Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

20

ГРИЖИ И НЕБРЕЖНОСТ

Ако някой даде на ближния си осел, или вол, или овца, или какво да било животно да го пази, и то умре, или се нарани, или бъде откарано, без да види някой, то между двамата оня ще се закълне в Господа, че не е турил ръката си върху имота на ближния си, и стопанинът му ще приеме това свидетелство, а другият няма да плаща. Но ако бъде откраднато от него, ще плати на стопанина му. Обаче ако бъде разкъсано, нека го донесе за свидетелство; за разкъсаното няма да плаща (Изх. 22:10-13).

Предишният казусен закон (Изх. 22:7-9) се занимава със собственост, която е била възложена за съхранение при съсед и след това собствеността бива открадната от пазителя или пазителят казва, че е била открадната. Този текст е продължение на предишния. Той започва със същия израз, с който започва стих 8: “Ако някой даде на ближния си. . . .” Ако стих 8 се отнася за нетърговска сделка, както изглежда,[1] то същото важи и за този текст.[2] Нищо не показва съседът да е професионалист, нает на заплата. Взаимоотношението е съседско, не търговско. Ако това беше търговска сделка, тя задължително би включвала прехвърлянето на много по-голяма отговорност за грижата за животните към човека, получаващ плащането. Собственикът плаща на професионалист да стане негов упълномощен заместник, някой, който така става длъжен да защитава животните от опасност.[3] Човекът, който наема уменията на овчар или говедар, очаква от своя нает професионалист да върши отговорно своята работа.

Ако крадецът не може да бъде открит, съседът незабавно попада под подозрение и може да бъде доведен пред съдиите (Изх. 22:9). (Еврейската дума тук, преведена като “съдии,” се транскрибира elohim, едно от имената на Бога [Бит. 1:1]. Някои коментатори превеждат думата в Изход 22:9 като “Бог,” твърдейки, че заподозрените са били действително довеждани пред Бога в очакване на божествена присъда. Но глаголът, използван тук с elohim, е в множествено число, показвайки хора, които служат като упълномощени юридически представители на Бога, а не Самият Бог като незабавен Съдия. Значението е подобно на значението на elohim в Псалм 82:6: “Аз казах, богове сте вие. . . .”)[4] Съдиите трябва да определят коя от спорещите страни лъже и следователно кой на кого дължи реституция. Принципът “око за око” също важи в случаите на лъжливи свидетели (Вт. 19:17-21).

Животните

Този казусен закон се съсредоточава изключително върху животните. Един неодушевен предмет остава там, където е сложен, докато някой или нещо го премести. Животното се движи. Проблемите при грижата за животно са по принцип по-големи от поблемите при опазването на неодушевени предмети. За животното трябва да се грижиш, както и да го защитаваш от крадци и диви животни. Има по-големи разходи при грижата за животно и по-голям риск то да изпадне в беда.

Наказанията са различни за съзнателна кражба на животно. В повечето случаи на откраднати животни и във всички случаи на открадната неодушевена собственост се изисква двойна реституция. Петорна реституция се изисква за откраднат вол, докато четворна реституция е достатъчна в случай на открадната овца. Тези високи наказания се налагат само когато животното вече е заклано или продадено в момента на залавянето на крадеца (Изх. 22:1). Двойно плащане се изисква от човека, който все още държи животното при себе си в момента на залавянето му от властите (Изх. 22:4). Обратно на коментаторите, които твърдят, че разликите в размера на глобите са основани на разликата в разходите по обучението на определени животни, различните наказания вероятно се налагат поради специалната символика на овцете и воловете – символи, които представляват човечеството – а също и поради различните нива на трудност при залавянето и осъждането на крадеца.[5]

Случаите на разкрита кражба (Изх. 22:1-4), както и случаите на невнимание относно огън или замърсяване (Изх. 22:5-6) – насилствено прехвърляне на производствени разходи на съседа – са по-лесни за отсъждане за властите от онези случаи, в които отговорността за нечия загуба не е известна. Стихове 7-15 се занимават с няколко от тези по-трудни случаи, свързани със загуба: 1) опазването или съхраняването на неодушевени предмети; 2) грижа за животни; 3) наемане на вещи; и 4) заемане на вещи.

Тази текстове показват, че е било общоприета практика сред евреите да помолят своите съседи да действуват като временни пазачи на тяхната собственост, по този начин прехвърляйки на своите съседи рисковете по надзора. Това е бил един от разходите на “съседското добруване” и законът е установявал правни граници за отговорност, риск и реституция. Едно от предимствата на тази система за съхраняване е била по-голямата физическа мобилност, която тя е позволявала на еврейските семейства.

Пасхата

Кога такава мобилност би била най-важна? По време на Пасхата и другите празници в Ерусалим. Няма начин семействата да могат да оставят своите стада у дома без надзор. В същото време е немислимо да ги вземат със себе си в Ерусалим. Следователно съседите са се редували да се грижат за животните един на друг.

Не беше ли Пасхата абсолютно задължителна за всечки евреи всяка година? Не задължително. Тя беше задължителна за всички пълнолетни мъже, които са преброени (Чис. 1:1-4). Не беше задължителна за всички жени. Например, Исус и Неговите ученици се събираха за Пасхата; няма сведения да са присъствували жени или деца (Йоана 13-17). Нещо повече, хората, които са на много далечни пътувания, вероятно не са били длъжни да присъствуват. Връщането навреме от Северна Америка или други много далечни страни не би било възможно.[6] Било е установено второ празнуване на Пасхата един месец след първото за онези, които законно са пропуснали първото, или защото са докоснали мъртво тяло, или защото са били на път, вероятно в Средиземноморския район (Чис. 9:10-11). Макар грижата за животните на съседа да не е изброена като една от причините за законно пропускане на Пасхата, тя трябва да е била една от тях.

Ако твърдим, че Пасхата е била задължителна за всеки евреин по едно и също време, тогава единственият отговор на въпроса кой е пазил животните би бил доживотните чуждестранни роби, тоест че Пасхата е била сериозен икономически стимул за всяко еврейско семейство да стане собственик на доживотни чуждестранни роби и да оставя цялата подвижна собственост на земята в техните ръце поне веднъж в годината. Това изглежда невероятно да е ритуален стимул в библейския закон.

Реституция, риск и познание

Случаят с мъртво или изгубено животно е различен от случая с откраднато животно. Пазителят трябва да се закълне пред Бога, че не го е откраднал, не го е заклал за своя собствена употреба и не го е продал. Ако е готов да се закълне в това, не е длъжен да възстанови откраднатото животно. Собственикът трябва да приеме като обвързваща тази клетва (Изх. 22:10-11). Трябва да се признава свещената същност на клетвата; по този начин първоначалният собственик изповядва своята вяра в крайния съд и съвършената реституция на Бога. Въздаянието принадлежи на Бога и Той ще наложи присъдата. Затова общественият мир е далеч по-лесен (по-евтин) за постигане в общество от хора, които вярват в жив Бог, Който служи като съвършен Съдия. Съдиите ще имат по-малко случаи за отсъждане, защото в такова общество самодисциплината е по-голяма. Вероятността за кръвно отмъщение и кланови вражди също е намалена. Разрушаващите обществото подозрения и обвинения могат да бъдат подтиснати.

Пазителят не може да избегне своята отговорност за откраднатото животно. Той само избягва допълнителното плащане за престъпно деяние (Изх. 22:11б). Ако животното е било откраднато от него, той е трябвало да извърши реституционно плащане към първоначалния собственик (Изх. 22:12). Това плащане е равно на стойността на откраднатите или изгубени вещи.[7] (Изход 22:12 показва, че ако крадецът бъде открит, той трябва да извърши пропорционална реституция към пазителя, който сега е икономическата жертва, тъй като пазителят е извършил реституционното плащане към собственика.)

Дивото животно

Един вид небрежност не се наказва: загуба, причинена от диво животно. Стих 13 дава подробностите: “Обаче ако бъде разкъсано, нека го донесе за свидетелство; за разкъсаното няма да плаща.” Ако мечка, вълк, лъв или глутница от хищници разкъса животно, поверено на съсед, той не е отговорен. Той не е задължен да рискува живота си, опитвайки се да спаси животното от дивите зверове.

Защо той избягва това изискване в случай на животно, отнесено от див звяр? Защо е по-малко отговорен? В края на краищата животното е изчезнало. Загубата за собственика е същата, както и ако животното е било откраднато. Ако загубата е също толкова голяма, защо и реституцията да не бъде същата? Един възможен отговор е свързан със сравнителните рискове за живота на пазителя. Той не е под никакъв юридически натиск да предизвиква мечка или друго опасно животно, за да защити собствеността на съседа си, както няма законово задължение да предизвиква опасно животно, за да защити своята си собственост.[8] Има граници върху неговите отговорности като съсед. Второ, от хората като цяло не може да се очаква да познават навиците на чуждото животно. Може би то може да повдигне резето с носа си и може би бяга веднага щом излезе от обора си. Ако то само се излага на опасност по този начин, то само трябва да понесе отговорността за своите действия. Ако то се махне от защитата на пазача си, това не е грешка на пазача.

Животното може да се убие или нарани по много начини. От човека не може да се очаква да осигури безплатни услуги по опазването му за всеки възможен случай. Той се занимава с непознато животно, а животното е в непозната среда. Предсказуемостта на неговото поведение е намалена в сравнение с предсказуемостта под господството на неговия собственик. Собственикът може да познава определени характеристики от поведението му, които могат да доведат до нараняване или болест, които съседът вероятно не би могъл да знае. Съседът няма също толкова точна предходна информация за животното.

Свидетелят

Защо пазителят е отговорен, когато нещо неодушевено липсва, но не е отговорен в случая с разкъсани животни? Стихове 10 и 11 дават решението: “Ако някой даде на ближния си осел, или вол, или овца, или какво да било животно да го пази, и то умре, или се нарани, или бъде откарано, без да види някой, то между двамата оня ще се закълне в Господа, че не е турил ръката си върху имота на ближния си, и стопанинът му ще приеме това свидетелство, а другият няма да плаща.”[9] Стих 10 се занимава със смъртта, нараняването или отвеждането на животното. Ако никой не е видял какво се е случило с липсващото животно, тогава няма начин да се докаже, че някое диво животно не го е отвлякло или че пазеното животно не се е наранило само. Дивите животни могат за отвлекат или отнесат овца; те могат да отвлекат вол или магаре. Презумпцията е, че диво животно е отвлякло пазеното животно.

Мършата на животното служи като свидетелство за честността на пазителя, така че в този случай няма нужда да се отива при съдиите и да се полага клетва. В този случай има свидетел: самата мърша. Мършата е свидетелство, че е било убито от див звяр. Пазителят не е спечелил от неговата смърт, нито е спечелил някой крадец. Няма човешко същество, което да бъде подведено под отговорност за загубата. Това позволява на пазителя да избегне правната отговорност да връща животното или неговата еквивалентна стойност.

Когато се стигне до защита против крадци, обаче, от хората се очаква да притежават приблизително същата информация. Хората разбират действията на другите хора. Заключването ли подпирането на вратата през нощта, за да бъде ограничен достъпът до дома, е универсална практика. Така е и със слушането на животните, тъй като те обикновено реват, лаят или стават неспокойни, когато приближат непознати. Това, което отсъствуващият съсед иска, е да намали вероятността за кражба, като остави своето животно под закрилата на друг човек, за да избегне проблема с “празната къща.” Къщата на съседа е по-безопасно място за неговите животни. Той очаква от своя съсед да осигури безопасност от крадци.

Как би могъл ищецът да докаже, че другият човек трябва да бъде държан икономически отговорен? Той ще трябва да докаже, че пазителят се е стремял да спечели от загубата на животното или е пропуснал да изпълни своите задължения при възпирането на крадеца. За да докаже първото, той трябва да има свидетел. Ключовият израз е, “без да види някой” (ст. 10). Някой свидетел трябва да излезе и да свидетелствува, че е видял някой да се промъква в дома на пазителя в нощта на кражбата и че е предупредил пазителят (показвайки, че той, свидетелят, не е бил съучастник или виновен, мълчалив наблюдател), или че е видял животното затворено вечерта преди да изчезне (показвайки, че го е освободил крадец). Съхраняващият съсед трябва да отдели време и капитал, за да се увери, че собствеността на съседа му е защитена. Това е неговият доброволен принос към неговия съсед, към общността и към Бога. Той действува като настойник за пазенето на собствеността, защитавана от престъпната класа.

Неодушевените вещи

Неодушевените вещи са по-лесен случай. Те не се “отклоняват.” Те биват откраднати от крадец или изгубени от пазителя. Човек, който приема вещите на съседа си за съхранение, трябва да е готов да предприеме всички предпазни мерки, за да защити тези вещи от кражба. Ако не може честно да се закълне, че вещите са били изгубени, или ако някой свидетел може да посочи белези, че човекът е бил престъпно небрежен – небрежен в пропуска си да защити собствеността от престъпно деяние – тогава той трябва да плати. Това му дава допълнителен стимул да поеме определени рискове, за да възпре крадеца, който прониква в къщата му. Той ще понесе наказанието, ако крадецът се измъкне невредим. Следователно, в случая на проникнал крадец, той има законовото право и икономическия стимул да спре крадеца, дори ако се наложи (през нощта) да го убие (Изх. 22:2). Отново, грижата на тези казусни закони е намаляването на престъпната дейност в местната общност, а именно, предотвратяването на кражбата. Срещу крадеца трябва да има специална защита.

Наета собственост

В случая с наета собственост, никоя загуба или повреда не е отговорност на наемателя, ако собственикът придружава своята собственост по време на използването й: “Ако заеме някой от ближния си животно, и то се нарани или умре в отсъствието на стопанина му, непременно ще го заплати. Но ако стопанинът му е с него, няма да плаща. Ако е било наето с пари, ще отиде за наема си” (Изх. 22:14-15). Собственикът продължава да го наглежда и следователно носи пълната отговорност за неговото правилно използване. Той може да види как наемателят използва собствеността, когато се е случило произшествието.[10]

От друга страна, ако той не придружава своята собственост, тогава наемателят трябва да плати обикновено “равно за равно” обезщетение, не двойна или четворна реституция, защото загубата не е свързана с престъпно деяние, а само с небрежност. Джеймс Джордан пише: “Тъй като това е нещо, което става всеки ден, трябва да се направят няколко бележки. Да приемем, че сте взели назаем от своята съседка купа за пунш и сте я счупили. Как трябва да направите обезщетение? Първо, не й казвайте предварително, че сте счупили купата, освен ако не се налага. Това само й дава възможност да каже, че не се нуждае от друга купа. Хорага казват неща като, ‘О, добре, забрави за това. Не е толкова важно,’ но всъщност те не забравят. Второ, не й давайте пари. Тя вероятно ще откаже да ги вземе. Освен това, защо трябва тя да си прави труда да купува нова купа, когато вие сте този, който я е счупил? Трето, не купувайте по-скъпа купа за пунш. Тя може да не съответствува на другите прибори в нейната кухня. Нека тя да използва това, което й давате или да го размени, ако желае. Четвърто, не пренебрегвайте възможността да свидетелствувате за Христа. Вие не правите това защото изглежда приятно и добросъседско. Правите го защото Христос, вашият Господар ви казва да го правите. Нека тя да знае това.” А ако вие сте човекът, чиято вещ са счупили? Ако човекът, който я е счупил, иска да ви обезщети? “Ако някой иска да направи обезщетение към вас, не го презирайте, като отказвате да го приемете. Приемете го с благодарност като от Господа.”[11]

Накрая, в случай на дадена под наем собственост, наемателят не е правно отговорен за загубата, защото собствеността “ще отиде за наема си.” Рисковата или застрахователната премия е включена в стойността на наема. Собственикът-заемател сам застрахова своята си собственост. (Преводът от еврейски на втората част на Изход 22:15, обаче, е спорен; той може да се отнася за нает слуга, който придружава собствеността на своя господар като представител на собственика, в който случай не се дължи никаква реституция.)

Това, което е в центъра на тези закони, е конкретният “пакет от права,” който се предава заедно с физическата собственост. С правата на собственост идват определени отговорности за запазването на качеството на дадените назаем вещи. Цялата собственост принадлежи на Бога; Той делегира определени права и отговорности на конкретни хора. Целта на това делегиране на тази система за настойничество е да разширява Божието господство на земята. Следователно, притежаването на собственост има неизбежни юридически следствия, тоест, заветни следствия. Не може да има собственост без правна отговорност. Тези закони установяват границите на “пакета от права” в три типа заемни сделки: 1) когато собственикът или негов представител придружава собствеността, 2) когато не придружава своята собственост и 3) когато дава своята собственост под наем за рента. В първия случай, правата и следователно отговорностите на притежаването на собственост остават при собственика. Във втория, те преминават към наемателя. В третия, те остават при собсвеника.

Тук има действуваща система на строга отговорност. Наемателят поема рискове, когато наема работно животно. Той моли друг човек да му даде нещо без да плаща наем. Той иска благодат. Наемателят става отговорен за правилното управление на собствеността на другия човек. Ако животното умре от естествена причина, наемателят трябва да плати на собственика. Кой може да бъде сигурен какво го е убило? Дали не е било претоварено? Когато наемателят моли за благодат своя съсед, той не трябва да очаква неограничена благодат. Библейският закон установява границите на неговата отговорност.[12]

Заключение

Този раздел от казусния закон се отнася за доброволната, благотворителна грижа за животните на съседа. Установени са правила относно размера на личната отговорност за грижата за животните. Върху пазителя няма наложено наказание, ако животното бъде отнесено, когато никой не го вижда, ако се закълне пред съдиите, че не е откраднал животното. Той е отговорен за възстановяването, стойност за стойност, на всяко животно, което е откраднато от него. Ако се открие разкъсаното тяло на животното, пазителят не е отговорен.

Благотворителността е съществена за обществения ред. Собствеността се нуждае от закрила, когато собствениците са далеч от домовете си. Географската мобилност на хората ще бъде сериозно ограничена, ако не могат понякога да поверяват на своите съседи да надзирават тяхната собственост. Но има законни ограничения върху готовността на хората да поемат рискове. Като установяват предварително правила, които управляват оценката на съдиите за отговорността в случай на кражба или загуба, Библията позволява на съседите да оценяват по-точно размера на риска, който са помолени да понесат в такива случаи. Това им помага да направят оценка относно количеството благотворителност, което са готови да покажат, защото това е, което пазенето включва: допълнителна работа и допълнителни отговорности.

Разходите по съдебните дела са снижени поради страха от Бога и страха от реституционното плащане, дължимо към Бога заради лъжливите клетви. Страхът от необходимостта за извършване на равна реституция увеличава разходите за небрежността. Както видяхме в Глава 17, страхът от двойна реституция увеличава разходите по кражбата, когато животните не са незабавно продадени или заклани, или когато откраднатата собственост е неодушевена. Реституцията и страхът от Бога са съществени за обществения ред.



[1] Rabbi Moses ben Nachman [Ramban], Commentary on the Torah: Exodus (New York: Shilo, [1267?] 1973), pp. 378-79; Samson Raphael Hirsch, The Pentateuch Translated and Explained, translated by Isaac Levy, 5 vols., Exodus (3rd ed.; London: Honig & Sons, 1967), p. 348.

[2] Хирш казва, че този раздел има предвид търговска сделка, но не предлага за това доказателство от библейския текст: Exodus, p. 348.

[3] Кодексът на Хамураби определя, че ако нает овчар изгуби овца или вол, той трябва да възстанови еквивалента на животното на собственика: CH, paragraphs 263-64. Ако е продал животното или е променил клеймото, е трябвало да го възстанови десеткратно: 265. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament, edited by James B. Pritchard (3rd ed.; Princeton, New Jersey: Princeton University Press, 1969), p. 177.

[4] Демар и Лейтарт показват, че практически всички протестантски коментатори тълкуват “богове” в Псалм 82:6 като “съдии.” Те цитират Чарлс Спърджън, Х. К. Люполд, Томас Скот, Ф. С. Делицш, Дж. Дж. Стюарт Пероун, Дейвид Диксън, Джоузеф Адисън Алигзандър, Уилиям С. Плъмър, Джон Калвин, Матю Хенри, Матю Пуул и Уудроу Мйкъл Крол. Gary DeMar and Peter J. Leithart, The Reduction of Christianity: A Biblical Response to Dave Hunt (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1988), pp. 78-81.

[5] Виж моята екзегетика на Изход 22:1 в Глава 17: “Пропорционалната реституция.”

[6] За доказателство, че търговци от Средния Изток и Европа са действували в Северна Америка далеч преди римско време, виж Barry Fell, Bronze Age America (Boston: Little, Brown, 1982).

[7] Виж моята екзегетика на Изход 22:7 в Глава 19: “Съхранение, отговорност и предотвратяване на престъпления.”

[8] Предизвикването на престъпник, или поне изпълняването на всичко, което е необходимо, за да бъде той доведен пред правосъдието, е различен случай. Спазващият закона гражданин трябва да поема рискове, за да възпира злите хора. Те са по-голяма заплаха за обществото от дивите зверове.

[9] Маймонид твърди, че в случаите, в които има свидетели, не трябва да се полага клетва. Moses Maimonides, The Book of Civil Laws, vol. 13 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1949), “Hiring,” Chapter Three, Section One, p. 12. Това изглежда премахва използването на клетвата между спорещите страни във всеки съд, където има на разположение свидетели, готови да свидетелствуват. Бог бива призоваван чрез клетва само когато няма “нормални” източници за решаване на спора.

[10] Маймонид цитира юдейската устна традиция, която казва, че заемателят трябва да присъствува при наемателя само когато собствеността бива предавана, но не и след това, за да може заемателят да избегне отговорността. Дори по-странно, “ако заемателят не е бил с него по време на наемането, макар и да е присъствувал по време по време на смъртта или отвличането на животното, отговорен е наемателят.” Maimonides, Civil Laws, “Treatise I, Laws Concerning Hiring,” Chapter One, Section Three, p. 5. Това прави закона труден за тълкуване от икономическа гледна точка. Вниманието на текста е върху риска, понасян от собственика-заемател, защото, присъствувайки при своята собственост, той има законовата власт да поиска прекратяване на някакво използване, носещо висок риск за нея.

[11] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), p. 143.

[12] Маймонид твърди, че ако животното е умряло от естествена причина по време на нормални работни дейности, наемателят е освободен от отговорност: Civil Laws, “Treatise II, Laws Concerning Borrowing and Depositing,” Chapter One, Section One, p. 52. Невероятно, той твърди, че ако един човек помоли друг човек за чаша вода, а също и да наема неговото работно животно, без значение какво се случва на животното, той не дължи нищо на заемателя. Защо? Защото това е случай на “стопанинът му е с него” (Изх. 22:13). “Независимо дали наемателят е наел услугите на собственика безплатно или за рента, дали е наел услугите за същата работа, или за друга работа, или за каквото и да е нещо . . . това е случай на наемане със собственика и наемателят е свободен. Ако, обаче, той първо е наел животното, а след това собственикът му е дал да пие вода, това не е случай на наемане със собственика. Така е и във всички подобни случаи.” Ibid., Chapter Two, Section One, p. 55. Тази логика поставя бариери на краен легализъм между съседите. Юридическите технически подробности могат да надделеят над личните взаимоотношения.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов