Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

26

ПОДКУПИ И ПРАВОСЪДИЕ

Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват виждащите и извращават думите на праведните (Изх. 23:8).

Бог е праведен Съдия. Неговото правосъдие не може да бъде подкупено от никого. Той зачита Своя закон, не подаръци от хората. “Затова, нека бъде върху вас страх от Господа; внимавайте в делата си; защото у Господа нашия Бог няма неправда, нито лицеприятие, нито приемане на дарове” (2 Лет. 19:7). Той постановява стандартите за раздаване на правосъдие; човешките съдии трябва да ги следват. “Да не изкривяваш съд, да не гледаш на лице, нито да приемаш подарък; защото подаръкът заслепява очите на мъдрите и извращава думите на справедливите” (Вт. 16:19).

Контекстът на този закон е официалното правосъдие в съда. Съдиите не трябва да издават неправилна присъда нито в полза на бедния (Изх. 23:3), нито срещу него (Изх. 23:6). Хората не трябва да дават лъжливи свидетелства в съда срещу праведен човек (Изх. 23:7). Те не трябва да подтискат чужденеца (Изх. 23:9). Такива извратени съдебни действия представляват подтисничество, което показва най-често срещания източник на подтисничество в обществото: злоупотреба с упълномощения от Бога монопол на правосъдието, съдилищата.[1] Следователно подтисничеството е преди всичко юридическо явление: или съдът налага несправедлива присъда, или отказва да даде ход на делото на праведен човек. “Които угнетявате праведния, приемате подкупи и извращавате правото на сиромасите в портата” (Амос 5:12). Съдът се поддава на официалните грехове на пристрастие или пренебрежение. Той е длъжен да подкрепя Божието дело като налага праведно правосъдие като средство за национално и международно евангелизиране.

Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моят Бог ми заповяда, за да вършите според тях в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат, Ето, мъдри и разумни хора е тоя велик народ. Защото кой народ е толкова велик, че да има бог тъй близо при себе си, колкото е Йеова нашият Бог всеки път когато Го призоваваме? Или кой народ е толкова велик, че да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият този закон, който излагам пред вас днес? (Вт. 4:5-8).

Злоупотреба със законен монопол

В анализа на подтисничеството, предлаган от съвременните социалисти, свободният пазар е източникът на подтисничество. Конкуренцията се счита за безмилостна, неморална и унищожаваща човека. Капитализмът в този възглед не е система, управлявана от принципа на върховенството на потребителя,[2] а система на експлоатация на потребителя от безскрупулни бизнесмени, чиято цел е да свалят заплатите и да повишават цените. (Всъщност, фирмите на свободния пазар повишават заплатите чрез взаимната конкуренция за оскъдна работна ръка,[3] а също и чрез инвестиране в капитал, който увеличава производителността на работниците.[4] Те намаляват цените в безкрайното си търсене на нови потребители.[5] Те са принудени да правят това поради конкурентните действия на пазара, тъй като са икономически представители на потребителите.[6]) Карл Маркс завършва първи том на Капитала (единственият том, издаден през живота му) с тези думи: “. . . капиталистическият начин на производство и натрупване, и следователно капиталистическата частна собственост, имат за свое фундаментално условие поглъщане на спечелената със собствен труд частна собственост; с други, експроприацията на работника.”[7] Няколко страници по-горе той пророкува неизбежната комунистическа революция със следните завистнически и апокалиптични понятия: “Бие последният час на капиталистическата частна собственост. Експроприаторите са експроприирани.”[8]

Такава реторика е била силно влиятелна в академичните кръгове, включително в християнските академични кръгове. Либералната теология е най-последователното и най-видимото теологично следствие от такъв възглед за свободния пазар, но отхвърлянето на капитализма от либералната теология е доста често явление дори в неоевангелски колежи и семинарии, които не поучават открито либерална теология. Доказателство за това пристрастие дава Джордж Грант, който през 1987 и 1988 посещава 116 евангелски протестантски колежи, агенции за социални грижи и развитие, мисионерски групи и благотворителни организации в САЩ. Той искал екземпляри от техните списъци с препоръчани за четене книги; в колежите искал препоръчаните за четене текстове. След много месеци работа съставя списък с над тридесет от най-често срещаните заглавия. Без изключение те всички споделят дълбоко антикапиталистически възгледи. Нямало е нито една книга в списъка, която открито да защитава свободния пазар. Пет от тези заглавия са били издадени от Орбис Букс, издателската агенция на римокатолическия орден Меринол и главна издателска къща на либералната теология в САЩ.[9]

Като се съсредоточават върху това, което не е нищо повече от второстепенен източник на икономическо подтисничество, свободния пазар, критиците на капитализма заблуждават хората. Свободният пазар не е източник на проблема, макар видимите проявления на подтисничеството често се виждат в икономическите взаимоотношения. Източникът на този проблем е злоупотребата с един библейски законен монопол, системата на гражданското правосъдие. Политическите подтисници в Запада от средновековния период до края на седемнадесети век са били обикновено съюзници на безскрупулните, стремящи се към власт и ренти[10] земеделски аристократи, а от осемнадесети век до Голямата Депресия са били съюзници на безскрупулни, стремящи се към власт и към ренти бизнесмени. След началото на 30-те те са по-скоро са съюзници на безскрупулни, стремящи се към власт и ренти социалисти, комунисти, фашисти, кейнсиански интервенционисти и доживотни бюрократи, чиято основна цел в живота е да разширяват своите възможности да казват на другите хора какво да правят.[11] Дългосрочните икономически монополи, древни и съвременни, почти винаги са били творение на държавната власт.[12]

Подкупите

Защо съдиите стават съюзници на икономическите подтисници, по този правейки възможно продължаването на подтисничеството? Този стих ни казва защо. Гражданите вземат част от своя капитал и го “инвестират.” Те подкупват съдебен служител да издаде неправедна присъда или да не обърне внимание и да откаже да съди неправедно публично поведение. Този стих се съсредоточава върху преките подкупи, но принципът на подкупите отива отвъд прякото плащане към лично корумпирано длъжностно лице. Подкупите могат да дойдат под много форми, включително като обещания за финансова или друга подкрепа при следващите избори.[13] Масивната и брилянтна книга на римокатолическия моралист и правен учен Джон Нунан, Bribes (Подкупите), изброява две страници с цени на подкупи в историята: злато, пари на ръка, проценти и т.н.[14] Дори дефинициите за това какво представлява подкуп са много различни. Нунан изброява четири източника за възможни дефиниции за подкуп, “този на крайните моралисти; този на писания закон; този на закона, както е прилаган; този на общоприетата практика. Ако някой каже, че е извършено деяние на подкуп, трябва да се знае какъв стандарт използва.”[15] Но каквато и да е дефиницията, в каквото и да е общество, подкупите официално не са одобрявани.[16]

Това неодобрение създава проблеми при обясняването на историята на един народ. Ние забравяме или пренебрегваме факта, че някои от нашите най-големи герои са били подкупвани или са подкупвали. Обществата предпочитат да избягват да отправят към някоя велика национална историческа фигура валидното обвинение, че е бил замесен в такъв вид скандал. Нунан коментира: “Френсис Бейкън, Семюъл Пепис, Уорън Хейстингс не са просто почитани; те са герои – съответно основатели, в очите на своите почитатели, на британската наука, британската флота и британска Индия. Бейкън е вземал подкупи, както е дефинирано според действително налагания закон; Пепис е вземал подкупи, дефинирано по неговата собствена мярка; Хейстингс е вземал подкупи, дефинирано според закона, който се е създавал в момента. Огромен брой апологети се колебаят да определят тяхната подкупност с нейното правилно име. Колкото за даващите подкупи, присъдата винаги е била дори по-добронамерена, поради скритата презумпция, че те са жертви на някаква несправедливост. Когато хората, замесени в даване на подкупи, са били преобладаващо праведни, неодобрението е било напълно забравяно. Кой сега гледа на Томас Бекет или Джон Куинси Адамс като на хора, давали подкупи?”[17]

Силата на подкупа

Силата на подкупа е много голяма. Този стих ни казва, че виждащите (мъдрите) стават слепи и праведните стават извратени чрез подкупи. Библията повтаря своето предупреждение срещу вземането на подкупи във Второзаконие 16:19, Исая 1:23, Амос 5:12, Псалм 26:10 и 1 Царе 12:3. Това е бил грехът, който нечестивите синове на Самуил извършваха (1 Царе 8:3) и това принуди Израилевия народ да поиска цар (1 Царе 8:5), срещу което Самуил предупреждаваше (1 Царе 8:11-18). Грехът на подкупничеството у съдиите доведе стъпка по стъпка до искане за по-силна, по-централизирана държавна власт. Беше трудно за Самуил да се противопостави на въвеждането на царска власт, когато юридическият грях на неговите синове беше причината за това искане на народа.

Паметниците от древния Близък Изток не показват някакви действителни съдебни действия срещу вземането на подкупи. Още няма преведени примери от Месопотамия за някое длъжностно лице, наказано за това престъпление – и това сред около 100,000 таблички с клиновидно писмо в музеите.[18] Нищо в древноегипетските паметници не показва някое длъжностно лице да е било съдено за това престъпление.[19] Никъде в древния Близък Изток е нямало конкретен граждански закон срещу подкупите с приложено наказание. Това е вярно дори за древния Израел. “Надеждата е не в човешкото налагане, а в божествената помощ.”[20] Но Нунан разбира, че това е вярно за библейската история въобще: “Налагането на кой да е закон от действително прилагани човешки санкции не е често срещана особеност на библейската история. Възмездието като правило е божествено.”[21] Нунан, обаче, се престарава в своето твърдение по отношение на библейския закон. Второзаконие 19 определя, че лъжесвидетелят трябва да понесе същото наказание, което е искал да нанесе на своята жертва (Вт. 19:19). Няма причина да вярваме, че съдията и този, който го е подкупил, не биха подлежали на същото наказание.[22] Казусните закони често определят по-незабележимото нарушение, за да потвърдят по-очевидното, напр. изискването човек да върне заблудилото се животно на неприятеля си (Изх. 23:4), по този начин показвайки, че това със сигурност трябва да се направи и със заблудилото се животно на приятел. Ако лъжесвидетелят трябва да получи наказание на основата на lex talionis, със сигурност корумпираният съдия трябва да понесе съответствуващо наказание!

Съчетанието на държавна монополистична власт и благосъстояние, предавано чрез подкуп, е твърде внушително дори за праведни хора, затова Бог забранява вземането на подкупи. Ние никога не получаваме нещо за нищо, освен чрез Божията благодат. Когато бъде предложен подкуп, той не се предлага безплатно. Подкупът не е приятелски подарък; той е плащане за получени или очаквани услуги. Но тези услуги обикновено са извратени.[23] Когато подкупването стане често срещано, това е или защото управителите вече са корумпирани, или даващите подкупи възнамеряват да ги корумпират. Следователно подкупите са белег за широко разпространена корупция.

Разпространеното приемане на подкупи като начин на живот заплашва обществения ред. Когато хората вярват, че могат да си купят такова правосъдие, каквото поискат, те губят погледа си върху истинския характер на Бога и надвисналата заплаха от Неговите осъждения, във времето и във вечността. В крайна сметка хората губят вяра в един обществен ред, пропит от подкупничество, защото общественият ред се крепи на вярата на хората в Божия характер (истински или въображаем) и надеждността на Неговите санкции. В едно общество, белязано от подкупи, пазителите на обществения ред вече не пазят в Божието име и чрез Неговия закон. Те създават впечатлението, че могат да продадат Божието правосъдие на този, който даде най-високата оферта. В отговор Бог нанася осъждение на тях и на тяхното общество. Lex talionis на гражданския завет не може да се унищожи чрез гражданско законодателство. Той е основен за реда на Божието създание. Обществата ще пожънат това, което сеят.

Отвъд гражданската корупциия

Корупцията на подкупа не въздействува само върху гражданския ред. Тя ще засегне и семейното управление. Проницателността на Нунан е забележителна: подкупът е свързан обществено и теологично с прелюбодейството. “За описване на вземащия подкупи се използват метафори, извлечени от речника за сексуалните грехове. От времето на Римската Република ‘да корумпираш’ означава както да съблазниш жена, така и да подкупиш длъжностно лице. Човек ‘предава’ любимия си или длъжността си. Човек е ‘неверен’ на брачния си партньор или на общественото доверие. Едни  и същи религии, един и същи заповеди и примери, едни и същи санкции се отнасят за деянието на приемане на подкупи и деянието на незаконно сношение. При определено ниво на обобщаване, едни и същи блага са защитавани и насърчавани от двата вида етика. Всяка отдава огромно внимание на вярността. Всяка полага границите, които разделят подарък, разбиран като отъждествяване на един човек с друг човек, от манипулативното и експлоататорско използване на един човек от друг човек. Когато сексуалната етика се разпадне, или изглежда, че се разпада пред очите ни, можем да се запитаме кога ще я последва и етиката, управляваща вземането на подкупи.”[24]

Подкупването е толкова подобно на чародейството, твърди той. И подкупването, и чародейството са начини за въздействие върху изхода от дадено събитие чрез незаконни средства. И за двете се вярва, че са широкоразпространени, но никой не признава да е замесен лично. Формалните обвинения срещу двете престъпления се увеличават във време на морална неопределеност и разрушаване на институциите.[25] Че прелюбодейството в Библията също е свързано с чародейството и идолопоклонството, не трябва да бъде изненада. Обаче, фактът, че подкупването, чародейството и прелюбодейството са свързани с обща етика, език и обществени функции в историята на Запада, не е интуитивно очевиден.

Подкупи и висши съдилища

Трябва да е очевидно, че местните църковни съдилища са особено уязвими да бъдат отклонени поради съображения за пари. Местната църква, за разлика от държавната власт, е изправена пред проблема на нейната зависимост от доброволни по своето естество приноси. Дори ако десятъкът е задължителен в местното събрание,[26] продължаването на членството на даден човек не може да бъде юридически наложимо от гражданското право в едно библейско общество. Гражданските съдилища не са изправени пред този проблем на доброволността. Правителството може да принуди плащането на данъци чрез заплахата от насилие, като например конфискуването на собственост. Малко хора някога доброволно предлагат много допълнителни пари на данъчния чиновник, просто защото са добри. Но хората, които постоянно носят десятъци и дарения в местната църква, и особено богатите хора, които редовно носят големи допълнителни дарения, автоматично стават важни фигури в това събрание. Колкото повече дългове има църквата, толкова по-влиятелни стават тези хора. (Наемателят не е слуга само на заемодателя, той е също слуга на своя работодател; колкото по-дълбоко е в дълг, толкова по-зависим е от своя работодател.)

В един спор между плащащ десятък богат човек и плащащ десятък беден човек, или особено неплащащ десятък беден човек, местния църковен съд може да бъде изкушен да не наложи неблагоприятна присъда срещу видимо виновен, но много богат човек. Това е една причина висшите църковни съдилища да са толкова необходими: за да позволят на по-беден човек да обжалва пред по-отдалечен съд, който е по-малко зависим финансово от приносите на един богат човек. Макар на най-висшия служител в църквата, пастора, да не може да се предложи подкуп, може да му се предложи икономическият еквивалент на подкупа: продължаваща трудова заетост на местните хора. Ако богатият в своя спор по някакъв начин заплашва да престане да дава десятък или заплашва да престане да дава допълнителни дарения, или заплашва въобще да напусне църквата, тогава неговите предишни дарения всъщност стават подкупи със задна дата. Това е практическата причина да е задължително всички имащи право на глас членове[27] на едно събрание да бъдат задължени по църковния закон да плащат десятък на местната църква. Източникът на приходи за местната църква трябва да бъде обширен, за да се намали влиянието на кой да е отделен член.

Прекият подкуп е по-вероятно да бъде предложен на граждански магистрат, отколкото на църковен служител. Защо? Първо, защото е незаконно да се предлага подкуп на гражданско длъжностно лице. Второ, защото гражданският магистрат получава гарантирана заплата, която е относително независима от конкурентен натиск. За разлика от пастор, чиято църква може да изпадне в криза, ако недоволен богат човек напусне, гражданският съдия има значителна принудителна власт над тези, които са разследвани от неговия съд. Стоящите пред него не могат автономно да излязат и да прехвърлят членството си под друга власт преди началото на процеса.[28] Хората в неговия съд плащат своите данъци към трета страна, данъчните власти. Съдията вероятно няма да изгуби работата си, ако наложи неблагоприятна присъда към някой от тях, освен ако някой от тях не е посредник на политическа власт или знаменитост, популярна в обществото. Ако той е доживотен съдия, нищо освен заплаха от насилие или обещания за скрити облаги не може да го отклони. Следователно, ако той бъде повлиян от подкуп, то е защото той лично се стреми към парите или към друг икономически актив, като вътрешна информация за икономическа стойност.[29] Накратко, подкупът към конкретно гражданско длъжностно лице е далеч по-вероятно да бъде очевиден за получателя; подкупът към църковния съд е по-вероятно да бъде непряк.

Отново, една от причините да е необходим граждански апелативен съд, е да се осигури честно правосъдие за хората без пари или местно влияние. По-отдалеченият по-висш съд е по-малко вероятно да бъде отклонен от съображения за местното влияние на човека. Също, за човека, който предлага подкупи, ще бъде по-скъпоструващо и по-рисковано да продължи да дава подкупи на служителите в по-висшия съд. Следователно, намалява се и потенциалната рентабилност от подкупването на местния съдия; при обжалването пристрастната местна присъда може да бъде отменена. Колкото по-видимо извратена е купената местна присъда, толкова по-вероятно е тя да бъде отменена на основата на закона.

Праведният подкуп[30]

Изход 23:8 забранява приемането на подкуп от съдия. Подкупът извращава мъдрия и праведен човек. Следователно, съдията, който е праведен, отчасти се характеризира с отказа си да приема подкупи. Божият закон трябва да се прилага във всяко дело в съда, независимо от личната облага на съдията. На съда е даден монопол от Бога. Той представлява Бога в заветна йерархия.[31] Съдията не трябва да търси лична облага чрез изкривяване на правосъдието, нито за да произнесе несправедлива присъда, нито за да произнесе праведна присъда.

Какво става, когато неправеден съдия управлява в едно корумпирано общество? Какво да правят праведните с него? Ако един праведен човек бъде доведен пред неправеден съдия в неправеден съд, как може той да получи праведна присъда? Ако той е чужденец в общество, което очаква подкупи от търсещите справедливост? Подобен пример е търговски агент, който се стреми да продаде военно оборудване или други стоки на народи, управлявани от корумпирани държавни служители. Ако обичаите на този народ относно държавните поръчки допускат законността, или поне необходимостта, от тайни комисионни и подкупи към длъжностните лица? С други думи, какво да се прави, когато традициите на даден народ биха позволили чуждите капиталисти да платят част от заплатите на длъжностните лица, дори това да означава използване на пари от данъци за покупка на вероятно некачествени чужди продукти? Очувидно, да се правят такива плащания е да се субсидира злото – корумпираните длъжностни лица – до известна степен. От друга страна, да се позволява на корумпираните длъжностни лица да вземат лично рентабилни, но обществено лоши решения, също означава да се субсидира злото до някаква степен. Не би било по-добре искащото подкуп длъжностно лице да спечели от добро решение вместо от лошо решение? Тогава възниква въпросът: Позволено ли е на праведните да плащат подкупи, макар на длъжностните лица да е забранено от Библията да ги получават?

Обратно на очакванията на повечето хора, Библията казва да. Библията допуска, че за да постигнат законни цели в живота, праведните хора имат право да плащат подкупи на корумпирани длъжностни лица. По същия начин, по който подкупът към праведен съдия е предназначен да изкриви правосъдието, подкупът към неправеден съдия е предназначен да поправи несправедливото правосъдие.

Препоръчаната от Соломон стратегия

Мъдрият Соломон разбираше този библейски принцип на производителния подкуп:

Подаръкът е като скъпоценен камък в очите на притежателя му; накъдето и да бъде обърнат той постъпва мъдро (Пр. 17:8).

Тайният подарък укротява ярост; да! Подарък в пазвата укротява силен гняв (Пр. 21:14).

Забележете израза, “подарък в пазвата.” Той създава впечатление за таен подарък, който е скрит в дрехата. Въпреки това някой може да твърди, че Соломон не е имал предвид държавната власт, когато е писал тези две притчи. Но това твърдение прави много трудно да се тълкуват думите на използването от Соломон на паралелния израз “подарък изпод пазва” по отношение на плащането на подкупи към граждански магистрати:

Нечестивият приема подарък изпод пазва, за да изкриви пътищата на правосъдието (Пр. 17:23).

Той има предвид съдия, някой, който има власт “да изкриви пътищата на правосъдието.” Соломон не говори за приятелски подаръци; той говори за подаръци, предназначени да произведат пристрастни присъди.

Може също да се твърди, че Соломон просто разглежда реалността на успеха на подкупа, но не насърчава даването на подкупи. Ако е така, тогава защо би казал за подкупа, че “накъдето и да бъде обърнат той постъпва мъдро”? Злото винаги ли постъпва мъдро? Не и в дълъг период, определено. Така че изглежда, че той има предвид праведния подкуп – подарък към неправеден съдия от праведен човек, за да получи праведна присъда.

Други библейски примери

Има няколко примера за такова подкупване в Библията. Когато Яков преминаваше през земята, контролирана от брат му Исав, той изпрати слугите си да представят на Исав поредица от подаръци, всеки по-красив от предишния подарък. Той съзнателно реши да подкупи гнева на брата си чрез систематична програма за подкупване (Бит. 32:13-21).[32] Защо беше необходимо това? Защото брат му беше корумпиран и ориентиран към настоящето човек. Яков реши, че е по-добре да плати предварително подкупи към Исав, отколкото да рискува военно противопоставяне с него. Подкупът, за разлика от данъка, беше даден преди Исав да произнесе присъда срещу Яков. Исав не наложи военно поражение над Яков и тогава да иска данък от него. Вместо това Яков направи предварително това, което той разумно предвиди като обречено на неуспех военно усилие, когато минаваше през владенията на брат си.

Имаме също примери на негативни подкупи: налагане на неудобство върху съдии с подразбиращо се предложение за прекратяване на неудобството веднага, когато бъде произнесена благоприятната присъда. Исус каза притча за неправеден съдия и праведна вдовица. Съдията, преди всичко, “от Бога се не боеше и човека не зачиташе” (Лука 18:2). Вдовицата идва при него, за да бъде възмездена срещу свой неприятел. Той отказва да вземе решение. Тя идва отново. И отново. Отказва да го остави на мира. Накрая той вече не издържа. В отчаянието си заявява: “При все, че от Бога не се боя и човека не зачитам, пак, понеже тая вдовица ми досажда, ще й отдам правото, да не би да ме измори с безкрайното си идване” (ст. 4б-5). Нека не пренебрегваме икономиката на всичко това: вдовицата предложи на съдията подкуп. “Отдай ми правото,” каза тя, “и ще те оставя на мира. Ще престана да изисква правосъдие. Ще ти платя като си отида и те оставя на мира.” Тя има право на правосъдие и настоява да си го получи. Това е обратен подкуп: “Ще ти платя след отдаване на правото.” Тя не искаше неправедна присъда; тя просто искаше бърза присъда. Тя искаше това, което Бог казва, че има право да получи.

Аз осъзнавам, че библейските коментатори не са свикнали да разсъждават чрез скрити икономически понятия като обратен подкуп. Но ние винаги използваме подобен подход всеки път, когато се занимаваме с децата си. Ние предлагаме “моркови” за добро поведение и “тояги” за лошо поведение. Казваме им да се покоряват с най-твърдия, най-ужасяващ глас глас, който можем да произведем; правим ги да се чувствуват неудобно. Така се подразбира, че им обещаваме да ги оставим на мира, ако се покорят. Те много искат да бъдат оставени на мира. Когато направят това, което им казваме, отново говорим с тях любезно. Те искат да избягнат нашите неприятни думи, така че ние създаваме система от негативни възмездия, която използва това желание за наша полза. Ние също използваме позитивни награди. Предлагаме им плащане, ако се покоряват. Целта на всеки вид възмездие е една и съща: да спечелим тяхното сътрудничество. Същото е вярно за негативните подкупи и позитивните подкупи: стремим се да спечелим сътрудничеството на корумпираните длъжностни лица.

Проповедта на планината

Да разгледаме също Исусовите препоръки в Неговата известна Проповед на планината. Той дава наставления за ежедневно поведение в свят, контролиран от неправедни хора.

Спогаждай се с противника си по-скоро, докато си на пътя с него, да не би противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на служителя, и да бъдеш хвърлен в тъмница (Мат. 5:25).

На този, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната си дреха. Който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Мат. 5:40-41).

Исус информира Своите последователи, че те трябва да дадат на тези, които имат власт над тях – ако някой може да изиска принудително нашето сътрудничество – допълнително сътрудничество. Дай му и горната си дреха, каза той. Ако такъв подарък е наистина доброволен, Той би нарекъл допълнителния подарък плащане за добра услуга или благотворителност към бедните. Тогава как да наречем такова сътрудничество при условия, свързани със заплаха от външна принуда? Очевидно, това е подкуп. Подкупът е подарък към длъжностно лице над това, което се изисква законно или официално. Такъв подкуп дава възможност на християнина да избегне пълната сила на гнева, който, по принцип, един последователен езически управител би наложил върху християните, ако осъзнае в каква крайна война са Христос и Неговото царство срещу Сатана и неговото царство. С други думи, подаръкът умиротворява получателя, точно както Соломон казва.

Етиката на Проповедта на планината е основана върху принципа, че благочестивият подкуп (под формата на стоки и услуги, горна дреха или вървене) понякога е най-добрият начин християните да купят временен мир и свобода за себе си и за църквата, ако приемем, че Божиите врагове временно имат превъзхождаща власт. Исус даваше наставления на поробен народ, който се трудеше под господството на Римската Империя. Това също е контекстът на Неговата известна на всички препоръка да обърнем другата буза (Мат. 5:39). Неговият съвет не трябва да ни води да вярваме, че правилното християнско поведение при всички обстоятелства трябва да бъде да се съгласяваме с нашите врагове. Вечната прошка и безкрайната търпимост към злото не трябва да бъдат нашето отношение, когато ни е дадена законна власт над злотворците. Когато ни е дадена законната власт да съдим, издаваме присъди и наказваме нечестивите в гражданските съдилища, ние трябва да го направим.

Исус предупреди Своите слушатели да “не се противят на злото” (Мат. 5:39). Дали това е универсално правило, приложимо за всички ситуации? Абсолютно не. Яков ни казва, “Покорявайте се прочее на Бога; но противете се на дявола, и той ще бяга от вас” (Яков 4:7). Защо е тази разлика в препоръчаните стратегии? Защото Исусовите думи бяха насочени към поробен народ, който често биваше под властта на зли местни управители, които бяха агенти на Рим. Той имаше предвид гражданското поведение на един поробен народ. Неговият съвет? “Не ставайте насилствени революционери. Не провокирайте пряк въоръжен конфликт с военна сила, която ви превъзхожда.” Обратно, Яков положи принципа на моралното поведение: противопоставяйте се на злото. Понякога най-добрият начин да се противопоставяш на дявола е временно да си сътрудничиш с неговите подчинени, както Авдия сътрудничеше с цар Ахав, за да спаси живота на сто пророци (3 Царе. 18:13). Ние сътрудничим със злотворците с цел подривна дейност. Всъщност, ние ставаме шпиони за Божието царство в неговата стратегия за завладяване. Ние правим, това, което Мойсей правеше като млад в дома на Фараона, Рахав направи в Ерихон, Аод направи с Еглон, когато донесе на царя “подарък” и Яил със Сисера преди той да заспи. Ние “бавим топката” достатъчно дълго, за да получим възможност да строшим главата им с кол.

Дали един нечестив граждански управител заслужава покорство? Не; той заслужава вечно наказание. Разумно ли е християните да засвидетелствуват покорство към нечестив граждански управител? Да, но само ако неговите писъди не могат да бъдат успешно обжалвани в съд от по-висши магистрати или той не може да бъде успешно свален от по-нисши магистрати.[33]

Дотолкова, доколкото положението на християнина в даден период от историята прилича на тежкото положение на християните под римско управление, той трябва да спазва Проповедта на планината. Той трябва да остане външно покорен на гражданските магистрати. Под управлението на Хитлер или Сталин правилната реакция на християнина е външно покорство. Той трябва да подкупи представителите на дистатора, да се присъедини към християнското нелегално движение и да продължи да проповядва благовестието, както открито (където е разрешено от закона), така и прикрито (където е забранено). Подкупите и видимото покорство печелят време и влияние. Така християнинът може да продължи своето дело на промяна на религиозните възгледи на хората, по този начин подкопавайки властта на тиранина. Той трябва да бъде мъдър (и смъртоносен) като змия, изглеждайки безвреден като гълъб.

Това повдига практическия въпрос какво да се прави с християнин, който предварително обявява, че ще издаде други християни, които нарушават кой да е граждански закон или поне ще каже истината на всеки граждански магистрат, който му зададе въпрос относно нарушаването на закона от някой друг християнин. Първо и преди всичко, такъв съвестен говорител на истината не е разбрал Библията, особено случаят с почитащата Бога лъжкиня Рахав.[34] Второ, във време на сериозна криза, когато държавата заплашва църквата за нейното покорство към библейските принципи, морална отговорност за другите християни е да лъжат, объркват и заблуждават всеки “бърборко за Исус,” намиращ се сред тях. Един реален пример за заплахата от този вид себеправедност е примерът на християните в Европа, които са криели евреи в домовете си. Незабавно след успешното завладяване на някоя страна нацистите настоявали всички евреи да се явят в местното полицейско управление. Ясно е било, че евреите биват изпращани в концентрационни лагери. Много християни в Нидерландия, например, са криели евреи в своите ферми или в други скривалища. Било е задължително да не се допуска изтичането на информация към информаторите, били те християни или нехристияни. Лъжата към християнските информатори е била също толкова морална, колкото и лъжата към държавните чиновници, на които християните колаборационисти са служели като агенти.

Провалът на неутралността

Ако подкуп, предложен от праведен човек на неправеден съд, е законен в Божиите очи, а предложение за подкуп към праведен съдия е незаконно, тогава възниква проблем: Как да открием обща дефиниция на престъпно поведение, която да обхваща и видимото, подлежащо на съд деяние на подкупване на съдия? Може ли да се намери правилна дефиниция, която позволява съдебно разследване, без да разчита на изследване на въпроса за доказуемото намерение на подкупващия? Може ли да се наложи библейски одобрена правна дефиниция запрестъпно деяние, която не повдига въпроса за законността на присъдата, искана от подкупващия? Могат ли и подкупващият, и подкупваният да бъдат законно осъдени, независимо от намерението на подкупващия?

Отговорът на Библията очевидно е не. Не е възможна обща дефиниция на подкупа. Има библейски законни подкупи, както и библейски осъдими подкупи. Съдиите никога не трябва да приемат подкупи, учи Библията, но понякога подкупващите действуват законно. Следователно, не можем да се позовем на никакъв общоприет принцип от естественото право, който да дефинира конкретни видими деяния, които неизменно представляват престъпно подкупване. Нунан, като римокатолически защитник на принципите на естественото право, напразно търси да намери единна дефиниция за подкуп, която да бъде наложена на всяко общество, независимо от теологичните корени на това общество. Интересно, че и Тома Аквински не се позовава на теорията за естественото право в своето разглеждане на подкупа и това, казва Нунан, “Тома е представителен за средновековните теолози, работещи в традицията на естественото право.”[35]

Ето какво писах аз в началото на 70-те. Не съм си променил мнението оттогава: “Не може да има неутрално, универсално приложение на дума като ‘подкуп,’ защото, за да съставим такава универсална дефиниция, ще трябва да приемем съществуването на някакъв универсален, неутрален и напълно общоприет правен кодекс. Това е основната презумпция на хуманизма, но християнството отрича такава неутралност. Неутралността не съществува. Хуманистичната цел за неутрален език (и следователно неутрален закон) беше осуетена при Вавилонската кула. Нашите дефиниции трябва да бъдат на основата на библейското откровение. Съпротивата срещу неправедни закони не е анархия; съпротивата срещу праведни закони е анархия. Рахав беше права, макар нейната морално паднала държава да я счете за предателка; Юда Искариотски не беше прав, макар една морално паднала държава да считаше неговите действия за примерни и го награди щедро. Няма универсално определение за понятие като предателство. Божият закон и Неговото конкретно водителство определят какво е или какво не е предателство или анархия. Рахав е светица, а Юда е предател.”[36] Събрах на едно място предателството и подкупа, защото те са очевидни примери, от библейска гледна точка, за невъзможността да се намери универсална дефиниция за кое да е престъпление, без да се позовем на библейската етика. Това, което не осъзнавах преди да прочета книгата на Нунан, е, че предателството и подкупа са две престъпления, споменати изрично в Конституцията на САЩ.[37]

Законността на определени форма на подкуп сочи пряко към моралната необходимост от теокрация: управление (kratos) на Бога (theos). Ако Божият открит закон в Библията не се признава от гражданските съдилища като върховния стандарт за гражданско право, тогава държавата задължително ще осъжда хора, които библейски са невинни за дадено престъпление или няма да осъжда други, които са виновни. Веднъж като осъзнаем този факт по отношение важни престъпления като като предателството и подкупа, трябва да го осъзнаем и за цялото гражданско право. Да не признаваме това, означава да продължаваме да отричаме моралната и гражданската законност на самия библейски закон. Теорията за естественото право е мит. Време е християните да я отхвърлят.

Най-високата оферта печели: Незаконно за правителствата

Чуваме за подкупи, давани на длъжностни лица. Рядко чуваме за подкупи, давани на бизнесмени. Очакваме да чуем за бизнесмени, даващи подкупи, но не очакваме да чуем за бизнесмени, на които се дават подкупи. Защо? Защото понятието подкуп е свързано почти изключително със злоупотребата с определения от Бога монопол, съдебната власт. Когато един капиталист извърши парично плащане към друг, за да спечели неговото сътрудничество, това се нарича пазарна конкуренция, а не подкуп.[38]

Това показва един много важен икономически принцип: различни системи на финансиране управляват различните сфери на управление в обществото. Принципът на “най-високата оферта в пари печели” управлява конкурентния свободен пазар. Ако този принцип не се зачита, тогава световните аукциони (конкурентни отворени пазари) не могат да функционират, както ще видим подробно по-долу. Хората винаги имат определени очаквания за това как ресурсите ще бъдат разпределяни при всеки обществен ред. Ако принципът на частната собственост се поддържа от гражданските власти, тогава хората знаят, че имат правото да изключват другите от достъп до своята собственост. От държавата се очаква да подкрепя границите на собствеността.[39] Само като предлагат все по-високи оферти хората могат да се надяват да придобият достъп до моите активи и ключовото законово право (имунитет), свързано с притежаването на собственост, а именно, правото да изключват. Принципът на най-високата оферта печели е присъщ на всяко общество, което подкрепя системата на частна собственост. Правилата на икономическия ред се знаят предварително и хората могат да правят икономически планове за бъдещето на основата на тези юридически презумпции.

Разликата между действието на свободния пазар и действието на съдебната система е, че Бог е дал законен монопол на действията на църковното управление и държавното управление. Съдилищата трябва да служат като крайна инстанция на държавна власт.[40] Те не трябва да бъдат нито отворени, нито конкурентни.[41] Това означава, че не трябва да бъдат управлявани от капиталистическия принцип “най-високата оферта печели.” Никой човек не трябва да плаща на съда, за да спечели предпочитаното от него решение, нито хората трябва да могат да “пазаруват” в търсене на съд, който е по-вероятно да бъде благосклонен към тях.

На църковното управление е дадена особена монополна власт над тези, които доброволно са влезли в завет с него (или чиито родители са влезли в завет). Държавното управление има особен географски монопол над тези, които са влезли в завет с него (или чиито родители са влезли в завет). Държавата представлява Бога за хората в нейните географски граници и тя притежава власт, определена от конституционен закон или обичай. Следователно съдът не се управлява от принципа “най-високата оферта печели.” Да си представим, че такъв принцип управлява съдилищата означава да си представим, че Бог зачита същия принцип в налагането на Своите присъди. Това означава, че богатите могат да си купят решение от Бога. Но те не могат да го направят, дори и да притежаваха целия свят. “Понеже какво се ползува човек, като спечели целия свят, а изгуби живота си?” (Марка 8:36). Бог зачита единствено Себе Си като зачита Своя закон. Всички хора биват съдени по Неговия закон. Той не гледа на лице, включително и на онези, които биха могли да Му предложат по-висока оферта. Основата на възмездието във вечността е праведността.

Най-високата морална оферта?

Разбира се, може да се твърди, че принципът на “най-високата оферта печели” все пак действува в Божията съдебна зала на крайния съд, в смисъл, че праведността трябва да бъде истинската “парична единица,” и следователно онези, които платят най-много, от етична гледна точка, ще получат най-високите награди (1 Кор. 3:13-15). Но има фундаментална разлика в управляващите принципи на конкурентния пазар за стоки и затворения монопол на Божия краен съд. Свободният пазар за стоки действува на основата на обективни цени, независимо от относителните способности на човека да плати. Обратно, Божият монопол на крайния съд действува на основата на обективните постижения на човека, съпоставени с неговите дарби. Историята за двете лепти на вдовицата ни показва втория принцип. Богаташите, които са дали много на съкровищницата, не са дали дори приблизително толкова, както бедната вдовица, която внася две малки монети, защото това е всичко, което тя притежава. Исус каза, “Защото те всички пускат от излишъка си, а тя от немотията си пусна всичко, което имаше, целия си имот” (Марка 12:44). Бог, за разлика от човека, може да изследва всяко сърце. Той знае какво притежаваме и какво ни струва да дадем нещо.

Принципите, които управляват Божия краен съд, са предсказуеми. Те са разкрити за всекиго в Библията. Принципът на “най-високата морална оферта печели” наистина управлява Божия съд: съвършеният живот на Исус Христос и Неговото пълно плащане на кръста. Божият гняв е умилостивен единствено чрез това заветно действие на заветна милост от страна на Исус Христос. онези, които поставят себе си под властта на Христос, избягват по този начин съвършения гняв на Бога. След това те получават награди според своята етична работа, но само защото те са започнали да строят върху основата, която Исус Христос положи на Голгота (1 Кор. 3:9-11). Тези награди се дават на човека на основата на 1) първоначално дадените му от Бога дарби и 2) етичната работа на човека в неговия живот според тези дарби. Високите оферти са относителни, не абсолютни. Те са оферти на основата на етични постижения, не на финансови постижения.

Един човешки съд не може да изследва по този начин сърцето. Съдиите не знаят какво е в човешките сърца; в най-добрия случай те могат да правят оценки. Човешките съдилища трябва да раздават правосъдие на основата на публични доказателства относно обективните външни действия на хората; съдиите и съдените заседатели могат само косвено да изследват мотивите на един човек, защото трябва да разчитат на обективното, подкрепено от доказателства публично свидетелство на сбора от фактите. Те не могат да знаят какви “етични активи” притежава даден човек. Следователно, човешкият съд трябва да отсъжда човешката вина или невинност според обективната съобразеност на хората с Божия открит закон. Каквито и субективни мотиви да са съществували в ума на някой, който е извършил престъпление, тези мотиви трябва да бъдат доказуеми чрез публично свидетелство.

Финансиране на човешките съдилища

Това ни води до крайните изводи относно финансирането на човешките съдилища. Принципът на “лептата на вдовицата” не може да се използва за да се оправдае някоя система за финансиране на съд. Принципът на “лептата на вдовицата” за жертвен принос може законно да се използва само от Бога в произнасянето на Неговите присъди, във времето и във вечността, защото само Той може да изследва човешките сърца. Библията ни дава принципа за финансиране на местната църква: десятъкът. Самуил заяви на евреите, че бъдещият цар също ще използва изискването за десятък (1 Царе 8: 15, 17). Нивото на държавното облагане с данъци беше това, срещу което Самуил ги предупреди – ниво, равно на Божия десятък – а не принципът на равното пропорционално данъчно облагане.

Човешките съдилища не трябва да бъдат финансирани като се задължават всички хора да платят една и съща твърда парична цена, защото това би позволило на богатите да избегнат твърде леко своите задължения.[42] Това също или би унищожило финансите на бедните, или би спяро работата на съдилищата. Принципът на десятъка трябва да управлява двете монополистични човешки съдилища, църквата и държавата: всеки човек под властта на монополистичните управления плаща един и същ процент от нетната печалба от своя приход. По този начин бедният знае, че системата е справедлива. Той ще получи справедливост, защото е платил също толкова – определен процент от своя приход – както и богатия. Следователно той има правото на същото безпристрастно правосъдие.

От друга страна, нарастващият подоходен данък – изискването богатите да плащат по-голям процент от своите доходи, отколкото другите плащат – е също толкова извратено, колкото и така наречената система на “поголовен данък.” Съчетан с демократичните привилегии на гласуване, нарастващият поголовен данък прехвърля законовия контрол върху благосъстоянието на една група в ръцете на друга група. Карл Маркс е вярвал, че когато върху един народ се наложи нарастващ подоходен данък, този народ по принцип е направил една от десетте стъпки към комунизма.[43] Почти повсеместното възприемане през двадесети век на законността на “прогресивния” подоходен данък е показателно за това колко далеч се е отклонил (или избягал) от Библията съвременният свят. Дори икономистите, които защитават свободния пазар, често приемат неговата законност.[44] Не е за вярване, че християнските обществени мислители предлагат нарастващ подоходен данък в името на Исус; това, че един от тях призовава за “нарастващ десятък” – нарастващи десет процента? – показва размера на моралната и интелектуална извратеност в наши дни.[45]

Гражданските съдилища трябва да бъдат финансирани чрез данъчни приходи, събирани чрез еднакво пропорционално даване от богатите, средната класа и бедните, било то чрез данък върху продажбите или данък върху приходите. Принципът на пропорционалността трябва да управлява държавните власти, защото те са затворени монополи, а не отворени конкурентни пазари. Предсказуемостта на налагането на Божия закон от съдилищата е основата на правосъдието, гражданско и църковно. Тя също е основата на социалния мир. Вземането на подкуп извращава основаната на Библията съдебна система, защото то внася несигурност и юридически личен интерес в съда. Бедният никога не знае дали може да вярва на съда, тъй като богатият може да плати малък процент от своите активи на съдията – абсолютна стойност, която е далеч отвъд възможностите на бедния. Съдията не трябва да взема подкуп да извращава библейското правосъдие, както Бог не взема подкуп.

Най-високата оферта печели: Задължително за пазарите

Това, което твърдя, трябва да бъде ясно за всеки: различните форми на върховенство изискват различни форми на финансиране. Например, да предлагаме система за финансиране, която е подходяща за църквата или държавата, като правилен начин за действие на системата на конкурентния пазар, означава да предложим унищожаването на свободния пазар, както е сигурно, че принципът на финансиране на свободния пазар би унищожил цялостта на църквата или държавата.

За да изследваме как една институция може да се унищожи чрез неправилен начи на финансиране, нека изследваме действията на свободния пазар. Онези потенциални купувачи, които предлагат най-голямата сума пари, могат да придобият, чрез доброволна размяна, законен достъп до исканите стоки, освен ако продавачът по някаква причина предпочита да загуби пари, които могат да бъдат негови, за да даде стоките на някой с по-ниска оферта. Такова прехвърляне на благосъстояние под пазарната цена е форма на благотворителност, не ориентиран към печалба бизнес. Макар такива решения от страна на продавача да са законни, те не са често срещани. Обикновено най-високата оферта печели. Във всеки случай, най-високата оферта неизбежно принуждава продавача да отчита личния разход от незачитане на най-високата оферта, т.е. изгубения приход от нея.

При един свободен пазар аукционите (процесите на пазара) се провеждат на основата на публични оферти, които законно не са подчинени на съображения за размера на офертите в сравнение на нивото на доходите на потенциалните купувачи (принципа на десятъка) или нивото на нетните активи (принципа на “лептата на вдовицата”). Те трябва да бъдат разделени, ако искаме да се насърчи увеличаването на икономическата продукция и конкурентноспособността на производителите.

Наддаване по нетна стойност

Нека разгледаме алтернативата. Какво става, ако едно общество чрез гражданското право изисква всички икономически сделки да бъдат провеждани на основата на този принцип: “най-високият процент от понастоящем притежаваните активи, предложен за размяна, печели наддаването” – икономика, основана на принципа на “лептата на вдовицата”? Участниците в наддаването няма да знаят кой е спечелил наддаването, докато не се проведе подробно изследване на настоящата нетна стойност на всеки участник. Производителите ще бъде принудени от закона да продават скъпи вещи и услуги на хора, кото притежават почти нищо, но са готови да платят много висок процент от своите активи, за да купят нещо. Очевидно, така производството ще спре. Хората ще започнат да произвеждат само за своя лична употреба – извън отворения пазар. Те ще се страхуват да предложат своите стоки и услуги за продажба на наддаващите с “най-висок процент.” Разделението на труда ще спадне рязко. Същото ще стане и с производителността на глава от населението и личните доходи.

Един пример може да ни помогне да покажем ясно това. Един продавач на автомобили би бил задължен от закона да продаде една кола на човека, който предложи най-високия процент от своите настоящи активи. Вместо ценови етикет на стъклото на автомобила, което показва определена сума пари, то би показвало някакъв процент. “Само тази седмица: 35 процента от вашата нетна стойност!” Какъв би бил най-бързият начин да купите колата? Снижете вашата нетна стойност. Вместо конкуренция на основата на производство на активи, той ще види конкуренция на основата на унищожаване на активи. Прахосниците ще наследят земята.

Еди беден човек, който наистина иска да кара кола (или да я паркира с празен резервоар пред дома си) може да е готов да продаде почти всичко, което притежава, за да я купи. По този начин той съзнателно ще стигне дотам да превърне автомобила в свой идол. Но той не би бил принуден от пазара да увеличи своята лична производителност, за да я купи. В такъв обществен ред не се изискват никакви строго обективни постижения: точно толкова пари в замяна на колата. Вместо това тестът би бил процента на офертата по отношение на неговите настоящи активи. Това буквално би унищожило предсказуемостта на пазарното ценообразуване. Човек с по-голяма нетна стойност, който иска да купи колата, било то за лични или за делови цели, би бил изместен от човек, готов да превърне колата почти в идол. Освен ако вторият е готов също да превърне колата почти в идол, жертвувайки почти всичко, което има, за да я купи, той няма да може да купи колата.

Ориентация към бъдещето

Конкурентният свободен пазар насърчава хората да планират за бъдещето, да стават производителни. Той ги притиска да използват своите умения и капитал, за да създават стойност – стойност, изразена на основата на конкурентни оферти от потенциални потребители. За да станеш потребител, трябва първо да станеш производител, освен ако си издържан от наследство, благотворителност, от частно използван меч (престъпниците) или от меча на държавата (получателите на социални грижи). Пазарът постепенно притиска участниците да стават производителни, защото той се движи по принципа на “най-високата оферта печели” – оферти обикновено изразявани в пари, но понякога в стоки или услуги (бартер). Пазарът също принуждава хората да стават ориентирани към бъдещето. Те трябва да печелят пари чрез лична производителност, за да правят бъдещи покупки.

Ако принципът на “най-високата парична оферта печели” бъде изоставен, тогава икономическата система става силно ориентирана към настоящето. Хората ще гледат на своите настоящи активи като основа на своите възможности да купуват каквото искат. Те ще могат да купуват неща като стават по-бедни. Ако могат достатъчно да намалят своята нетна стойност и да стеснят своя жизнен стандарт до нивото на гладна смърт, те ще могат да купят нещото, за което са мечтали, практически без пари, дотолкова, доколкото покупната цена поглъща много висок процент от техните активи. Те жертват почти всичко, което притежават, за един път, за да направят тази единствена мечтана покупка. Постигането на тяхната мечта ги прави да обеднеят. Ако това не е форма на скрито идолопоклонство, тогава какво е? Принципът на “лептата на вдовицата,” който е подходящ за жертвено даване, става средство за лично и обществено идолопоклонство, когато стане жертвено купуване.

Друг много ефективен и приятен начин да намалите своята нетна стойност е влезете в големи дългове за потребителски стоки и услуги, които се обезценяват по-бързо от намаляването на задълженията. Това също е антипроизводително. Това е решение, основано на дълбоко вкоренена ориентация към настоящето.

Дилемата на продавача

Говорихме за купувачите. Какво да кажем за продавачите? Да разгледаме случая с продавача на коли. Той продава коли, но той също купува коли. Как да поръча нова кола на мястото на продадената стара? Само като предложи по-висок процент от активите от своята търговия. Малката, едва оцеляваща, много високорискова търговия, която поръчва много малко количество коли, ще може веднага да получи доставка именно защото има малко коли в склада – т.е. малко нетна стойност. Очевидно, броят на поръчките за автомобили ще спадне, тъй като малките, едва оцеляващи търговци стават законно най-конкурентните участници в наддаването. По-малкото поръчки ще снижат ефективността на фабриките, като увеличат разходите на единица производство, по този начин намалявайки производството. Намаляването на производството не е път към националния просперитет.

Между другото, в международната конкуренция за оскъдни ресурси всеки извън тази нация ще действува на основата на най-високата парична оферта печели. Ако сте собственик на ресурси от друга нация, на кого бихте продали своите активи? На жители на нация, управлявана от най-високата парична оферта печели или на жители на нация, управлявана от най-високия процент от активите печели? Вероятно ще ги продадете на участника, който предложи най-високата цена. Така, всяка нация, която действува на основата на “най-високия процент от понастоящем притежаваните активи,” ще изчезне от световния пазар. Отрязана по този начин, тя ще става все по-бедна. Ке бъде нация, характеризирана със спадащо производство и потребление на сегашните активи. Това би било разрушаващо капитала си общество.

Неприкосновеност

Има още един фактор за разглеждане. Всяка сделка ще изисква продавачът да изследва активите на всеки потенциален купувач. Купувачът (продавач на пари) ще трябва да носи със себе си държавно удостоверение за това точно колко притежава в момента. Ще бъде като плащане на данък върху доходите всеки път, когато излизате на пазара. Ще бъде дори по-лошо: ще бъде като преминаване през ревизия пред данъчен чиновник или църковен събирач на десятък всеки път, когато излизате на пазара. В обществото няма да остане и следа от финансова неприкосновеност. Това също би довело до фалшифицирани оценки на активите, защото те биха служили като новата парична единица. Можете да видите докъде може да доведе принципът на “най-високият процент от притежаваните активи, предложен като размяна”: снижена национална конкурентноспособност, намалени спестявания, спадащи доходи, скрита тирания и повсеместни измами. Накратко, това би довело до банкрут и изчезване на нацията.

Това, което описах, е един напълно объркан свят. Той няма никакъв смисъл. Звучи като сцена от Алиса в страната на чудесата. Защо тогава се занимавам с очевидното? Защото не всички хора осъзнават очевидното. Те се стремят да движат една област на човешкото съществуване на основата на принципи за финансиране, подходящо за друга област. Днес имаме твърде много самопровъзгласили се християнски обществени теоретици, които препоръчват данъчни и финансови политически решения, които драстично ще възпрат или дори ще унищожат свободния пазар. Необходимо е да се покаже ясно, че свободният пазар действува при различни принципи за финансиране от тези, които управляват определеното от Бога монополно управление. Доброволно възприетият принцип на “най-високата парична оферта печели” управлява свободния пазар. Принципът на изисквания от Бога десятък управлява църквата. Принципът на задължителният фиксиран процент от нетния приход (данък върху дохода) трябва да управлява държавната власт, или в друг случай, фиксиран процент от пазарната покупна цена (данък върху продажбите или върху потреблението).[46] Накратко, един монополистичен съд не е отворен конкурентен пазар. Църквата и държавата са монополистични съдилища.

Заключение

Книгата на Нунан за подкупите е изградена около една единствена тема: че подкупът е форма на взаимозависимост. Защо, пита неговата книга, взаимозависимостта е толкова съществена за човешкия живот, но в случая с подкупите тя е осъждана? Неговата книга не дава истински отговор. Библейският отговор е преди всичко теоцентричен: Двойният характер на Бога като Съдия и като Създател-Изкупител. Второ, той се състои в разликата между монополистичния съд и отворения пазар. Съдът не действува на основата на икономическата взаимозависимост; пазарът действува на тази основа. Съдът налага Божия закон, който определя какво е престъпно и кой определя правилните наказания. Взаимозависимостта, свързана със съда, се намира в налагането от съда на реституционна програма. Престъпникът плаща на жертвата. Принципът на взаимозависимостта се налага от съда на тези, които стоят пред него, изправяйки несправедливостите и възстановявайки реда. Няма взаимозависимо икономическо отношение между съда и съдените.

Хората са нечестиви, ако приемат подкупи за да извращават праведните съдби. Божиите закони трябва да бъдат стандарт за всеки съдия. Съдията не трябва да гледа на лице. Не трябва да облагодетелствува един или друг човек. Съдът трябва да подражава на Бога като космическия Съдия: “За това, нека бъде върху вас страх от Господа; внимавайте в делата си; защото у Господа нашия Бог няма неправда, нито лицеприятие, нито приемане на дарове” (2 Лет. 19:7). Но все пак ни е казано, че Бог приема подаръци: “И мнозина донесоха дарове на Господа в Ерусалим” (2 Лет. 32:23а). Бог никога не приема подарък или подкуп в своето положение на Съдия: “Защото Йеова вашият Бог е Бог на боговете и Господар на господарите, великият, мощният и страшният Бог, Който не гледа на лице, нито приема дар” (Вт. 10:17).

Джон Нунан пише, “Като вярващ в религия, питам се как молитвата и жертвата към Бога се различават от подкупа.”[47] Каква е разликата? Разликата е като разликата между поклонение и съд. Ние не искаме законно от Бога да извращава правосъдието, когато се молим и му принасяме жертви. Ние Го почитаме като Създател и Изкупител, а не като Съдия. Гражданските съдии не трябва да приемат подаръци, защото нито трябва да им се покланяме, нито да искаме да извращават правосъдието; те служат като представители на Божието правосъдие, а не на Божия характер като Създател и Изкупител.

Нечестието на приемането на подаръци е нечестие на заплаха от неправедно правосъдие чрез лицеприятие. Вземането на подкуп е синоним на извращаване на правосъдието; то е забранено в делата на гражданското или църковното правосъдие. Не е грешно пасторите да приемат подаръци за църквата в Божието име, но когато тези подаръци се приемат, за да се изврати правосъдието, те се считат от Бога за подкупи. Следователно църковните управители имат по-трудна задача от гражданските съдии в определянето на това кое е подкуп. Гражданският магистрат не представлява Бога в Неговата функция на Създател и Изкупител, а само в Неговата функция на Съдия. На него рядко биха му дали подарък, освен в положението му на съдия. Това не е така за църковния служител, който приема подаръци от името на църквата.

Библията не учи, че даването на подкупи винаги е лошо. Ако подкупът се дава от праведен човек, който търси справедливо правосъдие от неправеден съдия, то е правилно. Ако се дава от някой за извращаване на Божия закон, то е грях. Търсенето на неутрална дефиниция, която да приравни двете практики, е библейски незаконно търсене.



[1] Виж Глава 22: “Подтисничество, всезнание и правосъдие.”

[2] W. H. Hutt, “The Nature of Aggressive Selling,” Economica, 12 (1935); reprinted in Individual Freedom: Selected Works of William H. Hutt, edited by Svetozar Pejovich and David Klingaman (Westport, Connecticut: Greenwood, 1975).

[3] Gary North, “Exploitation and Knowledge,” The Freeman (Jan. 1982).

[4] Percy L. Greaves, Jr., “How Wages Are Determined,” The Freeman (July 1970); reprinted in Bettina B. Greaves (ed.), Free Market Economics: A Basic Reader (Irvington, New York: Foundation for Economic Education, 1975).

[5] Gary North, “Price Competition and Expanding Alternatives,” The Freeman (Aug. 1974); сравни North, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 9: “Downward Price Flexibility and Economic Growth.”

[6] Gary North, “Who’s the Boss?” The Freeman (Feb. 1979); Greaves, op. cit.

[7] Karl Marx, Capital (New York: Modern Library, [1867] 1906 ed.), p. 848.

[8] Ibid., p. 837.

[9] Good News to the Poor by Julio de Santa Ana, God So Loved the Third World by Tom Hanks, Christ Outside the Gates by Orlando Costas, The Bible of the Oppressed by Elsa Tamez, The Militant Gospel by Alfredo Fierro.

[10] Аз използвам понятието “рента” така, както така наречената икономическа школа на “обществения избор” го прави: поток от приходи. Тези потоци от приходи не са ограничени до инвестициите в недвижима собственост. Приходът от създадени от правителството икономически монополи със сигурност е форма на рента. Най-изявената фигура на школата на обществения избор е носителят на Нобелова награда Джеймс Бюкенън. Гордън Тълок, професор по право, станал икономист, беше в продължение на дълги години интелектуален партньор на Бюкенън и е трябвало да бъде награден с Нобелова награда за икономика заедно с Бюкенън през 1986. През 1988 той ми каза, че е получил два гласа в комитета. Подозирам, че фактът, че той никога не е минавал курс по икономика, се е видял твърде смущаващ за комитета. Добро въведение в икономиката на обществения избор е учебникът от James D. Gwartney and Richard Stroup, Economics: Private and Public Choice (New York: Academic Press, 1979).

[11] Това не означава, че големият бизнес не е останал също облагодетелствуван от политиците. Самият голям бизнес е станал субсидиран съюзник на социалистите, комунистите, фашистите и кейнсианците. По този въпрос виж Gabriel Kolko, The Triumph of Conservatism (New York: Free Press of Glencoe, 1963); Carroll Quigley, Tragedy and Hope: A History of the World in Our Time (New York: Macmillan, 1966), особено Chapter 17.

[12] D. T. Armentano, Antitrust and Monopoly: Anatomy of a Policy Failure (New York: Wiley, 1982); Walter Adams and Horace M. Gray, Monopoly in America: The Government as Promoter (New York: Macmillan, 1955); Mary Bennet Peterson, The Regulated Consumer (Ottawa, Illinois: Green Hill, 1971).

[13] John T. Noonan, Bribes (New York: Macmillan, 1984), pp. xxi-xxii.

[14] Ibid., Appendix.

[15] Ibid., p. xii.

[16] Ibid., p. xx.

[17] Ibid., p. xiii.

[18] Ibid., p. 11. Трябва да се признае, че само малка част от тези таблички са преведени. Преводачите рядко превеждат повече от около 15 процента от съществуващите близкоизточни таблички.

[19] Ibid., p. 12.

[20] Idem.

[21] Ibid., p. 23.

[22] За мен е мистерия защо Нунан противопоставя закона във Второзаконие относно лъжесвидетелствуването на отсъствието на закон за вземането на подкупи: ibid., p. 24.

[23] Не във всички случаи, обаче; виж по-долу: “Праведният подкуп.”

[24] Ibid., p. xvii.

[25] Ibid., p. xviii.

[26] Това почти не се среща в църквите през двадесети век.

[27] Не казвам, че всички принадлежащи на църквата членове трябва да бъдат принуждавани да дават десятък като условие за членство; само имащите право на глас членове трябва да бъдат принуждавани на това. Онези членове, които отказват да плащат своя изискван от Бога дял в служението, не трябва да получават юридическо право в управлението на църквата. Ако откажат да се поставят под църковните изисквания на Божия закон, тогава и те не трябва да упражняват власт над другите на основата на Божия закон. Те не трябва да застават на каква да е църковна служба. Гласуването е характеристика на упражняването на право на гражданство, служение на съдия.

[28] Разбира се, може да се предложи искане за “смяна на юрисдикцията.” Подсъдимият може да изисква процес в друг съд. Но такова искане може да бъде отхвърлено от местния съд.

[29] Henry Manne, Insider Trading and the Stock Market (New York: Free Press, 1966).

[30] Първоначалната версия на този раздел беше издадена като Appendix 5 в R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973). Все още не съм получил и една критика на тази теза.

[31] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), chaps. 2, 12.

[32] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 20: “Contingency Planning.”

[33] John Calvin, Institutes of Christian Religion (1559), Book 4, Chapter 20. Виж също Michael Gilstrap, “John Calvin’s Theology of Resistance,” Christianity and Civilization, 3 (1983), pp. 180-217.

[34] Gary North, “In Defense of Biblical Bribery,” in R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law, pp. 838-42. Jim West, “Rahab’s Justifiable Lie,” Christianity and Civilization, 2 (1983).

[35] Noonan, Bribes, p. 212.

[36] North, “In Defense of Biblical Bribery,” in Rushdoony, Institutes of Biblical Law, p. 843.

[37] Noonan, Bribes, p. xvi.

[38] Едно изключение: търговски агент, който плаща подкуп на отговарящ за доставките, който е в състояние да направи голяма поръчка, използвайки парите на своята фирма. Те всъщност си “разделят комисионната.” Това е нарушение на политиката на компанията от страна на отговорника за доставките, който злоупотребява със средствата на фирмата, за да получи лична облага. Това е престъпно деяние: кражба. Трябва да се осъзнае неговата същност: нарушение на политиката на компанията. Това не е по същността си “капиталистическо деяние.” Това е деяние на крадец.

[39] Това е трета точка от библейския модел на завета: Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 8.

[40] Ако национален (или международен) върховен съд притежава, като странично следствие от произнасяне на присъди при съдебни дела, конституционната власт да обявява дадено действие на законодателството за незаконно или неконституционно – власт, притежавана от Върховния Съд на САЩ (макар и не от много съдилища на други нации) – тази власт трябва да бъде смекчена от правото на законодателната и изпълнителната власт да се обединяват (ако са разделени) в решение да отменят решението на върховния съд, ако вотът на законодателството е достатъчно голям (да кажем, три четвърти от двете камари на законодателството). Без това право за обжалване отвъд върховния съд, една единствена агенция на държавното управление придобива изключително право на власт, власт, която е надеждна само в ръцете на Бога. За засилващата се власт на съдебната власт в САЩ, виж Carrol D. Kilgore, Judicial Tyranny (Nashville, Tennessee: Nelson, 1977).

[41] Законността на система от изключително частни, конкурентни, ориентирани към печалба граждански съдилища на свободния пазар се препоръчва от Bruno Leoni, Freedom and the Law (Princeton, New Jersey: Van Nostrand, 1961); сравни Murray N. Rothbard, “On Freedom and the Law,” New Individualist Review, I (Winter 1962), pp. 37-40; reprinted in one volume by Liberty Fund, Indianapolis, Indiana, 1981, pp. 163-66; Rothbard, For a New Liberty: The Libertarian Manifesto (rev. ed.; New York: Collier, 1978), pp. 227-34.

[42] Така нареченият “поголовен данък” в Изход 30:11-16 не е бил въобще граждански данък, обратно на това, което Ръшдуни казва. Той е бил плащане за откуп, което е било изисквано от евреите, преди да отидат на война. Виж Глава 32: “Пари за кръв, а не поголовен данък.” Виж също James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), Appendix D. Коментарът на Ръшдуни се намира в Rushdoony, Institutes of Biblical Law, pp. 281-82, 492, 510, 719.

[43] Karl Marx and Frederick Engels, Manifesto of the Communist Party (1848) in Marx and Engels, Selected Works, 3 vols. (Moscow: Progress Publishers, [1969] 1977), III, p. 126.

[44] Walter J. Blum and Harry Kalven, Jr., The Uneasy Case for Progressive Taxation (University of Chicago Press, 1953).

[45] Ronald J. Sider, Rich Christians in an Age of hunger: A Biblical Study (Downers Grove, Illinois: Inter-Varsity Press, 1977), pp. 175-78.

[46] Най-добрият данък е данъкът върху горивата, ако приходите се използват изключително за строеж и ремонт на пътища в региона, където се събира данъкът. Ако не шофирате, не плащате данък.

[47] Noonan, Bribes, p. xvi.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов