Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

22

ПОДТИСНИЧЕСТВО, ВСЕЗНАНИЕ И ПРАВОСЪДИЕ

Чужденец да не онеправдаваш, нито да го угнетяваш; защото и вие бяхте чужденци в Египетската земя. Да не угнетявате вдовица или сираче. Защото ако ги угнетите някак, и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им, и гневът Ми ще пламне, и ще ви избия с нож; и вашите жени ще бъдат вдовици, и вашите деца сирачета (Изх. 22:21-24).

Теоцентричният принцип тук е служението на Бога като роднина-изкупител и следователно отмъстител за кръв (едно и също служение). “Кажи на Израиляните, когато мъж или жена като човек направи какъв да е грях, и стори престъпление против Господа, и тоя човек стане виновен, тогава да изповяда греха, който е сторил, и да върне онова, за което е виновен, и, като притури една пета част, да го даде на онзи, пред когото се е провинил. Но ако човекът няма сродник, на когото да върне онова, за което се е провинил, тогава това, което поради виновността трябва да се върне на Господа, нека бъде на свещеника, заедно с овена на умилостивението, с който ще направи умилостивение за него” (Чис. 5:6-8). Когато няма семеен роднина-изкупител, Бог изпълнява това служение.

Бог защитава уязвимите членове на Своето заветно семейство, когато няма кой да действува от тяхно име. Това трябва да правим и ние. Отношението на хората към беззащитните отразява тяхното желание или нежелание да служат като представители на Бога в Неговата роля като защитник на подтиснатите. Как хората се отнасят към другите показва на Бога как биха се отнесли към Него, ако имаха тази възможност. Говорейки за крайния ден на Съда, Исус каза:

Тогава Царят ще рече на тия, които са от дясната Му страна, Елате вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света. Защото огладнях, и Ме нахранихте; ожаднях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведните в отговор ще Му кажат, Господи, кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме; или жаден, и Те напоихме? И кога Те видяхме странник, и Те прибрахме; или гол, и те облякохме? И кога Те видяхме болен или в тъмница, и Те споходихме? А Царят в отговор ще им рече, Истина ви казвам, понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили (Мат. 25:34-40).

Ако закрилата на слабите от страна един човек свидетелствува за неговото желание да почита Бог, тогава Бог от Своя страна ще закриля онези, които предлагат закрила. Хората са слаби в Божия поглед. Те се нуждаят от Неговата закрила. Как ще се отнасят към слабите в историята ще определи как Бог ще се отнесе към тях в историята. “Каза им също: Внимавайте в това, което слушате. С каквато мярка мерите, ще ви се отмери, и ще ви се прибави” (Марка 4:24).

Възпиране и закрила

Чужденците, вдовиците и сирачетата: тези три примера, заедно с бедните, се считат в Библията за особено уязвими към подтисничество.[1] “И да не угнетяваш чужденеца; защото вие познавате сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя” (Изх. 23:9). Те заслужават закрила. Ако евреите останеха верни на Бога по въпроса за отношението към чужденците, Бог обеща, че щяха да запазят своите граждански свободи. Ако съдиите на земята останеха толкова посветени на етичните условия на Божия завет, че възпират подтисничеството над чужденците, вдовиците и сирачетата от евреи, тогава всички праведни евреи ще могат да запазят своята увереност в съдиите. От друга страна, ако някаква система от рушвети или специални услуги корумпира съдиите и те започнат да показват пристрастие към интересите на евреите в техните правни спорове с пребиваващите чужденци, вдовиците и сирачетата, тогава това би било предварителна изява на надвиснала тирания, вътрешна, а след това и външна. “И вашите жени ще бъдат вдовици, и вашите деца сирачета” (ст. 24).

Защо Бог отделя вдовицата, сирачето и пребиваващия чужденец? Те изглежда са представители на една обща класа хора. Ако търсим за обща характеристика на трите – тяхна представителна характеристика – откриваме, че има само една такава: липса на заветно представителство. Уместно е това да е фокусът на закона в книгата Изход, главната книга в Библията и в Петокнижието върху йерархичното представителство. Вдовицата няма съпруг; сирачето няма родители; пребиваващият чужденец няма племе и правно положение в събранието. Първите двама нямат семейна глава над себе си; третия няма църковно или юридическо място в йерархията. Никой земен представител не говори от името на пребиваващия чужденец в събранието. Никой не изслушва вдовицата и сирачето. Никой няма сериозен обществен стимул да ги закриля.

Въпреки това, те не са заветно беззащитни. Тяхната липса на заветен посредник между тях и Бога не ги оставя без юридическа опора. Молитвата може да ги въздигне пред съдийския престол на Царя. Техните молитви показват, че те почитат Бога в сърцата си, като се подчиняват на Него. Молитвата свидетелствува за вярата на човека в йерархичната структура на вселената. Затова Бог ги слуша. “Защото ако ги угнетите някак, и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им.” Бог ще ги защити. Те са зачели Неговото върховенство и Неговата йерархия чрез своите молитви. Обратно, техните подтисници са пренебрегнали Неговия открит закон. Затова Той ще защити Своя закон. Той ще се намеси, действувайки от тяхно име: “И гневът Ми ще пламне, и ще ви избия с нож; и вашите жени ще бъдат вдовици, и вашите деца сирачета.” Той ще доведе осъждение в историята на основата на lex talionis: око за око, мъртъв съпруг за мъртвия съпруг на жертвата, мъртви родители за мъртвите родители на жертвата. Невидимият Бог на Библията ще се намеси в историята като техен представителен посредник. Той става техен роднина-изкупител и с това, отмъстител за кръв върху нечестивия подтисник. Той отсича наследството на подтисника. Накратко, Бог защитава всички пет части на Своя завет.

Божиите негативни санкции в историята

Бог казва, че библейският закон трябва да бъда зачитан от индивидите и техните съдилища над всякакви съображения за раса, семейство или други лични взаимоотношения. Съдиите са длъжни да изпълняват неговите условия без пристрастие към хора. “В съда да не гледате на лице; да изслушвате малкия като големия; да се не боите от човешко лице, защото съдът е Божий. И всяко дело, което е много мъчно за вас, отнасяйте до Мене, и Аз ще го изслушвам” (Вт. 1:17). Ако по някаква причина гражданските съдилища пропуснат да защитят закона, предупреди Бог израилтяните, тогава народът като цяло ще бъде държан отговорен за това че е нарушил условията на Неговия завет. Бог ще нанесе Своите негативни санкции срещу целия народ.

Но ако не Ме послушате и не извършите всички тия заповеди, и ако отхвърлите повеленията Ми, и ако душата ви се погнуси от съдбите Ми та да не вършите всичките Ми заповеди, и нарушите завета Ми, тогава ето какво Аз ще ви направя: ще изпратя върху вас ужас, охтика и треска, които ще развалят очите и ще стопят душата; и ще сеете семето си напразно, защото неприятелите ви ще го ядат. Ще насоча лицето Си против вас, и ще бъдете избити пред неприятелите си; ония, които ви мразят, ще владеят над вас, и ще бягате когато никой не ви гони. И ако при всичко това не Ме послушате, тогава ще ви накажа седмократно повече за греховете ви. Ще строша гордата ви сила, и ще направя небето ви като желязо и земята ви като мед. Силата ви ще се изхабява напразно, защото земята ви няма да дава рожбите си, и дърветата на земята ви няма да дават плода си. И ако ходите противно на Мене, и не склоните да Ме слушате, ще наложа върху вас седмократно повече язви поради греховете ви. Ще изпратя между вас диви зверове, които ще ви лишат от децата ви, ще изтребят добитъка ви, и ще ви направят да намалявате, та пътищата ви ще запустеят. И ако от това не се поправите към Мене, но ходите противно на Мене, тогава ще ходя и Аз противно на вас, и ще ви поразя, да! Аз, седмократно поради греховете ви. И ще докарам на вас нож, който ще извърши отмъщение за завета; и когато се съберете в градовете си, ще изпратя между вас мор; и ще бъдете предадени в ръката на неприятеля (Лев. 26:14-25).

Решението да бъде пренебрегнат Божия закон от гражданските и свещеническите представители на един народ неизбежно е заветно решение, както Бог винаги подчертава. Гражданите под властта на съдиите в древния Израел са били отговорни за несправедливостта на съдиите, защото те са притежавали властта да премахнат съдиите заради неправедността им (Изх. 18:21). Нещо повече, тяхното дългосрочно публично съгласие с неверните решения на гражданските магистрати в Израел са означавали, че Бог ще ги държи отговорни като народ. Не може да има законна защита пред Бога от кой да е частен гражданин, че “Аз само следвах заповеди.” Не може да има успешно обжалване от гражданите като заветно цяло, че “нашите ръководители вършеха тези неща против нашата воля.” Съществуването на заветна причинно-следствена връзка между моралния характер на управителите на един народ и моралния характер на мнозинството от неговите граждани е причината да знаем, че злите, некадърни и подли ръководители са проклятие, нанесено от Бога върху съзнателно зли граждани. Онези, които предпочитат да бъдат управлявани по човешки закони, вместо по Божиите закони, ще получат желанието на сърцето си: тирания и високи данъци (1 Царе 8).

Закрила

Ако народът на Израел е подтискал чужденци, той е можел да прави това, само ако пренебрегва Божия закон. Божият открит в Библията закон е предназначен от Бога да бъде юридически инструмент за гражданска справедливост в цялата история. Той е предназначен да защитава хората. Но в древния Израел хората бързо научават, че ако бъдат принудени от държавата да се покоряват на Божия закон, те не могат ефективно да подтискат чужденеца, вдовицата и сирачето. Но експлоатирането на тези жертви се оказва толкова печелившо в краткосрочен план, че мислещите в краткосрочен план решават да изоставят Божия закон. Мислещите в краткосрочен план винаги изоставят Божия закон.[2] Те мислят, че Бог няма да види какво вършат.

Те съкрушават хората Ти, Господи, и притесняват наследството Ти; убиват вдовицата и чужденеца, и умъртвяват сирачетата. И казват: Господ няма да види, нито ще обърне внимание Якововият Бог. Разсъдете, вие безумни между хората! Вие глупави, кога ще поумнеете? – Онзи, Който е поставил ухото, не чува ли? Който е създал окото, не вижда ли? Онзи, Който вразумява народите, Който учи човека на знание, не изобличава ли? (Пс. 94:5-10)

Лъжепророците от всяка епоха, които идват при Божиите хора и им казват да не обръщат никакво внимание на подробностите от Божия открит закон, са сигурни, че Бог няма да наложи Своите негативни санкции в историята. “Тогава рекох: Уви, Господи Йеова! Ето, пророците казват на тях – Няма да видите нож, нито ще има глад у вас, но ще ви дам сигурен мир на това място” (Ер. 14:13). Те лъжат. Те са апологетите на подтисничеството, стражите, които са заспали.

Евангелизация чрез закон

Отношението, което еврейските съдии са показвали официално към пребиваващия чужденец е било главния обществен символ на зачитането от страна на един народ на условията на Божия завет. Необрязаният чужденец е бил извън църковния завет, но той не е бил извън ограниченията и закрилата на гражданския закон. Всеки вътре в географските граници на народа на Израел е бил обвързан към юридическите условия на гражданския завет. Следователно всеки чужденец е бил длъжен да потвърди своето подчинение под Бога, не непременно като член на Божия ритуален дом, но като някой, който все пак е под видимата власт на Бога.

За да придобият пълните външни благословения на завета, Бог изисква от чужденците да поставят себе си вътре в географските и заветните граници на Израел. Исая предсказа, че един от белезите на заветната вярност на Израел ще бъде, че народите ще се стекат в земята, за да се поклонят на хълма Сион (Ис. 2:2-3). Когато това стане, казва Исая, Господ ще съди народите и ще обърне мечовете им на плугове (Ис. 2:4). Това не означава, че всеки човек на земята трябваше да се засели в малкия Израел. Това означаваше, че границите на Израел трябваше да се разширяват заветно, за да покрият цялата земя. Белегът на това географско разширяване трябваше да бъде желанието на народите да влязат в завет с Бога на Израел. Те трябваше да приемат Неговия закон и Неговите жертви като свои собствени. Те трябваше да заменят своите лъжливи богове с Бога на Библията. Да кажем, че не е трябвало да направят това, означава да кажем, че по принцип Божието спасение беше предложено само на израилтяните. Това означава, че не е трябвало да има благовестие преди служението на Исус Христос, никакво проповядване на Божието Слово и на нуждата от покаяние извън географските граници на Израел в палестина. Дали някой християнин би искал да поддържа такъв възглед за 1,400 години библейска религия в старозаветния Израел? (Официално, не; на практика, да.)

Как езическите народи биха научили за чудесата на Божието осъждение и Неговите благословения (Вт. 4:6-8)? Един начин би бил чрез информацията, изпратена обратно от техни сънародници, живеещи в Израел. Следователно, поставянето на чужденците под закрилата на Божието гражданско право е трябвало да бъде подготвителен етап за международно евангелизиране.

Гръцката митология: Справедливост за всички

Това е била уникална по рода си евангелизационна програма в древния Израел. В древния свят е било общоприето пребиваващите чужденци да се считат извън защитата на гражданското право. Това е било вярно дори за “просветените” Гърция и Рим.[3] Да бъдеш гражданин е означавало, че трябва да участвуваш в религиозните ритуали на града. Само родените във или осиновените от семейства, които са “присъствували при създаването” на града-държава са имали законен достъп до тези граждански жертви; само те са били граждани.[4] Затова заточението е било толкова опустошително за древния гражданин; той е бивал завинаги отсечен от религиозните ритуали на своето семейство, както и от ритуалите на своя град, а не е можел да участвува в ритуалите на своето ново местожителство. Фустел пише:

Можем лесно да разберем, че за древните Бог не е бил навсякъде. Ако са имали някаква смътна идея за Бога на вселената, Той не е бил този, който те са смятали за свое провидение и когото те са призовавали. Боговете на всеки човек са били тези, които са населявали неговия дом, неговата местност, неговия град. Заточеникът, изоставяйки родната страна, е изоставял и своите богове. Той вече не е можел да намери религия, която да го утешава и закриля; вече не е можел да чувствува, че провидението бди над него; отнета му е била радостта от молитвата. Всичко, което е можело да задоволи нуждите на душата му, е било далеч от него.

Също, религията е била изворът, от който са произлизали гражданските и политическите права. Заточеникът, следователно, е губел всичко това при загубването на своята религия и своята страна. Изключен от градското поклонение, заедно с това му е било отнемано и домашното поклонение и той е бивал принуден да загаси своето домашно огнище. Вече не е можел да притежава собственост; неговите вещи, както ако е починал, са се предавали на децата му, освен ако са бивали конфискувани в полза на боговете или на държавата. Останал без поклонение, той вече е нямал и семейство; преставал е да бъде съпруг и баща. Синовете му вече не са били под неговата власт; съпругата му вече не е била негова съпруга и е можела незабавно да вземе друг съпруг. . . . Не е учудващо, че древните републики почти винаги са позволявали на осъдения да избегне смъртта чрез бягство. Заточението не е изглеждало по-меко наказание от смъртта. Римските прависти са го наричали смъртно наказание.[5]

Израел е бил различен

Неразрушимата връзка между религиозните ритуали на семейството и притежаването на граждански права не е преобладавала в святата общност на Израел. Осиновяването е било необходимо за достъп но религиозните ритуали на нацията, но това осиновяване е било открито за всички хора, независимо от решението на конкретно еврейско семейство да осинови чужденец като син или дъщеря. Бог осиновява индивиди в Своето семейство, точно както осинови Израел като народ. Знакът на Божието осиновяване беше обрязването. Първо, човек можеше да придобие достъп до гражданските и църковните ритуали чрез обрязването (Изх. 12:48). Достъпът до членство в библейския завет на старозаветния Израел не се придобиваше чрез осиновяване в едно от семействата-основатели на нацията. Обрязаните чужденци и техните семейства бяха извън юбилейния закон за преразпределение на земята (Лев. 25), но въпреки това те са били пълноправни граждани, макар че е трябвало да живеят в градовете, където този закон не важи, или да живеят като рентиери или дългосрочни наематели в селскостопанските области. Второ, пребиваващите чужденци, които изберат да не бъдат облязани, въпреки това са били под гражданското право на Израел (Изх. 12:49), защото Богът на Израел е универсален Бог.

Именно това утвърждаване на универсалността е било това, което прави претенциите на Бога на евреите уникални в древния свят. Например, теологията на древния Израел учи, обратно на теологиите на съперничещите езически цивилизации, че военното поражение на Неговия народ не означава, че боговете на военните победители на Израел са тържествували над Бога на Израел (Ис. 9-11). Израилтяните са можели да бъдат разпръснати географски, и все пак да останат под условията на Божия заветен закон (Вт. 28:64-68). Защо? Защото Бог е универсален бог, Който съди всички хора, където и да са, според Своя закон или според работата на закона, написан в сърцата им (Рим. 2:14-15). Следователно целият древен свят е бил под етичните изисквания на Божия открит закон. Древните е трябвало да се съобразят с Десетте Заповеди и с казусните закони, които са прилагали тези заповеди в ежедневния живот. Другите народи е трябвало да видят приложението на правните принципи, очертани в Десетте Заповеди, в ежедневните дейности в израилевото общество и е трябвало да подражават на Израел. Пребиваващият чужденец е можел да осъзнае този факт по по-видим начин от живеещите извън земята на Израел.

Пребиваващите чужденци заслужават правна закрила

Всеки опит от страна на съдиите в Израел да поставят пребиваващия чужденец извън закрилата на Божия закон би представлявал опит да бъдат извратени Божиите универсални стандарти за справедливост. Като не зачита Божия закон във всеки спор между евреин и пребиваващ чужденец, съдията всъщност обявява: “Божият закон е задължителен само на основата на обрязването. Хората извън този кръвен завет следователно не са под закрилата на закона. Това означава, че те са извън всеки общ завет, който Бог е установил с човечеството. Това от своя страна означава, че човечеството не е задължено от Бога да зачита юридическите условия на Неговия завет. Бог не налага окончателни изисквания върху хората извън завета, който е означен единствено с физическото обрязване на мъжете глави на семейства. Той, следователно, е Бог на Палестина, а не космическия Създател. Не съществува универсален завет.”

Очевидно, такъв възглед за Бога е чужд на всичко, което Бог учи по отношение на Своето абсолютно върховенство като Създател. Като показват пристрастие към хора при раздаването на правосъдие, съдиите отхвърлят Божията святост, Неговия общ завет с човечеството, универсалността на Неговите граждански закони и абсолютните претенции, които Той поставя върху цялото човечество. Затова чужденецът имаше право на пълна закрила под закона, макара да не е можел да стане гражданин, тоест, не е можел да стане съдия или да притежава земя за постоянно вътре в границите на страната (Лев. 25:11-17).[6]

Нещо повече, ако съдиите откажат да се поддадат на натиск от евреи да отсъждат в полза на тяхната кауза просто заради техните расови характеристики, белязани чрез тяхната обрязана плът и постоянното притежание на земя на техните семейства вътре в Израел, тогава те вероятно не биха се поддали и на други натиски за подтискане на правосъдието. Божият закон изяснява, че отношението на евреина към слугите, чужденците, вдовиците, сирачетата, бедните и животните представя неговото отношение към цялото човечество. Тези по-слаби хора и създания са често под неговата власт, точно катто той винаги е под Божията власт. Както той се отнася към тези под него, така Бог ще се отнася към него. Това е много честа тема в двата Завета, но особено в казусните закони в Изход, поради което се отделя толкова много място за поставянето на законовите правила, управляващи слугите, слугините, вдовиците, бедните и животните. Бог напомня отново и отново, че са били чужденци в Египет. Те се нуждаеха от закрилата, осигурена чрез справедливо правосъдие, и от същото се нуждаят и чужденците в земята.

Ето защо техните години като роби в Египет бяха толкова заветно важни. Те пострадаха от ръцете на беззаконни съдии, които отказваха да почитат Божия закон. Това е тиранията в цялата история: граждански съдилища, които отричат конкретните условия на Божия открит заветен закон. За да избегнете тиранията, им каза Бог, разавайте праведно правосъдие без оглед на раса, цвят или изповедание. Поставяйте всички хора, живеещи вътре в географските граници на Израел под етичните граници на Божия граждански завет. Това трябваше да напомни на живеещите в Израел, че всички хора са родени под етичните условия на Божия завет и че те всички ще бъдат държани отговорни във времето и във вечността за своето непокорство. Следователно, всеки отказ на съдиите да зачитат Божия закон неизбежно би навредил на на Божието свидетелство за святостта на Неговия закон, което задължително означава Неговите санкции: благословение и проклятие.[7]

Ако еврейски съдия прокълне един публично праведен чужденец, за да благослови един публично нарушаващ закона евреин, тогава този съдия всъщност свидетелствува за пристрастия у Бога относно налагането на Неговия закон, един лъжлив бог, който гледа повече на хората, отколкото на цялостта на своя закон. Това е лъжливо свидетелство за един лъжлив и несправедлив бог, представен от корумпирания съдия, и Бог Йеова обещава да доведе осъждение срещу всеки народ, който продължава да насърчава такова лъжливо свидетелство чрез гражданска несправедливост.

Християнските антиномисти отричат това

Днес хората, които отричат, че старозаветните казусни закони са важели юридически и за древния свят извън Израел, доколкото става въпрос за Божиите изисквания, трябва да възприемат позицията, че: 1) Десетте Заповеди никога не са били предназначени от Бога да бъдат нещо повече от местен, временен, племенен кодекс; или 2) старозаветните казусни закони не са свързани юридически с Десетте Заповеди; или 3) и двете. Имам няколко въпроса за тези, които поддържат такава позиция. Бог не е ли искал езичниците да му се поклонят? Не е ли искал те да не се покланят на идоли, да не използват Неговото име напразно и да не нарушават съботата? Не е ли искал те да почитат баща си и майка си, да не убиват, да не прелюбодействуват, да не крадат, да не лъжесвидетелствуват и да не пожелават? Коя от Десетте Заповеди не е била валидна за древния езически свят? А също бих попитал това: Кой от казусните закони няма никаква юридическа връзка с една или повече от Десетте Заповеди? (Да, знам. Аз съм “легалист.”)

Християните всъщност не искат да поддържат публично такава позиция, но техните безкрайно повтаряни изявления срещу законността на библейския закон ги принуждават да заемат такава позиция. “Трябва ли народите да бъдат под Мойсеевия закон?” питат двама диспенсационалисти, теологът Х. Уейн Хауз и пасторът Томас Д. Айс.[8] Те отговарят ясно на своя въпрос: не. “Народите, заобикалящи Израел, никога не са били призовавани да възприемат Мойсеевия закон; по-скоро покорството на Израел към закона би привлякло народите. Второзаконие 4:6-8 казва, че околните народи ще бъдат привлечени към Израел и ще го сметнат за мъдър.”[9] Теологично това е равнозначно да кажем: “Хората, заобикалящи църквата, никога не са били призовавани да да приемат религията на християнството; по-скоро, покорството на християните към Христос трябва да привлече хората. Матея 28:18-20 казва, че околните народи ще бъдат привлечени към църквата и ще я сметнат за мъдра.” Това, че логиката на авторите е вътрешно шизофренична, трябва да е ясно на всеки, кой то може да разсъждава логично. Да го кажем направо, тази логика е пълна глупост. Това е аргумент, че подробностите на Божия закон са мъдри, но нито сега, нито кога да е те са били по някакъв начин задължителни за хората извън малката земя на Израел.

Какво би означавало да се твърди, че Божият закон е мъдър, но не е морално или юридически задължителен? Означава само това: онези, които твърдят това, предпочитат да не се покоряват на Божия открит закон, освен когато могат да докажат на себе си и на другите, че някой конкретен библейски закон е “мъдър.” Техният същностен (но винаги неопределен) универсален стандарт за мъдрост следователно е нещо друго, а не откровението на Бога за Него Самия в Неговия закон. Но тогава възниква досадният въпрос: На каква друга основа освен Божия открит закон хората и народите биват осъдени от Бога, в историята и при крайния съд? По какъв друг стандарт овцете ще бъдат отделени от козите? “И ще се съберат пред Него всичките народи; и ще ги отлъчи едни от други, както овчарят отлъчва овцете от козите; и ще постави овцете от дясната Си страна, а козите от лявата” (Мат. 25:32-33). Да го кажем по начин, по който дори и един диспенсационалист може да го разбере: Мъдро ли е да искаме да избегнем вечното осъждение? Ако да, тогава не е ли също мъдро да имаме вяра в Исус Христос? Не е ли мъдро да се покоряваме на Исус? “Ако Ме обичате, пазете заповедите Ми” (Йоана 14:15). “И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познавам Го, но не пази заповедите Му, лъжец е, и истината не е в него” (1 Йоана 2:3-4). Вярата изисква покорство, за да реализира своето съществуване. “Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. А някой ще рече: Ти имаш вяра, но аз имам дела; покажи ми вярата си без дела, а аз ще ти покажа вярата от делата си. Ти вярваш, че има един Бог. Добре правиш; и бесовете вярват и треперят. Обаче, искаш ли да познаеш, о суетни човече, че вяра отделена от дела е безплодна?” (Яков 2:17-20).

Едно от тези дела на вяра е да не подтискаме слабите.

Икономическо подтисничество

Тогава възниква въпросът: Дали икономическото подтисничество е въпрос на гражданско действие? Дали е криминално престъпление да се подтискат чужденецът, вдовицата и сирачето? В моя коментар на Изход 22:1, 4 пиша: “Общият критерий за определяне на конкретно публично деяние като престъпление е този: ако поради неналагане на санкции срещу определени конкретни публични деяния цялото общество може да бъде застрашено от Божиите неграждански санкции – война, епидемия и глад – тогава правителството става определената от Бога агенция за налагане на закона. Главната функция на държавното управление е да защитава обществото от Божия гняв, като налага Неговите закони срещу публични деяния, които застрашават оцеляването на обществото.”[10] Езикът на Изход 22:24 показва със сигурност, че Бог ще отмъсти за подтисканите, като доведе проклятия върху обществото. “Гневът Ми ще пламне, и ще ви избия с нож.”

Трябва ли държавата да прокарва конкретни закони срещу икономическото подтисничество? Трябва ли съдилищата да налагат правни прецеденти срещу икономическото подтисничество? Отговорите зависят от това дали законите и наказанията могат да бъдат формулирани ясно и тълкувани предсказуемо на основата на библейското откровение. Писах също и това относно законната сфера на пълномощия на държавата: “Продължаващата несправедливост, ако тя може библейски да се определи и предварително публично да се обяви чрез постановление или съдебен прецедент, бивайки ненаказана от държавното управление, призовава Божия гняв върху обществото. Следователно, в крайна сметка няма библейски основано разграничение между гражданското право и криминалното право.”[11] Може ли конкретен закон срещу подтисничеството да бъде “предварително библейски дефиниран и публично определен чрез постановление или юридически прецедент”? Това е ключовият юридически проблем пред гражданския магистрат. Това е също ключовият юридически проблем пред свободното общество: проблемът с месианската държава, чийто белег за подтисничество е нейният юридически произвол.[12]

Икономическата теория не дава определение на понятието “икономическо подтисничество” в случай на доброволни сделки. Само когато има насилственост – заплахата от физическо насилие – икономистът може да бъде сигурен, че има подтисничество. Това не означава, че е невъзможно да има определение за подтисничество, но то означава, че никакво позоваване на съвременната хуманистична икономическа теория не може да ни даде ясно определение. Използването на насилствената власт на държавата за извличане на ресурси от хората може да се счита за подтисничество в повечето случаи, но няма ясно определени критерии за подтиснически доброволни сделки, извършвани на свободния пазар. Само съществуването на конкурентно наддаване между нееднакво богати и нееднакво способни участници не представлява икономическо подтисничество, както показва спазаряването между Яков и Исав (Бит. 25:29-34).[13] Въпреки това, съществуват деяния на икономическо подтисничество, макар конвенционалната икономическа теория да не може научно (неутрално) да заяви критериите за тях.

Подтисничество и страдание са свързани понятия. Преводачите на Кинг Джеймс превеждат еврейската дума за “подтисничество” (lah-‘gahtz) като “страдание” в 3 Царе 22:27: “хляб на страдание” и “вода на страдание.” (В българския превод: “хляб на печал” и “вода на печал.” Бел.пр.) Думата е преведена като “смазвам” в Числа 22:25: “и смаза крака на Валаам.” Еврейската дума за “страдание” (guh-nah) се превежда също като “смирявам” в няколко случая.[14] Подтисничеството може да бъде и юридическо подтисничество (Изх 23:7-9). Примери за това могат да бъдат издаването на несправедлива присъда или лъжесвидетелсвуването. Понякога то може да носи смисъла на сексуална злоупотреба с беззащитна жена.[15]

Закрила на жените

Едно от оплакванията на т. нар. “движение на жените” през 70-те и 80-те години беше, че на жените на работното място често се казва от техните началници или работодатели, че трябва да направят сексуален компромис, за да запазят работата си или да напреднат в кариерата. Тази практика на “сексуален тормоз” безспорно е случай на страдание, както е дефинирано от Библията. Жените призовават за юридически наказания върху мъжете, които прибягват до такава тактика.[16]

Защитниците на чистия свободен капитализъм може да твърдят, че такова искане от страна на работодателя може (или не може) да е неморално, но не трябва да има закон срещу него. “В края на краищата, жената не е длъжна да се подчини. Ако тя избере да не блудствува, това може да й струва скъпо от гледна точка на нейната кариера, но това е пътят на свободния пазар: ако не желаеш да платиш цената, изисквана от продавача – в този случай, продавача на работното място – няма от какво да се оплакваш. В края на краищата, всяка привлекателна жена, която реши да не става блудница, по този начин губи икономическия приход, който би спечелила. Единствената строго икономическа разлика между тази жена и жената, която е била прелъстена от своя работодател, е, че никой мъж не е поискал от нея да стане блудница. Но икономиката в двата случая е една и съща: изгубен приход заради липса на съгласие. Всяка жена плаща, за да запази своята морална почтеност. Но и в двата случая правителството няма какво да каже.” Такива биха могли да бъдат аргументите на един “анархо-капиталист.”

Библията забранява проституцията. “Да не оскверниш дъщеря си като й допуснеш да стане блудница, да не би земята да изпадне в блудодеяние, и земята да се напълни с беззаконие” (Лев. 19:29). Да оскверниш или морално да замърсиш земята беше грях в Стария Завет. Днес това това е грях пряко срещу Исус Христос, който избълва злото (Откр. 3:16), както се казва в Стария Завет, че прави земята (Лев. 18:25). Да принудиш жена да стане блудница е само по себе си деяние на оскверняване. Ако или жената, или работодателят са семейни, тогава искането тя да се отдаде е също искане да извърши капиталното престъпление на прелюбодейството, за което и двете страни могат да бъдат екзекутирани, ако бъдат разкрити и осъдени в граждански съд, ако съпругът на жената го изисква (Лев. 20:10). Макар да няма гражданско наказание, свързано със заповедта да не се подтискат слабите, ясно е, че в този случай – сексуален тормоз – съдиите имат властта да накажат престъпника. Подтисничеството само по себе си не се наказва, но тази конкретна форма на подтисничество се наказва, тъй като библейското гражданско право се занимава с нея.

Без властта на държавата да налага наказание, това престъпление на искане за извършване на капитално престъпление не би могло лесно да бъде открито на властите от жертвата. Работодателят не би понесъл никакво гражданско наказание, а жената вероятно би изгубила работата си за това, че се е оплакала публично. Така би се компрометирала възможността за налагане на Божия закон. Грехът би срещнал по-малко противодействие. Следователно, подтикването към грях, към който има гражданско наказание, е само по себе гражданско престъпение, наказуемо от гражданското право, подобно на случая с някой, който тайно подмамва член на семейството си да се поклони на друг бог освен на Бога на Библията, престъпление, наказуемо от властите (Вт. 13:6-11). Съдиите биха могли да използват публично бичуване като наказание за първи случай и екзекуция за второ престъпление.

Въпросът, следователно, е този: До каква степен практиката на подтисничество или натиск са въпрос на гражданското правосъдие? Каква е отговорността на държавата във възпирането на икономическото подтисничество чрез своя законен монопол на насилие? Още нещо, църковният съд отговорен ли е по някакъв начин да се намеси и да поиска прекратяване на икономическото подтисничество? Дали критериите, използвани от църковните съдилища биха били различни от тези, използвани от гражданските съдилища? Тези въпроси са затруднявали християнските коментатори в продължение на векове.

Критерии за подтисничество

Какви точно са критериите за икономическо подтисничество? Средновековните схоластични теолози дълго и усилено са се борили с въпросите, свързани със “справедливата цена” и “лихварските заеми.” Какво е “честна печалба”? Без изключение, аналитичните опити на учените не успяват да надживеят теста за приложение на практика на критериите. Късносредновековните схоластични теолози всъщност са определяли “справедливата цена” като конкурентната пазарна цена, дотолкова доколкото пазарната цена не е била резултат от фиксиране на цените поради обществени или монополистични съображения.[17]

Същият проблем е смущавал опитите на ранните пуритани в Нова Англия да установят формални стандарти за икономическа справедливост. Един популярен случай е процесът срещу капитан Робърт Кейн, бостънски търговец, който е бил обвинен през през 1639 за извличане на несправедливи печалби при продажбата на чуждестранни стоки (конкретно, над 50 процента в някои случаи и над 100 процента в други).[18] Депутатите (“долният“ съд или долната камара на законодателно-съдебната власт на колонията Масачузетс Бей) постановяват глобата на 200 паунда; магистратите (“горният” съд) я намаляват на 80 паунда.

Той е била наказан, твъри губернаторът Уинтроп, защото ръководителите на колонията са били решени да действуват. “Защото викът в страната срещу подтисничеството беше толкова силен и някои от ръководителите и магистратите бяха изразили такова отвращение от извратената практика на този човек (която освен това беше видима за всички, защото беше богат и продаваше по-скъпо от повечето други търговци, а и той беше с лоша слава за подобни алчни действия в Англия, което настрои много депутатите срещу него).” Изглежда политиката на завист е действувала в пълна сила срещу капитан Кейн. Обяснението в пет точки на губернатора Уинтроп защо магистратите са показали благосклонност към него, разкрива много неща, особено петата точка: 1) защото е нямало закон в правните книги, забраняващ това ниво на печалба; 2) защото търговците по целия свят повишават цените, когато пазарните условия им позволяват; 3) защото не е бил единствен с това провинение; 4) защото всички хора в колонията са били виновни за “подобно превишаване на цените” при продажбата на добитък, зърно и работна ръка; и 5) “Защото не може да се открие определено правило за равна стойност между купувача и продавача, макар че по въпроса са положени много усилия и са създадени различни закони, които, приложени на практика, бяха отхвърлени, защото нито са сигурни, нито равностойни.”[19]

Колонията е прокарвала и отхвърляла закони за справедливи цени и максимални заплати безброй път през своето първо десетилетие (1630-39), без да може да реши теологичния и икономическия проблем на определението за икономическа несправедливост.[20] След 1676 законодателите се предават: в продължение на един век в Масачузетс няма нито един закон за “справедливи цени,” до военновременните ценови контроли по време на Американската Революция.[21]

Решението да се определи максимална цена или някакво ниво на печалба като универсално зло очевидно е произволно. Законодателите, съдиите и ответниците могат да посочат “специални обстоятелства,” които според тях оправдават или не оправдават обвинението за икономическо подтисничество във всеки конкретен случай. По какъв конкретен, авторитетен, предсказуем и общоприет стандарт могат гражданските или църковните власти да произнесат присъда? Това е проблемът на формалното право: установяването на писан стандарт, свързан с етика, която не почива на някакво позоваване на външни обстоятелства (тълкувано от съдиите) или човешката съвест.

В случая с доброволни икономически сделки Библията не дава конкретни инструкции за това кое е икономическо подтисничество, освен подтисничеството във формата на заповед за извършване на гражданско престъпление (напр. прелюбодейство, проституция). Има закони, които забраняват лъжливите теглилки и мерки или други престъпления, свързани с измама, но това са общи правила за цялото население. Това не са закони специално предназначени да защитават вдовиците, сирачетата и чужденците. Освен закона относно теглилките и мерките, Библията не определя законодателство или съдебни решения срещу предполагаеми случаи на икономическо подтисничество.[22] Няма библейски (или икономически) инструкции, които определят “вдигане на цените” или “високи наеми,” или подобни непопулярни практики. Опитът на губернатори и съдии, били те граждански или църковни, да отидат отвъд налагането на конкретни закони срещу измама, задължително означава разширяване на управлението на произвола. Страда правната пресдказуемост, а с нея страда и човешката свобода. Стремящата се към власт държава се разширява за сметка на индивидуалната свобода.

Това не означава, че такива зли икономически практики не съществуват. Без съмнение те съществуват. Въпросът е: Какво въбще трябва да правят, ако въобще трябва нещо да правят, правителството или църковния съд във всеки формален случай на предполагаемо подтисничество. Проблемът, с който стремящите се към свобода християнски общества трябва да се справят, е запазването на юридическите условия, необходими за поддържането на личната свобода. Как едно общество може да избегне подтисничеството от несправедливи граждански магистрати, ако правната система дава голяма свобода на съдиите да определят произволно и ретроспективно какво представлява икономическо престъпление? Държавното управление е определеният от Бога монопол на насилието. Позволете в него произволна и непредсказуема власт и цялото общество може да бъде поставено под робство към подтисници – подтисници, които законно държат инструменти за физическо наказание. Обратно, икономическото подтисничество е индивидуално действие от конкретен човек срещу шепа хора на местно ниво. То е временно явление, ограничено в най-лошия случай от продължаващото благосъстояние на подтисника, продължаващата бедност на жертвите и продължителността на живота на подтисника и на подтиснатите. Не съществуват сравнително ефективни ограничения върху подтисничеството от тези, които контролират раздаването на гражданско правосъдие. Всеобщият, монополистичен, наложен от държавата грях, обикновено е по-голяма заплаха за потенциалните жертви на подтисничество, отколкото местния, частно финансиран грях.

Въпреки това ограничение върху санкциите, които могат законно да бъдат налагани от държавата, отделните хора са предупредени срещу подтискане на слабите. В този текст Бог казва на хората, че той ще направи техните собствени жени вдовици, ако те станат подтисници. Принципът “око за око” на lex talionis лежи в основата на принципа да правиш на другите това, което би искал другите да правят на теб и твоето семейство. Бог, а не държавата, познава човешките сърца. Бог е Правораздавателят.

Съдиите притежават законната власт да налагат санкции срещу закононарушителите. Гражданските магистрати притежават правния монопол на насилието. Църковните власти притежават законната власт да държат нарушаващите завета хора извън законното участие в свещенодействията. Тъй като те притежават тези монополни права на власт – монополи, дадени от Бога (Рим. 13:1-7) – съдиите трябва да бъдат възпирани от закона, за да не съдят произволно, за да се избегне широкоразпространено, монополистично подтисничество (Ис. 1). Накратко, “подтисничеството” не е монопол на частни индивиди; то също е изкушение, открито за хората, които държат поста на съдия. Наистина, възможността за подтискане на на беззащитните е далеч по-лесна за съдия, защото той притежава определения от Бога монопол на властта, или поне “олигопол” на властта (тъй като хората обикновено могат да се обърнат към други съдии). Въпреки това, всеки участник в доброволна сделка трябва да внимава да не упражнява своята гражданска или институционална свобода във вреда на беззащитните и в крайна сметка във вреда на себе си и на своето собствено семейство.

Защитаване на институционално беззащитните

Библията разграничава три представителни групи като уникално беззащитни: вдовиците, сирачетата и чужденците. Чужденците в еврейската общност политически са зависели от милостта на управителите и на онези граждани, които са били юридически издигани от управителите. Вдовиците и сирачетата са били икономически ощетени, изгубили надеждния източник на семеен доход. Разделението на труда, което преобладава в заветната семейна единица, е било нарушено от смъртта на съпруга. Нормално при такива обстоятелства производителността на глава за останалите членове от семейството спада. Следователно, библейското понятие за подтисничество обхваща и двете форми на слабост, политическа и икономическа. Слабите не трябва да бъдат подтискани. Те не са като Исав, който е бил в положение на предполагаема беззащитност само поради недостатък в неговия характер.[23]

Всичките три ощетени групи са имали в старозаветните времена право на свой дял от празника на седмиците и празника на шатрите (така е било и с непритежаващите земя левити: Вт. 16:11, 14), както и от десятъка на третата година (Вт. 14:28-29). Тези правила са вероятно са били налагани от свещениците.

Позитивни предписания

За да защити тези групи, библейският закон налага морално задължителни форми на благотворително даване от страна на съседите. Но с това морално задължение няма свързана гражданска санкция. Библейското гражданско право не принуждава хората да правят добри неща на другите; то налага санкции върху онези, които вършат зли неща към другите. Следователно, библейското гражданско право е бариера пред създаването на държавно финансирана, държавно задължителна система за социални грижи.

Лихвените плащания (лихварството) са забранени в случай на морално задължителен заем към по-беден брат във вярата.[24] Следователно, тъй като лихварството – определено много строго в Библията като благотворителен заем с лихва – е забранено, подтиснатата жертва може да съди заемателя в граждански съд и да получи двойно обезщетение при присъда над заемателя, тоест двойно от юридически забраненото лихвено плащане. Такова дело е законно, защото има граждански санкции срещу конкретни дейности. Това, което държавата не може законно да направи, е да принуди заемателите да дават благотворителни заеми. Бог е правораздавателят в този случай. Той довежда позитивни санкции на онези, които се покоряват на Неговото позитивно предписание. “Внимавай да не би да влезе подла мисъл в сърцето ти, та да си речеш, Наближава седмата година, годината на опрощаването; и да не погледнеш лошо против бедния си брат, и му не дадеш, та извика към Господа против тебе, и това те се счете за грях. Непременно да му дадеш, и да ти не е тежко на сърцето, когато му даваш; понеже за това Господ твоя Бог ще те благославя във всичките ти дела и във всичките ти предприятия” (Вт. 15:9-10). Държавата не е упълномощена от Бога да нанася позитивни санкции.

Не е законно да искаш дрехата на вдовица за залог (Вт. 24:17), но е законно да искаш дрехата като залог от попаднал в бедност еврейски мъж (Изх. 22:26). Библията признава степени на уязвимост и степени на отговорност. На фермерите се казва да позволяват на чужденците, вдовиците и сирачетата да обират падналите плодове и неожънатите краища на нивите (Лев. 19:9-10; Вт. 24:19-21), но, макар да е позитивно предписание, това не е юридически приложим закон в граждански съд. Тъй като това е морално предписание, религиозните ръководители могат да съветват хората да се покоряват на Бога с него. Църковният съд не може законно да наложи физически санкции, но може да научи хората да се покоряват на Божиите позитивни предписания. А може ли законно да наложи санкцията на отлъчването срещу онези, които са морално коравовратни? Библейският закон поставя големи ограничения върху онези, които носят меча, но какво да кажем за църковната дисциплина? Същото правило изглежда задължително за църковния съд: никакво произволно налагане на закона. Трябва да има писани правила или поне известни правила, които са предсказуеми. Хората трябва да управляват своите действия на основата на своите очаквания относно решенията на съдилищата, включително църковните съдилища.

Ако белегът на месианската държава е произволен закон, какво да кажем за църквата? Заплахата е далеч по-малка. Първо, държавата контролира всеки вътре в определена географска територия. Църквата не контролира всеки. Второ, локално съществуват съревноваващи се църкви; няма съревноваващи се държавни управления, поне не в същия смисъл. Трето, държавата облага хората с данъци чрез сила; църквата не използва сила. Четвърто, държавата нанася физическо наказание; църквата не нанася физическо наказание. Следователно, моралното убеждение е далеч по-безопасно в ръцете на църковния съд, отколкото на гражданския съд. Но проблемът все пак остава: Кое възпира съдиите в църковния съд? Кое трябва да направи техните решения предсказуеми? Мога да видя само един отговор: предсказуем писан закон, включително прецедентите от казусните закони, обявени предварително. Без това, правилото на моралното убеждение трябва да служи като инструмент за дисциплина в църквата. Църквата не трябва да налага Божиите позитивни предписания извън конкретните подробности на открития в Библията закон.

Причината, дадена на израилтяните за тези морално (но не и юридически) задължителни форми на индивидуална благотворителност – държавата, трябва да се подчертае, не е Божията упълномощена агенция за благотворително преразпределение на благосъстояние – беше очевидна: Бог е освободил евреите от робство и подтисничество и техните деяния на благотворителност трябваше да служат като напомняне и символ на тяхната пълна зависимост от Бога за тяхното благосъстояние и свобода (Вт. 16:11-12; 24:22). Да подтискаш слабите, следователно, е равнозначно на отхвърляне на завета, укор към Бога и връщане към робството под греха: “Който угнетява бедния, нанася удар към Създателя му; а който е милостив към сиромаха показва почет Нему” (Пр. 14:31). Исая обвини управителите на земята точно с това престъпление: отказ да раздават законно правосъдие на вдовиците и сирачетата (Ис. 1:23). Управителите на Юда са станали подтисници.

Спадът в благотворителното даване е един белег за увеличаване на икономическото подтисничество вътре в обществото. Законът за пабиръка и законът за десятъка трябва да бъдат подкрепяни от църковния закон. Няма новозаветно свидетелство десятъкът или пабиръкът да са премахнати като морално и църковно изискване. Казано ни е, че даровете към бедните са дарове към Бога и Той обещава да ги изплати (Пр. 19:17). Той довежда позитивни санкции върху онези, които се покоряват на Неговите позитивни предписания. Той оставя на свещениците задачата да налагат морални санкции за Неговите позитивни предписания. Например, църквата налага десятъка и дава позитивни санкции на тези, които плащат: правото на членство с право на глас. Църквата също издържа бедните вдовици, когато роднините не могат или не искат да го правят (1 Тим. 5:3-10). Тя отлъчва роднините, които могат да издържат вдовиците си, но отказват, защото са по-лоши от невярващи (1 Тим. 5:8).

Ограничено познание

Една доброволна сделка може да бъде подтисническа за по-слабата страна, от библейска гледна точка, макар икономическият анализ да не дава на гражданските или църковните власти инструкция, и следователно възможност, да произнасят законна присъда в конкретните случаи. Защо е ограничено институционалното управление? Защото има граници върху познанието, достъпно за наблюдателите на всяка икономическа сделка. Всяка страна влиза в сделката, надявайки се да спечели. Понякога хората могат да викат “подтисничество,” когато тайно са удовлетворени от спазаряването: “Лошо е! Лошо е! Казва купувачът; но като си отиде, тогава се хвали” (Пр. 20:14). Никой човек не може да измерва субективните ползи на друг човек; никой човек или комитет от хора не може да сравнява ползите за всяка страна в една доброволна сделка.[25] Но Бог може да прави такива оценки, както Исус показа, когато оцени размера на икономическата жертва на вдовицата, която даде двете си “лепти,” или малки монети (Марка 12:42-44). Фактът, че властите не са всезнаещи, не освобождава умелите търговци от техните задължения да внимават за слабата позиция на беззащитните и да извършват корекции в полза на слабите в своите сделки с тях.

Като не търсят максимални печалби в такива сделки, умелите търговци по този начин дават неунижаваща форма на благотворителност. Един добър продавач винаги се стреми да отгатне какво другият желае и може да плати. Ако е уверен в своята способност да извършва тази изключително трудна оценка, тогава той трябва да има подобна увереност в своята способност на направи оценка от колко другият, по-слаб участник в спазаряването, може да се нуждае.

Библейският закон или революция

Стремежът към общество с нулево подтисничество в историята е демоничен. Той всъщност отрича, че човечеството е под товара на греха и последствията от греха в историята. Когато задаваме въпроси относно правилните средства за довеждане на изцеление върху човешките взаимоотношения и институции, трябва да си изясним фундаменталния въпрос за върховенството. Кой трябва да изцели човека в историята, Бог или държавата? това повдига въпроса за Месия. Кой е този Месия, Исус Христос или държавата? Кои трябва да са избраните представители на Месия? Кои са определените от Месия средства за постигане на това намаляване на подтисничеството: Библейският закон или насилствената революция? Каква е целта на този обществен стремеж: Божието царство или човешкото царство? Дали тази цел за съвършенство трябва да се доближи като граница в един исторически пълен с грях свят или да бъде постигната в историята чрез научна програма за преправяне на човека? Както Ръшдуни предупреждава: “Следователно има едно измерение на победа в историята, Исус Христос. Алтернативният план за победа е социалната наука и историята като социална наука. Това означава тоталитарната социалистическа държава, светът на 1984. За християнина това е по-скоро измерение на ада, отколкото на победата; . . .”[26]

Онези, които прогласяват законността на такъв стремеж без проповядването на благовестието и навлизането на библейския закон във всяка област от живота, искат да поставят абсолютно върховенство в централизираната “научна” държава. Те започват своя стремеж с презумпцията, че няма Бог, Който налага видими санкции в историята благословения или проклятия. Ако има Бог, допускат те, Той разкрива Себе Си едва при крайния съд, а малко от тях допускат, че въобще ще има краен съд. Те вярват, че Той е Бог извън историята. Това е точно което Фараонът на подтисничеството допускаше, както направи и Фараонът на изхода. “Кой е Йеова, та да послушам гласа Му и да пусна Израиля?” попита риторично той (Изх. 5:2). Подобно, Навуходоносор риторично попита тримата еврейски младежи: “Кой е оня бог, който ще ви отърве от ръцете ми?” (Дан. 3:15б). Гордостта предшествува погибелта (Пр. 16:18), а гордостта пред Бога е върховната форма на гордост. Тези царе в своето непокорство станаха противници на заветната теология, която учи, че Бог налага видими санкции в историята.[27]

Християните срещу завета

Една причина за възхода на 1) частното подтисничество, 2) месианското движение против частното подтисничество и 3) държавната тирания в името на освобождението от подтисничеството е, че християните през двадесети век в по-голямата си част са възприели същностно антизаветния възглед за Бога, прогласяван от хуманистичните защитници на месианската държава. Християните днес вярват, че историческите дела ще стават все по-зле и по-зле за праведните, докато Исус дойде отново, или да установи бюрократично наложен милениум, в който Той ще управлява лично от върха (премилениализъм), или да наложи крайния съд (амилениализъм). Такъв възглед за Бога в историята преди Второ Идване е в съгласие с песимистичните изводи на хуманистите и либералните теолози, които казват, че Бог не разкрива Себе Си в историята.

Християнските есхатологични песимисти признават едно малко изключение от остъствието на Божиите заветни санкции в историята: представителните действия на доброволна частна благотворителност от християни, които помагат на шепа хора да оцелеят малко по-дълго или в малко по-добри условия. Самозваните либерали (освободители – бел.пр.) също признават едно изключение: представителните действия на революционно насилие срещу същностно подтисническите обществени институции на капиталистическото общество. Въпреки това, двете групи се съгласяват на едно: Бог няма да изкупи обществото чрез проповядването на благовестието от Неговата Църква и разширяването на открития в Библията закон по лицето на земята. Те се съгласяват, че Бог няма да наложи в историята Своите двойни санкции на видими благословения за спазващите завета и видими проклятия за нарушителите на завета. Те се съгласяват едни с други, че старозаветният граждански завет на Бога е неприложим в новозаветните времена и следователно днес Божиите санкции в историята са или несъществуващи, или са ограничени изключително до сърцата и умовете на хората. Те настояват, че видимата власт на Божия закон и Божията Църква постепенно биват премахвани от историята и Неговото царство постепенно бива изтласквано в исторически безсилната област на неопределимия дух.[28]

Такъв възглед за Бога е тайно или явно отричане и на сътворението, и на възкресението. Ръшдуни показва тези характеристики на антизаветната теология:

Целта на библейската история е да се проследи победата на Исус Христос. Тази победа не е само духовна; тя е и историческа. Създанието, човекът и човешкото тяло, всички те се движат на основата на славното предназначение, за което цялото създание въздиша и се мъчи, докато очаква пълнотата на славната свобода на Божиите синове (Рим. 8:18-23). Победата е историческа и есхатологична и тя не е отхвърляне на сътворението, а негово изпълнение.

Тази победа е установена при възкресението на Исус Христос, Който унищожи силата на греха и смъртта и възкръсна победоносно от гроба. Както св. Павел подчертава в 1 Коринтяни 15, тази победа е победата на всички вярващи. Христос е първият плод, началото, алфа и омега на живота на светиите. Ако Христос е възкръснал само като дух от гроба, това би означавало Неговото господство над света на духа, но Неговата капитулация пред света на материята и историята. Но със Своето физическо възкресение, като възкръсва в същото тяло, в което е бил разпънат, той установява Своето господство над създанието и над историята. Светът на историята ще види Христовото тържествуване и тържествуването на Неговите светии, Неговата Църква и Неговото царство. Историята няма да завърши в скръб и бедствия: тя ще види тържеството на Божиите хора и изявата на християнския ред от полюс до полюс преди Христос да дойде отново. Следователно учението за възкресението е крайъгълният камък на библейското измерение на победата.

Учението за възкресението, обаче, не продължава дълго в коя да е църква или философия, която се предава на или допуска компромис с учението за сътворението. Креационизмът твърди, че светът е съзидателното действие на триединния Бог, Който го е направил много добър. Грехът е извращение на човека и изкривяване на създанието. Целта на месианското предназначение на историята е “възстановяването на всички неща” (Деян. 3:21), тяхното изпълнение в Исус Христос, първо във времето, а след това и във вечността.[29]

Тъй като съвременните християни са изоставили библейското учение за шестдневното сътворение, те не могат да разберат библейското учение за Божия провиденчески контрол над историята на основата на неговия завет. Тъй като мнозинството от шепата учени, които поучават шестдневното сътворение, са или премилениалисти, или амилениалисти, тяхната защита на креационизма е основана върху теорията на хуманистичната наука за ентропията (втория закон на термодинамиката), която почива върху неизбежността на Божието проклятие върху космоса в Битие 3:17-19, вместо върху учението за Христовото окончателно възстановяване на всички неща чрез Неговото възкресение и прогресивното (макар и несъвършено) възстановяване на света преди падението чрез силата на Святия Дух и разширяването на библейския закон. Затова съвременните вярващи в Библията християни намират за трудно да опровергаят чрез позоваване на Библията съвременния месиански стремеж към социалистическо съвършенство.[30] Те не могат успешно да защитят идеята за свободна пазарна икономика като институционална изява на четвъртата точка на библейския завет, принципа на съда-санкциите: благословение и проклятие, печалба и загуба.[31]

Процесът на наддаване на свободния пазар

Ценообразуващият принцип, обявен от разбойника в разказа на Франк Норис от началото на века, Октоподът, е морално валиден принцип за търговските сделки: “Всичко, което бизнесът позволява.” При наддаване най-високо наддалият купувач получава искания актив. Този принцип управлява всяко наддаване: по-високата оферта печели. Въпреки това, едва ли има принцип на капитализма, който да е по-мразен и по-критикуван от този. Единственият друг принцип, който получава повече критики, е капиталистическият принцип за икономическото неравенство, особено неравенството в наследството по рождение. Но правото (правния имунитет) на неравно наследсво е правната изява на петата точка от библейския завет, наследство-лишаване от наследство.[32] Накратко, капитализмът е мразен, защото са мразени видимите институционални изяви на Божия завет.

Икономическата система на свободния пазар по същество е един гигантски аукцион. Ако потенциалните купувачи на аукциона биват постоянно раздразнени, когато конкурентите с по-ниски оферти биват облагодетелствувани от аукционера, това в края на краищата ще унищожи аукциона. Подобно, ако продавачите на стоки и услуги в една свободна пазарна икономика не желаят да зачитат този принцип на “високата оферта печели” в повечето случаи (макар и не задължително при всеки случай), те ще унищожат пазара като институция за производство и разполагане на оскъдни икономически ресурси. Като отказват да зачитат принципа на “високата оферта печели,” продавачите на стоки (“аукционерите”) ще принудят потенциалните продавачи на пари (купувачите или “наддаващите”) да търсят друга, по-малко предпочитана система за разполагане на оскъдни икономически ресурси. Впоследствие ще се появят нови продавачи на стоки и услуги, които ще зачитат принципа на наддаването, “високата оферта печели,” и по този начин ще вземат купувачите. В обществата, основани на принуда, такива алтернативи се наричат черен пазар.

“Всичко, което бизнесът позволява” е просто друг начин да кажем “високата оферта печели.” Това правило облагодетелствува онези потребители, които във всеки момент от времето желаят и могат да платят най-високата цена, предложена от всички известни купувачи. То също облагодетелствува всички други потребители – “изключените купувачи” – които научават правилата на свободния пазар и съобразно с това могат да планират своето икономическо бъдеще. Следващия път те могат да влязат на други пазари, където те ще бъдат най-високо наддалите. Фактът, че някои потребители са изключени от притежаването в определени дни, е фактът на оскъдността: на нулева цена има по-голямо търсене на оскъдни икономически ресурси, отколкото е предлагането на тези ресурси. Всяка икономическа система се сблъсква с факта на оскъдността, не само капитализмът.

“Всичко, което бизнесът позволява” е разумен отговор на продавачите към всички конкурентни оферти на всички известни купувачи. Той зачита принципа на върховенството на потребителя. Когато твърдим, че продавачите на стоки и услуги имат правото (правния имунитет) да изискват “всичко, което бизнесът позволява” от конкуриращите се купувачи (продавачи на пари), заедно с това казваме, че купувачите имат правото да правят “най-ниската възможна оферта.”[33] Ако крайната оферта за дадено нещо е една унция злато, държавата не трябва да настоява купувачът да плати на продавача две унции злато, “защото продавачът го заслужава,” или защото “стабилните пазари за продавачите са от полза за икономиката,” което е точно това, което правителствата правят, когато определят мита, вносни квоти и други произвеждащи монопол ограничения върху доброволната търговия. “Всичко, което бизнесът позволява,” “високата оферта печели” и “крайната оферта печели” са три начина на изразяване на един единствен принцип на пазарната конкуренция: правото (правния имунитет) на свободните хора да се договарят върху познат стандарт за провеждане на доброволната размяна.

Държавното и църковното управление трябва да уважават законната власт на хората да действуват на основата на този принцип на наддаването, когато правят своите доброволни размени. Няма начин съдиите да разграничат “подтиснически” сделки от “по-малко подтиснически” сделки и “не толкова подтиснически” сделки чрез позоваване на проценти, като 8 процента търговска печалба или 15 процента печалба на инвестиран капитал (двете цифри са поне 50 процента по-високи от нормалното ниво на печалбите преди данъчно облагане в Съединените Щати).[34] За да вземат законни юридически решения, съдиите се нуждаят от морални константи; но икономическите проценти се променят с течение на времето. Въпросът, “Колко от нещо трябва универсално да се счита за незаконно?”, е смущавал моралните философи в продължение на хилядолетие. Само в редки случаи, като десятъка от 10 процента, Библията дава конкретен отговор на въпрос относно законен минимален процент.[35]

Законната територия на съвестта

Съвестта е валидно, макар и не изключително, ръководство за индивидуалните действия. Себевладението е това, което направлява преобладаващото мнозинство от всички човешки действия. Хората не трябва да бъдат претоварвани с излишна вина, нито пък трябва да станат необуздани, съгрешаващи против себе си поради това, че никоя друга агенция на управление не е упълномощена от Бога да се намеси и да поиска прекратяване на техните действия. Въпросът е: Какви са правилните стандарти, които хората да използват в определянето дали конкретна сделка е подтисническа от библейска гледна точка?

Библията споменава чужденците, вдовиците, бедните и сирачетата като представителни примери за хора, които лесно могат да бъдат експлоатирани. Работейки с такива хора, какви въпроси трябва да си задава умелият търговец? Какви предложения биха били неморални по същността си?

1. Неморално или незаконно деяние

Искането икономически по-слабата страна да извърши неморално или незаконно деяние е форма на подтисничество. Държавата може да налага санкции срещу всеки, който подбужда друг човек към незаконни действия, но подбуждането е трудно и скъпоструващо за доказване в съда. Въпреки това, никое такова подбуждане не е законно, защото обвинението лесно ще бъде доказано в Божията съдебна зала в деня на съда.

2. Задържане

Задържането е действие на скриване на стоки от пазара с цел повишаване на цената. “Който задържа жито, ще бъде проклинат от народа; а който продава, благословение е на главата му” (Пр. 11:26). Трябва да се отбележи, че народът ще проклина задържащия, но държавата не е упълномощена от Библията да бъде агенция за постановяване на цени или конфискатор “в името на народа.” Също, Бог, а не държавата, възнаграждава онези, които продават.

Човекът, който тук е критикуван за задържане на зърното от пазара в очакване на по-висока цена, очевидно задържа количества храна, достатъчни за промяна на пазарната цена. Този текст не намеква, че човекът, който купува храна за собствена употреба, който има хладилник, пълен с храна или фризер, пълен с говеждо, е по някакъв начин експлоататор. (Това не е хипотетичен аргумент от моя страна. Роналд Дж. Сайдър критикува християните, които ядат говеждо, защото един млад вол отнема двойно повече зърно за производството на същото количество протеини, отколкото отнемат пилетата. Християните трябва да ядат повече пилета, казва той. Това е морално задължение, казва той.[36] Неговите вегетариански социалистически сътрудници без съмнение биха счели това за достоен за съжаление слаб аргумент, намирисващ – може би дори вонящ – на капиталистическа експлоатация.) Експлоататорът е човек, който задържа продажбата на голямо количество храна – всъщност толкова много, че пазарната цена ще бъде засегната, ако го изнесе на пазара. Няма много фермери или продавачи, които имат толкова много храна на свое разположение, като се имат предвид огромните размери на международните зърнени пазари. Това е един от най-силните аргументи в полза на свободните пазари и срещу всякакви мита и вносни квоти: икономическата свобода намалява възможността за успешно местно или регионално задържане на стока.

В едно благочестиво общество никой честен човек не проклина предприемача (поемащ риск прогностик), който “купува ниско” по време на изобилието на жътвата и планира да “продаде високо” през зимата. Например, рационалните хора разбират, че плодовете и зеленчуците извън сезона са по-скъпи: доставките са ограничени и те трябва да бъдат внасяни. Отдалечените продавачи могат да бъдат примамени на местния пазар чрез надеждата за по-високи цени за своята продукция от тези, които могат да получат на своя местен пазар. Накратко, някой трябва да складира храната от жътвения сезон за нежътвения сезон; малко потребители имат такива складови възможности. Икономическата функция на разполагането на храната в сезоните и по регионите трябва да бъде извършвана от някого.

Ориентираните към печалба (поемащи несигурност) предприемачи са най-отговорните, най-малко бюрократични хора за тази задача.[37] Защо? Защото, ако предскажат погрешно, те губят. Ако поставят прекалено ниска цена, свършват храната преди да свършат купувачите. Губят продажби, които биха могли да направят, и следователно губят пари. От друга страна, ако сложат прекалено висока цена, така примамват конкуренти, които отнемат потенциалните купувачи и ги оставят с големи количества непродадена храна. Губят продажби, които биха могли да направят, и следователно губят пари. Заключение: те имат икономическия стимул да не налагат нито висока, нито ниска цена върху потребителите.

3. Наложен от държавата монопол

Всяко предложение, което няма конкурентна алтернатива поради намеса на правителството на пазара, е потенциално неморално, освен ако гражданските власти регулират пазара като “обществени услуги.” (Дори ако регулират пазара в името на потребителя, такъв монопол също може да бъде експлоативен, защото сблъсъкът между регулаторите и регулираните не само е възможен, той трябва да се очаква.)[38] Ако продавачът на стока или услуга е закрилян от съдиите срещу други конкуренти, които биха навлезли на пазара и биха направили по-добро (на по-ниска цена) предложение към купувача, тогава продавачът подтиска купувача. Той може да не е отговорен за този закон или юридическо тълкуване, но сега той е облагодетелствуваният. Ако е в сила такова рестриктивно законодателство, тогава продавачът трябва да направи най-доброто, което може, за да продаде своя продукт или услуга на купувача на цената, която би преобладавала, ако имаше открита конкуренция.

Проблемът, разбира се, е, че в отсъствието на свободен пазар никой в действителност не може да бъде сигурен каква точно би могла да бъде цената на свободния пазар.[39] Без информацията, достъпна чрез пазарната конкуренция, купувачите и продавачите остават без надеждни показатели за истинските условия на търсенето и предлагането.[40] Следователно моралните решения относно “честното” ценообразуване стават по-трудни – по-скъпи за разрешаване – поради намесата на държавата в потока на икономическата информация. Преобладаващата цена на регулирания от правителството пазар повдига морални въпроси относно честността именно защото тя не е конкурентната пазарна цена. Намесата на държавата създава морални дилеми за честните продавачи, защото тази намеса създава възможности за продавачите да извличат монополни печалби от купувачите. Съдиите, купувачите и продавачите могат само да гадаят относно “немонополната” цена.

4. По-добра информация

Икономически по-силната страна в една сделка може да има по-добра информация на свое разположение. Каква част от нея е морално задължен да даде на икономически по-слабия продавач? Ако иска по-ниска цена, тогава той, от икономическа гледна точка, прехвърля стойността на тази информация към другата страна в размяната.

Държавата не трябва да изисква предаването на такава информация. Ако се прокара такъв закон, той би възпрепятствувал стремежа към по-добра информация от страна на всички участници, което в края на краищата би навредило на всички хора в обществото.[41] Освен това, съдиите ще се сблъскат с вечния проблем да определят точно колко от своята информация икономически по-силният продавач (или купувач) трябва да даде на другия човек, преди доброволната размяна да стане законна. Всъщност, как може точно да се определи коя е икономически по-силната страна? Въпросът, “Колко по-силна?” е тясно свързан с другия въпрос, “Колко информация?”[42]

Какъв управляващ принцип предлага Библията на индивидуалната съвест? Ако икономически по-слабата страна би могла да намери някой, който би дал по-добро предложение, ако не бяха особените обстоятелства – натиска върху вдовицата и сирачето, правната дискриминация срещу чужденеца и т.н. – тогава икономически по-силната страна трябва да предложи цена, сравнима с това, което човекът може разумно да очаква да получи. Човекът, който намери “скъпоценен бисер” в чужда собственост има моралното право да продаде каквото има и да предложи да купи тази собственост, за да получи собствеността над бисера (Мат. 13:44).

А ако продавачът е сляп и никога не е имал възможността да намери този бисер? Тук няма конкретен библейски закон, но откривателят трябва да помни, че Бог не е сляп. Купувачът на нивата може да реши да даде, да кажем, половината от чистата печалба от сделката на икономически по-слабата страна, за да избегне нанасянето на икономическо подтисничество. (Отново, нямаме точно установени правила, но разделяне 50 на 50 е добър работен принцип.) Въпреки това, Библията мълчи относно каквато и да е забрана от държавата върху такава сделка, ретроспективно или предварително. Въвеждането на правен кодекс, който ще се опита да покрие всяка подобна сделка, би станало за кратко време кошмар от объркване и неконтролируема държавна власт. Няма белези поведението на монополистичните бюрократи да е морално по-възвишено от това на ориентираните към печалба купувачи на скрити бисери. Поне такова подтисничество от частни предприемачи не е субсидирано от данъкоплатците.

Има такива, които отричат законността на сделки от типа “скъпоценен бисер” при всякакви обстоятелства. Те не разбират (или предпочитат да отричат) неизбежния факт на липса на всезнание у човека. Те приемат, съзнателно или несъзнателно, че точното познание е (или би трябвало да бъде) ресурс с нулева цена – ресурс, който наистина би трябвало да бъде безплатен за всички, или естествено, или чрез намесата на държавата.

Скъпоценният бисер

Тази притча за царството е важна за правилното разбиране на предприемачеството – прогнозиране на икономическото бъдеще и ефективно (с ниски загуби) планиране на основата на тази прогноза. Исус каза: “Небесното царство прилича на имане, скрито в нива, което, като го намери човек, скрива го, и в радостта си отива та продава всичко което има, и купува оная нива” (Мат. 13:44).

Да видим какво прави купувачът в тази притча. Той се натъква на важна информация: в една нива има скрито ценно съкровище. Той не е сигурен кой е този, който го е скрил там, но знае къде е то. Той предполага, че човекът, който го е скрил, не е сегашният собственик на нивата.[43] Той скрива съкровището, след което си отива и продава всичко, което притежава, за да купи нивата. Забележете, че той не открадва съкровището. Той не е крадец. Той просто е притежател на информация.

Той може и да е извършил някакво предварително разследване, само за да види дали настоящият собственик на нивата е готов да я продаде. Все пак, настоящият собственик може да промени намерението си преди да продажбата да е завършена. Може би собственикът може да я продава на цена по-висока от нормалната пазарна цена, защото знае, че съкровището е било оставено там от опасен престъпник, който го е откраднал. Може след това откраднатото съкровище да бъде конфискувано от полицията и да бъде върнато на жертвата или на застрахователната компания на жертвата още в момента, в който то се появи на пазара. Възможно е дори съкровището да е фалшификат: собственикът може да е поставил примамка на своята земя просто за да подмами някой емоционален откривател.[44] Откривателят не може да е сигурен в каквото и да било. Но той поема риска, тоест той решава да поеме известна несигурност с надежда за икономическа печалба. Той продава каквото има и купува нивата.

Сега той притежава съкровището. Да приемем, че полицията не го конфискува и никакъв престъпник не се върне, за да си го вземе. Новият собственик е получил изгодата от едно особено положение: неговото познание за това съкровище в новозакупената нива. Той е поел риска и е продал всичко. Получил е своята награда. Облагодетелствувал е себе си и е дал на първоначалния собственик на нивата всичко, което той е поискал. Ако си заслужава да продаде съкровището, тогава някой, който го купи, ще получи достъп до желаното от сърцето си. Кой губи?

Очевидно, първоначалният собственик е можел и да се натъкне на съкровището. От друга страна, можело е и никога да не го намери. Дали е морално задължение на откривателя да дотича до собственика на нивата и да му каже? Исус не каза това. Откривателят има един потенциално ценен актив: информация. Липсва му собственост върху земята. Собственикът на нивата също има един потенциално ценен актив: право на собственост върху съкровището. Но му липсва знание за присъствието на това съкровище върху неговата собственост. Всеки човек притежава нещо с потенциална стойност, но никой не може лично да използва този потенциален актив: собственикът на нивата не знае за бисера, а човекът, който знае къде е бисерът, няма икономически стимул да направи това познание публично, докато все още не притежава нивата. Обществото няма никаква полза от това, докато потенциалният актив не се превърне чрез пазарна размяна в известен актив. Възможността за печалба е това, което превежда този потенциален актив в пазарен актив. Откривателят купува нивата. По този начин потенциалните активи стават пазарни активи.

Съвременният социалист е възмутен от тази притча. Предприемачът (понасящ несигурност прогностик), който е открил съкровището, се счита от социалиста за неморален. Първо, земята на която е той, трябва да се притежава от “народа” чрез държавата. Второ, той няма работа да се разхожда по тази земя, тъй като няма официални документи, даващи му право да се намира на държавна собственост. Трето, той въобще не е трябвало да скрива съкровището след като го е намерил. То принадлежи на държавата. Четвърто, ако земята още не е собственост на държавата, тогава той би трябвало да уведоми настоящия собственик на нивата за съществуването на това новооткрито съкровище. Пето, ако не направи това, той е неморален в предложението си да купи нивата. Той всъщност краде от собственика на нивата. Шесто, ако се опита да продаде съкровището, държавата трябва да обложи неговите печалби с данък най-малко 50 процента и вероятно и повече. Седмо, ако откаже да продава, държавата трябва да му наложи капиталов или имотен данък, за да го принуди да го продаде.

Социалистите мразят ограниченията

Това, на което се противопоставя социалистът-преразпределител, в крайна сметка, е липсата на всезнание у човечеството. Социалистът вярва, скрито или открито, че икономиката трябва да действува гладко, ефективно и без печалба, като хипотетична икономика, в която всички участници еднакво добро знание – съвършено знание. Знанието, в един “почтен” обществен ред, трябва да бъде ресурс на нулева цена, еднакво достъпно за всички и всички да действуват еднакво според това знание. По същността си социалистическите аргументи приемат, че само временното съществуване на такива фактори като частната собственост, личната алчност и желанието на хората да експлоатират бедните е това, което е създало света на оскъдността, печалбите и загубите. Знанието относно бъдещето трябва да се счита за безплатна стока, неявно допускат те. Следователно печалбите са зло, да не говорим, че не са задължителни в една стабилна икономика. Това е била основната логика през вековете на всички, които приравняват икономическите печалби с експлоатацията.

Хората не са всезнаещи. Това разгневява социалистите. Те гневно се противопоставят на инистуционалния ред на свободния пазар, който насърчава хората да търсят по-добра информация, ден след ден, така че да могат да спечелят индивидуално от нейното приложение в икономическите дела. Социалистите предпочитат да създават законодателни препятствия, които да пречат на действието на пазарния “аукцион за информация.”

Трябва да е ясно защо в социалистическите икономики има толкова малко нововъведения. Развитието – или по-скоро липсата на развитие – на гражданските технологии в Съветския Съюз е представителен исторически пример.[45] Новъведението не е услуга, която хората нормално предлагат безплатно на други хора. То включва творчество, капитал и готовност за поемане на риск. В едно социалистическо общество предприемачът, който е готов да поема несигурност, не може законно да получава плащания за пълната икономическа стойност за обществото – определена от пазарните сили – на своето нововъведение. За да могат предприемачите да получат пълната стойност на предложените от тях услуги, социалистическото общество трябва да изостави колективната собственост върху средствата за производство и разпределение.[46]

Онези, които откриват съкровища в “колективно притежаваните” ниви, тоест контролирани от държавата и управлявани от бюрокрацията ниви, имат следния избор: 1) да предоставят безплатно информацията за местонахождението на съкровището на бюрократичните длъжностни лица на държавата; 2) да не казват нищо и да си спестят много затруднения; 3) да сключат незаконна сделка с някой чиновник; или 4) да откраднат съкровището. В Съветския Съюз, както може да се очаква, последните три възможности са тези, които хората избират; първият избор просто не се взема насериозно като разумна алтернатива.[47]

Заключение

Библията забранява икономическото подтисничество, но не го дефинира точно. Икономическата теория дава дори по-малко инструкции от Библията. Всичко, което икономическата теория може да каже, е, че когато върху някого бъде наложена заплаха от насилие, това е подтисничество. Но насилието не трябва да се определя като заплаха от страна на участник на пазара, че ще откаже да търгува с някого, освен когато става въпрос за нарушаване на съществуващ договор или когато от някого се иска да извърши престъпление или неморално действие. Умелото спазаряване не се счита автоматично за подтисничество, нито в Библията, нито в икономическата теория.

Без конкретни стандарти за нарушения е много трудно да се създаде система на гражданско право. Законът трябва да определи точно дейността, която е забранена. Трябва да бъде достатъчно ясно, че съдебните власти могат да издават присъди и че техните присъди могат да бъдат предсказани от повечето хора, особено от потенциалните престъпници, с точност, по-добра от 50 процента. Ако решенията на съдебните заседатели са случайни, тогава законът няма да защитава невинните хора на предсказуема основа. Това означава, че гражданското право вече не изпълнява своето дадено от Бога предназначение да осигурява обществен ред.

Определянето на подтисничеството очевидно е много трудно. Подтисничеството трябва да бъде определено по такъв начин, че съдилищата да не могат лесно да станат тиранични или произволни в своите решения. Но, както казах, още не е открито определение за икономическо подтисничество, което е едновременно равноправно и антитиранично, когато се прилага за голям брой случаи за дълъг период от време. Ето защо рядко могат да се създадат закони против икономическото подтисничество, без да се създаде повече вреда, отколкото полза за потенциалните жертви на подтисничеството. Самото законодателство става главен източник на подтисничество.[48] Средновековното схващане за “справедлива цена” е един от най-добрите примери за този проблем в историята, особено когато е тълкувано векове по-късно от граждански магистрати, които не познават недоверието на схоластичните теолози от късното Средновековие към определянето на цените от правителството.

Това показва факта, че човешката съвест трябва да управлява всички решения за ценообразуване в доброволните размени, не защото индивидуалната съвест е по някакъв начин автономна, а защото само Бог е законен суверен над умовете на хората. Само Той, не човешките власти, може да извършва точни сравнения на междуличностна субективна полезност. Той единствен знае точно колко един човек се е облагодетелствувал от една сделка и до каква степен размера на неговата печалба е основан върху беззащитността на другия участник в размяната. Следователно, наказанията срещу онези, които са заподозряни, че действуват подтиснически в икономическите сделки – освен в случаите, посочени в Писанието – не трябва да бъдат налагани от човешки институционални управления, именно защото всезнанието е монопол на Бога. Ето защо хората могат да бъдат уверени, че Божиите наказания срещу случаите на икономическо подтисничество са абсолютно сигурни и ще бъдат точно наложени от Бога, според величината на всяко подтисническо деяние. Себевладеещият се индивид под Бога, а не институционалните управления, е подходящият изпълнител на земното правосъдие. Ако този човешки изпълнител не нанесе зачитаща Бога присъда, тогава Бог ще го постави под осъждение.

Библията определя конкретни форми на благотворителност за облекчаване на подтисничеството, включително морално задължителни безлихвени заеми към заслужаващите, намиращи се под завета бедни, пабирък и забрана срещу изискването на дрехата на вдовица като залог. Но няма определени наказания за нарушаването на тези закони и държавата не е определена като правосъдна институция. В случая на задържане на стоки с цел повишаване на пазарната цена на определена стока, Библията казва, че наказанието е публичното неодобрение: “Който задържа жито, ще бъде проклинат от народа; а който продава, благословение е на главата му” (Пр. 11:26). Хората могат законно да го прокълнат, но никакво физическо насилие или глоби не трябва да се налагат върху виновника.

Бог е Правосъдието. Той нанася осъждение в историята. Тъй като съвременният човек отказва да признае това, той се стреми да стане бог сам за себе си, като прави държавата да бъде правосъден орган. Той не вярва, че Бог се намесва в историческите дела на хората, за да нанесе осъждение. Тъй като много християни днес са възприели същата тази теология на “Бог е отвъд историята” – Бог като Съдия едва в деня на крайния съд или по време на предполагаемото хилядагодишно лично царуване на Христос – те са изпаднали в същия мироглед за разширяване на държавата. Те искат правосъдие. Повече от това: те искат почти всезнаещо правосъдие. Но призовавайки за такова правосъдие, те отричат самата основа на гражданската свобода: гражданско право, което е по библейски конкретно за това какво представлява незаконното поведение и по библейски конкретно за това какво представлява подходящото наказание.

Когато такъв правосъден орган бъде сътворен от антиномисткия човек, икономическото подтисничество ще стане повсеместно.

Онези, които днес твърдят, че Божият закон не важи и не трябва да важи за всички хора, имат предвид ограничаващите характеристики на гражданското право. Християните днес настояват, заедно с хуманистите, че Бог не е поверил на християните отговорността да “казват на другите как да живеят.” Християните не разбират, че библейското гражданско право никога не е било предназначено да казва на хората как да живеят; то им казва как да не действуват публично. Това, което съвременните антиномистки християни систематично пренебрегват, е това: ако Божият закон не възпира и чужденеца, и вярващия, то той не закриля нито чужденеца, нито вярващия. Християните въобще забравят за защитните ползи от Божието гражданско право. Те всъщност са приели лъжата на хуманизма: че библейският закон е тираничен сам по себе си и че “истинският” хуманистичен закон е благонамерен. (Проблем: никой като че ли досега не е могъл да открие какъв е този благонамерен “истински” хуманистичен закон.)

Християните днес мразят Божия закон точно толкова, колкото и хуманистите го мразят. Те мразят идеята за Божието осъждение в историята. Но Божиите присъди са винаги и позитивни, и негативни, благословения и проклятия. Християните днес повече предпочитат да живеят под негативните граждански санкции на хуманизма и по този начин да изгубят позитивните санкции на Божия закон, вместо да поемат трудностите и личната отговорност да наложат библейския закон. Резултатът е, че християните са станали чужденци в собствената си земя.[49] И удивителният факт е този: на тях това им харесва. То им дава психологически необходимото оправдание за тяхното обществено безсилие.



[1] Charles F. Fensham, “Widow, Orphan and the Poor in Ancient Near Eastern Legal and Wisdom Literature,” Journal of Near Eastern Studies, XXI (1962), pp. 129-39.

[2] Днес, обаче, става странно преобразяване. Хуманистите и пиетистите се съгласяват: Божият открит закон е тираничен, по самата си същност е източник на подтисничество. Те изоставят Божия открит закон в името на универсалните принципи на “правилното мислене” и “религиозно неутралната гражданска справедливост.” Тъй като смятат Божия открит закон за източник на подтисничество вместо за лекарство против подтисничеството, те призовават за разширяване на хуманистичния граждански закон. Те не разбират защо подтисничеството се умножава през двадесети век, но знаят какво е необходимо, за да го изцелят: добавяне на още от същото, което го е причинило.

[3] Numa Denis Fustel de Coulanges, The Ancient City: A Study on the Religion, Laws, and Institutions of Greece and Rome (Garden City, New York: Doubleday Anchor, [1864] 1955), Bk. III, ch. XI, pp. 192-93.

[4] Ibid., Bk. III, ch. III. Понякога гражданство се е подарявало на някой отделен човек, който е служил вярно на града или на имигранти професионалисти във времена на остър недостиг на работна ръка, но това е било рядко явление до късноримската епоха.

[5] Ibid., Bk. III, ch. XIII, pp. 200-1.

[6] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 14: “The Rule of Law.”

[7] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 4.

[8] H. Wayne House and Thomas D. Ice, Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, Oregon: Multnomah Press, 1988), ch. 7.

[9] Ibid., p. 128.

[10] Виж по-горе, с. 297.

[11] Виж по-горе, с. 298.

[12] F. A. Hayek, The Constitution of Liberty (University of Chicago Press, 1960).

[13] Виж Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 18: “Competitive Bargaining.”

[14] Изх. 10:3; Съд. 19:24; Пс. 35:13, и т.н.

[15] Вт. 21:14; 22:24, 29; 2 Царе 13:22; Пл.Ер. 5:11; Ез. 22:10-11.

[16] Мъжете, които са наети от жени, поставящи същите условия, би трябвало да имат същите права на закрила от гражданското право.

[17] Marjorie Grice-Hutchinson, The School of Salamanca: Readings in Spanish Monetary Theory, 1544-1605 (Oxford: The Clarendon Press, 1952); Joseph Schumpeter, History of Economic Analysis (New York: Oxford University Press, 1954), pp. 98-99; Raymond de Roover, “The Concept of the Just Price: Theory and Economic Policy,” Journal of Economic History, XVIII (1958), pp. 418-34; Murray N. Rothbard, “Late Medieval Origins of Free Market Economic thought,” Journal of Christian Reconstruction, II (Summer 1975); Alejandro A. Chafuen, Christian for Freedom: Late-Scholastic Economics (San Francisco: Ignatius, 1986), ch. 7.

[18] Запис за това обвинение се намира в дневника на губернатора Джон Уинтроп: Gov. John Winthrop: Winthrop’s Journal: “History of New England,” 1630-1649, edited by J. Franklin Jamison, 2 vols. (New York: Barnes & Noble, [1908] 1966), I, pp. 315-16.

[19] Ibid., I, p. 316.

[20] Виж Gary North, “Medieval Economics in Puritan New England, 1630-1660,” Journal of Christian Reconstruction, V (Winter 1978-79), pp. 171-77.

[21] Gary North, “From Medieval Economics to Indecisive Pietism: Second-Generation Preaching in New England, 1661-1690,” ibid., VI (Summer 1979), pp. 165-70. Виж също North, Puritan Economic Experiments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 35-39.

[22] Законите, изискващи оставяне на пабиръка и забраняващи лихвени благотворителни заеми към сънародници евреи, нямат свързано с тях гражданско наказание.

[23] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 18: “Competitive Bargaining.”

[24] От друга страна, лихварството е разрешено в заеми към религиозни чужденци (Вт. 23:20).

[25] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 4: “Economic Value: Objective and Subjective.”

[26] R. J. Rushdoony, The Biblical Philosophy of History (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, [1969] 1979), p. 27.

[27] Sutton, That You May Prosper, ch. 4.

[28] Бог ще победи в историята, твърдят премилениалистите, едва когато се върне физически във величествена власт да съди народите в историята за хиляда години. Но това е прякото налагане на осъждението; то не е основано на представително осъждение в историята от избрания народ на Бога в Неговото име, докато Той е на небето, а Неговите хора са на земята. Това управление става след като църквата – тоест вие и аз – е физически умряла и заминала. Премилениалистите и амилениалистите се съгласяват в едно: църквата е безсилна да промени историята чрез проповядване на благовестието и чрез заветна вярност към Божия закон. Както диспенсационалистите Хаус и Айс настояват: “Тъй като Библията говори за нещата като напредващи от ‘лошо към по-лошо,’ за хората като ‘заблуждаващи и заблуждавани’ (2 Тимотей 3:13), ние гледаме нашия свят и виждаме наистина колко лоши са нещата. . . Общата благодат запада, особено Божието възпиране върху греха. Това показва нарастващото отстъпление и западането на християнството. Норт греши, а Ван Тил [амилениалист] е прав по този въпрос.” House and Ice, Dominion Theology, p. 183.

[29] Rushdoony, Biblical Philosophy of History, pp. 25-26.

[30] Gary North, Is the World Running Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988).

[31] Gary North, Inherit the Earth: Biblical Blueprints for Economics (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 9.

[32] Sutton, That You May Prosper, ch. 5.

[33] Трябва също да се разбира, че “продавачите” са също и купувачи във всяка сделка. Всяка страна дава нещо, за да получи нещо. Но ние обикновено не говорим за “продавачите на стоки и услуги” като “купувачи на пари.” Като “купувачи на пари” ние всички се опитваме да предложим най-ниската цена (в стоки и услуги), която можем да постигнем. Следователно, ние всички правим най-ниската възможна оферта и получаваме това, което искаме: понякога правим най-ниската възможна оферта в пари (когато сме “купувачи”), а понякога правим най-ниската възможна оферта в стоки и услуги (когато сме “продавачи”).

[34] Това, което не се разбира от повечето американци, както показва всяка година допитването на Опиниън Рисърч Корпорейшън, е, че средното ниво на чиста печалба след данъчно облагане в Съединените Щати е около 5 процента или по-малко. Виж например “Public Attitudes Toward Corporate Profits,” ORC Report to Management (Aug. 1981). Средното ниво на печалби преди облагане с данъци върху инвестиран капитал (без банките и спестовно-заемните сдружения) е около 10 процента. През 1964 нивото на печалбата е било около 16 процента. Тази цифра намалява постепенно в Съединените Щати през периода 1964-80 поради идването на инфлацията и огромното разширение на социалната държава. След облагането с данъци, разбира се, печалбата е значително по-ниска. Виж Dale N. Allman, “The Decline in Business Profitability: A Disaggregated Analysis,” Economic Review, Federal Reserve Bank of Kansas City (Jan. 1983). Заплатите на служителите са между 85 и 90 процента от дохода след облагането с данъците всяка година.

[35] Тогава експертите започват да спорят по въпроса, “10 процента от какво?” Те също спорят: “Изисква ли Библията допълнителен десятък на третата година?”

[36] Ronald J. Sider, Rich Christians in an Age of Hunger: A Biblical Study (Downers Grove, Illinois: Inter-Varsity Press, 1977), p. 43.

[37] North, Dominion Covenant: Genesis, ch. 23: “The Entrepreneurial Function.”

[38] Това се разбира от представителите на крайното ляво крило в американската политика: напр. Gabriel Kolko, The Triumph of Conservatism: A Reinterpretation of American History, 1900-1916 (New York: The Free Press of Glencoe, 1963); Robert C. Fellmeth, The Interstate Commerce Commission: The Public Interests and the ICC, The Ralph Nader Study Group Report on the ICC (New York: Grossman Publishers, 1970). То също се осъзнава от икономистите на свободния пазар: напр. Milton Friedman, Capitalism and Freedom (University of Chicago Press, 1962), ch. 9: “Occupational Licensure”; Friedman, Free to Choose (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1980), ch. 7: “Who Protects the Consumer?”; Mary Bennett Peterson, The Regulated Consumer (Ottowa, Illinois: Green Hill Publisher, 1971); Thomas Gale Moore, Trucking Regulation: Lessons from Europe (Washington, D. C.: American Enterprise Institute-Hoover Institution, 1976); Yale Brozen, Is Government the Source of Monopoly? and Other Essays (San Francisco: Cato Institute, 1980); Harold Flemming, Ten Thousand Commandments: A Story of the Antitrust Laws (New York: Prentice-Hall, 1951).

[39] Ludwig von Mises, “Economic Calculation in the Socialist Commonwealth” (1920), in F. A. Hayek (ed.), Collectivist Economic Planning (London: Routledge & Kegan Paul, [1935] 1963); T. J. B. Hoff, Economic Calculation in the Socialist Society (London: Hodge, 1949), reprinted by Liberty Press, Indianapolis, Indiana, 1981; Hayek, Individualism and Economic Order (University of Chicago Press, 1948), chaps. 7-9.

[40] Thomas Sowell, Knowledge and Decisions (New York: Basic Books, 1980), ch. 8.

[41] Gary North, “Exploitation and Knowledge,” The Freeman (Jan. 1982).

[42] Има и други въпроси, разбира се: “Колко капитал има в резерв всеки участник?” “Какви са ежедневните разходи, които всеки участник плаща, докато чака сключването на сделката?” “Колко време е нужно на всеки участник, за да завърши сделката?” “Какви са разходите по сделката (размяната), понасяни от всеки участник?”

[43] Ако собственикът на нивата е скрил съкровището, тогава, преди да я продаде, ще отиде и ще го потърси. Когато не го открие, ще съобщи на властите, че е изгубено. В този момент намерилият съкровището е длъжен по библейския закон да го върне на собственика (Изх. 23:4). Библията не учи, че “намерилите задържат, загубилите плачат.” Той скрива съкровището.

[44] В дните на златната треска в Американския Запад собствениците на мини понякога са поставяли златни зърна в цевта на пушката и са гърмели по стените на мината. Това се е наричало “осоляване на мината” и купувачите са били подмамвани да платят висока цена за мината, за да спечелят от предполагаемото невежество на продавача.

[45] Тритомното изследване на Антъни Сътън върху съветските технологии, 1917-1965, показва, че почти нищо от промишлените технологии (за разлика от военните технологии) на Съветския Съюз не е произлязло от СССР. От изследваните 75 различни главни технологични постижения, процентът на съветските постижения е бил нула през 1917-30, 10 процента през 1930-45 и 11 процента през 1945-65. “Трябва да подчертаем, че това е най-благоприятното тълкуване, възможно по емпирически изследвания.” Antony Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1945 to 1965 (Stanford, California: Hoover Institution Press, 1973), p. 370.

[46] Svetozar Pejovich, “Liberman’s Reforms and Property Rights in The Soviet Union,” Journal of Law and Economics, XII (April 1969).

[47] Konstantin Simis, USSR: The Corrupt Society (New York: Simon & Schuster, 1982).

[48] Виж Глава 24: “Пристрастно правосъдие и правна предсказуемост.”

[49] Martin E. Marty, Pilgrims in Their Own Land: 500 Years of Religion in America (Boston, Little, Brown, 1984).





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов