Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

28

ПРАЗНИЦИ И ГРАЖДАНСТВО

Три пъти в годината да Ми правиш празник. Да пазиш празника на безквасните хлябове; седем дена да ядеш безквасни хлябове, както съм ти заповядал, на определеното време в месец Авив, защото в него си излязъл от Египет; и никой да не се яви пред Мене с празни ръце; и празника на жътвата, на първите плодове на труда ти, на това, което си посял в нивата; и празника на беритбата в края на годината, когато прибираш плодовете си от нивата. Три пъти в годината всичките твои мъжки да се явяват пред Господ Йеова. Да не принасяш кръвта на жертвата Ми с квасен хляб, нито тлъстината от празника Ми да остава през нощта до сутринта. Най-първите плодове от земята си да принасяш в дома на Господа твоя Бог. Да не свариш яре в млякото на майка му (Изх. 23:14-19).

Бог е Царят, който притежава земята и който кани Своя народ да се присъедини в общи празненства с Него. Онези, които жънат Неговата реколта, са Негови юридически подчинени и те публично свидетелствуват за това чрез участието си в изискваните от Него празници. Те трябва да принесат пред Бога първите плодове на земята. Онези, които отказват да празнуват задължителните празници на Бога, са в открит бунт срещу Него, защото те публично заявяват, че не са под Неговата власт и не Му дължат първите плодове.

Божиите изполичари*

Изполичарят не притежава своя собствена земя. Той може дори да не притежава свои собствени инструменти. Собственикът осигурява тези капиталови активи на работника, който след това се договаря да сподели определен процент от реколтата със собственика.

Собственикът печели няколко предимства чрез това правно уреждане. Той няма защо да надзирава работника всеки ден. Това е бил проблемът на робската система в Юга преди нейното премахване през 1865.[1] Така собственикът може да съсредоточи своето внимание върху икономически по-печеливши дейности, като например намиране на пазар за реколтата. Второ, собственикът учи своя подчинен на независимост, което ще увеличи неговата обща производителност. Трето, собственикът дава стимул на работника да максимизира своето производство. Колкото по-нисък процент изисква собственикът, толкова по-голям е икономическият стимул за работника да увеличи своето производство, тъй като той запазва голямата част от произведеното.

Бог изисква десятък. Той също изисква празниците в старозаветната епоха. Това довеждаше работниците пред Него през определен период от време. Те трябваше да жертвуват време, енергия и пари, за да пътуват до Ерусалим и да празнуват задължителните празници. Те трябваше да донасят символичните първи плодове като ритуално свидетелство за тяхната вяра в Бога като истинския собственик на тяхната земя: “Най-първите плодове от земята си да принасяш в дома на Господа твоя Бог” (Изх. 23:19а).

Празниците и гражданското правосъдие

Празниците им напомняха три пъти в годината, че небесният Цар изисква тяхното присъствие пред Него. Това им напомняше кой притежава земята. Но присъствието беше и въпрос на чест. То също им напомняше, че Създателят и Държителят на вселената ги закриля. Той обеща да закриля жените, децата и земята им по време на тяхното отсъствие. “Три пъти в годината всичките твои от мъжки пол да се явяват пред Господа Йеова, Израилевия Бог. Защото ще изгоня пред тебе народи, и ще разширя пределите ти; и никой не ще пожелае твоята земя когато отиваш да се явиш пред Господа твоя Бог три пъти през годината” (Изх. 34:23-24).

Този текст се намира в края на един по-дълъг текст, занимаващ се с подтисничеството. Хората са предупредени да не разпространяват лъжливи слухове и да не раздават лъжливо правосъдие (Изх. 23:1-3). Предупредени са да връщат изгубено животно на собственика му, както и да помагат на падналото товарно животно на неприятеля си (Изх. 23:4-5). Отново е напомнено да не издават лъжлива присъда и да не свидетелствуват лъжливо (Изх. 23:6-7). Не трябва да вземат подкупи (Изх. 23:8). Не трябва да подтискат чужденеца (Изх. 23:9). Трябва да зачитат съботната година и да оставят земята да си почива: никаква жътва през седмата година (Изх. 23:10-11). Трябва да зачитат седмичната събота: никаква работа (Изх. 23:12). Не трябва да споменават никакъв друг Бог (Изх. 23:13). И накрая пред тях се поставя изискването да пазят трите годишни празника.

Защо в раздел от закона, занимаващ се с гражданското правосъдие и икономическото подтисничество, се повдигат изисквания, свързани с празниците? Дали участието в празниците има някаква връзка с раздаването на гражданско правосъдие? Има. Обрязаният от мъжки пол в Израел, който не присъствува на задължителните свещени празници, губи своето право на наследство в земята и следователно губи своето гражданство. Той губи своята възможност да стане граждански магистрат в Израел. Тази верига от юридически събития не е веднага очевидна от текста в Изход 23 и поради това тази глава е подробно изложение на следствия, основани на други текстове, особено новозаветни текстове относно загубата на царството от Израел чрез заветно непокорство.

Открита покана на затворените празници на Израел

В древния Израел имаше три задължителни празника годишно. Този закон важеше за обрязаните членове на събранието. Празниците бяха открити за всички в Израел, които са обрязани, включително повярвали от чужди народи и домашните роби. Примерът за празник беше Пасхата:

И Господ рече на Мойсей и Аарон: Ето закона за пасхата: никой чужденец да не яде от нея; обаче всеки роб, купен с пари, да яде от нея тогава, когато се обреже. Никой пришълец или наемник да не яде от нея. В едната къща да се изяде; от месото да не изнасяте вън от къщи, и кост от нея да не строшите. Цялото общество Израиляни ще я пазят. И ако би някой чужденец да живее като пришълец между тебе, и иска да пази пасхата на Господа, нека се обрежат всичките му мъжки, и тогава нека пристъпи да я пази; той ще бъде като местен. Но никой необрязан не бива да яде от нея. Един закон ще има за местния, и за чужденеца, който е пришълец между вас (Изх. 12:43-49).

Първоначално Пасхата беше домашен празник, който всъщност се празнуваше у дома. Ето защо наемниците нямаха право на участие. Те трябваше да се върнат в собствените си семейства, за да празнуват празника. Те са наети за пари и следователно не са под закрилата на завета на наелото ги семейство. Заветът се установява чрез физическо раждане и обрязване, не чрез икономически договор. Чужденец, който беше обрязан, можеше да участвува в Пасхата, но само ако хората под властта на неговия дом също бяха обрязани. Белегът на заветното подчинение трябваше да бъде върху плътта на всеки участник от мъжки пол и трябваше да бъде върху всички мъжки под неговата власт. (Пропускът на Мойсей да обреже сина си беше това, което доведе Божия гняв срещу Мойсей точно преди да влезе в Египет [Изх. 4:24-26].)[2]

Жертвените приноси

След като израилтяните пристигнаха в обещаната земя, Бог направи определени промени в ритуала на Пасхата. Оттук нататък семействата трябваше да пътуват към определено централно място, за да празнуват Пасхата: “Да жертвуваш Пасхата на Господа твоя Бог, от овцете и говедата, на мястото, което ще избере Господ за да настани името Си там” (Вт. 16:2). Текстът дава ясно да се разбере, че празнуването беше общо и не трябваше да бъде в родния град на човека: “Не бива да жертвуваш пасхата в кой да е от градовете ти, които ти дава Господ твоя Бог; но на мястото, което избере Господ твоя Бог, за да настани името Си там, да жертвуваш Пасхата привечер, около залеза на слънцето, във времето, когато си излязъл от Египет” (Вт. 16:5-6). Докато текстът в Изход 23 показва, че само обрязаните мъже трябваше да присъствуват на различните празници, всъщност цялото семейство трябваше да дойде до мястото, където се намира скинията, а по-късно, където се намира храмът. Тексът в Изход говори представително, но съответният текст във второзаконие 16 е по-конкретен:

Да празнуваш седем дена празника на шатрите, след като прибереш житото си и виното си; и да се веселиш на празника си, ти, синът ти, дъщеря ти, слугата ти, слугинята ти, левитинът и чужденецът, сирачето и вдовицата, които са отвътре портите ти. Седем дена да празнуваш на Господа твоя Бог на мястото, което избере Господ; защото Господ твоят Бог ще те благослови във всичките ти произведения и във всичките дела на ръцете ти; и те всецяло да се веселиш. Три пъти в годината всеки твой от мъжки пол да се явява пред Господа твоя Бог на мястото, което избере Той: в празника на безквасните, в празника на седмиците, и в празника на шатрите; но да не се явяваш пред Господа с празни ръце. Всеки да дава според силата си, според благословението, което Господ твоя Бог ще ти е дал (Вт. 16:13-17).

Хората трябваше да присъствуват заедно на обществен ритуал на определено място при всеки от тези три празника. Те трябваше да се явяват в своята официална заветна длъжност като съдии на своите домове. Съпругите и децата идваха в града, но трябваше да има отделен ритуал “пред Господа,” на който присъствуваха само мъжете. Именно там свещениците или левитите принасяха семейните жертви, които са задължителни приноси: “да не се яви пред Мене с празни ръце.” В своята длъжност на домашни свещеници мъжете бяха длъжни да принасят жертвени приноси пред Бога. Бащите вече не колеха жертвените животни, за да ги ядат със своите семейства в домовете си, както правеха на първата Пасха. Свещениците или помощниците на свещениците колеха животните представително вместо тях. Предполага се, че всеки баща е вземал своята част от жертвата и се е връщал при своето семейство, за да я изядат преди края на нощта: “нито тлъстината от празника Ми да остава през нощта до сутринта.”

Именно на празника на шатрите в продължение на една цяла седмица се жертвуваха общо 70 юнци за седемдесетте народа, плюс един за Израел: 13+12+11+10+9+8+7(+1)=71 (Чис. 29:13-36). Израел жертвуваше юнци представително за народите.[3] Тъй като тези жертви бяха свещенически и следователно посреднически, само обрязаните мъже можеха законно да участвуват в действителния ритуал. Бог бива представян само чрез мъже в жертвените приноси, което е причината жените да не могат законно да бъдат ръкополагани за църковни служители (1 Кор. 14:34-35).

Всеки човек е свещеник

Протестантското учение за “всеки човек е свещеник” е било също така в сила и в старозаветния Израел: “Сега прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена ще бъдете Мое собствено притежание; защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израиляните” (Изх. 19:5-6). Божият завет, собствеността, царството и свещеничеството: всички те са свързани заедно тук. Йерархичното подчинение на всеки човек под Бога – подчинение, белязано физически чрез обрязването – даваше право на всеки мъж да служи като свещеник на своя собствен дом. Ето защо чужденецът, който искаше да участвува в Пасхата, трябваше да обреже всички мъжки в своя дом. “И ако би някой чужденец да живее като пришълец между тебе, и иска да пази Пасхата на Господа, нека се обрежат всичките му мъжки, и тогава нека пристъпи да я пази; той ще бъде като местен. Но никой необрязан не бива да яде от нея” (Изх. 12:48). Той трябваше да бъде белязан като свещенически представител на Бога в собствения си дом. Трябваше да бъде член на юридически белязаната заветна йерархия.

Израел като светилище

Това семейно свещеническо служение, йерархично по свяота структура, отваряше врата за друго служение, това на гражданския магистрат. За да бъде гражданин в Израел, човек първо трябваше да бъде под властта на семеен завет,[4] или чрез физическото раждане в собственото му семейство, или чрез осиновяване (включително омъжване на жена)[5] в еврейско семейство.[6] Този основан на семейството ред на държавна власт и служение ни помага да си обясним един иначе труден екзегетичен проблем. Незабавно след текста във Второзаконие, който се занимава с празника на шатрите, четем: “Да си поставяш между племената си съдии и надзиратели във всичките си градове, които ти дава Господ твоя Бог; и те да съдят хората справедливо. Да не изкривяваш съд, да не гледаш на лице, нито да приемаш подарък; защото подаръкът заслепява очите на мъдрите и извращава думите на справедливите. По правдата, по правдата да се водиш, за да живееш и да наследиш земята, която Господ твоят Бог ти дава” (Вт. 16:18-20).

Тук отново откриваме, че законите за празниците са тясно свързани със законите за гражданското правосъдие. Съдията е предупреден да не приема подарък. Той не трябва да издава лъжливи или изкривени присъди. Контекстът тук е съда. Обещанието е, че онези, които издават справедливи присъди, ще живеят и ще наследят земята. Трите неща са свързани заедно: задължителното присъствие на празниците, раздаването на честно гражданско правосъдие и наследяването на притежаваната от семейството земя.

Светилището: Равенство пред закона

Всеки човек, който е готов да подчини себе си под Бога, като живее в земята на Израел като чужденец, е имал право ползите от Божия открит граждански закон, включително и на неговата закрила. Той е имал достъп до гражданската справедливост чрез самото си присъствие в Божието географско светилище, земята на Израел.

Това светилище беше човешко светилище. Земята на Израел беше за всеки живеещ в нея граница на юридическа защита от гражданските закони на лъжливите богове. Обещанието за равенство пред гражданското право беше юридическото светилище, дадено от Бога на всички, които доброволно биха останали вътре в географските граници на онези народи, които са формално в завет с Него. Следователно, това положение на светилище за един влязъл в библейски завет народ е било географско, а не ритуално.

Библейският закон е доста ясен: трябва да има един граждански законов ред, управляващ всички хора, защото всеки е под властта на Бога, Който управлява чрез своя завет. Бог държи хората и народите отговорни за тяхното покорство пред Неговите закони. Макар че не всички хора желаят ритуално да признаят своето покорство пред Бога като създания, всички трябва да бъдат управлявани от изискванията на един и същи граждански законов ред, който Бог установи като Свой представителен модел в Израел (Вт. 4:4-5).[7] Това е Божията мъдрост за цялото човечество. Автономният човек не може законно да гледа на мъдростта на основата “вземаш или оставяш”; заветната религия не е шведска маса, от която може да се взема или избира на основата на това, което изглежда добро за неновородените умове. На мъдростта трябва да се покоряваш. Мъдростта е част от Божия национален завет: “И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат, Ето, мъдри и разумни хора е този велик народ” (Вт. 4:6).[8] Тъй като езическите народи в старозаветната епоха не признаваха своите юридически задължения в това отношение, Бог създаде географско светилище в Израел, в което хората да бягат, когато решат да поставят себе си под гражданския завет на Бога.

Юридическите разграничения

Тогава възниква въпросът: Каква е била юридическата разлика между необрязан жител и обрязан жител? Едната разлика беше наследството: земеделската земя се връщаше на семейството на прървоначалния собственик в 50-тата година (Лев. 25:13). Но този закон не управляваше собствеността вътре в оградените със стени градове (Лев. 25:31). Това означава ли, че вътре в оградените градове е нямало юридическа разлика между юдеин и езичник? Трябва да е имало някакво разграничение, иначе езичниците да са завзели градовете на Израел, включително Ерусалим, просто като се заселят в тях, купят собствеността и завземат управлението на всеки град. По този начин чужденците отвътре вратите биха наследили земята.

Всъщност било е юридически възможно чужденците отвътре вратите да купуват къщи и сгради отвътре вратите, но това не ги е правело граждани. Ревизираните условия за собственост върху земята, които Бог даде на Езекиил да обяви на Израел, също не правят граждани чужденците в земята: “Да я разделите в наследство за вас и за чужденците, които пребивават между вас, които родят деца всред вас; тия нека ви бъдат като местни между Израиляните; нека имат наследство с вас между Израилевите племена. В което племе пребивава чужденецът, там му дайте наследство, казва Господ Йеова” (Езек. 47:22-23). Гражданството в библейската общност на Израел не беше чрез притежание на собственост само по себе си. Гражданството беше чрез завет. Гражданството беше чрез обрязване и празници, чрез заветен белег и заветно обновление.

Имаше юридическо разграничение между обрязаните и необрязаните жители. Това разграничение явно не беше разлика в изискваното от Бога прилагане на гражданското право за различните хора (Изх. 12:49). Следователно това разграничение трябва да се намира някъде другаде, а не в някакво предполагаемо неравенство пред закона. Не трябва да има неравенство пред Божието гражданско право.[9] Следователно, разликата трябва да е била в самата дефиниция за гражданство, тоест упражняването на гражданско управление. Гражданството е било тясно свързано с участието на човека в трите задължителни годишни празника в Ерусалим. Както беше в древния свят въобще, ако човек не можеше законно да участвува в религиозните ритуали на града, той не можеше да стане гражданин.[10] Това, което правеше Израел различен, беше широко разпространение на осиновяването, което отразяваше Божието благодатно осиновяване на Израел (Езек. 16:3-7). Павел свързва Божието осиновение и Божия завет с Израел, когато говори за своите роднини по плът, “Които са Израиляни, на които принадлежат осиновението и славата, заветите и даването на закона, богослужението и обещанията” (Рим. 9:4). Следователно, освен ако не беше незаконороден, моавец, амонец, едомец или египтянин (Вт. 23:2-8), човек трябваше да получи незабавен достъп до празниците: “И ако някой чужденец, който е пришълец между вас, желае да направи пасхата на Господа, нека я направи според повеленията за пасхата и според наредбата за нея; един закон ще имате и за чужденеца, и за местния” (Чис. 9:14).

Празници и санкции

Необрязаният жител от мъжки пол и неговият дом не получаваха достъп до Божието светилище, храма. За да получи този свещенически достъп, той трябваше първо да приеме видим белег върху своята плът, същото трябваше да стане и с всички мъже под неговата семейна власт. Той трябваше да приеме Божието “клеймо” върху себе си, Божия знак за осиновяване. Бог притежава всички хора и обрязването беше признаването от страна на мъжа на законните права на Бога над него. Мъжът носеше този робски знак върху плътта си и така всеки ден му се напомняше за неговото юридическо състояние на слуга на Бога. Докато живееше, той носеше този знак на юридическо подчинение.

Обрязаният мъж заявяваше ритуално и физически, че е под Божията юридическа власт; само тогава получаваше достъп до трите годишни празника. Тези празници се провеждаха на едно централно място. Присъствието беше задължително за всички обрязани мъже, които живееха в земята.[11] Жител на земята, който откажеше да присъствува на празниците на небесния Цар, биваше поставян по осъждението на Царя. Човек не може законно да отхвърли поканата на Царя. Това беше посланието на Исусовата притча за царския празник.

Небесното царство прилича на цар, който направи сватба на сина си. той разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; но те не искаха да дойдат. Пак изпрати други слуги, казвайки, Кажете на поканените, Ето, приготвих обяда си; юнците ми и угоените са заклани, и всичко е готово, елате на сватба. Но те занемариха поканата и се разотидоха, един на своята нива, а друг на търговията си; а останалите хванаха слугите му та безсрамно ги оскърбиха и убиха. И царят се разгневи, изпрати войските си та погуби ония убийци, и изгори града им. Тогава казва на слугите си, Сватбата е готова, а поканените не бяха достойни. За това идете по кръстопътищата, и колкото намерите, поканете ги на сватба. И тъй, ония слуги излязоха по пътищата та събраха по пътищата всички колкото намериха, и зли и добри; и сватбата се напълни с гости. А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не бе облечен в сватбарска дреха. И каза му, Приятелю, ти как си влязъл тука без да имаш сватбарска реха? А той мълчеше. Тогава царят рече на служителите, Вържете му краката и ръцете, и хвърлете го във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са поканени, а малцина избрани (Мат. 22:2-14).

Няма съмнение, че тук Исус говори за Израел. Фарисеите разбраха Неговото обвинение. “Тогава Фарисеите отидоха и се съветваха как да Го впримчат в говоренето Му” (Мат. 22:15).

Имаше две престъпления, свързани с празниците на царството: 1) отказ да дойдеш, когато си поканен, и 2) отказ да носиш правилния знак за подчинение: в Израел, обрязването; в притчата, сватбена дреха.[12] Чест е да бъдеш поканен и проклятие е да откажеш да дойдеш. Чест да присъствуваш, но само онези, които са се покорили публично на небесния Цар, могат да посмеят да влязат в Неговото присъствие.

Годишните празници в Израел бяха задължителни за тези мъже, които бяха под Божията църковна власт. Това бяха членовете на събранието. Тогава възниква въпросът: Ако за всеки обрязан мъж е било задължително да присъствува на празниците, какви са били санкциите за неприсъствие? Кой ги е налагал?

Какви негативни санкции?

В този том твърдя, че библейското гражданско право не постановява позитивни постановления за вършене на добро. То само налага закони срещу публични зли деяния, определени чрез Божия закон. Този закон за задължителните празници първоначално изглежда като изключение от това правило. Той не е изключение. Тъй като в различните текстове, свързани със задължителните празници, не е спомената негативна санкция, първоначално трябва да заключим, че това не е граждански закон. Само ако извлечем подходящи граждански санкции, като изследваме естеството на престъплението, можем да заключим, че това е граждански закон. Аз не мога да видя подходящи санкции. Няма земна жертва на престъпление, която би могла да отправи обвинения. Не изглежда да има подходяща глоба, която да бъде разпределена на някакви бъдещи жертви на неизвестен престъпник. Бичуването изглежда неподходящо, тъй като престъплението не е позитивно увреждане на обществения морал.

Изглежда вероятно предположението, че подходящата негативна санкция е била отлъчване от свещеническото събрание. Като не е присъстуввал на задължителните празници, мъжът се е поставял в лагера на необрязаните чужденци. Трябва да не му се е позволявало да посещава бъдещите ритуални празници. Трябва да е бил изключван от присъствието на местното поклонение, водено от свещениците. Ако е бил израилтянин с наследство в земята, трябвало е също да изгуби наследството си, защото е отхвърлил правата на собственост на своето семейство, когато е отхвърлил правото на собственост на Бога върху себе си и своето семейство. Само ако синовете му или далечните му наследници по-късно се отрекат от непокорството на баща си и потвърдят семейния завет под Бога, когато станат пълнолетни, те ще могат да възстановят изгубеното наследство. Тази наново потвърждаваща завета процедура им е давала възможността да придобият обратно това, което законно им е било отнето. Това беше Божието обещание за бъдещите лишени от наследство синове на Израел тогава, когато бъдат премахнати от земята:

Ще загинете между народите, и земята на неприятелите ви ще ви изяде. Останалите от вас ще се стопят за беззаконията си в земите на неприятелите си; а още за беззаконията на бащите си ще се стопят заедно с тях. Но ако изповядат беззаконието си и беззаконието на бащите си в престъплението, което са извършили против Мене, и още че са ходили противно на Мене, и че Аз ходих противно на тях и ги отведох в земята на неприятелите им – ако тогава се смири необрязаното им сърце, и приемат наказанието на беззаконието си, тогава ще спомня завета Си с Яков, още завета Си с Исаак и завета Си с Авраам ще спомня; ще спомня и земята (Лев. 26:38-42).

Ако човек нямаше наследство в земята, той нямаше законен достъп до юридическа служба. Това беше друга страна на Божията заплаха за налагане на физическата санкция на премахване от тяхното географско светилище в земята. Те щяха да станат роби и чужденци в чужда земя. Само чрез извънредна вярност определени евреи ставаха управители в чужди страни, както Йосиф стана в Египет, както Данаил по-късно стана във Вавилон и Мидо-Персия и както Естир стана в Мидо-Персия. Израилтяните щяха да пострадат, като станат подчинени на чужди богове, чиито представители не зачитат принципа на равенство пред закона. Те нямаше вече да служат като съдии в земята, заявявайки Божия закон, освен ако не се покаят.

Да бъдеш необрязан чужденец в Израел означаваше да бъдеш извън събранието. Обрязването беше юридическо действие. То беше физически белег на заветно подчинение, а не магически белег на посвещаване. Човек можеше да анулира своето обрязване, като отхвърли условията на завета. Отказът от присъствие на празниците беше такова отхвърляне.

Семейни санкции

Наследството беше семейно в старозаветния Израел.[13] Държавата трябваше да налага законите за наследството, но центърът на семейната заветна власт беше в бащата като свещеник на семейството. Когато човекът починеше, синовете го наследяваха. Ако е нямал синове, дъщерите го наследяваха. Ако е нямал и дъщери, неговите братя го наследяваха (Чис. 27:8-10). “Но ако баща му няма братя, тогава да дадете наследството му на най-близкия му роднина от семейството му, и той да го притежава. Това да бъде съдебен закон за Израиляните, според както Господ заповяда на Мойсей” (Чис. 27:11). Роднината изкупител (ga’al), тоест отмъстителят за кръв (Вт. 19:6), наследяваше собствеността като негов най-близък роднина.

Какво става с човек, който доброволно е изоставил празниците? По този начин той публично е изоставил завета. Това е било форма на заветна смърт.[14] От заветна гледна точка това е било като че ли първоначалният собственик е починал. Неговите наследници получават наследството. Но тъй като той е отсякъл всички, които са под неговата непосредствена заветна власт в неговото семейство, неговите братя са наследявали незабавно, освен ако синовете му прекратят завета си с него. Ако няма братя, тогава най-близкият му роднина наследява. Неговите братя или най-близките му роднини могат да отидат при гражданския магистрат и да изискат прехвърлянето на правата върху земята, което вероятно би влязло в действие в момента на неговата физическа смърт или в юбилейната година, което от двете настъпи по-рано.[15] Това конфискуване на собствеността на човека не е било върховно действие на държавната власт. Не е било негативна гражданска санкция. Това е била семейна санкция, която е била законно налагана от държавата. Условията за притежаване на земя са били установени от Бога преди завладяването на Ханаан. Като върховния Собственик, Бог има законно право да определи предварително юридическите условия на арендата.

Подобно, отнемането на правото на човека да служи като граждански магистрат не е било негативна гражданска санкция. То просто е било публично признаване от държавата на промяната в правното положение на индивида, когато се е оттеглил от събранието, преставайки да присъствува на празниците. Това е било отнемане на заветна привилегия, отворена само за членовете на събранието. Държавата просто е потвърждавала това, което бившият член на събранието публично е обявил: той вече не е гражданин или съдия в Израел.

Исус и лишаването на Израел от наследство

Роднината-изкупител е наследявал поради заветната смърт на нарушителя на завета. Това е била законовата основа Исус Христос, роднината-изкупител и също отмъстителят за кръв на Израел, да наследи царството и да предаде това наследство на тези под Неговото заветно управление. Затова Исус пророкува на своите съвременници юдеи: “За това ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете му” (Мат. 21:43).

Израел отхвърли етичните условия на Божия завет, въпреки факта, че всички мъже носеха белега на заветно подчинение на своята плът. “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемерци! Защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона – правосъдието, милостта и вярността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате. Слепи водачи! Които прецеждате комара, а камилата поглъщате” (Мат. 23:23-24). Юдеите разпънаха своя роднина-изкупител, Исус Христос, Който упражни службата на отмъстител за кръв след Своето възкресение. Исус унищожи Ерусалим и храма през 70 г. от Хр., така че те никога вече да не могат да почетат празниците. Голямата скръб дойде през 70 г. от Хр.[16] Дните на възмездието дойдоха през 70 г. от Хр.[17]

Никога вече жертвите в храма не ще послужат за правно изкупление за народите. Това означава, че евреите никога вече не ще служат като съдии в Божията Свята Общност. След като изгубиха правото си над земята, те можеха да бъдат изгонени. Веднъж премахнати от земята на обещанието, те вече не могат законно да налагат гражданските санкции на библейския закон, нито върху себе си, нито върху езичниците.

Талмудичното право признава тяхното ново правно положение. Както писах в Глава 1, когато римляните завзеха Ерусалим и изгориха храма през 70 г. от Хр., древният официален съд на Синедриона беше премахнат. Тогава равините, под ръководството на Рави Йоханан бен Заккай, поемат много от юридическите функции на Синедриона.[18] Те установяват като принцип, че всеки юдейски съд трябва да има поне един съдия, който е назначен чрез полагане на ръце ( semikah), и който може по принцип да проследи своето назначение назад до Мойсей. Това полагане на ръце е можело да стане само в Святата Земя. Правният учен Джордж Хоровитц коментира: “Съд, който не е бил квалифициран по този начин, е нямал властта да налага наказанията, предписани в Тора.”[19] След въстанието на Бар Кохба юдеите са били разпръснати в диаспора по цялата Римска Империя. “Затова равините са били принудени, за да запазят Тора и да поддържат законността и реда, да увеличат властта на равинските трибунали. Те постигнали това като наблегнали на разликата между библейските наказания и равинските наказания. Равинските съдилища след втори век са нямали властта да налагат библейските наказания, тъй като са нямали semikah; но по отношение на наказанията, създадени от равинското законодателство, равините по необходимост са имали цяло множество от санкции и наказания: отлъчвания, глоби, физически наказания, използване на ‘светската ръка’ в подражание на Църквата, и т.н.”[20] Така, по времето на написването на Мишна, който е авторитетният сборник от равински закони от края на втори век на Княз Рави Юда, юдейските съдилища вече са били изоставили всеки опит да налагат старозаветните санкции.

Заветно възстановяване

Но винаги има условие в Божиите исторически присъди, същото, което беше дадено на евреите, които по-рано бяха пръснати във Вавилон (Лев. 26:38-42): юдеите могат да се покаят, да потвърдят условията на завета, да бъдат осиновени от Бога в Неговата Църква и отново да служат като съдии. Всъщност, те със сигурност ще се покаят, обеща Павел в Римляни 11. Те ще бъдат възстановени във вярата.

Тогава казвам: спънаха ли се та да паднат? Да не бъде! Но чрез тяхното отклонение дойде спасение на езичниците, за да ги възбуди към ревност. А ако тяхното отклонение значи богатство за света, и тяхното отпадане – богатство за езичниците, колко повече тяхната пълнота! Защото на вас, езичниците, казвам, че, понеже съм апостол на езичниците, аз славя моето служение, дано по някакъв начин да възбудя към ревност тия, които са моя плът, и да спася някои от тях. Защото, ако тяхното отхвърляне е примирение за света, какво ще бъде приемането им, ако не оживяване от мъртвите? И ако първото от тестото е свято, то и цялото тесто е свято: и ако коренът е свят, то и клоните са святи. Но ако някои клонове са били отрязани, и ти бидейки дива маслина си бил присаден между тях, и си станал съучастник с тях в тлъстия корен на маслината, не се хвали срещу клоните; но ако се хвалиш, знай, че ти не държиш корена, а коренът тебе. Но ще речеш: Отрязаха се клони, за да се присадя аз. Добре, поради неверие те се отрязаха, а ти поради вяра стоиш. Не високоумствувай, но бой се. Защото, ако Бог не пощади естествените клони, не ще пощади и тебе. Виж прочее, благостта и строгостта: Божия строгост към падналите, а божествена благост към тебе, ако останеш в тая благост; иначе и ти ще бъдеш отсечен. Така и те, ако не останат в неверие, ще се присадят; защото Бог може пак да ги присади. Понеже, ако ти си бил отсечен от маслина по същество дива, и, против естеството, си бил присаден на питомна маслина, то колко повече ония, които са естествени, ще се присадят на своята маслина! Защото, братя, за да не се мислите за мъдри, искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израиля само докато влезе пълното число на езичниците. И така целият Израил ще се спаси, както е писано: “Избавител ще дойде от Сион; той ще отвърне нечестията от Яков; и ето заветът от мене към тях, когато отнема греховете им” (Рим. 11:11-27).

Следващият път, обаче, няма да е нужно да се заселват за възстановяване на тяхната собственост в тесния Израел. Като членове на църквата, те ще наследят земята. “Душата му ще живее в спокойствие, и потомството му ще наследи земята” (Пс. 25:13).

Гражданство по рождение в завета

На осмия ден еврейското дете от мъжки пол трябваше да бъде обрязано (Лев. 12:3). Това му даваше знак за гражданство. Раждането му даваше достъп до обрязването, а обрязването му даваше граждански права. Той можеше да изгуби своето гражданство като наруши условията на завета по определен начин, най-вече чрез отказ да участвува в задължителните празници. Празниците бяха ритуални действия на заветно обновление,[21] а тези действия на заветно обновление имаха определени политически последствия.

В Новия Завет белегът на завета е също по рождение, но само чрез лична изповед на вяра (самоосъзнато новорождение) или чрез родителско представяне.[22] В двата случая белязаният човек може да изгуби своето гражданство, и то по същия начин, по който в Стария Завет: като наруши Божиите закони, като не се покае и извърши реституция и като не присъствува на задължителния празник на заветно обновление: Господната вечеря.

Служението на граждански магистрат

Законът за задължителните празници не налагаше негативни граждански санкции срещу тези, които отказват да присъствуват на тези празници, но той премахваше една гражданска привилегия: правото да служиш като държавен служител. Всяка държавна власт в нвозаветните времена трябва да зачита определението на Библията за това какво представлява един истински гражданин в Божиите очи: човек под заветната дисциплина на тринитаристка** църква. Днес, както и в древния Израел, гражданин е този, който яде Божието ястие на общение. Ако откаже, по този начин той премахва себе си от властта на църковния съд, или като се откаже от своето членство в църквата, или чрез отлъчване. По този начин той определя себе си вече не като гражданин, а като чужденец в земята. Държавата признава неговото решение да се откаже от гражданството си. Това не е негативна санкция; това е юридическа реакция на доброволно избраното ново заветно състояние на бившия гражданин, а именно, публичен нарушител на завета.

Пазителите на завета са били единствените, които са имали правото да упражняват съдебна власт в земята на Израел. Те са можели законно да служат като съдии или да избират съдии (Вт. 1:13; 16:18). Как знаем това? Защото всички хора са били под закрилата на библейския закон. Нямало е разграничителен белег, основан на различни степени на закрила от гражданското право; присъствието на човека в земята беше достатъчен белег, даващ право на пълна законова закрила (Изх. 12:49). Следователно, обрязването би трябвало да бъде и знак на юридическа власт, както е било и знак на юридическо подчинение. То е било белег на заветно подчинение под Бога и следователно белег за властта на човека да има правото да служи като съдия. Затова Павел можеше да напише на коринтяните: “Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако прочее вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите и най-малките работи? Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи! Тогава, ако имате житейски тъжби, поставяте ли за съдии ония, които от църквата се считат за нищо?” (1 Кор. 6:2-4).

Кръщението и гражданската власт

Жените не бяха абсолютно задължени да присъствуват на тези три празника. Те също обикновено не служеха като съдии, макар че Девора служеше като съдия (Съд. 4). Жените не трябваше да бъдат спирани от тези празници, но те не бяха под юридическото задължение да присъствуват. Затова Новият Завет представлява коренен прелом със Стария Завет. Жените биват кръщавани в църквата; следователно, те са длъжни да участвуват в Господната вечеря. Жените (с изключение на момичетата) не са представлявани от мъж – баща или съпруг – нито в кръщението, нито в задължителното ритуално ястие.

Както беше в Стария Завет, на тях не им е позволено да стават свещеници, защото не могат законно да говорят юридически в църквата. Бог представя Себе Си на човечеството като Съпруг и в това Той не може законно да бъде представляван от жени в Своята роля на свещенически Законодател и жертвено агне. Жените не могат законно да обявяват Божия закон във формалните църковни церемонии на поклонение (1 Кор. 14:34-35). В този смисъл жените са аналогия на всички присъствуващи на задължителните празници в Израел, които не бяха упълномощени да стават свещеници.[23]

Жените, които са в завета, имат право да стават граждански съдии в святото общество. Те могат законно да представляват Бога в обявяването на Неговите съдби в гражданските съдилища. В древния Израел жените не са носели белега на обрязването, но техните бащи, братя, съпрузи и синове са го носели. Жените са били обрязани представително. Така те са имали законен достъп до празниците, макар и не като действителни домашни свещеници.[24] Те са можели законно да служат като граждански съдии, макар това да не е било общоприета практика.[25] Девора не нарушаваше никакъв граждански закон като служеше като пророчица и съдия. “В онова време пророчица Девора, жена на Лафидот, съдеше Израел” (Съд. 4:4). Тя не е можела да служи като принасящ жертви свещеник в своето семейство, но е можела да служи като обществена пророчица[26] и съдия. Тя е можела да обявява Божия закон извън светилището на храма.

В Новия Завет няма представителство, свързано със заветния белег на жената. Със сигурност не трябва да има спор за правото на жените да гласуват на избори, да служат като съдебни заседатели и да бъдат избирани на политически и съдебен пост в един християнски обществен ред. Кръщението е белегът на тази юридическа гражданска власт. Кръстените жени притежават заветното доказателство за юридическо подчинение на Бога, което е също белег за гражданска власт в едно християнско гражданско общество.

Това учение, обаче, не означава универсално право на гласуване за жените. Кръщението като основа на управлението е белегът на Божият теократичен ред. Въпреки това, не може да има законна дискриминация от страна на държавата на основата на разлика в раса, цвят или пол. Защо? Поради Изход 12:49: “Един закон ще има и за местния, и за чужденеца, който е пришълец между вас.” Но винаги трябва да има разграничаване в гражданската област по отношение на вяра, не в смисъл на прилагане на на библейското гражданско право, а по отношение на тези, които имат законен достъп до гражданските служения, които прилагат гражданското право.

По отношение на правото на кръстените жени да гласуват, да заемат политически пост и да бъдат съдебни заседатели, очевидно е, че тези права са били пренебрегнати от християнските мъже от деня, в който християните за първи път са получили достъп до политическата власт в Рим. Тази юридическа слепота е подобна на отказа на християните да освобождават своите постоянни доживотни роби и отказа им да прокарат граждански закони, които да ги освобождават. Едва в средата на деветнадесети век държавните власти са били убедени за моралното зло на отказа от премахването на робството. Били са необходими още 75 години, за да бъдат убедени националните правителства, че всички жени трябва да имат правото да гласуват. И в двата случая християнските учени и ръководители не са поели ръководството на движението. Те са следвали ръководството на хуманистите.[27]

Това означава ли, че църквата се учи много бавно как да прилага фундаменталните библейски принципи с течение на времето? Да. Означава ли това, че основните библейски принципи на справедливостта са били пренебрегвани от църквата в продължение на много векове? Да. Означава ли това, че ако църквата откаже да признае властта на Библията в правото, политиката, икономиката, образованието и други предполагаемо нецърковни теми, Божиите врагове ще поемат ръководството в разпространението на такива идеи, но само като универсализират тези юридически принципи и премахнат тяхното библейско заветно съдържание? Историческите свидетелства през последните два века определено показват, че това е точно така. Например, християните в епохата на ранната христянска република са продали своето първородство за купчина юридическа смет през 1788 – исторически и юридически факт, който все още яростно бива отричан от съвременните лишени от наследство американски християни – и унитарианските хуманисти незабавно са започнали да изземват своето новозакупено наследство.[28] Те първоначално са успели да правят това чрез заблуда: чрез кражба на езика на библейската гражданска и юридическа праведност, като я заместват с учението на Нютоновото естествено право.[29] Те продължават изземването след 1788, като завземат реториката на християнството за мисия и неговото видение за победа.[30] Последното изземване е било направено от Дарвин: унищожаването на естественото право и идването на научния планиращ елит.[31]

Хуманистичното гражданство

Съвременният хуманист иска политическите плодове от ритуалното подчинение на Бога, а именно, правото да упражнява гражданско правосъдие в обществото, но без корените: действителното ритуално подчинение на Бога. Той иска юридическите плодове от законния достъп до изискваните от Бога празници, без действително да присъствува на тях. Той иска всеобщо право на глас: гаранция за неговия постоянен достъп до служението на съдия, въпреки публичното му отричане на Божията власт над него. Той настоява да му бъде позволено да служи като граждански съдия въпреки факта, че той не е под никаква църковна дисциплина. Ако това искане е библейски законно, то означава едно от тези две неща: 1) че той може да тълкува и прилага Божието открито гражданско право така, както християнинът може, въпреки факта, че отказва да зачита съвета на църковните служители, като потвърди църковния завет и се подчини на църковната дисциплина; или 2) че Божието открито гражданско право – ако такова нещо въобще съществува – не е приложимо за гражданските дела.

Трябва да разберем какво означава това юридически и политически. Хуманистите искат различен завет, с различна съвкупност от пет точки: върховенство (Общата Воля, Народът, Volk, пролетариатът и т.н.), йерархия-представителство (Партията, авангардът на пролетариата, Фюрерът, Върховният Съд, национални плебисцити и т.н.), закон (управлението на мнозинството, еволюционните процеси, марксизмът-ленинизмът, и т.н.), съд (клетви към различните власт за получаване на гражданство, права за получаване на социални грижи и т.н.) и наследство (политическо гражданство). Те имат успех в убеждаването на гласоподавателите, включително християнските гласоподаватели, за предполагаемата юридическа необходимост да бъде изоставен библейският заветен модел, който дълго време е бил в основата на гражданските общества в Европа.

Хуманистите са написали граждански завети (конституции), които правят гражданството да бъде резултат от физическо раждане или осиновяване от държавата (“гражданство чрез натурализиране”), а не чрез ритуално подчинение към Бога на Библията. През двадесети век, например, суфражетките са получили това, което желаят: правото на глас. Но суфражетките са били радикали и хуманисти, а не християни. Те са искали правото на всички жени да гласуват заради тяхното въображаемо рождено право като човешки същества. Те гледат на политическото гражданство като на резултат от физическо раждане в съвременна светска демокрация. Но Библията не учи, че мъжете и жените имат някакви рождени права, освен едно. Те са родени в грях и извращение и това, на което имат право, без Божията специална благодат, е законовото право на вечна смърт.

Така, универсалното право на глас е политическото искане на тези, които не носят на себе си белега на ротуалното подчинение на Бога. От библейска гледна точка правото на всички християнски жени да гласуват е очевидно от смисъла на обрязването и кръщението. Правото на всички жени да гласуват е отречено от същия закон, който отрича и правото на всички мъже да гласуват: законът, който даваше право на обрязаните мъже да присъствуват на Пасхата. “Никой пришълец или наемник да не яде от нея” (Изх. 12:45).

Заключение

Старозаветните закони за празниците определят, че Израилевите съдии в най-широкия смисъл на тази дума трябваше да се явяват пред Господа в Ерусалим три пъти в годината. Това им напомняше за величествеността на тяхното благословение: явяване в съда в присъствието на небесния Цар. То също им напомняше, че са юридически под властта на този Цар. Ако не се покорят на този закон, те попадаха под осъждение: изключване от Господнето събрание. Това означаваше премахване на служението на осъдения като съдия.

Редовните ритуали на заветно обновление в Божия дом бяха основни за упражняването на гражданство в Стария Завет. Това е също толкова валидно и в Новия Завет. Новозаветният заветен белег на кръщението и новозаветния празник на Господната вечеря за заменили старозаветния белег на обрязването и Пасхата.

Сега жените имат поставен пряко върху тях белега на завета. Тъй като жените получават белега на завета в кръщението, те са длъжни да участвуват в ритуалното ястие на заветното обновление: Господната вечеря. Това става тяхно законно право за достъп до гражданското служение на съдия.[32] По отношение на гражданската служба, “няма юдеин, нито грък, няма роб нито свободен, няма мъжки пол ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:28). Но това не може да означава, че днес няма граждански завет. Гражданският завет е неизбежна реалност. Въпросът никога не е “с граждански завет или без граждански завет.” Той винаги е този въпрос: “ Какъв граждански завет, под какъв Бог?”

Евреите трябваше да дадат първите плодове на Бога. Той беше собственикът на земята. Той имаше право на Своя процент от произведенията на земята. Евреите бяха длъжни да заявят ритуално и колективно, че са изполичари върху Божията собственост. Само онези, които признаят своето положение на икономически изполичари, имат право да служат като съдии. Без ритуално и икономическо подчинение под Бога, не им беше позволено от Бога да упражняват правосъдие като длъжностни лица в гражданското общество. Онези, които не са формално под църковния завет, не могат да носят меча на правосъдието като служители в Божия граждански съд. Хората, които не са под условията на Божията договореност за “изполица,” трябва да бъдат премахнати от събранието, тоест от списъка на тези, които по закона имат право да бъдат кандидати за гражданска служба.

Това показва, че тези в църквата, които не дават десятък, не трябва да стават членове с право на глас. Те могат да са посетители, но не и членове с право на глас. В един напълно християнски ред, всички църкви ще изискват десятък за членство с право на глас. Само членовете с право на глас в църквите ще имат право да стават членове с право на глас в държавното управление. Десятъкът, както първите плодове на производството, е основен както за обществения ред, така и, в крайна сметка, за политическия ред. Но християните днес не вярват в това, и затова се намираме в такова голямо безредие.



* Изполичар – човек, който наема чужда земя за обработване срещу плащане към собственика с част от реколтата.

[1] За икономическата рационалност на изполичарството в Американския юг след Гражданската война, виж Roger L. Ransom and Richard Sutch, One Kind of Freedom: The economic consequences of emancipation (New York: Cambridge University Press, 1977).

[2] Gary North, “The Marriage Supper of the Lamb,” Christianity and Civilization 4 (1985), pp. 209-26.

[3] James B. Jordan, The Sociology of the Church: Essays in Reconstruction (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1986), pp. 101-2. Това е което аз бих нарекъл жертва за “обща благодат.” То извършваше ритуално това, което Исусовата смърт на кръста изпълни: покритие за земните народи, което им позволи да оцелеят във времето.

[4] Точно както църковният служител трябва първо да служи като глава на своето си семейство (1 Тим. 3:2, 4).

[5] Например Рахав или Рут.

[6] Осиновяванията в еврейски семейства са били широко разпространени по времето на първия век от престоя на Израел в Египет, поради което тяхното население е нараствало толкова бързо в дните на Мойсей. Виж Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 1: “Population Growth: Tool of Dominion.”

[7] Някой може да отрекат, че това е вярно за епохата на Стария Завет, но ще трябва да спорят с Грег Л. Бансен в това отношение: Greg L. Bahnsen, By This Standard: The Authority of God’s Law Today (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 24. Но християните не могат да избегнат юридическите и граждански следствия от Матея 21:43: “За това ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете му.” Когато прехвърли Своето царство към църквата, една международна заветна институция, Той доведе всички народи под заветните задължения на Своя закон, включително и гражданското право. Gary North, Healer of the Nations: Biblical Blueprints for International Relations (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 2.

[8] В своето разрушително и предаващо позициите изследване на библейския закон, неодиспенсационалистите Х. Уейн Хаус и Томас Д. Айс твърдят, че Мойсеевият закон не е задължителен днес и никога не е бил задължителен за древния езически свят, но въпреки това Мойсеевият закон дава мъдрост. “Мъдростта се различава от закона в това, че законът дава правни постановления, които регулират заветната договореност и могат да бъдат налагани чрез граждански наказания. . . . От друга страна, мъдростта е съвет без правни наказания.” House and Ice, Dominion Theology: Curse or Blessing? (Portland, Oregon: Multnomah, 1988), p. 186. Те отделят въдростта от всякакъв заветен закон или заветни санкции. Следователно, трябва да се заключи, че извън тесните географски граници на древния Израел Божиите Десет Заповеди стават Десет Препоръки. Мъдростта на Притчи става просто съвкупност от мъдри думи. Но Соломон беше цар, чиято слава бързо се разпространи поради способността му да налага мъдри санкции. След случая с двете блудници и бебето, четем: “И целият Израел чу за съда, който царят отсъди; и бояха се от царя, защото видяха, че Божия мъдрост имаше в него за да раздава правосъдие” (3 Царе 3:28). Те казват, че поради възкресението на Исус Христос, Който понесе върховните санкции, вече няма библейски задължителни заветни санкции в историята (освен екзекуция за убийство, санкция от Ноевия завет: p. 130) до Неговото Второ Идване. Следователно автономният човек трябва да прави свои собствени граждански закони през това време. Ако подозирате, че този възглед за гражданско право без конкретни библейски санкции може лесно да стане разрешение за грях, лично и национално, а също и разрешение за допускане на държавна тирания, тогава вие сте схванали правилно тяхното твърдение: няма библейски санкции – няма библейски престъпления.

Те пишат: “Има голяма разлика между закона и мъдростта, макар че често нетният ефект ще бъде един и същ, тъй като новороденият вярващ ще иска да прилага мъдростта на Божия закон” (p. 187). Това е теобръщолевене (теологична двусмислица, предназначена за избягване на трудни проблеми). Те се опитват отчаяно да избягнат да се изявят като обществени антиномисти, каквито всъщност са, последен опит да спасят разлагащите се останки от диспенсационалистичната етика от киселината на антиномизма и етичния дуализъм – опит, който очевидно е закъснял с един век. За морално и теологично опустошителния антиномизъм на съвременния диспенсационализъм, виж книгата от диспенсационалистичния теолог и пастор John MacArthur, The Gospel According to Jesus (Grand Rapids, Michigan: Zondervan Academie, 1988).

[9] North, Moses and Pharaoh, ch. 14: “The Rule of Law.”

[10] Numa Denis Fustel de Coulanges, The Ancient City: A Study on the Religion, Laws, and Institutions of Greece and Rome (Garden City, New York: Doubleday Anchor, [1864] 1955), Bk. III.

[11] Мъжете можеха да са на път и да избягнат това задължение. Пасхата можеше да се празнува по-късно от тези, които са били на дълго пътуване (Чис. 9:10-11).

[12] Това очевидно е символ за кръщението.

[13] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch. 5: “Familistic Capital.”

[14] За заветната смърт, виж Ray R. Sutton, Second Chance: Biblical Blueprints for Marriage and Divorce (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), chaps 2, 4.

[15] Той би трябвало да има време за покаяние. Също, макар гражданското право в Израел да е трябвало да спазва условията на притежаването на собственост, първоначалните условия не са определяли, че незабавно при заветната смърт на човека той подлежи на изхвърляне от земята си. Санкцията е свързана със законното наследство. Наследството е управлявано от законите за наследството в Числа 27 и юбилейните закони в Левит 25.

[16] David Chilton, The Great Tribulation (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987).

[17] David Chilton, The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation (Ft. Worth: Dominion Press, 1987).

[18] George Horowitz, The Spirit of the Jewish Law (New York: central Book Co., [1953] 1963), pp. 92-93.

[19] Ibid., p. 93.

[20] Idem.

[21] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), Appendix 8.

[22] Ibid., Appendix 9.

** Тринитаризъм (от trinity) – вяра в Божественото Триединство (бел.прев.).

[23] Жените, момчетата под 20-годишна възраст (Изх. 30:14), евнусите (Вт. 23:1), плюс: обрязаните моавци, амонци и наследниците на незаконородени до десетото поколение (Вт. 23:2-3), и обрязаните едомци и египтяни до третото поколение (Вт. 23:7-8).

[24] Може да се твърди, че вдовица без братя и без пълнолетен син би имала право да участвува в задължителните празници като получател на семейния принос за всеизгаряне. Тя очевидно е глава на своето семейство, а свещеническото служение е било семейно служение. Тя е можела да полага клетва, която е валидна пред Бога, без да е наложително да чака един ден преди нейният съпруг или баща да я потвърдят (Чис. 30:9). Това показва нейното положение на домашен свещеник. Отговорът на това твърдение е, че важността на мъжкото естество на Бога надделява дори над важността на служението на главата на семейството. Възможно е някой левит да е представлявал вдовицата в действителната ритуална жертва.

[25] Тези, които твърдят, че израелските жени никога не са яли от Пасхата, трябва първо да намерят някакъв начин да обяснят законността на служението на Девора като граждански съдия. Те ще трябва да отделят гражданството от участието в празниците. Това ще направи гражданството в Израел много трудно за обясняване.

[26] Благовестителят Филип е имал четири дъщери, които пророкуват (Деян. 21:8-9).

[27] Първото събрание за правата на жените е било проведено през 1848 в Сенека Фолс, Ню Йорк. През 1861 щатът Канзас дава право на жените да гласуват в изборите за училищни съвети. През 1890, щатът Уайоминг дава общи гласоподавателни права на жените и така става първата държавна власт в света, която го прави. През 1893 Нова Зеландия дава право на глас на жените; през 1902 Австралия последва пътя на Нова Зеландия. Норвегия е била първата нация в Европа, през 1907 ограничено, а през 1913 дава пълни права. Деветнадесетата Поправка (1920) променя Конституцията на САЩ, за да даде на жените пълно право на глас: “Правото на гражданите на Съединените Щати да гласуват не трябва да бъде отказвано или отнемано от Съединените Щати или от кой да е щат на основата на пол. Конгресът има властта да наложи този член чрез съответното законодателство.” Жените в Англия придобиват пълно право на глас едва през 1928.

[28] Виж Приложение З: “Продаване на първородството: Ратифицирането на Конституцията на САЩ.”

[29] Keith Thomas, Religion and the Decline of Magic (New York: Scribner’s, 1971); сравни Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), Part 3.

[30] Ако някое събитие най-добре изразява естеството на това изземване, това е завземането на Харвардския Колеж от унитаристите през 1805, символизирано от избора на Хенри Уеър за декан на факултета по теология. За този прелом, виж C. Gregg Singer, A Theological Interpretation of American History (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1964), ch. 3; Alice Felt Tyler, Freedom’s Ferment (New York: Harper Torchbook, [1944] 1965); Edward McNall Burns, The American Ideal of Mission: Concepts of National Purpose and Destiny (New Brunswick, New Jersey: Rutgers University Press, 1957); Albert K. Weinberg, Manifest Destiny: A Study in Nationalist Expansion in American History (Chicago: Quadrangle, [1935] 1963).

[31] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), Appendix A: “From Cosmic Purposelessness to Humanistic Sovereignty.”

[32] Отново, аз не твърдя, че на жените в старозаветния Израел не беше позволено да упражняват съдебна власт. Изяснявам, обаче, че все още има заветен белег на юридическо подчинение и този белег трябва да се приеме от всеки, който иска гражданство, тоест право на управление, в едно библейско общество. Жените в Стария Завет го получаваха представително чрез своите роднини от мъжки пол.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов