно защото потребителите могат да започнат да търсят по-евтини, необложени с данък стоки.[31] Сега, какво става, ако някой “чужд” производител – в чужда страна или “чужд” щат или провинция в същата нация, или в “чужд” град в същия щат – успее да убеди властите в своя регион да позволят производството на сравним продукт на по-конкурентна цена, като използва същите замърсяващи методи, които властите в първата общност са забранили? На чуждия производител е позволено да замърсява – да изважда навън произвосдтвените разходи без да получава разрешение от жертвите.

Гласуване за замърсяване

А ако мнозинството от “жертвите” – местните жители – искат работа повече, отколкото искат чист въздух или чиста вода? Какво става, ако е ясно, че те са съгласни с решението на своите власти да позволят замърсяването? С други думи, какво става, ако повечето жители в някоя друга общност са готови да приемат доход във формата на заплати, а не във формата на чиста околна среда? Тогава замърсяващият процес ще се прехвърли в новия регион, където хората не са толкова обезпокоени от тази форма на замърсяване. Свободният пазар разпределя замърсяването чрез конкуренция.[32] Производителят в първия регион, където гласоподавателите предпочитат по-чиста околна среда пред по-висок паричен приход за местните фирми и по-висок приход за обслужващите тези фирми, ще загуби своя пазарен дял в полза на производителя от втория регион.

Дали купувачът на стоки от узаконено по-голямо замърсяване продължава да е “получател на откраднати стоки,” от икономическа гледна точка? (В никой момент потребителят не е морално или юридически виновен за получаване на “откраднати” стоки. Това е само въпрос на формален икономически анализ – опитът на икономиста да покаже кой печели, кой губи и защо, според икономическата теория.) Не, той не е виновен. Защо? Защото мнозинството от гласоподавателите в общността на производителя всъщност не са дълбоко загрижени за конкретната форма на замърсяване, свързана с конкретния производителен процес, може би защото местните въздушни и водни течения разпръскват ефективно замърсяването. По принцип гласоподавателите обявяват, “идете и купувайте по-евтините стоки на нашия местен производител, защото ние сме готови да приемем разходите, които неговият производителен процес налага върху нас като ‘поглъщачи на замърсяване.’”

Потребителят не може да бъде държан отговорен, от икономическа гледна точка, тъй като той не може да знае мненията на местните хора. Той трябва да приеме, че стоките биват произвеждани законно. Ако жителите са готови да приемат замърсяването заради местната икономика, тогава те всъщност биват обезщетени от замърсителя. По-високите заплати или други икономически ползи, появили се за местните жители в резултат от възможностите за работна заетост, предлагани от замърсяващата компания, са, от икономическа гледна точка, еквивалент на реституция. Жертвите биват компенсирани за своите страдания. Следователно, стоките вече не са “крадени”.

Аукцион за замърсяване

Повечето хора в икономически развитите нации живеят в градски райони. Тези градски центрове са известни с изпълнения си със смог въздух, шумни моторни косачки и други ефекти на “изтичане.” Въпреки това хората в Съединените Щати отказваха да се върнат обратно в малките градове до 70-те години, а дори и след това преселването навън от големите градове е незначително. Малко хора в Западните нации се преселват в малкия град или фермерската общност. Всъщност, малко хора в коя да е нация се преселват в малките градове; урбанизацията е международно явление. Главните икономически възможности на една нация обикновено са съсредоточени в градовете. При това няма съмнение, че промишленото замърсяване не съществува в повечето селскостопански области.

Какъв е законният извод относно този факт на урбанизирания живот? Прост: повечето хора наистина предпочитат чист въздух и спокойни улици, но ги искат на много ниски цени. Явните предпочитания на голямото мнозинство от Западните жители е в полза на града, с цялото му замърсяване. Замърсената среда на града е предпочитана пред замърсената по друг начин среда на селото. Това може да е свързано с насекомите, праха или прашеца от тичинките; може да е свързано със самотата или усиления труд за покоряване на селската среда. То със сигурност е много свързано със сравнителните възможности за парични приходи. Но е факт, че повечето хора са избрали да живеят в индустриално или механично замърсена среда, която едно гласовито малцинство публично не одобрява. Повечето хора предпочитат градския тип замърсяване пред селския, като се има предвид съвременната скала на цените. Променете скалата на цените и хората може и да се преселят от града.[33]

Всъщност, хората в различните региони участвуват в един гигантски аукцион – аукцион за замърсяване. Някои хора предлагат повече. Те всъщност обявяват, “Ние ще търпим много смог заради високи приходи, които съответствуват на нашия слънчев климат” (Южна Калифорния). Или казват, “Ще търпим вредните пушеци от дървопреработвателните заводи, за да живеем в зелени предградия” (Орегон). Хората в конкретни региони са по-загрижени за една форма на замърсяване, отколкото за друга. Това предпочитание може да бъде строго естетическо или може да се дължи на специални проблеми, създавани от въпросния флуид. Например, неподвижен въздух, но свободно течащи, богати на кислород потоци могат да правят течните отпадъци по приемливи от димните. В други региони може да е вярно обратното. Това, което откриваме, е, че гласоподавателите в регионите “купуват” количеството и вида замърсяване, което предпочитат най-много.

Където има живот, винаги ще има замърсяване. Франсис Шефър написа книга със заглавие Замърсяването и смъртта на човека. Аз много повече предпочитам заглавието, Замърсяването и животът на човека. Замърсяването е неизбежно. Ние всички сме замърсители. Всички издишваме и изхвърляме изпражнения. Това, от което се нуждаем, са правни и институционални уредби, които ни позволяват на нас като индивиди да вземаме наши собствени решения относно вида замърсяване, който сме готови да търпим, и на каква цена.

Това е правната и институционална рамка, произвеждана от библейския закон и икономиката на свободния пазар. Всеки регион избира конкретна форма на замърсяване в количеството, което той може да търпи, на цените, които е готов да плати. Всяко общество е принудено да се откаже от определени форми на чиста околна среда в замяна на други ползи. В живота няма безплатни обяди; няма също и свободна от замърсяване среда. Оскъдността е неизбежна (Бит. 3:17-19). На нулева цена, винаги ще има повече търсене за чист въздух и чиста вода, отколкото е наличното предлагане.

Мобилността на капитала

Мобилността на капитала на свободния пазар позволява на обществата да правят избор между различни комбинации от замърсяване и икономически ползи, но местните правила задължават и замърсителите да участвуват в този избор. Всеки отрасъл от производството може да се премества към онези региони по земното кълбо, в които съответната форма на замърсяване е най-приемлива. Свободното движение на капитала се съчетава с конкурентните пазари за потребителски стоки, за да даде възможност на регионите да правят ефективни “наддавания” за “пакета замърсяване-приходи,” който те предпочитат. В същото време, местното законодателство, което ограничава определени видове по-малко желани замърсяващи вещества, принуждава управителите на заводи да осъзнаят истинските разходи за производството в този регион. Те могат да решат дали си заслужава да затворят фабриката и да се преместят на друго място. И дори ако те просто затворят фабриката и излязат от бизнеса, друга фирма, използваща същите производствени методи, може винаги да отиде в общност, в която замърсяването от фирмата е приемливо на някаква цена. Така потребителите, като реагират или не реагират на предложенията на продавачите, принуждават преразпределението на замърсяването от един регион в друг. Но за да направят това, потребителите всъщност работят с местните власти.

Антъни Й. С. Куу отбелязва, че две страни с еднакви икономически ресурси и технологии могат да заработят заедно чрез търговия, ако двата народа имат различни предпочитания относно околната среда. Той също предупреждава за опасността от глобално наложени, униформени стандарти за околната среда. Хората в неразвитите нации ще бъдат подозрителни относно налагането на Западните стандарти. “Това движение би било възприето като опит да се наложи контрол върху замърсяването, който да им попречи да се възползват напълно от сравнителните разходи. . . .”[34]

Обобщение

Замърсяването е страничен ефект от производството (включително и живота). Какво е страничен ефект? Това е последствие, което засегнатите хора не харесват. Последствията са си последствия; “страничната” характеристика на едно последствие е оценка, направена от наблюдателите.

При всеки производствен процес има разходи, които се понасят, и ползи, които се жънат. Целта на библейския правен ред е да създаде институционален ред, който ще разполага честно разходите и ползите. Какво е честно? Библията е ясна: човек жъне това, което сее. Онези, които искат ползите, трябва да понесат разходите. Но хората се стремят към изгодата. Ако те могат да прехвърлят разходите по производството на други, техният чист приход от тяхната собственост се увеличава. Следователно правният ред трябва да внимава разходите да се плащат от онези, които могат законно да имат право на ползите от всяка дейност. Накратко, разходите (“страничните ефекти”) трябва да бъдат разполагани, точно както и ползите (“ефектите”).

Това, което трябва да признаем, е, че има разходи, свързани с постигането на ползите от намаленото замърсяване. Производството е свързано с разходи; следователно, производството на по-чиста среда произвежда разходи. Ние говорим за външните последствия, но във всеки производствен процес има има два вида външни последствия: проклятия (разходи) и благословения (ползи). Човек, който не е собственик на една фирма, може да страда от нейното замърсяване, но също може и да си изкарва хляба, като продава стоки или услуги на хората, наети от замърсяващата фирма. Следователно, за да види намаляване на разходите (замърсяването), той ще трябва да поеме и намаляване на ползите (приходите). Несобствениците, които са засегнати, ще имат различен анализ на ползите и разходите на последствията от местния производствен процес. Някои от тях ще търсят икономическа реституция или политически съюзници за прекратяване на замърсяването; други ще понесат разходите и дори ще се организират политически, за да победят онези, които са организирали лобираща група в полза на нулевия икономически растеж и чистия въздух.

Разпределението на замърсяването е отчасти политическо и отчасти икономическо. Свободният пазар изисква правен ред, който да го защитава (полза); един от разходите за постигане на този правен ред е рискът, че собствениците на даден производствен процес ще изгубят благосъстояние, когато призводственият процес бъде възпрепятствуван от законите или законово прекратен от онези, които са станали “поглъщачи на замърсяване” в общността.

Държавата е едно институционално средство, чрез което конкурентните индивидуални оценки на разходите (“страничните ефекти”) и ползите (“ефектите”) биват претегляни и прилагани на практика. Решението може да се взема на принципа “един човек–един глас” или може да бъде представително чрез съвет или съдия; то може да бъде представително чрез жури. Местните власти също се съревновават помежду си, наддавайки за или против определени замърсяващи промишлености. Другото институционално средство за оценка на разходите и ползите е самият свободен пазар: “по-добрата оферта печели.” Потребителите гласуват с парите си (производителност). Именно взаимодействието между тези конкурентни оценки довежда до разпределението на замърсяването. Тогава собственикът на производственото предприятие реагира на най-добрата оферта: пазар плюс местна власт. Той може да затвори фабриката, или да инсталира средство за контрол на замърсяването, или да плати глоби, но собственикът е този, който в крайна сметка е отговорен. Ето защо собствеността в крайна сметка е социална функция, характеристика на представителното управление. Собственикът неизбежно е настойник.

Определяне на замърсителя

Не можем да живеем в свят без замърсяване. Ние замърсяваме околната среда просто като живеем. Дори когато умрем, ние “замърсяваме” като се разлагаме; но замърсяването от един биологичен вид е животоподдържаща система за друг биологичен вид. Въпросът е: Как да направим замърсяването да се разпределя според нуждите на индивидите, обществените единици и нечовешката околна среда? Как можем най-добре да спазваме нашите отговорности под екологичния завет?[35]

Някои форми на замърсяване могат да бъдат напълно незаконни. Дълготрайните или почти-дълготрайните токсични отпадъци, включително радиоактивните отдапъци и отпадъците от изгаряне на въглища, могат да поставят такъв товар върху бъдещите поколения и бъдещата околна среда, че процесите, произвеждащи токсични отпадъци, трябва да бъдат изоставени, докато бъдат открити разходно-ефективни методи за унищожаването им. Проблемът е, че обществото е заблуждавано относно рисковете. Отпадъците от радиоактивни материали са основателен проблем. Трябва обаче да се разбира, че главният създател на радиоактивни отпадъци е федералното правителство, занимаващо се с производство на ядрени оръжия. И производството, и (разбира се) крайната употреба на такива оръжия са източник на такива отпадъци. Второ, рисковете от мирновременната радиация не са толкова големи, в сравнение с въглищните отпадъци. Проблемът с унищожаването на отпадъците е реален; има истински икономически разходи, свързани с решаването на този проблем. Въпреки това, научните доказателства показват, че има възможност производителите на радиоактивни отпадъци да намалят рисковете да минимум, особено риска от рак. Дори при всяващия страх и много малко вероятен случай на стопяване на ядрото на ядрен реактор, рисковете не са толкова големи, особено в сравнение с много реалните рискове от смърт от замърсяването от електроцентрали, използващи въглища.[36]

Обществото не е наясно с огромните проблеми за съхраняване на отпадъците, свързани с произвежданото от въглища електричество. Пепелта от въглищата се разполага в подземни силози. Една 1,000-мегаватова елекростанция трябва да изхвърли 36,500 камиона с пепел годишно. “Десетките милиони тонове пепел, произвеждани от въглищните елктроцентрали в САЩ всяка година, се изсипват в подземни силози. . . . Няма предпазни средства, които да предотвратяват изтичането на отровите във въглищната пепел в резултат на дъждовната вода (тъй като те биват заравяни близо до повърхността) и проникването им във водните пластове. . . . Радиоактивността на изотопите на радия и тория във въглищната пепел излагат обществото на [до 50] пъти[37] дозата, получавана от ядрените електроцентрали със същия капацитет и биха нарушили стандартите на NRC [Nuclear Regulatory Commission – Комисия за регулиране на ядрените мощности], ако NRC отговаряше за въглищните електроцентрали. Радионуклидите, съдържащи се във въглищната пепел, са химически активни и разтворими във вода; въпреки това тя се заравя близо до повърхността без строг контрол и дори без никакво наблюдение.”[38]

Най-добрият начин да се постигне повишена безопасност от токсични отпадъци е държавата да установи критерии за безопасност за местата за съхраняване и след това да изисква производителите да понесат пълните разходи по унищожаването на отпадъците.[39] Това включва разходите по разоборудването на ядрените електроцентрали след изтичане на техния икономически живот.[40] Държавата все повече започва да изисква това, но се появяват два проблема. Първо, организираната престъпност се намесва в “сенчестия бизнес с унищожаването на отпадъците.” Високо токсичните отпадъци биват погребвани на цени, по-ниски от пазарните, от престъпници, които вземат течните отпадъци в камиони цистерни и изхвърлят тези отпадъци в обществената канализация или върху частна собственост.[41] Държавата е почти безпомощна пред тази дейност. Бягство от проблема е да се обвинява правителството за налагане на задължителни разходи за погребване на отпадъците върху частните фирми както прави един либерален икономист.[42] Ако правителството е наложило твърде много разпоредби, тогава икономистите трябва да покажат каква би била правилната програма. Но анархистичните икономисти отхвърлят тази отговорност. Те просто обявяват: “Няма правителствено решение на замърсяването или на проблема с общите басейни, защото самото правителство е проблем.”[43]

Вторият проблем възниква, когато държавата и нейните лицензирани агенции са главните замърсители. Това е особено вярно в случая със замърсяването на водата. Местните власти спестяват пари, като намаляват разноските по пречиствателни канализационни инсталации. Как може държавата да накара себе си да бъде отговорна към Бога, хората и нечовешката среда? Джеръм Милиман, специалист в областта на икономиката на водното разпределение и екологията, коментира този проблем:

През 1972 Конгресът ратифицира Закон за Федерален Контрол върху Водните Замърсявания, според който Агенцията за Защита на Околната Среда (Environmental Protection Agency, EРA) поема отговорността да “възстановява и поддържа химическата, физическата и биологичната чистота на националните води.” Бяха поставени две национални цели за “вода за плуване и риболов” през 1983 и “нулево изхвърляне на отпадъци” през 1985. . . .

До 1980 ЕРА докладва, че индустриалните замърсители се съобразяват 80 процента с изискванията. Обратно на това, общинските замърсители се бавят със съобразяването, въпреки че им дадено правото да получават допълнителни средства за строителство на инсталации, като процентът на съобразяването с изискванията е 40 процента според изискванията от 1977. През февруари 1980 ЕРА изчислява, че 63 процента от главните общински инсталации за отпадъци още не са в съответствие с първоначалната цел за юли 1977. До края на 1979 ЕРА е раздала 24.4 милиарда долара в средства за строителство (75 процента от строителните разходи) на общините за инсталации за пречистване на канализациите. Започнало е строителство на 6,623 обекта, но само 1,552 са били в действие. Инспекциите на ЕРА на действуващите общински канализационни инсталации разкриват, че по-малко от половината действуват задоволително поради проблеми с производството и поддържането. Очевидно ЕРА е в неизгодно положение, когато изисква съобразяване със закона при разговорите си с нелоялните общини, поради липсата на ефективни санкции.[44]

Милиман също посочва и друг проблем – проблем, с който досега никой не е успял да се справи успешно, било то теоретично или институционално: неточковите източници на водно замърсяване. Цялата ни енергия и усилия са прахосвани върху въпроса как да намалим точковите източници, като заводи, общински канализационни инсталации и други “тръбопроводни” отпадъци. Какво да правим със земеделието? Какво да правим с отмиването на горния почвен слой и отлагането на изпражнения от добитъка? В градовете, какво да правим с отлагането на дъждовната вода? Повече от половината от всички замърсители, идващи от неточкови източници, са били неконтролирани да началото на 80-те години и повече от половината от всички замърсители, вливащи се в повърхностните води, идват от неточкови източници.[45] Както казва той, “В контраст на ограничения напредък, постигнат в почистването на точковите изтичания, напредъкът с неточковите източници е почти пренебрежим.”[46]

Това, което християните трябва да прогласят, е, че този свят принадлежи на Бога и ние сме Негови настойници. Когато определени форми на замърсяване са отвъд нашите възможности като създания да се справим с тях ефективно, трябва да изоставим производствените процеси, които оставят неконтролируеми отпадъци. Но това също означава, че ние имаме отговорността да развиваме икономически и институционално действуващи системи за разполагане, за да съхраняваме отпадъците, които можем да контролираме. Едно съчетание на частна собственост, частна отговорност, обществени санкции и свободното движение на капитала прави възможно ефективното разпределяне на замърсяването в онези общности, които могат да се справят с него най-ефективно. В света има разделение на труда. Има различна околна среда в различните региони на земята. Ние се нуждаем от разходно-ефективно разпределяне на замърсителите, за да защитим цялата земна околна среда. По-конкретно, нуждаем се от програма за пазарни стимули и държавни санкции, за да разпределим замърсяването по такъв начин, че концентрираните и опасни замърсители да се превърнат в безвредни, или чрез оборудване за безопасност, или чрез намаляване на концентрациите чрез географско разпръскване. Без свободния пазар е малко вероятно общото замърсяване на земята да бъде разпределено ефективно. Държавата сама не може да се справи с това.

Правата на частна собственост

Долан свързва престъплението на замърсяването с престъплението на престъпването.[47] Следователно замърсяването е нарушаване на правата на частна собственост. Това обяснява защо е законно да се призовава правителството да намалят “нарушаванията чрез замърсяване” в дадена общност. Като поставя замърсяването в морална рамка, неговото изследване избягва усещането за нереалност, нещо, което твърде много други икономисти не избягнали.

Какво имаме предвид под “частна собственост”? Правният теоретик и икономист Ричард Поснър пише: “Право на собственост, и в закона, и в икономиката, е правото да изключваш всеки друг от използването на някакъв оскъден ресурс.”[48] Професор Стивън Чюнг се съгласява, но добавя две важни качествени характеристики към това законово право на изключване: право на собственост е правото да изключваш другите от използването на даден актив, правото да се ползваш от производителността на даден актив и правото да прехвърляш едно или и двете горни права на други.[49] Това е идеализирано определение, както и той признава. На практика изключителността и прехвърляемостта си имат степени.

Трябва да е ясно защо въпросите за замърсяването възникват по-често при случаите, когато правата на частна собственост не са (или не могат да бъдат) определени. Голямото поле на замърсяването е областта на движещите се флуиди, а именно, въздуха и водата. Кой притежава въздуха? Кой притежава океаните? Кой притежава реката? Всеки? Никой? Икономически няма разлика кое от двете ще приемем, всеки или никой. Хората показват тенденция да прахосват ресурси и при двете допускания. Както Дейлс казва, “Има една стара поговорка, че ‘общата собственост е ничия собственост,’ като намекът е, че никой не се грижи за нея, че всеки я използва неограничено и следователно тази собственост бива опустошена. Историята ни показва истината на тази поговорка по много тъжни начини. Собствеността, която е свободно достъпна за всички, е непритежавана, освен в чисто формален, конституционен смисъл, и липсата на ефективно притежание е почти винаги източник на много злоупотреби.”[50] Съществува икономическия стимул да се обръщат частните разходи (дим, топлина, отпадъци, шум) в обществени разходи – разходи, понасяни от другите в обществото.

Автомобилните емисии

Проблемът е особено остър, когато има многобройни и принципно неопределими замърсители. Много често онези, които замърсяват околната среда, също страдат от замърсяването. Например, човек запалва автомобилен двигател. Той става замърсител на въздуха (изгорели газове, шум). Приносът на неговата кола към общото ниво на замърсяването от изхвърлени изгорели газове е пренебрежимо малък – вероятно неизмерим от метър и половина разстояние, освен ако колата е стара и изхвърля много пушек. Но три милиона коли в долина като окръзите Лос Анджелис и Ориндж в Калифорния създават замърсяване, което е доста измеримо. Ако трябва да се намали общото замърсяване на въздуха в конкретен регион, тогава всички постоянни замърсители в този регион – напр. хората, чиито автомобили са регистрирани в региона, но не и посетителите отвън – трябва да бъдат възпирани от закона.

От икономическа гледна точка средството за контрол на изгорелите газове на колата не се различава от шумозаглушителя на ауспуха, макар че второто по-лесно се разбира от хората. Двете средства повишават цената на колата, намаляват ефективността на нейния двигател и увеличават потреблението на гориво. Двете защитават невинните околни хора: по-малко шум, по-малко лош въздух. Двете защитават собственика на колата: по-малко шум, по-малко лош въздух. Защитата на невинните околни хора, обаче, е основното внимание на закона. Ако собственикът беше единственият засегнат, такъв закон не би бил законен. На него трябва да му се позволи да прави каквото иска със своите ушни тъпанчета и дробовете си.

Трябва да се разбере, че никое от тези средства за контрол върху изгорелите газове няма да бъде изцяло платено от автомобилните производители, защото автомобилните производители не са единствените, свързани с процеса на замърсяване. Средствата за контрол върху замърсяването или шума са, от икономическа гледна точка, вид данък върху продажбите, който се плаща от потребителите, въпреки факта, че “събирането” на този данък върху продажбите се извършва от автомобилните компании, когато продават колите. Шофьорите са местните замърсители; автопроизводителите са техни съучастници. Шофьорите обикновено предпочитат да обърнат частните разходи (по-ниска мощност, цената на средството) в обществени разходи (шум и замърсяване на въздуха), особено ако вярват, че на другите шофьори им позволено да направят същото. Затова купувачите на коли са задължени от закона да плащат за контролните средства, когато купуват колите. Но в повечето случаи средствата за контрол върху замърсяването не са задължителни за по-старите модели коли; законите важат само за сегашните и бъдещите произвеждани модели.

Автомобилните компании също губят, като “съучастници” на шофьорите на нови коли, защото не могат автоматично да “прехвърлят” допълнителните разходи по производството на купувачите. Някои купувачи могат да предпочетат да продължат да шофират по-старите, “с по-добра” мощност коли, особено ако цената на новите коли се повиши. Това създава въпроса кой плаща. Ако обществото настоява да купува нови автомобили и ако всички нови автомобили трябва да бъдат снабдени с оборудването, тогава е по-вероятно компаниите да се опитат да “прехвърлят” допълнителните разходи на купувачите. Но това винаги е рисковано. Ако купувачите имат приемливи заместители – например обществения транспорт или запазването на по-старите модели коли – тогава производителите на коли не биха могли да прехвърлят разходите без да загубят купувачи. Със или без заместители, общите продажби на коли могат да спаднат в резултат от по-високите цени, и общите приходи могат да спаднат. Автопроизводителите не могат предварително да бъдат сигурни. Те обикновено се съпротивляват на всяко законодателство, което би повишило техните производствени разходи, именно заради тази несигурност.

Управителите не искат да рискуват да попаднат под гнева на законните собственици на автомобилните компании. Кои са законните собственици на тези фирми? Онези хора, които притежават акции. Как могат те да възмездят главните мениджъри? Като продадат своите акции, по този начин снижавайки цената на акциите и намалявайки стойността на капитала, притежаван от главните мениджъри. Знаем, че много важна форма на възнаграждение за главните мениджъри на една фирма е цената на дяловите им акции във фирмата.[51] Те не искат да рискуват да видят спад в цената на акциите. Защо притежателите на акции биха започнали да продават? Поради много реалната възможност общите нетни приходи на компанията да спаднат в отговор на намалените продажби на вече по-скъпите коли. Следователно, разходите за средства за контрол на замърсяването не могат да бъдат прехвърлени от компанията към клиентите на нулева цена (нулев риск) за компанията – нейните мениджъри, работниците и притежателите на акции.

От библейска гледна точка средствата за контрол на замърсяването са като средства за спиране на искрите: те защитават чуждата собственост. Когато има многобройни замърсители, само държавата може ефективно да възпре значителен брой замърсители, защото всички еднакво са задължени под гражданското право.

Обобщение

Винаги има проблеми при откриването на замърсителите, тъй като целият живот е замърсяващ процес. Медииите са се съсредоточили върху ядрените електроцентрали, но като цяло са пренебрегнали отпадъчните материали, произвеждани от въглищните електроцентрали. Политиците съзнателно пренебрегват замърсяването, произвеждано от техните собствени производствени предприятия. Също така има и неточкови източници на замърсяване, които не могат да бъдат регулирани ефективно чрез закон. С други думи, има граници върху бюрократичното регулиране. Ако себевладението не успее, тогава и държавното управление няма да успее.

Светът е под проклятие. Това проклятие не може да бъде избегнато, а само поправено. Земята ражда тръни (Бит. 3:18) – с други думи, “странични ефекти,” т.е. нежелани ефекти. Замърсяването може да бъде намалено чрез самодисциплина, по-добро научно познание, пазарни стимули и заплаха от наказание. То, обаче, не може да се премахне, защото човешкото познание е ограничено, както и човешката власт над многото познати ефекти от човешката дейност. Най-доброто, което можем да се надяваме да постигнем, е да определим главните източници на познато опасно замърсяване, да изследваме ефектите от законодателството за намаляване производството на такова замърсяване и тогава да убедим гласоподавателите да наложат действуващи санкции срещу замърсителите. Когато престъпниците биват осъждани за незаконно изхвърляне на познати токсични отпадъци в обществената канализация и след това продадени в доживотно робство, за да платят глобите, ще виждаме по-малко токсични отпадъци, изхвърляни в канализацията. Винаги, обаче, ще има известно количество.

Всяко управление започва със себевладение. Себевладението трябва да стане по-важно при регулирането на замърсяването, защото не е възможно да се открият всички замърсители, а също не е възможно да се премахне всяка позната форма на замърсяване. Когато замърсителите знаят, че ще понесат икономически санкции и публично неодобрение, когато бъдат осъдени, това ще промени тяхното поведение. Те няма да променят икономически печелившето си поведение, обаче, докато обществото не се реши да наложи граждански санкции. Можем да видим това в случая с абортите. Ако лекарите са готови да забогатяват като абортират бебета, не трябва да сме изненадани да открием, че обикновените бизнесмени са готови да изсипват течни отпадъци в реките, дори и опасни отпадъци. Ако гласоподавателите и техните съдии не могат да разграничат последствията от абортите (узаконени) от последствията от земеделското използване на ДДТ (незаконни), тогава не трябва да очакваме да видим разпространение на самоконтрол сред промишлените замърсители. Когато членовете на една лицензирана от държавата гилдия имат право да забогатяват като убиват бебета, малко хора ще вземат насериозно предупрежденията срещу замърсяването. Киселинните дъждове едва ли са такава заплаха за живота и здравето, както са киселинните разтвори в утробата на майката.

Законното държавно насилие

В случая с единствен нарушител или няколко потенциални нарушители, има две причини, оправдаващи насилствената намеса на правителството. Първо, да използваме библейския пример за огъня, човек, който разрешава огънят да излезе от контрол, може да доведе до пълното изгаряне на цял град. Икономически няма начин той да извърши пълна реституция. Всъщност, би било почти невъзможно скъпоструващо да се оцени стойността на унищожената физическа собственост, да не говорим за загубата на животи или психологическото разстройство на жертвите. Следователно, при високорискови ситуации правителството може законно да установи минимални стандарти за предотвратяване на пожари. (Аналогично, правителството може законно да установява също медицинска карантина, за да защитава общественото здраве: виж Лев. 13, 14).

Карл Брайдънбоу, в своето изследване на градския живот в колониална Америка през седемнадесети и в началото на осемнадесети век, разглежда подробно този въпрос. “Мисълта за пожара винаги е притеснявала градския жител. Този необходим слуга може, при условията на претъпкания град, сградите с незапалими кострукции и запалимите материали от всекидневното домакинство и търговския живот, да стане негов смъртоносен враг. Дори в Европа средствата за борба с пожарите са били доста първобитни през седемнадесети век и едва към края на века големите градове, принудени от серия от такива бедствия, започват да създават средства за борба с него.”[52] Такива мерки са посягали на личната свобода и са увеличавали рлазходите за гражданите, но са били необходими, за да помогнат за защитата на хората от взаимните им грешки – грешки, за които отговорният човек не може да плати. Всъщност, може лесно да се твърди, че самата неспособност на някой да плати за такива грешки е сама по себе си стимул да предприема такива рискове. Както Поснър казва, “Вредителят може да няма ресурсите да плати една присъда за много голямо обезщетение; и ако ги няма, неговият стимул да се съобразява със закона ще бъде снижен. . . .”[53]

Пределни щети и центрове за печалба

Втора причина да се позволи на държавата насилие, макар и далеч по-малко практически приложима, е, че може да има случаи на определими замърсители, които ощетяват много съседи по незначителен, макар и измерим начин. Разходите за събиране на всички ощетени страни – разходите по намирането им, хонорарите на адвокатите, отлагането на съдебните заседания, оценките на щетите – в една или повече обвиняващи групи може да са твърде високи, за да бъдат понесени от всеки член на групата. Друг начин да се спечели реституция е установяването на глоби за замърсителите, включително прогресивно нарастващи глоби с увеличаване на замърсяването. По-малко желателно, вероятно, е прякото премахване на произвеждащата замърсяване дейност, макар че разходите за намаляване на замърсяването могат всъщност да послужат като пряка забрана за фирми на пределна печалба.

Купувачите на определен продукт могат да спестят няколко цента или много долари поради това, че разходите по производството му се прехвърлят недоброволно на живеещите близо до завода, но това не оправдава замърсяването, както не го оправдават и съображенията за сравнителното благосъстояние на купувачите и ощетените страни. На насилието под формата на непредвидено и вредно замърсяване може законно да се противопостави насилие от държавата.

От друга страна, както видяхме по-рано в тази глава, такова замърсяване не е задължително зло, ако ощетените доброволно са се съгласили на щетата. Например, да разгледаме един “град на компания,” град, чиито къщи и обществени сгради са изградени от ориентирана към печалба компания, наела повечето от жителите на града. Служителите на фирмата имат достъп до по-ниски цени на жилищата като част от своето заплащане. Те дишат пушеците от фабриката, но печелят и ползите от заетостта. Една задължителна програма против замърсяването може да направи производствените разходи да скочат рязко и да принуди затварянето на фабриката. Тогава ползите от заетостта в това място ще изчезнат. Работниците може би ще препочетат вредните пушеци пред безработицата. Дори в една нормална общност, където служителите и неслужителите живеят един до друг и дишат същия мръсен въздух, мнозинството от гласоподавателите може да предпочетат пушеците пред икономическите последствия от безработицата. Това е особено вярно, ако фабриката, или съответния промишлен отрасъл въобще, е главният работодател в региона. Лошият въздух може да е за предпочитане за повечето местни жители в сравнение с фалита на фирмата. Колкото по-бедна е една общност – колкото по-малко икономически и работни алтернативи има за хората – толкова по-вероятно хората да изберат лошия въздух пред безработицата.

Ако съществуват конкретни физиологични опасности поради пушеци, които се изпускат в атмосферата или някакъв разтворен във вода отпадък, който се изпуска в обществената водопроводна система, тогава засегнатите трябва да бъдат предупредени. Проблемът с токсичните отпадъци е реален. Когато жертвите нямат техническите средства за откриване на измерима, статистически доказана опасност за здравето на хората, държавата може законно да задължи замърсителя да ги предупреди. Но пушекът е познат факт от живота. Така е и със смога. Така е и с шума. Ако хората изберат да търпят тези вреди заради заетостта или по-силната местна икономика, тогава те трябва да имат правото да го направят.

Разрешаване на доброволната размяна

Да предположим, например, че има някакво много привлекателно парче земя, гледащо към езеро, което е на пътя на проектирана писта за реактивни самолети. Земята се продава с отстъпка заради очаквания шум. Купувачът поема риск. Той купува земята по-евтино, приемайки, че ще свикне с шума (което повечето хора и правят). Може би пистата никога няма да бъде построена. Тогава той ще се окаже собственик на далеч по-ценна собственост. Или може би летището ще бъде построено, но земята въпреки това ще си остане ценна. (Емпиричните изследвания показват, че почти без изключение земята в съседство до проектирано летище повишава стойността си след построяване на летището.)[54]

Въпрос: трябва ли правителството да забрани такава сделка, ако продавачът е предупредил купувача писмено относно риска? Защо да се дава на правителството такава власт? Може би един потенциален купувач не би могъл да си позволи да купи земя близо до езеро в каква да е област, която не е подложена на негативен фактор като шум. Пряката забрана на продажбите на земя не би ли ощетила потенциалните купувачи и потенциалните продавачи? Такова законодателство не би ли било дискриминационно за по-бедните членове на общността? Защо да се забранява на хората да търгуват пари срещу шум? От друга страна, трябва ли летището да бъде затворено чрез закон, понеже хората, които са купили земята с отстъпка, по-късно решават, че искат свободна от шум околна среда и решават да заведат съдебен иск, за да я получат? Това не е ли още един случай на кражба, насилствено преразпределение на благосъстояние от летището и авиолиниите към купувачите на обезценената земя?

Този пример не трябва да се счита за валиден в случая с човек, който купува земята на висока цена и след това бива информиран, че градският съвет е гласувал да построи пистата. Тук вече има нарушение на неговите права на собственост. Библията казва, че той трябва да бъде обезщетен за всяка последвала от това загуба. Облагодетелствуваните от действието на съвета, авиолиниите, които използват съоръженията на летището, трябва да платят на жертвите пряко или косвено, чрез данъци, събирани от градската управа и прехвърляни към жертвите. Какво трябва да бъде обезщетението? Плащане, еквивалентно на всеки спад в пазарната стойност на имота, причинен от летището, плюс разходите по преместването, ако собствениците решат да напуснат.

Трябва да се отчете и нещо друго. Една причина Западните индустриални нации да станат толкова загрижени за замърсяването е, че те са богати.[55] С нарастването на дохода на глава от населението, те обикновено се притесняват по-малко за набавянето на следващото си ядене и повече за “качеството на живота,” тоест своята физическа среда. Западът наистина замърсява околната среда, но когато хората стават по-богати, те започват да купуват повече услуги, отколкото стоки. С увеличаването на националното благосъстояние капиталът се премества в сектора на услугите и към високотехнологичното, слабозамърсяващо производство. Въпреки това, макар че нивото на замърсяването може да спада – или да се премества, да речем, от коне към автомобили, от пълни с изпражнения улици и мухи към смог и смъдящи очи[56]загрижеността на хората относно замърсяването може да нараства. Когато станат финансово способни да намаляват нивото на замърсяване, те изискват действия, дори когато става въпрос за по-безопасни форми на замърсяване от преди. Изпълнените с пушек небеса на големите стоманени градове от края на деветнадесети век днес понякога са изпълнени със смог. Сигурни ли сме, че днес страдаме от повече замърсяване? Днес жените в Питсбърг могат спокойно да окачат на открито дрехите за съхнене; през 30-те години дрехите – и дори пердетата в домовете – биха били покрити с пепел за няколко часа.[57] (Разбира се, повечето жени днес използват сушилни, които не са били на разположение на потребителите през 30-те години.) Главната причина въздухът в Питсбърг да е по-чист днес е, че толкова много стоманодобивни заводи са затворени поради чуждата конкуренция.

Регионални стандарти

Когато се стигне до проблема със снижаване на разходите (увеличаване на ефективността) за оценяване на ефекта от щетите, местните власти са най-добре подготвени да налагат стандарти за замърсяване (чистота). Колкото по-голяма е административната или географската единица, толкова по-трудно е да се оценят разходите и ползите. Само когато става въпрос за конфликти отвъд политическите или административните граници – окръг срещу окръг, щат срещу щат – трябва да се призоват по-висшите нива на държавно управление, за да разрешат проблемите. Местните условия, местните стандарти на чистота, тишина или какво да е друго нещо, са свързани с местните конфликти: те най-добре се решават от местните власти.

Например, ако националното правителство наложи общи стандарти за контрол върху замърсяването за чист въздух, местните общности ще бъдат ощетени икономически. Една общност може да има за своя главна база на заетост замърсяваща фабрика. Фабриката фалира поради новоналожените национални стандарти. Нейните собственици или конкурентните производители на подобни стоки може да изберат да преместят капитала си в чужда страна, чиито ръководители са по-склонни да създават работни места, отколкото да избягват замърсяването. Замърсяването просто става “офшорно.” Това в крайна сметка може да бъде добро; може би точно този вид замърсяване е по-малък проблем в някоя друга географска среда, която е надарена с намаляващи замърсяването ветрове. Или чуждата нация може да е по-рядко населена. Първият въпрос е: Кой знае това най-добре? Дали някаква политическа група или бюрократична агенция, отдалечена на хиляди мили от засегнатите области е достатъчно осведомена за местните последствия от такива решения?

Вторият практически въпрос е: Кой плаща? Богатите гласоподаватели в някои региони на страната може да вземат политически решения, които засягат неблагоприятно по-бедните гласоподаватели в други региони, когато се налагат национални стандарти за околната среда. Дали такива национални стандарти са наистина толкова жизненоважни за оцеляването на околната среда? Могат ли наистина местните географски региони да унищожат екологията на цялата нация? Какво доказателство могат да представят защитниците на националните стандарти за контрол върху замърсяването, за да защитят своето заключение, че такива стандарти са изключително въпрос на национален интерес?

Субсидии за политически умелите

Една причина да имаме национална екология или стандарти за контрол върху замърсяването са разходите за политическа мобилизация. По-евтино е за групите, защитаващи специални интереси, да лобират стотина политици в столицата или да спечелят контрол над бюрокрацията във Вашингтон, отколкото да провеждат лобистка кампания във всяко регионално законодателство и местен градски съвет. След това националното правителство изземва функциите на регионалните единици на управлението. Тази централизирана политическа власт води все повече до намаляване на политическата свобода на всички.

Защо трябва жителите на Лос Анджелис, Калифорния, или Денвър, Колорадо, които живеят в особени географски условия (неподвижен въздух, спиращи бриза околни планини) да налагат своите стандарти за околната среда върху шофьорите в откритите отвсякъде Тексас или Уайоминг? Защо трябва да лобират за национални стандарти за замърсяване от автомобилни емисии, които задължително намаляват ефективността и увеличават покупната цена на всички коли, произведени в Съединените Щати? Те изискват субсидия: по-ниски разходи за единица задължително оборудване за контрол на замърсяването (в резултат от увеличеното производство на регулирани автомобили), но увеличени разходи за повечето други шофьори, чиито общности не се нуждаят от такива средства. В този случай националното законодателство за контрол на замърсяването е политически приемлива схема за преразпределение на благосъстоянието. Ако хората в Южна Калифорния искат задължителни средства за контрол на замърсяването за колите, регистрирани в техния регион, те могат да го гласуват. Наистина, като се има предвид големия брой коли в този регион, те трябва да гласуват за емисионни стандарти, ако искат да подобрят сачеството на въздуха, който дишат. Но те не трябва да настояват за субсидия от купувачите и продавачите на автомобили в другите региони на страната.[58]

Защо хората, които се притесняват от замърсяването, да имат правото да извличат субсидия от хората, които не се притесняват толкова много? Тези, които мразят замърсяването, имат право да се преместят в по-малко замърсените райони на страната. Но те предпочитат да постигнат своите цели да живеят в по-чиста околна среда за сметка на работниците в местните фабрики, чиято работа “е във въздуха.” Колко фабрични работници са ентусиазирани и посветени поддръжници на екологичното движение, или са били в неговите първи дни в края на 60-те години? Не са ли “белите якички,”* поддържащи движението, по-добре платени, по-образовани (за сметка на данъкоплатците) и по-мобилни от работещите “сини якички,” чиито работни места са заложени на карта? През 1968 в предните редици на екологичното движение беше по-вероятно да видиш добре облечени “протестиращи” с университетски дипломи по социология, отколкото средния служител в Дженерал Мотърс. Както посочва една книга, “Предварителните изследвания всъщност показват резултати, обратни на очакваните от критиците; тоест, богатите хора обикновено са любители на [екологичната] чистота, докато много бедните се интересуват повече от други проблеми.”[59]

Някои читатели може да си помислят, че преувеличавам. Не е така. Сиера Клъб е може би най-активната организация в света, лобираща за екология, заедно с Приятелите на Земята. Тази група излезе с реклама в списанието Advertising Age за да привлече рекламодатели за своето списание, Sierra. Защо да рекламираме в Sierra? Пари! “Читателите на Сиера имат много добър вкус. Всеки месец 81 процента сервират домашни или вносни вина, 27 процента сервират бутилирана минерална вода и 42 процента предлагат на своите гости вносна бира.”[60] С други думи, казват те за своите читатели, ето го образователният и финансов елит. Кевин Филипс, консервативен политически коментатор, нарича защитниците на околната среда “пояса на виното и сиренето.”[61] Същата тема е брилянтно изследвана от Уилиам Тъкър в книгата му през 1982, Progress and Privilege: America in an Age of Environmentalism (Прогрес и привилегии: Америка във века на екологичното движение).[62] Трябва да се запитаме: До каква степен загрижеността за замърсяването е загриженост на високообразованите интелектуалци с високи доходи, които имат повече умения в медийното и политическото манипулиране от онези, които не са толкова умели или които не вярват в спасението чрез политическа дейност?

Икономистът Томас Соуъл, който израства в земеделската Северна Каролина и Харлемското “гето” в Ню Йорк Сити по време на депресията и военните години,[63] съвършено открива проблема: мнозинството от бедните има твърде много пари като съвкупност, за да може малцинството от богати да се съревновава срещу тях успешно. Бедните изместват богатите, защото бедните имат повече пари. “Те са безкрайно много и строителите и търговците с недвижими имоти по-скоро биха взели 10 милиона долара от 10,000 души, отколкото 1 милион долара от един милионер.”[64] В списанието Sierra няма да видите подобен икономически анализ:

В естествения ход на икономическите събития небогатите ще отнемат все повече и повече недвижими имоти от богатите. Впечатляващите домове с впечатляващи изгледи ще бъдат заменяни от обикновени апартаментни сгради с умерено приятни изгледи. Докторът или филмовият магнат, които сега могат да вървят по брега пред своята къща в блестяща изолация, ще бъдат заменени от цели семейства от обикновени презряни смъртни, търсещи почивка от асфалта и изглед към залеза.

Кулминацията на историята е когато охолните герои биват спасени от правителството. В старите дни това обикновено е била кавалерията, но днес е по-вероятно това да бъде земемерният отдел или комисията за плажовете. Те постановяват, че земята не може да се използва по начини, които биха я направили достъпна за многото, а само по начини, достъпни за малкото. Разбира се, юридическото изразяване е по-сложно и непряко от това, но това е всичко, до което то се свежда. Това се нарича “опазване на околната среда” (аплодисменти) от онези, които биха “злоупотребили” с нея (у-у-у).[65]

Импулсът срещу господството

Джеймс Джордан е прав: по същността си библейският закон е антиаристократичен в областта на икономиката. Главната антиаристократична характеристика на библейската икономика е семейната характеристика на капитала. Причината за антиаристократичните постановления е господството.

Ако езикът е първия етап и предпоставка за господството, собствеността е вторият. Градината беше дадена на Адам, за да я украсява и защитава (Бит. 2:15). Той трябваше да й даде име, да поеме властта над нея и съзидателно да я преобразява. Осмата заповед защитава частната собственост, както правят и другите постановления на Божия закон (особено Лев. 25:13; виж също 3 Царе 21). Всеки човек трябва да има своя градина. Бракът и градината (работата) са главните оси, около които се чертае елипсата на времевия живот. В езическите аристократични общества малко хора имат градини и много хора са роби. Нещо повече, такива аристократи често упражняват само минимално господство, предпочитайки да воюват или да се забавляват.

Под влиянието на християнските възгледи за семейната собственост свободният пазар работи за разрушаването на такива големи аристократични имения. Трудолюбивите бедни в крайна сметка изкупуват мързеливите богати и всеки, който спестява, в крайна сметка може да придобие своя собствена градина. Така господството се умножава.[66]

Общественото внимание, тоест заглавията в медиите, към “демографския взрив” и “екологичната криза” се появи изведнъж през 1967. Както Маршал Голдман коментира през 1967, “Днешните медии посвещават толкова внимание на замърсяването на водата и въздуха, колкото и на проблемите с бедността. Буквално за един миг замърсяването се превърна в един от главните проблеми на Америка.”[67] Бързият възход и падение на двата проблема като “медийни събития” показват, че в умовете на големия брой гласоподаватели никога не е съществувала дълбока загриженост относно тези проблеми. Можем ли да бъдем сигурни колко от мотивацията зад високо прогласяваната в миналото “загриженост за околната среда” не е всъщност омраза към свободното предприемачество, омраза към самия икономически растеж?[68] Дали главният същностен (и скриван) интелектуален импулс зад екологичното движение не е източен мистицизъм против господството, против растежа и против християнството или идеология на “назад към природата,” която мрази съвременния индустриализъм?[69]

Трудно е да се приеме насериозно всеки, който пише неща, подобни на нещата, които водещият икономист против растежа, Е. Дж. Мишан, пише в един предполагаемо научен труд: “Частният автомобил е със сигурност едно от най-големите, ако не най-голямото, бедствия, сполетявали някога човешката раса. По несъпротивима унищожителна сила никое друго творение на човека – освен, може би, самолетът – не може да се съревновава с него. . . . Можем да продължим по тази тема, защото размерът на неговите разрушителни сили е огромен. Успехът на престъпността, особено на грабежите и насилието, започна да зависи изключително много от бързата кола за бягство.”[70] (Кола за бягство? Вероятно е гледал твърде много среднощни гангстерски филми по телевизията. Между другото, полицията също има автомобили.) Той трябва да напише книга със заглавие Зловещата кола на Бърза Помощ. Радикалният елитизъм на Мишан е достатъчно ясен в неговите размишления за ужасните последствия от реактивните самолети. Те са позволили на цели орди от хора от средната класа да пътуват до места, които в миналото са били удоволствие само за богатите: “. . . самолетът влезе в заговор с автомобила, за да създадат туристически взрив, който за няколко години безвъзвратно унищожи известните в миналото красиви места по Средиземноморското крайбрежие.”[71] В името на “добрия живот” и “качеството на живота” предполагаемо демократичните и егалитарни академични драскачи прогласяват чудесата на свят, в който средната класа и бедните няма да имат икономическата възможност да “замърсяват околната среда” на богатите. “Нулевият растеж” означава по-малко конкуренция от “мръсните маси” за онези, които вече са на върха.

Има ли обективни научни стандарти за замърсяването? Да. Дали физиологичните, екологичните и икономическите последствия от тези замърсители са универсално приети от учените и другите професионалисти? Рядко. Могат ли икономистите да оценят разходите и ползите от замърсяването – или от каквото и да е друго – научно? Не. Както Дейлс казва, “Важният въпрос е колко ‘околна среда с по-добро качество’ ще бъдем готови да купим на различни ‘цени’ според по-високите данъци и по-високите цени на стоките, а повечето от нас не са сигурни относно това. Както кацахме в предишната глава, единственият начин да отговорим на въпроса може да е да оставим политиците да започнат да ни вземат пари за по-добро качество на въздуха и водата и да ‘вдигат мизата,’ докато кажем ‘Стига!’ Проблемът е, че когато спрем това, около половината от нас ще мислят, че вече изразходваме твърде много, за да подобрим околната среда, а другата половина ще искат да изразходват и повече; следователно, много малко от нас ще бъдат доволни от резултата.”[72] Съвършената околна среда няма да дойде чрез политически натиск.

Малко хора знаят, че целият дебат относно канцерогените (веществата, причиняващи рак) в околната среда се води без никакви доказателства. В своето изследване на 15,000 научни списания и книги, Едит Ефрон открива, че научната общност дава много малко доказуеми заплахи за човешкото здраве в съвременната околна среда. Обществените дискусии за канцерогените в околната среда са водени предимно от групи със специални интереси, политически пропагандатори, учени в обществените науки и шепа учени, често такива, които са наети от правителствените регулативни агенции, чието оцеляване зависи от непрекъснатото държавно финансиране. Както казва тя, “правителството систематично подхранва обществото с възгледите на една група в академичния свят, докато възгледите на другите биват до голяма степен възпирани.”[73] Тя правилно посочва дълбокия проблем: посвещение към определен възглед за човека и природата в съвременните учени. Рейчъл Карсън, чиято апокалиптична книга за околната среда, Мълчаливата пролет (Silent Spring, 1962), дала началото на съвременното политическо екологично движение, действува на основата на възглед, че човекът е нашественик в природата. Ефрон е права: “. . . апокалиптичният подход към рака почива основно на ‘аксиомата’ за като цяло добронамерената природа – на видение за като цяло неканцерогенна Едемска градина, замърсена сега от греховете на гордостта и алчността.”[74] Тази дълбоко религиозна перспектива произвежда вяра в политическото решение: “. . . ‘аксиомата’ за минималната роля на природата в причиняването на рака води до политическо приемане на болестта рак и до политическо решение. . . . Незабелязано е възприета основополагащата ‘аксиома’ за пълната неканцерогенност на природата и малкия пакет от идеи, следващи от тази ‘аксиома,’ скоро става общоприета мъдрост: ‘Човекът,’ не природата, е отговорен за злото . . . ‘човек’ означава хората, които правят и използват химически продукти . . . ‘човек’ означава промишленост . . . ракът е в основата си политическа болест.”[75] Научните факти доказват обратното: естествената среда на човека е сама по себе си канцерогенна.[76]

Какъв е библейският възглед? Библията учи, че човекът е проклет, а също и природата. Нито човекът, нито природата са определящи, етично или биологично. Човек боледува и умира защото е под проклятие, но никой източник от околната среда е главна причина за състоянието на човека. Допускането, че природата не е канцерогенна, е упражнение по фантазия.

Обобщение

Има определени видове щети, които могат толкова да се разпрострат, че онези, които ги причиняват, застрашават твърде много хора. В случая с някаква форма на замърсяване, която е известна като толкова замърсяваща, че не е възможно производителят да извърши реституция към ощетените, държавата притежава законната власт да забрани или изолира дейността. Примерът с правилниците за пожаробезопасност е представителен. Подобни правилници за замърсяващите производства могат и трябва да бъдат изработвани от експерти, наети от правителството, като политиците прилагат на практика задължителните постановления. Правното оправдание за пряка забрана трябва да бъде доказаната неспособност на производителите на щетата да платят на своите жертви в случай на криза. Колкото по-широкоразпространен е производственият процес и колкото по-широкоразпространени са последствията от изтичането, толкова по-малко вероятно кой да е производител да извърши реституция. Затова правителството ограничава производството.

Правителството е необходимият посредник за решаване на спорове, които не могат да се решат доброволно и мирно. То е последна инстанция, защото използва насилие, много опасен монопол, за да бъде призоваван от някого. Обществото трябва да е готово да позволи на хората да решават споровете относно замърсяването на ориентирана към взаимна печалба основа. Най-очевидният пример е да се позволи на хората да приемат известни повреди в околната среда, за да спечелят отстъпки при закупуване на земята.

Оценката на рисковете (разходите) и придобивките е обществено явление. [77] Обществените предпочитания се изразяват на местно ниво. Те са по-определими и ясни. Затова регулирането на замърсяването трябва да се ограничи юридически. Юридическата власт, на която гласоподавателите възлагат задачите по регулирането, трябва да бъде тясно ограничена в географския регион, в който се произвежда този тип замърсяване. Така ще има по-малко изкривяване в предпочитанията за разпределението на замърсяването на хората, които са недоброволно засегнати от конкретни замърсители.

Една сериозна причина да бъдат пренебрегвани местните предпочитания за замърсяването е, че онези, които са политически умели в налагането на своите възгледи на политиците, предпочитат да съсредоточат своите усилия и ресурси на национално ниво. Политическата борба в регион след регион е скъпоструваща и в крайна сметка с неясен край; резултатите няма да бъдат окончателни, защото много регионални политици ще се противопоставят на аргументите на силите против замърсяването. За лобито против замърсяването е по-евтино да рискува да загуби на национално ниво някое конкретно гласуване и след това да се опитва отново, отколкото да се опита да печели всеки регион поотделно.

Господството е свързано с разходи и рискове. Онези, които искат нещо като съвършено безопасна околна среда, призовават за изчезването на човешкия вид – програма с много висок риск. Това по самата си същност е религиозна програма. Тази религия против господството не е християнство. Библейската цел е прогресивно освещаване на околната среда като следствие от прогресивното освещаване на нарастващ брой индивиди чрез Божията благодат. Околната среда трябва да бъде прогресивно изцелявана в резултат на Божията присъда на благословение върху спазващите завета хора, защото тя първоначално е била замърсена в резултат от Божието осъждение срещу нарушилото завета човечество (Бит. 3:18).

Посредници между поколенията

Всяко управление е представително. Всеки индивид представлява Бога, за добро или лошо. Всеки човек е отговорен пред Бога. Ние всички сме настойници. Няма избавление от това. Крайният съд е сигурен.

Тогава възниква въпросът: Защо държавата да е по-добър дългосрочен настойник на ресурсите от индивидуалните или корпоративните собственици? Фактът е, че ако собствеността стане политическа, тогава единствената истинска собственост е способността на политика да се задържи на политическия си пост. Ако собствеността е бюрократична, тогава тя е основана на съображения за пост и бюрократичен напредък. Ако е частна, семейна или корпоративна, тогава собствеността е управлявана от съображенията на конкурентния пазар. Обществото винаги е представлявано от собственици, точно както Бог е представляван; въпросът е: Коя форма на представителство е правилната? Кой форма е най-добре съобразена с Бога и с обществото във всеки даден случай?

Р. Х. Коуз много правилно привлича вниманието към проблема за държавните предприятия и отговорността за щетите. Той отбелязва, че “е вероятно разширяването на икономическата дейност на правителството да доведе до там, че тази защита срещу вредните дейности да отиде отвъд желаното. Първо, възможно е правителството да гледа благоприятно на предприятията, които самото то насърчава. Второ, възможно е да се формулира обвинението за щети от държавното предприятие по много по-мек начин, отколкото ако същото нещо се прави от частно предприятие. . . . Има малко съмнение, че държавата на благосъстоянието ще разшири този имунитет срещу отговорност за щети, заради което икономистите често са я обвинявали. . . .”[78]

Един правилен анализ на собствеността, замърсяването и отговорността много правилно започва с наблюдението на Ф. А. Харпър, че ако нямам правото да отчуждавам един актив, всъщност не го притежавам. Мъри Ротбард развива коментара на Харпър и го прилага към въпроса кой всъщност притежава “обществената” собственост. Много важна, заключава Ротбард, е краткосрочната перспектива на правителствените собственици.

Докато правителствените ръководители притежават “обществената” собственост, тяхното притежание не е сигурно в дълъг период от време, тъй като винаги могат да бъдат победени на избори или свалени от власт. Затова правителствените служители са склонни да гледат на себе си само като на преходни собственици на “обществени” ресурси. Докато частният собственик, сигурен в своята собственост и нейната капитална стойност, може да планира използването на своя ресурс за дълъг период от време в бъдещето, правителственият чиновник трябва да експлоатира “своята” собственост колкото може по-бързо, тъй като няма сигурност за правата си над нея. И дори най-сигурно окопалият се обществен служител трябва да се съсредоточи върху настоящото използване, тъй като обикновено правителствените чиновници не могат да продават капитализираната стойност на своята собственост, както могат частните собственици. Накратко, освен в случая с “частна собственост” на наследствен монарх, правителствените чиновници притежават настоящата употреба на ресурсите, но не и тяхната капиталова стойност. Но ако един ресурс сам по себе си не може да бъде притежаван, а може да бъде притежавана само неговата настояща употреба, бързо ще последва неикономично изчерпване на ресурса, тъй като не ще бъде за ничия полза да го запазва за дълъг период от време, а ще бъде в полза за всеки собственик да го изчерпва бързо. В този смисъл е особено любопитно, че почти всички писатели повтарят като папагали идеята, че частните собственици, притежаващи времеви предпочитания, трябва да възприемат “краткосрочния възглед” в използването на своите ресурси, докато само държавните чиновници са подходящо подготвени да упражняват “дългосрочния възглед.” Истината е точно обратната. Частният индивид, сигурен в своята капиталова собственост, може да си позволи да възприеме дългосрочния възглед поради своя интерес в поддържането на капиталовата стойност на своя ресурс. Именно правителственият чиновник е този, който трябва да взема и да бяга, който трябва да експлоатира собствеността бързо, докато все още я управлява.[79]

Харолд Демзетц твърди, че частният собственик служи като посредник между поколенията. “Всъщност, собственикът на частно право за използване на земя действува като посредник, чието благосъстояние зависи от това как той отчита конкурентните искания на настоящето и бъдещето. Но при обществените права няма посредник и на исканията на настоящето ще се даде неикономично голяма тежест в определянето на интензивността, с която се обработва земята. Бъдещите поколения може да желаят да платят на сегашните поколения достатъчно, за да променят сегашната интензивност на използване на земята. Но те нямат жив представител, за да постави техните искания на пазара. При система на обществена собственост, ако някой понастоящем жив човек плати на другите, за да намалят темпа, с който те обработват земята, той не би спечелил нищо за своите усилия. Обществената собственост означава, че бъдещите поколения трябва сами да представляват себе си.”[80]

Тъй като частният собственик може лично да капитализира своите усилия да запази ресурсите (“земята”) и да предаде този актив на децата, или да го продаде на други частни страни, които ще искат да предадат капитализираните активи на бъдещите поколения, бъдещата стойност на собствеността може да бъде изчислена от частния собственик – търсенето от бъдещите потребители на продукцията от въпросния актив, снижено с преобладаващия лихвен процент. Разбира се, колкото по-нисък е лихвеният процент,[81] толкова по-висока е настоящата стойност на капитализирания актив. Защо? Защото снижава настоящата пазарна стойност на очаквания бъдещ поток от приходи (включително стойността на личното използване) от капиталовия актив. Колкото по-висока е отстъпката, толкова по-малко струва активът в настоящето. Едно ориентирано към бъдещето общество има по-нисък лихвен процент, отколкото едно ориентирано към настоящето общество. Следователно един по-нисък лихвен процент позволява на бъдещите поколения да “заявяват високо своите оферти” по-ефективно към “брокерите” или “наддаващите” от това поколение. Като цяло са нужни частни, търсещи печалба “наддаващи,” които да чуят тези оферти ясно и да действуват съгласно тях. Накратко, колкото повече едно общество се съобразява с библейския възглед за частната собственост и библейския възглед за времето, толкова по-висока ще бъде капитализираната стойност на частно притежаваните активи в резултат на по-голямото внимание, което търсещите печалба собственици ще обръщат на възприетото търсене на бъдещи собственици и потребители.

Обобщение

Въпросът за запазване на ресурсите е тясно свързан с въпроса за времевата перспектива. Когато си задаваме въпроси относно запазването на ресурсите, ние задаваме въпроси относно запазването за бъдещо потребление.

Дебатът относно екологията е бил доминиран от хора, които вярват (или казват, че вярват), че правителството има най-отговорен възглед за бъдещето. Те не задават очевидния въпрос: Кое мотивира индивидите, които контролират различните агенции на държавноот управление? Каква е тяхната мотивация относно замърсяването и запазването на ресурсите в сравнение с мотивацията на частните собственици?

Икономистите на свободния пазар наблягат на дългосрочната мотивация на онези, които притежават собственост. Когато човек продава даден актив, той капитализира в настоящето очакваната бъдеща нетна производителност на този актив. Индивидът, който може да продаде един актив, той притежава този актив. Правителственият бюрократ не може законно да го продаде и да продаде парите, така че той не го притежава. Следователно, неговата мотивация е да използва актива по такъв начин, че да се увеличават неговите приходи или престиж. На него не му се плаща, за да представлява бъдещите поколения от потребители; на частния собственик се плаща, за да представлява живеещите в бъдещето, защото сегашната цена на един актив зависи силно от очаквания поток от чисти приходи, които той ще произведе във времето.[82]

Това, което откриваме, е това, което икономиката предсказва относно мотивацията на мениджърите при социалистическата собственост върху средствата за производство. Мениджърите в социалистическите нации са склонни да замърсяват околната среда, да използват държавно притежаваните ресурси и да пренебрегват оплакванията на политически безсилното общество. Това е особено вярно за Съветския Съюз.[83] Мениджърите използват ресурсите на държавата, за да подпомагат собствената си кариера, което означава да изпълняват определените от държавата производствени квоти. Невидимият натиск и печалбите от частната собственост липсват; социалистическите планове са опростенчески и са съсредоточени върху общото производство. Малко други неща имат значение за мениджъра, освен може би натрупване на скрити резерви за размяна или за да бъдат откраднати и след това продадени на черния пазар. Той трябва да изпълни квотата на своята фабрика (плюс няколко процента отгоре, за да спечели своята премия). Като пряко следствие страда околната среда.

Замърсяването се контролира от съвкупност от широкоразпространена частна собственост и местно и регионално налагане от страна на властите на Изход 22:5-6. Социалистическата собственост гарантирано произвежда замърсяване, защото тя поставя на първо място целите на мениджърите, които не притежават фабриката.

Решения на замърсяването

Първата стъпка е да се признае, че хората са отговорни за своите действия. Човекът, който замърсява околната среда по такъв начин, че създава опасност за начина на живот на своите съседи, трябва да бъде принуден да плати реституция. Той е отговорен; той трябва да плати.

Винаги има проблем при прилагането на това правило. Ето някои от основните такива проблеми. Първо, може да е невъзможно да се определи единствен замърсител като главен източник на замърсяване. Един цял регион може да е пълен със замърсяващи промишлени предприятия. В този случай местните власти ще трябва да започнат да формулират общата политика, която насърчава всички замърсители да намалят своята замърсяваща дейност, макар да не е възможно да бъде съобразен всеки замърсител с всички, които са ощетени от замърсяването.

Това повдига някои много трудни правни въпроси. Главният е този за строгата отговорност.[84] Ако ищецът не може да докаже, че даден замърсител е повредил неговата собственост по конкретен физически начин и от това той е понесъл конкретна икономическа загуба, тогава как може законно да получи реституция от предполагаемия замърсител? Дали ответникът се приема за невинен до доказване на противното или не? Пол Даунинг пише: “Понастоящем страната, която е ощетена от замърсяването на въздуха, трябва да докаже в съда, че замърсителят А я е ощетил. Тя трябва да докаже, че е била ощетена и че замърсителят А го е направил, а не замърсителят В. Това почти винаги е невъзможна задача.”[85] Мъри Ротбард, защитник на общество без държавна власт, коментира: “Ако е вярно, тогава трябва да ‘се съгласим, без да се оплакваме’. . . . Дали вече ответниците са виновни, докато докажат, че са невинни?”[86] Ротбард предпочита да живее със замърсяване, вместо да живее с държавна власт, която не зачита принципа на строгата отговорност в съда.

Правилният библейски отговор е, че служителите на държавата трябва да действуват в този случай като посредници на ощетените граждани. Разбира се, държавата трябва да докаже своята позиция, а именно, че физическите последствия от замърсяващите вещества ощетяват конкретни хора в конкретен регион или, в случая с шумните автомобили, че замърсителят – “шум” – в почти всички известни случаи е свързан с нарушаването на правата на собственост на гражданите, които никога няма да могат да открият и подведат под съдебна отговорност всички нарушители на техните права (правен имунитет). Гражданското право не трябва да пренебрегва последствията върху съществуващите права на собственост, произведени от такива обществени промени като нови технологии, пренаселване на жилищните райони, високите разходи по доказване на конкретни щети в среда на много замърсители и желанието на хората да намалят посегателството над техните тела и тяхната собственост.

Не може да се измисли съвършена система за контрол (или разпределение) на замърсяването, нито от свободния пазар, нито от държавата. Но да оставиш замърсителите свободно да замърсяват просто защото те са твърде много, за да бъдат подведени под съдебна отговорност, само ще доведе до нарастване на техния брой и на количеството на замърсяването. Гражданското право не трябва да субсидира причинените от замърсяването недоброволни прехвърляния на благосъстояние, като се придържа към направени от хора правни принципи, които не са предназначени да се справят с всеки възможен технологичен проблем – законови правила, които така или иначе никога не са били приложени съвършено.

Въпреки това тук има определен правен проблем и християните не трябва да го пренебрегват. Държавата може да стане прекалено ревностна в съдебното преследване на всяка форма на замърсяване. Месианската държава е по-голяма заплаха за цивилизацията, отколкото замърсяването се е оказвало някога. Хората поне могат да избягат от замърсителите. Също, и самите замърсители обикновено живеят в местната околна среда, така че имат стимул да ограничат замърсяващите процеси. Месианската държава не е толкова самоограничена или ограничена от пряката реакция на обществото, особено при общество, което е загубило вяра в Бога на Библията и Неговия закон.

Основното ограничение върху нашествието на месианската държава в едно християнско общество ще бъде невъзможността на държавата финансово да разширява своето влияние, тъй като съвкупната тежест на всички нива на държавно управление, от местно до федерално, ще бъде ограничена до по-малко от 10 процента от националния доход (1 Царе 8), и тя няма да има правната възможност да обезценява паричната единица, било чрез примеси в ценните метали (Ис. 1:22), или чрез частичен резерв на банките (Изх. 22:26).[87] Това общо ограничение върху растежа на властта на държавата ограничава държавата специално в областта на контрола върху замърсяването (и във всички други области).

Втори проблем при налагането на отговорност за замърсяването е, че може да няма начин жертвите да се организират разходно-ефективно, за да спечелят реституция. Разходите по организирането и доказването на щетите в съда могат да надвишат действителните, или поне доказуемите, щети от замърсяването.[88] Крокър нарича тези разходи “разходи за информация, договори и надзор.” Трето, сложността на ситуацията може да направи трудно за съда да определи точно какво означава справедливо обезщетение. Димът на коя фирма е ощетил кой собственик на къща в точно каква пропорция от общите замърсители в долината? И колко е бил ощетен собственикът? Обратно на блудкавите дискусии в професионалните икономически списания, няма известен научен метод за постигане на отговор на въпроса за щетите.[89] Случаят е свързан с много догадки или интуиция. (Икономистите не трябва да се противопоставят твърде разгорещено, тъй като интуицията така или иначе е твърдата основа на всяка хуманистична икономика.)[90] Никой не може да използва сложните математически и логически формули, намиращи се в научните списания, за да реши проблема със “страничните последствия.”[91]

Има и други проблеми за разглеждане. Първо, дали собственикът на имота е знаел предварително за замърсяването и дали е купил имота с отстъпка? Накратко, дали вече е бил обезщетен икономически за щетите си? Второ, дали наскоро се е появила нова информация за опасността от конкретна форма на замърсяване? Ако е така, дали жертвата е платила твърде много за собствеността, даже и с отстъпката, и дали има право на повече обезщетение? Трето, дали опасността е толкова голяма за цялата общност, че замърсяването да бъде напълно прекратено? Четвърто, ако трябва да се прокарат постановления за контрол на регионалното замърсяване, дали механизмът за налагането им няма да бъде прекалено мощен и тираничен за запазването на свободата, или няма ли да бъде твърде слаб да постигне своите цели? Кой решава? Какви стимули за самосъобразяване могат да се вложат в закона, за да насърчат замърсителите да се самодисциплинират?

Стимули и санкции

Икономистите спорят относно стимулите и санкциите. Има няколко препоръчвани подхода. Първо, пряка забрана на замърсяването. Това рядко е разумно. Разходите са твърде високи: разходите по загубената свобода и капитал на производителите, разходите по изгубените работни места за служителите, разходите по изгубените данъчни приходи за правителството и изгубения икономически растеж, когато новите фабрики се откажат да навлязат в региона поради страх от спорни, ретроспективни решения на местните власти. Също, това дава твърде много власт на силовите агенции.

Второ, данъчни облекчения (изваждани от данъците, дължими към общността или правителствената агенция, която налага закона) за инсталиране на оборудване за контрол върху замърсяването. Това дава на замърсителите стимул да инсталират средства за контрол върху замърсяването. То също създава натиск върху правителството да намали своите разходи, за да компенсира спада в приходите – което почти винаги е желан политически ефект. Ако правителството повиши данъците от други източници, то рискува избухването на данъчни бунтове. Ако успее, обаче, тогава данъкоплатците са принудени да плащат за по-чист въздух или вода. Но ако са купили земя при старите условия – с отстъпка поради замърсяването – те ще бъдат компенсирани от повишените стойности на имотите и по-приятния живот. Това прави по-високите данъци по-поносими.

Проблемът с подхода на данъчните облекчения е, че когато се прилага, замърсителите не са наказвани. Като че ли библейското правило жертвите да бъдат обезщетявани от престъпниците не се зачита. Най-добрият отговор е, че нарастващата загриженост за екологичната чистота поставя нови стандарти за околната среда върху производителите – стандарти, които не са преобладавали, когато те са се нанесли в региона, за да започнат своя бизнес. Местните жители са получавали ползите – повече работни места, по-евтина земя, може би по-нисък имотен данък – и нямат право на пряка реституция, освен чрез по-добрата околна среда, която ще получат. Следователно, ако жителите искат по-малко замърсяване, те трябва да платят за него. Един начин това да стане е да се даде на печелившите производители правото да плащат по-малко данъци.

Трето, прогресивни глоби за замърсителите: повече замърсяване, по-големи глоби. Всъщност, това позволява на замърсителите да “купят” правото да замърсяват. Те трябва да оценят за себе си стойността на това да продължат да замърсяват. Те няма вече да получават “безплатни обяди” под формата на отворено небе или река. Глобите могат да бъдат нагласени от местната власт така, че да намалят най-лошите видове замърсяване, без да докарат местния бизнес до фалит. Ако парите се използват за обезщетяване на жертвите пряко или непряко чрез снижаване на данъчните нива, това би било съобразено с библейските постановления.

Ако глобите се използват от бюрократите и политиците, за да увеличават държавната власт, тогава това не е което Библията изисква. Винаги има голямо изкушение за държавата да използва глобите, за да разширява своята власт. Подходът на данъчните облекчения изглежда е по-добър начин за ограничаване разширяването на държавата по-високите данъци безспорно действуват като стимул за извършване на промени, когато производството на замърсяващи вещества се увеличи. Ако целта е да “се сложи регулиращ кран” върху замърсяването, системата на прогресивно нарастващи глоби е ефективна. Но има проблеми при определянето на законните глоби или наказания за всяко ниво на замърсяване. Не съществува наука за правилните глоби.[92]

Четвърто, в случай на ограничен замърсител, който засяга само близката земя, държавата може да установи конкретни стандарти за замърсяване, например части на милион. Тогава на компанията може да се даде избор: съобрази се със стандартите или купи земите, които са засегнати. Това е направено в окръга Полк, Флорида, в края на 50-те години, когато фосфорните заводи са снижили стойността на прилежащите пасища и цитрусови насаждения. Компаниите са можели да решат какво да правят: да платят повече за оборудване за контрол на замърсяването или да платят за земята. Постепенно те изкупили земята, тъй като пределният разход за всяко допълнително оборудване за контрол върху замърсяването ставал все по-висок. До средата на 50-те години компаниите притежавали 50 процента от засегнатата земя; до 1964 те притежавали 80 процента.[93]

Има и други възможни решения, но всяко работещо дългосрочно решение трябва да бъде по своята същност доброволно. Ние се нуждаем от по-голяма децентрализация на нашето население. Именно концентрираното население на съвременния град е големият товар за околната среда. Появата на децентрализирани енергийни системи, като нескъпоструващата слънчева енергия, трябва да позволи на хората да се преместят на по-евтина земя в понастоящем по-слабо населените региони. Товарът върху околната среда ще бъде облекчен. Ако се създаде евтина система за международни телекомуникации, с двупосочни безжични комуникации, тогава ще бъде премахната и още една бариера пред малкия град и живота на село. Ако можем да захранваме с енергия съвременния начин на живот без жици и централизирани електроцентрали, ако можем да се образоваме и забавляваме без да се закачаме за жици, тогава “безжичният” живот може да започне да се доближава до живота с малко замърсяване. Ако технологично напредналите общества продължат да продават информация вместо промишлени стоки, замествайки старите стоманодобивни и автомобилни заводи с високотехнологични, слабозамърсяващи производства, тогава можем да избегнем и голямата държава, и замърсяването. Нещо близко до вида децентрализирана утопия, описана от Тофлър, може и да не е толкова далеч, от технологична гледна точка.[94]

Това, което трябва да се разбере, е, че цялото говорене в научните икономически списания относно способността на науката да открие обществено “оптимални” нива на замърсяване е толкова невероятно, колкото и способността на науката да произведе каквото и да е обществено оптимално нещо (особено оптимални инвестиции на оскъдни икономически ресурси в научни доклади). Тъй като хуманистичните икономисти не могат научно да правят междуличностни сравнения на субективна полезност, незаконно е да се настоява на способността на кой да е икономист или какъв да е друг учен да даде съвет или данни за това как да се постигне какво да е обществено оптимално нещо. Всички уравнения в света няма да добавят нито една йота на познание, която би се оказала полезна за кой да е икономист, който разчита изключително на субективната икономическа теория в търсенето си на оптимални нива на замърсяване. (Ако уравненията са достатъчно елегантни, за да бъдат крайно безполезни, те могат, от друга страна, да спечелят на създателя си Нобелова награда по икономика.)

Съвременната държава се превръща в месианска. Нейните поддръжници вярват, че спасението е политическо по своята същност. Затова те искат намеса на държавата в своите усилия да изцелят околната среда. Вместо това те би трябвало да започнат с въпроса за правната отговорност. Индивидите трябва да бъдат държани отговорни за своите действия – от Бога, от държавата и от свободния пазар.

Когато много замърсители ощетяват много хора, държавата трябва да се намеси и да наложи санкции срещу всички производители на конкретния тип нежелано от обществото замърсяване. Но като прави това, чиновниците трябва да отчитат разходите за обществото от последствията от намесата върху вярата на хората в частната собственост. Намесата трябва да бъде на основата на защитата на правата за частна собственост, а не на тяхното премахване. Възходът на месианската държава е по-голяма заплаха за свободата от замърсяването. Замърсяването е осъзнато зло; месианската държава е агент на враждебна религия.

Същесвува цяла система за стимули и санкции: глоби, данъчни облекчения, стандарти за контрол върху замърсяването и дори пряка забрана. Това, което трябва да се осъзнае, е, че стремежът към нулево замърсяване е месиански. Това е програма, която прикрива истинското намерение на своите поддръжници: спасение чрез законодателство. Ако хората не ограничат себе си доброволно както като замърсители, така и като противници на замърсяването, общественият ред ще бъде разрушен от месианския стремеж към съвършена околна среда. Такава среда ще има само след крайния съд, когато се премахне проклятието (Рим. 8:19-22).

Месианският стремеж към нулево замърсяване

В основата си въпросът за замърсяването е въпрос на настойничество, тоест лична отговорност. Библията твърди, че всеки човек е отговорен за своите действия. Никой не може да прехвърля разходите от своите дейности на съседа си без негово съгласие. Където има собственост (законно върховенство), там трябва да има и отговорност.

В това отношение съвършената справедливост е невъзможна и всеки опит да се създаде напълно свободна от замърсяване околна среда е обречен на неуспех. В края на краищата, хората издишат въздух – форма на замърсяване, която безспорно има някакви последствия върху околната среда. Нещо повече, не е възможно да се изчислят пълните разходи от замърсяването, тъй като оценката на разходите задължително изисква хората да правят междуличностни сравнения на субективна полезност, а такива сравнения могат да се правят само несъвършено.[95] Спорните оценки трябва да се правят от съдии, арбитражни комисии или административни бюрокрации, отговарящи за програмите за контрол на замърсяването. Това няма да бъдат “научни” оценки, защото такива измерими оценки не могат да бъдат извършвани в икономиката. Както Дейлс признава, “икономистът е напълно неспособен да начертае точна таблица, показваща всички ползи и всички разходи от всички политики против замърсяването, които са предложени (или могат да бъдат предложени); следователно той е напълно неспособен да каже, че една политика е доказуемо превъзхождаща всички други. . . . За момента това е въпрос на смирение.”[96] Тук не може да се постигне съвършенство на каквато и да е цена.

Примерът с фосфорните компании в окръг Полк, Флорида, е представителен. Икономически е било възможно да се постигне 95 процента ефективност в контрола над изпусканите газове. Последните 5 процента биха довели компаниите до фалит. “Веднъж като е било постигнато ниво на ефективност 95 процента, става ясно, че по-нататъшните увеличения на ефективността стават относително несъответствуващи на допълнителните капиталови разходи. За заводи, които са на поне десетгодишна възраст през 1965, е невероятно да достигнат някога ниво на ефективност 97 процента. Завод на възраст по-малко от десет години изисква разход от почти половин милион долара, за да премине от 98 на 99 процента ефективност. Два двегодишни завода се нуждаят от четвърт милион долара, за да увеличат ефективността на своя контрол от 99.1 на 99.2 процента.”[97] През 1968 Пенсилвания Пауър Къмпани с център в Нюкасъл, Пенсилвания, изразходва 2 милиона долара за инсталация за намаляване на летящата пепел и микроскопичните частици, изхвърляни от завода. За да постигне 99 процента премахване, фирмата е трябвало да изразходва допълнително 4 милиона долара.[98]

Гражданите трябва да упражняват самодисциплина в стремежа си към по-добър свят. Ако всеки гражданин винаги съди своя съсед за всяко предполагаемо нарушение на неговата околна среда, обществото ще изчезне. Това е голямата опасност от класовите съдебни процеси, при които един човек води дело от името на неопределен брой други хора в една предполагаема “класа” от жертви. Всеки може да осъди компания, която може и да действува в границите на закона, по този начин налагайки безкрайни юридически разходи на фирмата. Това може да прекрати законната дейност на фирмата. Такива процеси могат да бъдат заведени от всекиго за всяко предполагаемо нарушение: автомобилна безопасност, национална защита и т.н, и т.н.[99] онези, които завеждат класови съдебни процеси, определени от съдебните заседатели като съставляващи необезпечена потенциална вреда за един бизнес, трябва да поставени “на риск” за своите действия. Всеки трябва да стане отговорен за своите действия, а не само производителите.[100]

Нашият свят не е съвършен и всеки опит да се наложат съвършени стандарти върху него, без признаване на границите, наложени ни от оскъдността, и свързаните с тях разходи, е демоничен. Цялото общество ще бъде ощетено. “С нарастване на разходите за хората, които обработват все повече и повече от своите отпадъци, за да могат други хора да се радват на все повече и повече чистота, ще става очевидно, че страната, която иска чиста вода, поврежда средата за страната, която иска храна, облекло и подслон.”[101]

Всяко държавно управление, което иска да намали замърсяването до нещо близко до нула, е месианско. Резултатите от стремежа към нулево замърсяване ще бъдат подобни на резултатите от стремежа към съвършена справедливост: банкрут на хазната, банкрут на производителите, юридическа тирания и увеличаващ се брой икономически кризи.[102]

Следният законодателен текст, Законопроект 2770 на Сената, гласуван от Сената на САЩ с одобрение 86 на 0 гласа през 1971, е показателен за този вид месианска роля на държавата: “Този раздел установява политика за премахване на изхвърлянето на замърсители до 1985, за да може естествената химическа, физическа и биологична цялост на националните води да бъде възстановена и до 1981 да бъде постигната междинна цел за качество на водата, позволяващо размножаване на риба и подходящо за плуване. На Щатите се възлага главната отговорност и право да реализират на практика тази цел.”[103] Поне Сенатът е бил достатъчно мъдър да прехвърли “главната отговорност” за постигане на тези непостижими цели на щатските правителства. Тъй като тези цели не са постигнати, ако някой някога напомни на политиците за този законопроект, Сенатът може да обвинява някой друг за провала. Ако националното правителство реши да налага санкции в напразен опит да постигне нулево замърсяване на водите, това ще означава край на личната свобода на гражданите на Съединените Щати.

Обобщение

Библията ни казва да отчитаме разходите от нашите действия (Лука 14:28-30). Не можем да избегнем неизбежната реалност на оскъдността в нашия проклет свят. Ние сме създания, които се трудят под проклятие и нашата околна среда е също под проклятие. Следователно, да очакваме, че ще можем да постигнем свят с нулево замърсяване в историята е толкова месианско, колкото и ако очакваме да можем да постигнем свободен от грях свят в историята. Замърсяването, което понасяме, е просто “страничен ефект” от греха на човека – тръните и бодилите, с които Бог ни е проклел (Бит. 3:18).

Заповядано ни е да бъдем съвършени, както нашият небесен Баща е съвършен (Мат. 5:48). Съвършенството е стандарта, по който биваме съдени от Бога във времето и във вечността. Трябва да се стремим към тази цел, но никога с надеждата да я постигнем в историята и никога само чрез политическа власт. Същият стандарт за съвършенството важи и нашата околна среда. Човечеството е предназначено да живее в свободна от замърсяване околна среда, която съответствува на неговата свободна от грях среда. Когато Божието проклятие бъде премахнато от създанието след крайния съд, грехът повече няма да бъде проблем за човечеството. Нито ще бъде замърсяването. Но тази съвършена околна среда ще бъде след края на историята.

Да се отделят оскъдни ресурси за намаляване на греха е юридически законно и морално задължително. Да се отделят ресурси за намаляване на замърсяването е също толкова юридически законно и морално задължително. Въпреки това, задачата за намаляване на греха не е Божия монополна задача към държавата; не е монополно възложено и намаляването на замърсяването. Трябва да избягваме перфекционизма и неговия институционален поддръжник, месианската държава.

Заключение

Библията ни дава морални и правни инструкции, които ще позволят на тези, които се придържат към библейския закон, да служат като настойници на Божиите ресурси. Както при всяка настойническа дейност, грехът намалява нашата способност да постигнем съвършенство. Земята е проклета. Не можем законно да очакваме да постигнем съвършени резултати. Въпреки това, можем да очакваме Божиите благословения върху нашите дейности, ако вярно се придържаме към условията на завета за господството.

Свободният пазар ни позволява да изчисляваме индивидуалните разходи и ползи. Нужно е съчетаване на политическа власт и разпределение на свободния пазар, за да се разпредели отлагането на отпадъчни продукти. Понякога е невъзможно да се разпределят правата на частна собственост, включително отговорностите за отлагане на отпадъците, и правителството трябва да играе роля в този процес на разпределяне. Местните власти, водени от стойностните предпочитания на местните жители, трябва да носят главната отговорност в това отношение. По-големите агенции на властта трябва да се намесват в процеса на разпределяне само ако има спорове между местните власти. Целта е да се възложи отговорност за почистването на отпадъчните продукти на частните потребители на благата от производството на отпадъците (производителите с по-ниски цени и техните клиенти), или ако се окаже твърде скъпо за тях да останат в бизнеса, тогава да се позволи на общностните стандарти на мнозинството да разположат производството и разпределението на замърсяването така, че да задържат местните икономически ползи, които тези замърсители също произвеждат.

Без пазарно ценообразуване на ресурсите, подценените ресурси обикновено биват прекомерно използвани от ориентираните към печалба (снижаващи разходите) потребители. Това е довело до т.нар. трагедия на общите имоти. Общопритежаваната собственост се смята за ресурс без разходи. Индивидуалните потребители я опустошават, презамърсяват или общо злоупотребяват с нея, защото получават незабавни ползи (по-ниски производствени разходи), а споделят отговорностите само като членове на голяма, обща група – “собствениците.”

Трябва да гледаме на проблема със замърсяването като ефект на “разливане.” Библейският казусен закон относно огъня важи за замърсяването въобще. Действията на един човек налагат разходи на други хора, а това не трябва да се позволява без тяхното изрично или подразбиращо се съгласие. Този, който нанася щетата, трябва да извършва реституция към жертвите. Но трябва да осъзнаем, че купуването на имот с отстъпка поради съществуващо замърсяване представлява “предварителна реституция.” Често при такива обстоятелства е законно да се позволи на замърсителите да продължат да замърсяват. Замърсяването не винаги е вредно (напр. миризмата от хлебарницата). Понякога една форма на замърсяване е вредна, но хората може да не го осъзнават. Да бъдат държани хората отговорни ретроспективно за в последствие открити вредни последствия от предишно замърсяване означава да бъдат смятани хората за всезнаещи. Ако такива наказания биват автоматично налагани по закона, нововъведенията ще бъдат прекратени.

Държавата навлиза като пряк разпределител на замърсяване, когато пазарите не успеят ефективно да разпределят замърсяването. Това е необходимо в повечето случаи, тъй като правата на собственост не могат да бъдат възлагани за движещи се флуиди. Държавата защитава жертвите от замърсяването с неопределим собственик. Но тази задача като цяло е местна отговорност, защото хората в едни общности може да желаят да търпят повече замърсяване от тези в други общности, ако икономическото заплащане е достатъчно високо. Тогава пазарът разпределя замърсяването, при условие, че съществува наложена от държавата система за отговорности. Държавата създава нещо като аукцион за замърсяване, където “по-високата оферта” (по-голямата търпимост) печели.

Замърсяването трябва да се счита за вид нарушаване на правата. То е нахлуване в частна собственост. Държавата носи отговорността да налага правата на собственост срещу нарушителите; по същия начин тя носи отговорността да налага закони против замърсителите. Това би включвало съставяне на правилници за противопожарна охрана (предварителни ограничения на замъсяването) и средства за намаляване на автомобилните емисии и шума.

Трябва обаче да признаем, че много от най-гласовитите противници на замърсяването с всъщност богати хора, които се опитват да попречат на не толкова богатите хора да нахлуват в “тяхната” обща собственост. Екологичното движение е доминирано от хора от горната прослойка на средната класа и от богатите. Те са хитри. Те са заплашени от съвкупното икономическо наддаване на по-бедните хора. Мобилизирали са хора да притискат политиците да прокарват закони, които облагодетелствуват тясна група със специални интереси. Като прокарват такова всеобхватно законодателство, особено на национално ниво, политиците субсидират политически умелото малцинство, чиито интереси често са в противоречие с политически по-неумелото мнозинство. С езика на екологичната етика лесно може да се злоупотреби. В наши дни екологичното движение изразява общо отношение, което е враждебно на господството. То прогласява върховенството на природата над заветния човек.

Библейската интуиция срещу хуманистичната наука

Въпреки това, не е възможно да се състави валидна библейска присъда срещу всякакво законодателство против замърсяването. Някои защитници на автономния свободен пазар отричат, че държавата носи някаква отговорност в областта на контрола върху замърсяването. Това очевидно е препоръка за конкретна политика. Когато тези интелектуални защитници на свободния пазар бъдат предизвикани да отговорят на един съществен въпрос – въпросът как икономистите могат научно да формулират социална политика, ако не могат да правят междуличностни сравнения на субективна полезност – те са принудени от логиката на своята позиция да утвърждават някакъв вид интелектуален агностицизъм. Като учени те трябва да замълчат относно социалната политика. Не е възможно те да могат да ни кажат като граждани или да кажат на съдиите в обществото точно колко замърсяване е “обществено оптимално,” или колко реституция е “ефективна” за намаляване на замърсяването. Те не приемат идеята, че водените от Бога и утвърждаващи библейския закон граждански съдии имат способността да правят тези интуитивни оценки, но ако икономистите са достатъчно честни, те трябва също да признаят, че всички такива оценки са задължително интуитивни, а не “научни.”[104] Не може да има “научни” икономически оценки относно социалната политика в свят, в който е невъзможно да се правят междуличностни сравнения на субективна полезност. Аз непрекъснато наблягам на този момент в The Dominion Covenant (Заветът на господството), защото това е ахилесовата пета на съвременната субективистична икономика. Никъде този проблем не е по-жизненоважен и по-малко решим, отколкото в областта на контрола върху замърсяването.

Християнинът знае, че Бог може и прави такива междуличностни сравнения. Бог знае колко замърсяване е оптимално във всяко общество във всеки момент от времето. Неговият правен ред е предназначен да даде възможност на боящите се от Бога и почитащи библейския закон общества да достигнат това оптимално ниво на замърсяване, макар и да не го постигнат съвършено. Християните, които разбират и вярват във Второзаконие 28:1-14, също знаят, че Бог е обещал големи благословения на онези, които се стремят да се съобразят с Неговия закон. Тези благословения естествено включват намалено замърсяване, както като полза за човека, така и за околната среда, но също и защото човекът е отговорен за тази околна среда. Такива благословения са продукт от системата на права за собственост, която зачита библейските инструкции. Библията ни дава морални и юридически инструкции и библейската икономика ни предупреждава за разходите и ползите, свързани с решаването на споровете относно правилното ниво на замърсяването.

Нашата дългосрочна цел е съвършенството, разбира се – моралното съвършенство. Но ние знаем, че сме проклети грешници, живеещи в проклет свят. Ние се стремим към съвършенството като етичен идеал, но не кършим ръце в отчаяние за това, че не можем да достигнем съвършенство, във времето и на земята. Ние знаем разходите, свързани с наложените от държавата програми, които обещават съвършенство и установяват санкции срещу онези, които не го достигнат. Тези разходи са твърде високи.



[1] Кодексът на Хамураби наказва човек, който е пропуснал да поправи бент в своя имот, който след това се разрушава и причинява наводняването на имота на съседа му: CH, paragraph 53. Ако е позволил водата да протече през неговия канал в имота на съседа, е бивал подвеждан под отговорност: CH, paragraph 55. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), p. 168.

[2] Nathan Rosenberg and L. E. Birdsell, Jr., How the West Grew Rich: The Economic Transformation of the Industrial World (New York: Basic Books, 1986), ch. 4: “The Evolution of Institutions Favorable to Commerce.”

[3] Маймонид прави това конкретно изключение: “Ако животно изяде храна, вредна за него, като жито, собственикът е свободен от отговорност, защото не е придобил полза от това.” Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1954), Chapter Three, Section Three, p. 12. Това, че жертвата трябва да понесе икономическа загуба просто защото животното на съседа не се е възползвало биологически от нахлуването си в чуждата собственост е принцип на правосъдие, който се нуждае от много обяснения. Маймонид не продължава дискусията; той просто дава този принцип на юдейското право и продължава нататък.

[4] Fred Singleton (ed.), Environmental Misuse in the Soviet Union (New York: Praeger, 1976).

[5] Lloyd Timberlake, “Poland – the most polluted country in the world?” New Statesman (22 October 1981), p. 248.

[6] Ibid., p. 249.

[7] Виж Приложение Д: “Замърсяването в Съветския Съюз.”

[8] Gary North, “The Puritan Experiment in Common Ownership,” The Freeman (April 1974); reprinted in Puritan Economic Experiments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), ch. 1.

[9] Garrett Hardin, “The Tragedy of the Commons,” Science (13 Dec. 1968); reprinted in Garrett de Bell (ed.), The Environmental Handbook (New York: Ballentine, 1970). Хардин призовава за по-голяма правителствена намеса вместо за разширяване на правата на частна собственост. Едно сериозно опровержение на Хардин е C. R. Batten, “The Tragedy of the Commons,” The Freeman (Oct. 1970). Виж също Robert J. Smith, “Resolving the Tragedy of the Commons by Creating Private Property Rights in Wildlife,” Cato Journal, I (Fall 1981), pp. 439-68, и “Comment” by Walter N. Thurman, pp. 469-71.

[10] J. H. Dales, Pollution, Property, and Prices: An Essay in Policy-Making and Economics (Toronto: University of Toronto Press, 1968), p. 63.

[11] В случая със земя, която е дадена под наем, наемателят може да се опита да прехвърли част от тези разходи на собственика. Той може да позволи на своите животни да опасат всичко, или може да допусне почвата да бъде изтощена или повредена по някакъв друг начин. Ориентираните към печалба собственици трябва да отчитат тези разходи, когато оформят условията на наемния договор. Първоначалният наемен договор може да налага наказания върху наемателите, които повреждат собствеността, или може да включва стимули, така че да се грижат за нея. Тези икономическо-правни проблеми са тежали върху наемното земеделие в Ирландия през вековете, когато собственици са били неживеещи в Ирландия англичани: Richard A. Posner, Economic Analysis of Law (Boston: Little, Brown, 1986), pp. 63-65.

[12] “Пряко следствие от правото на собственост е правото на освобождаване от собственост. Следователно, ако не мога да продам дадено нещо, очевидно е, че не го притежавам в действителност.” F. A. Harper, Liberty: A Path to Its Recovery (Irvington-on-Hudson, New York: Foundation for Economic Education, 1949), p. 106.

[13] Aaron Levine, Free Enterprise and Jewish Law: Aspects of Jewish Business Ethics (New York: Ktav Publishing House, Yeshiva University, 1980), p. 68. Той цитира книга от Талмуда, Baba Kamma, 79b, 80a. Цитира също и множество равински източници: Маймонид, Каро и т.н. (p. 194, note 42).

[14] Виж “The Ecological Covenant,” in Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Insitute for Christian Economics, 1987), ch. 14. (Оттук нататък цитирано като Genesis.)

[15] Dales, Pollution, p. 67.

[16] Posner, Economic Analysis of Law, pp. 171-73.

[17] T. D. Crocker, “Externalities, Property Rights, and Transaction Costs: An Empirical Study,” Journal of Law and Economics, XIV (Oct. 1971), p. 452.

[18] Murray N. Rothbard, “Law, Property Rights, and Air Pollution,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 77.

[19] Gary North, “Public Goods and Fear of Foreigners,” The Freeman (March 1974).

[20] North, Genesis, ch. 4: “Economic Value: Objective and Subjective.”

[21] Виж Приложение Г: “Епистемологичният проблем на обществения разход.”

[22] Robert K. Best and James I. Collins, “Legal Issues in Pollution-Engendered Torts,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 104-5. Виж също Peter Huber, Liability: The Legal Revolution and Its Consequences (New York: Basic Books, 1988), pp. 67-70, 112-14.

[23] Shalom Albeck, “TORTS. The Principle Categories of Torts,” The Principles of Jewish Law, edited by Menachem Elon (Jerusalem: Keter, 1975?), col. 321.

[24] В последните години се появи ново учение: сравнителната небрежност. То изследва “относителната вина” при произшествията. Това е средство за принуждаване на някои хора или бизнес организации да осигуряват застраховка за небрежни жертви от произшествия. Posner, Economic Analysis of Law, pp. 156-57. Виж също Huber, Liability, pp. 78-79.

[25] Sam Peltzman, Regulation of Pharmaceutical Innovation (Washington, D.C.: American Enterprise Institute, 1974); Peltzman, “The Benefits and Costs of New Drug Regulation,” in R. Landau (ed.), Regulating New Drugs (University of Chicago Center for Public Policy Study, 1973); Robert B. Helms (ed.), Drug Development and Marketing (Washington, D.C.: American Enterprise Institute, 1975).

[26] Posner, Economic Analysis of Law, pp. 163-64.

[27] Thomas Sowell, Knowledge and Decisions (New York: Basic Books, 1980).

[28] Пример за потребителски разход, който произвежда нетни загуби за съседа можа да бъде отглеждането на домашни животни, които лаят или хапят или по друг начин разстройват съседа.

[29] Edwin G. Dolan, TANSTAAFL: The Economic Strategy for Environmental Crisis (New York: Holt, Rinehart & Winston, 1971), pp. 42-43. Заглавието на книгата, TANSTAAFL, означава “Няма такова нещо като безплатен обяд” (“There Ain’t No Such Thing As A Free Lunch”).

[30] Всъщност, те прокарват своите етични възгледи през задната врата на приложната икономика – оценка на икономически политики – а също и чрез обощаване. Виж Приложение Г: “Епистемологичният проблем на обществения разход.”

[31] Мъри Ротбард е единственият икономист, който набляга на този проблем. “Общоприето е да се смята, че всеки данък върху производството или продажбите увеличава производствените разходи и следователно се прехвърля като увеличение на цената към потребителя. Цените, обаче, никога не се определят от разходите за производството, а по-скоро обратното е вярно. Цената на една стока се определя от нейните общи съществуващи наличности и разпределението на търсенето за нея на пазара. Но разпределението на търсенето въобще не се влияе от данъка. Продажната цена се установява от всяка фирма в точката на максимума на чистите приходи, и всяка по-висока цена, при дадено разпределение на търсенето, просто ще намали чистия приход. Данъкът, следователно, не може да бъде прехвърлен към потребителя. Вярно е, че данъкът може да бъде пренесен, в смисъл, че ако данъкът причини намаляване на предлагането на стоката, цената на пазара ще се увеличи. Това, обаче, едва ли може да се нарече прехвърляне само по себе си, защото прехвърлянето предполага, че данъкът се предава с малки или никакви проблеми за производителя.” Rothbard, Power and Market: Government and the Economy (Menlo Park, California: Institute for Humane Studies, 1970), p. 67.

[32] Тук има проблем с правилото за мнозинството. Какво става, ако един човек в обществото се противопостави на замърсяващата фабрика? Ако социалната политика на властите винаги трябва да получава единодушно съгласие, за да бъде прилагана на практика, не би имало правителство. Понякога икономическите цели на няколко човека могат да бъдат пожертвувани заради мнозинството. Има задължения и ползи и за “единия” (обществото), и за “многото” (индивидите). Проблемът за хуманистичните икономисти е, че ако сред електората не се постигне единодушно съгласие, тогава няма начин за икономистите да знаят дали дадена намеса на държавата е максимизирала общественото благосъстояние: John Burton, Epilogue, in Steven N. S. Cheung, The Myth of Social Cost (San Francisco: Cato Institute, [1978] 1980), pp. 62-63.

Библията ни дава насоки за създаване на необходимия баланс между двете. В случай на противници на замърсяването в общността, те могат да продадат своята собственост на други, които искат да се възползват от по-добрата “среда на заетост.” По-високите заплати обикновено компенсират спада в стойността на имотите, произтичащ от замърсяването. Ако собственикът на имота смята, че неговите загуби са твърде големи, той може да съди замърсяващата компания. Местното законодателство не трябва да прави такива искове невъзможни; то трябва само да изразява съгласието на общността относно приблизителното ниво на замърсяване, разрешено за изпускане на дадено предприятие. Ако имотът на един човек бъде сериозно повреден (поради посоката на вятъра и т.н.), тогава той трябва да има законното право да направи иск пред съдебни заседатели или местен съд.

[33] Ако хората, сега живеещи в американските градове, бъдат убедени, че Съветският Съюз възнамерява през следващата година да атакува всички американски градове с ядрени ракети, скалата на цените ще се промени рязко. Същото би станало, ако хората бъдат убедени, че някаква смъртоносна чума е специфично градска и се очаква да стане епидемия.

[34] Cited in James C. Hite, et al., The Economics of Environmental Quality (Washington, D.C.: American Enterprise Institute for Public Policy Research, 1972), p. 35.

[35] North, Genesis, ch. 14.

[36] За внимателно обосновано представяне на доказателства в това отношение, виж Bernard L. Cohen, “Radiation Pollution and Cancer: Comparative Risks and Proof,” Cato Journal, II (Spring 1982).

[37] През 1976 авторът използва цифрата “над 180 пъти,” но през 1988 е смалил това: писмо до автора.

[38] Petr Beckmann, The Health Hazards of NOT Going Nuclear (Boulder, Colorado: The Golem Press, 1976), p. 107. Бекман е преподавател по електроинженерство в Колорадския Университет.

[39] Коен пише: “Един важен аспект на въпроса за унищожаването на големи количества отпадъци е въпросните количества: Отпадъците, създадени от една голяма ядрена електроцентрала за една година са около шест кубични ярда. Този отпадък е около 2 милиона пъти по-малък по тежест и милиарди пъти по-малък по обем от отпадъците от въглищна електроцентрала. Електричеството, генерирано от ядрена електроцентрала за година се продава за около 200 милиона долара, така че ако само един процент от продажната цена се отдели за унищожаване на отпадъка, 2 милиона долара могат да се изхарчат за погребване на този отпадък. Следователно можем да си позволим да предприемем някои много внимателни защитни мерки.” Cohen, op. cit., p. 266.

[40] Важен икономически и политически аргумент срещу търговското използване на ядрената енергия е, че държавата, заради военните приложения на ядрената енергия и заради обявения монопол върху доставката на ядрени материали, има скрит монопол върху електричеството, генерирано от ядрена енергия. Това централизира производството на електричество. Решението на свободния пазар трябва да бъде децентрализирана система за дистрибуция. Свободнопазарното генериране на електроенергия трябва да бъде колкото е икономически възможно по-локализирано и независимо от държавата, като напр. електричество, произвеждано от разходно-ефективна слънчева енергия, със слънчеви панели на покривите. Колкото по-скоро потребителите могат да се “изключат” от общинските енергийни компании – или поне да продават обратно излишъка от електроенергия, който техните слънчеви панели произвеждат през деня – толкова по-добре ще бъде това за каузата на свободата.

[41] Michael Brown, “Toxic Waste: Organized Crime Moves In,” Reader’s Digest (July 1984). Проблемът с токсичните отпадъци от пазарноориентираните производствени процеси се появи едва след Втората Световна война, с развитието на нефтохимическата промишленост.

[42] “Вече съществуващите разпоредби и закони правят твърде скъпо за честните фирми законно да изхвърлят тези отпадъци.” Gerald P. O’Driscoll, Jr., “Pollution, Libertarianism, and the Law,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 51.

[43] Ibid., p. 50.

[44] Jerome W. Milliman, “Can Water Pollution Policy Be Efficient?” ibid., pp. 165-66.

[45] Ibid., pp. 166, 190.

[46] Ibid., p. 190.

[47] Dolan, TANSTAAFL, p. 69.

[48] Richard A. Posner, The Economics of Justice (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1983), p. 70.

[49] “Една стока или актив се определя като частна собственост, ако, и само ако три конкретни групи права са свързани с нейното притежаване. Първо, изключителното право да използваш (или да решиш как да използваш) стоката може да се смята за право да изключваш други индивиди от нейното използване. Второто е изключителното право да получаваш приход, генериран от използването на стоката. Трето, пълното право да прехвърляш, или свободно да ‘отчуждаваш’ нейното притежаване включва правото да влизаш в договори и да избираш тяхната форма.” Steven N. S. Cheung, The Myth of Social Cost, p. 34.

[50] Dales, Pollution, pp. 63-64.

[51] Henry Manne, Insider Trading and the Stock Market (New York: Free Press, 1966), ch. 8.

[52] Carl Bridenbaugh, Cities in the Wilderness: The First Century of Urban Life in America, 1625-1742 (New York: Capricorn, [1938] 1964), p. 55.

[53] Posner, Economic Analysis of Law, p. 344.

[54] Cheung, Myth of Social Cost, p. 20.

[55] Lester Lave, “Health, Safety, and Environmental Regulations,” in Joseph A. Pechman (ed.), Setting National Priorities: Agenda for the 1980s (Washington, D.C.: Brookings Institution, 1980), pp. 134-35.

[56] През 1907 Милуоки, Уискънсин, е имал население от 350,000 души и 12,500 коня. Градът е трябвало да изхвърля 133 тона конски изпражнения на ден. През 1908, когато населението на Ню Йорк Сити е било 4,777,000 души, той е имал 120,000 коня. През 1900 Чикаго е имал 83,300 коня. Това е било в ранната епоха на трамвая и автомобила. По това време все още е имало три и половина милиона коне в американските градове и седемнадесет милиона в селата. Joel A. Tarr, “Urban Pollution – Many Long Years Ago,” American Heritage, XXII (October 1971).

[57] Ted O. Thackery, “Pittsburgh: How One City Did It,” in Marshall I. Goldman (ed.), Ecology and Economics: Controlling Pollution in the 70s (Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, 1972), pp. 199-202.

[58] Този принцип се зачита до известна степен. В миналото стандартите за контрол върху емисиите са били далеч по-строги за Калифорния, отколкото за другите щати в САЩ.

* В САЩ с понятието “бели якички” се означават наемните служители в компаниите на административна или мениджърска длъжност; аналогично, “сини якички” са работниците и цеховата администрация, свързани пряко с производствения процес в неговата физическа или изпълнителска част. Бел. прев.

[59] James C. Hite, et al., Economics of Environmental Quality, p. 34.

[60] “Briefing,” New York Times (Nov. 8, 1982).

[61] Idem.

[62] Garden City, New York: Anchor Press/Doubleday.

[63] Thomas Sowell, Black Education: Myths and Tragedies (New York: David McKay, 1972).

[64] Thomas Sowell, Pink and Brown People and Other Controversial Essays (Stanford, California: Hoover Institution Press, 1981), p. 104. Тази статия първо се появи в Los Angeles Herald Examiner (March 23, 1979): “Those Phony Environmentalists.”

[65] Idem.

[66] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), p. 133.

[67] Marshall I. Goldman, “Pollution: The Mess Around Us,” in Goldman (ed.), Ecology and Economics, op. cit., p. 3. Тази книга е издадена за първи път през 1967 под заглавие, Controlling Pollution: The Economics of Cleaner America.

[68] Виж, например, две книги от Prof. Ezra J. Mishan, The Costs of Economic Growth (New York: Praeger, 1967) и The Economic Growth Debate: An Assessment (London: George Allen & Unwin, 1977).

[69] Ейн Ранд твърди, че екологичното движение е изключително против растежа: “The Anti-Industrial Revolution,” в нейната книга, Ayn Rand, The New Left: The Anti-Industrial Revolution (New York: Signet, 1971), ch. 8. Подобна теза е представена от Джон Мъдокс, редактор на британското научно списание Natureв неговата книга, John Maddox, The Doomsday Syndrome New York: McGraw-Hill, 1972).

[70] Mishan, The Economic Growth Debate, pp. 122-23.

[71] Ibid., p. 123.

[72] Dales, Pollution, pp. 71-72.

[73] Edith Efron, The Apocalyptics: Cancer and the Big Lie (New York: Simon & Schuster, 1984), p. 12.

[74] Ibid., p. 127.

[75] Ibid., p. 128.

[76] Ibid., pp. 125-75.

[77] Mary Douglas and Aaron Wildavsky, Risk and Culture: An Essay on the Selection of Technical and Environmental Dangers (Berkeley: University of California Press, 1982).

[78] R. H. Coase, “The Problem of Social Cost,” Journal of Law and Economics, III (Oct. 1960), pp. 26-27. Класически пример за това нежелание на федералното правителство да възпира своите собствени агенции е случаят с местата за отлагане на радиоактивни отпадъци, за които се смята, че изпускат отпадъци в местната околна среда. Седемнадесет от тези инсталации за производство на ядрено оръжие в 12 щата са притежавани от Енергийния Департамент на САЩ. Конгресменът Албърт Бюстаманти от Тексас признава: “Всеки път, когато навлезем в проблем като този, никой от комитета не знае кое какво е. Ние просто възлагаме нещата на Енергийния Департамент.” Fox Butterworth, “Trouble at Atomic Bomb Plants: How Lawmakers Missed the Signs,” New York Times (Nov. 28, 1988).

[79] Murray N. Rothbard, Man, Economy, and State (New York: New York University Press, [1962] 1979), pp. 828-29.

[80] Harold Demsetz, “Toward a Theory of Property Rights,” American Economic Review, LVII (May 1967); reprinted in Furubotn and Pejovich (eds.), Economics of Property Rights, pp. 38-39.

[81] По-ниската лихва произлиза от: 1) по-ниска рискова премия (за компенсиране на неплатежоспособността на длъжниците), 2) по-ниска премия за ценовата инфлация (за компенсиране заемодателите за загубата на покупателна способност на паричната единица), и 3) по-ниско обществено ниво на времеви предпочитания (повече граждани са ориентирани към бъдещето).

[82] Другите главни съображения са разходите по продажбата и преобладаващият лихвен процент.

[83] Виж Приложение Д: “Замърсяването в Съветския Съюз.”

[84] Ричард Епстейн, опитен защитник на строгата отговорност, противопоставя на своята позиция това, което той нарича правна теория на небрежността. “Развитието на общото право на съдопроизводството е белязано от противопоставянето между тези две главни теории. Първата твърди, че ищецът трябва по презумпция да има право да получи обезщетение от ответника, който му е причили щета, само ако ответникът е възнамерявал да ощети ищеца или е пропуснал да предприеме разумни стъпки, за да избегне нанасянето на щетата. Алтернативната теория, тази за строгата отговорност, държи ответника по презумпция отговорен за нанесената щета, независимо дали някое от двете по-нататъшни условия, свързани с небрежност или намерение, е изпълнено.” Richard Epstein, A Theory of Strict Liability: Toward a Reformation of Tort Law (San Francisco: Cato Institute, 1980), p. 5. Той различава четири казуса, управляващи частното съдопроизводство: А удря В; А заплашва В; А насилствено принуждава В да удари С; и А създава опасни условия. Той защитава приемането на строгото понятие за причинността. Тъй като разчита толкова силно на почти абсолютната природа на правата за частна собственост, позицията на Епстейн е станала основа на правната теория, най-популярна с анархокапиталистите от “Австрийската” икономическа школа. Трябва да се отбележи, че той признава, че в действителните случаи се стига до един и същ резултат от съдиите, които възприемат кой да е от двата подхода. “Следователно, изборът между тези две системи се свежда до малкото, но все пак важни, казуси, при които резултатът ще зависи от избора на теорията.” Ibid., p. 135.

[85] Paul B. Downing, “An Introduction to the Problem of Air Quality,” in Downing (ed.), Air Pollution and the Social Sciences (New York: Prraeger, 1971), p. 13; cited by Murray N. Rothbard, “Law, Property Rights, and Air Pollution,” Cato Journal, II (Spring 1982), p. 88.

[86] Idem.

[87] Gary North, Honest Money (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986). Cf. North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 1: “The Biblical Critique of Inflation.” За още по-подробен анализ, виж North, “Isaiah’s Critique of Inflation,” Journal of Christian Reconstruction, VII (Summer 1980).

[88] За пример за точно такава ситуация, виж T. D. Crocker, “Externalities, Property Rights, and Transaction Costs: An Empirical Study,” Journal of Law and Economics, XIV (Oct. 1971), pp. 461-62.

[89] Виж Приложение Г: “Епистемологичният проблем на обществения разход.”

[90] Gary North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, California: Ross House Books, 1976).

[91] За пример за такива нереалистични и крайно безполезни математически модели, виж S. A. Y. Lin and D. K. Whitcomb, “Externality Taxes and Subsidies,” in Lin (ed.), Theory and Measurement of Externalities (New York: Academic Press, 1976). Моделът на авторите предполага, че: 1) частните фирми и държавата имат съвършена информация на нулеви разходи; и 2) разходите по надзираването са нулеви. Виж коментара на John Burton, Epilogue, to Steven N. S. Cheung, The Myth of Social Cost, p. 60.

[92] Peter Lewin, “Pollution Externalities: Social Cost and Strict Liability,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 214-15; Jerome Millimen, “Can Water Pollution Policy be Efficient?”, ibid.

[93] Crocker, “Externalities,” pp. 456-59.

[94] Alvin Toffler, The Third Wave (New York: Random House, 1980).

[95] North, Genesis, ch. 4.

[96] Dales, Pollution, pp. 39, 40.

[97] Crocker, “Externalities,” p. 458.

[98] Hite, Economics of Environmental Quality, p. 25.

[99] Ibid., p. 91.

[100] За правните проблеми, свързани с класовите съдебни процеси, виж критичния коментар на Murray N. Rothbard, “Law, Property Rights, and Air Pollution,” Cato Journal, II (Spring 1982), pp. 93-97. Cf. Huber, Liability, ch. 5.

[101] Hite, Economics of Environmental Quality, p. 91.

[102] Macklin Fleming, The Price of Perfect Justice (New York: Basic Books, 1974).

[103] Cited in Hite, op. cit., p. 92.

[104] Gary North, “Economics: From Reason to Intuition,” in North (ed.), Foundations of Christian Scholarship.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов