Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

19

СЪХРАНЯВАНЕ, ОТГОВОРНОСТ
И ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

Ако някой даде на ближния си пари или някакви вещи да ги пази, и те бъдат откраднати от къщата на човека, то, ако се намери крадецът, той ще плати двойно. Но ако не се намери крадецът, тогава стопанинът на къщата ще се заведе пред съдиите, за да се издири дали е турил ръка върху имота на ближния си. За всякакъв вид престъпление, – относно вол, осел, овца, дреха, или какво да било изгубено нещо, за което би казал някой, че е негово, – делото между двамата ще дойде пред съдиите; и когото осъдят съдиите, той ще плати двойно на ближния си (Изх. 22:7-9).

Част от схващането на древния Израел за съседска добронамереност[1] включваше от време на време грижите за собствеността на съседа. Изход 22:7-9 се занимава както с неодушевена собственост, така и с животни. Изход 22:10-13 се занимава изключително с животни, възложени на грижите на друг човек.[2] Съществуването на казусни закони, управляващи съхраняването, свидетелствува за факта, че е било считано за обществено прието един израилтянин да помоли съседа си да пази временно вещите му. Това също трябва да важи за съвременните християни. Съхраняването, възложено на съсед, е очевидна полза за човек, който предприема пътуване със семейството си. Той се нуждае от някой, който да надзирава собствеността му.

И Бог, и хората очакват от съседа доброволно да приеме тази отговорност по съхраняването. Защо? Защото Бог пое същата отговорност в древния Израел. Бог обеща да служи на израилтяните като пазител на техните вещи, когато те пътуваха към Ерусалим да празнуват празниците. “Защото ще изгоня пред тебе народи, и ще разширя пределите ти; и никой не ще пожелае твоята земя, когато отиваш да се явиш пред Господа твоя Бог три пъти през годината” (Изх. 34:24). Следователно хората трябва да подражават на Бога като охраняват собствеността на съседите си, когато последните тръгват на път. Бог, космическият Съхранител и Пазител е теоцентричната рамка, на която се позовават тези стихове. Спазващият завета човек трябва да бъде като Бога.

На Адам му беше възложена задачата да пази Божията собственост в градината. Бог каза на Адам, че дървото за познаване на доброто и злото беше отвъд позволените граници за него. Тогава Бог се оттегли от присъствието на Адам, както ако заминава на път – темата на новозаветната притча за талантите (Мат. 25:15).[3] Бог изпита вярността на Адам по конкретен начин: да види дали Адам би защитил Божията собственост от нашественик по време на Неговото отсъствие. Вместо да защитят Божията собственост от този нашественик, змията, Адам и Ева послушаха нашественика и направиха това, което той им предложи: да се присъединят в заветен съюз с него, като споделят заветно ястие в негово присъствие при забраненото дърво. Бог изпита Адам също за да види дали той би “турил ръка върху имота на ближния си.” Бог беше съсед на Адам, една специална привилегия за Адам. Но за да поддържат добри взаимоотношения с този космически Съсед, Адам и Ева трябваше да преминат през изпита за добронамереност. Те се провалиха на този изпит. Затова те дължат на Бога двойна реституция: смърт в историята и смърт във вечността.

Представителни закони

Тъй като Бог изпита заветната вярност на Адам, като изпита посвещението на Адам да бъде честен пазител, трябва да заключим, че казусните закони в Изход, занимаващи се със съхраняването, имат обширни приложения за човешкия живот. Следователно законите за съхраняването са представителни закони. Самсон Рафаел Хирш, юдейски коментатор от деветнадесети век, пише, че стихове 7-15 (6-14 в еврейския Тора) се занимават с “отговорности, които се налагат в случай на доброволно поети задължения.” Той разделя случаите според четирима участници: неплатен настойник, платен настойник, наемател и платен наемник. “В процеса на разглеждане на различните наложени отговорности и установените за тях закони се установяват много общи основни закони на гражданското право и справедливостта, закони, които имат обширни приложения.”[4]

Трябва предварително да се отбележи, че този текст се занимава с престъпно поведение: кражба. Той конкретно се отнася за престъпление. Обратно, Изход 22:10-13 се занимава с небрежността на пазителя. Тук изискването да се наложи от съдиите двойна реституция показва, че този закон се занимава с престъпно нарушение. Не е така в случая в Изход 22:12: “Но ако бъде откраднато от него, ще плати на стопанина му.” Двойната реституция е наказанието за престъпна кражба; реституция стойност за стойност е наказанието за небрежност.

Този текст не показва дали съседът, който получава вещите, получава и някакво плащане за работата по съхранението. Равините, обаче, го тълкуват по този начин.[5] Хирш казва, че този текст се занимава с “пазител, който не е отговорен, ако предметът, оставен на негово разположение, бива откраднат от него,” докато пазителят в стихове 10-13 е “който трябва да плати обезщетение в такъв случай . . . и който е свободен от отговорност само ако собствеността е изгубена по начин, който не е възможно да бъде предотвратен.” Цитирайки Талмуда,[6] той добавя: “Неплатеният пазител, приемайки задачата да съхранява, по същество приема да отделя за поверените вещи същите грижи, които нормално отделя за своята собственост, напр. че нощно време ги оставя на сигурно затворено място. Но платеният пазител (освен, разбира се, ако са договорени специални условия) по същество приема длъжността на охрана, така че даже ако ги остави извън своя личен надзор, той би бил отговорен, даже ако са откраднати от крадци, проникнали в добре оградени имоти.”[7] Аз не съм убеден, че Хирш е прав за юридическото разграничаване тук, основано на платено или неплатено пазене, тъй като вярвам, че разграничаването е кражба или небрежност, но неговият коментар показва, че равините са мислили много върху значението и приложението на тези стихове. Той посвещава десет страници на изложение само върху Изход 22:7-9, повече, отколкото е посветил на кой да е друг текст от раздела с казусните закони в Изход.

Запазване на богоугодния обществен ред

В текста не е конкретизирано защо собственикът предава своите активи на съседа, макар че една очевидна причина би било предстоящо пътуване. Страхът от крадци би мотивирал един човек да повери капитала си на съседа. Естеството на отговорностите, наложени от този текст и свързания с него следващ текст за съхраняването (Изх. 22:10-13), показва, че главното намерение на законите, управляващи съхраняването, е намаляването на престъпността. От членовете на заветното общество се очаква доброволно да поемат определени ограничени отговорности, за да поставят престъпника в неизгодно положение. Целта на тези закони е поддържането на богоугоден обществен ред.

Крадецът, тогава, както и сега, би търсил видими белези за изоставена къща. Когато къщите са празни, те са уязвими на нападение. Мотивът за “празната къща” може да се намери в цялото Писание, най-забележително в заплахата на Бога да изостави израилевия дом, символизирана чрез Неговото напускане на храма, ако Израел се разбунтува против Него (Езек. 8-11). Заветната празнота е духовно състояние, което трябва да се избягва. Тя не може да продължи дълго време; винаги нещо изпълва заветно празното място, било то индивидуална душа или обществен ред. В Исусовата притча за преметената къща Той сравнява къщата с човешкото сърце, а след това с духовното състояние на юдейското общество по Негово време. Когато човек “измете” навън един зъл дух,а след това остави “къщата” си празна, духът се връща със седем други духа, всички по-зли от първия, и отново заема къщата (Мат. 12:43-45). Накратко, от духовна гледна точка, “не можеш да биеш нещо с нищо.” Заветната “къща” не трябва да се оставя празна. Не може да има етични или духовни вакууми в живота.

Настойничество и господство

Казусните закони, управляващи съхраняването, показват тази важна заветна истина. Ценната собственост трябва да бъде под нечие управление, за да бъде защитена. За нея трябва да се полагат грижи. Крадецът, който открие празна къща, е по-вероятно да може да извърши своето престъпление, без да бъде открит. Следователно опазването на частната собственост е важна част от завета за господството. Тъй като всяка собственост принадлежи на Бога, настойникът е длъжен да бъде верен в грижите си за всяка собственост, която му е поверена от Бога за съхранение, точно както Адам трябваше да се грижи за Божията градина. Настойникът трябва да се стреми да я запази непокътната. В случаите, когато човекът трябва да тръгне на път и не може да носи цялата си собственост със себе си или се страхува да я носи заради разбойниците по пътя, той трябва да намери местен пазач. Възпирането на крадците от проникване и вземане на собствеността е много важно.

Тъй като притежаването на собственост неизбежно е заветно и тъй като съседите са свързани един с друг в граждански завет, собственикът предава ограничен и временен контрол над своята собственост на своя съсед. Съседите имат стимул да намалят престъпността в квартала. Това е било особено вярно в земеделския древен Израел. Съседите на село са по-зависими един от друг, отколкото съседите в града. Там има по-малко делови взаимоотношения с хората извън местната общност, отколкото има в града, който е търговски център. С други думи, в селската област има по-малко разделение на труда. Поради това живеещите на село са по-зависими от производителността един на друг, отколкото живеещите в града. Това е било особено вярно преди революционното откритие на каталожното пазаруване по пощата.[8] Живеещите на село имат уникален икономически стимул да опазват благосъстоянието на своите съседи, защото винаги е по-добре да имаш преуспяващ съсед наблизо, тъй като преуспяващият съсед има повече стоки за размяна със своите съседи и повече активи, за да им помогне във време на криза.

Нещо повече, по-богатите съседи са обществен актив. Ето защо заселването на по-богати съседи в един квартал обикновено увеличава пазарната стойност на местната недвижима собственост.[9] Завистта и ревността срещу хората с по-голямо благосъстояние са зли импулси, които заплашват заветната цялост на общността, защото правят по-състоятелните жители потайни и недоверчиви към своите съседи.[10] Следователно тези свързани злини намаляват местното сътрудничество и планиране.

Когато съседите могат да се доверяват един на друг за грижи за вещите си, обществото вероятно има силна заветна връзка. Жителите виждат заплахата, който крадците представляват за квартала и си сътрудничат, за да направят задачата на крадеца по-трудна за изпълнение. Подобна връзка се вижда в градските общества с “квартална стража,” в които жителите на квартала се обединяват в доброволна договореност да надзирават домовете един на друг и да докладват всичко подозрително на полицията. Социалната атомизация на съвременния типичен градски квартал, в който хората не знаят имената дори на своите непосредствени съседи или на съседите през къща, облагодетелствува крадците.[11]

Поемане на отговорност

Толкова често срещано е било поверяването на вещи на съседи в Израел, че казусните закони установяват правила, управляващи тази практика. Постановленията на казусните закони все още управляват подобните взаимоотношения днес. Когато един човек поеме задачата по съхраняването на собствеността на съседа му, по този начин той поема значителна степен на лична отговорност. Контролът е неизбежно свързан с притежаването.[12] Въпреки това, в този случай управляващият не е законния собственик. Това поставя върху него определени неудобства.

Тук трябва да разграничаваме между правна отговорност и икономическа отговорност, за да няма никакво объркване относно естеството на отговорността на пазителя. Собствеността е неизбежно свързана с икономическата отговорност. Собствеността е обществена функция; тя е функция на настойничество.[13] Собствениците трябва да решават във всеки момент какво да правят с активите, които притежават. Във всеки момент други хора наддават на пазара за услугите, одушевени и неодушевени, които всеки човек притежава. В момента, в който този процес на наддаване престане, цената на въпросния актив пада на нула и следователно той престава да бъде оскъден икономически ресурс. Съществуването на цена свидетелствува за съществуването на конкурентни оферти за притежаването му. Притежателят на собственост няма начин за бягство от тези наложени от Бога икономически функции и отговорности. Могат да се сключат споразумения за разпределяне на тези функции на притежаването на собственост сред тези, които са готови да понесат определени видове риск, като застрахователни договори, но с притежаването на законни права на собственост неизбежно идва “пакет от права” (правен имунитет срещу определени видове физическа намеса) и следователно “пакет от отговорности” (икономически задължения към пазара).[14]

Изход 22:7-15 не говори за неизбежните, наложени от Бога икономически отговорности на притежаването на собственост. Тук се говори за определени юридически отговорности, които се предават на съхранителя макар той да не е притежател на собствеността. Библейският закон очертава тези юридически отговорности. Съседът може да бъде подведен под отговорност в съда за своите действия. В случай на липсващи вещи, човекът, на когото е била поверена собствеността, трябва да даде отчет за липсващите вещи. “За всякакъв вид престъпление, – относно вол, осел, овца, дреха, или какво да било изгубено нещо, за което би казал някой, че е негово, – делото между двамата ще дойде пред съдиите; и когото осъдят съдиите, той ще плати двойно на ближния си” (Изх. 22:9). Това случай на заподозряно престъпление. Той включва подозрение за престъпно поведение. Затова при присъда наказанието е двойна реституция (Изх. 22:4).

Защо само двойна реституция?

Забележете, че текстът определя двойна реституция за открадната овца. Очевидно, осъденият пазител или е изял овцата, или я е продал; иначе не би имало дело: животното би било в стадото на пазителя. Заподозреният съсед просто би върнал животното на собственика му. Тогава защо в този случай има двойна реституция? На крадец, който заколи или открадне овца, се налага четворна реституция (Изх. 22:1). Отговорът е, че една от причините да има по-голямо наказание, налагано за кражба и унищожаване на овца или вол (специално защитени поради това, че символизират човечеството) е, че е трудно да се открие и осъди успешно неизвестният крадец.[15] В случая със съсед е по-лесно (т.е. по-малко разходи) за обвинението; собственикът знае кой последен е притежавал животното. Тъй като има по-малък риск за разкриване на чужденец, който извърши кражба, има завишени криминални наказания за компенсиране на този по-нисък риск.

И за двамата спорещи има рискове, когато отидат в съда, за да разрешат конфликта. Съседът, който отправя лъжливо обвинение, което е различно от погрешно обвинение, рискува да бъде осъден от съдиите. Тогава той ще бъде задължен да плати двойна реституция на лъжливо обвинената жертва, същото наказание, от което тя би пострадала (Вт. 19:18-19). Отправянето на лъжливо обвинение е форма на лъжесвидетелство и се прилага законът за лъжесвидетелството: обвинителят дава на жертвата това, което жертвата би била задължена да изгуби в резултат от лъжесвидетелството (Вт. 19:19). Разбира се, обаче, жертвата ще трябва да докаже, че обвинителят съзнателно я е обвинил лъжливо.

Вложено доверие и презумпция за невинност

Поради вложеното доверие, което първият човек е имал към характера на втория, става трудно за съдиите да осъдят втория човек за кражба, тоест за престъпно деяние. Първоначалното решение на собственика да се довери на съседа си показва, че той е вярвал, че човекът е честен. Следователно съдиите трябва да действуват с презумпцията за невинност на обвинения, точно както и собственикът е действувал в началото. Трудността за постигане на присъда допълва риска, понасян от обвинителя, ако той реши да обвини съседа си в криминално деяние (Изх. 22:7-9) вместо просто в небрежност (Изх. 22:10-13).

Ако собственикът не желае да носи пълните правни отговорности и разходи на притежаването на собственост (напр. като плаща на някой да изпълнява това служение) и затова решава да прехвърли част от своята правна отговорност на някой съсед, тогава той самият би трябвало да понесе допълнителна степен на риск. Съседът може да се окаже престъпник или небрежен, но първото трудно може да бъде доказано. Ако съседът му е готов да лъже пред съдиите, тогава ще бъде много трудно да бъде доказано едно престъпно деяние. “Ако някой даде на ближния си осел, или вол, или овца, или какво да било животно да го пази, и то умре, или се нарани, или бъде откарано, без да види някой, то между двамата оня ще се закълне в Господа, че не е турил ръката си върху имота на ближния си, и стопанинът ще приеме това свидетелство, а другият няма да плаща” (Изх. 22:10-11). Следователно, има споделен риск: собственикът възлага доверие на съседа си, а съседът поема допълнителна юридическа отговорност. Изискването за клетва намалява риска за притежателя на собствеността, но само ако пазителят вярва в Бога. (Съвременната загуба на вяра в Бога безспорно е увеличила нивото на риска в обществото, както е увеличила и трудноста за успешно юридическо обвинение.) Задължителната клетва е важно библейско средство за подпомагане на гражданското правосъдие.[16]

Юридическите клетви

Защо Библията упълномощава държавната власт да изисква заветни клетви от свидетелите? Защо обвиненият е длъжен да свидетелствува под клетва, тоест е под заплахата от граждански и църковни санкции? Защото Бог не е позволил на държавата да се опитва да чете умовете на свидетелите. Задължителната клетва не само не е средство за увеличаване на властта на държавата, тя е средство за ограничаване на властта на държавата. Като дава възможност на държавата да налага санкции срещу изобличените лъжесвидетели, библейският закон отнема от съдиите всяка възможна власт да четат ума на свидетеля. Собственото публично свидетелство на свидетеля може да го осъди, но не и неговите скрити мисли. На него не му е позволено да крие мислите си, защото на държавата не е позволено да подражава на Бога, като претендира, че може да изследва човешките сърца. Например, свидетелството, основано на тестове чрез “детектор на лъжата” или на такива сатанински умения като четене на ума, хипноза и информация, разкрита чрез сънища или транс, е библейски невалидно.

Свидетелят е длъжен да каже истината, цялата истина и нищо освен истината. Той не трябва да подложи своя обвинител на риск от загуба, като даде лъжливо свидетелство. Съдът е Божията агенция за справедливост и временна присъда. Гражданските съдии представляват Бога в историята. На свидетеля не е позволено да свидетелствува лъжливо в законен граждански съд, както не му е позволено да свидетелствува лъжливо пред Бога.[17] Следователно той е задължен да разкрие всичко, което знае за фактите по случая, когато му зададат конкретни въпроси при кръстосания разпит. Съдът се нуждае от точна информация, за да издаде честна присъда. Съдът има юридическото право на точна информация от всички свидетели, които са призовани по закона да свидетелствуват. Задължителната клетва е определеното от Бога средство за намаляване на разходите на съда за постигане на познание.

Свидетелят е длъжен да положи клетва пред Бога, а не само пред земните съдии. Той призовава Божието име и следователно призовава Божиите санкции. Следователно наложената от гражданския съд клетва е истинска заветна клетва, защото всички заветни клетви са себезадължаващи пред Бога.[18] Като призовава Божиите санкции, полагайки юридически валидна клетва, свидетелят поема негативни санкции, не само от съда, в случай, че лъжесвидетелството бъде разкрито, но и от Бога, Който познава всички сърца. Чрез клетвата се напомня на свидетеля, че Бог ще го осъди, ако даде лъжливо свидетелство, защото Бог познава мислите на хората. Ето защо даването на лъжливо свидетелство под клетва поставя човека под Божиите санкции и защо грешникът дължи принос за престъпление на Църквата, Божията агенция за екскомуникация, а не към държавата, Божията агенция на меча: “При свещеника нека принесе на Господа приноса си за престъпление, овен от стадото без недостатък, според твоята оценка, в принос за престъпление” (Лев. 6:6).

Кодексът на Хамураби

Клетвата е била използвана и във Вавилон на Хамураби. Говорейки за благородник или аристократ, законът постановява: “Ако един благородник остави зърно в къщата на друг благородник за съхранение и след това се открие загуба в зърнохранилището или собственикът на къщата е отворил зърнохранилището и е взел зърно или отрича напълно (получаването на) зърното, което е било съхранено в неговата къща, собственикът на зърното да изложи подробностите относно своето зърно в присъствието на бога и собственикът на къщата да даде на собственика на зърното двойно количеството зърно, което е взел.”[19] Този, който казва, че е съхранил зърното, се приема за виновен, след като обвинителят е положил клетва в присъствието на някакъв бог. Дали става въпрос за кражба или просто небрежност, собственикът на зърнохранилището плаща двойно. Но това не е случай на доброволно пазене. Това е търговска сделка. Законът е налагал фиксирана цена за съхраняване на зърно.[20]

Кодексът на Хамураби не разчита изключително на клетва пред някакъв бог във всички случаи. Той също разчита на писмени договори и свидетели. (Няма причина да се вярва, че това не е било вярно и в древния Израел. Но в едно неграмотно общество не всеки е можел да си позволи такива писмени документи. Кодексът на Хамураби почти изцяло се занимава със закони, управляващи олигархията. Това не е така с библейския закон. Затова старозаветните правила за доказателство са основани на словесни обещания и клетви, тъй като той постановява общи закони, управляващи всички хора в Израел.) Всеки, който е желаел някой друг да съхранява негово злато, сребро или нещо друго за съхраняване, е трябвало да покаже свидетели, че то наистина е било поверено на другия. Използвани са били и договори.[21] “Ако (го) е дал за съхранение без свидетели и договори и му отрекат (получаването) в мястото, където го е оставил, случаят не подлежи на разглеждане в съда.”[22] От друга страна, ако е имало свидетели, човекът, който е приел собствеността за съхраняване, е плащал на вложителя двойно.[23] Няма причина да се съмняваме, че същите типове доказателства са можели да бъдат използвани в еврейския съд, но казусният закон не споменава типове на формално доказателство.

Ако в къщата на пазителя са били проникнали и липсва и негова собственост, и складираната собственост на вложителя, той се приема от закона да невнимателен. Законът заявява: той “да възстанови и да извърши реституция към собственика на вещите, докато собственикът на къщата да направи подробно разследване за изгубената си собственост и да си я вземе от крадеца.”[24] Първо, текстът показва, че пазителят не плаща двойно, а само възстановява каквото е изгубено, покривайки загубата. Това отговаря на постановлението в Изход 22:12: “Но ако бъде откраднато от него, ще плати на стопанина му.” Второ, този закон показва, че всяка собственост, върната в последствие от крадеца на пазителя, който е платил реституция на съседа си, ще бъде запазена от него като обезщетение за загубата.

Най-интересният раздел от Кодекса говори за човек, който твърди, че неговата собственост е била изгубена, когато тя не е била изгубена. Законът казва, че той е измамил градския съвет. Съветът излага фактите по случая “в присъствието на бога” и след това той плаща реституция към градския съвет, а не към човека, който е бил лъжливо обвинен.[25] Това е в остър контраст с библейския закон, който държи лъжесвидетеля отговорен за щети, които той е искал да наложи на частна страна. Това е много по-близко до съвременните схващания за правосъдие, където глобите се плащат към държавата.

Другата голяма разлика меду Кодекса на Хамураби и Библията е, че тези закони са се прилагали само за аристократите. Нищо не се казва за правните взимоотношения между аристократите и обикновените хора. Законът е защитавал аристократите в техните взаимоотношения един с друг, но никаква правна закрила не е била осигурена за другите класи.

Избягване на погрешно обвинение

След като обвинителят е отправил своето обвинение, обвиненият е имал законен начин за избягване: клетвата.[26] “То между двамата оня ще се закълне в Господа, че не е турил ръката си върху имота на ближния си, и стопанинът ще приеме това свидетелство, а другият няма да плаща” (Изх. 22:11). Не може да има бягство от тази клетва. В този спор няма “пета поправка,” както има в Конституцията на САЩ – никакво право да мълчиш в съда относно вината си.[27] Както ще видим, гражданските магистрати, а също и църковните служители са налагали допълнителни икономически наказания върху човек, дал лъжливо свидетелство под клетва.

Хирш твърди, че наказанието с двойна реституция трябва да се налага само ако крадецът се е заклел лъжливо.[28] Аз не съм съгласен. Веднъж като е започнал процесът, осъденият престъпник дължи двойна реституция, със или без клетва. Само ако си признае пред съда той може да избегне двойната реституция, в който случай плаща на жертвата пълна реституция плюс 20 процента.[29] Не само кражбата трябва да бъде наказвана; лъжливите клетви също трябва да бъдат наказвани. Книгата Левит определя, че всеки, който положи лъжлива клетва, трябва да направи принос за престъпление към Бога. Старозаветните приноси за престъпление за лъжлива клетва (Лев. 5:4) включват ритуални животни: агнета, гургулици или гълъби (Лев. 5:6-7). Свещеникът извършваше изкупление за виновния (Лев. 5:6).

В новозаветни времена такива ритуални изкупителни приноси не са приложими (Евр. 9). Това не означава, че няма валидни наказания срещу лъжливите клетви. Към църквата трябва да се отправи плащане като средство за издръжка (Лев. 6:6). Това също напомня на гражданския съд, че той не е единственият валиден съд в обществото. Църквата, като Божий представителен съд над моралната съвест на индивида, има право на плащане, макар че гражданските съдии трябва да определят размера на това плащане. “При свещеника нека принесе на Господа приноса си за престъпление, овен от стадото без недостатък, според твоята оценка, в принос за престъпление” (Лев. 6:6).

Признание и реституция

В този коментар аз твърдя, че веднъж като човек е извършил кражба, той автоматично дължи на жертвата поне 20 процента плащане в допълнение към връщането на главницата. Случаят няма защо да стига до съда, за да бъде това наказателно плащане дължимо от крадеца. Аз извличам това заключение от текстовете в казусния закон относно кражбата, но също и от примера на първообразната кражба: кражбата от Адам и Ева на Божия забранен плод. В момента, в който те го докоснаха, те вече бяха виновни. Те дължаха на Бога поне ритуално извинение. В Стария Завет всеки, който докоснеше забранено (нечисто) нещо, самият той ставаше нечист до вечерта (Лев. 11:24-25). Аз мисля, че това защото Бог в началото се върна за съда в градината в хладината на деня (Бит. 3:8), тоест вечерта. Това, че те просто са докоснали плода, може и да не е засегнало нетната стойност на Божия актив, но това беше нарушение на Неговия закон, Неговата етична граница.

Те направиха нещо повече от докосване; те откраднаха плода и го изядоха. Това беше кражба. Това беше извратено пазене. Това беше също еквивалент на яденето на забранен принос, защото това беше ритуално ястие, ядено в присъствието на змията. Наказанието за това в древния Израел беше отделянето от Божия народ: “Но оня човек, който, като има нечистота на себе си, яде от месото на Господната примирителна жертва, тоя човек ще се изтреби (изгони) измежду хората си. Също и оня човек, който би се допрял до нечисто нещо, до човешка нечистота, или до нечисто животно, или до каква да било нечиста гнусота, и яде от месото на Господната примирителна жертва, тоя човек ще се изтреби (изгони) измежду хората си” (Лев. 7:20-21). Това наказание сочи назад към градината, когато Бог изгони Адам и Ева от Себе Си, като ги изхвърли извън градината.

Бог, обаче, е милостив към грешниците. Защо иначе би създал системата от жертви? Така, ако Адам и Ева бяха дошли при Бога, когато Той влизаше в градината, признавайки своя грях и молейки за милост, Той би спестил на човечеството върховното наказание на вечното отделяне от Него. Всъщност, ако те се бяха молили с молитва на признание, вместо да прекарват времето си в съшиване на смокинови листа, те биха избягнали смъртното наказание – пълно реституционно плащане към Бога. Самото това действие би представлявало предпроцесно признаване на вината. Това би било действие на на символично общение с Бога – юридическо, подлежащо на санкции действие на покаяние. Но вместо това те се опитаха да покрият вината си чрез своите усилия: шиене на смокинови листа. Затова Бог обяви Своята смъртна присъда срещу тях: прахът се превръща на прах. Онези, които изчакат до края на процеса, ще трябва да извършат пълна (многократна) реституция.

Моето заключение е, че предпроцесното признание на вината от престъпника се наказва по-меко, отколкото престъпление, в което престъпникът бъде осъден на основата на разследването на съдиите. Човек винаги бива насърчаван от Бога да признава греховете си. Ако тези грехове са публични грехове, тогава неговото признание също трябва да бъде публично, ако не в съда, то поне към жертвата. Например, ако работникът открадне пари от работодателя си, но по-късно ги възстанови преди да бъде открита кражбата, той все пак трябва да признае престъплението си пред собственика. Фактът, че никое човешко същество не е открило престъплението, не засяга въпроса за вината и санкциите в Божиите очи. Крадецът е наложил риска от трайна загуба върху жертвата, макар жертвата да не знае за понесената загуба; следователно жертвата заслужава обезщетение. Това защитава библейския принцип за правата на жертвата. Жертвата, като Бога, трябва да се стреми да бъде милостива, но библейският закон учи, че тя има право да знае, че сега е ред на милостта.

Левит 6

Библията наистина субсидира публичното признание. Ако човекът признае, той може да избегне изискването за многократна реституция: той е длъжен да върне само открадната главница плюс 20 процента.

Ако някой съгреши и направи престъпление против Господа, като излъже ближния си за нещо поверено нему, или за залог, или чрез грабеж, или като онеправдае ближния си; или намери изгубено нещо и излъже за него, като се закълне лъжливо; в каквото и да било нещо между всички ония неща, които прави човек, та с тях съгрешава, тогава, ако е съгрешил и е виновен, нека върне това, което е вземал с грабеж, или това, което е придобил с неправда, или повереното нему нещо, или изгубеното нещо, което е намерил, или какво да е нещо за което се е заклел лъжливо; нека го върне напълно и му притури една пета; в деня, когато се намери виновен, нека го даде на онзи, на когото принадлежи (Лев. 6:2-5).

Тук като че ли има несъответствие. Наказанието за кражба тук е заявено 20 процента, докато в други стихове, реституцията за кражба въобще е двойна, а понякога четворна или петорна. Защо е очевидното несъответствие? Знаем, че Левит 6 се занимава със случаи, в които виновният се е заклел лъжливо пред властите. По-късно, обаче, той доброволно признава престъплението и своята лъжлива клетва. Аз заключавам, че наказанието с многократна реституция се налага само в случаи, когато формалният процес е започнал. Постановлението в Левит 6 за намалено наказание е икономически стимул за виновния да признае престъплението си преди началото на процеса, или поне преди съдът да постанови решението си.

Крадецът е свидетелствувал лъжливо пред властите, или преди процеса, или по време на процеса. Ето защо той дължи принос за престъпление на свещеника (Лев. 5:1-13; 6:6). Аз твъря тук, че той може законно да избегне задължението да плати двойна реституция, ако си признае след първоначалното отричане, но преди започването на процеса. Той не може законно да избегне плащането на двойна реституция и даването на принос за престъпление, ако се закълне лъжливо по време на процеса. Той трябва да си признае преди да е положена клетвата и преди началото на процеса. В най-лошия случай той трябва да си признае преди края на процеса.[30]

Както винаги трябва да търсим теоцентричен принцип, лежащ в основата на закона. В този случай има такъв: връзката между това намалено криминално наказание за доброволно, публично признание на греха, когато придружено от икономическа реституция, и Божието предложение за намалено (премахнато) вечно наказание за хора, които направят публична християнска изповед за грях преди своята физическа смърт, ако това признание също е придружено от икономическа или други видове реституция.[31] Ако очакваме Божият формален процес на съдебния престол, имаме уверението, че ще бъдем принудени да платим далеч по-голямо реституционно плащане.

Защо вярвам, че Левит 6 се отнася за предпроцесно доброволно признание? Поради контекста в Левит 6. Левит 5 се занимава с грехове срещу Бога, които трябва да бъдат доброволно признати: “А когато стане виновен в едно от ония неща, нека изповяда онова, в което е съгрешил” (Лев. 5:5). След това грешникът в Израел е принасял принос за престъпление на свещеника (Лев. 5:8). Това е извършвало изкупление за престъплението: “А второто да направи всеизгаряне според наредбата. Така да направи свещеникът умилостивение за него поради греха що е сторил, и ще му се прости” (Лев. 5:10). Защо е трябвало да направи такова публично признание? Поради страха от върховното наказание, което Бог ще наложи на онези, които дават лъжливо свидетелство в Неговите съдилища.

След това забелязваме, че Левит 6 също се занимава с престъпления срещу Бога. Конкретно е заявено в Левит 6:2, че 20-процентното наказателно плащане се прилага за “престъпление против Господа,” в което съгрешилият индивид е излъгал съседа си относно нещо, което е било от същия този съсед за съхранение. Контекстът показва, че грешникът доброволно е признал своето престъпление против Бога и своя съсед, точно както доброволно е признал своето престъпление против Бога в Левит 5.

Неизбежен е въпросът: Дали в Левит се имат предвид две наказания по 20 процента или само едно? С други думи, дали има 20-процентно наказание само за лъжливата клетва, като към жертвата се извършва само плащане на главницата, и принос за престъпление, даван в църковния съд, или има също и 20-процентно наказание към жертвата в случай на предпроцесно признание? Ето текста в Левит:

Господ още говори на Мойсея, казвайки: Ако някой съгреши и направи престъпление против Господа, като излъже ближния си за нещо поверено нему, или за залог, или чрез грабеж, или като онеправдае ближния си; или намери изгубено нещо и излъже за него, като се закълне лъжливо; в каквото и да било нещо между всички ония неща, които прави човек та чрез тях съгрешава, тогава, ако е съгрешил и е виновен, нека върне това, което е вземал с грабеж, или това, което е придобил с неправда, или повереното нему нещо, или изгубеното нещо, което е намерил, или какво да е нещо за което се е заклел лъжливо; нека го върне напълно и му притури една пета; в деня, когато се намери виновен, нека го даде на онзи, на когото принадлежи (Лев. 6:1-5).

Реституция плюс принос за престъпление

Тук има проблем пред коментатора. Текстът в Изход 22 заявява, че съдът трябва да изисква двойна реституция от съседа, който е “турил ръка върху” вещите на своя съсед. Той следователно трябва да бъде смятан за обикновен крадец. Но ако изискваното наказание е двойна реституция, тогава за какво е 20-процентното наказание в Левит 6:5?

Някои юдейски коментатори твърдят, че 20-процентното наказание в Левит 6:5 трябва да се налага само в случаи, в които има публична клетва пред равински съд. Те твърдят, че наказателното плащане не важи в случаи на доброволно призната кражба, тоест тайни или дори неоткрити кражби, а само в случаите на насилствен грабеж, в който крадецът е открит, арестуван и доведен пред църковен (т.е. на синагогата) съд, където полага лъжлива клетва на отричане, а по-късно признае лъжата си. Джейкъб Милгръм пише: “Тъй като целта на този закон е да изброи само онези случаи, които стигат до лъжлива клетва от страна на крадеца, следователно би било безсмислено да включваме понятието ‘кражба,’ което предполага, че притежателят-крадец е неизвестен.”[32] Той отива дотам да твърди, че текстът в Левит се занимава само с религиозния закон, не и с гражданския закон. “Всичко, което има значение за свещеническия законодател, е да изброи онези ситуации, в които измамата на човека води, чрез лъжлива клетва, до ‘измама’ на Бога. Следователно общата категория кражба, в която крадецът остава неоткриваем, е неприложима за неговата цел.”[33] Осем века по-рано Маймонид пише, че крадецът, който признае по собствена инициатива, дължи само стойността на откраднатото нещо, а не двойна реституция. Той не споменава за 20-процентното наказание.[34]

Ако възгледът на Милгръм е правилен, това би означавало, че не трябва да има наложено от съда реституционно плащане от престъпниците към жертвите в случаите (без положена клетва) на предпроцесно призната кражба. Защо да няма такова обезщетение? Защото Милгръм приема наказанието с една пета като валидно само в случаите, в които е имало лъжлива клетва. Следователно това тълкуване премахва 20-процентното плащане за предпроцесно доброволно признати престъпления.

Макар това юридическо тълкуване да следва логиката на библейския принцип за правата на жертвата, то не е в съгласие с него. Жертвата е била лишена от своята собственост и е пострадала от чувството за загуба, ако приемем, че тя действително е открила, че откраднатото нещо липсва, и въпреки това Библията не била давала възможност жертвата да бъде обезщетена за тези очевидни трудности. В този смисъл този извод изглежда доста невероятен, но той следва неизбежно от първоначалното твърдение, че 20-процентното наказание се прилага само в случаите, в които е била положена лъжлива клетва пред съда.

Защо вярвам, че това тълкуване е малко вероятно? Защото Библията набляга на това, че жертвите трябва да бъдат защитавани и че престъпниците трябва да понасят загуби пропорционално на техните престъпления. Крадецът, който признае пред съда, не е юридически равноправен със съсед, който, поради небрежност, е изгубил или непреднамерено е повредил нещо, оставено на негово съхранение. Небрежният съсед плаща само това, което е изгубил; призналият крадец трябва да плати повече. Принципът lex talionis важи и тук, както навсякъде: наказанието трябва да съответствува на престъплението.[35] Да се твърди, че наказанието за кражба и небрежност е едно и също – само връщане на откраднатото или еквивалент на неговата стойност – означава да се отрича lex talionis.

Ако на крадците беше даден законовият избор да връщат откраднатите вещи винаги, когато разберат, че могат да бъдат разкрити, но преди да бъдат поставени под клетва, тогава би било далеч по-малко рисковано да се краде. Ако има 20-процентно наказание едва след като е положена лъжливата клетва, но преди съда, тогава кражба, която е призната преди полагането на клетвата, би станала напълно безрискова за крадеца. Той би избягнал всяко наказание просто като признае престъплението си и върне откраднатата собственост. Възможността за признаване би останала като средство за бягство винаги, когато властите започнат да стягат примката. Ако Божият закон не налага наказания за кражба, то той неявно субсидира престъпното поведение. Бог не субсидира непокорството.

Ясният език на текста воюва срещу тълкуването на Левит 6 от Милгръм. След като изброява всички видове кражба и измама, текстът казва, “нека го върне напълно и му притури една пета” (ст. 5). Към кого трябва да се извърши това плащане? Към жертвата: “Или какво да е нещо за което се е заклел лъжливо; нека го върне напълно и му притури една пета; в деня, когато се намери виновен, нека го даде на онзи, на когото принадлежи” (Лев. 6:5). Макар стихът да споменава за лъжлива клетва, това не анулира същото наказание за всяко от престъпленията, предхождащи стих 5.

Смисълът на текста не е, че лъжливата клетва трябва да придружава всяко от престъпленията в списъка, за да бъде в сила наказанието; обратното, всяка от жертвите на тези престъпления трябва да бъде обезщетена с 20-процентно наказателно плащане. Престъпленията са отделни деяния; затова преводачите са използвали думата “или” при изброяването, показвайки, че всяко едно от тези престъпни нарушения автоматично изисква 20-процентно наказание, а не само полагането на лъжлива клетва. Лъжливата клетва изисква свое собствено независимо наказателно плащане: принос за престъпление, овен без недостатък (Лев. 6:6). Така, престъпникът трябва да плати на жертвата 20 процента, със или без лъжлива клетва. Лъжливата клетва прави допълнителното изискване за принос за престъпление към свещеника.

Левит 6 не се противопоставя на Изход 22:9. Изход 22:9 изисква двойна реституция или от лъжлив обвинител, който свидетелствува лъжливо под клетва (Вт. 19:16-19), или от престъпен съсед (крадец). Да приемем, че престъпният съсед се закълне лъжливо пред съдиите, за да избегне плащането на двойна реституция към жертвата; ако успее в своята измама, той получава двойна реституция от нея. Сега той дължи четворна реституция. Какво ще стане, ако се покае от от лъжливата си клетва, преди да бъде разкрит? Той все още дължи първоначалната двойна реституция, плюс връщането на незаконно полученото двойно наказание, плюс 20-процентно плащане върху всичко (Лев. 6:1-6). Следователно, ако откраднатият предмет е струвал една унция злато, реституционното плащане, дължимо към жертвата от призналия за лъжливата клетва крадец би било 4.8 унции злато: 2 унции (първоначалната двойна реституция), плюс 2 унции (полученото чрез лъжа наказание) плюс 0.2 пъти по 4 унции, тоест 0.8 унции = 4.8 унции.

Какво става с излъгалия крадец, който отказва да признае вината си и по-късно е изобличен за тази лъжа? Тъй като му е била платена двойна реституция от жертвата (Изх. 22:9), сега той дължи шесткратна реституция: двойно каквото е откраднал (2 х 1) плюс двойно каквото е получил незаконно (2 х 2). Тази заплаха от шесткратна реституция служи като икономически стимул за за излъгалия крадец да признае в съда, че преди това е дал лъжливо свидетелство. Виждаме отново, че библейският закон възнаграждава навременното признание.

Изход 22:9 установява двойна реституция за откраднати овца и вол, не четворна или петорна. Това е защото става въпрос за съседи. Какво става, ако съдът няма доказателство, че обвинителят е свидетелствувал лъжливо срещу съседа си, но също няма и достатъчно доказателство, за да осъди съседа? Крадливият съсед избягва двойната реституция. А ако след това се покае и презнае? Тогава дължи на съседа си 2.4-кратно реституционно плащане (2 х 1 плюс 2 х 0.2). Ако по-късно престъплението му бъде разкрито? Тогава той дължи четворна реституция за лъжесвидетелство: двойно каквото би дължал, ако още в началото е бил осъден.

Какво би дължал на храма в случай на непризнато лъжесвидетелство? Ако приносът за престъпление е едно животно в случай, че е признал след полагане на лъжливата клетва или клетви, предполага се, че наказанието е двойно колкото това.[36] Това следва от моята теза, че има градация на наказанията. На всеки етап от правните процедури той може да си признае и да понесе намалено наказание. За всяко ниво на измама има увеличени санкции.

Бог бива почитан от самото действие на доброволното признаване, когато такова признание е свързано с наказание. С клетва или без клетва, двете главни цели на законите относно кражбата са защитата на собствеността и обезщетяването на жертвата. Следователно земните граждански съдилища трябва да опазват правата на собственост на жертвите, осигурявайки извличане на подходящото наказание от престъпника и предаването му на жертвата. Няма изискване за допълнително парично наказателно плащане към гражданския съд поради лъжлива клетва относно кражба. Приносът за престъпление или вина трябва да се плаща към църквата.[37]

Лъжливата клетва пред Бога призовава заплахата от върховното наказание: вечният Божий гняв, предшествуван от физическата смърт на престъпника. Ако човекът не признае за своята лъжлива клетва в този живот, извърши подходящата реституция към своята жертва и принесе принос за престъпление, Бог ще вземе Своето реституционно плащане, а то е далеч по-голямо от 20 процента. Ананий и Сапфира излъгаха църковните власти относно процента на икономическите печалби, които доброволно дариха на църквата. Когато бяха запитани лично от Петър дали това, което са казали на властите, е вярно, те излъгаха и Бог ги уби на място, един след друг (Деян. 5:1-10). Това послужи като много ефективно предупреждение за църквата въобще (ст. 11). Разбира се, те можеха да признаят престъплението в този момент, плащайки всички пари от продажбата в църковната съкровищница, тъй като Бог беше крайната жертва на техните лъжи (Деян. 5:4). Вместо това те избраха да излъжат. Затова Бог наложи Своето по-сурово наказание.

След обвинението, но преди процеса

Какво става, ако крадецът е откраднал животно, особено овца или вол, и след това го е продал? Ако властите са завели крадеца на съд, но процесът още не е започнал, ще му бъде ли дадена възможност да признае пред жертвата, след това да отиде при купувача, признае престъплението си, купи обратно животното на покупната цена плюс 20 процента и го върне на истинския собственик, плюс 20 процента? Това изглежда разумно заключение. Неговото признание би намалило разходите по разследването и изобличаването му. Трябва обаче да се разбере, че крадецът е извършил две престъпления: първоначалната кражба и измамата на купувача. Купувачът е бил подведен да вярва, че крадецът е притежавал законното право на собственост, което бива предадено на новия купувач.[38] Следователно измаменият купувач също има право на 20-процентно наказателно плащане, както и на връщане на покупната цена. Това би направило общото наказание 40 процента, тъй като е измамил двама човека: първия чрез кражба и втория чрез лъжа.

Признанието на крадеца намалява възможността виновният да бъде освободен от отговорност и една невинна жертва да бъде измамена. Без това признание съдиите биха могли да допуснат грешка, особено ако крадецът извърши лъжесвидетелство по време на процеса. Неговото признание премахва този юридически проблем.

Съвременната юридическа система е възприела подобно решение: спазаряване на наказанията. Престъпникът признава, че е извършил по-малко престъпление, а съдията приема това признание и налага намалено наказание. Това е начинът, по който адвокатите на прокуратурата облекчават съдебната система от претрупаността. Библията отхвърля този подход. Спазаряването на наказанията оставя главното престъпление официално неразрешено и позволява на виновния да изглежда по-малка заплаха за обществото, отколкото неговото поведение показва. Библията обаче признава институционалния проблем: рисковете и разходите за успешното изобличаване. Вместо да позволява на престъпника да се пазари за по-малко престъпление, тя го насърчава да се признае за виновен за действителното престъпление преди процеса и по този начин да получи намалено наказание.

Кой какво плаща?

Съдиите трябва да определят естеството на небрежността и с това размера на реституционното плащане. Крадецът плаща двойно (ст. 7). Ако самият съсед е крадеца, той плаща двойно (ст. 9). Но стих 12 говори за реституция, не за двойно плащане: “Но ако бъде откраднато от него, ще плати на стопанина му.” В този случай “ще плати” означава “ще възмезди загубата.” Можем да видим това в стих 13, където се казва, че ако може да донесе останките от разкъсаното животно, “за разкъсаното няма да плаща.” “Плащане на загубата” и “реституция” са идентични думи в еврейския език и тук трябва да се считат за еквивалентни.

Реституцията в контекста на задълженията на небрежния пазител е плащане, равно на стойността на изгубеното. Отговорният съсед не е възнамерявал да спечели от кражбата. Всъщност, той доброволно е поел допълнителни отговорности, като се е съгласил да служи като пазител. Небрежността от страна на пазителя не е същото както престъпното намерение от страна на крадеца; затова наказанията са различни. Крадецът плаща на жертвата допълнително наказание, равно на очакваната от него печалба: двойна реституция. Върху пазителя не се налага допълнително наказателно плащане, защото той не е очаквал да спечели от сделката. Да се направят пазителите отговорни за големи реституционни плащания, свързани с престъпната дейност, би означавало да се разрушат заветните връзки в общността, тъй като на пазителите ще бъде прехвърлен твърде висок рисков фактор. Хората вече няма да бъдат толкова готови доброволно да приемат отговорностите на съхраняването. Това намаляване на дейностите по доброволното съхраняване би субсидирало престъпната класа, което със сигурност не е намерението на библейския закон.

“Добрата воля на съхраняването” е предназначена да направи кражбата по-трудна за професионалните крадци. Очевидно, тя прави кражбата по-лесна за преди това честните съседи. Въпреки това Бог дава този закон. Така че фокусът на юридическото внимание трябва да бъде върху професионалния крадец. Човек дава своите неодушевени вещи на съседа си преди всичко за да не бъдат откраднати. Следователно получателят трябва да внимава собствеността да не бъде открадната. Той не може да я предпази от всяка възможна загуба, но е длъжен да направи живота на крадците по-труден. Законът прави тази отговорност неизбежно ясна: “Но ако бъде откраднато от него, ще плати на стопанина му” (ст. 12). Пазителят трябва да плати на доверителя. Това мотивира пазителя да се стреми да залови крадеца.

Ако впоследствие бъде заловен и осъден, крадецът трябва да плати двойно на ощетения пазител. Пазителят вече е платил на доверителя. Трябва да е очевидно, че ако на съхраняващия съсед е било начислено компенсиращо реституционно плащане, то той е “купил” липсващото животно от първоначалния собственик. Следователно, половината от това, което крадецът му връща, служи като обезщетение за загубата, следваща от плащането към доверителя. Другата половина от двойното реституционно плащане неговото обезщетение за неизгодата, в която е бил поставен чрез действията на крадеца.

Принципът на притежаването на собственост не се променя в случая на откраднат вол или овца. Ако крадецът е откраднал и е заклал или продал овца или вол и следователно трябва да извърши петорно или четворно реституционно плащане, пазителят получава пълното реституционно плащане. Той е станал жертва, а не първоначалният собственик, който е бил обезщетен от пазителя; следователно, пазителят трябва да получи четворното или петорното реституционно плащане.

Заключение

Приемането на отговорностите, свързани със съхраняването, е доброволно действие, което утвърждава съществуването на заветни връзки. Съществуват юридически връзки със съседа, с обществото и с Бога. Действувайки като настойник върху собствеността на друг човек, пазителят става представител на съседа си, на обществото и на Бога. Той трябва да прави най-доброто, което може, за да държи крадците в неизгодно положение. Той не е отговорен за всяка възможна загуба, която може да сполети тези поверени стоки, но е отговорен да внимава крадците да не проникнат и да ги вземат. Той е отговорен до стойността на откраднатите стоки, животно за животно, вещ за вещ.

Съседът, който е крадец, застрашава заветния обществен ред. Жертвата трябва да го заведе пред съдиите. Този текст се занимава изключително с престъпното поведение. Ето защо във всеки случай се налага двойна реституция. Двойната реституция е санкцията на библейския закон срещу престъпното поведение: налага се допълнително реституционно плащане, което е равно на брутните приходи, които крадецът се е надявал да спечели от престъплението. Ако случаят дойде до съд, обвиненият може да положи клетва пред Бога и съда, че е невинен. Крадецът поема големи рискове, полагайки лъжлива клетва. Лъжливата клетва го въвлича във втора кражба: опит да избегне плащането на законната реституция към жертвата. Ако по-късно признае за лъжливата клетва, ще трябва да извърши допълнително плащане от 20 процента от изискваната двойна реституция към жертвата, плюс принос за престъпление към църквата. Ако никога не си признае, а лъжливата клетва бъде разкрита в съда, той ще трябва да извърши четворна реституция към жертвата или шестократна реституция, плюс поне двоен принос за престъпление към църквата.

Юридическият принцип тук е, че има прогресивно нарастващи санкции с ескалацията на престъпното поведение. Признанието преди всяка следваща стъпка на непокорство носи със себе си намалени наказания.



[1] James B. Jordan, “God’s Hospitality and Holistic Evangelism,” (1981), in Jordan, The Sociology of the Church: Essays in Reconstruction (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1986), pp. 207-20.

[2] Виж Глава 20: “Грижи и небрежност.”

[3] Илия подиграваше Вааловите свещеници с това предположение: “А около пладне Илия им се присмиваше като казваше: Викайте със силен глас, защото е бог! Той или размишлява, или има някаква работа, или е на път, или – може би – спи и трябва да се събуди” (3 Царе 18:27).

[4] Samson Raphael Hirsch, The Pentateuch Translated and Explained, translated by Isaac Levy, 5 vols., Exodus (3rd ed.; London: Honig & Sons, 1967), p. 348.

[5] Rabbi Moses ben Nachman [Ramban], Commentary on the Torah: Exodus (New York: Shilo, [1267?] 1973), pp. 378-79.

[6] Baba Kamma 57a; Baba Metzia 93b.

[7] Hirsch , Exodus, p. 348.

[8] Peter Drucker, Management: Tasks, Responsibilities, Practices (New York: Harper & Row, 1974), ch. 5: “Managing a Business: The Sears Story.”

[9] Най-добрият пример за такъв процес в Съединените Щати през последните години е заселването на бели от горната прослойка на средната класа в районите на пълните с престъпност градски гета, особено във Вашингтон, окръг Колумбия. Престъпността спада, новите собственици подобряват жилищата, а след това се повишава и стойността на неподобрените местни имоти. Това обаче води до изместване на бившите обитатели. Но при сделките с недвижими имоти “нанасянето” на едни обикновено е свързано с “изнасянето” на други.

[10] Социологът Хелмут Шьок твърди, че завистта – желанието да събориш някого просто защото той е в по-добро положение – винаги е явление, насочено към хората, които са социално близки. Helmut Schoeck, Envy: A Theory of Social Behaviour (New York: Harcourt, Brace & World, [1966] 1970), pp. 20, 40, 62, 121, 189, 220, 237, 273, 349, 355. А социалната близост обикновено е много тясно свързана с географската близост, поне в съвременните градски общества.

[11] Една печеливша тактика за крадците в градските райони в Америка е да купят, наемат или откраднат голям фургон, да нарисуват символи на несъществуваща компания по него, да го докарат до къщата, докато семейството отсъствува, да натоварят фургона с домашните вещи на семейството и да изчезнат. Толкова безличностни са повечето американски квартали, че съседите рядко докладват тази дейност на полицията. Те просто приемат, че семейството се преселва. Не считат за странно, че заминаващото семейство не се е сбогувало с никого. Американските семейства рядко поздравяват живеещите в съседната къща или в къщата отсреща, в продължение на цели години.

[12] Ето защо фашистките държави от 30-те години са били всъщност социалистически икономики. Собствеността върху промишлеността официално е била държана от частни индивиди, но контролът върху промишлените активи е бил в ръцете на държавните бюрократи. Сравни Guenter Reinmann, The Vampire Economy: Doing Business Under Fascism (New York: Vanguard, 1939). Забележително е, че след половин век книги, монографии и докторски дисертации все още няма и една книга от известен икономист или икономически историк, която да изследва истинските действия на германската икономика през 30-те, въпреки интереса на голяма част от купувачите на книги към всяко нацистко нещо. (Няма също и пълна книга от професионален историк за окултната теология и окултните практики на нацистката партия, 1920-45.)

[13] Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 28: “Ownership: Free But Not Cheap.”

[14] Тези икономически задължения произтичат пряко от правния имунитет на другите на пазара. Потребителите в едно свободно общество притежават законовото право да наддават за притежаването на определени форми на собственост. Това понякога се нарича върховенството на потребителя. (Едно ранно използване на това понятие се намира в W. H. Hutt, “The Nature of Aggressive Selling,” Economica, 12 (1935); reprinted in Individual Freedom: Selected Works of William H. Hutt, edited by Svetozar Pejovich and David Klingaman [Westport, Connecticut: Greenwood, 1975], p. 185. (Хът почина през 1988) Настоящият собственик също е потребител: той държи собствеността за себе си. Взаимодействието между наддаващите определя цената на стоката. Реакцията на тези предложения е неизбежна икономическа отговорност на настоящия законен собственик: никакъв отговор всъщност е отговор “не.”

[15] Виж Параграф III от Глава 17.

[16] Държавата упълномощена ли е от Бога да изисква свидетелство от положилия клетва, ако той бъде обвинен? Да, освен в случаите, когато подсъдимият е обвинен в богохулство или предателство спрямо държавата, както беше с Исус. Той отказа да отговори на Ирод (Лука 23:9) и Пилат (Мат. 27:14). Неговото мълчание беше изпълнение на месианското пророчество на Исая (Ис. 53:7). Това не беше случай, свързан с предполагаеми щети, понесени от друг положил клетва индивид, както е в Изход 22:11.

[17] Лъжливото свидетелство е законно, когато съдът е незаконен или изисква информация, на която няма право. Например, “съдът” на Фараона нямаше право да получава точна информация от бабите относно раждането на еврейските мъжки деца. Те можеха законно да лъжат Фараона, защото бяха в завет с друг Бог, който в момента довеждаше Фараона и неговото общество под осъждение. Сравни Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 4: “Illegitimate State Power.”

[18] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 3.

[19] Hammurabi Code, paragraph 120. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), p. 171.

[20] Idem., paragraph 121.

[21] Idem., paragraph 122.

[22] Idem., paragraph 123.

[23] Idem., paragraph 124.

[24] Idem., paragraph 125.

[25] Idem., paragraph 126.

[26] Бьокер прави наблюдението, че клетвите в съдилищата в Израел биват полагани само от обвиняемите. В Библията няма случай клетва да е била полагана от свидетел, казва той. Hans Jochen Boecker, Law and the Administration of Justice in the Old Testament and Ancient East, translated by Jeremy Moiser (Minneapolis, Minnesota: Augsburg, [1976] 1980), p. 35. Това изглежда вярно по отношение формалното полагане на клетва, но наблюдението на Бьокер е неприложимо. Подразбирало се е, че свидетелят, който е давал своето свидетелство в еврейски съд, се е намирал под клетва, защото е бил под заплахата на санкциите на гражданския завет. Лъжесвидетелството от страна на свидетеля, когато бъде разкрито и доказано, подлага лъжесвидетеля на наказание, което би било наложено върху жертвата (Вт. 19:15-21). Където има заветни санкции, там неизбежно има заветна клетва, явна или подразбираща се.

[27] Петата Поправка в Конституцията на Съединените Щати забранява на федералното правителство да принуждава индивида да свидетелствува в съда срещу себе си. Това постановление очевидно се противопоставя на изискването на библейския закон човекът да се закълне пред Бога, че е невинен: той не може да замълчи. До приемането на Четиринадесетата Поправка през 1868, първите осем поправки не са се прилагали в щатите. Върховният Съдия Джон Маршал изразява тази позиция в своето известно решение Барън срещу Балтимор (1833). Виж The Constitution of the United States of America: Analysis and Interpretation, Congressional Research Service, Library of Congress (Washington, D.C.: Government Printing Office, 1973), pp. 899-90. Комитетът на Единадесетте, на който Конгресът възлага Била за Правата (първите десет поправки) през 1789, отхвърля всяко предложение тези поправки да бъдат валидни за щатските правителства, както и за федералното правителство: Raoul Berger, Government by Judiciary: The Transformation of Fourteenth Amendment (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1977), p. 134n.

[28] Hirsch, Exodus, p. 349.

[29] Виж Глава 17: “Пропорционалната реституция.”

[30] Ахан призна за кражбата на забранени вещи след началото на процеса и след това беше екзекутиран (Ис.Нав. 7:20). Обаче, този случай не може да бъде подходящ пример; той си призна едва когато Израел понесе военно поражение, със загуба на 36 човека (Ис.Нав. 7:5). В този момент неговото престъпление изискваше живот за живот, със или без признание. Затова не се позовавам на този опитен случай за защита на моята теза. Все пак може и да греша относно това. Може би дори след началото на процеса и полагането на клетвата, но преди решението на съдебните заседатели или съдиите, той да има възможност да се покае. Но веднъж като съдът постанови своето решение, той вече е без изход.

[31] Аз не твърдя, че спасението е чрез дела. То е по благодат (Еф. 2:8-9). Но нека да не забравяме Ефесяни 2:10: “Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.” Аз твърдя, че без покорство нашата вяра е мъртва. Яков 2:18 казва: “Но ще рече някой: Ти имаш вяра, а пък аз имам дела; ако можеш, покажи ми вярата си без дела, и аз ще ти покажа вярата си чрез моите дела.” И в Яков 2:20 четем: “Обаче искаш ли да познаеш, о суетни човече, че вяра без дела е безплодна?” Външното покорство на престъпника трябва да бъде показано чрез неговата готовност да извърши реституция към жертвата си.

[32] Jacob Milgrom, Cult and Conscience: The “Asham” and the Priestly Doctrine of Repentance (Leiden: E. J. Brill, 1976), p. 100.

[33] Ibid., pp. 100-1.

[34] Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1954), “Laws Concerning Theft,” Chapter One, Section Five, pp. 60-61.

[35] Глава 11: “Криминалното право и възстоняването.”

[36] Може да се твърди, че наказанието е смърт: лъжлива клетва с високо вдигната ръка, която след това не е призната.

[37] Възниква въпросът: Коя църква? На църквата, към която принадлежи осъденият крадец, тъй като тя понася публично унижение. Ако той не принадлежи към никоя църква, тогава приносът вероятно трябва да отиде в църквата на жертвата, а ако и тя не принадлежи към никоя църква, към местна църква, избрана случайно или в предсказуема последователност от гражданските съдии.

[38] Виж Глава 17, “Пропорционалната реституция,” параграф, “Икономика на реституцията.”





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов