Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

31

ИКОНОМИКАТА НА СКИНИЯТА

И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях. По всичко, което ти показвам – образа на скинията и образа на всичките й принадлежности – така да я направите (Изх. 25:8-9).

Бог обеща да даде на Израел светилище, земята на Ханаан. Това светилище щеше да бъде едновременно географско и заветно, видимо място, където Неговият завет щеше да бъде закона на земята. Бог първо поиска от тях да Му изградят място, което да служи като Негово лично светилище, което би било физическо, преносимо и заветно. В тази скиния Бог щеше да се среща с тях в Своя съд. Щеше да ги награждава или да ги проклина. Без заветно обновление, те не можеха да очакват да получат Неговото благословение, но със заветно обновление те рискуваха Неговия гняв.

Скинията е била известна тема за проповеди в продължение на един век в американските фундаменталистки кръгове. Тази тема позволява на проповедника да изпълни своята годишна квота с послания от Стария Завет, без дори да се докосне до цялостните етични и обществени изисквания на старозаветния закон. Скинията като че ли предлага безкрайни възможности за алегоризиране, спиритуализиране, вглъбяване и откриване на тайни значения – всички показващи “големи пророчески истини.” (Странно, хората, които настояват, че “трябва да приемаме пророчеството на Библията буквално,” също държат да извличат голяма част от това предполагаемо буквално пророчество от високосимволични източници.) Скинията е популярна тема за проповеди, но само дотолкова, доколкото конкретните приложения на посланието в проповедта могат да се снижат до обществена неприложимост в новозаветните времена.

Скинията като място за съд

Това, което проповедниците рядко споменават, е, че скинията е била място, където хората са идвали при Бога, за да получат правосъдие: благословение или проклятие. Божието правосъдие е било налагано според заветната вярност на хората към откритите Божии закони. Гражданите на Израел бяха задължавани три пъти в годината да идват пред Бога и да принасят жертви (Изх. 23:14-19). Това означава, че те е трябвало да срещнат Бога, който раздава правосъдие, като индивиди и като народ. Скинията е била Божието място за съд и санкции в историята. Следователно да се проповядва върху скинията е рискована работа, защото това води пряко към учението за завета, с неговите пет учения, които така отблъскват съвременното евангелско движение: абсолютното върховенство на един предопределящ Бог; трите йерархични апелативни съдилища: църквата, държавата и семейството; разкритият в Библията Божий закон, който трябва да управлява решенията на съдиите в тези три съдилища; Божиите санкции в историята; и лишаването от наследство на нарушителите на завета и въвеждането в наследство на спазващите завета в историята.[1] Това също повдига въпроса за Господната вечера като събитие на подновяване на църковния завет, което довежда хората в Божието присъствие, за да получат Неговите присъди в историята.[2]

Целта на съвременните проповеди върху скинията е да направи юридически неприложимо всичко, което е свързано със скинията, в новозаветните времена. Според тях преломното събитие на кръста е направило скинията неприложима днес. Като сграда, това е безспорно вярно, но то е било вярно и във времето на Мойсей. Сградата е била символична; съществено е било това, което тя символизира. Това, което тя е символизирала, е Исус Христос като идещия Съдия в историята. “А понеже Христос дойде първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния не с ръка направена, тоест, не от настоящето творение, веднъж завинаги в светилището, и то не с кръв от козли и от телци, но със собствената Си кръв, и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:11-12). Следователно, всяка проповед върху скинията трябва да сочи към днешната реалност на Христос като Съдия.

Присъди в новозаветната история? Етична причина и следствие в новозаветната история? Заветни санкции в новозаветната история? Властта на Божия закон в новозаветната история? Такива мисли не са приятни за пастирите, които са отричали всичко това през цялата си кариера. Те са посветили своя живот на принципа, че старозаветната история, с всичките си видими осъждения, вече не е в сила днес. Скинията трябва да стане принцип за общественото безсилие на църквата днес, защото нашият свят е свят, лишен от видими присъди на основата на заветна причина и следствие.

Клайн като първообраз

Професор Мередит Клайн е представител на този отвлечен подход към скинията. За разлика от средния пастор, той използва бележки под линия, за да докаже, че е изследвал скинията в дълбочина, което той изразява в своята книга Образите на Духа (Images of the Spirit, 1980). Дори по-рано, в своята книга Структурата на библейската власт (Structure of Biblical Authority, 1975) той твърди, че Библията има архитектурен аспект. Изграждането на Божия дом, казва той, “излиза на преден план в книгата Изход.” Строежът на къща е също популярна тема в ханаанската епична поема, Енуна Елиш, добавя той.[3] Първо, Бог вгради народа на Израел в Своя дом чрез Своите заветни думи, изговорени на планината Синай. След това Бог им каза да Му изградят дом. “Макар и по-буквален дом от живия дом на Израел, скинията-дом беше предназначена да служи като символ на другия дом; царството народ беше истинското обиталище на Бога (схващане, което е далеч по-пълно изследвано и одухотворено в Новия Завет).”[4] Одухотворено, наистина!

Клайн посвещава своята академична кариера на две главни задачи: 1) да изследва в големи подробности заветните свидетелства и приложения в Стария Завет; и 2) да направи всичко възможно да убеди своите читатели, че Бог е изоставил тези приложения в Новия Завет.[5] Той настоява, че всяка новозаветна връзка между видими благословения и спазване на завета е, от човешка гледна точка, случайна. “А през това време тя [наредбата на общата благодат] трябва да се движи по своя курс в несигурностите на взаимно обуславящите се принципи на общата благодат и общото проклятие, като успехът и бедствието идват по начин като цяло непредсказуем, поради неизследимото върховенство на божествената воля, която ги разпределя по тайнствени пътища.”[6] Като цяло непредсказуем? Професор Клайн очевидно никога не се е замислял защо премиите за застраховка живот и медицинските застраховки са по-ниски в повлияните от християнството общества, отколкото в езическите общества. Очевидно, благословенията на дългия живот, които са обещани в Библията, са достатъчно неслучайни и предсказуеми, та статистиците, които съветват застрахователните компании, да могат статистически да засекат практическите разлики между обществата.

Това, което Клайн твърди, е, че свидетелството на Божия заветен закон и заветни санкции в историята е било изхвърлено от Бога след Христовото възкресение от мъртвите. Видимите Божии санкции не действуват в новозаветните времена. Етичната причина и следствие в съвременното общество са случайни. Следователно християнството е обществено неприложимо и прогресивно безсилно. Истината е, че твърдението на Клайн, че видимите събития са същностно случайни, е димна завеса, която скрива неговите песимистични есхатологични възгледи. Това, в което той всъщност вярва, е, че нещата ще се влошават за църквата с течение на времето. Етичната причина и следствие в новозаветната история не е просто случайна; тя е позитивно изкривена. Това заключение е основно за амилениалната есхатология на Клайн.[7] Още веднъж виждаме, че заветната неутралност е невъзможна.

Трябва да стане ясно, че скинията не е била обществено неприложима или безсилна в своето време. Тя е била основна за религиозния живот на Израел в продължение на половин хилядолетие, докато Соломон построи храма, 480 години след като евреите излязоха от Египет (3 Царе 6:1). Скинията беше обиталището на Ковчега на завета, който съдържаше плочите на завета (Изх. 25:10-22). Бог се явяваше в скинията във формата на стълб от облак (Изх. 33:9-10; Чис. 12:5; Вт. 31:15). Скинията беше изпълнена със злато, сребро, скъпоценни камъни и най-красивите художествени произведения на хората. Тя символизираше величието на свръхестествения Цар, който обитаваше сред тях.[8]

Символ на заветна продължителност

Тези пилигрими в пустинята получиха символ на Божието присъствие – фундаментална характеристика на библейския завет.[9] Те имаха дял в едно заветно общество. Скинията им даваше място за жертвуване. Бог е господарят на вселената и хората трябва да признаят своето подчинение към Него чрез жертва.[10] Жертвите на животни трябваше да се провеждат на определено място. Следователно скинията можеше да служи като център на общественото чувство за ред и постоянност. Племената щяха да бъдат обвързани заедно, превъзмогвайки потенциалното раздробяване на племенното общество.

Скинията беше също символ на дълготрайност, но само докато те зачитаха етичните условия на завета. Макар самата сграда да беше преносима, орнаментите бяха дълготрайни и можеха да се използват от бъдещите поколения в обещаната земя. Самата преносимост на скинията свидетелствуваше срещу стремежа към направена от човека дълготрайност – търсената стабилност, която се отразяваше в пирамидите на Египет. Дълготрайността по своята същност е заветна и следователно се управлява от етичните условия на завета.[11] Дълготрайността е митична, освен ако е съсредоточена върху Бога.

Скинията беше свидетелство, че те са пилигрими – хора, пътуващи към някакво крайно назначение – а не номади, които се движат в кръг. Израилтяните никога не са били номади. Либералните теолози често отказват да приемат това. Често повтаряният аргумент от либералните теолози, че израилтяните са били номади, е основно за повечето либерални изследвания на древния Израел. Представително е изявлението на Ханс Йохен Бьокер, че “израилтяните идват основно от източните или югоизточните степни страни и проникват в земеделските области на Палестина. Те първоначално не са били обитатели на обработваема земя; те са били номади и техните правни наредби са били типични за номади.”[12] Той не дава доказателства за тези номадски правни уредби, защото не съществуват такива доказателства. Той продължава, казвайки, че “За разлика от Кодекса на Хамураби, например, старозаветните закони са все още силно белязани с номадския възглед за собствеността, който се характеризира като съсредоточен върху групата, а не върху индивида и така обръща по-малко внимание на собствеността на индивида.”[13] Сега по-малко интелигентният либерал може да защити своето антиномистко отхвърляне на старозаветния закон, като каже, че законът на Израел е бил номадски, нямащ нищо общо със съвременния свят. По-умният либерал е по-малко прям в своята защита на антиномизма. Той може да твърди, че неномадският характер на библейския закон свидетелствува за много по-късна дата на авторство на Петокнижието, по този начин отричайки авторството на Мойсей и поставяйки под въпрос продължаващата валидност на всичко в него, включително и закона.[14]

Есхатология на победа

Икономическите приноси на хората в строежа на скинията им служеха като ритуално средство за свидетелство за есхатология на победа. Първо, тяхната художествена дейност беше заявление за дълготрайност. Второ, техният труд по скинията беше утвърждаване на историята. Приносът на всеки човек щеше да се вижда от по-късните поколения и щеше да бъде оценяван, докато обществото поддържа своята заветна вярност към Бога. Онези, които щяха да дойдат по-късно, щяха да гледат назад и да бъдат благодарни на онези, които са живели преди тях. Накрая, скинията щеше да замени местата за поклонение в различните градове на Ханаан. Ханаанците със сигурност щяха да бъдат победени – потвърждение за идващото военно завладяване на Ханаан. Бог щеше да нанесе съд срещу техните врагове. Това показваше Бога като космически Съдия, четвъртата характеристика на библейския завет.[15]

Скинията беше важна в потвърждаването на учениета за завета. Този завет съедини племената в един народ. Заветът също продължаваше във времето, свързвайки бащите в пустинята със синовете, които щяха да завземат обещаната земя. Заветът означаваше приемственост във времето, пета точка на библейския завет,[16] и скинията символизираше тази ориентация към бъдещето.

Важността на символите за обществото не трябва да бъде пренебрегвана. Символите винаги ще съществуват; въпросът не е “символи или не символи”; въпросът е кои символи и чии символи. Символите са неизбежна реалност, били те лингвистични, музикални, архитектурни или какви да е други. Хората имат нужда да жертвуват на нещо, което има стойност, за да потвърдят вярата, която имат дълбоко в себе си. Мъжете не решават да подаряват на своите жени сватбени пръстени от желязо или от мед. Ако те са посветени на правилното поклонение, те трябва да предпочитат красиви сгради пред църкви, които приличат на големи кутии за обувки.

Архитектура и култура

Архитектурата е тясно свързана с културата. Скинията разкриваше централното място на завета в еврейската култура. Именно на основата на тяхната увереност в този завет те в последствие построиха другите институции на богоугодното общество. Израилтяните започнаха със скинията, защото тя беше мястото за Божието специално присъствие.

В новозаветните времена няма нужда да се изгражда само една величествена сграда като централно място на общественото внимание. След Христовото възкресение законът е написан на сърцата на верните (Евр. 8:10; 10:16-18). Вече не е задължително хората да пътуват до Ерусалим, за да се покланят; те се покланят на Баща си в дух и истина (Йоана 4:23). Законът не е написан на каменни плочи, нито пък оригиналът му лежи в Ковчега на завета. В новозаветните времена вече има завинаги децентрализация на властта, поклонението и културата.

Това изискване за църковна децентрализация в новозаветната епоха е било осъзнато от протестантите през шестнадесети век, но те не са разбирали напълно важността на принципа на скинията за емоционалния и духовния живот на семействата, които са изграждали църкви в местните общности. Те не са разбирали колко фундаментална за всяко общество е икономиката на жертвата. Хората трябва да потвърдят и да символизират дълготрайността на своето религиозно видение в настоящето и неговите връзки с бъдещето. Един от проблемите на протестантската архитектура по време на Реформацията е било отричането от страна на протестантските ръководители на законността на катедралите в Европа. Реформаторите често са изразявали съзнателно неодобрение на законността на архитектурната красота и на икономическите жертви на общността. Мрачният външен вид на протестантските църкви, особено през седемнадесети век, е отричал есхатологията на победа, поддържана от много от тях. Нуждата от жертва била снижена и пренесена в деловите грижи, благотворителността и дела, които са различни от делата на институционалните църкви. Това довело до безпрецедентен икономически растеж, но също и до обществена и политическа нестабилност. Краткото царуване на Оливър Кромуел, в крайна сметка, е било последвано от реставрацията на английския трон на Чарлс II, а не от някакъв вид пуританска република. Икономическият растеж продължавал да внася смут и в традиционните отношения между обществените класи в пуританска Нова Англия.[17]

Тази икономическа и географска мобилност на съвременното капиталистическо общество също се противопоставя на класическия идеал за естетична дълготрайност. Една катедрала е много скъпоструваща. Ако тя бъде построена в централен град, тя скоро може да се окаже заобиколена от съвсем различна икономическа и социална среда в сравнение с началото. Катедрала може да се построи и в някой отдалечен селскостопански район, но това няма да служи на нуждите на поклонниците. Всяка сграда, отдалечена на два часа път с автомобил или влак от някой централен град, би могла скоро да стане заобиколена с проблемите на града в рамките на две поколения.[18] В този смисъл съвременният свят е станал общество на скинията, а не общество на храма. Катедралите не се проектират, както скинията, като полуготов проект с преносима конструкция.

Регионалният блясък

Църквата е едновременно местна и международна. Тя е обвързана с местните исторически обстоятелства на всеки етап от историята, но тя е винаги международна, защото е сързана с вечността. В протестантството има тенденция към пренебрегване на международните и вечните аспекти на църквата. Протестантските пастори често се наслаждават да строят големи, екстравагантни места за поклонение, защото те свидетелствуват за влиянието на пастора като строител. Тези църкви рядко отразяват някакви дълготрайни архитектурни стандарти. Архитектите показват малка загриженост относно архитектурната изява на църквата като сила, с която да се съобразява всяко ниво в обществото за дълги периоди от време. Твърде често архитектите, избрани от църквите, са дълбоко хуманистични и управлявани от естетични стандарти, които са открито бунтовни срещу красотата. Те са посветени на архитектура на съзнателна грозота.[19] Красотата е далеч по-обективна, отколкото това, което се вижда през очите на човешкия наблюдател; красотата е това, което е в очите на Космическия Наблюдател. Архитектите символично отричат Космическия Наблюдател, като се бунтуват против всички дълготрайни стандарти за красота.

Поради раздробяването на религиозните деноминации, икономическите ресурси, необходими за строеж на големи катедрали, не са достъпни през двадесети век. Големите, основни деноминации, които биха могли да си позволят да ги построят, вече не се интересуват от това. Далеч по-вероятно е централните деноминационни бюрокрации да дадат пари за революционни цели или за разширяване на бюрокрацията. В същото време по-малките деноминации се съсредоточават върху мисии или други духовни предприятия.

Днес няма архитектурно представяне на Божието величие, което да се съревновава с величието на държавата. Това величие на тоталната държава е всичко друго, но не и красиво. По целия Запад съществува един мрачен, грозен архитектурен стил, общ за правителствените сгради: огромни камъни, малко прозорци, мрамор или имитация на мрамор. Това прави хората да се чувствуват незначителни. Сградите правят хората да изглеждат малки. Този стил е бил въведен за първи път в древния имперски Рим. Подобна теология на империята е в основата на съвременните строежи.

Съветският Съюз е най-самоосъзнатата империя, която виждаме в днешно време. В десетилетията след революцията Съветите произведоха грандиозни паметници без никакъв вкус. Автобиографията на Малкълм Мъгридж споменава за неговия престой в националния Хотел в Москва през 30-те като репортер на Manchester Guardian. “Декорът беше в тежък мрамор и позлатени орнаменти, подобен на станциите на московското метро, по онова време в строеж и предназначено да се превърне в туристическа атракция. Веднъж, като седях с Мирски във фоайето на хотела, направих забележка за този умопомрачителен стил. Да, съгласи се той, това е доста страховито, но то изразява усещането за това какво трябва да представлява един луксозен хотел в ума на някой, който е виждал хотел само през полираните стъкла на прозорците от студената, неприветлива улица отвън. Това, каза той, е ключът към всички художествени продукти на режима – дългите високопарни романи, безжизнените портрети и пейзажи в маслени бои, подтискащата неоготическа архитектура на Народа, скучните концерти в консерваторията и безкрайно дългите балетни постановки. От културна гледна точка всичко това е цялостна композиция. Няма по-сигурен начин да запазиш най-лошите страни на буржоазния начин на живот от това да ликвидираш буржоазията. . . .”[20]

Възстановяване на сътрудничеството

Днес се вижда идеологическото и институционално раздробяване на западните църкви. Първоначалният екуменичен импулс на християнството е притъпен. Трябва да очакваме едно бъдещо съживление да донесе ново единство, защото сега църквата е видимо във война с хуманистичните империи, както е била от времето на Христос до времето на Константин. Едно съживление по-вероятно ще обедини християните, отколкото да ги раздели, защото има видим, застрашителен общ враг. Следователно, трябва да очакваме да видим нов екуменизъм на вярващите в Библията хора да отправи предизвикателство и да се противопостави на колективистичния екуменизъм на модернизма. Това ще бъде екуменизъм отдолу нагоре, а не бюрократичен, отгоре надолу, екуменизъм.[21]

Така, вместо да очакваме огомни национални катедрали (символ на национализъм) или международни катедрали (символ на еклесиастична империя), ние трябва да очакваме да видим нови сгради, които координират дейностите на различните регионални християнски групи. Те ще трябва да бъдат функционални и в същото време внушителни. Вместо спортните арени – градския еквивалент на съвременния човек на римските арени – ние ще видим художествени, образователни и конгресни центрове. Те няма да бъдат предимно деноминационни, а ще бъдат ориентирани към дейностите на господството. Те ще представляват активността на християнската цивилизация, а не тясно дефинираната църква.

Църквите също могат да строят общи сгради в различни региони, подобни по степента на жертва на мормонските храмове, които откриваме в много градове по света. Те ще отразяват “най-доброто,” което регионалните усилия на една деноминация могат да произведат. Ще видим също и националнии международни архитектурни дейности, светски и църковни. Ще има регионални, национални и международни архитектурни изяви на Бога на земята. Но няма да има един-единствен център, както имаше в Израел, защото Бог е децентрализирал жертвата, и заедно с нея, Своето царство.

Това е моето пророчество. Но самата децентрализация на християнската култура е препъни камъкът на пророка. Свободата, която християнството осигурява, неизменно освобождава човешкото творчество, което предварително отхвърля категоризацията. Това, което е най-забележително от архитектурна гледна точка, е стилистичната свобода, която християнската цивилизация дава вътре в общите ограничения на финансите и възстановения Божий образ в изкупения човек. Това, което е далеч по-малко важно, е точността на пророчеството.

Заключение

Местните църкви все още въплъщават в себе си видими елементи на лична жертва. Съвременните схващания за дългосрочен дълг са намалили психологическия товар на сегашната жертва, но дългосрочната несигурност и заплахата от дългово робство идват заедно с увеличаването на задлъжнялостта на църквата. За средновековните църкви са били необходими понякога векове, за да бъдат построени, като са привличали жертвите и талантите на много поколения. Съвременните събрания строят по-малки, по-некрасиви, по-ефективни структури, заемат много пари от банките, работещи на частичен резерв, за да го направят, или продават лихварски дългосрочни облигации на членовете на църквите,[22] а след това е нужно едно поколение, за да се изплати дългът. Средновековните християни са били по-близо до истината в тази област на поклонението. Те са разбирали какво Бог е казал на старозаветните евреи: че святото прахосване има своето място в богоугодното поклонение, както показва десятъкът на празнуването (Вт. 14:23-29). Строителните разходи на квадратен метър не трябва да бъдат главния фактор в построяването на място за поклонение. В архитектурата на величие и дълготрайност трябва да се отразява есхатология на победа.



[1] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987).

[2] Ibid., pp. 304-13.

[3] Meredith Kline, The Structure of Biblical Authority (2nd ed.; Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1975), p. 79.

[4] Ibid., p. 80.

[5] Sutton, That You May Prosper, Appendix 7: “Meredith G. Kline: Yes and No.”

[6] Meredith G. Kline, “Comments on the Old-New Error,” Westminster Theological Journal, XLI (Fall 1978), p. 184.

[7] Gary North, Political Politheism: The Myth of Pluralism (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1989), ch. 3: “Halfway Covenant Ethics.”

[8] Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids, Michigan: Baker Book House, 1980), pp. 35-42.

[9] Sutton, That You May Prosper, ch. 1.

[10] Ibid., ch. 2.

[11] Ibid., ch. 3.

[12] Hans Jochen Boecker, Law and the Administration of Justice in the Old Testament and Ancient East, translated by Jeremy Moiser (Minnesota, Minneapolis: Augsburg, [1976] 1980), p. 28.

[13] Ibid., p. 167.

[14] Бьокер цитира Макс Вебер и една книга от 1927 от А. Йепсен, които отричат какво да е значително номадско влияние в старозаветния закон. Ibid., pp. 141-43. Бьокер никога не заявява ясно дали е за или против възгледа за “израилтянското номадство,” което е типично за човек, който е прочел далеч повече, отколкото може да смели интелектуално – дотолкова, доколкото либералните изследвания на Стария Завет въобще могат да се смилат интелектуално. В общия случай, те стават само за поглъщане и след това бързо избълване в докторски дисертации и статии в списания. Никога не съм престанал да се удивявам с какво желание либералните теолози се връщат на своя бълвоч.

[15] Sutton, That You May Prosper, ch. 4.

[16] Ibid., ch. 5.

[17] Gary North, “From Medieval Economics to Indecisive Pietism: Second-Generation Preaching in New England, 1661-1690,” Journal of Christian Reconstruction, VI (Summer 1979), pp. 144-50: “Status and Social Mobility.” North, “From Covenant to Contract: Pietism and Secularism in Puritan New England, 1691-1720,” ibid., VI (Winter 1979-80), pp. 175-77. За обобщение, виж Gary North, Puritan Economic Experiments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 50-54.

[18] Точно това стана с най-грандиозния от всички американски катедрални проекти, Епископалната църква на Св. Йоан Божествени в Ню Йорк Сити.

[19] Tom Wolfe, From Bauhaus to Our House (New York: Farrar Straus Giroux, 1981).

[20] Malcolm Muggeridge, Chronicles of Wasted Time: The Green Stick (New York: Morrow, 1973), p. 245.

[21] Gary North, Healer of the Nations: Biblical Blueprints for Foreign Relations (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1987), ch. 11.

[22] Gary North, “Stewardship, Investment, and Usury: Financing the Kingdom of God,” Appendix 3 in R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973).





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов