Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

30

БОЖИИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ ВЪРХУ ЖЕРТВАТА

И ето какъв принос ще приемете от тях: злато, сребро и мед, синьо, мораво, червено, висон, и козина, червенобоядисани овнешки кожи и язовски кожи, ситимово дърво, масло за осветление, и аромати за мирото за помазване и за благоуханното кадене, оникси, и камъни за влагане на ефода и на нагръдника. И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях (Изх. 25:3-8).

Та говориха на Мойсей, казвайки: Хората донасят много повече, отколкото е нужно да служи за работата, която Господ заповяда да се извърши. За това Мойсей заповяда, та прогласиха в лагера, като казаха: Никой мъж или жена да не работи вече за принос за светилището. И тъй, хората се въздържаха та не принасяха вече. Защото материалът, който имаха, им беше достатъчен за да извършат всичката работа, и даже повече (Изх. 36:5-7).

Бог е Създателят на света. Следователно Той го притежава: “Господня е земята и всичко, което е в нея, вселената и тия, които живеят в нея” (Пс. 24:1). Като космически Собственик, Бог изисква процент от печалбата от Своите подчинени. Ние всички сме арендатори в Божия свят.

Бог е също Царят на създанието. Затова, като царуващ монарх, Бог има право от време на време на публична изява на вярност от Своите хора. Във време на формално подновяване на завета Бог изисква от Своите хора да му принасят жертви. Това е честа тема в Библията. Думата “приноси” се среща 265 в King James Version. Думата “принос” се среща 724 пъти. “Жертва” се среща 218 пъти.[1] Когато един човек дойде формално пред Божието присъствие, от него се очаква да принесе нещо.

Бог присъствува със Своите хора по всяко време, но има време на специално заветно присъствие с Неговите хора. Има също време на специално заветно оттегляне от Неговите хора. И двата случая са време на съд. Ето защо Божието присъствие се свързва с примирителни приноси от всякакъв вид. Човек не трябва да влиза с празни ръце в присъствието на Царя. Човек, който не носи никакъв принос или носи евтин принос, всъщност не очаква присъда, била тя позитивна или негативна. Това беше Божието предупреждение към Израел чрез Малахия:

Дотегнахте на Господа с думите си; но пак казвате: С какво Му дотегнахме? С това, че казвате: Всеки, който върши зло, добър е пред Господа и Той благоволява в тях; или, къде е Богът на правосъдието? Ето, Аз изпращам вестителя Си, който ще устрои пътя пред Мене; и Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете; ето, иде, казва Господ на Силите. Но кой може да издържи деня на идването Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото е като огъня на пречиствач, и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците, и ще ги претопи като златото и среброто; и те ще принасят на Господа приноси с правда. Тогава приносът на Юда и на Ерусалим ще бъде угоден на Господа, както в древните дни, както в старите години. И Аз, като се приближа към вас за съдба, бързо ще заявя против баячите, против прелюбодейците, против кълнещите се лъжливо, против ония, които угнетяват наемниците в заплатата им, вдовицата и сирачето, и ония, които онеправдават чужденеца, и не се боят от Мене, казва Господ на Силите. Защото, понеже Аз, Господ, не се променям, затова вие, Яковови деца, не загинахте. От дните на бащите си вие се отклонихте от наредбите Ми и не ги опазихте. Върнете се при Мене и Аз ще се върна при вас, казва Господ на Силите. Но вие казвате: В какво да се върнем? Ще краде ли човек Бога? Вие, обаче, Ме крадете. Обаче казвате: В какво Те крадем? В десятъците и в приносите. Вие сте наистина проклети, защото вие, да! целият този народ, Ме крадете. Донесете всичките десятъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега в това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори та излея благословение върху вас, така че да няма място за него? И заради вас ще смъмря поглъщателя, та няма вече да поврежда плодовете на земята ви; и лозата ви на полето няма вече да хвърля плода си преждевременно, казва Господ на Силите. Всичките народи ще ви наричат блажени, защото ще бъдете желателна земя, казва Господ на Силите (Мал. 2:17-3:12).

Въпрос на подчинение

Намерението на Бога е да придобие предаността на Своите подчинени. Видимият знак на тяхното продължаващо подчинение е тяхното желание да Му принасят своите десятъци и приноси. Но върховният принос винаги е етичен. “Ще благоволи ли Господ в хиляди овни, в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плодът на утробата си за грехът на душата си? Той ти е показал, човече, какво е доброто; и какво иска Господ от тебе, освен да вършиш праведното, да обичаш милост, и да ходиш смирено със своя Бог?” (Мих. 6:7-8). Върховният принос е собственият живот на човека: “И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, което е вашето духовно служение” (Рим.12:1).

В един смисъл жертвите, които хората са длъжни да принасят, са ограничени: редовния, дисциплиниран десятък върху всички нетни увеличения. В друг смисъл, жертвата е неограничена: цял живот на съвършено покорство. Това показва необходимостта от заместителско плащане. Подаръците на грешния човек не са достатъчни, за да изпълнят Божиите изисквания и човекът би унищожил себе си, ако се опита да задоволи съвършените Божии изисквания. Без значение колко усилено работи, то ще бъде безсмислено. “Защото всички станахме като нечист човек, и всичката ни правда е като омърсена дреха; ние всички вехнем като лист, и нашите беззакония ни завличат както вятърът” (Ис. 64:6). Но в същото време Бог изисква тази пълна жертва. Тук изглежда като че ли има противоречие, но то се разрешава в историята чрез жертвата на Исус Христос на Голгота, единственият принос, който угоди на Бога съвършено, веднъж за винаги.

А понеже Христос дойде първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния не с ръка направена, тоест, не от настоящето създание, веднъж завинаги в светилището, и то не с кръв от козли и от телци, но със собствената Си кръв, и придоби вечно изкупление. Защото, ако кръвта от козли и от юнци и пепелта от юница, с които се поръсваха омърсените, освещава за очистването на тялото, то колко повече кръвта на Христа, който чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога, ще очисти съвестта ви от мъртви дела, за да служите на живия Бог! Той е посредник на нов завет по тая причина, че призваните да получат обещаното вечно наследство чрез смъртта, станала за изкупуване на престъпленията, извършени при първия завет (Евр. 9:11-15).

Фундаменталната етична причина Бог да не изисква пълна жертва от хората е, че те нямат средството за утоляване на Неговия гняв или за изпълняване на Неговите изисквания. Затова Той е благодатен към човека. Той ограничава Своите изисквания към хората като свидетелство за Своята благодат към тях. Той ги призовава за бавно, постоянно, вярно, доживотно служение и ограничава техните оргии на себеоправдаващи жертви, които не могат да бъдат поддържани емоционално или икономически за цял живот. Той обяви това на Израел в началото на тяхното пътуване в пустинята.

Заветен закон, заветно присъствие

Бог повика Мойсей на планината Синай на третия месец след като изведе израилтяните от Египетската земя (Изх. 19:1). Той първо инструктира Мойсей да даде Неговите заповеди и казусните приложения на тези Десет Заповеди на хората и тези закони изпълват глави 20-23 от книгата Изход. Израилтяните потвърдиха своята преданост към тези закони, обещавайки да ги спазват (Изх. 24:3). За да запечата това заветно обещание, Мойсей ги подложи на ритуал за сключване на завета:

И Мойсей написа всичките думи на Господа; и на сутринта, като стана рано, издигна олтар под планината, където изправи и дванадесет стълба, според дванадесетте израилеви племена. И изпратиха момци от израилтяните, та принесоха всеизгаряния и пожертвуваха на Господа телци за примирителни жертви. А Мойсей взе половината от кръвта и я тури в паници, а сдругата половина от кръвта поръси олтара. После взе книгата на завета и я прочете, като хората слушаха; и те рекоха: Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим, и ще бъдем послушни. Тогава Мойсей взе кръвта и поръси с нея върху хората, като казваше: Ето кръвта на завета, който Господ направи с вас според всички тия условия (Изх. 24:4-8).

Етичните условия на този завет са вечни и следователно все още са задължителни за всички, които желаят да участвуват в Божия завет.[2] Половината от кръвта беше пръсната върху олтара, а другата половина върху хората (Изх. 24:6-8). Тази кръвна жертва, извършена от Мойсей, показваше необходимостта от проливане на кръв като средство за придобиване на Божията закрила, същото послание, което беше ритуално прогласено на евреите чрез кръвта на стълбовете на вратите в нощта на смъртта на Египетските първородни.[3]

Отново, Бог извика Мойсей да се върне на планината. Той каза на Мойсей още веднъж, че хората ще получат Неговите закони на каменни плочи (Изх. 24:12). За шест дена Божията слава светеше на планината Синай и облак я покриваше. На седмия ден Бог извика отсред облака към Мойсей и Мойсей влезе в облака (Изх. 24:16-18). Символиката трябва да е очевидна: Бог е трансцендентно отдалечен от човека за шест дена, изобразявайки първоначалната седмица на сътворението; след това Той призовава човека в Своето славно присъствие на седмия ден, Господния ден. Трансцендентният Бог довежда човека в Своето присъствие. Господният ден е първообраз на деня на съда.[4]

Обобщение на Сътворението

Мередит Клайн казва, че историята на изхода, която кулминира в изграждането на скинията, ни е представена по такъв начин, че изявява своя характер като изкупително пресъздаване на сътворението.[5] Изграждането на скинията беше микрокосмична имитация на седмицата на Божието първоначално сътворение. И двете са били заветни събития, казва той. Има историческо-буквален паралел между първоначалното сътворение и пре-сътворението на изхода.[6] В това събитие на пресътворение скинията е важна като видима изява на Божията трансцендентност и също на Неговото присъствие в облака на Неговата слава. Облакът се носи над планината Синай и пресъздава своето подобие долу. “В подножието на Синай се появява скинията, направена по първообразната схема, видяна на планината, предназначена да бъде точно копие на Храма на Славата-Дух.”[7]

Системата земя-космос беше направена по първообразната схема на системата Слава-Дух, спомената в Битие 1:2 и затова се смята в Писанието за космическа царска резиденция или храм.[8] Небето и земята бяха създадени като свещен дворец за Създателя-Цар, като най-високото небе конкретно съответствува на облака на Славата като престола на Неговото върховенство.

След това, подготвяйки място за човека-свещеник, който щеше да бъде създаден, Господ Бог произведе в Едем микрокосмическа версия на Своето космическо светилище. Градината, посадена там, беше свято място, като охраната на нейната святост беше поверена първо на хората, а после на херувимите.[9] Това беше Божият храм-градина,[10] мястото, избрано от Славата-Дух, който се носеше над създанието от самото начало, за да бъде централното място на Божия престол-присъствие сред хората.[11]

Скинията трябваше да бъде Божието място на обитаване в народа на Израел. Неговата трансцендентна слава, изявена в облака на славата, щеше да обитава в скинията. Клайн продължава: “Така, като произвежда скинята като симвоичен образ на Своята Слава-Дух, Създателят Господар я построява така, че тя също обобщава макрокосмическите и микрокосмическите версии на Славата-храм, които Той вплита в първоначалното създание. И както Бог увенчава завършеното сътворение в Битие със Своята величествена Слава над Едем, така, когато скинията стоеше завършена на Синай, облакът на Славата я покри и я изпълни, запечатвайки я като автентично подобие на Духа-храм (Изх. 40:34ff.), Алфа и Омега на цялото създание.”[12]

Първите инструкции, които Бог даде на Мойсей след влизането му в облака на Божията слава включваха плановете за планираната скиния. Плановете за този строеж бяха толкова подробни, че писменото описание отнема повече място в Изход (глави 25-28), отколкото законите, които току-що са дадени на хората. След това идват подробните инструкции относно церемониите, които трябва да се провеждат в скинията (глави 29-31). Нищо друго не е записано относно Божиите инструкции към Мойсей по време на четиридесетте дни и нощи, които Мойсей прекара с Бога на планината Синай, освен Божието предупреждение към израилтяните да пазят съботата (31:12-17).

Завети и жертва

Важността на жертвата във всяка религия не може да бъде преувеличена. Жертвите, въведени от Бога в тези глави, са противопоставени на жертвата, изисквана от израилтяните по време на Мойсеевото отсъствие. И езичеството, и здравото учение изискват жертви от верните. Авел принесе своята жертва пред Бога и Каин принесе своята. Бог даде конкретни инструкции на Мойсей относно видовете жертви, които Той изисква, точно както народът на Израел инструктира Аарон относно жертвата, която техният бог изисква.

Обобщение на Падението

Израилтяните “ограбиха” египтяните преди да си заминат, вземайки със себе си златото и бижутата, които принадлежаха на техните бивши господари. Това беше Божието благодатно възстановяване към тях на изгубения капитал, който египтяните бяха ограбили от тях и техните бащи.[13] Тези стоки им дадоха възможност за ново икономическо начало. В този смисъл изходът беше възстановяване на Едем.

В Едем Бог се оттегли от Адам и Ева за малко време. По време на Неговото отсъствие те съгрешиха. Мойсей също замина, изкачвайки се на Божията планина. По време на първоначалното отсъствие на Мойсей израилтяните настояваха пред Аарон да им позволи да пожертвуват част от това благосъстояние, за да си направят богове, които да вървят пред тях (Изх. 32:1). Аарон използва тяхното злато, за да направи теле и след това хората приписаха своята победа над египтяните на тези нови богове, които бяха представени чрез телето (Изх. 32:8). Те отново въведоха падението на човека.

Не е изненада, че евреите се обърнаха към скулптурата на бик, когато поискаха да представят някаква политеистична власт. Бикът на Апис е бил най-важното религиозно животно в Египет. Раждането и смъртта на всеки бик на Апис са били записвани в египетските писмени паметници така внимателно, както и ритуалното коронясване и смъртта на всеки Фараон. Всъщност, само тези събития са били достатъчно важни в очите на египтяните, за да се пазят в официалните архиви, династия след династия.[14] С построяването на телето евреите демонстрираха, че техният мироглед беше все още доминиран от Египетската теология. Макар че бяха освободени физически и географски от Египет, те все още не бяха освободени духовно. Те все още бяха под влиянието на религията своите бивши поробители. Все още бяха в духовно робство. По тази причина това първо поколение на изхода не влезе в земята на Ханаан. Те излязоха от Египет, но не влязоха в обещаната земя. Те не можеха да се върнат в изпълнената с грях псевдоградина в Египет, точно както Адам и Ева не можеха да се върнат в градината. Но те отказаха да вървят напред при Божиите условия, и затова се скитаха докато измряха.

Делата на човешката ръка

Те извикаха към Аарон, “Стани, направи ни богове, които да ходят пред нас” (Изх. 32:1б). Защо избраха да се покланят на богове? Телето представляваше политеистичните богове на Египет. Те предпочетоха да се покланят на победените богове на своите поробители, вместо да се покланят на победоносния Бог на изхода. Ако те бяха ученици на силата сама за себе си, те биха се поклонили на Бога, но религията на силата задължително е хуманистична: тя се покланя само на онези богове, които се изявяват чрез човека и чрез делата на човешката ръка. Те отрано осъзнаха, че такъв изработен от ръка Бог не е Богът на Библията, който доведе осъждение над Египет въпреки техните непрекъснати оплаквания и страхове. Той е Бог, който не се нуждае от тяхната помощ или от техните жертви, за да изяви Своята пълна сила в историята. Този Бог още не беше се изявил видимо всред тях и те не желаеха да чакат Неговото присъствие – позната библейска тема (1 Царе 13:8-14). Те накараха Аарон да направи теле като техен представител пред боговете.

Евреите не бяха наивни. Те не вярваха, че телето ги е освободило. Те искаха да се поклонят на предмет, който беше символ на свръхестествените сили, за които те сега твърдяха, че са ги избавили от робство в Египет, и които предполагаемо общуват с хората чрез създадени от хората идоли. Езическата религия не е поклонение пред пръчки и камъни. Тя е поклонение пред могъщи окултни сили, които изпълняват заповедите на хората, ако хората им се покланят по строго предписани начини. Човекът манипулира своя свят чрез манипулиране на тези окултни сили. Дори думата манипулирам свидетелствува за теологията на идолопоклонството: контролът се постига “с ръка” (mani – лат. ръка, бел. прев.). Това е теологията на магията: “Както е горе, така да е и долу.” Човекът вярва, че може да манипулира създанието по определени начини, които принуждават боговете на силата да се съобразяват с неговата воля. Това, което той прави на земята, призовава насочваната от човека сила на боговете. Популярното описание на окултната религия е точно: човек, който забива топлийки в кукла. Забиването на топлийки в кукла е форма на това, което се нарича симпатетична магия. Това, което човекът прави на куклата, след това ще се отрази на това, което става с човека, който е представен чрез куклата. Както долу (топлийките в куклата), така и горе (силата на боговете). Както горе (силата на боговете), така и долу (човешката жертва страда). Човекът призовава боговете да служат на неговите цели. Той избира ритуалната манипулация вместо заветната вярност като свое средство за господство. Това е също теологията на съвременната автономна наука.[15]

Разграничението Създател-създание

“Както горе, така и долу” не е основата само на религията на силата, била тя магия или наука; това е също основата на причината и следствието в библейската религия. Грешката на религията на силата е, че тя приема, че връзката е метафизична, а не заветна; че тя е основана на преливане на битието между боговете, човека и създанието. Библията отхвърля всички версии на религията на преливането на битието.[16] Разграничението Създател-създание е абсолютно. Както Ван Тил казва, “Цялата християнска теистична позиция стои или пропада според схващането за естеството на отношението на Бога към човека.”[17] “Идеята за сътворението прави разграничение в битието между Бога и човека. Всеки, който се придържа към идеята за сътворението (ние говорим за времевото, а не за логическото сътворение), трябва също да се придържа към идеята за Бог, който е съществувал извън света и е имал смисъл за Себе Си извън света . . . Ако теизмът е прав, всички неща в основата си са две, а не едно.”[18] Бог не е човек, нито пък Бог е част от създанието.

Връзката между двата свята, естествения и свръхестествения, е заветът. Христос каза на учениците да се молят: “Твоето царство да дойде, Твоята воля да бъде, на земята, както е на небето” (Мат. 6:10). Божията воля, открита в Неговия заветен закон, е стандартът за това, което трябва да става и горе, и долу. Христос също каза на Петър, след изповедта на Петър относно Исус като Божия Син: “Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат. 16:19). Божият закон е това, което връзва и развързва; ключовете на царството са библейския закон.[19] Хората, в своето положение на назначени служители, като Божии представителни заветни изпълнители, обявяват Неговия закон и го налагат. Божията воля, а не човешката воля, е абсолютна. Ето защо разграничението Създател-създание трябва да бъде в основата на цялата християнска философия, защото без него теологията за преливане на битието на автономния човек подкопава Божието откровение към човека и Божия закон за човека. Както Ван Тил казва:

Християнската позиция твърди, че човекът, като Божие създание, естествено трябва да пита Бога за това какво е добро и какво е зло. Първоначално Бог говореше на човека пряко и човекът можеше да говори пряко на Бога. След навлизането на греха човекът трябваше да говори на Бога чрез посредничество. Сега той трябва да научава от Писанията каква е приемливата Божия воля за него. Обратно на това е антихристиянската позиция, която не се нуждае от Писанието като крайна власт. И това се твърди, защото нехристиянинът не вярва, че човекът въобще трябва да бъде абсолютно покорен на Бога. Нехристиянската етика твърди, че според естеството на етичния живот човекът трябва в крайна сметка сам да реши кое е добро и кое е зло.[20]

Строшени плочи, разрушен завет

Драматичният отговор на Мойсей на публичната демонстрация на евреите на религията на магическата власт – неговият отговор на символичния ритуал – беше да строши каменните плочи, дадени му от Бога. Тези гравирани плочи не бяха продукт на човешка ръка. Бог, а не Мойсей, беше написал Своите десет закона на плочите (Изх. 31:18). Тези закони излагат основата на Божието сътрудничество с човека, съвкупност от етични принципи, а не предписани ритуали. Етичната връзка беше основана на личен завет между Бога и Неговите хора, закон-завет. Мойсей строши плочите като ритуален отговор към хората, защото те бяха нарушили етичния завет (Изх. 19) чрез своя бунтовен ритуален отговор към Бога. Те бяха избрали да се покланят на бог, направен от техните собствени ръце; Мойсей показа ритуално какво означава това: нарушаване от тяхна страна на завета на Бога, Космическия Грънчар, който прави човека, както грънчарят оформя глината. Те не искаха да признаят, както Исая по-късно призна: “Но сега, Господи, Ти си наш Баща; ние сме глината, а Ти Грънчарят ни; и всички сме дело на Твоята ръка” (Ис. 64:8). Тогава Бог смазва бунтовната глина в осъждение: “Ето, вие сте по-малко от нищо; и това, което вършите, е по-малко от нищо; мерзост е оня, който ви избира. Издигнах един от север и той е дошъл – един от изгрева на слънцето, който призовава Моето име; и ще нагази първенците като кал, както грънчарят тъпче глината” (Ис. 41:24-25).

След това, за да представи изразно Божието осъждение, Мойсей извърши друг ритуал – от чисто икономическа гледна точка, вероятно най-образния ритуал, записан в Библията. Той изгори телето в огън, стри останките му на прах, разтвори праха във вода и заповяда на хората да изпият водата (32:20).[21] Така биологичните процеси най-ясно произведоха окончателното, графично и незабравимо ритуално унищожаване на религиозния символ, който погълна такава голяма част от техния капитал. Те трябваше да видят как капиталът им изтича през вътрешностите им.

Хората изискваха за себе си правото да жертвуват част от своето благосъстояние за бог, направен от техните собствени ръце. Телето беше направено бързо от начинаещи занаятчии, работещи под ръководството на Аарон, и беше незабавно въведено в служение. Те жертвуваха с радост, участвувайки в сексуален разврат (Изх. 32:25) като религиозно потвърждение на тяхната вярност към боговете на фестивала на хаоса, боговете на космическото обновление чрез ритуално беззаконие.[22] Това бяха познати богове за тях, политеистични богове като тези в Египет, от които бяха избавени, и също като тези в Ханаан, за които те вярваха, че ще бъдат предадени в ръцете им. Това бяха богове, които изискваха жертва и ритуал, но не етично новорождение. Това бяха богове на техните сърца и ръце.

Пирамидата и Скинията

В противоположност на телето, изработено от аматьори, с неговата религия на професионален разврат, Божията скиния беше изящна и величествена, но въпреки това преносима. Тя се движеше с хората, защото Бог вървеше пред хората, водейки ги. За да я изградят, хората още веднъж трябваше да бръкнат дълбоко за това, което беше останало от тяхното съкровище. Това трябваше да бъде доброволна жертва. Те реагираха ентусиазирано (Изх. 35:21-22, 29). Жените художнички донесоха най-доброто, което имаха (35:25-26). Веселеил, художник, имаше специално познание от Бога в изкуствата (35:31), както и специална дарба на поучения (35:34). Той и Елиав, който също имаше дарба на поучение, станаха организаторите, които ръководеха строежа на скинията (35:30-34). Бог вложи специални дарби на тези, които им помагаха (35:35). Хората донасяха ежедневно своите дарове (36:3). Всъщност, те продължиха да носят толкова много, че имаше излишък на материали (36:5). Мойсей им каза да прекратят работата си и да престанат донасянето на своите произведения (36:6-7).

Много различен от това е строежът на Хеопсовата пирамида в Гиза в Египет. Тя остава архитектурно и технологично чудо. Тя е последното оцеляло здание от седемте чудеса на древния свят. Учените са я изследвали много подробно. Има дори школа за мистично познание, наречена “пирамидология,” която се опитва да намери в размерите на пирамидата пророчески истини.[23]

Никой не знае как е била изградена тя, но стандартните изчисления показват, че 100,000 роби и 40,000 занаятчии е трябвало да работят върху нея в продължение на 20 години.[24] Пиравидата не само е технологично чудо – все още не е ясно как точно е била построена – но тя е и математическо чудо. Това е било осъзнато от западните учени преди повече от век. Джон Тейлър, редактор на London Observer и надарен математик, започва да изследва мерките на Голямата Пирамида, докладвани от полковник Ричард Хауърд-Вайз. Това е през 50-те години на 19-ти век. Тейлър пита защо само тази пирамида има ъгъл на наклона 51 градуса и 51 минути. Той открива, че всяко едно от четирите лица на пирамидата има площ, равна на квадрата на височината й.[25] Никоя друга пирамида не е била построена по този начин. След това той открива, че ако раздели обиколката на пирамидата на два пъти височината й, това му дава съотношение 3.144, което е много близо до p: 3.14159. Питър Томкинс отбелязва в бележка под линия, че едва през шести век от Хр. p е било точно изчислено до четвъртия знак след десетичната запетая от един индийски учен, Ариа-Бхата.[26]

Това е било само началото. Той заключава, че Пирамидата е представяне на земята, като обиколката е обиколката на екватора, а височината е разстоянието от центъра на земята до полюса. Но каква ли мерна единица са използвали? Той търси мерна единица, която би запазила съотношението p и би съответствувала на Пирамидата в цели числа.

Когато той стига до съотношението 366.116.5, той бива поразен от приликата на 366 с броя на дните в годината и се запитва дали египтяните съзнателно не са разделили обиколката на Пирамидата на единиците на слънчевата година.

След това забелязва, че ако обърне обиколката на Пирамидата в инчове, тя става прибизително равна на 100 пъти по 366. Също е бил изненадан да види, че ако раздели основата на 25 инча, получава същият резултат 366. Възможно ли е древните египтяни да са използвали единица толкова близка до британския инч? И лакът от 25 такива инча?[27]

В същото време известният астроном сър Джон Хершел въвежда мерна единица, по-дълга само с половин дебелина на човешки косъм от британския инч, като единствена смислена, практически използваема по цялата земя единица, основана на действителните размери на земята. Той е критикувал френския метър поради неговата нестабилност и променливост в различните региони, тъй като земята не е истинска сфера. Всеки отделен меридиан би била различен по дължина. (Човек се чуди дали това не е малко интелектуален британски империализъм, реакция срещу революционните французи с техните далеч по-лесно изчислими единици на десетки, стотици и хиляди.) Хершел твърди, че единствената надеждна основа за измерителен стандарт е полярната ос на земята – правата, свързваща двата полюса – която едно официално британско изследване от онова време установява на 7898.78 мили, или 500,500,000 британски инча, или почти 500 милиона инча, ако единицата беше по-дълга с половин дебелина на косъм.[28] (Всички ли имаме еднакво дебели косми?)

И какво от това? Петдесет такива модифицирани инча биха направили един ярд, който е точно една десетомилионна от полярната ос, а половин от тази мярка би направила един много полезен лакът. Това е била единицата, която Тейлър открива, че точно съответствува на Пирамидата в кратни на 366. “За Тейлър изводът е бил ясен: древните египтяни трябва да са имали система от мерки, основана на истинските сферични размери на планетата, която е използвала единица, равна на британския инч с разлика от една хилядна.”[29]

Тези изследвания са били последвани от Чарлс Пиаци Смит, Кралски Астроном на Шотландия, който отива в Египет, прави много подробни измервания и заключава, че египтяните са били изчислили p до 3.14159.[30]

Изследванията на британския инженер Дейвид Дейвидсън през 20-те и 30-те разкриват, че Пирамидата отмерва всички три типа календарна година: слънчева, астрономическа (звездна) и аномалистична (орбитален перихелий).[31]

Основата на Пирамидата отговаря на разстоянието, на което се премества точка от земния екватор за една секунда.[32]

Жреците са можели да изчисляват дължината на слънчевата година до минута, или до четири точки след десетичната запетая.[33]

Мога да продължавам, но не е необходимо. Египетските жреци и архитекти са били умели в математиката и географията до степен, непозната в учебниците. Защо са положили такива големи усилия при изграждането на Хеопсовата Пирамида? Защото Хеопсовата Пирамида им служела добре. Тя е била средство за измервания, както и символ на техните научни умения. Но тя без съмнение им е служела като гигантски талисман. Тя е била микрокосмос на земята. Магията прогласява: “Както горе, така и долу.” Това е било средство за свещенодействие, за манипулиране на света.

В противоположност на Пирамидата стои – макар че вече не стои – скинията, а по-късно и храмът. Скинията не е разчитала на сложни измервания, за да постави човека в контакт с космическите сили. Това е правел Божият закон, написан на каменни плочи в средата на скинията и следователно в средата на обществото. Божието присъствие с човека не е било основано на тяхната способност да възпроизвеждат Неговия свят в един модел. Неговото присъствие или отсъствие се е установявало чрез тяхната заветна вярност. Законът е бил това, което е жизнено важно, а не измерванията на камък. Каменното сърце на човека е било неговият проблем, а не формата на скинията. Храмът вече не съществува, защото Бог го унищожи, когато той вече не служеше на Неговите заветни цели. Той не би търпял онези, които гледат на Неговия храм като на талисман.

Така казва Господ на Силите, Израилевият Бог: Поправете пътищата си и делата си, и Аз ще ви утвърдя на това място. Не уповавайте на лъжливи думи, та да казвате – Храмът на Господа, Храмът на Господа, Храмът на Господа е това. Защото, ако наистина поправите пътищата си и делата си; ако съдите съвършено право между човека и ближния му; ако не угнетявате чужденеца, сирачето и вдовицата, и не проливате невинна кръв на това място, нито следвате чужди богове за ваша вреда; тогава ще ви направя да живеете на това място, в земята, която дадох на бащите ви от века и до века (Ер. 7:3-7).

Ренесансът, със своята фатална склонност към магията, не е разбирал това. Френсиз Йейтс, която повече от всеки друг е отворила тази академично затворена врата на Ренесанса,[34] отбелязва, че Исак Нютон, посветен алхимик, е бил привлечен от Соломоновия храм. Тя казва, че той е бил “решен да разкрие точния план и пропорциите на Соломоновия Храм. Това е бил един от обектите на интерес на Ренесанса; вярвало се е, че планът на храма, положен от самия Бог, отразява божествения план за вселената. Учените на Ренесанса са вярвали, че теорията на класическата архитектура е извлечена от Храма и, както него, отразява света в човешки пропорции.”[35] Нютон дори е скицирал размерите на храма.[36]

Ренесансът е гледал на храма като че ли той е Голямата Пирамида. Но той не е. Религията на Библията е заветна и етична, не метафизична и магическа. Бог не трябва да бъде манипулиран; трябва да Му се покоряваме.

Нуждата на човека от ограничения

Бог постави ограничения върху техните жертви. Мойсей не поиска те да донесат целия си капитал в изблик на жертвен принос, въпреки техния грях при издигането на телето. Тяхното даване беше доброволно, тоест над задължителния десятък. Това е което протестантите наричат “дарения и приноси.” Толкова могъща беше мотивацията за жертвени дарения, че хората трябваше да бъдат възпирани. Те не трябваше да правят отново същата грешка: да вярват, че делото на техните ръце би могло да ги спаси от Божия гняв, вярвайки, че колкото по-голям е приносът, толкова по-малък е гневът. Нещо повече, те трябваше да запазят капитала си за бъдещи производителни цели.

Хората трябва да жертвуват на своите богове. Те настояват за това. Тяхната жертва ги свързва с източник на сила. Но Бог ги предупреждава, че Той не се интересува толкова много от материалните жертви на хората; вместо това Той се интересува от справедливостта, смирението и милостта (Вт. 10:12; 1 Царе 15:22; Мих. 6:8). Той желае жертвата на съкрушеното сърце: “Защото не искаш да Ти принеса жертва; всеизгаряния не са Ти угодни. Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш” (Пс. 51:16-17). Само при тези условия приносите на всеизгаряне са приемливи за Бога. Бог дава благосъстояние и сила, не на основата на ритуална точност, а на основата на съобразяване с етичен законов ред (Вт. 8). Праведността е по-важна от ритуала (2 Лет. 30:13-20).

Ранното протестантство, особено пуританското и анабаптисткото протестанство, е критикувало строителите на катедрали. Те са твърдели, че парите, похарчени за катедрали, е трябвало да бъдат дадени на бедните или използвани за други цели. И както става в историята, големите катедрали са станали туристически атракции, докато християнската вяра в обществото отслабва. Но тези величествени сгради все още стоят като свидетелства за посвещението, уменията и жертвите на хората за техния Бог. Катедралите отразяват възгледа на строителите и поклонниците за властта и величието на Бога. Дългосрочната перспектива на строителите е все още видна: те са очаквали тяхното дело да оцелее. Те са очаквали то да прославя Бога в продължение на векове. Тази дългосрочна перспектива е важна част от християнската вяра. Времевата перспектива на хората се отразява в тяхната архитектура.[37] Така е и с техния възглед за Бога.[38]

Жертвуване към държавата

Съвременният човек се покланя на политическата власт като източник на сила и смисъл. Същата тази перспектива има и древния човек, както в класическия, така и близкоизточния свят.[39] В целия Запад от дните на Първата Световна война доброволно са жертвували своя капитал, своя живот и своето бъдеще към месианската държава, била тя демократична, фашистка, или комунистическа. Както Бога, държавата обича възторжения приносител. За разлика от Бога, държавните управители не казват на хората да престанат да жертвуват, когато са дали твърде много. Бог ограничава жертвите, които хората са длъжни да дадат на коя дае човешка, земна институция. Бог, а не институциите, е напълно върховен. Жертвата на Исус Христос е единствената жертва, достатъчна да изпълни Божиите етични изисквания. Човекът и неговите институции са ограничени. Но съвременният претендиращ за спасение политически ред не поставя никакви ограничения върху жертвите на хората, защото не поставя ограничения върху своята собствена власт.

Универсалното недоволство относно данъците, което разтърси структурите на всяка западна, индустриализирана нация след 1970 (или по-рано при европейските нации), показва, че хората все повече не вярват на своя бог, съвременната държава. Нарастващото данъчно недоволство показва, че в ход е промяна във вярата. Социалистическият хуманизъм се срутва под тежестта на увеличеното изразходване на средства по програми срещу бедността и военно оборудване, както и от голяма безработица и забавен икономически растеж. Старата вяра в тоталната власт на държавата умира. Гласоподавателите от средната класа най-после осъзнават, че те са станали жертвените агнета, а не въображаемите богати, които са се опитвали в продължение на три поколения да пожертвуват на олтара на завистта. Те са все още хуманисти и тяхната вяра в индивидуализма е непоследователна, но идеологическото махало се е преместило от почти неоспоримия монотеизъм на държавата към смесения политеизъм на хедонистичния индивидуализъм и задължителните пенсионни осигуровки.

Заключение

Хората искат да жертвуват на нещо или на някаква сила, по-висша от тях самите. Този акт на жертва установява тяхната вяра в някакъв космически ред. Съвременният свят като цяло е изоставил вярата в космическия ред, но той утвърждава вярата в ръководения от човека земен ред. Така най-мощната човешка агенция, държавата, става центъра на жертвата на съвременния човек.

Човекът се покланя на създаденото от неговите собствени ръце, точно както Израел направи при бунта в пустинята. Хората вярват, че те трябва да жертвуват за човечеството. Някои хора правят това за печалба, като служат на потребителите на свободния пазар. Други служат на държавата. Други служат на някаква друга човешка институция. Но идеята е, че те се опитват да предложат себе си като жива жертва (Рим. 12:1) на избраните от тях богове.

Бог ограничава такава жертва. Човекът е длъжен да представи себе си като жива жертва пред Бога, защото Бог притежава него и всичко друго (Пс. 50:10). Той дължи на Бога всичко. При кръщението човекът предоставя себе си и всичко, което притежава, на Божието разположение. Но след това Бог връща 90 процента от принесеното. Той запазва десятъка като символичен белег за подчинението на човека. Той Му се принася чрез Неговата монополистична заветна институция, църквата. Бог ограничава задължителните жертви на хората. На хората като цяло не може да се вярва да правят такива жертви, защото те ги правят само на боговете на своите собствени ръце и въображение. Затова Божият старозаветен закон за жертвите изискваше само десятъка и трите празника. Днес Бог изисква само десятъка.

Онези, които отричат това формално ограничение, имат два мотива: 1) да поставят човека под непоносимата вина, че не е дал достатъчно – “за да те контролирам по-добре, приятелю” – и 2) да избягнат чувството на лична вина, когато не платят това, което дължат. Като отказват да зачитат десятъка като минимална задължителна жертва, антиномистите поставят човека под отворен нагоре максимум. Това е отричане на грешното естество на човека. То е също отричане на положението на човека като създание. Това е задействуване отново на случая със златното теле.

На хората все повече им омръзва икономиката на постоянната жертва към държавата на нива на плащане далеч над това, което Бог изисква. Днес всички хора плащат поне 40 процента от своите доходи на различни клонове на държавното управление – двойно повече от данъка, наложен в древния Египет (Бит. 47:24-26), най-бюрократичната тирания на древния свят. Но хората трябва да вярват в някакъв бог, източник на сила и смисъл. Те имат нужда да жертвуват на някакъв бог. Какво ще пожертвуват от сега нататък? И на кой бог? Отговорите на тези два въпроса ще определят следващия етап от историята на Западната цивилизация.



[1] Използвам удобните функции на търсещата програма на електронната Godspeed Bible.

[2] Greg L. Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics (2nd ed.; Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, [1977] 1984).

[3] Gary North, “The Marriage Supper of the Lamb,” Christianity and Civilization, 4 (1985).

[4] Християните принасят жертви на Бога всяка неделя на Господния ден: десятъци и приноси. Това е подходящо и правилно. Това е денят на съда, защото това е денят на Господнето присъствие. Но църквите рядко празнуват Господната вечеря всяка седмица. Защо? Присъствието на Господа се изявяваше на редовните задължителни празници в Израел. Защо да не е така и в новозаветните времена?

[5] Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids, Michigan: Baker Books House, 1980), p. 37.

[6] Ibid., p. 39.

[7] Ibid., p. 37.

[8] Рим. 13:14; 1 Кор. 15:53-54; 2 Кор. 5:2ff.; Гал. 3:27; Еф. 4:24; Кол. 3:10.

[9] Бит. 2:15; 3:24.

[10] Ис. 51:3; Езек. 28:13, 16; 31:9.

[11] Ibid., pp. 35-36.

[12] Ibid., p. 42.

[13] Gary North, Moses and Pharaoh: Dominion Religion vs. Power Religion (Tyler. Texas: Institute for Christian Economics, 1985), ch. 6: “Cumulative Transgression and Restitution.”

[14] George Rawlinson, History of Ancient Egypt, 2 vols. (New York: John B. Alden, 1886), II, p. 2.

[15] До 20-те години на 20-ти век западните учени са вярвали, че силите, поставени в служба на човека, са строго безличностни. Специално обучено свещеничество – чистите учени и технолози – се е смятало като източник на достъп до тези като цяло непознати сили. Свещеничеството не се е променило, но теологията се е променила. Нещо далеч по-близо до древната магия управлява сега съвременната мисъл. Рязкото разграничение между субекта и обекта, между човека и неговото обкръжение, сега е размито. Заедно с това човекът става все по-безличностен, докато видимият свят около нас е станал далеч по-личностен, отражение на човека и дори сътворението на човека.

Това означава ли, че съвременната хуманистична мисъл учи, че всъщност човекът е този, който създава подредеността на природата? Все повече това е, което се говори. Тимъти Ферис пише за сър Артър Едингтън, брилянтния британски астроном от началото на двадесети век: “Едингтън вярваше, че законите на природата обитават в нашите умове, създадени са не от космоса, а от нашите схващания за него, така че един посетител от друга планета би могъл да извлече цялата наша наука просто като анализира как са свързани нашите мозъци. Според възгледа на Едингтън, ние познаваме физическите закони a priori, както [Имануел] Кант твърди, макар че където Кант е смятал част от нашето a priori познание за вродено, Едингтън чувствуваше, че то е извлечено чрез опити в наблюдения и разсъждения.” Ferris, The Red Limit: The Search for the Edge of the Universe (New York: William Morrow, 1977), p. 116. Това е радикален хуманизъм, очевидно следствие от последователния хуманизъм. Виж Gary North, Is the World Runnong Down? Crisis in the Christian Worldview (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), ch. 2.

[16] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), pp. 33-39.

[17] Cornelius Van Til, A Survey of Christian Epistemology, vol. II of In Defense of Biblical Christianity (den Dulk Foundation, 969), p. 16.

[18] Ibid., pp. 18, 19.

[19] R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 619.

[20] Cornelius Van Til, Christian Theistic Ethics, vol. III of In Defense of Biblical Christianity (Phillipsburg, New Jersey: Presbyterian & Reformed, 1980), p. 33.

[21] Това беше еквивалент на изпитанието за ревност, което се изискваше в Стария Завет, когато съпруг обвини съпругата си в прелюбодейство (Чис. 5:11-31).

[22] Roger Caillois, Man and the Sacred (Glencoe, Illinois: The Free Press, 1959), p. 164. Сравни Thorkild Jacobsen, “Mesopotamia: The Function of the State,” H. and H. A. Frankfort, et al., The Intellectual Adventure of Ancient Man: An Essay on Speculative Thought in the Ancient Near East (University of Chicago Press, [1946] 1977), pp. 198-201.

[23] Как би могло това да стане при наличието на различни измерителни системи, е наистина чудо.

[24] Peter Tomkins, Secrets of the Great Pyramid (New York: Harper Colophon, [1971] 1978), pp. 227-28. Цифрата 20 години идва от Херодот.

[25] Този факт по-късно довежда до откритието, че Пирамидата е била предназначена да включва не само p (пи), но и т.нар. Златно Сечение, или f (фи), 1.618. f + 1 = f2. Също, 1 + 1/f води до аритметичната прогресия, позната като ред на Фибоначи. Ibid., pp. 190, 192. Те също са открили и съотношението между p и f: p = f ´ 6/5. Ibid., p. 194.

[26] Ibid., p. 71n.

[27] Ibid., p. 72.

[28] Ibid., p. 73.

[29] Ibid., p. 74.

[30] Ibid., p. 90.

[31] Ibid., p. 111.

[32] Ibid., p. 210.

[33] Ibid., p. 161.

[34] Frances A. Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition (New York: Vintage, [1964] 1969).

[35] Frances A. Yates, Ideas and Ideals in the North European Renaissance, vol. III of Collected Essays, 3 vols. (London: Methuen, 1984), p. 270.

[36] Frank E. Manuel, Isaac Newton, Historian (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1963), plate facing p. 148.

[37] Катедралата става пирамида, а не Божий дом, ако вярата на строителите бъде прехвърлена към друг бог. Катедралите в Европа са станали туристически атракции. Огромната, незавършена епископална пирамида, Църквата на Св. Йоан Божествени, все още се строи в Ню Йорк след цял век работа и събиране на средства. Между другото, Харлемското гето се е придвижило почти до нейните стени и нощем не е безопасно тя да бъде посещавана.

[38] Малко от здравото учение е останало в съвременните англикански и римокатолически църкви, дори и в техните литургии, макар че и там има елементи на здравото учение. Въпреки това техните катедрали са оцелели. Какъв видим белег е останал от царуването на Кромуел? Една изповед: Уестминстърската изповед на вярата. Почти нищо видимо не е останало от пуританството; неговото наследство е почти изцяло идеологическо и теологично.

[39] R. J. Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1971] 1978), chaps. 3-5.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов