Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

27

СЪБОТНАТА СВОБОДА

И да не угнетяваш чужденеца; защото вие знаете какво е в сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя. Шест години да сееш земята си и да събираш плодовете й; а в седмата да я оставиш да си почива и да не я работиш, за да се хранят сиромасите измежду хората ти; и полските животни нека ядат оставеното от тях. Така да правиш и с лозето си и с маслините си. Шест дена да вършиш работите си; а в седмия ден да си почиваш, за да се отмори волът ти и оселът ти, и да си отдъхне синът на слугинята ти и чужденецът (Изх. 23:9-12).

Не става веднага ясно как тези библейски стихове са свързани, защото те изглеждат като отделни единици. Споменаването на чужденеца в стих 9 изглежда свързано със споменаването на чужденеца в стих 12. Между тях са законите, свързани със съботата: съботната година за почивка на земята и съботният ден за почивка на домашните животни, слугите и чужденците. Трябва да се зададе въпросът: Защо разделът за съботната почивка започва и завършва със споменаване на чужденеца?

За да отговорим на това, трябва да открием теоцентричния принцип на текста: Бог като Избавител или Освободител. Джеймс Джордан твърди, че темата на книгата Изход е Божието избавление на Неговия народ от робство към съботната почивка. “Инструкциите за построяване на скинията кулминират в правилата за съботата (31:12-17) и процедурата за изграждането на скинията започва с правилата за съботата (35:1-3). Книгата завършва с окончателното установяване на старозаветното поклонение в първия ден на новата година. Така, книгата се движи от тежестите на робството под грешния световен ред към славната привилегия на почивката в самата престолна зала на Бога.”[1] Аз твърдя, че положението на книгата Изход като втора книга на Петокнижието показва, че нейната централна тема е втората точка на библейския завет, йерархията. Това, което откриваме, е, че тези две теми са свързани неразделно: избавлението на Божия заветен народ от тежестите на египетското робство и последвалата ратификация на завета с Бога на планината Синай.

Съботната почивка

Темата за съботната почивка е тема, която лесно би била разбрана от евреите. Тежестите на непрекъснатите усилия под надзирателите на Фараона са ги принудили да викат към Бога, истинският Монарх, и Той е чул техните викове (Изх. 3:7-9). Той е реагирал като изпраща Мойсей и Аарон с молба към Фараона: да позволи на Неговия народ да отиде на тридневно пътуване, да жертвува на Бога и след това да се върне – седемдневно пътуване, съботна седмица на слугуване на Бога вместо на Фараона (Изх. 5:6-19), макар и седмица с деня на жертвуване в средата на седмицата. Това не е било приемливо за Фараона, който им налага допълнителна работа като наказание, като ги принуждава да произвеждат тухли без слама (Изх. 5:6-19). Така те виждат контраста: труд със съботни периоди на почивка под Бога срещу безкрайни усилия под Фараона. Те са можели да имат празник с Бога в деня на почивката (Изх. 5:1) или можеха да останат в чужда земя като роби.

Първоначално те избраха робството в чужда земя, защото техните йерархични представители, израилевите служители, се оплакаха срещу Мойсей и Аарон за това, че са създали проблеми (Изх. 5:19-21). Те не искаха да понесат отговорността да предизвикват държава, която се е опитала да убие децата им и ги е поставила в робство под самопровъзгласил се за божествен монарх. Те предпочетоха познатите изпитания на робството пред това, което им изглеждаше като високорисков конфликт с Фараона, да не говорим за Червеното море, пустинята и ханаанците.

Въпреки това, възможността за почивка от техния труд трябва да е била изкушаваща. Бог им е предложил съботна седмица на почивка от техния живот на необлекчавани усилия. Всъщност тази съботна седмица е била символична за тяхното избавление. Фараонът напълно е разбирал това, поради което е отказал да го позволи. Да им подари седмица извън неговата власт е означавало, че по принцип той признава върховенството на Бога на евреите над него. Това е нещо, което той не е смеел да си позволи, като се има предвид теологията на теократичен Египет.[2] Подаряването на съботна почивка на евреите би означавало символично признаване на неговото заветно подчинение под Бога. Въпросът за съботната почивка всъщност е въпрос за Божието върховенство, тоест заветното подчинение.[3]

Сърцето на чужденеца

На евреите беше казано да не угнетяват чужденеца, защото те “познават сърцето на чужденеца.” Откъде го познават? Защото те също бяха чужденци в Египет. Това повдига един съществено важен въпрос във философията, въпросът за епистемологията: “Какво знаят хората и как стигат до познание за него?”

Въпросът тук е въпрос на съпричастност. Той ни казва, че тъй като можем да погледнем вътре в самите нас, можем да правим оценки и за чувствата на другите. Това, което те чувствуват, е достатъчно близо до това, което ние чувствуваме, за да можем да правим етични оценки. Тази способност е в основата на т.нар. златно правило: “Прави на другите това, което искаш другите да правят на теб.” Това изречение е едно от онези известни изречения, приписвани на Исус, които Той никога всъщност не е казвал точно по този начин. Това, което Той казва, е, “И тъй, всяко нещо, което желаете да правят хората на вас, така и вие правете на тях; защото това е закона и пророците” (Мат. 7:12). То е тясно свързано с думите на Павел: “Защото целият закон се изпълнява в една дума, а именно: Да обичаш ближния си както себе си” (Гал. 5:14). Това е изискването на Левит 19:18, което Исус цитира в Матея 22:39-40: обичай ближния си както себе си.

Хуманистът има проблем с това морално постановление. Проблемът е най-добре изразен в пиесата на Джордж Бърнард Шоу, Човекът и суперчовекът (1903): “Не прави на другите това, което искаш те да правят на теб. Техните вкусове могат да не са същите.” В това има скрито беззаконие, както той открито казва в същата пиеса: “Златното правило е, че няма златни правила.” Ако всеки човек е автономен и следователно в дълбоката си същност несвързан с другите хора чрез чувства и схващания, тогава животът е анархия. Но на основата на логиката на автономния човек няма сигурна причина да вярваме, че има такива връзки. Може да е удобно да вярваме, че ги има, само за да си създадем усещане за реалност, но няма начин да докажем, че съпричастността служи като средство за обединяване на човечеството.

Но връзка има, казва ни Библията: Божият образ в човека. Човекът е направен по Божия образ и следователно е отговорен заветно пред Бога (Бит. 1:26-27). Има общи емоционални и етични връзки във всички хора. Тези връзки могат да бъдат активно подтискани, по същия начин, по който познанието за Бога е активно подтискано от грешните хора (Рим. 1:18-22). Въпреки това, тези връзки служат като основа за обществено сътрудничество, което от своя страна задължава хората да правят етични оценки.

На израилтяните е напомнено, че те са били чужденци в Египет. Следователно те не трябваше да подражават на своите тиранични поробители, като налагат несправедливи присъди над онези, които са под тяхната дадена от Бога власт. Ако го направят, тогава Бог ще оттегли Своята власт от тях и ще ги накаже по същия начин. За да избягнат Божието заветно осъждение във времето, хората трябва да се покоряват на Божия закон. Те трябва да подчинят себе си на този закон, за да могат законно да упражняват праведно правосъдие над тези под тях. Както правят на другите, така Бог ще направи и на тях.

Но какво да кажем за различните вкусове? Дали да използваме нашите чувства като ръководство за отношението си към другите? Ако вкусовете са етично случайни или дори етично неутрални, как можем да разчитаме на взирането в себе си като ръководство за външно поведение? Библейският отговор е ясен: вкусовете не са нито случайни, нито етично неутрални. Вкусовете са вложени в хората като Божии създания, макар че това свидетелство може да бъде подтискано и изкривено с цел нарушаване на завета. Поради греха вкусовете трябва да бъдат управлявани от стандартите на Божия закон. Евреите трябваше да си припомнят какво означава да си подтискан роб в чужда земя. Те трябваше да ядат горчиви треви всяка година на Пасхата (Изх. 12:8). Вкусовете не са случайни; тревата, която е горчива за един човек, ще бъде горчива и за другите. Споменът за горчивината на робството ще бъде запазен чрез горчивия вкус в устата на хората всяка година при празнуването на Пасхата.

Споменът за годините, прекарани от техните прадеди в Египет, беше важен за живота на нацията. Този спомен трябваше да остане с тях чрез историята, преподавана им като деца на празника на пасхата (Изх. 12:26-27), в четенето на Тора и чрез обучението в закона. Заветната етика и заветната история не можеха да бъдат законно разделени в Израел. Тъй като те споделяха обща заветна история, те бяха под заветен закон. Бог им беше казал векове преди това, когато те бяха роби в Египет, да не забравят да напомнят на своите наследници за това преживяване.

Как биха могли по-късните поколения да си спомнят за това? По какъв начин са били роби в Египет? Как Бог би могъл да очаква по-късните поколения дас и спомнят това, което никога не се е случвало в историята лично на тях? Защото животът е заветен. В същия смисъл, в който всички хора се разбунтуваха в Едемската градина, така и евреите трябваше да считат себе си като преминали през период на робство. Този смисъл е заветен – личен, йерархичен, етичен, юридически и исторически. Бог напомни на поколението на изхода, че те са били роби и че те, тоест техните наследници, ще се върнат отново в робство в чужда земя, ако не Му се покорят (Вт. 28:64-65). Техните наследници трябваше също да помнят това, дълго след като това първо поколение измря в пустинята.

Чужденецът в земята иска почивка от своя труд. Той има нужда от надежда, че в края на работата ще има почивка. Това е равнозначно да кажем, че в края на неговия период на робство ще има свобода. Това е посланието на книгата Изход: свободата идва чрез Божиите заветни благословения към онези, които служат вярно на Бога и на другите хора чрез посветен труд. Именно отричането на надеждата в бъдещата почивка или бъдещата свобода беше белегът на Фараоновия Египет. То е белег и на всяка бюрократична цивилизация.

Съботата и провидението

Съботата е част от Божията благодат към човека и към създанието. Тя е обещание за почивка и окончателна свобода от робство, преди всичко робството под греха. Библията е ясна: това, което човекът очаква като видима награда от Бога, той трябва да даде на тези, които са под неговата власт. Това включва не само хората, но също животните и самата земя. Дисциплината етика се движи от малкото към голямото. Ако човек дава почивка даже на земята си, тогава той със сигурност дава почивка на животните в земята си. Ако той дава почивка на животните, тогава със сигурност е длъжен да даде почивка и на чужденеца. Ако дава почивка на чужденеца, тогава със сигурност трябва да даде почивка на своите слуги. Ако дава почивка на своите слуги, тогава със сигурност трябва да даде почивка и на себе си.

Но как може да си позволи да си даде почивка? Кой трябва да пази градината, докато той почива? Кой трябва да се грижи за нуждите на неговото семейство, слугите, чужденците в земята, животните и самата земя? Без човек като пазител и управител, как ще продължава цивилизованият живот? Отговорът, разбира се, е теоцентричен: Божието върховенство. Бог е този, Който дава почивка на човека, защото Бог е този, Който провиденчески поддържа средата на човека и самия човек. Ако Бог откаже да даде на човека почивка, тогава почивката става твърде скъпоструваща за човека, твърде опасна. Приемането на почивка от Бог изисква видимо посвещение към завета, вяра, че нещата ще работят за най-доброто за тези, които са покорни към Бога (Рим. 8:28). Само тази вяра в Бога и Неговите заветни благословения може да освободи човека от притеснението, че без неговите собствени усилия всичко би било загубено.

Съботната седмица е предназначена да убеди заветния човек, че той може да се довери на Бога един ден всяка седмица. Тя пречупва духа на егоцентричност в човека. Като си почива от своя труд в събота, човекът се научава да почива и в ума си, и в душата си. Той вижда, седмица след седмица, че животът продължава, че системата се държи, макар и той да не работи един ден от седем. Тази самодисциплина е предназначена да увеличава неговата вяра в крепящата всички неща Божие провидение.

От чудесата към седмичното спестяване

За това първо поколение, чудото на всекидневната манна беше предназначено да ги убеди в Божието провидение. Така беше и с факта, че количеството манна, събрано над достатъчното за употреба през деня, се разваляше (Изх. 16:20). Те се учеха да разчитат на Бога преди да бъдат учени как да спестяват за бъдещето. Прекратяването на закона за развалянето на манната за двойното количество, което събираха на сутринта преди съботата, служеше като двойно свидетелство за Божието провидение: те трябваше да събират двойно количество, което да им стигне и за съботата, когато манната преставаше (Изх. 16:5). Това ги учеше на краткосрочно спестяване. Но това беше спестяване в контекста на всекидневни чудеса. В деня, в който чудото на новата манна престана, чудото на незагниващата манна го замени.

Веднага щом пресякоха река Йордан, чудото на всекидневната манна престана (Ис.Нав. 5:12). Те трябваше да прехвърлят вярата си в чудото на манната към по-малко видимо чудодейната схема на седмица шест-едно. Трябваше да свършат работата си за шест дена, точно както трябваше да събират двойно количество манна на шестия ден. Сега, обаче, те можеха да построят по-рационално своята работна седмица. Нямаше вече да има еквивалент на изгниващо излишно количество манна. Можеха да натрупват излишното производство от всеки ден, за да оцелеят през седмия ден на почивка без криза. Те се научиха на принципа на спестяването като натрупват стоки за бъдещето чрез въздържане от максимално сегашно потребление. Работеха малко по-усилено в настоящето, за да се наслаждават на период на почивка в бъдещето. Тази ориентация към бъдещето би била ограничена най-много до шест дена, ако не беше законът за съботната година.

Дългосрочното спестяване беше задължително винаги, когато се покоряваха на този закон, управляващ земеделието (Изх. 23:9-12). Това, което бяха научили в пустинята чрез чудото на манната, трябваше да бъде прилагано във всекидневния им труд в земята. Това, което бяха научили в своите седмични усилия да спестяват за бъдещето, трябваше да бъде прилагано в наложения от Бога цикъл на съботната година. Една година от седем те трябваше да позволяват на земята да си почине.

Ако земята имаше право на почивка, то колко повече животните. Ако животните имаха право на почивка, то колко повече чужденците в земята и така нататък, нагоре по йерархичната верига до самия господар на дома. Всеки можеше да гледа напред към почивката, ако всеки е вършил своята работа прилежно и ако всеки е спестявал част от своята продукция за този бъдещ ден.

Психологията на растежа

Всеки човек трябва да бъде самодисциплиниран. Като израства в християнската вяра, той трябва да работи вярно под Бога без задължително подтикване от началник. Мързеливият трябва да изостави своите мързеливи навици:

Иди при мравката, о ленивецо, размишлявай за постъпките й и стани мъдър, – която, ако и да няма началник, надзирател, или управител, приготвя си храната лете, събира яденето си в жътва. Докога ще спиш, ленивецо? Кога ще станеш от съня си? Малко спане, малко дрямка, малко сгъване на ръце за сън – така ще дойде сиромашия върху тебе като разбойник, и немотия като въоръжен човек (Пр. 6:6-11).

Евреите бяха предупредени едно поколение преди да влязат в земята какво ще се изисква от тях. Те трябваше да почиват един ден от седем и да оставят земята да почива една година от седем. Те трябваше да спестяват достатъчно блага дневно, за да изкарат деня на почивката, и трябваше да спестяват достатъчно блага на година, за да прекарат годината на почивката. Задължителната самодисциплина на ориентацията към бъдещето и спестовността, съчетани със законовото изискване да се зачита съботата, помагат да се създаде определено отношение, което води до увеличена продукция на глава от населението и по-ниски лихвени проценти.[4]

Намалените лихвени проценти водят до по-голямо производство, защото хората са по-готови да жертвуват сегашното потребление в полза на увеличеното бъдещо потребление. Това увеличено производство след това може да се използва да се дават назаем пари или стоки на неизраилтяните, по този начин добивайки власт над тях. Тази способност за даване назаем е знак за Божиите благословения:

Господ ще ти отвори доброто Си съкровище, небето, за да дава дъжд на земята ти на времето му, и да благославя всичките дела на ръцете ти; и ти ще заемаш на много народи, а няма да вземаш назаем. Господ ще те постави глава, а не опашка, та ще бъдеш само отгоре, и няма да бъдеш отдолу, ако слушаш заповедите на Господа твоя Бог, които днес ти заповядвам, да ги пазиш и вършиш (Вт. 28:12-13).

Ако един народ, изпълнен с ориентирани към бъдещето хора, които са готови да дават назаем пари за 5 процента на година, срещне едно по-ориентирано към настоящето общество, изпълнено с хора, които са готови да плащат 10 процента, за да финансират своето потребление или производство, хората, живеещи в първото общество могат лесно да станат заемодатели на хората, живеещи във второто. Необходимо е, разбира се, заемодателите да изследват възможността и готовността на наемателите да връщат заемите. За да се осъществи една сигурна търговска сделка, разликата между съответните лихвени нива не трябва да бъде резултат от висока премия за риск – страх от пряк фалит – или резултат от премия за ценова инфлация – страх от прикрит фалит чрез загуба на покупателна способност.

Разширяването на господството чрез даване назаем с лихва е законно и за заемодателя, и за наемателя. Винаги, обаче, има рискове, свързани с господството. Даването назаем на ориентирани към настоящето потребители може по-късно да се превърне в проклятие за заемодателя: той уповава на своите богатства, но забравя, че става зависим от ориентирани към настоящето длъжници. Но може чуждестранните длъжници да не са потребители, а просто интелигентни производители в друга страна. В този случай заемодателят помага на ориентирани към бъдещето чуждестранни производители да стават по-производителни, като им осигурява капитал по-евтино, отколкото биха могли да го наемат в собствената си страна. Господството е чрез завет. Даването назаем на чужденец с лихва го довежда непряко под Божиите санкции, но тези санкции могат да бъдат или благословение, или проклятие.[5] Следователно, това винаги е въпрос на намерения от страна и на заемодателя, и на наемателя. Каква е целта на заемодателя, пасивно оттегляне или активно разширяване на неговия капитал? За каква цел ще бъдат използвани наетите пари, производителна или непроизводителна? Сухите цифри не могат да ни кажат тези неща.

Пабирък* и освобождение

“А в седмата да я оставиш да си почива и да не я работиш, за да се хранят сиромасите измежду хората ти; и полските животни нека ядат оставеното от тях.” Този стих пояснява, че бедните могат да влязат в нивата и да съберат каквото зърно израсте само по себе си. Същото правило се отнася и за лозята. Това е разширение на правилото, забраняващо на собственика на земята да жъне ъглите и краищата на нивите си. Той трябва да позволи на бедните да влязат в нивите му и да оберат ъглите – областите, които са по-трудни за жънене (Лев. 19:9-10). Библията конкретно определя бедните, които трябва да бъдат поканени: чужденецът, сирачето и вдовицата (Вт. 24:21). Защо се казва това на земевладелеца? Както може да се очаква, това е заради годините на Израел в Египет: “Помни, че ти си бил роб в Египетската земя; за това Аз ти заповядвам да вършиш това нещо” (Вт. 24:22).[6]

Дали това е форма на налагани от правителството социални грижи? Не. Няма споменати негативни санкции и е трудно да си представим как някой, който се чувства засегнат, може да заведе дело за щети. Където няма граждански санкции, няма и престъпление. Не се споменават такива санкции и е трудно да си представим основата, на която могат да се съставят подходящи санкции от гражданските съдии. Lex talionis? Да бъде спрян от пабирък за една година? Или двойна реституция? Двойно какво? Колко би събрал потенциалния събирач от нивата? Колко местни потенциални събирачи биха завели дело? Всички? Дали всеки от тях има право на законни претенции срещу земевладелеца, независимо колко малки са неговите ниви?

Бог наставлява собствениците да позволяват на бедните да събират. Земята е Негова (Лев. 25:23); цялата земя е Негова (Изх. 19:5;[7] Пс. 24:1). Като вечния Собственик, Бог може да каже на Своите настойници как да управляват Неговата собственост. Но Бог е изпълнителя на наказанието. Той действува като Роднина-Изкупител или като Отмъстител за кръв, в зависимост от покорството или непокорството на земевладелеца. Законът е във формата на позитивно постановление, а библейското гражданско право е негативно в действието си: забрана на публичното нечестие.

Без съмнение тази форма на морално задължителна благотворителност от страна на собственика включва усилена работа от страна на получателите. Те могат да оберат ъглите и трудните места едва след като “лесните снопове” са били обрани от наетите жътвари. Те биват поканени в отворените за свободен достъп ниви само през съботната година, преди която е нямало специална сеитба. Те трябва да спечелят всяка частица от продукцията, която съберат. Това не е предпочитана професия за мързеливци. Но онези, които желаят да работят, няма да загиват в ръцете на хора, които систематично използват своето сравнително превъзходство, за да създават постоянна класа от бедни.

Има друго голямо предимство на тази форма на морално наложена благотворителност: тя представя трудолюбивите, ефективни бедни хора на вниманието на потенциалните работодатели. Винаги има пазар за трудолюбиви, ефективни, прилежни работници. Такива способности са резултат от праведен мироглед и здраво тяло, като и двете са дар от Бога. Винаги е изгодно за работодателите да намират такива хора и да ги наемат на работа. Всъщност, работодателите могат да “пабират” бъдещи работници. Пабиръкът първоначално изглежда високорискова система за наемане на работници, защото изисква земевладелците да оставят краищата на нивите си и производителността на една година от всеки седем. Въпреки това, Бог обещава да благослови онези, които Му се покорят. Това всъщност не е високорискова система. Системата на пабиръка в Израел прави благотворителността местна, ориентирана към работата и източник на рентабилна информация относно потенциални служители. Така системата е предлагала (и предлага) надежда за изпадналите в бедност. Те могат да избегнат тази тежест чрез показана производителност. Това е начинът, по който Рут, една чужденка в земята, започна своето избавление: тя привлече вниманието на Вооз (Рут 2:5).

Ние всички сме събирачи на пабирък

Тъй като всеки човек е в робство под греха, Бог е направил всеки човек събирач на пабирък. Той е проклел земята, правейки я да ражда тръни и бодили. Това всъщност ни поставя в положение на хора, които нямат право да получат най-доброто от нивата. Бог е премахнал “лесните снопове” от човечеството в резултат на непокорството на човечеството. Но поне не е унищожил нивата (света). Той обещава да не се намесва пряко на нея до крайния съд (Мат. 13:29-30, 49). Трябва да работим по-усилено, отколкото преди проклятието, но Бог добронамерено ни дава достъп до нивата. Онези, които се задоволяват с по-малко от най-доброто, имат възможността да се избавят от своето икономическо робство чрез вяра във великия Събирач на пабиръка, Исус Христос, Който служи вярно на Бога до смърт, изкупвайки нашето освобождение от духовното робство. Бог ни наблюдава, за да види кой е ефективен и кой е мързелив. Той използва историята като гигантско събиране на пабирък за наемане на слуги за през вечността. Онези, които не покажат вярност в трудностите, няма да получат достъп до нивите в света след съда, а ще бъдат изхвърлени в огъня.

В един много реален смисъл библейското евангелизиране преди голямото милениално изливане на Святия Дух е форма на събиране на пабирък. Ние събираме малки реколти. Получаваме духовните остатъци, след като местните тирани, хуманистичната училищна система, марксистите, култовете и търговците на наркотици са минали през нивата и са събрали “най-доброто и най-изявеното.” Успехите в полето на мисионерството са малки, биологичното възпроизвеждане на Божиите врагове сега нараства експоненциално, а ние имаме малко надеждни модели за подражание. Евангелизирането изглежда като напразни усилия. Но да бъдем събирачи на пабирък винаги ни изкушава да приемем не най-доброто като начин на живот. Събирачът на пабирък може да не осъзнава или да не оценява дадената му от Бога възможност. Той може да не вижда, че е призван в нивата на Господаря, за да демонстрира своите способности във враждебна среда. Той може да счита своето положение за нещо незаслужено, без да осъзнава, че след Адам всичко, което всеки човек заслужава, е смърт и вечен гняв. Той не признава ограбената нива за градина на възможностите. Смята, че всичко, на което може да се надява, е торбичка остатъци от зърно. Времевият му хоризонт е твърде близък. Ориентацията му към бъдещето страда от липса на видение и от липса на вяра в Божията благодат. Той забравя колко малко и колко рядко срещани са верните работници и как възможността да събира останалото от жътвата е даден му от Бога начин да демонстрира своя характер като човек с бъдеще именно защото той има увереност в бъдещето.

Есхатологиите на обраната нива

Тъй като църквата е виждала толкова малко примери на успешно евангелизиране и тъй като дори успешните примери изглежда се връщат към езичеството за няколко века, християните са възприели есхатологии, които отричат освобождението за събирачите на пабиръка. Те гледат на себе си и своите колеги като хора, които са затворени в един порочен “кръг на бедността,” ако използваме езика на съвременната социална икономика на езичеството. Те не виждат надежда отвъд обраната нива. Животът предлага само минимални възможности за жътва на души, вярват те. “Това, което имаме днес като събирачи на пабирък, е всичко, което ние или нашите наследници можем да очакваме в историята.” Те губят вяра в юбилейната година, когато земята на бащите им се връща в тяхно притежание. Те губят вяра в способността на небесния Наблюдател да открие и наеме на работа добри работници и да ги постави на нови позиции на отговорност. Така, християните са измислили есхатологии, които съвпадат с тяхното отхвърляне на всяко видение за освобождение във времето – есхатологии на обраната нива. Хора с разбит дух проповядват, че нищо от това, което християните правят като духовни събирачи на пабирък, някога ще може да напълни торбичките им до препълване. Те не виждат заветна причинно-следствена връзка между пабиръка и освобождението. Те проповядват ново благовестие на царството – царството на вечните остатъци. Не осъзнават, че събирането на пабирък има валидна историческа функция: публичното разкриване на тези слуги, които активно търсят освобождение и следват всеки възможен път за освобождение.

Новозаветните приложения

В Израел съботната година на освобождението беше национална и едновременна за всички. Това беше негативно постановление и следователно граждански закон, защото забраняваше нещо, което е позитивно зло: обработване на земята без почивка. Знаем какво би могло да бъде подходящото наказание: двойна реституция от жътвата през тази година, като произведеното отива при свещениците като плащане към Бога. За да плати това, собственикът вероятно ще трябва да се продаде в робство: символ на преминаване от благодат към гняв, символично връщане в Египет.

Днес няма обща година на освобождение, национално или международно. Причината за тази липса на обща година на освобождение е, че налагането на новозаветната събота е станало децентрализирано. Бог сега възлага на индивидите отговорността да решават как да спазват съботата. Тази децентрализация на източника на налагането е довела до премахването на общата съботна година, през която всички ниви трябваше да остават необработвани в една и съща година и благотворителните дългове трябваше да бъдат анулирани в същата година (Вт. 15:1-6).[8]

Как може да се спазва днес изискването за съботната година? Фермерите могат да го зачитат като не засяват своите ниви в една на всеки седем години и като поканват събирачи на пабирък. Земята си почива, земните червеи се размножават и почвата се обогатява. На земята се дава възможност да се възстанови от грешките, които фермерът може да е направил, включително и от последната химическа лудост. Или фермерите могат да решат да оставят необработена една седма част от своята обработваема земя всяка година. Идеята е, че фермерите зачитат принципа, като видимо се покоряват на закона за съботната година.

Това не трябва да става предмет на гражданското право. Вече не е отговорност на държавата да налага съботните изисквания. Собствениците могат да правят каквото искат, но Бог наблюдава внимателно. Онези, които притежават земя, дадена под наем на други, определено могат да изискват от наемателите да спазват ротационната система за почивка на земята, така че да се запази производителността на земята.

Същото е и с постановлението всички безлихвени благотворителни дългове да бъдат анулирани на всяка седма година. Държавата не трябва да налага такова изискване. Вместо това държавата просто трябва да отказва да налага всеки договор за благотворителен дълг над седмата година. Ако кредиторите могат да съберат своето от бедните длъжници без да прибягват до насилие, това си е тяхна работа, но силовата власт на държавата няма да бъде използвана за налагане на договор, който очевидно нарушава условията на завета. Държавата не трябва да налага морално наложеното задължение по благотворителен дълг след седмата година, както не трябва да налага кой да е друг вид същностно неморален договор. Има граници върху законността на доброволните договори.

Трябва да разбираме, че изискването за пабиръка от самото начало важи само за земеделските дейности. То не беше разширено и до градовете в Стария Завет и не трябва да бъде прилагано извън земеделието и днес. Дотолкова, доколкото съвременният свят е урбанизиран, годината на освобождението важи далеч повече за дълговата структура на обществото, отколкото за земеделското робство. Днес фермерът е този, който продава себе си в робство поради своята страст за повече земя и по-комфортни трактори. Той залага сегашната стойност на своята земя и след това се моли за бъдещата стойност на произведеното от неговата земя.[9] Процесът на урбанизация продължава.

Заключение

Чужденецът в земята трябваше да бъде облагодетелствуван от гражданските закони в Израел. Това трябваше да служи като свидетелство за народите. Не само тези, които бяха родени в земята, можеха да опитат видимите благословения на Бога.

На земята трябваше да се дава почивка всяка седма година. Събирачите на пабирък и животните не трябваше да бъдат възпирани от достъп до незасетите ниви. Каквато и продукция с някаква стойност да произведе земята в такива години, става законно притежание на безимотните бедни, които работят, за да придобият права над нея. Земевладелците почиват, докато бедните се трудят.

Съботата беше постановена, за да научи хората за необходимостта да разчитат на Бога да ги поддържа. Зачитането на съботата разкрива на хората, че Бог поддържа онези, които Му се покоряват, без значение колко невероятно изглежда това. То също учи хората на навиците на спестовност, ориентация към бъдещето и прилежност. Хората трябва да свършват работата си за шест дена, не за седем; трябва да натрупват необходимата издръжка от допълнителната продукция от дните на законен труд. Тази наложена система на съботна дисциплина е предназначена да промени робския манталитет на нарушителите на завета.

Това, на което Бог ги учеше първо с чудото на манната, на същото нещо учеше след това техните наследници със седмичната събота, след това със съботната година и накрая с юбилейната година (Лев. 25). Тъй като хората на Юда не зачитаха закона за съботната година, Бог ги заплаши с отвеждане в робство за седемдесет години, за да може земята да получи своята законна почивка (Ер. 50:34). Те не са покаяха; Юда падна в плен на Вавилон. “За да се изпълни Господнето слово чрез устата на Еремия, докато земята се наслаждава със съботите си; през цялото време, когато лежеше пуста, тя пазеше събота, докато се изпълнят седемдесет години” (2 Лет. 36:21).

Бог наложи Своя закон, когато хората отказаха да го направят.



[1] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), p. 75.

[2] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 10: “Total Sacrifice, Total Sovereignty.”

[3] На друго място твърдя, че Новият Завет поставя властта за налагане на съботата в индивидуалната съвест (Рим. 14:5-6; Кол. 2:16). Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 4, Appendix A. За да посрещна твърденията, че сега отричам предишните си аргументи, като правя спазването на съботата въпрос на заветно подчинение, трябва да посоча, че има четири библейски завета: личен, семеен, граждански и църковен. Заветното подчинение в Новия Завет е пряко лично под Бога, тоест налагането на съботата вече не е юридическа отговорност на семейството (когато става въпрос за законово пълнолетни), църквата или държавата. Човек не трябва да бъде лишаван от наследство, отлъчван или екзекутиран заради неспазване на съботата.

[4] Тъй като лихвеният процент е отчасти отражение на времевото предпочитание или ориентацията към бъдещето на индивидите, като високите лихвени проценти произхождат от силна ориентация към настоящето, изискването за съботната година насърчава по-голяма ориентация към бъдещето и следователно по-ниски лихвени проценти.

[5] Възможността за благословение избягва от погледа на утописткия автор С. С. Мууни, който отказва дори да обсъжда Второзаконие 28:12-13, тъй като там ясно се казва, че е законно да се дават заеми с лихва. Той настоява, че “Лихвата заробва. Братята не трябва да бъдат заробвани.” S. C. Mooney, Usury: Destroyer of Nations (Warsaw, Ohio: Theopolis, 1988), p. 98. Точно обратното, лихвата не винаги заробва. Да станеш длъжник с производителна цел – за да отидеш в колеж, например – или за да започнеш бизнес, може да бъде освобождаващо. Зависи от ова, какво длъжникът възнамерява да прави с парите. Както огъня, дългът е опасен. Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-малко трябва да разчиташ на него. Но младите хора и гражданите в езически народи, които се опитват да напреднат икономически, могат законно да вляза в дълг за производителни цели. Дългът не е проклятие, както не е проклятие личното чиракуване при някой майстор – форма на лична и професионална дисциплина, която господин Мууни е трябвало да бъде достатъчно разумен да обмисли, преди да напише своята книга.

* Пабирък – събиране на падналите или оставените след основната жътва или бране житни класове, плодове и др. Тази дума е излязла от употреба в съвременния български език, но е използвана в разпространения български превод на Библията от 1924. Използвам този архаизъм поради липса на съвременен аналог (в разговорния език се използва “тараш,” но тя няма български произход).

[6] Че този закон важи за новозаветния християнин неевреин, произлиза от факта, че ние сме заветно израилтяни чрез новорождението. “Но юдеин е той, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от хората, а от Бога” (Рим. 2:29).

[7] Ужас! Току-що открих икономически стих в Изход 19 – главата, която съзнателно пропуснах в Moses and Pharaoh. Ако смятате, че възнамерявам да добавя цяла глава към книгата, да платя за нов печатен набор и да я преиндексирам, тогава не оценявате съотношението разходи-ползи от същата субективна стойностна рамка, от която аз го правя.

[8] North, Sinai Strategy, pp. 243-48, 253-55.

[9] Тази предприемаческа надежда повяхна в началото на 80-те години в английскоговорящите, износителки на зърно нации Канада, Съединените Щати и Австралия, след като светът най-после се научи да се изхранва. В центъра на тази дълбока световна промяна беше не новаторската технология на “зелената революция”; това беше революцията на свободата, която беше насърчена от свободното пазарно земеделие. Зелената революция може би вече достига до своите граници. Новите сортове ориз, въведени в Азия през 60-те започнаха да достигат неизбежните си ограничения при растежа в продукцията на единица земеделска площ. Законът на намаляващата възвръщаемост все още е валиден. Производството на ориз в Индонезия в края на 80-те години започна да достига ограниченията на земя, работна ръка и разумно използване на торове, но населението продължава да расте бързо. Wall Street Journal (April 1, 1988), p. 1. Както един биолог отбелязва, “Народите, хранещи се с ориз, по-скоро биха загинали от глад, отколкото да ядат пшеница или ечемик, които са непознати за тях.” Richard H. Wagner, Environment and Man (3rd ed.; New York: Norton, 1978), p. 523.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов