Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

25

НАМЕРИЛИТЕ НЕ ТРЯБВА ДА ЗАДЪРЖАТ НАМЕРЕНОТО

Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си, непременно да му го закараш. Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш, непременно да помогнеш заедно с него (Изх. 23:4-5).

Този казусен закон, тъй като се занимава със собственост, е под теоцентричния принцип за Бога като космическия Собственик. Той е възложил временно притежание на избрани части от Неговата собственост на индивиди и организации, така че да могат да изработват своето спасение или осъждение със страх и трепет (Фил. 2:12). Тъй като Бог е възложил отговорност за грижата и използването на Неговата собственост на конкретни индивиди или организации, другите са длъжни да зачитат това разпределение на собствеността и свързаните с него отговорности.

Изход 23:4-5 изисква човекът, който намери заблудило се домашно животно, да го върне на неговия собственик, негов неприятел. Защо конкретно неприятел? Защото, ако човек е покорен на този тясно дефиниран закон, той ще бъде покорен и на по-широките приложения на закона. Няма се предвид, че човек може законно да пренебрегне изгубеното животно на приятел, но да върне това на неприятеля си. Законодателят приема, че всеки, който извършва услуга на неприятеля си, ще я извърши също и на приятеля си.

Има няколко благотворни последствия от такова морално постановление тогава, когато то се спазва навсякъде. Първо, то подкрепя свещеността на законовите права на притежателите на собственост. Второ, то препотвърждава законния контрол на човека над животинските създания. Трето, то намалява враждебността между неприятелите. Четвърто, общуването между съседите прави по-лесно разкриването на крадците. Пето, то дава стимул да се поставят знаци, обозначаващи частната собственост. Трябва обаче от самото начало да се подчертае, че този закон не е граждански закон, защото няма начин да се създаде система на принудителна благотворителност или принудителна праведност чрез държавното управление. Изход 23:4-5 е по-скоро морален закон, който трябва да се налага чрез себевладение.

Правата на собственика

Има една рима, която английскоговорящите деца рецитират, “Finders, keepers; losers, weepers” (“Намерилите задържат; изгубилите плачат”). Когато едно дете намери играчка или нещо друго, което е собственост на друго дете, то дразни притежателя с тези думи. Но самото това рецитиране свидетелствува за факта, че дразнещият всъщност не вярва в своята етична позиция. Ако наистина иска да задържи предмета, той няма да признава на жертвата, че го е намерил. Той би изоставил радостта от дразненето на жертвата за удоволствието да задържи предмета. Жертвата винаги може да обърне за помощ към своите родители, които след това ще отидат при родителите на дразнителя. В Западното общество повечето родители знаят, че откритият предмет остава собственост на загубилия.

От време на време някой открива много ценен изгубен предмет, като например чувал с пари, изпаднал от бронирана кола. Когато го върне на собственика, вестниците отразяват историята. Във всички случаи извършителят на доброто деяние получава серия от телефонни обаждания и писма от анонимни хора, които го уведомяват, че е бил глупак и че е трябвало да задържи парите. Отново, това е свидетелство за доминиращата морална позиция в Запада: критиците предпочитат да останат анонимни.

Права на разполагане

От правна гледна точка причината законът да задължава намерилия да върне изгубеното нещо на собственика, е, че собственикът притежава правото да използва и да разполага със собствеността. Това, което се притежава, е правото за изключване на други хора от използването на собствеността. Този “пакет от права” е същността на собствеността. Капиталистическата система не е основана на “правата на собственост”; тя е основана на законовите права на контрол върху използването и разполагането със собствеността. Няма нищо вложено вътре в собствеността, което да дава тези права.

Има друг известен израз, “притежанието е девет десети от закона.” Това е неправилно, ако под “притежание” имаме предвид физическият контрол над даден предмет. Притежанието, което е девет десети от закона, е притежанието на законовото право да изключваш, а не притежанието на самия физически предмет. Предметът не носи със себе си това законово право, когато се скита надалеч или е изгубен от своя собственик.

Можем да видим това много лесно, когато разглеждаме случай на изгубено дете. Фактът, че някой открива изгубено дете, очевидно не му дава никакви законови права да задържи детето. Детето трябва да бъде върнато на родителите или на гражданските власти, които действуват като законови представители на родителите. Притежаването очевидно не е девет десети от закона. Ако въобще то е нещо, притежаването на изгубено от дълго време дете подлага човека на заплахата от обвинение в отвличане. Тъй като Бог е върховния Собственик на човечеството, Той е възложил законовото право на контрол върху децата на родителите, освен в случаите на физическа злоупотреба от родителите, която застрашава живота на детето. Накратко, родителското върховенство е девет десети от закона, а не просто притежаването на физически контрол върху дадено дете.

Когато някой, който открие собственост на друг човек, е задължен от Бога да я върне на нейния собственик, не може да има съмнение относно посвещението на Библията към частната собственост върху средствата за производство. Библейският морален закон стои в основата на капиталистическия икономически ред. Социализмът е антибиблейски. Където хората налагат сами на себе библейския морален закон и библейското гражданско право е публично наложено, капитализмът трябва да се развие. Причината днес повечето съвременни християнски академични дейци в обществените науки да са толкова гласовити в своята съпротива срещу библейския закон е, че те са са дълбоко повлияни от социалистическата икономическа мисъл. Те ясно осъзнават, че техните социалистически заключения са несъвместими с библейския закон, затова изоставят библейския закон.[1]

Господство чрез съд

Този казусен закон разширява господството на човека над природата: опитомените животни не трябва да “подивяват.” Те са под грижата и закрилата на човека. Това утвърждава положението на човека под Бога, но над животните: втора точка на библейския заветен модел, йерархията[2] – съответствуваща на книгата Изход, като втора книга от Петокнижието.

Закон, задължаващ човека да помогне на животно, което е паднало поради твърде тежък товар, е подобен по намерение на закона относно скитащите животни. Собственикът, обаче, в този случай е с животното: “непременно да помогнеш заедно с него.” Той е претоварил своето животно и то е паднало. Типичният отговор на неприятеля би бил, “Ето, този негодник прекали. Той е счупил гърба на своето животно. Нека види сега колко е трудно да се оправят нещата. Нека развърже всички пакети, привдигне животното и да ги завърже отново.” Проблемът с този подход е, че животното страда от грешките на своя собственик. Собственикът е в затруднение, но в затруднение е и невинното животно. Трябва ли животното безсмислено да страда? Законът задължава минувача да отиде и да помогне животното да бъде привдигнато. Това е работа за двама човека: единият да помага на животното, а другият да помага за вдигането на товара. Човекът трябва да бъде закрилник на тези под неговата власт, включително на животните.

Изгубилото се животно може да повреди собствеността на други хора (Изх. 22:5). То може да падне в яма и да се нарани или убие (Изх. 21:33-34). Може да нарани хора или други животни (Изх. 21:35-36). Опитоменото изгубено животно, скитащо се без никакъв надзор, свидетелствува против завета за господството. Това е знак, че изискваният от Бога морален и йерархичен ред е разрушен. Характерно за Божието проклятие е диви зверове да напълнят земята (Изх. 23:29). Накратко, опитомените животни изискват човешки надзор.

Познанието на никой човек не е съвършено. Хората могат да изгубят контрол над своите домашни работни животни. Когато това стане, другите хора имат моралната отговорност да се намесят и да възстановят реда. Това се прави заради библейския обществен ред: 1) заради индивида, който е изгубил контрол над животното си и е правно отговорен за всяка щета, който то би могло да причини, и 2) заради самото животно.

Опитоменото животно е капиталов актив, средство за производство. Именно развиването на средствата за производство на човечеството е основата на икономическия растеж. Загубата на обучено работно животно намалява способността на неговия собственик да покорява своята част от земята. Това пречи на изпълнението на Божия завет за господство с човечеството. Тази загуба на производство намалява икономическия растеж на глава от населението в цялото общество, макар и загубата да не е достатъчно голяма, за да бъде почувствувана. Човекът, който намери изгубило се животно, е длъжен да го върне на собственика му, макар това да включва икономическа жертва от негова страна. В дълъг период от време това скрито подпомагане на частно притежавания капитал ще произведе увеличено благосъстояние за всички.

Библейският образ на изгубените Израилеви овце е показателен за главната загриженост на Библията: възстановяването на моралния и законов ред, преодоляването на греха и неговите последствия. Изгубените овце в историята се нуждаят от овчар. Те се скитат към своето унищожение. Бог се намесва и ги довежда у дома. Новозаветният образ на Исус като великия Овчар показва тази тема на възстановяването.

Праведно отсъждане

Тук се вижда един принцип на правосъдието. Тези стихове се намират между стиховете, занимаващи се с гражданското правосъдие. Първите три стиха на Изход 23 се занимават с безпристрастното правосъдие. Четвърти и пети стих се занимават с изгубеното или паднало животно. След това стихове шест и седем се връщат към първоначалната тема за правосъдието: “Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му. Отдалечавай се от несправедлива работа, и не убивай невинния и праведния; защото Аз няма да оправдая нечестивия.” Идеята, която свързва тези стихове, е тази: ако се отнасяш добре към животното, вероятно ще се отнасяш добре и към хората. Ако се погрижиш за безпомощното животно на своя неприятел, вероятно няма да изкривиш правосъдието, когато се занимаваш с безпомощен човек.

Този закон е също начин да се доведе Божият вечен съд над неприятеля ти. “Ако е гладен ненавистникът ти, дай му хляб да яде, и ако е жаден, напой го с вода; защото ще натрупаш жар на главата му, и Господ ще те възнагради” (Пр. 25:21-22). Човек унищожава своя нарушаващ завета неприятел завинаги, като се отнася към него законно. Всяко добро дело, направено към нарушаващ завета неприятел, ако той остане нарушител на завета, добавя към неговата вечна агония. Това е основно новозаветно учение: “Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото, това като правиш, ще натрупаш жар на главата му. Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто” (Рим. 12:20-21).

Намаляване на личните вражди

Когато твоят неприятел се отбие от пътя си, за да ти върне изгубен актив, става по-трудно да го мразиш. Той е показал своето посвещение към Божия закон. Това го разкрива като човек, който зачита условията на Божия завет. Този завет е личностен, не безличностен. Всички, които утвърждават завета, са лично обвързани към Бога и така един с друг. Следователно, какъвто и спор да има между тях, става по-трудно да се приписват напълно зли мотиви на всеки, който зачита това морално постановление. Той е понесъл известни разходи, за да възстанови изгубеното животно на неговия собственик. Това е видимо потвърждение, че за него Божият закон е по-важен от личните спорове в живота.

Очевидно, би било почти невъзможно да бъде спечелено в съда обвинение срещу някой, който пренебрегва този закон. Би трябвало да има свидетели. Обвиненият може да твърди, че въобще не е видял животното или друг изгубен предмет. Трудно е също да си представим какви граждански наказания могат да се приложат кам този закон. Следователно трябва да заключим, че налагането на този закон е основано на себевладение под Божия закон. Човекът, който връща изгубен предмет на неговия собственик, показва, че действува от загриженост за закона, а не поради страх от гражданския магистрат. Той е човек, който упражнява себевладение под закона. Отново, става по-трудно да се поддържат какви да е подозрения относно неговите скрити крайни мотиви.

Правилото на Маймонид и общественият конфликт

Очевидно, правилото на Мойсей Маймонид драстично ще увеличи враждите между евреи и езичници: “Изгубената собственост на езичник може да бъде задържана, защото Писанието казва, Изгубеното нещо на брата ти (Вт. 22:3). Нещо повече, ако някой я върне, той извършва престъпление, защото така поддържа нечестивите в света.”[3] С други думи, връщането на изгубена собственост на езичник е предимно форма на икономическа субсидия, а не предимно зачитане на принципа за правата на собственика. Показателно е, че той цитира Второзаконие 22:3, което се отнася за изгубената собственост на брата, но не споменава за Изход 23:4-5, който изрично се занимава с изгубената собственост на неприятелите.

Той добавя това ограничение: “Но ако някой я върне, за да освети Божието име, и по този начин направи хората да хвалят израилтяните и да осъзнаят, че те са честни, той се счита достоен за похвала. В случаи, свързани с хулене на Божието име, забранено е да се задържа изгубената собственост на езичник и тя трябва да бъде върната.”[4] С други думи, за да поддържаш вид на честен, собствеността трябва да бъде върната. Проблемът, разбира се, е, че в крайна сметка тези правила ще станат известни на езическото общество и то ще научи истината за тези юдеи, които следват предписанията на Маймонид: че те са управлявани от много различни схващания за честност от тези, които самата Библия установява. В този момент правилото на целесъобразността ще бъде осъзнато такова, каквото е, и тогава то ще рикошира, довеждайки укори върху юдейската общност. Това не е начин да се увеличи общественият мир между враждебни религиозни групи в едно общество.

Ако градът е населен поравно с евреи и езичници, казва той, евреинът трябва да обяви официално, че е намерил изгубена собственост.[5] Но ако юдеите са по-малко от половината и изгубената собственост е открита на място, където обикновено се събират езичници, или на извънградски път, юдеинът не е виновен, ако я задържи, защото “каквото намери, му принадлежи, дори някой израилтянин дойде и си го познае.”[6] Маймонид предупреждава своите сънародници евреи, че ако собственикът е евреин и той си поиска собствеността, евреинът, който желае да следва “добрата и почтена пътека и да прави повече отколкото строгата буква на закона изисква,” трябва да му я върне.[7] Въпреки това, по закон той не е задължен да го направи.

Следното правило е направо забележително. “Ако някой намери бъчва с вино в град, в който мнозинството са езичници, всяка печалба от виното е забранена, но бъчвата може да се задържи като изгубена собственост.” Оставете корка вътре в бъчвата!* Предполага се, че Маймонид се притеснява за някакъв проблем с ритуално замърсяване, свързан с езическата храна. Този проблем се решава веднага когато някой евреин обяви правото си на собственост над изгубената бъчва: “. . . ако израилтянин дойде и си я познае, намерилият може да изпие виното.”[8] Каква система! В момента, в който някой евреин разкрие себе си като законния собственик, той губи законното си право на собственост. Това не е най-добрият начин да се намалят личните вражди вътре в еврейската общност.

Маймонид дава едно правило, което има смисъл, към края на Глава Единадесета: “Ако някой следва добрата и правилна пътека и върши повече, отколкото строгата буква на закона изисква, той ще върне изгубената собственост във всички случаи, дори ако това не е свързано със запазването на неговото достойнство.”[9] Но това е строгата буква на закона: Изход 23:4-5. Всяко форма на достойнство, която не е свързана със спазването на това, е форма на гордост и трябва да бъде премахната, или поне подтисната чрез самодисциплина. Покорството пред закона относно изгубената собственост е добро място да се започне този процес.

Разкриване на крадците

Човекът, който открадне и бъде незабавно арестуван, може да даде това извинение: “Открих това животно да се скита наоколо и просто го връщах на собственика му. Не знаех чие е, така че го водех към къщи докато разбера нещо повече.” Това може да мине веднъж или два пъти. Човекът може да се позове на казусния закон във Второзаконие:

Когато видиш изгубено говедото или овцата на брата си, да не затваряш очите си към тях; непременно да ги върнеш на брата си. И ако брат ти не е близо при тебе, или ако не знаеш кой е, тогава ги прибери у дома си, и да стоят при тебе докато ги потърси брат ти; тогава да му ги дадеш. Така да постъпваш и с осела му; така да постъпваш и с дрехата му; така да постъпваш и с всяко изгубено нещо на брата ти, което е изгубил и ти го намериш; не бива да затваряш очите си към тях (Вт. 22:1-3).

Това би било подходящо извинение три или четири пъти. Ако човекът живее в общество, което е създало система за предаване на информация, той е под законовото изискване да съобщи на гражданските власти за местонахождението на изгубените вещи, ако не знае кой е собственикът. Така, с течение на времето, “извинението с изгубеното животно” избледнява. Собственикът, който намери своето животно в притежание на друг, има далеч по-силна правна защита, отколкото ако този казусен закон не беше в Божия законов ред. Едно изгубено животно не трябва да остава неопределено дълго време в притежание на друг човек, особено след като човекът, който го е изгубил, обяви публично за неговата загуба. “Тогава ги прибери у дома си, и да стоят при тебе докато ги потърси брат ти.”

Знаци за собственост и намалени разходи по издирването

Този казусен закон създава далеч по-голяма вероятност изгубеното животно да бъде върнато незабавно на собственика. Така законът увеличава икономическата полза от белязване на собствеността. Това е стимул да се насърчи разширяването на правата на собственика, които могат да бъдат законово защитавани. Собствеността на човека се връща под неговото управление чрез знак за собственост.

Като белязва собствеността, собственикът намалява бъдещите разходи по издирването: неговото издирване на животното и издирването на собственика от страна на намерилия животното. Това намалява разходите по издирването за съсед, чиято реколта е изядена или съсипана от скитащо животно. Така той може да получи обезщетение от собственика (Изх. 22:5). Това е стимул за някой, който иска да защити своята собственост (животното) от крадци или защити собствеността на своя съсед (посевите) от загуба, като построи ограда или като по някакъв начин ограничи животното. Белязването също намалява разходите по издирването за гражданските власти, ако животното бъде откраднато. Като направи с нажежено желязо разпознавателен белег на кожата на животното или като завърже табелка на ухото му или някъде другаде по тялото му, собственикът увеличава рисковете за крадеца. Той също увеличава рисковете за онези, които биха го купили от крадеца. Белегът за разпознаване прави възможно купувачите да избягнат възможността да бъдат обвинени в получаване на открадната собственост. Както споменах в Глава 17, английското общо право не признава такова престъпление; бил е нужен специален закон през деветнадесети век, за да стане то престъпление.[10] Библейският закон счита за престъпление съзнателното получаване на крадена собственост, а даже когато купувачът не знае, че собствеността е крадена, собственикът има правото да си я вземе обратно. Крадецът никога не е притежавал “пакета права,” необходими за библейското право на собственост. Бог възлага собствеността; Той не я възлага на крадци.

Използването от Бога на обрязването в старозаветната епоха е очевиден паралел на белязването. Същото е и с пробиването на ухото на роб (Изх. 21:6). Двете са знаци за собственост. Новозаветната практика на кръщението не оставя видим белег, но тя оставя юридическо описание в документите на действуваща като трета страна институция, църквата. То е също белег на върховната собственост на Бога. Същото важи и като цяло за регистрацията на собственост. През вековете са били създадени правни актове за собственост, нотариални договори и други други белези за законно притежание, като по този начин се разширява господството на човечеството чрез развитието на институцията на частната собственост. Като определя законните собственици, обществото увеличава нивото на личната отговорност. Това също е основна библейска цел.

Това не е случай на наложена от държавата благотворителност

Откривателят трябва да пожертвува време и усилия, за да осигури връщането на животното на неговия собственик. Това може да изглежда като форма на юридически задължителна благотворителност, един от малкото примери на задължителна благотворителност в Библията. Задължителната благотворителност, обаче, е противоречие сама по себе си като понятие. Благотворителността трябва винаги да бъде доброволна. Тя е под правния принцип, че получателят няма юридически наложимо право върху подаръка. Ето защо съвременната социална държава внимателно обозначава своите принудителни програми за преразпределение на благосъстоянието като права. Създателите на тези програми искат да избягнат всеки намек за доброволност, което би означавало, че даващият има правото да откаже да даде подаръка. Следователно този казусен закон не е свързан с благотворителността. Собственикът има законното право върху собствеността. Той има права. Човекът, който намери изгубеното животно, е длъжен за зачита това законно право, дори и ако му струва пари или време да го направи.

Този закон изисква някаква форма на преразпределение на благосъстояние. Този, който намери животното, дължи на собственика връщането му. Това е позитивно постановление. Същото е и със закона за помощ към неприятел, чието животно е паднало. Но нали библейският закон, както твърдях, не издава позитивни постановления? Той не принуждава никого да върши добро; той просто забранява на хората да вършат зло. Следователно, аз заключавам, че този закон не е граждански закон, а по-скоро морално постановление. Към него няма приложена гражданска санкция, нито има някакъв общ юридически принцип на реституция, който би дал възможност на съдиите да определят правилната санкция. Следователно държавната власт няма никакво участие в налагането на този закон.

Държавата може да се намеси, ако човекът, който притежава животното, го открие в притежание на друг човек. Незабавно възниква подозрение за кражба. Тази заплаха е стимул за намерилия да го върне на неговия собственик, за да избегне бъдещо съдебно разследване за кражба. Но това е отделен въпрос. Въпросният казусен закон трябва да се счита за морална отговорност, поставена върху индивида пряко от Бога, а не като гражданско постановление.

Заключение

Праведният не трябва да използва обстоятелствата да печели възмездие срещу своя неприятел за сметка на невинните и безпомощните. Той трябва да прави каквото може, за да възстанови реда – икономически и морален – в отношенията си със своите неприятели. Това означава, че Божиите цели за обществото са по-важни от човешките краткосрочни лични вражди. Не че обществото винаги е по-важно от индивида; но Божиите цели са по-важни от човешките цели, било то за обществото или за индивидите.

Божието изискване за връщане на изгубено животно или за привдигане на паднало домашно животно се налага, за да се възстановят хармоничните взаимоотношения между враговете и да се помогне за изпълнението на завета за господството. Макар върху човека, който се натъкне на изгубено или паднало животно, се налага краткосрочен товар, той знае, че в дълъг период от време неговите собствени интереси като собственик биват защитени, когато хората зачитат този закон. Ако той откаже да го зачете, тогава и другите може да откажат. Следователно, зачитането на условията на закона подобрява безопасността и сигурността на всички членове на обществото.

Този казусен закон е пример за библейско постановление, което е тясно ограничено, но което всъщност има широко приложение. Намерилият трябва да върне изгубеното животно на собственика, негов неприятел. Това означава ли, че той не е длъжен да върне изгубено животно на свой приятел? Не; фокусът на закона е върху случая, когато изкушението да се задържи животното е по-голямо: когато животното е на неприятел. Законът приема, че ако си задължен да се покориш в трудния случай, със сигурност си задължен да се покориш и в лесния случай.



[1] Добър пример за такова антиномистко социалистическо мислене е John Gladwin, “Centralist Economics,” in Robert Clouse (ed.), Wealth and Poverty: Four Christian Views of Economics (Downers Grove, Illinois: InterVarsity Press, 1984), ch. 4. Виж също и моя отговор, ibid., pp. 198-203.

[2] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 2.

[3] Moses Maimonides, The Book of Torts, vol. 11 of The Code of Maimonides, 14 vols. (New Haven, Connecticut: Yale University Press, [1180] 1954), “Laws Concerning Robbery and Lost Property,” Chapter Eleven, Section Three, p. 128.

[4] Idem.

[5] Ibid., Section Six, p. 129.

[6] Ibid., Section Seven, p. 129.

[7] Idem.

* Игра на думи. В английския оригинал думата “забележително” в началото на абзаца е corker, което означава “коркова тапа, запушалка” но също и “изумително, забележително.”

[8] Ibid., Section Eight, p. 129.

[9] Ibid., Section Seventeen, p. 131.

[10] Wayne LaFave and Austin Scott, Jr., Handbook on Criminal Law (Minneapolis, Minnesota: West, 1972), pp. 681-91: “Receiving Stolen Property.”





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов