Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

23

ЗАБРАНАТА СРЕЩУ ЛИХВАРСТВОТО

Ако дадеш в заем пари на някой беден съсед между Моите хора, да не постъпваш с него като заемодател, нито да му налагаш лихва. Ако вземеш в залог дрехата на ближния си, до залез слънце ще му я върнеш; защото това е едничката му завивка, това е дрехата за кожата му; с какво ще спи? И като викне към Мене, Аз ще чуя, защото съм милостив (Изх. 22:25-27).

Контекстът на тези стихове показва, че те са продължение от предишните стихове: “Да не угнетявате вдовица или сираче. Защото ако ги угнетите някак, и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им, и гневът Ми ще пламне, и ще ви избия с нож; и вашите жени ще бъдат вдовици, и вашите деца сирачета” (Изх. 22:21-24). Общата категория на всички тези стихове е угнетяването или подтискането. В първия случай законът отделя конкретна юридическа категория от жертви: хората без заветно представителство. В този случай законът отделя друга класа от потенциални жертви: бедните. Те също са уязвими. Те също заслужават симпатия и закрила – в този случай, икономическа закрила.

Каква е характеристиката, която свързва всички тези хора? Не тяхното правно положение, защото бедният брат в Израел е имал пълни законови права, за разлика от чужденеца в Изход 22:21. Трябва да има друга връзка. Има такава: тяхното положение на икономически уязвими. Презумпцията е, че те споделят едно общо нещо с предишните три категории: те са икономически уязвими не поради своя грешка. Те са “жертви на обстоятелствата,” а не жертви на своето нечестиво поведение. Тук Бог предполага, че бедният е трезва, праведна личност, не пияница, пропиващ семейното състояние и не бивш подтисник на уязвимите, който сега е попаднал под обещаните от Бога санкции. Библията е ясна: ние не трябва да субсидираме злото. Благотворителност, която съзнателно субсидира видимо морално нечестие или провал, който е резултат от морален провал, е сама по себе си морално извратена.

В Изход 22:21-24 теоцентричният принцип е, че Бог е роднината-изкупител. Как се отнасяме към юридически най-уязвимите хора в обществото показва нашето заветно отношение към Бога. Това показва кои биха действували доброволно като роднини-изкупители за безпомощните. Проблемът в Изход 22:21-24 е правното положение на подтиснатите като лишени от заветно представителство. Тъй като правното положение на бедния евреин в Изход 22:25-27 е различно от правното положение на вдовицата, сирачето или пребиваващия чужденец, трябва да има друг теоцентричен принцип, различен от Бога като закрилник и съдия, роднина-изкупител и отмъстител за кръв.

Бог е Собственикът

Тъй като този казусен закон е свързан пряко с икономиката, теоцентричната категория също трябва да бъде икономическа. Основополагащият библейски икономически принцип винаги е този: Бог е собственикът на цялата земя. “Господня е земята и всичко, що има в нея, вселената и тия, които живеят в нея” (Пс. 24:1). “Защото Мои са всичките горски зверове, и добитъкът, който е по хиляда хълмове” (Пс. 50:10).

Бог делегира собственост на човечеството на основата на наемен договор. Хората му дължат десятък като Негов законен приход. Те са длъжни да плащат представително на Бога като плащат своите десятъци на Неговата Църква. Но хората не искат да плащат на Бога тази рента. Те искат автономна собственост без никакво задължение да плащат рента. Те мразят самата мисъл за плащане на рента към Бога (или кой да било друг), защото тя свидетелствува, че те не са върховните собственици. Плащането на десятък към Бога е публично признание, че те не са върховните собственици, не са и автономните създатели. Плащането на рента или споделянето на реколтата означава, че са подчинени. Следователно те са под някаква йерархия, не над нея. Те дълбоко мразят своето положение на подчинени настойници. По-скоро биха станали убийци, отколкото да останат арендатори. Тъй като не могат да убият истинския Собственик, те се стремят да убият Неговия законен представител. Вместо да получи от тях рента в името на Собственика, Неговият най-висш представител ще получи тяхното отмъщение. Това е посланието на Исусовата притча за лозето:

Чуйте друга притча: имаше един стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, и съгради кула; и като го даде под наем на земеделци, отиде в странство. И когато наближи времето на плодовете, изпрати слугите си до земеделците да приберат плодовете му. А земеделците хванаха слугите му, единия биха, другия убиха, а друг с камъни замериха. Пак изпрати други слуги, повече от първите; и на тях сториха същото. Най-после изпрати при тях сина си, като казваше, ще почетат сина ми. Но земеделците, като видяха сина, рекоха помежду си, Този е наследникът; елате да го убием и да наследим наследството му (Мат. 21:33-38).

Бог съди за отношението на един човек към Него по отношението му към Неговите слуги. Понякога тези слуги са в положение на власт, както в притчата с лозето. Понякога те са в слаба позиция (Мат. 25:34-40). Един добър настойник трябва да бъде покорен на тези над него и милостив към тези под него. Бог съди нашата работа като настойници според тази възходяща и низходяща заветна отговорност.

Това ни довежда до въпросната тема: забраната на лихвени плащания от беден брат във вярата. Бог установява правило по отношение на заемите към бедните братя във вярата: никакво лихвено плащане не може да се налага върху благотворителни заеми. Заемателят, който нарушава този закон, нарушава условията на Божиите наемни отношения.

Определена от Бога благотворителност

Като забранява лихвени печалби върху благотворителните заеми, Библията изисква някаква форма на благотворително даване от страна на заемателите, а именно, загубеното използване на техните сегашни притежания за времето на заема. Това е един от много малкото примери в Библията на изисквано от Бога преразпределение на благосъстоянието.

Какви са предсказуемите резултати от такъв морален (макар и не граждански) закон? Ако се спазва, ще има по-малко налични заеми за други видове инвестиции, ако всички други неща остават непроменени. Но Бог обещава, че нещата няма да останат непроменени в такова общество; нещата ще се подобряват. “Защото Господ твоят Бог ще те благославя според както ти обеща; и ще заемаш на много народи, но няма да вземаш назаем; и ще владееш над много народи, но те няма да владеят над тебе” (Вт. 15:6). Така ще има повече благосъстояние и праведните общества ще имат пари да заемат на чужденците – и то на печалба. Това разграничава библейския възглед за прогресивната история от цикличния класически гръцки възглед. Има заветна връзка между покорството към Божия открит закон и икономическия растеж, нещо, което древните гърци пренебрегват или дори отричат.[1]

Разбира се, хората могат да изберат да не се покорят на Божията наредба. Потенциалните заематели могат просто да откажат да дават заеми на братята си в нужда и в библейския закон няма нищо, което да позволява на властите да предприемат какво да е правно действие срещу тях. Бедните могат да се позоват само на съвестта на заемателя. Освен това, заемодателите могат по много начини да заобиколят забраната, като неофициално изискват от наемателя да извърши някаква услуга или да изискват наемателят да купува стоки или услуги, които заемодателят продава. (Последното ограничение е познато изискване за определени видове заеми и чуждестранна помощ, отпускани от правителството на САЩ на други нации: те се задължават да купуват стоки от американски компании.) Въпреки това, Божият закон е ясен: всякакви такива измами са неморални и жертвите ще извикат към Бога, Който ще чуе техните оплаквания (Изх. 22:27).

Друг резултат от тази забрана срещу лихварството ще бъде политическият натиск от страна на заемодателите в една парична икономика да се намалят цените чрез намаляване на паричното предлагане. Ако паричното предлагане се стабилизира или дори намали, това ще намали цените. В резултат връщането на същата сума злато, сребро или книжни пари ще даде на заемодателите увеличено благосъстояние. Те ще могат да купят по-голямо количество стоки или услуги след изплащане на заема. Ако този политически натиск не успее да постигне своята цел и паричната инфлация продължи, тогава заемодателите ще предпочетат да дават на заем стоки вместо пари, като изплащането ще се изчислява в стоки със същата стойност. Така поне ще си върнат същото количество стоки, чиято стойност е нарастнала (изчислено на основата на обезценената парична единица).

Забраната върху лихварството ясно и абсолютно забранява лихвени плащания върху всички благотворителни заеми към други християни. Това включва заемите към църквите и другите институции с идеална цел, които идват при християните в името на Христос. Църквата не е бизнес. Християнинът, който кога да е заема нещо на църквата, за което изисква допълнителна суми при връщането, нарушава закона срещу лихварството. Всеки ръководител в една църква или християнска организация с идеална цел, който насърчава християните да отпускат лихвени заеми към неговата църква или организация, въвлича своите поддръжници в греха на лихварството. Това ограничение върху “църковните облигации” почти повсеместно се пренебрегва от деноминационните ръководители днес. Те пренебрегват забраната срещу лихварството. Библията е ясна по този въпрос: лихварството е ужасно престъпление (Ер. 15:10). Пророк Езекиил обяви, че то всъщност е капитално престъпление в Божиите очи и няма да остане ненаказано (Езек. 18:8-9, 13). Въпреки това в почти всяка деноминация могат да се открият ръководители на християнски училища, предлагащи на своите хора договори за “християнско настойничество” (лихварство).[2]

Църквата може да поиска заем от банка или друга спестовна институция. Това не е разумно, като се има предвид фактът, че наемателят е слуга на заемодателя (Пр. 22:7). Въпреки това банката не съгрешава, ако взема лихва от църквата. Банката не е християнин. Тя не е член на църква. Не е изправена пред избора осъждение или спасение. Църквата не идва при нея в името на Исус или с обещания за бъдеща награда в небето. Банката е строго търговска заемна институция. Банката е представител на вложители от всякакви религиозни изповедания.

Но дали безлихвеният заем е само благотворителен заем? Някои автори отричат това.[3] Трябва да изследваме библейските текстове, за да разберем истината.

Благотворителните заеми

Текстът е ясен: “Ако дадеш в заем пари на някой беден съсед между Моите хора, да не постъпваш с него като заемодател, нито да му налагаш лихва” (ст. 25). Този стих не принуждава никого да даде заем на беден човек, но ако заемателят реши да отпусне такъв заем, той не може да иска от получателя да плаща лихва. Текстът в Левит 25, главата за юбилейната година, е също толкова ясен: “Ако осиромашее брат ти, и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш, и на чужденец [ger], и на пришълец [toshab], за да живее при тебе. Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба” (Лев. 25:35-37). Този текст започва с условна клауза: “Ако осиромашее брат ти.”

Тълкуването на текста в Левит 25 първоначално изглежда трудно поради превода Кинг Джеймс на Второзаконие 23:20: “На чужденец [nokri] може да заемаш с лихва, а на брата си да не заемаш с лихва; за да те благославя Господ твоя Бог във всичките ти предприятия на земята, в която отиваш да я притежаваш.” Трябва да започнем с презумпцията, че Божият открит закон не е непоследователен. Но тук имаме нещо, което изглежда като две различни правила относно чужденеца: можеш законно да му вземаш лихва, но не можеш законно да му вземаш лихва. Как да примирим тези две изялвения?

Отговорът е, че еврейската дума, използвана в Левит 25:35, ger, не е същата като еврейската дума във Второзаконие 23:20. Подобно, “пришълец” [toshab] е свързана с yashab,[4] което означава “седя” в смисъл на “оставам,” “заселвам се,” “пребивавам” или дори “женя се.”[5] Следователно toshab означава пребиваващ чужденец. чужденецът [ nokri], за който се говори във Второзаконие 23:20 е просто чужденец.[6] В двата стиха се говори за два различни вида “чужденец.” Следователно, ако пребиваващият чужденец е бил беден и ако е желаел да живее в Израел под условията на гражданския завет, тогава той е имал право на особена степен на гражданска правна закрила. Каква е била тази правна закрила? Ако е изпаднел в бедност, не е бил задължаван да плаща лихва върху никакъв заем, отпускан му от по-богат човек. По отношение на лихварството към него е трябвало да се отнасят като към обеднял евреин. Не е било така с чужденеца.

Това, което трябва да се разбере, е, че икономическата тема очевидно е помощта за бедните. Получателят е бил всеки беден човек, който е изпаднал в бедност не поради своя етична грешка и който е желаел да остане под Божията гражданска йерархия.

Има един паралелен текст във Второзаконие 15. Второзаконие 15 изброява икономическите закони, управляващи националната съботна година на Израел. В тази национална година на освобождаване, казва буквално текстът, всички дългове към съседите трябва да бъдат опростени: “В края на всяка седма година да правиш опрощаване. И ето правилото за опрощаването: всеки заемодател да опрости заема си, който е дал на ближния си; да не го изисква от ближния си или от брата си; защото се провъзгласява Господнето освобождаване” (Вт. 15:1-2).* Текстът е ясен: заемът към съседа е в центъра на този закон.

Поне един вид заем е изрично изключен от текста: заемът към непребиваващите чужденци: “От чужденеца [nokri] можеш да го изискваш; но каквото твое има у брата ти, ръката ти да го оставя” (Вт. 15:3). Това може да е пътуващ или чужденец, който притежава местен бизнес. Може да е делови договор в друга страна. Тук не става въпрос за обеднял чужденец, считан от библейското гражданско право като съсед.

Кой е моят ближен?

Тъй като всички дългове към съседа трябва да се опростят, законно възниква правния въпрос: “Кой е моят съсед?” Това беше въпросът, който законникът зададе на Исус (Лука 10:29). Исус отговори на този въпрос чрез Своята притча за добрия самарянин. Самарянинът намира на пътя бит човек. Човекът е ограбен. Хората го считат за мъртъв. Той е в трудност не поради своя грешка. Той е на същия път, по който върви и самарянинът. Самарянинът го превозва до гостилницата, плаща, за да му помогнат, и продължава пътуването си. Съгласява се да покрие разходите му. Той е ближният. Той показва милост към човека. Законникът призна това (Лука 10:37).

Така, контекстът на притчата не е просто географската близост по местоживеене. Той е близоста в живота. Самаряните не живееха в Израел. Те нямаха много общение с израилтяните. Но този самарянин вървеше по същия път, ккто бития човек, и можеше да му помогне. Той видя, че човекът е истинска жертва. Той беше в проблем не поради своя грешка. Следователно заслужаваше помощ – морално, макар и не по постановление – но свещеникът и левитът отказаха да му окажат някаква помощ. Самарянинът се оказа верен на закона.

Тази притча беше укор към евреите. Те знаеха какво казва Исус: те са били твърде загрижени за подробностите на церемониалния закон, за да зачитат най-важния от всичко закон, който законникът цитира: “Да възлюбиш Господа твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа, с всичката си сила и всичкия си ум” и “ближния си както себе си” (Лука 10:27). Това, което също напълно разбраха, беше, че Исус предсказваше, че езичниците (самаряните), които се покоряват на този закон за ближния, в крайна сметка ще владеят над юдеите, защото това е, което Второзаконие 15 изрично казва. Който показва милост към ближния си, ще участвува в управлението на своя народ над другите народи. “Ако само прилежно слушаш гласа на Господа твоя Бог та внимаваш да изпълняваш всички тия заповеди, които днес ти заповядвам. Защото Господ твоят Бог ще те благославя според както ти се обеща; и ще заемаш на много народи, но няма да вземаш назаем; и ще владееш над много народи, но те няма да владеят над тебе” (Вт. 15:5-6). Забележете също, че средството за упражняване на това управление е чрез отпускането на кредити на народите.

Това е много важна заветна причинно-следствена връзка. Ако един народ е забележителен с готовността на своите граждани да дават назаем пари без лихва на своите обеднели съседи, включително пребиваващите чужденци, този народ в крайна сметка ще разшири своя контрол върху другите, като ги постави под задължението на дълговете. “Богатият властвува над сиромасите; и който взема назаем е слуга да заемодавеца” (Пр. 22:7). Ето защо е законно да се взема лихва от чужденец, който живее извън земята. Това е средство за покоряване на него, неговото семейство и на неговата отричаща Бога цивилизация. Това е било (и сега е) средство за господство.

Морална принуда

Тъй като тези благотворителни заеми е трябвало да бъдат анулирани в седмата година, националната съботна година, имало е очевидно изкушение да се отказва даването на такива заеми с наближаването на съботната година. Бог признава това изкушение и предупреждава срещу него.

Ако в земята ти, която Господ твоя Бог ти дава, има у тебе сиромах от братята ти, вътре в портите на градовете ти, да не закоравяваш сърцето си, нито да затваряш ръката си към бедния си брат; но непременно да отваряш ръката си към него, и непременно да му заемаш достатъчно за нуждата му от каквото има потреба. Внимавай да не би да влезе подла мисъл в сърцето ти, та да си речеш, Наближава седмата година, годината на опрощаването; и да не погледнеш лошо против бедния си брат, и му не дадеш, та извика към Господа против тебе, и това ти се счете за грях. Непременно да му дадеш, и да ти не е тежко на сърцето когато му даваш; понеже за това Господ твоя Бог ще те благославя във всичките ти дела и във всичките ти предприятия (Вт. 15:7-10).

Това показва, че Бог поставя морално задължение в сърцето на по-преуспелия човек. Той трябва да заема на своя съсед. Но това не е законодателен акт, който да се прилага от граждански съд. Бог ще бъде възмездител, не държавата.

Контекстът на задължителния заем във Второзаконие 15, както безлихвения заем в Изход 22:25-27, е бедността. Мойсей предупреди, че в обещаната земя ще има бедни. Поради това тези специални заеми са морално задължителни. Трябва да има година на освобождаване, “обаче няма да се намери нещастен между вас; (защото Господ ще те благославя много в земята, която Господ твоя Бог ти дава в наследство за да я притежаваш;)” (Вт. 15:4). Означава ли това, че в края на краищата тези заемни уреждания ще бъдат премахнати? Не. “Защото сиромасите никога няма да липсват от земята ти; затова ти заповядвам, като казвам, Непременно да отваряш ръката си към бедния си и към оскъдния си брат в земята си” (Вт. 15:11). Всичко във Второзаконие 15 говори за бедността и за средствата на библейския закон за нейното преодоляване. Второзаконие 15 не се занимава с делови заеми; то се занимава с благотворителни заеми.

Но нека да предупредим читателя: библейският закон е по-широка категория от библейското гражданско право. Няма законодателен акт, който налага санкции върху някого, който откаже да отпусне безлихвен заем.

Определяне на бедността чрез закон

Защо това не е държавен закон? Защото библейското гражданско право представлява само негативни постановления. То забранява публичните зли деяния. Библейското гражданско право не упълномощава държавата да прави хората добри. То не постановява създаването на месианска, спасителна държава. Държавата не може да изследва сърцата на хората. Бог прави това, като Създател и Съдия, така че държавата не трябва да си присвоява такава способност. Държавата е упълномощена от Бога само да налага негативни санкции срещу публични зли деяния. Тя не е упълномощена да се стреми да принуди хората да вършат добри дела. Накратко, Библията се противопоставя на съвременната социална държава.

Няма начин библейското гражданско право да определи какво е бедност без мнението на засегнатите от закона, било като данъкоплатци, благотворителни заемодатели, или получатели на обществени социални грижи или частна благотворителност. “Бедността” е твърде субективна категория, за да бъде определена чрез законодателен акт. Държавата трябва да може да дава правни дефиниции на престъпленията, за да не се допусне разширяването на нейната произволна власт. Но гражданските магистрати просто не притежават икономически дефиниции за благосъстояние и бедност, които не са произволни, за да създадат позитивни правни постановления. Следователно, Божието гражданско право не принуждава никой човек да отпуска заем към бедния.

Въпреки това гражданското право забранява вземането на лихва от бедните. Как може това да стане, без да се създадат условия за юридическа тирания чрез произвол? Ако магистратите не могат да определят точно какво е бедност с цел издаването на позитивни граждански постановления, как могат да определят какво е благотворителен заем? Как държавата може законно да забрани лихвата от благотворителен заем, ако законодателите и съдиите не могат да дефинират бедността с достатъчна степен на точност, за да определят случаите, в които благотворителният заем е правно задължителен за потенциалния заемодател?[7]

Заемодателят решава кой заслужава такъв заем и кой не. Това е неговият морален избор. Бог ще го съди, не държавата. Обаче, веднъж като заемодателят отпусне този специален, морално задължителен благотворителен заем, той вече не може да изисква лихвено плащане. Това вече е негативно постановление – да не правиш нещо, което е забранено от закона – и следователно е наложимо по гражданското право, както гражданските магистрати в древния Израел е трябвало да налагат освобождаването на дълговите роби[8] в седмата (съботната) година (Вт. 15:12-15). Следователно изискването да се заема на брат в нужда при условията, определени в библейския закон, бивайки позитивно постановление, попада под изискванията за себевладение на съвестта и негативните санкции на Бога. Това позитивно постановление не е под властта на гражданските съдилища. От друга страна, забраната срещу лихвата върху тези специални заеми, бивайки негативно постановление, попада под правосъдието и на гражданските, и на църковните съдилища.

Ключът към разбирането на гражданската дефиниция за бедност на Библията е заемният договор. Трябва да има взаимно приет договор, официален или неофициален, за да се определи правно наложим заем. Ако наемателят дойде при заемодателя и то призове да спази Второзаконие 15:7-8, тогава наемателят признава, че това е специален случай, благотворителен заем, и той се управлява от условията на гражданското право за съботната година и забраната срещу лихвата. Наемателят прави своето искане въпрос на съвест.

Като прави това, той задължително и неизбежно поставя себе си под условията на библейското гражданско право. Ако не може да плати своя дълг навреме, той може законно да бъде продаден в робство. Това не е обезпечен търговски заем. Наемателят е толкова беден, че няма друг залог освен земята си. Следователно той избира да не остане без земя, тоест без земя до следващата юбилейна година. Но той все още е в крайна нужда. Всичко, което може да предложи като обезпечение, е неговото обещание, неговата връхна дреха и неговото телесно слугуване да следващата съботна година, ако не успее да плати заема. Така наемателят признава, че той по принцип вече е станал слуга. Чрез договорното уреждане на заема той признава, че наемателят е слуга на заемодателя. Ако не може да плати, ще отиде в робство да следващата съботна година, или докато си плати заема, което от двете стане по-рано.

Как гражданският магистрат в Израел би знаел от какъв вид е заемът, търговски или благотворителен, и следователно дали лихвата е законна или незаконна? Като изследва естеството на обезпечението. Ако заемът е бил отпускан на индивид, който, ако не успее да плати заема, ще бъде поставен в дългово робство, тогава това е благотворителен заем, управляван от постановленията на Второзаконие 15. Ето защо годината на освобождаването се прилагаше за двата вида слугуване: дълговото слугуване и телесното слугуване, произлязло от неуспеха на човека да си плати благотворителния заем.

Нещо повече, ако това е заем с обезпечение връхната дреха на човека, това също е безлихвен заем. Залогът, описан в Изход 22:25-27, не обезпечава нищо, освен това, че индивидът е местен жител – той трябва да идва при заемодателя всяка вечер, за да си го взема – и че заемът е временен. (Той също прави многократното задължаване по-трудно.)[9] Това би бил много малък заем. Очевидно това не е делови заем. Един делови заем би изисквал друг вид залог: собственост, която не е жизнено важна за оцеляването на човека в студена нощ. Ако наемателят не може да изплати търговски заем, той ще трябва да изгуби собствеността, определена в заемния договор. Той няма да загуби своята свобода или свободата на своите деца. Накратко, старозаветните библейски текстове, управляващи даването на заеми, определят, че определени видове заеми имат определени видове обезпечения, и когато се явят такива форми на обезпечение, заемодателят не може законно да изисква лихвено плащане.

Библейският граждански закон е изключително негативен закон – той забранява зли публични деяния – а не позитивен закон, който постановява изпълнението на праведни публични дела. Един пример за тази разлика е налагането на десятъка: църковните съдилища могат законно да изискват гласуващите членове да плащат десятък като условие за запазване на тяхното членство с право на глас в църквата; държавата не може законно да изисква жителите да плащат десятък на църквата или на друга организация под заплахата от гражданско наказание.

Веднъж като се сключи договорът, заемодателят е под ограниченията на гражданското право. Той не може да изисква лихва от наемателя, дори от пребиваващ чужденец. Но наемателят също е поставен под ограничения: ако не успее да плати, може да бъде продаден в робство. Всяка страна е под ограничения. Всяка страна е решила, че това е истинска ситуация на заем към беден човек. Всяка страна се съгласява на особена съвкупност от договорни задължения, като влиза в тази договореност.

Следователно, веднъж като договорът е сключен, официално или неофициално, държавата вече има правна дефиниция за бедност. Ако наемателят е правно подлежащ на възможността да бъде продаден в робство при неуспех да плати заема, тогава заемодателят не може законно да изисква лихва от него. От друга страна, ако наемателят не иска да подлага на опасност своята собствена свобода, тогава той не желае да определи себе си като беден човек от гледна точка на дефиницията в гражданското право. Следователно, той трябва да плати лихва върху заема, и неговото задължение да върне заема отива отвъд съботната година. Ако той не е под заплахата от робство, той не е под закрилата на съботната година или постановленията срещу лихварството.

Преразглеждане на старите грешки

Никой не желае да признае, че е сгрешил в миналото, но честността го изисква. В продължение на две десетилетия аз следвах ръководството на Р. Дж. Ръшдуни по въпроса за съботната година на освобождаване от дълговете. Аз поучавах, че никой длъжник не може да сключва договор за заем, който е по-дълъг от седем години (Ръшдуни казва шест години).[10] Придържах се към това в моите собствени финанси. Това ми струваше много пари. Продадох инвестиционна собственост с бързо нарастваща цена, която исках да запазя, защото седемте години бяха изтекли, а аз не исках да платя 45,000 долара, за да изплатя заема. Изплащал съм и други заеми за инвестиции в недвижима собственост на седмата година. Останах настрана от други инвестиции в недвижима собственост, които всъщност е трябвало да предприема. Павех най-доброто, което можех, за да зачитам на практика това, което поучавах на теория. Бог ни държи отговорни за спазването на нашите собствени тълкувания на Неговия закон, дори когато сме го тълкували неправилно. Така се учим да се покоряваме. Това е също начина, по който Му показваме, че сме сериозни относно това да бъдем заветно верни. Но сега разбирам, че не съм бил прав в моето тълкуване. Вече не искам да заблуждавам хората.

Бях принуден да премисля своята позиция от С. С. Мууни. Господин Мууни написа наистина заблудителна книга върху лихварството. Той каза, че лихвите върху всички заеми са неморални и трябва да бъдат извън закона в едно християнско общество. Той също правилно заключава, че този закон срещу всички форми на лихва трябва да важи и за всички ренти, нещо, което предишните критици на лихвата не желаеха да кажат черно на бяло. Следователно, заключава той, никой християнин не може законно да получава нито лихва, нито рента върху своя инвестиционен капитал. Това е абсурдно икономически, както и библейски необосновано. Това също е била официалната позиция на Римокатолическата църква до шестнадесети век и тя се е срутила под собствената си тежест.[11] Срутила се е, защото не е била библейска.

Книгата на господин Мууни постави пред мен предизвикателство. Той правилно забелязва, че аз твърдя, че безлихвените заеми в Библията са били (и сега са) благотворителни заеми. Аз винаги съм твърдял, че деловите заеми са били (и сега са) заеми с напълно различен морален и юридически характер и следователно заемодателите могат законно да изискват плащане на лихва. Но също съм казвал, че никой заем отвъд седмата година е валиден. Той много правилно ме призова да размисля. Ако Ръшдуни и аз се позоваваме на Второзаконие 15, за да защитим седемгодишния (или шестгодишния) максимум върху всички заеми, и при това Второзаконие 15 е също основанието за нашето твърдение, че морално задължителните благотворителни заеми – безлихвените заеми – са специални, тогава ние смесваме нашите юридически категории. Той пита: “защо те не твърдят, че само дълговете на ‘бедните’ братя трябва да бъдат анулирани и [така] да заключат, че е законно да се продължава да се изискват дълговете на ‘богатите’? Авторът на тази книга се съгласява с техните възгледи относно опрощаването на дълговете, особено както са цитирани по-горе.”[12]

Когато прочетох това, незабавно промених възгледите си. В миг на око изоставих своето старо твърдение, че в гражданското право трябва да има анулиране на дълга на седмата година.[13] Мууни е прав: или християните трябва да приемат факта, че няма библейски валидна юридическа разлика между благотворителните заеми и ориентираните към печалба заеми, и следователно няма библейски законна икономическа разлика, или трябва да тълкуваме Второзаконие 15 изключително за благотворителните заеми. Или всички заеми трябва да бъдат безлихвени заеми, или само благотворителните заеми са под времевите ограничения на принципа на съботната година. Затова от този момент аз ще твърдя, да цитирам господин Мууни, “че е законно да се продължава да се изискват дълговете на богатите.”

Кои са богатите?

Кои са “богатите,” от юридическа гледна точка? Онези, които не са юридически бедни. Видяхме какво представлява юридически бедността: онези, които отидат при потенциалния заемодател и 1) му напомнят за неговото морално задължение да заема на истинския беден 2) без лихва и 3) предлагат да се продадат в робство максимум до седем години, за да изплатят сумата, ако не успеят да върнат заема.

Така тази формула ни казва кои са богатите, от юридическа гледна точка: всички, които са готови да подпишат строго доброволен, носещ лихва дългов договор, който е обезпечен с нещо друго, различно от заплахата да бъдат поставени в робство, ако не платят задълженията си. Ако заемодателят им отпусне кредит на основата на техните подписи или защото са му предложили друго обезпечение, включително своята недвижима собственост, тогава юридически те не се считат за бедни. Те идват при него на основата на делови възможности, не на основата на неговото морално задължение да им отпуска безлихвен заем.

Какво е мястото на юбилейната година тук? Юбилейният закон е напълно изпълнен в историята от Исус. Това означава, както твърдя в Глава 4, че старозаветната система на десет поколения робство за чужденци е юридически премахната. Това също означава, че законите да разпределение на земята в древния Израел са юридически премахнати. Вече няма никакво правно задължение да се връща селскостопански имот на първоначалните собственици или на техните наследници. Следователно, длъжникът може законно да обезпечава заем със своята собственост. Ако не плати заема, той губи своята собственост, освен ако след време отново я купи. (Макар това преразглеждане на моите възгледи няма да зарадва господин Мууни, надявам се, че то ще задоволи Грег Бансен, който веднъж писа, че не е съгласен с “възгледа на Гари Норт за жилищните ипотеки.”[14])

Това не означава, че длъжникът трябва да прави това. Голямо неудобство е човек да изгуби притежанието над семейната собственост – своя дом – дори в едно градско общество. Ако бъде изгонен от дома си, той губи достойнството си. Най-добре е, ако човек може да притежава своя дом, свободен от дългове. Тогава той не е изправен пред заплахата от изгонване и неудобството, свързано с изгонването. Но библейски е негово законово право да подпише дългов договор, за да закупи или да подобри дома си.[15]

Хилядолетие на неправилни тълкувания

Средновековните римокатолици и ранните съвременни протестанти са тълкували неправилно тези стихове. Те са ги тълкували така, като че ли те са забрана срещу всички форми на лихва, а не забрана срещу лихва, спечелена от благотворителни заеми към вярващи братя, както текстът в Изход 22 изрично казва: “Ако дадеш в заем пари на някой беден съсед между Моите хора . . . .” Враждебният възглед на църквата към лихвата произхожда от учението на Аристотел. Аристотеловият икономически анализ, а не изричното учение на библейските текстове, винаги е бил необявената интелектуална основа на забраната на църквата върху носещите лихва делови заеми.

Аристотел учи, че парите са безплодни – че те не могат да увеличават само с движение от един човек към друг – и следователно не заслужават никакво допълнително връщане над главницата. Икономистът Йозеф Шумпетер пише за Аристотел: “Той осъжда лихвата – която приравнява на ‘лихварство’ във всички случаи – на основата, че няма основание парите, просто средство за размяна, да се увеличават при преминаване от ръка на ръка (което, разбира се, те не правят). Но той никога не задава въпроса защо въпреки това се плаща лихва. Този въпрос е бил зададен за първи път от докторите по схоластика. Именно на тях трябва да се отдаде дължимото за това, че са първите както да съберат факти относно лихвата, така и да създадат схемата за нейната теория. Самият Аристотел е нямал теория за лихвата.”[16] Нито я е имала ранната църква.

От самото начало възгледът на Запада за лихвата е бил замъглен от свързването на лихвените проценти с физическото производство. В икономическата теория те не са свързани. Той също е бил замъглен от свързването на лихвата с парите. Нещо повече, гърците са били враждебно настроени към идеята за дългосрочния прогрес.[17] Те са вярвали, че времето не донася икономически растеж на обществото като цяло. Този възглед е бил основен за цялата гръцка мисъл. Този песимизъм относно икономиката е господствувал в Западната обществена мисъл до Протестантската Реформация. В този смисъл древните гърци не са били ориентирани към бъдещето и Аристотеловият анализ на парите е бил замъглен от този възглед за времето. Едва при Реформацията, и особено в нейните калвинистки разклонения, хората започват да изоставят този песимистичен възглед за земното бъдеще и заедно с това започват да изоставят средновековната теория за лихвата.

Трябва да осъзнаем, че ранните средновековни теолози не са познавали конкретните аргументи на Аристотел; преписите на негови ръкописи не са били известни до седемнадесети век.[18] По-късно Тома Аквински следва Аристотел в осъждането на лихвата.[19] От друга страна, някои от късносредновековните схоластични теолози не се съгласяват с Аристотел по този въпрос.[20] Със или без Аристотел, обаче, Римската църква остава официално враждебна на лихварството през средновековния период. Все още можем да открием някои изолирани Римокатолически теолози, които се опитват да защитават възгледа на онези средновековни схоластични теолози, които се противопоставят на всяка лихва като лихарство.[21] За съжаление, понякога намираме протестантски нетеолози и неикономисти, които казват същото нещо.[22]

Не лихвата като такава

В историята е имало доста объркване относно “истинското значение” на английската дума лихварство (usury), как лихварството е свързано с лихвата и как двете думи са свързани с Библията. Обикновено хората без подготовка нито в икономическата теория, нито в библейските изследвания, се заравят в двестагодишни английски речници в търсене на “истинското значение” на лихварство и лихва. Те се заблуждават, че каквото “Уебстър казва” – кой да е Уебстър – някакси е авторитетно в икономиката или библейските изследвания. Те дори вземат и един или два библейски речника. Всеки, който е търсил дума в Oxford English Dictionary, знае, че може да има десетки значенвия на една дума. Например, потърсете думите “fix” или “set.” Същото важи и за всеки друг речник, включително гръцки или еврейски речник. Употребата на думите е много разнообразна.

Изследователят на Библията трябва да види значенията на думите в действителните текстове, отбирайки как думите и смисълът, който те носят, могат да бъдат съобразени едни с други. Това е дълга, трудна работа. Този коментар е добър пример за това какво изследователят трябва да прави. Това със сигурност не може да се извърши от наколко реда в библейски речник. Защо, тогава, иначе грамотни хора мислят, че един библейски речник – може би писан преди век – е последната инстанция по въпроса за значението на една разгорещено оспорвана дума? Мисля че е защото те никога не са минавали някакъв курс във висше училище. Когато студентът от колежа премине на ниво на учене над това на учебниците, той открива колко трудни думи и значения има в текстовете както преди половин век, така и в последните години – или, в специализираните дисциплини с разширен жаргон, през последните два дена.

На какво разчитат писателите на учебници и речници за значението на думите? На дебели, академични изследвания като това пред вас. Те нямат време да изследват значението на всяка дума. Те разчитат на специалисти. Странно е, тогава, да откриеш, че критици на книга като тази предлагат като предполагаемо сериозно доказателство срещу нея факта, че няколко речника не са съгласни със заключенията на специалиста.

Една често срещана в историята грешка е била представата, че лихварството в Библията означава висока (неопределена) лихва, но не самата лихва като такава. Такова тълкуване се появява за първи път през християнската епоха и не се подкрепя от никой еврейски текст.[23] Тази дефиниция за библейското лихварство очевидно не може да бъде примирена с Второзаконие 23:19, което забранява всеки приход от лихва: “Да не заемаш на брата си с лихва, било пари с лихва, храна с лихва, или какво да е друго нещо, което се заема с лихва.” Въпросът за лихвения процент няма значение; всяко плащане над нулата е забранено.

Тогава трябва да се зададе въпросът: Дали тази забрана важи за всеки заем? Библейският отговор е не. Библията наистина забранява всяка печалба от благотворителни заеми към обеднял съсед или брат, ако желае да живее под условията на библейското гражданско право и ако не е в бедност поради мързел или непокорство. Не е морално задължение на християните да субсидират мързела или нечестието. Обеднелият човек трябва да бъде част от заслужаващите бедни. Всички тези четири качества трябва да са налице, за да бъде определен някой като кандидат за морално задължителен, безлихвен заем. Второзаконие 23:19-20 не споменава за бедност. Другите текстове го правят, включително Езекиил 18, който предупреждава срещу син, който “насилва сиромаха и немощния, граби с насилие, не връща залога, повдига очите си към идолите и прави мерзости, дава с лихва и взема печалба; такъв ще живее ли? Няма да живее. Като е сторил всички тия мерзости, непременно ще умре; кръвта му ще бъде върху него” (Езек. 18:12-13). Конкретните текстове, които изявяват подробно ограничаващите условия, трябва да бъдат използвани за тълкуване на Второзаконие 23:19-20.[24]

Библията позволява и други видове лихвени плащания. Първо, тя не забранява лихвените плащания върху деловите заеми, както показва Исусовата притча за талантите (Мат. 25:27). Второ, Старият Завет конкретно изключва чужденеца от закрилата на забраната срещу лихвата. Законно от него да се изисква лихва (Вт. 23:20). Следователно, всеки опит да се твърди, че Библията винаги забранява лихвените плащания, е необоснован.

Позитивни постановления

Всеки опит да се твърди, че самото естество на лихвените плащания е незаконно, защото те изискват “нещо за нищо” и следователно задължително включват измама, е неизбежно опит да се отрече универсалният характер на етиката на Библията. Библията постановява, че определени видове позитивна благотворителност са подходящи за вярващите в определени обстоятелства, но не са задължителни в нашите взаимоотношения с невярващите в същите обстоятелства. От друга страна, Библията никога не позволява юридическото подтисничество на никой човек; всички хора под властта на влязлото в завет с Бога гражданско общество имат право на еднаква закрила от закона. “Един закон ще има за местния и за чужденеца, който е пришълец между вас” (Изх. 12:49).[25]

Следователно, ако лихвените плащания наистина включват вземане на нещо за никаква услуга, тогава лихвените плащания за всеки вид заем биха попаднали под общите библейски забрани срещу измамата и кражбата. Защо е позволена лихвата от заеми към чужденци, ако лихвата означава вземане на нещо за нищо? Защо хората с толкова глупави да плащат нещо за нищо, хилядолетие след хилядолетие? Лихвата не означава вземане на нещо за нищо, както скоро ще видим.

Лихвата: Време, риск и ценова инфлация

Забраната срещу лихвените плащания върху благотворителните заеми не е била ограничена върху паричните заеми; била е забранена “лихвата върху всичко дадено в заем” (Вт. 23:19б). Като отказва да прави каквото и да било разграничение между парични заеми и заеми “в натура” (стоки или услуги), Библията избягва една много сериозна аналитична грешка. Библията ясно заявявява, че явлението лихва не е ограничено до паричните заеми. Ако църковните отци са разбирали това още в самото начало, може би църквата е щяла да избегне цяло хилядолетие на грешки, от 300 до 1550 година.

Объркването относно двата вида заеми – парични заеми и заеми в натура – в продължение на векове е пречило на начинаещите икономисти и на другите интелигентни наблюдатели да схванат явлението лихва като универсална характеристика на човешката дейност. Едва с трудовете на Ойген фон Бьом-Баверк в края на деветнадесети век и трудовете на на Лудвиг фон Мизес и Франк Фетер в началото на двадесети век, съвременните икономисти най-после откриха тази характеристика на лихвата. Тези икономисти поставиха лихвените плащания под общото икономическо явление времево предпочитание.[26] Времевото предпочитание е същностна характеристика на човешката дейност; следователно то е неизбежно. Това обяснение отрича Аристотеловата идея, че явлението лихва е единствено функция на парите.

Преобладаващият пазарен лихвен процент е съставен от три фактора, осведомява ни съвременната икономика: 1) времевото предпочитание или истинският лихвен процент (както Мизес го нарича); 2) премия за риск; и 3) премия за инфлация. Малко икономически книги някога са обяснявали това и никой от защитниците на безлихвените заеми на свободния пазар не го е разглеждал някога.

1. Времево препочитание

Истинският лихвен процент, или фактора на времевото предпочитание, е най-малко разбираната, но най-основна страна на явлението пазарен лихвен процент.[27] При непроменени всички други фактори, дадено количество и качество бъдещи стоки струва по-малко на свободния пазар (и в умовете на хората) от същия пакет стоки днес. Това не е защото, според една стара поговорка, “врабче в ръката струва колкото две в небето.” Тук не говоря за сравнителните рискове по придобиване на собствеността, “в ръката” срещу “в небето,” тоест, настоящето срещу бъдещето. По-късно ще разгледам фактора на риска. Тук говоря за лихвата като основна категория на човешката дейност.

Ние живеем във вселена, която е построена върху категорията време. Ние задължително живеем и действуваме в настоящето. Не можем да избягаме от ограниченията на времето. Ние предпочитаме удовлетворението сега. Един чисто нов автомобил (или каквото и да било друго) е по-ценен за мен точно сега, отколкото доставката на същия автомобил след една година (ако другите фактори – обществените вкусове, пазарната стойност, цената на бензина, и т.н. – остават същите). Аз действувам в настоящето. В една последователност от събития аз избирам да върша онези неща, които мога да върша с актива, който притежавам. Аз планирам за бъдещето, но не съм непосредствено отговорен за бъдещето, защото нямам контрол над него. Отговорен съм само за настоящето. Следователно, това, което става в настоящето е по-значимо за мен от това, което очаквам в земното си бъдеще, тъй като трябва да живея в настоящето, за да стигна до бъдещето. Аз съм отговорен за тук и сега, не за там и тогава.

Нека разгледаме всичко това в по-общи понятия. От библейска гледна точка един индивид е отговорен към Бога в настоящето. Той не може да избяга от тази заветна отговорност. Като човек, създаден по Божия образ, той трябва да поставя по-голяма стойност върху действията си в настоящето, отколкото върху действията си в бъдещето. Той още не е отговорен за това, което ще прави в бъдещето. Затова един индивид прави първо тези неща, които той смята за най-важни в една обмислена последователност от събития. Той поставя по-голяма стойност върху сегашните стоки и услуги, отколкото върху бъдещите стоки и услуги, защото има подготвен план за действие: първо, второ, трето и т.н. в една серия от последователни събития. Той не контролира бъдещите стоки; той контролира само настоящите стоки. Трябва да действува в настоящето. Следователно, стоките, които притежава в настоящето, струват за него повече от същите физически стоки в очакваното бъдеще. В света на човешката дейност има премия за сегашните стоки в сравнение с бъдещите стоки поради ограниченото във времето естество на заветната отговорност пред Бога. “За това, не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Достатъчно е за деня злото, което му се намери” (Мат. 6:34). Също, достатъчни за деня са и удоволствията, които му се намерят.

Един заемодател би изисквал лихва върху заема, за да компенсира загубата от това, че не използва своите сегашни стоки. Наемателят не трябва да очаква да получи нещо за нищо. Критиците на лихвата казват, че заемодателят получава нещо за нищо. Обратното е, ако няма лихвена печалба върху заема, наемателят получава нещо за нищо.[28] Наемателят предлага на заемодателя нищо за нещо, когато иска от заемодателя да му даде нещо, струващо повече (понастоящем притежавани стоки, напр. пари) в замяна на нещо, струващо по-малко (същата или подобна стока в бъдещето). Лихвеният процент изразява разликата в настоящата пазарна стойност между сегашните стоки и физически идентичните бъдещи стоки. Няма значение дали заемът е във формата на пари или някаква друга стока; една и съща отстъпка върху пазарната цена на бъдещите стоки важи за всички видове стоки.

Колкото по- ориентиран към бъдещето е заемодателят – колкото повече цени бъдещето в сравнение с настоящето – толкова по-нисък лихвен процент ще е нужен, за да бъде той убеден да отпусне заема. Ето защо ориентираните към бъдещето общества имат по-голям икономически растеж на глава от населението от ориентираните към настоящето общества. По-лесно е да се получат капиталови заеми в такива общества, тоест, при даден лихвен процент има налични повече заеми. Това е друга страна на върховенството на потребителя. Ако потребителите на едно общество ценят бъдещото багосъстояние по-високо от потребителите на друго общество, всяка група “купува” бъдещето, което предпочита. Как? Първите спестяват повече (забавят потреблението) при даден лихвен процент, отколкото вторите.

Да разгледаме случай на две общества, всяко притежаващо капиталово оборудване и земя с еднаква стойност. Ако потребителите в Цивилизация А поставят по-голяма стойност върху бъдещите стоки (ниско времево предпочитание) от хората в Цивилизация Б (високо времево предпочитание), това означава, че Цивилизация А поставя по-ниска стойност върху сегашните стоки от Цивилизация Б. Ако хората в двете общества планират производството еднакво точно – ако техните съответни предприемачи и работници са еднакво умели – тогава потребителите в Цивилизация А, които предпочитат бъдещите стоки, ще получат това, което искат: по-висок бъдещ приход. Те трябва да платят за по-високия бъдещ приход, като изоставят сегашния приход. Те спестяват повече. Те отделят повече сегашни стоки за увеличено бъдещо потребление от жителите на Цивилизация Б. Жителите на Цивилизация Б също получават това, което искат: по-висок настоящ приход, отколкото имат ориентираните към бъдещето жители на Цивилизация А, но по-нисък бъдещ приход. Те спестяват по-малко. Лихвеният процент на свободния пазар е икономическият показател, който отразява и ръководи съответните интереси на потребителите, сегашни стоки срещу бъдещи стоки.

Ако нямаше пазарен лихвен процент, би било невъзможно за хората да правят рационални икономически планове. Би било нерационално да се очаква някой да може да планира рационално, ако всички цени са еднакви по закон. Би било също така ирационално да се очаква някой да може да планира рационално, ако по закон цената на бъдещите стоки е задължително равна на цената на сегашните стоки. Бъдещите стоки са по-малко ценни от сегашните стоки. Прокарването на закон няма да ги направи с една и съща стойност.[29]

Това, което хората, прокарващи “закони срещу лихварството” всъщност казват, е, че капиталът е безплатен. (“Капитал” = земя + труд във времето.) Затова, когато наемната цена на капитала спадне под пазарното ниво – или по-лошо, до нула – предлагането на тази предполагаемо безплатна стока ще изчезне.

Това, което тук трябва ясно да се разбере, е, че лихвата не е “резултат” от капитала. Лихвата не произлиза от производителността на капитала. Икономическата рента е поток от приходи, произвеждани от капиталов актив. Лихвеният процент (времевото предпочитание на хората) се прилага към бъдещата стойност на този очакван поток от приходи. Един по-добър начин това да бъде обяснено това е да се каже, че преобладаващият лихвен процент снижава бъдещата очаквана стойност на този очакван поток от приходи.[30]

Подобно, лихвата не е “резултат” от заема. Тя е просто отстъпката, прилагана към бъдещия поток от приходи, наречен възвръщаемост. Лихвата произлиза от ориентацията към настоящето на човешките същества като създания от настоящето; тя се прилага към бъдещето като отстъпка. Икономистът Мъри Ротбард пише: “Следователно времевият пазар не е ограничен до заемния пазар. Той владее цялата производствена структура на сложната икономика.”[31] Това е толкова просто понятие и въпреки това е отнело толкова дълго време, преди някой да го осъзнае. И днес още не много хора го разбират.

2. Премия за риск

Пазарният лихвен процент съдържа също премия за риск. Рискът, че определен наемател няма да върне заема си, трябва да бъде споделен между всички наематели в дадена класа от наематели – класа в този случай означава статистически обособени наематели според рисковете при даването на заеми. Дженеръл Мотърс ще платят по-нисък лихвен процент, за да наемат пари, отколкото би трябвало да плати купувач на втора ръка автомобил на Дженеръл Мотърс. Един народ, който вярва, че нечестивият взема назаем и не връща (Пс. 37:21) и който вярва, че Бог съди нечестивите, ще има по-ниски лихвени проценти от народ, съставен от наематели от типа “дяволът може и да го е грижа, но Бог не се интересува.”

Ако обществото вярва на националното правителство, тогава неговият дълг ще може да се продаде на най-ниския лихвен процент. Големите корпорации ще имат привилегията да плащат лихвени нива малко по-високи от тези на националното правителство. В дъното на списъка са тези, на които най-малко си струва да се отпускат кредити. Те ще могат да вземат само малки заеми от заложни къщи, които изискват обезпечение (със силно снижена цена, в случай, че наемателят не успее да плати), или, в най-лошия случай, от “заемодателни акули,” които искат много високи лихви и които са готови да приемат този риск от неуспех, защото са готови също да използват физическо насилие върху онези, които откажат да платят на време. Те не “пренасрочват” заеми без да префасонират лица.[32]

3. Премия за ценова инфлация

Премията за инфлация става все по-важен фактор в пазарния лихвен процент в едно общество, което позволява или насърчава обезценяването на парите, включително частичния банков резерв. Заемите ще съдържат премия за инфлация – лихвени проценти по-високи от истинския процент, или съставката “сегашни стоки срещу бъдещи стоки.” Заемодателят на пари ще изгуби, ако му бъдат върнати пари с по-ниска покупателна способност. Инфлацията повишава дългосрочните лихвени проценти.[33]

Един начин да се избегне ценовата инфлация е да се правят заеми в натура. Например, заемодателят заема златни монети и изисква връщането на главницата и лихвата в златни монети. Или може заемът да е в сравнително стабилна чуждестранна валута. Тогава премията върху заема за ценова инфлация изчезва.

Обобщение

Причината лихвените проценти никога да не падат до нула е, че заемодателят няма полза да даде даден актив на някого просто за да си получи същия актив обратно в бъдещето. Той може да си задържи актива и да постигне същата икономическа възвръщаемост в бъдещето. През това време активът ще е готов за незабавно използване, ако възникне възможност за печалба. Следователно, ако някой доброволно заеме някакъв актив на нулева лихва, това е защото човекът прави благотворителен заем или защото купува място за съхранение на актива. Във втория случай той плаща скрит наем за съхранение: лихвата, която губи, която наемателят ще получи, като презаеме актива, или незабавния достъп до актива, който дава. Негативен лихвен процент, ако някога се появи такова нещо на пазара, е очевидно свидетелство за наем за съхранение.

Хората не дават доброволно нещо за нищо освен когато са объркани относно подробностите по сделката.[34] Следователно, всяко говорене за нулев лихвен процент в един обвързан с времето, обвързан с рискове свободен пазар е глупост.[35] В опита си да постигне такъв свят държавата ще трябва да забрани всяко ориентирано към печалба даване и вземане на заеми, включително ипотеките; но това няма да бъде свят на доброволна размяна. Това би било също свят на варварство: унищожаването на всеки капитал чрез потребление.[36]

Неизбежната лихва

Явлението лихва е неизбежно за всяка икономика. Това не е нещо, което заемодателите “извличат” от наемателите. То е вложено в самия начин, по който мислим за бъдещето, било то като заемодатели или като наематели. Ние сме създания. Ние винаги сме ограничени във времето. Ние живеем в настоящето. Нещата, които сега притежаваме, са от по-голяма полза за нас – и следователно с по-голяма икономическа стойност за нас – точно сега, отколкото възможността да използваме същите тези физически неща в бъдещето. Ние сме заветно отговорни сега за използването на всичко, което сега притежаваме или контролираме. Следователно ние снижаваме бъдещата стойност в сравнение със сегашната стойност. Именно тази отстъпка от бъдещата стойност на сегашния пазар, преди всичко, е причината да съществува явлението лихва в икономиката.

Всеки опит да се отхвърлят чрез законодателство неизбежните ефекти от лихвения процент (отстъпката за времево предпочитание) трябва да се смята за обречен опит да бъдат избягнати времето и същността на човека като създание. Да го кажем възможно най-прямо, всеки, който твърди, че икономиката може да действува без ефектите от фактора времево предпочитание, е възприел икономическия еквивалент на перпетуум мобиле. Двата аргумента – физиката на перпетуум мобиле и икономиката на нулевата лихва – почиват върху идеята хората да придобиват “нещо за нищо.”

Всъщност, всеки, който би препоръчвал граждански закони срещу всички лихвени плащания, е далеч по-опасен от човека, който би защитавал закон, забраняващ всички машини освен перпетуум мобиле. Вторият човек незабавно ще бъде обявен за налудничав, чието предложение ще унищожи цивилизацията, ако приемем, че държавата сериозно реши да го приложи на практика. Противникът на лихвата не е толкова лесно разкриваем като опасен луд, макар че неговата препоръка, ако бъде сериозно наложена в гражданското право, би била също такава заплаха за оцеляването на цивилизацията. Двете форми на законодателство, ако бъдат наложени, биха унищожили капитала на обществото. Налудничавият аматьор физик, обаче, не може да направи това, което налудничавият аматьор икономист може да направи и е правил в миналото: да представи себе си като защитник на “любовта” в обществената теория, закрилник на “подтисканите от банките” малки хора в обществото и човек, който е открил дълго време пренебрегван начин да премахне от този свят една група от корумпирани парични посредници и техните насилнически методи, по този начин правейки всеки друг малко по-богат. Още по-лошо, анти-лихвеният унищожител на народите, който би срутил обществото, като направи незаконни всички лихвени плащания, може лесно да представи своите аргументи от името на Библията. Лудият (или отявленият окултист), който би забранил чрез граждански закон всички машини, които не са перпетуум мобиле, не може лесно да се позове на каквато и да е литература в историята на моралната мисъл. Въпреки това, и двата вида самообявили се реформатори – “физикът” на перпетуум мобиле и “икономистът” на нулевата лихва – в крайна сметка се позовават на окултизъм или магия, но призивът на противника на лихвата не се осъзнава като такъв, дори от много християни. Законите против лихвата са унищожител на народите.

Нека направим сделка

За да изясня окончателно своята позиция – че лихвата е неизбежна – нека приемем, че вие сте потенциален купувач на моята собственост, една златна мина. Аз ви убеждавам, че можете да печелите една унция злато на година чиста печалба от тази земя, след като са платени всички разходи, просто като плащате на някого да копае златната руда и я продавате на обогатител. Нещо повече, ние двамата сме съгласни (и всички други потенциални купувачи са съгласни), че мината вероятно ще може да произвежда тази печалба в продължение на хиляда години, като първата унция злато ще дойде след една година. Тогава аз искам от вас да ми платите за мината хиляда унции злато в брой.

Вие, разбира се, протестирате. Мината не струва хиляда унции злато в брой. Аз ви оборвам като ви показвам, че вие вече сте се съгласили, че земята ще произведе хиляда унции злато, така че защо аз да нямам право на хиляда унции? Всички се съгласихме: равно за равно, нали така? Къде моят аргумент не е правилен?

Грешката е в стойността за вас днес на тези бъдещи унции злато. Аз искам от вас да ми дадете всички унции злато предварително. Но какво наистина струва за вас хилядната унция злато от мината, получена след хиляда години? Бихте ли дали своята хилядна унция злато днес (заедно с всичко, което бихте купили с нея) за същата хилядна унция в далечното бъдеще в някой ваш неизвестен наследник? Съмнявам се. Защо не? Защото вие слагате отстъпка в брой за този бъдещ поток от приходи. Една унция злато след хиляда и една години не струва толкова за вас днес, колкото струва вашата сегашна хилядна унция струва днес. Няма да бъдете тук, за да се наслаждавате на тази бъдеща хилядна унция; можете да се наслаждавате на всичко, което понастоящем притежаваната унция злато може да купи днес.

Сега, помислете върху този процес на снижаване за незабавното плащане. Ние наричаме този процес капитализация. Нека приемем, че притежавате една унция злато днес. Една унция злато след петдесет години или една унция злато след двадесет години не струва колкото вашата унция злато днес. Една бъдеща унция злато, била тя след една година или след хиляда и една години, е със снижена стойност във вашия ум. Така откриваме един закон на човешката дейност (който важи в икономиката): сегашната парична пазарна стойност на очаквани бъдещи стоки винаги е снижена в сравнение със сегашната парична пазарна стойност на същите сегашни физически стоки.

Как се нарича това снижаване? То се нарича лихвен процент. Вие снижавате бъдещата стойност на всяка стока за вас в сравнение с това, което същата стока струва за вас сега веднага, независимо дали това е автомобил или унция злато, придобита от някаква собственост. За да ви накарам да ми дадете сегашните стоки (пари) днес, трябва да ви обещая да ви ги върна в бъдещето, плюс допълнителни пари или други ползи. С други думи, трябва да ви платя лихва.

Нека разгледаме друг пример. Печелите чисто нов автомобил Ролс-Ройс. Тези коли не се променят много често в стила си. Те всъщност повече приличат на Пакард от 1953, отколкото на нова кола. Но те са символ на благосъстояние. Да приемем, че всички данъци са платени от този, който ви прави подаръка. Сега имате избор: да ви доставят колата сега или след една година. Моделът на колата вероятно няма да се промени (нисък фактор на риска). Вкусовете на много богатите за Ролс-Ройс вероятно няма да се променят. За колата ще се погрижат, бъдете уверен. Направете своя избор: колата сега или колата след една година. Изборът е очевиден. Защо е очевиден? Заради лихвата, тоест времевото предпочитание. “По-добре сега, отколкото по-късно!”

Защо някои хора сериозно мислят, че вашият избор тук е патологичен, продукт на вашия морално болен ум? Защото те са утописти.

Утопизмът: Свят без оскъдност

Би било добре да няма нужда да споменавам коя да е от посочените по-долу налудничави теории за икономиката. Причината тази задача да е неизбежна е, че тези идеи са се разпространили широко в християнските кръгове. Християнската икономика е била пренебрегвана тема в продължение на векове. Това, което е минавало за християнска икономика в миналото е било или покръстен морализъм, или покръстен хуманизъм. Многобройни налудничави схеми са били предлагани от името на християнската икономика и все още биват предлагани. Колкото повече приближаваме до въпроса за паричната политика и лихвата, толкова по-вероятно е да открием памфлети, претендиращи, че са християнски.[37]

Всеки, който сериозно разглежда възможността за юридически задължителни безлихвени заеми в една “свободна” или “разумна” икономика, е монетарен луд, човек с никакво формално обучение по икономика или обществена теория и човек, опасно лишен от разбиране на човешката същност. Със сигурност знаете, че слушате икономически аматьор, когато чуете някой сериозно да предлага възможността за икономика без никакъв правен дълг, тоест икономика без правно приложими договори за доставка на стоки или услуги в настоящето в замяна на по-голямо количество стоки или услуги в бъдещето. Това би била икономика, движена изключително на основата на безлихвени делови заеми.

Никога е нямало такова явление като безлихвен делови заем. Никога няма и да има. Защо? Защото времето не е ресурс с нулева цена.

Имало е множество такива “анти-лихвени” аматьорски икономисти в периферията на американското консервативно движение още от дните на движението на “книжните пари” и политически радикалното Популистко движение в края на деветнадесети век. Тези възгледи за дълга са били свързани с призиви за инфлация и свободно сечене на сребърни монети.[38] Радикалните консерватори и радикалните левичари са си сътрудничели повече от век в тези популистки движения.[39] Технократското движение и движението Обществен Кредит са съвременни примери за това.[40] Двете групи спечелиха своята известност по време на икономическото объркване през 30-те години.[41] Защитници на такива възгледи за безлихвени дългове могат също да се намерят и в определени християнски кръгове.[42] Строго традиционните римокатолици защитават такива идеи, най-забележително антисемитът, проповядващ по радиото свещеник от 30-те години, преп. Чарлс Кофлин.[43] Днес движението “Британски Израел” или “Идентичност” е пълно с писатели на брошури, които предлагат такива монетарни теории, като всички твърдят, че техните възгледи са основани на Библията.[44] Две от монетарно налудничавите книги с мека подвързия в моята библиотека са написани от зъболекари и от лекари.[45] Друга е писана от Нобелов лауреат по химия, Фредерик Соди.[46] Малко, ако въобще някоя, от тези книги е писана от професионален икономист.[47] Всички те показват лош печат и много от тях препечатват политически карикатури в стила на 30-години (или по-рано). (Понякога те биват отпечатвани от компютърни разпечатки.)[48] Един особен дъх на забравени стари книги и прясно циклостилно мастило идва от американското и австралийското движение Обществен Кредит.[49]

Налудничавата икономика на Дж. М. Кейнс

Казах, че никой професионален икономист не е поучавал такива учения. Има едно забележително изключение, което в края на краищата може и да не е изключение: Джон Мейнард Кейнс. Господин Кейнс всъщност е придобил само бакалавърска степен по математика. Той никога не е придобил научна степен по икономика или по някакъв друг предмет. Неговият баща, икономистът от Кеймбриджкия университет Джон Невил Кейнс, му е уредил работа да преподава икономика в Кеймбридж. От този привилегирован амвон той е започнал да гради своята международна репутация.

Господин Кейнс поучава, че “Лихвата днес не възнаграждава някаква истинска жертва, както не го прави и рентата върху земята. Собственикът на капитал може да получава лихва, защото капиталът е оскъден, точно както собственикът на земя може да получава рента, защото земята е оскъдна. Но докато може да има истински причини за осъдността на земята, няма истински причини за оскъдността на капитала.”[50] Неговите либерални последователи не искат да признаят, че той е вярвал в такава глупост, а десните монетарни луди, които го вярват, не искат да бъдат свързвани с него или с неговите идеи. Въпреки това, той е един от тях, тоест и от двете идеологически групи.

Кейнс пробутва теориите на Силвио Гезел, един истински монетарен луд и социалист, когото той нарича “странният, несправедливо пренебрегнат пророк.”[51] Той отделя няколко страници в Обща теория за похвала на Гезел. Говорейки за предговора на книгата на Гезел Природният икономически ред (1916), Кейнс казва, че “Отговорът към марксизма, смятам аз, може да се намери в редовете на този предговор.”[52] Той продължава: “Той твърди, че нарастването на реалния капитал се задържа от паричното ниво на лихвата и че ако тази спирачка бъде премахната, растежът на реалния капитал в съвременния свят би бил толкова бърз, че нулевият лихвен процент вероятно ще бъде оправдан, не наистина веднага, но за сравнително кратък период от време.”[53] Но може ли паричният лихвен процент да се намали до нула? Разбира се, казва Кейнс.

Кейнс хвали плана на Гезел[54] правителството да печата книжни пари с отпечатана на тях дата; за да запазят парите законни, потребителите ще трябва всеки месец да се явяват за нов печат върху парите. Ще има данък печат върху парите. Кейнс сериозно препоръчва тази схема. “Според моята теория той [данъкът печат] трябва да бъде приблизително равен на разликата на паричния лихвен процент (освен цената на печатите) минус пределната ефективност на капитала, отговаряща на темпа на пълни инвестиции, съвместими с пълната заетост.”[55] Но Кейнс също учи, че пределната ефективност на капитала може да спадне до нула “за едно поколение. . .”[56] Всъщност, той казва, че би било “сравнително лесно да се направят капитал-стоките толкова изобилни, че пределната ефективност на капитала да е нула. . . .”[57] Така, когато пределната ефективност на капитала спадне до нула, тогава няма да има икономическа причина лихвеният процент да не направи същото. Просто облагай с данъци лихвата и рентата, докато престанат да съществуват! Накратко, при неговата икономическа система “рентиерът ще изчезне. . . .”[58]

Това е толкова очевиден пример на налудничава икономическа утопия, че неговите уважаеми академични ученици прекараха две поколения или пренебрегвайки я, или обяснявайки я като нещо друго. Но той има предвид това, което казва. Една причина Общата теория да е толкова несвързана, в остър контраст с неговите по-ранни икономически трудове, е, че тя е опит за защита на програма за произвеждане на невъзможното: свят без оскъдност, свят, в който капиталът е безплатен за тези, които го искат, свят без лихва.

Следователно не е изненада да открием, че Кейнс също е бил защитник на основната монетарна теория и политика на Обществения Кредит. Икономиката на Обществения Кредит учи, че правителството трябва да създава декретни пари, които да са в съответствие с общия икономически растеж на нацията. Това, казват ни те, ще запази ефективното търсене достатъчно високо, за да поддържа пълна заетост. Това е което и Кейнс учи: “Ще има определено нарастване в количеството на ефективното търсене, което, като се вземе предвид всичко останало, ще отговаря на и ще бъде в равновесие с увеличението в количеството на парите.”[59] Кейнс безспорно е бил монетарно луд.

Аз съм съгласен със сър Ерик Рол, поне в едно отношение: възходът на такива утопични идеи представлява реакция на Голямата депресия през 30-те години и също представлява спад на влиянието на рационалното икономическо мислене. “Конкретно, обществените и политическите корени на монетарните учения на майор Дъглас, на мистичните възгледи за благосъстоянието и дълга на професор Соди, на агитацията за ‘безплатна земя’ и ‘безплатни пари’ на Силвио Гезел, биха формирали интересен предмет за анализ. Това, което обаче трябва да се отбележи, е, че острата дискусия, която тези възгледи възбудиха, и многото привърженици, които успяха да придобият, особено в годините след Голямата депресия, са едновременно симптом и допълнителна причина за спада в практическата приложимост и авторитета на икономическата теория.”[60] Съжалявам само, че професор Рол не е имал академичната смелост да нареди и Кейнс в тази менажерия от луди.

Капитализацията: Човешко срещу нечовешко

Аз напълно осъзнавам, че хората в своя стремеж към автономия от Бога са готови да станат роби на греха, и така по принцип стават роби на други хора. Аз осъзнавам правилността на новозаветния принцип, че е най-добре да не дължим никому нищо (Рим. 13:8). Осъзнавам също, че съвременната икономика защитава идеята за вечен дълг заради вечен просперитет и че един свят, построен по този начин, в края на краищата ще се срути, както става, когато правителствата контролират издаването на пари, политическият натиск от страна на длъжниците създава постоянна парична инфлация. Дългосрочните дългове обикновено подмамват длъжниците в илюзията, че паричната инфлация ги ползва повече, отколкото вреди на обществото. В краткосрочен план те са прави; но не и в дългосрочен план.

Въпреки това, дългосрочната капитализация на неодушевено оборудване, земеделска земя и работни животни е библейски законно. (Така в старозаветната икономика е била и капитализацията на чуждестранни езически слуги, макар и не за препродажба на чужди народи.) Наемателят притежава икономически ценен актив. Заемодателят може да е готов да даде назаем пари, ако този актив служи като обезпечение за заема. Наемателят дължи нещо на заемодателя, но това е нещо, което той вече притежава. Той може да “се отърве” от заемния договор, като предаде на заемодателя договореното обезпечение. Той не поставя себе си в робство с този вид заем. Той може да изплати заема по всяко време чрез връщане или на парите, или на обезпечението на заемодателя. Следователно капитализацията на дългосрочните ренти е законна днес.

В едно библейско общество правителствата няма да имат право да издават пари.[61] Нито банките ще имат право на частичен резерв.[62] Това би премахнало главното библейско възражение срещу обезпечения дълг: субсидията, която паричната инфлация дава на длъжниците. Те няма да могат да изплащат своите дългове с обезценени пари.

А какво ще кажем да необезпечения дълг? Това трябва да бъде решение на заемодателя. Дали рисковете си заслужават? Той решава. Той трябва да има законовото право да отпусне кредита. Кредиторът вярва, че дългът е в негова полза. Библията казва, че такъв личен дълг е най-добре да се избягва (Рим. 13:8), но тя не забранява дълга. В някои случаи дългът може да е всъщност в полза на длъжника. Еди пример е дългът за финансиране на висше образование. Но длъжникът винаги трябва да разбира, че като взема необезпечен дълг, той рискува да изпадне в немилост. Той по принцип е станал слуга (Пр. 22:7).

В един библейски обществен ред неуспелият длъжник ще бъде задължен да продаде всичко, което има, за да плати на своите кредитори. “Нечестивият взема на заем, и не отплаща; а праведният постъпва благо и дава” (Пс. 37:21). Трябва да има санкции срещу такова публично нечестие като неплащане на заем. Когато един човек обяви банкрут, той публично обявява, че общата стойност на неговите притежания е недостатъчна, за да се изплати на своя кредитор или кредитори. Той нарушава условията на заемния договор, ако задържи каквито и да е лични активи след обявяването на банкрута. Той трябва да предаде всичко, което притежава, на своя кредитор до сумата, определена в договора. (Някои общества може да му позволят да задържи някои от своите притежания, но това изключение е било известно на заемодателите предварително и добавеният риск за кредитора вече е бил включен в премията за риск на заема.) Той не може законно да бъде продаден в договорно слугуване, освен ако това е посочено в заемния договор, и ако е, тогава заемът трябва да бъде безлихвен благотворителен заем, както твърдя по-горе (“Определяне на бедността чрез закон”). (Трябва да няма съмнение, че премахването на затвора за длъжниците в Запада през деветнадесети век е било действие на съобразяване със стандартите на библейския закон за дълга и изплащането.)

Ако имаше такива закони в правните книги, щеше да има далеч по-малко потребителски дългове.

Залогът

Заемодателят има право да вземе дрехата на бедния като залог, но дрехата трябва да се връща за през нощта. Това е странна форма на залог, тъй като заемодателят не може да я използва тогава, когато точно има най-голяма нужда от нея. Целта на този залог е двойна. Първо, да ограничи благотворителните заеми в местните региони дотолкова, доколкото това е възможно. Заемодателите трябва да бъдат в близки взаимоотношения с наемателите. Те трябва да познават техния характер. Най-вероятно заемодателите са и работодатели. Те могат да разграничат истински критичен случай от прикрит потребителски заем. Второ, да намали многократното задължаване. Докато заемодателят не може да използва дрехата за през нощта, длъжникът не може да я използва през деня. Той не може да използва една и съща дреха като залог за няколко заема по едно и също време.[63] Той е ограничен във възможностите си да задължава себе си и своето бъдеще.

Характер: Заемодателят не е задължен да взема някаква форма на залог. Това показва, че главната форма на залог за заем е знанието на заемодателя за характера на наемателя и неговата способност да изплати заема. Характерът, всъщност, е по-добра форма на залог, тъй като заемодателят няма нужда да се безпокои всяка вечер за връщане на дрехата. Това намалява разходите по сделката. Колкото по-малко надежден е характерът на наемателя, толкова по-вероятно е заемодателят да изисква дрехата, страхувайки се от многократно задължаване.

Многократното задължаване

Има едно много важно приложение на закона за залога, което много рядко се обсъжда. Да разгледаме случай на беден човек, който идва, за да иска спешен заем от своя съсед. Съседът оценява характера на човека и заключава, че човекът вероятно ще изплати заема. Заемодателят е направил грешка. Човекът може да посети няколко други човека да иска спешен заем. Ако успее да получи от всички тях, той може и да прахоса парите. Дори ако изплати тези заеми, той се е отнесъл с измама към заемодателите, като е получил няколко безлихвени заема. Без да знаят, те понасят добавен риск.

А ако заемодателят подозира, че наемателят е доста ненадежден? Заемодателят иска да почете Бога, така че възнамерява да отпусне заема. Но иска залог. Той иска да даде на наемателя икономически стимул да върне заема колкото може по-скоро. Човекът е беден. Той няма залог с някаква стойност. Но все пак заемодателят може да поиска дрехата на човека. Не му е позволено само да взема дрехата на вдовица (Вт. 24:17).

От каква полза е тази дреха за заемодателя? Той трябва да я върне вечерта, когато човекът ще има нужда от нея. Тя не може да бъде продадена. Не може да бъде използвана от някой в дома на заемодателя. Тя е неудобство, защото трябва да бъде връщана всяка вечер. Но тя има две важни икономически функции. Първо, наемателят трябва да идва всяка вечер, за да си я получи. Това е неудобство. Той ще има допълнителен стимул да върне заема по-рано. Второ, тъй като през деня дрехата е в притежание на заемодателя, тя не може да бъде използвана като залог при друг заемодател. Един залог може да се използва само за един заем по едно и също време, ако заемодателят иска залог. Ако наемателят си я запази и просто подпише документ, според който дрехата е залог за заема, той може да подпише няколко такива бележки на няколко заемодатели. Ако не успее да плати, те не могат всички едновременно да получат своя залог. Следователно, като позволява на заемодателя да изисква залогът да остава при него през половината от денонощието, библейският закон намалява изкушението от страна на наемателите да извършват измами.

Частичен банков резерв

Съвременното банково дело е основано на възмутителното нарушение на забраната срещу многократното задължаване. За всеки актив, притежаван от банката, има много права на собственост – законови права – върху този актив. Банката държи по-малко резерви на ръка за да посрещне исканията на заемодателите на банката – вложителите – отколкото банката е обещала да даде при поискване. Това се нарича частичен банков резерв. Това е повсеместна форма на банково дело и съществува от началото на модерната епоха. Това е изобретение на Ренесанса.

Вложителите вярват, че парите им са налични при поискване. Банките са им обещали, че те са налични при поискване. Но те не са. Ако всички вложители дойдат в един ден в банката и започнат да изтеглят парите си, банката ще банкрутира. Банката е дала назаем парите на вложителите, за да спечели лихва върху заемите. Част от тези пари се плаща на вложителите като лихва върху техните сметки. Вложителите знаят това, но всички те предполагат (както и мениджърите на банката), че не всички вложители ще се опитат да си изтеглят парите в един и същи ден. Те допускат, че изтеглянията ще клонят към изравняване с влоговете във всеки един ден. Обикновено това допускане е вярно. Денят, в който хората изгубят вяра в адекватността на банката – в способността на банката да плати на малкото вложители, които искат парите си – следва срутване на банката. Всички изведнъж искат парите си. Банката фалира. Тя остава без “дреха.”

Без закрилата на щатските и федералните правителствени агенции частичният банков резерв ще бъде изправен пред опасността от банкови срутвания, когато заемодателите (вложителите) изгубят вярата си в напомпените (многократно задължени) банки. Най-важната форма на залог, която една банка трябва да има, е нейната репутация на честност и консервативна (с минимален частичен резерв) инвестиционна политика. В едно истинско библейско общество банките ще бъдат задължени да имат 100 процента резерви.[64] През двадесети век, обаче, най-важната форма на обезпечение на една банка в Съединените Щати е законовата защита на федералното правителство, което винаги е готово да спасява банкрутирали банки – гаранция, която в крайна сметка е обезпечена с парите от печатницата на Федералния Резерв, централната национална банка.[65] Имаме гарантирана инфлация когато пренебрегваме предупреждението срещу многократното задължаване.

Частичният банков резерв е инфлационен, защото той създава кредитни пари – пари, които са обезпечени само с вяра. Когато един човек вложи своите пари с условие, че може да напише чек и да ги изхарчи, инфлацията започва. Банкерът заема, да кажем, 90 процента от неговите пари на наемател. Наемателят тогава изхарчва парите. Този, който получи парите на наемателя, след това или ги изхарчва, или ги влага в своята банка и процесът продължава. Като теоретична граница (макар и не на практика), за всеки долар, вложен в банкова система с 10-процентни резерви, в крайна сметка в обръщение ще влязат девет допълнителни долара.[66] Следователно частичният банков резерв е по своята същност инфлационен.[67] Той също създава инфлационни взривове и техните неизбежни последствия, депресиите.[68]

Складови разписки

Да кажем, че един човек влага десет унции злато в склад за съхранение и складът издава разписка за десет унции злато. Собственикът плаща наем за съхранението на парите, но се предполага че той увеличава безопасността на своите пари. Складът се е специализирал в защита на парични метали от крадци. Вложителят плаща за тази специализирана услуга. Това е нещо като банков трезор, освен че складът издава разписка.

Бележката може да започне да действува като пари. Ако хората вярват на склада, те ще приемат разписка за цялото или за част от това злато като плащане за стоки или услуги. Парче хартия, упълномощаващо приносителя да получи определена сума злато, е същото както и действителната сума злато. Освен това, златото е на сигуно място в склада, а хартията е далеч по-удобна от парчета метал.

Но един проблем заплашва системата. Какво става, ако собственикът на склада разбира, че хората в общността му вярват? Те знаят, че той има много пазачи, следящи всичко, и че той винаги е бил крайно честен. Тогава той предава това доверие. Той издава складови разписки за злато, когато в резерва няма злато. След това дава назаем тези разписки на наематели. Разписките служат като пари. Хората ги приемат в замяна на стоки и услуги. Тези складови разписки са “ценни като злато.” Защо? Защото те винаги са заменяеми за злато при поискване. Просто занесете парче хартия в склада и получавате своето злато. Никакъв проблем!

Но сега вече има проблем. Има повече разписки за злато отколкото злато в резерва, за да се плати на всички тези приносители при поискване. Тези “влогове на поискване” сега са уязвими на това най-ужасно от всички финансови събития, банковото срутване. Вложителите, които имат разписки, идват и изискват плащане. Но в резерва няма достатъчно злато за посрещане на пълното търсене.

Складът се е поставил в положение, подобно на това на беден човек, който неморално обезпечава заеми от десетина заемодатели на основата на един и същ залог. Собственикът на склада е станал банкер. Той дава заеми, за което наемателите се съгласяват да му плащат лихва в бъдещето, заедно с връщането на главницата. Но парите, веднъж излезли във формата на заем, ги няма до деня на разплащането. Складът е уязвим, ако започне вълна от теглене на влоговете. Складът дължи злато на вложителите. Той е задължен към тях. Влоговете са законовите пасиви на банката. Банката е станала многократно задължена.

Създаването на пари

Складовата разписка е в обръщение така, както ако е злато. Така, ако златото служи като пари на едно общество, късчетата хартия също ще служат като пари.

Когато тези късчета хартия са просто заместители на метални пари, нищо не се променя. Физическото злато излиза от обръщение и се поставя в склада. Късче хартия (складова разписка) замества физическото злато. Никакви нови пари не влизат в обръщение. Никакви стари пари не биват извадени от обръщение. Нищо фундаментално не се променя, освен по-голямото удобство. Но ако собственикът на склада напише складова разписка за злато, когато няма ново злато на влог, тогава той е увеличил паричното предлагане в обществото. Никой не е дошъл в склада и не е вложил злато (ако смятаме ден за ден). Така че складовата радписка е неизбежно инфлационна. Тя е добавка към парите в икономиката. (Аз дефинирам “инфлация” като “увеличение в паричното предлагане,” начинът, по който речниците и икономистите я дефинират преди 1940. Резултатът е или 1] повишаване на цените, или 2] цените няма да спадат, както иначе, при нормални условия, биха спадали.)

Ето какво нормално би станало. Складовата разписка е в обръщение като че ли е злато. Ако собственикът на склада е много предпазлив и издаде само няколко допълнителни разписки, вероятно никой няма да открие. Той ще получи малко лихва от наемателите и всеки ще бъде доволен. Цените на стоките (измерени в злато) може да се повишат само малко, или може и въобще да не се повишат. Но други собственици на складове чуват за своя конкурент. Значи той дава пари на заем, така ли? Добре, двама също могат да играят тази игра. Могат го също пет или шест. Те всички започват да издават свои складови разписки на наематели. Сега паричното предлагане започва да се увеличава.

Цените започват да се увеличават, измерени в книжни пари. Но измерената в пари цена на златото не расте, защото всички необезпечени разписки за злато са “ценни като златото” и следователно предполагаемо идентични със златото. Увеличението в обръщението на тези разписки първоначално не повишава измерената в книжни пари цена на златото. Така че онези, които имат злато, първоначално биват ощетени. Те виждат как измерените в книжни пари цени на другите стоки растат, а пазарната цена на старомодното злато остава непроменена. Изглежда като че ли големи количества новодобито злато излиза на пазара. Но има статистика, която показва, че това не е вярно. Следователно увеличението трябва да идва от издателите на складови разписки. Притежателите на разписки правят рационалното: те започват да купуват стоки и услуги преди цената на тези стоки да стане още по-висока. Това създава възходящ натиск върху цените, измерени в разписки за злато. Това означава, че пазарната цена на тези разписки пада. Притежателите на тези разписки се опитват да ги пробутат на други хора. Спадът в тяхната пазарна стойност продължава.

Какво става тогава? Притежателите на складове продължават да приемат множество книжни разписки. Те непрекъснато ги влагат в своите местни банки. За разлика от повечето хора банкерите разбират как работи системата на частичния резерв; поне разбират рисковете, свързани с издаването на повече разписки за злато, отколкото злато има за откупуването на тези разписки. Банкерите стават все по-подозрителни относно разписките за злато един на друг. Твърде много разписки биват влагани от техните клиенти. Много от банкерите знаят, че няма толкова много злато, което да влиза в обръщение. Какво ще стане, ако и обществото осъзнае това? Те си мислят, “Може би би било разумно да се инкасират тези разписки и да се поиска доставка на злато, просто в случай, че някой издаващ разписки конкурент пострада от банково срутване.” Те започват да изискват злато за разписките, издавани от заподозрени банки. Това поставя допълнителен низходящ натиск върху свързаната със златото цена на разписките на някои банки и вероятно върху разписките на много банки. Така банкерите имат индивидуален стимул да прекратят своята схема на частичен резерв. Така е и с пазарните спекуланти. Търговците специалисти подозират, че цената на златото ще скочи, когато бъде разкрита заблудата, веднъж като голямата част от хората започне да инкасира своите складови разписки за своето злато. Така банкерите и спекулантите започват да изтеглят  банковите златни резерви – действие, което банкерите се страхуват, че обществото ще започне, ако банкерите не го започнат първи. Те много искат да започнат първи. Искат своето злато преди техните конкуренти с частичен банков резерв да са се срутили.

Ето защо банкерите и другите умели притежатели на разписки за злато в крайна сметка отиват в складовете и започват да изискват своето злато. Те разбират, че поне част от банките са технически неадекватни. Не са сигурни кои са най-слабите, така че всички банки са под риска да бъдат ударени. Притежателите на разписки искат своето злато сега, докато все още могат да го вземат при поискване. Набегът върху складовете започва. Складовите разписки за злато продължават да спадат по стойност в сравнение със златото. Тогава други хора се втурват да вземат своето злато (което сега нараства по стойност в сравнение със складовите разписки, които хората притежават). Неадекватните банки фалират или са принудени да забавят плащанията си към притежателите на разписки.

Това обявяване на неадекватност (недостатъчни резерви) е подобно на деянието на нечестив притежател на дреха, който се е задължил многократно и след това оставя своите кредитори навън на студа. Следователно частичният банков резерв нарушава два библейски принципа: 1) честни теглилки и мерки и 2) забрана срещу многократно задължаване. Частичният банков резерв е инфлационен, когато хората приемат чековете, и дефлационен, когато доверието в банките окончателно се срути.

Трябва обаче да се разбере, че нечестието на частичния банков резерв не се създава от явлението лихва (времево предпочитание) като такова. Не заемането на пари само по себе си е това, което Библията осъжда; тя осъжда наемането със залог, който не притежаваш, и даването на заем на нещо, което не притежаваш (т.е., издаването на разписки за стоки, които не притежаваш в резерв).

Ориентирани към печалба заеми

Забраната срещу лихварството се явява само в контекста на благотворителните заеми. Библията не забранява заеми, които носят лихва в деловите взаимоотношения, както Исусовата притча за талантите показва (Мат. 25:27).[69]

Да разгледаме проблема, пред който се изправя човек, който твърди, както средновековните теолози са твърдели, че всяка лихва е неморална. Какво би станало, ако банкерът дойде при потенциалния вложител и направи своето предложение? “Господине, вие имате пари, които не са ви нужни за незабавно потребление. Имам няколко възможности за печелене на пари върху инвестиран капитал. Нека сключим сделка. Вие ми давате назаем тези пари за една година. Аз, от своя страна, ще внимавам вашите пари да попаднат в ръцете на нискорискови наематели, които имат прекрасни възможности за бизнес, ако само могат да намерят някакъв капитал с разумна лихва. Ще запазя процент от парите, които те ми плащат, за това, че съм ви разположил правилно парите. Това е моята комисионна за услугата. Но вие ще спечелите много повече върху този заем, отколкото бихте могъл, ако заемете парите на хора, които познавате. Това ще ви спести време, разходи и трудности по намиране на надеждни наематели. Те идват при мен. Това е моята работа.”

“Трябва обаче да направя това уточнение. За договорения период на заема вие няма да можете да получиш парите си. Парите ще бъдат използвани от наемателите в техните дейности в бизнеса. В края на краищата, ние не можем да харчим едни и същи пари по едно и също време! Така че вие губите използването на парите за една година; наемателят получава използването на вашите пари за една година; той ви плаща за привилегията да използва вашите пари, а аз ще взема малък процент за моите услуги. Всеки печели, включително и потребителите, които ще се възползват от увеличеното производство.”

Това звучи добре. Но заемодателят иска сигурност. “Господин Банкер, аз ще се съглася на това при следното условие. Искам сигурност за своята инвестиция. Ще закупя застрахователна полица от вас. Ако бизнесменът, на който дадете парите назаем, фалира и не може да ми плати, тогава вие все пак ще ми платите договорения лихвен процент. Аз трябва да си платя за тази защита, разбира се, но вие познавате толкова много бизнесмени и можете да разпределите влоговете на всички вложители на толкова много различни инвестиции, че ние всички можем да спечелим по-голяма сигурност, ако вие действувате като застрахователен агент за нашите заеми.”

Разумно ли е? Определено да. Това е толкова разумно, че средновековната забрана срещу всички лихвени плащания, включително и върху деловите заеми, е била унищожена чрез точно този вид застрахователни договори. Средновековните бизнесмени са се съгласявали да финансират различни мореходни дейности, но само ако товародателят е гарантирал плащането. Вместо да вземат процент от печалбата от плаването на определен кораб, ориентираните към по-малък риск инвеститори са се съгласявали на фиксиран процент (лихвен процент), оставяйки повече печалби (или повече загуби) за авантюриста.

Тогава, вероятно в началото на четиринадесети век, в сделката навлезли трети страни. Те се съгласили да действуват като застрахователи за корабособствениците, които не са искали да предлагат такава гаранция на инвеститорите или не са можели, защото са притежавали дамо един кораб, и ако неговото плаване се провали, няма начин да изплатят заемите. Този тристранен заем се наричал contractus trinus, и той окончателно потопил забраната срещу лихвата на дъното на историческото море.[70] Защото какво би било предложението на “застрахователя,” ако не гарантирана, с фиксиран лихвен процент възвръщаемост върху заемите? То може да се е наричало корабна застраховка, но е било идентично на средновековното определение за лихварство. Въпреки това, бил е необходим повече от век поне един схоластичен коментатор да забележи проблема и дори тогава никой не му е обърнал внимание.[71]

Когато е била въведена за първи път застрахователната клауза в бизнес договорите, несвързани с корабоплаването, тя първоначално е била отхвърлена от теолозите. В съдружия, в които е имало взаимен риск от провал, лихвените плащания винаги са били приемливи, но не и в договори, в които е имало гарантирана възвръщаемост, независимо от резултата от конкретния бизнес или деловото начинание. Но постепенно съпротивата на църквата срещу лихвените плащания в деловите заеми отслабвала. По времето на Лутер старите забрани почти били изчезнали. Невероятно, в края на петнадесети век Римската църква всъщност дори одобрявала благотворителни заеми (наричани “договори”), които плащали 5 до 6 процента годишно, т.нар. montes pietatis.[72] До края на средновековния период църквата обърнала първоначалния смисъл на библейската забрана, която забранява лихва от благотворителни заеми, но не поставя ограничения върху лихвата от делови заеми. Църквата забранила лихвата от делови заеми, а самата тя събирала лихва от благотворителни заеми.

Забраната срещу лихвата не може да издържи дълго. Бъдещето винаги е с намалена стойност. Така че когато четем в Библията за заеми без лихва, ние говорим за благотворителни заеми, не за делови или потребителски заеми. Ние говорим за наематели в нужда, а не за стемглаво издигащи се в кариерата адвокати, счетоводители, професионалисти и предприемачи.

Моралната законност на 100-процентовия банков резерв

Макар обикновено да не слагам дълги изложения на Новия Завет в моите коментари на Стария Завет, необходимо е да отделя значително място на Исусовата притча за талантите. Християните, които са били повлияни от “икономистите на любовта” и техните нулево-лихвени фантазии, трябва да знаят, че Новият Завет ясно учи, че това, което казах относно лихвата, е валидно, че няма библейско правило срещу носещите лихва заеми. Следният текст потвърждава това твърдение:

Защото както човек, при тръгването си за чужбина, свика своите си слуги, и им предаде имота си. На един даде пет таланта, на друг два, на друг един, всекиму според способността му; и тръгна. Веднага тоя, който получи петте таланта, отиде и търгува с тях, и спечели още пет таланта. Също и тоя, който получи двата, спечели още два (Мат. 25:14-17).

Тази притча е притча за царството. Тя следва петточковия заветен модел, открит за първи път от Рей Сътън.[73] Първо, господарят повиква слугите си при себе си (върховенство). Второ, той им възлага власт като негови икономически представители, като им дава пари (йерархия/представителство). Трето, макар това да не е заявено изрично, той им заповядва да правят печалба (закон/господство). Знаем това от факта, че и тримата незабавно предприемат стъпки, за да се покорят на неговата подразбираща се икономическа заповед. Четвърто, той се връща и налага позитивни санкции: благословения за печелившите слуги. Пето, благословенията, които им дава, означават управление (наследство/продължителност). След това той налага негативни санкции срещу непечелившия слуга, изхвърляйки го във външната тъмница (лишаване от наследство).

Тази притча съдържа няколко теологични послания, но главните три са тези: първо, Бог притежава всички неща; второ, Той възлага временен контрол над тези неща на хората; трето, хората са длъжни да увеличават стойността на всичко, което Бог им е възложил.

Има също и второстепенни изводи. Първо, трябва да се отбележи, че слугите трябваше да действуват по своя собствена инициатива за дълъг период от време. Господарят не беше с тях да им казва какво точно да правят. Той наложи система на контрол чрез управление на печалбата, йерархия отдолу нагоре. Това не беше алтернативната система на управление, непазарна бюрокрация отгоре надолу.[74] Той мъдро децентрализира своя инвестиционен портфейл преди да замине. Позволи на своите подчинени да вземат свои собствени решения относно правилното използване на неговия капитал. Впоследствие ги държа правно отговорни за резултатите.

Марксизмът като нарушаване на завета

Какво стана с човека, който не пое рискове, погреба своя талант и върна на господаря само това, което му беше дадено първоначално? Този човек произведе загуби. Той е зъл, непечеливш слуга. Той не е работил даже според минималните стандарти.

Както толкова много други некадърни, мързеливи хора в историята, слугата от притчата се опитва да оправдае своята лоша работа като обвинява господаря. Той обвинява господаря, че е крадец или поне безскрупулен експлоататор. “Тогава се приближи тоя, който бе получил единия талант, и рече, Господарю, аз те знаех, че си строг човек; жънеш където не си сял, и събираш където не си пръскал; и като се убоях, отидох та скрих таланта ти в земята; ето, имаш своето” (ст. 24-25).

Какво беше обвинението на мързеливия слуга срещу господаря? Очевидно, той го обвиняваше за това, че е капиталист. Господарят е богат, но не отива на полето да работи. Той очаква позитивна възвръщаемост върху своите пари, макар че заминава на път. Накратко, слугата е зараждащ се марксист. Той вярва, както Маркс е вярвал, в трудовата теория за стойността. Той също вярва в Марксовата теория за експлоататорския характер на печалбата. Всеки, който получава пари, без да работи за хляба си, не е нищо друго, освен експлоататор, живеещ от труда на бедните. Слугата го нарича “строг човек.” (От теологична гледна точка, това е обвинението на нарушителя на завета срещу Бога: Бог е нечестен експлоататор.)

Господарят приема идеологическото предизвикателство. Той напомня на слугата, че наистина е строг човек, тоест човек, който има законната власт да постановява стандарти за добра работа, както и властта да раздава награди и наказания. Той свободно признава пред слугата, че като преуспял капиталист, той не отива лично на нивата да сее и да жъне, но въпреки това жъне печалба. “А господарят в отговор му каза, Зли и лениви слуго! Знаел си, че жъна където не съм сял, и събирам където не съм пръскал” (ст. 26). Тогава показва на слугата минимума, на който той има право, печалба от лихва: “Ти, прочее, трябваше да внесеш парите ми на банкерите, и когато си дойдех щях да взема своето с лихва” (ст. 27). Лука 19:23 казва: “Тогава защо не вложи парите ми в банката, и аз, като си дойдех, щях да ги прибера с лихвата?”

Законността на лихвата

Преводачите на Кинг Джеймс използват английската дума usury (лихварство) за да преведат гръцка дума, която по-точно се превежда като interest (лихва). Тази дискусия за лехвата тук е много полезна, по две причини. Първо, тази притча за Божието царство признава, че вземането на лихва е законно. Бог в крайна сметка идва при всеки човек и изисква положителна възвръщаемост върху всичко, което му е поверено от Бога. Господарят не е използвал своите средства по време на своето отсъствие. Следователно той има право на поне минимална възвръщаемост: лихва.

Второ, притчата ясно разграничава между печалба и лихва. Всеки от другите двама слуги произведе печалба от 100 процента. Те получиха по-голяма похвала и по-големи видими възнаграждения. Минималният задължителен резултат трябваше да бъде лихвено плащане. Мързеливият слуга не е пожелал да поеме дори минималния риск да предаде парите на специалисти в заемането на пари, които биха потърсили предприемачи, на които да заемат парите, предприемачи, които след това ще платят конкурентна възвръщаемост на заемодателите върху тази пасивно управлявана инвестиция.

С други думи, капиталът на господаря трябваше да стане производителен. Всеки слуга трябваше да стане предприемач или да потърси предприемач, които би вложил парите в икономически производителна употреба. Талантът не трябваше да седи в земята; той трябваше да изпълнява обществено полезна функция.

Предприемачът и банкерът

Икономическият участник, който е точно на границата между прогнозите и поизводството, е предприемачът. Първите двама човека в притчата бяха предприемачи. Те излязоха и намериха начини да инвестират парите на господаря, което произведе положително ниво на възвръщаемост. Както го представя притчата, това ниво на възвръщаемост е било по-високо от това, което би могло да се спечели, ако парите се вложат при заемателите на пари. Следователно, за предприемач се смята някой, който поема много по-голям риск от друг, който влага пари в банка. Икономистът нарича тази форма на риск несигурност. Тя не може да се изчисли предварително.[75] Свързана е с отгатване, за разлика от вложителя, на когото е обещан конкретен лихвен процент, когато влага парите си.

Единственият начин банкерът да може да си позволи да плати обещаната възвръщаемост е да открие крайни наематели (предприемачи), които произвеждат дори по-високо ниво на възвръщаемост. Банкерът изкарва хляба си от разликата между лихвеното плащане, което крайният наемател му плаща и това, което той от своя страна плаща на вложителите. Той живее “от маржа” между двете.

Бъдещето е несигурно за хората. Ние не го познаваме съвършено. Едва ли въобще познаваме нещо от него. Виждаме бъдещето така, както ако се взираме през тъмно стъкло. Въпреки това целият живот е свързан прогнозиране. Няма бягство от това. Всички ние трябва да носим определена степен на несигурност. Но някои хора са готови да носят повече отколкото други, а от тези хора, някои са по-успешни от други в справянето с несигурността. Според икономическата терминология, някои произвеждат по-големи печалби от други. Печалбата е остатък, който остава, ако въобще нещо остава, едва след като се платят всички разходи по бизнеса, включително и лихвата.

Банковото дело: Намаляване на несигурността

Банкерът може да предложи специална услуга на инвеститорите. Той може да разпръсне несигурността на вложителите, като заема на много хора – хора, които, както слугите в притчата, са работели успешно в миналото. Те имат “история”, ако използваме езика на конните надбягвания. Като дава назаем пари на много наематели, банкерът обръща част от несигурността на вложителите в риск, тоест от статистически неизчислима в статистически изчислима. Банкерът е като застраховател. Всъщност, през Средните векове банката е била застрахователна компания, тъй като и църквата, и държавата са обявили за незаконно християните да искат или да плащат лихва.[76] Съвременната професия на банковото дело е произлязла от мореходната застрахователна гилдия, която е била законна през Средните векове.[77]

Какво прави една застрахователна компания? Нейните статистици (застрахователни експерти) изчисляват вероятността на определени видове нежелани събития при големи населения. Тези неприятни събития не могат да бъдат статистически изчислени индивидуално, но могат да бъдат изчислени колективно, ако въпросното население е достатъчно голямо. Тогава продавачът на застраховане убеждава членовете на тези големи групи хора да плащат периодични премии, за да “обединят” своите рискове. Когато един член на групата пострада от събитието, срещу което се е застраховал, той бива обезщетен от събраните активи. По този начин някои от неизбежните и индивидуално неизчислими несигурности на живота биват обърнати в изчислим риск чрез разсейване сред много хора: “законът на големите числа.”

Същото важи за банковото дело. Наемателите рядко банкрутират едновременно. Повечето наематели ще върнат заемите си както е уговорено в техните наемни споразумения. Лошите заеми биват многократно компенсирани от добрите заеми. Следователно банкерът може да предложи фиксирано ниво на възвръщаемост на вложителите. В почти всички случаи на вложителите ще се изплати обещаното, тъй като повечето наематели изплащат своите заеми както е обещано. (Изключението е при депресия, когато банките фалират. Депресиите са резултат от предварителна парична инфлация, което в наши дни означава частичен банков резерв.[78])

Това, което трябва да разберем, е, че господарят в тази притча защитава своите средства точно по същия начин. Той търси група от потенциални предприемачи. Дава на всеки от тях определена сума пари за инвестиции. Прави прогнози относно тяхната бъдеща работа на основата на тяхната работа в миналото и след това определя разпределението на своите активи според тази оценка. Той защитава своя портфейл чрез разпределяне.

Той обаче не е ориентиран към лихва банкер. Парите, които инвестира, са негови собствени. Той не действува като юридически посредник на други вложители. Той законно изисква цялата печалба. Не се договаря с наематели, които се съгласяват предварително да му плащат фиксиран лихвен процент. Предприемачите са строго негови законово подчинени, за разлика от взаимоотношението между банкер и наемател.

Но в старозаветната епоха е имало взаимоотношение на икономическо подчинение между заемодателя и наемателя: наемателят е бил слуга на заемодателя (Пр. 22:7). Това икономическо подчинение е било основано на законовата власт на заемодателя да постави наемателя в договорно слугуване за срок до шест години (Вт. 15). Тъй като наемателят днес може да загуби своя залог или своята репутация, все още съществува мека форма на икономическо подчинение при всеки дългов договор. Дългът все още е заплаха, макар че може да бъде и много производителен. Той е като огъня: полезно оръдие, но сериозна опасност, ако излезе извън контрол.

Изгубената производителност на бездействието

Господарят в притчата е възмутен от слугата, заровил парите. Притчата е предназначена да покаже подчиненото (задължено) положение на всички хора пред Бога. Слугата беше изхвърлен във външната тъмница, защото е безполезен слуга (ст. 30). Притчата представлява предупреждение към всички хора, защото Библията учи, че всички хора са безполезни слуги (Лука 17:10).[79] Ето защо имаме нужда от печеливш слуга като наш посредник пред Бога, нашият съвършен носител на греха. Но за да разберем нашето взаимоотношение на задълженост пред Бога, езикът на притчата трябва да се приеме насериозно. Ние не можем да правим точни теологични изводи относно по-широкото значение на притчата, ако самите символични приложения на притчата не са точни.

Безспорно е, че господарят не само одобрява вземането на лихва, но той дори изпраща слугата в бездната за това, че не я е взел. Това е много силно изразяване! Лихвеното плащане принадлежи на господаря. Като отказва да вложи парите на господаря си при заемателите на пари, слугата всъщност краде от законната печалба на господаря. Слугата е правно задължен да защитава интересите на господаря си и лихвата върху неговите пари е минималното изискване. Той не го прави. Оценката на господаря за работата на слугата в миналото е била точна; дал му е първоначално само един талант, защото преди това не е показал умения. Ако му е било дадено повече, щял е да прахоса повече.

Идеята, че лихвата е минималното очакване на господаря, ни води към въпроса за произхода на лихвата. Защо господарят заслужава лихва? Защото притежава актив, който е можел да бъде вложен в производителна употреба, но не е бил. Той се отказва от икономическа възвръщаемост, която би била негова. Това схващане за изгубената възвръщаемост се появява в средновековната икономическа литература като учението за lucrum cessans. Теолозите твърдят, че собственикът на парите, който би могъл да направи печалба, като ги инвестира някъде другаде, но е заел парите на някой, има право на лихвено плащане от наемателя поради прихода, който е изгубил. Лихвата обезщетява заемодателя за пропуснатата възможност.

Това повдига целия въпрос за разходите. Какъв е разходът на кое да е действие или коя да е покупка? Това е стойността на това, което трябва да се изгуби, т.е. стойността на най-ценната пропусната употреба. Ако направя нещо с парите си, не мога да направя нещо друго с тях. Стойността на това, което в действителност съм можел да направя, но не съм направил, е разходът за това, което правя.

Заемодателят, който предава на друг човек използването на даден актив, паричен или непаричен, е изоставил всички други налични възможности. Винаги има други достъпни възможности. Следователно винаги има разходи за заемодателя, когато заема пари.

Господарят в притчата е бил добронамерен към слугата. Той разбира от началото, че човекът не е много способен. Господарят не казва на слугата, че се е провалил, защото не е направил 100 процента печалба върху поверените му пари. Той му казва, че се е провалил, защото не е спечелил лихва. Това е най-малкото, което господарят е можел да очаква.

Господарят вероятно е можел да удвои парите си, като ги повери на един от първите двама слуги. Но вместо това той търси по-голяма икономическа сигурност. Той възприема принципа на намаляване на риска чрез разнообразяване на портфейла. Получаваш по-ниска възвръщаемост, но по-сигурна възвръщаемост. Но господарят е бил измамен. Можел е да вложи парите си направо при заемателите на пари, вместо да ги дава на слугата. Това би било по-безопасно – по-голямо разнообразяване чрез банката – и със почти сигурно е щяло да произведе положителна възвръщаемост, колкото и ниска да е тя. Вместо това той получава обратно само първоначалния си капитал.

Той губи своето законно лихвено плащане, защото е предал актива на мързеливия, враждебен към риска слуга. Този слуга е модел за нечестие, не защото е активно зъл, а защото е пасивно непроизводителен. Той не е направил нищо с това, което му е поверено. Да правиш нищо е достатъчно, за да те изпрати в ада, когато правенето на минималното е достатъчно поне за успокояване на гнева на господаря. (Предупреждение: само един човек в историята някога е постигнал този минимум: Исус Христос.)

Лихва и капитализация

Морално незаконно ли е вземането на лихва? Този дебат продължава поне от дните на Аристотел, който нарича парите безплодни и лихвата незаконна. Но ако парите са безплодни, защо хората в цялата история са плащали, за да получат достъп до тяхното използване за определен период? Как толкова много хора биват подвеждани да плащат за използването на един безплоден актив? Освен това, лихвата е явление при всеки заем, не само при заем на пари. Съвременната икономика учи това; учи го и Библията.

Очевидно е, че явлението лихва не е ограничено с парите. Аристотел не е бил прав. Явлението лихва е валидно за всеки оскъден икономически ресурс. Ние винаги снижаваме бъдещата стойност. Каквото притежаваме в настоящето струва повече за нас от обещанието да притежаваме същото нещо в бъдещето. Обещанията за изплащане могат да бъдат нарушени (факторът риск), но, още по-важно, настоящето изисква ценова премия над бъдещето.[80]

Ние живеем в настоящето. Ние вземаме всички свои решения в настоящето. Ние се наслаждаваме на използването на нашите активи в настоящето. Макар мъдрите хора да планират за бъдещето, като купуват потоци от бъдещи приходи, купувайки активи, от които очакват да произведат чист приход в течение на времето, те купуват тези очаквани потоци от приходи с отстъпка. Нивото на отстъпката, което прилагаме към всеки поток от очакван бъдещ приход, се нарича лихвен процент. Мизес го нарича времево предпочитание.

Следователно, лихвеният процент не е изключително парично явление. Лихвата е универсална отстъпка, която прилагаме към всяка икономическа услуга, която очакваме да получим в бъдещето. Ние купуваме очаквани потоци от доходи; можем да ги купим с пари, платени веднага; но очакваме отстъпка за плащане веднага. Тази покупка с отстъпка за плащане веднага се нарича капитализация. Тя е в същността на капитализма. Тя е съществена за всяко общество, което е по-напреднало от крайно първобитните общества.

Човекът, който заема пари с нулева лихва, очевидно губи бъдещ поток от приходи. Той едва ли би направил това доброволно, освен поради благотворителност. Собствеността над актива му предлага очакван поток от приходи: психологически, физически или парични. Ако тя не му предлагаше такъв поток от приходи, той би бил безплатна стока. За него нямаше да има търсене. Следователно не би имал цена. Собственикът очаква да получи поток от приходи. той избира степента на риска, който е готов да поеме, и след това отказва да заеме актива за по-малко от лихвения процент, съответствуващ на тази степен на риск.

Наемателят компенсира собственика за използването на актива или неговата разменна стойност за определен период от време. Той го наема само защото оценява неговия поток от услуги по-високо, отколкото оценява неговия наем (лихвата). Той очаква да направи някаква печалба от временната размяна на контрола върху актива.

Обобщение

Нечастичният банков резерв и вземането на лихва са библейски законни. Тази притча за талантите трябва да бъде достатъчно доказателство за всеки, който не се опитва да си създаде мигновена теологична репутация, основана на защита на крайна фантастика. Трябва да предпочетем Библията сериозно пред Аристотел, а също и пред икономиката на любовта.[81] Капитализацията на дългосрочни активи, включително на човешки услуги, е библейски законна.

Отново, аз осъзнавам, че хората, в своя стремеж към автономия от Бога, са готови да станат роби на греха и така по принцип роби на други хора. Аз осъзнавам новозаветния принцип, че е най-добре да не дължим никому нищо (Рим. 13:8а). Аз също осъзнавам, че съвременната икономика е прокарала идеала на постоянен дълг за постоянен просперитет, и че свят, построен по този начин, един ден ще се срути. Но да поставяме времеви ограничения върху юридическата законност на снижаване на стойността на бъдещите дългосрочни човешки услуги, тъй като Библията изисква да въздържаме свръхувереността на човека в неговото дългосрочно бъдеще, не е същото както да отричаме, че има неизбежен процес на снижаване на стойността (капитализация) между сегашната стойност на сегашните стоки и сегашната стойност на очакваните бъдещи стоки.

По отношение на капитализирания дълг, ако и заемодателят, и наемателят се съгласят, че някакъв залог е приемлив в замяна в случай на неплащане на заема, тогава длъжникът не се намира в дълг, нетно изчислено. Той има компенсиращ залог. Той иска парите веднага; заемодателят иска парите след време. Съществуването на залога намалява вероятността длъжникът да не плати. Следователно, в този случай длъжникът не е слуга на заемодателя. Въпреки това, ако заемът означава потенциална загуба на дома на човека, тоест неговото социално положение и неговото достойнство, тогава той е във форма на робство. Но той притежава инвестиционни активи (къща, например) с ипотека върху тях и рискува да изгуби къщата, ако не плати, тогава тази доброволна сделка е просто определяне на риска според желанието на двете договарящи се страни. Заемодателят се чувствува по-добре за бъдещето с поток от приходи, гарантиран от стойността на залога. Наемателят се чувствува по-добре с притежаването на залога и плащането на парите. Никой не е слуга; никой не е господар.[82]

Заключение

Объркването през Средновековието и ранната съвременна епоха относно злото или незаконността на лихвата идват в резултат от необръщане на внимание на библейските текстове и забъркване в заблудителните икономически мнения на Аристотел. Библията е ясна: не трябва да има лихва върху пари, заети на обеднял съсед. Това важи за парични заеми и за заеми на стоки. Но определението за бедност трябва да бъде готовността на наемателя да служи като роб на заемодателя, ако не успее да си плати заема. Колкото по-голям е заемът, толкова по-голям срок на слугуване ще бъде необходим, за да бъде изплатен той. Нормално, обаче, благотворителните заеми биха били малки и времето за изплащане вероятно не би било седем години, освен ако не е за нещо като плащане на медицински сметки или адвокатски хонорари.

Няма забрана върху лихвените печалби от заеми към живеещи делач езичници или от делови заеми. Понятието, преведено като “лихварство” (“usury”) в Кинг Джеймс е ограничено и точно по своя смисъл: лихва, придобита от морално задължителни благотворителни заеми, или от обеднели праведни братя във вярата, или от пребиваващи чужденци, които живеят в съседство с вярващите в народи, които са формално в завет с Бога на Библията. Думата не означава “прекомерна” лихва. Това значение е било продукт на ранната съвременна епоха и не е продукт на библейски анализ. Всяка лихва, взета от заем към беден брат във вярата, е лихварска; никакъв максимален лихвен процент от други заеми не е споменат някъде в Библията.

Лихвата е неизбежна. Тя не е изключително парично явление. Тя е отстъпката, който прилагаме към бъдещите стоки в сравнение със сегашните стоки. Този процес продължава непрекъснато, независимо дали има паричен пазар или не, дали има официални лихвени проценти или не. Ние сме смъртни. Ние умираме. Живеем в некигурен свят. Не можем да познаваме бъдещето. Затова снижаваме стойността на бъдещите стоки, а също се сблъскваме с явлението риск винаги, когато отложим сегашното потребление. Дори и всичко друго е идеално, не можем да живеем достатъчно дълго, за да се наслаждаваме на бъдещето.

Частичният банков резерв е забранен в Библията поради две причини: 1) той нарушава забраната срещу лъжливи теглилки и мерки, защото създава пари, и 2) той нарушава принципа срещу многократното задължаване. Но произвеждащите лихва заеми при наистина отложено потребление – никакви чекове върху вече дадени назаем пари – са библейски законни.



[1] Както правят диспенсационалистите Х. Уейн Хаус и Томас Айс: H. Wayne House and Thomas D. Ice: Dominion Theology: Blessing or Curse? (Portland, Oregon: Multnomah Press, 1988), ch. 8; cf. p. 183.

[2] Gary North, “Stewardship, Investment, and Usury: Financing the Kingdom of God,” in R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), Appendix 3; reprinted also in Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 31.

[3] Например, S. C. Mooney, Usury: Destroyer of Nations (Warsaw, Ohio: Theopolis, 1988).

[4] James Strong, “Hebrew and Chaldee Dictionary,” in The Exhaustive Concordance of the Bible (New York: Abington, [1890] 1961), p. 123.

[5] Ibid., p. 52.

[6] Това е преводът, даден в Revised Standard Version, New American Standard Bible и New International Version. Пребиваващият чужденец и пришълецът са били юридически равноправни в старозаветното право. NIV превежда Левит 25:35 като “странник или временно пребиваващ.”

* В българския превод неправилно е преведено “освобождаване заради Господа.” (Бел. пр.)

[7] Това е въпросът, който С. С. Мууни задава в своя опит да премахне всякакво разграничение между благотворителен заем и делови заем. Mooney, Usury, pp. 123-27.

[8] Дългов роб е бил човек, който е поискал от своя съсед морално задължителен, безлихвен благотворителен заем, и след това не е успял да го плати. Тогава той се е поставял в робство до съботната година или до изплащане на дълга.

[9] Виж по-долу: “Многократното задължаване.”

[10] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 510.

[11] За много ясно обобщение на прехода в църквата от нейната средновековна позиция, виж John T. Noonan, “The Amendment of Papal Teaching by Theologians,” in Charles E. Curran (ed.), Contraception: Authority and Dissent (New York: Herder & Herder, 1969), pp. 41-75.

[12] Mooney, Usury, p. 131.

[13] Това не беше промяна в парадигмите, но със сигурност беше промяна в подпарадигма. Такава промяна може да протече много бързо.

[14] Greg L. Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (2nd ed.; Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1984), p. xix.

[15] Това не означава, че държавата трябва да субсидира тази практика, както прави правителството на САЩ, като предлага при декларирането на личния доход снижения от общия доход за лихви, плащани по ипотеки. Това също не означава, че правителството трябва да създава (или обещава) застраховане на влоговете за онези, които оставят парите си в спестовни институции със законовото право на незабавно изтегляне, когато след това институциите използват тези пари за заеми по 30-годишни ипотеки. Периодът на заема трябва да бъде един и същ и за заемодателя, и за длъжника. Гражданското право не трябва да позволява на институциите да “наемат за кратко” и да “дават заем за дълго.” Току-що избраният президент Джордж Буш през януари 1989 се сблъска с банкрута на около 500 спестовни и заемни компании, а също и с банкрута на Федералната корпорация за застраховане на спестяванията и заемите (Federal Savings & Loan Insurance Corporation, FSLIC), неправителствена или квазиправителствена схема, създадена през 1934, която се провали. Очакваше се, че правителството ще трябва да я избави FSLIC, като й отпусне пари или кредит между 50 и 100 милиона долара. През август сметката вече беше набъбнала до 166 милиона долара. Кризата все още не е приключила. Лошата икономика в края на краищата произвежда лоши резултати.

[16] Joseph Schumpeter, History of Economic Analysis (New York: Oxford University Press, 1954), p. 65.

[17] По този въпрос винаги съм се противопоставял на обратното мнение на моя учител Робърт Нисбет. Виж Robert Nisbet, Social Change and History: Aspects of the Western Theory of Development (New York: Oxford University Press, 1969), ch. 1; History of the Idea of Progress (New York: Basic Books, 1980), ch. 1. Някъде около 1967 написах за него “Метафората на растежа” като опровержение на неговата позиция: Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion Institute for Christian Economics, 1985), ch. 17.

[18] John T. Noonan, The Scholastic Analysis of Usury (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1957), p. 12.

[19] Господин Мууни препоръчва и Аристотел, и Аквински по този въпрос: Mooney, Usury, pp. 43-45.

[20] Alejandro A. Chafuen, Christians for Freedom: Late-Scholastic Economics (San Francisco: Ignatius, 1986), ch. 7.

[21] Patrick Cleary, The Church and Usury: An Essay on Some Historical and Theological Aspects of Money Lending (Hawthorne, California: Christian Book Club of America, [1914] 1972). Тази издателска къща е тясно свързана с Omni Books, издателска къща, ориентирана към идеята за обществения кредит. Те са главните издатели в Съединените Щати на “евтини” или “популистки” брошури.

[22] Мууни е добър пример. Виж Приложение Е: “Изобилие от безплатно време: Екзистенциалистичната утопия на С. С. Мууни.”

[23] Walter C. Kaiser, Jr., Toward Old Testament Ethics (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1983), p. 215.

[24] Онези, които биха поставили всеобща забрана върху всички носещи лихва заеми, тълкуват всички старозаветни стихове относно лихварството на основата на общата неопределена забрана във Второзаконие 23:19-20. Те също са принудени да отрекат ясното поучение на Исусовата притча за талантите в Лука 19:23: “Тогава защо не вложи парите ми в банката, и аз, като си дойдех, щях да ги прибера с лихвата?” Виж по-долу: “Ориентирани към печалба заеми.”

[25] North, Moses and Pharaoh, ch. 14: “The Rule of Law.”

[26] Eugen von Böhm-Bawerk, History and Critique of Interest Theories, vol. 1 of Capital and Interest, 3 vols. (South Holland, Illinois: Libertarian Press, [1921 ed.] 1959); available from Libertarian Press, Spring Mills, Pennsylvania: Frank A. Fetter, Capital, Interest, and Rent: Essays in the Theory of Distribution, edited by Murray N. Rothbard (Kansas City, Kansas: Sheed Andrews and McMeel, 1977); Ludwig von Mises, The Theory of Money and Credit (Indianapolis, Indiana: Liberty Classics, [1912] 1981); Mises, Human Action: A Treatise on Economics (3rd ed.; Chicago: Regnery, 1966), ch. 19; Murray N. Rothbard, Man, Economy, and State (New York: New York University Press, [1962] 1979), chaps. 5-7.

[27] Mises, Human Action, ch. 19.

[28] Очевидно, тук допускам, че пазарната конкуренция е премахнала разликите в цената на дребно на стоките. Някои продавачи ще предлагат стоки или услуги на основата на това, че купувачът не трябва да плаща лихва върху заема за един месец, три месеца и някакъв друг период. Икономически грамотният купувач разбира добре. В продажната цена има скрит лихвен процент.

[29] Единствената причина да се очаква законът в Библията срещу лихвата да действува е да се признае, че такива заеми са благотворителни заеми. Такъв морален (макар и не граждански) закон задължава заемодателят да даде на наемателя нещо за нищо.

[30] Fetter, Capital, Interest, and Rent, pp. 192-221: “The Relations between Rent and Interest.”

[31] Rothbard, Man, Economy, and State, p. 322.

[32] Има много банкери в Ню Йорк в триредни, сини, украсени с брошка костюми, които биха искали да могат да налагат подобни наказания върху страни в Третия свят, които искат техните заеми да бъдат пренасрочени.

[33] Паричната инфлация може временно да понижи краткосрочните лихвени проценти: Mises, Human Action, ch. 20.

[34] В случая с отпускане на безлихвен благотворителен заем, заемодателят почита Бога. Така той си изгражда съкровище на небето (Мат. 6:20), което ще получи в бъдещето (1 Кор. 3:12-14).

[35] Rothbard, Man, Economy, and State, p. 326.

[36] Ibid., pp. 341-42, 385-86.

[37] Виж Приложение Е: “Изобилие от безплатно време: Екзистенциалистичната утопия на С. С. Мууни.”

[38] Allen Weinstein, Prelude to Populism: Origins of the Silver Issue, 1867-1878 (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1970); Willis A. Carto (ed.), Profiles in Populism (Old Greenwich, Connecticut: Flag Press, 1982). Виж тритомното приездаване на “Money”: A Monthly Magazine (New York: Money Pub. Co., 1897-1900).

[39] Най-очевидният пример за либерален защитник на такива възгледи е Джери Воорхис, демократ от Калифорния, който изгуби своето място в Конгреса в полза на младия Ричард Никсън. По-късно той се свърза с кооперативното движение. Виж неговите книги, Out of Debt – Out of Danger (New York: Devin-Adair, 1943), издадена от консервативен издател, и Beyond Victory (New York: Farrar & Rinehart, 1944).

[40] Движението Обществен Кредит в Канада (особено в провинция Британска Колумбия) вече не взема насериозно монетарните теории на основателя на Обществен Кредит, майор Дъглас. Партията може и да продава книги на майор Дъглас или памфлети, основани върху тях, като Maurice Colbourne, The Meaning of Social Credit (Edmondton, Alberta: Social Credit Board, 1933). Но веднъж като заемат някакъв пост, политиците от Обществен Кредит никога повече не споменават за монетарната теория на Обществен Кредит.

[41] Frank Arkright, The ABC of Technocracy (New York: Harper & Bros., 1933); E. S. Holter, The ABC of Social Credit (New York: Coward-McCann, 1934).

[42] Сравни George F. MacLeod, Money: A Christian View (Glasgow: William Maclellan, 1963). В Австралия движението Обществен Кредит зависи много от поддръжката на християните. Сравни Eric D. Butler, Social Credit and Christian Philosophy (Melbourne: New Times Limited, 1956). Австралийското движение, което никога досега не е постигало някакво политическо влияние, все още приема насериозно майор Дъглас.

[43] Rev. Charles E. Coughlin, The New Deal in Money (Royal Oak, Michigan: Radio League of the Little Flower, 1933); Money! Questions and Answers (Royal Oak, Michigan: National Union for Social Justice, 1936). За неговото влияние в цялата страна, виж Sheldon Marcus, Father Coughlin: The Tumultuous Life of the Priest of the Little Flower (Boston: Little, Brown, 1973). Друг католически свещеник, чиито книги защитават тези монетарни теории, е преп. Денис Фахей. Сравни Rev. Denis Fahey, Money Manipulations and Social Order (Dublin: Browne and Nolan, 1944).

[44] J. Taylor Peddie, The Economic Mechanism of the Scripture: The Cure for the World Crises (London: Williams & Norgate, 1934); C. F. Parker, Moses the Economist (London: Covemamt Pub. Co., 1947); C. O. Stadsklev, New Money for the New Age (Hopkins, Minnesota: Gospel Temple, 1968).

[45] Сравни Edward Popp, D.D.S., Money – Bona Fide or Non-Bona Fide (Port Washington, Wisconsin: Wisconsin Educational Fund, 1970); Charles Norburn, M.D., Honest Money (Asheville, North Carolina: New Puritan Library, 1983).

[46] Frederick Soddy, Wealth, Virtual Wealth and Debt: The Solution of the Economic Paradox (3rd ed.; Hawthorne, California: Omni, 1961).

[47] Един памфлет от Georges-Henri Levesque, O.P., Social Credit and Catholicism (Hawthorne, California: Omni, [1936]), изглежда като изключение. Авторът е преподавал икономика в университетите в Лавал и в Монреал, казва памфлетът. Завършил е Школата за обществени и политически науки, Лил, Франция. Меко казано, той не е твърде известна фигура.

[48] Richard Kelly Hoskins, War Cycles – Peace Cycles (Lynchburg, Virginia: Virginia Group, 1985).

[49] За критика на тези учения, виж Gary North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 11: “Gertrude Coogan and the Myth of Social Credit.”

[50] John Maynard Keynes, The General Theory of Employment, Interest, and Money (New York: Macmillan, 1936), p. 376.

[51] Ibid., p. 353.

[52] Ibid., p. 355.

[53] Ibid., p. 357.

[54] А също и на Ървинг Фишър, друг изтъкнат академичен защитник на произвежданите от правителството декретни пари.

[55] Idem.

[56] Ibid., p. 220.

[57] Ibid., p. 221.

[58] Idem.

[59] Ibid., p. 299.

[60] Eric Roll, A History of Economic Thought (3rd ed.; Englewood Cliffs, New Jersey: Prentice-Hall, 1956), p. 457.

[61] Gary North, Honest Money: The Biblical Blueprint for Money and Banking (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986), ch. 10.

[62] Ibid., ch. 11.

[63] Такова е и мнението на юдейският учен от двадесети век, Ибн Езра, цитирайки Саадия Гаон. Nehama Leibowitz, Studies in Shemot, Part 2 (Jerusalem: World Zionist Organization, 1976), p. 418.

[64] North, Honest Money, p. 7.

[65] За действията на системата на Федералния Резерв, виж North, ibid., ch. 9.

[66] Процесът е описан стъпка по стъпка в безплатна книга, издавана от Federal Reserve Bank of Chicago, Modern Money Mechanics.

[67] North, Honest Money, ch. 8.

[68] Mises, Human Action, ch. 20.

[69] North, Honest Money, ch. 7.

[70] Noonan, The Scholastic Analysis of Usury, pp. 202-3.

[71] Ibid., p. 203. Името му е било Джон Консобринус.

[72] Ibid., p. 295.

[73] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[74] Ludwig von Mises, Bureaucracy (Spring Mills, Pennsylvania: Libertarian Press, [1944] 1983).

[75] Frank H. Knight, Risk, Uncertainty and Profit (New York: Harper Torchbooks, [1921] 1965).

[76] Евреите са можели законно да заемат на християни, което е причината евреите от Средновековието до сега да се занимават с банково дело. Това е било почти монополно положение, подарено им от християнските законодатели.

[77] Noonan, The Scholastic Analysis of Usury, ch. 10.

[78] Mises, Human Action, ch. 20.

[79] Gary North, “Unprofitable Servants,” Biblical Economics Today (Feb./March 1983).

[80] Mises, Human Action, ch. 19.

[81] Виж Приложение Е: “Изобилие от безплатно време: Екзистенциалистичната утопия на С. С. Мууни.”

[82] Предупреждение: не вземайте заем, ако той не е 100 процента обезпечен с актив, който сте готов да загубите.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов