Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

32

ПАРИ ЗА КРЪВ, А НЕ ПОГОЛОВЕН ДАНЪК

И Господ говори на Мойсей, казвайки: При преброяването на израиляните, когато вземаш цялото им число, тогава да дадат откуп на Господа, всеки човек за живота си, когато ги преброяваш, за да не ги нападне язва, когато ги преброяваш. Ето какво да дават: всеки, който се причислява към преброените, половин сикъл, според сикъла на светилището (един сикъл е двадесет гери); половин сикъл за принос на Господа. Богатият да не даде повече, и бедният да не даде по-малко от половин сикъл, когато давате тоя принос на Господа, за да направите умилостивение за живота си. А като вземеш парите за умилостивението от израилтяните, да ги употребиш в служението на шатъра за срещане; и това ще бъде за спомен на израилтяните пред Господа, за да бъде умилостивение за живота ви (Изх. 30:11-16).

Хората се нуждаеха от покритие, от умилостивение пред Бога. Защо? Този текст не ни казва, но други текстове го казват. Това е било мобилизация на способните да се бият мъже на Израел. Мойсей ги преброи, когато напуснаха Египет, като смяташе, че те скоро ще влязат във война срещу Ханаан. Израел напусна Египет като армия: “И тъй, в същия онзи ден Господ изведе израилтяните от Египет според построените им войски” (Изх. 12:51). Затова Господ каза на Мойсей да преброи това множество от племенни армии: “Пребройте цялото общество израилтяни по семействата им, по бащините им домове, като броите по име всички от мъжки пол един по един. Всички в Израил от двадесет години нагоре, които могат да излизат на бой, ти и Аарон, пребройте ги според построените им войски” (Чис. 1:2-3). След язвата, която Бог доведе върху Израел заради тяхното блудство с мадиамските жени, Бог заповяда второ преброяване. “А след язвата Господ говори на Мойсей и Елеазар, син на свещеника Аарон, казвайки: Пребройте цялото общество израилтяни от двадесет години и нагоре, според бащините им домове, всички в Израил, които могат да излизат на бой” (Чис. 26:1-2). Едно поколение по-късно Исус Навиев отново ги преброи поради същата причина (Ис.Нав. 8:10).

Всеки народ има законна нужда от статистика за своите военни възможности. Той трябва да отчита разходите за войната. “Или кой цар, като отива на война срещу друг цар, не ще седне първо да се съветва, може ли с десет хиляди да стои против този, който иде срещу него с двадесет хиляди? Иначе, докато другият е още далеч, изпраща посланици да искат условия за мир” (Лука 14:31-32). Ето защо военният главнокомандуващ на Израел преброяваше хората, преди да ги вкара в битка.

Проливане на кръв и покритие за кръв

Хората имаха нужда от умилостивение преди да влязат в битка. Проливането на човешка кръв трябваше да бъде поставено под строги заветни ограничения. Ето защо преброяването на обрязаните мъже в Израел изискваше плащане от тяхна страна на пари за умилостивение. Това преброяване трябваше да се извършва само при подготовка за война.

Едно нещо е сигурно в този текст: това няма нищо общо с държавните данъци. Държавата по никакъв начин не е отговорна да взема пари от някого, за да направи умилостивение за душата му. Извършването на умилостивение като Божий представител е свещеническа функция, а не царска функция. Получателят на средствата трябваше да бъде скинията, а не държавното управление.

Умилостивението или покритието беше изисквано от Бога винаги, когато пълнолетните мъже биваха преброявани пред военен конфликт. Ако откажеха да платят, Бог ги заплашваше с язва. Когато Давид реши да преброи хората на Израил въпреки факта, че не се задаваше никаква война, неговият съветник Йоав го предупреди да не го прави (2 Царе 24:3). Давид отказа да го послуша и настоя преброяването да се проведе. Когато осъзна, че това налагане на неговата власт е погрешно, той призна своя грях пред Бога. Бог каза на пророка Гад да уведоми Давид, ще му бъдат дадени три възможности: седем години глад за народа, три месеца бягство пред враговете му, или язва. Давид поиска от Бога да вземе решение и Бог изпрати язва, в която измряха 70,000 души (2 Царе 24:15).[1]

Ако преброяването беше нормален източник на средства за държавната власт, то би се провеждало всяка година. Това не беше ежегодно събитие; извършването на национално преброяване беше строго ограничено до време на война и то изискваше умилостивително плащане към скинията. Като действуваше така, като че ли държавата има власт да извършва преброяване по всяко време, Давид съгреши против Бога. Да “преброиш” (paqad) войската е означавало да мобилизираш войските за битка. Джеймс Джордан коментира: “Думата също се използва в пророците със значение ‘възмездявам’ или ‘наказвам.’ Има и други думи на еврейски, които се отнасят за преброяване в смисъла на изчисляване или събиране, както Изход 30:12 точно показва (“Когато ги събираш . . . за да ги мобилизираш”). Следователно, преброяването, за което се говори тук в Изход 30, не е просто статистическо преброяване, а посещение или съд, за да се види кой е на страната на Господа. Онези, които преминат в лагера на преброените, по този начин обявяват себе си като принадлежащи на Божията армия, в контраст на армията на Сатана. Когато Господ дойде, Той идва да възмездява и наказва, да мобилизира всички мъже и да види кой е преминал и кой не е преминал в Неговата армия.”[2] Затова Джордан заключава, че това не е било ежегодно преброяване.

Джордан твърди, че Божието присъствие сред тях е било това, което заплашва онези, които не са покрити чрез плащане на пари за умилостивение. Бог върви всред Своята армия (Вт. 23:14), затова лагерът трябва да бъде свят. “Фактът, че парите се използват за поддръжка на Скинията/Храма, показва връзка между средата на Храма (Божия Дом) и средата на военния лагер (Божия Военен Лагер). И двата са особено святи и така са особена заплаха за грешния човек. Под Стария Завет всеки трябваше да бъде специално освещаван и всеки, от хората, които влизаха, трябваше да бъде специално освещаван. . . .”[3]

Джордан посочва също, че в Стария Завет свещената война беше свещеническа функция. Изгаряните градове бяха наричани “цялостни жертви на всеизгаряне” (Вт. 13:16; Съд. 1:17 – буквално от еврейски). По време на свещена война войниците временно ставаха свещеници, като полагаха назарейска клетва.[4] “Това е достатъчно, за да се покаже, че налагането на конкретни присъди е съботна и свещеническа функция, а не царска. Царската функция в Библията е в областта на ръководството, насърчението и грижите, особено чрез умелото слугуване на подчинените на човека (Марка 10:42-45). Мечът на държавата изпълнява присъдите, наложени от свещениците. (В новозаветната епоха всеки вярващ е свещеник, точно както старозаветните вярващи ставаха свещеници чрез полагане на назарейска клетва. В нашата система свещениците обявяват присъдата чрез участие в съдебен състав, а след това държавата изпълнява присъдата.)”[5]

Идеята трябва да е ясна: покриващото или умилостивителното плащане в Изход 30 няма нищо общо с държавната власт. То въобще не е данък. “Следователно, военният дълг е свещенически и е дълг на всеки вярващ-свещеник. И Църквата, и държавата участвуват в него, тъй като Църквата трябва да каже дали войната е справедлива и свята, а държавата трябва да организира вярващите-свещеници за битка. Следователно, мобилизирането на войската за преброяване не е ‘гражданска’ функция, различна от църковната, а парите за умилостивение в Изход 30 не са данък за преброяване, както някои твърдят.”[6]

Джордан е любезен (или внимателен) да се въздържи от споменаване на мишената на неговото изложение, но читателите може да не разберат напълно естеството на теологичния проблем, ако не познават подробностите около дебата. Мишената на Джордан е Р. Дж. Ръшдуни.

Теорията на Ръшдуни за гражданския поголовен данък

В последните години има доста голямо объркване относно това поради настояването на Ръшдуни, че това умилостивително плащане е станало граждански поголовен данък след построяването на скинията. “То е било използвано за поддържане на гражданския ред след като скинията (престолната зала и двореца на Божието управление) е била построена.”[7] Той не дава доказателства за това твърдение. Разгледано внимателно, то изглежда крайно неправдоподобно. Как е станала такава смяна в центъра на облагащата с данък власт? Как държавата е станала получател на умилостивително плащане, по този начин превръщайки откупа, плащан към Бога чрез свещеничеството, в поголовен данък, събиран от държавата? Това същностно би прехвърлило власт от църквата към държавата, процедура, която е напълно в противоречие с всичко друго, което Ръшдуни е писал относно незаконната власт на държавата.

Той правилно отбелязва, че това плащане е било умилостивително плащане към скинията, което е било плащано от онези, които влизат в битка, и цитира други коментатори, за да подкрепи своята теза – една относително безспорна теза.[8] Проблем номер едно: На каква основа държавата е станала получател на това умилостивително плащане? Той се опитва да реши този проблем като твърди, че скинията е била също толкова граждански център, както и църковен център. Гражданските данъци, настоява той, са били донасяни пред Бога в Неговата престолна зала, скинията. “Така светилището е било гражданският център на Израел и този факт не го е правел по-малко религиозен център.”[9] Следователно, “преброителният данък,” както той го нарича, винаги е бил донасян при скинията.[10] Той след това разширява аргумента, за да заключи, че в Израел “основният данък е бил преброителният или поголовен данък (Изх. 30:11-16), който е трябвало да бъде еднакъв за всички мъже.”[11]

Така, това, което е изрично заявено в Библията като умилостивително плащане, извършвано към скинията, такова, което повечето коментатори (включително Ръшдуни) вярват, че е било плащане, свързано с военното преброяване, извършвано непосредствено преди война, по-късно става, според тълкуването на Ръшдуни, нормално средство за събиране на средства за държавата – всъщност, единственият източник за законни приходи за държавата. “ Първо, основният граждански данък в Писанието, единственият данък, е преброителният или поголовен данък, плащан от всеки мъж на възраст двадесет години или повече (Изх. 30:11-16).”[12] “Неговото предназначение е било да осигури гражданско изкупление, т.е. покриването или закрилата на държавното управление. Всеки мъж на възраст двадесет години или повече е бил длъжен да плаща този данък, за да бъде закрилян от Бога Цар в Неговото теократично управление над Израел. Този данък е бил граждански и религиозен дълг (но не и църковен).”[13]

Проблем номер две: Кога държавата стана получател на тези умилостивителни плащания? Той твърди, че поголовният данък “е бил използван първоначално за построяването на скинията (Изх. 38:25-28).”[14] Ключовата дума тук е първоначално. Той намеква, че след построяването на скинията парите са отивали в държавата за финансиране на нейните ежедневни дейности. Той не обяснява никъде в своите трудове точно как ежедневните разноски на цялото държавно управление – местно, племенно и национално – биха могли да бъдат финансирани чрез това единствено данъчно плащане, което е можело законно да бъде събирано само преди война. Той не обяснява тази очевидна трудност защото тя очевидно не може да бъде обяснена – не и без да заключим, че Израел е бил една постоянно воюваща държава. Той не иска да прави такова заключение и затова просто пренебрегва проблема.

Защо Ръшдуни прави този необоснован скок от изкупително плащане към скинията по време на война към постоянно плащане към скинията като граждански данък? Защо не вижда огромната заплаха за свободата, присъствуваща в превръщането на държавата в събирач на данъци в името на умилостивението? Защо пропуска да осъзнае, че ако това е бил единственият законен данък в старозаветния Израел, това би създало или еклесиокрация, или политическа тирания? Ако умилостивителното плащане наистина е било данък, събиран от чиновници на скинията, тоест Аароновите свещеници, за да бъде разпределян както на тях им е угодно на държавните власти, тогава църквата неизбежно би била на върха на една единствена обществена пирамида. От друга страна, ако държавните магистрати притежаваха властта да влизат в скинията и да вземат умилостивителното плащане, тогава държавата би била на върха. Но Ръшдуни винаги твърди, че в библейското общество няма една единствена църковно-държавна пирамида на властта; църквата и държавата са отделни върховни власти под Бога и Божия закон.

Скритият проблем на Ръшдуни

Неговият скрит проблем е, че той не иска да признае една неприятна истина: Старият Завет никога не казва конкретно кое е правилно за държавното данъчно облагане, освен в предупреждението на Самуил срещу вземането от царя на 10 процента от личния доход на хората (1 Царе 8). Това е заключението на Джеймс Джордан.[15] Това е и моето заключение. Ако защитниците на библейския закон не могат да покажат никакви конкретни библейски закони, които да управляват държавното данъчно облагане, тогава на показ пред всички е изложен едно очевидно празно място в тяхната херменевтика.

Ръшдуни предпочита да не се занимава пряко с този въпрос, макар да осъзнава, че той съществува. “Коментарите и библейските речници като цяло не посочват закон, занимаващ се с данъчното облагане. Човек би заключил като ги чете, че в древния Израел не е съществувала никаква система на данъчно облагане и че Мойсеевият закон не говори нищо по този въпрос.”[16] Ако тук Библията наистина мълчи, тогава теономистът е поставен във видимо неприятното положение да твърди, че старозаветният законов ред има конкретни инструкции и отговори за всяка обществена и държавна политика, но не може да намери изрични правила, управляващи това, което е станало централен въпрос на държавната власт през двадесети век, а именно, законовата власт на събирането на данъци. Но освен критиката на Самуил за царя, който събира десятък, единствените споменавания на задължителни плащания в древния Израел са различните десятъци и жертви – очевидно цълковни – и умилостивителните пари при преброяване в Изход 30.

За да преодолее тази неприятност, Ръшдуни предлага уникална теория за старозаветния държавен ред и неговата връзка с властта за облагане с данъци. “Този неуспех да бъде открит какъвто и да е данъчен закон се дължи на неосъзнаването на същността на гражданския ред в Израел. Бог като Цар на Израел е царувал от Своята престолна зала в скинията и данъците са били донасяни пред Него. Поради често срещаната грешка да се гледа на скинията като изключително или същностно ‘религиозен,’ т.е. църковен център, има неосъзнаване, че тя всъщност е била религиозен, държавен център. Според библейския закон държавата, дома, училището и всяка друга агенция трябва да бъдат не по-малко религиозни от църквата. Следователно светилището е било гражданския център на Израел и този факт не го е правел по-малко религиозен център.”[17]

Въпросът за върховенството

Той систематично отказва да изследва ужасните следствия от тази теория за скинията като единственото място, където израилтяните са плащали своите данъци към Бога като Цар на Израел. Въпросът очевидно не е “религиозността” на държавния ред, защото, както той правилно казва, всички институции в обществото са еднакво религиозни – държавата, дома, училището и т.н.. но това не означава, че всички институции са еднакво заветни, защото само три институции – семейството, църквата и държавата – носят на себе си белега на завета, а именно, законното изискване на самозадължаваща клетва.[18]

Църквата и държавата вземат своите законни средства от онези, които са в завет с всяка от тези институции, макар и не задължително едновременно и с двете институции: църквите събират десятък от църковните членове, а държавната власт събира данъци от хората под нейната власт. Това няма нищо общо с “религиозността” на едната или и двете от тези определени от Бога заветни институции. Например, частният бизнес няма право да събира данъци от никого, освен като представител на държавната власт. Но, според Ръшдуни, частните фирми са неизбежно религиозни институции.

Твърдението на Ръшдуни през цялата му кариера е било, че целият живот е неизбежно религиозен. Следвайки Ван Тил, той твърди, че всички хора са или спазващи завета, или нарушаващи завета. “Не съществува неутрален човек. Човек е или спазващ завета, или нарушаващ завета, или се покорява на Бога във вяра, или е в бунт срещу Бога като самопровъзгласил се бог.”[19] Следователно всичко, което човекът прави, е неизбежно религиозно. Като се има предвид това, позоваването на религиозността само по себе си не може да реши съществения въпрос, с който той се занимава: На коя институция или институции Бог е възложил законната власт да събира Неговите данъци и Неговите десятъци? Бог със сигурност е бил едновременно Цар и Свещеник в Израел, но това не е въпросът тук. Въпросът е: Дали Той е възложил на една единствена институция законната власт да събира плащанията, дължими към Него в Неговото положение на едновременно Цар и Свещеник?

Очевидно е, че цар Озия оскверни храма, като влезе в него, за да принесе благоухания. Бог го наказа с проказа като често старозаветно наказание (2 Лет. 26:16-23). Ръшдуни използва този пример, за да защити институционалното разделяне на църквата от държавата.[20] Говорейки за свещеника и царя, той пише, “Двете служения не е трябвало да бъдат в иманентно [материално – бел.прев.], а в трансцендентно единство.”[21] Но да се позволи на едното от тези служения да събира плащания, дължими от хората на другото, е безспорно обявяване на иманентно (земно) единство на двете служения, точно както опитът на Озия да принесе благоухания в храма беше такава декларация.

Държавата не трябва да събира плащания, дължими към скинията за умилостивение. Също така свещеничеството не трябва да събира данъци, дължими към държавната власт. Фактът, че скинията, а по-късно и храмът, беше държавния център на Израел, се изявяваше символично чрез факта, че Ковчегът на Завета в най-святото място беше центърът на Израел и че вътре в Ковчега бяха двете плочи (двата екземпляра)[22] на Божия закон. Божият закон беше центъра на живота в Израел и Бог присъствуваше със Своя закон в най-святото място. Това няма нищо общо с институционалните подробности на събирането на данъци или десятъци; то говори изцяло за неизбежната религиозност на целия живот.

Уточнението на Ед Пауъл

Статията на Ед Пауъл, “Божият план за данъчно облагане” (“God’s Plan of Taxation”), е продължение на позицията на Ръшдуни, което е причината Ръшдуни да позволи тя да се появи в неговата единствена съавторска книга. Има, обаче, едно интересно допълнение, което Пауъл прави. Той много точно посочва, че левитите не са подлежали на военна повинност (Чис. 1:47-49) и следователно не са били задължавани да плащат т.нар. преброителен данък. Ръшдуни настоява в Institutes: “Той е бил плащан от левитите и от всички други.”[23] Пауъл твърди, че левитите не са били част от гражданския ред и затова не са били длъжни да плащат какъвто и да е данък на държавата, а това е бил единственият данък, който държавата може законно да събира, според Ръшдуни и Пауъл. “Този данък е отивал единствено за издръжка на държавата и само онези, които са били членове на гражданския ред поради своята военна повинност, са го плащали.”[24] Така, във версията на Пауъл за политическата теория гражданството е основано на две неща, плащането на данъци и участие в армията. Той ясно осъзнава връзката между “данъка” в Изход 30:11-16 и военната служба. Би ли заключил той, че в новозаветни времена ръкоположените служители на благовестието не трябва да имат право да гласуват или да бъдат задължени да плащат данъци? Ако отрече това, той трябва да заключи, че те трябва да подлежат на военна повинност.

Това, което Пауъл не осъзнава, е централно за моя и на Джордан аргумент: като ставаше назареец по време на война, войникът в Стария Завет ставаше временно свещеник. Самото положение на армията като временно свещеничество беше това, което правеше плащането на парите за кръв задължително, ако войниците искаха да избегнат язвата, когато Бог влизаше в лагера. Следователно, изискването за плащане на пари за кръв към скинията нямаше нищо общо с предполагаемия статус на левитите като хора, които са извън гражданския ред. То се отнася изцяло за нуждата от умилостивение за онези, които временно са отделени (осветени) за Божиите специални цели по време на война.

Позицията на Ръшдуни-Пауъл води до неизброими проблеми, особено при прилагането в новозаветни времена на погрешния принцип на поголовния данък като единствено средство за финансиране на държавата. Отделих известно място за това обяснение на Изход 30:11-16 само защото Institutes на Ръшдуни представлява предварителния модел на позицията на Християнската Реконструкция. Няколкото негови бележки за данъчното облагане се намират в разделите в Institutes, които се опитват да обяснят този текст. Така, като систематично ограничава всяко разглеждане на библейското данъчно облагане до предполагаемия граждански поголовен данък в Стария Завет, Ръшдуни премахва възможността да се разглеждат алтернативни данъчни политики като данък върху горивата, използван изключително за местните пътища, или данък върху доходите по-нисък от 10 процента, или данък върху продажбите, по-нисък от 10 процента. Той прави поголовния данък единствен източник на държавни приходи, заключение, което не се подкрепя от текста и е неприложимо на практика.

Заключение

Парите за умилостивение, изисквани от всеки пълнолетен от мъжки пол в Израел преди свята война са нямали нищо общо с държавното данъчно облагане. Това е било единично облагане, което се е провеждало само при военно преброяване, а провеждането на такова преброяване е бивало възлагано от Бога само когато обществото е било застрашено от война. Държавата е нямала право да провежда такова преброяване при никакви други обстоятелства (2 Царе 24). Би било мерзост държавният магистрат да събира такова плащане за покриване на кръв като държавен данък. Превръщането му в единствен държавен данък в Израел, събиран на годишна или на друга редовна основа, би довело Божия гняв върху държавата. Събирането на това задължително плащане е било изключително свещеническа функция. Следователно, всяко разглеждане на методите и ограниченията на законното държавно данъчно облагане в старозаветния Израел трябва да бъде основано върху други текстове, а не върху Изход 30:11-16.

Тезата на Р. Дж. Ръшдуни за парите за умилостивение като държавен поголовен данък е широко цитирана от хора, които не са негови последователи по никой друг въпрос, особено тези, които участвуват в движението за данъчен бунт, движение, което Ръшдуни отхвърля. Неговият труд върху библейския закон е привлякъл Британските Израилтяни или членовете на култа “Идентичност,” които са гръбнака на движението за данъчен бунт. Те търсят библейски аргумент, за да оправдаят своя отказ да плащат данък върху доходите. Те твърдят, че само поголовният данък е законен. Но всяко позоваване на Изход 30:11-16 за защита на такава позиция е незаконно. Това задължително плащане не е било поголовен данък или какъвто и да е друг вид данък; то е било покритие за кръв за войници, станали назарейски свещеници, на които предстои да влязат в битка.



[1] Текстът казва, че Бог се разгневи на Израел, и затова Той “подбуди Давид против тях,” като ги преброи (2 Царе 24:1). Давид можеше да доведе Божието осъждение върху себе си, ако беше приел да бяга три месеца пред враговете си, но той остави избора на Бога.

[2] James B. Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 )Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1984), p. 227.

[3] Ibid., p. 229.

[4] Ibid., p. 231.

[5] Ibid., pp. 231-32.

[6] Ibid., p. 232.

[7] R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), p. 50.

[8] Ibid., p. 277.

[9] Ibid., p. 281.

[10] Idem.

[11] Ibid., p. 492.

[12] Ibid., p. 510.

[13] Ibid., p. 719.

[14] Ibid., p. 50.

[15] Jordan, Law of the Covenant, p. 239.

[16] Rushdoony, Institutes, p. 281.

[17] Idem.

[18] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986), ch.3.

[19] Rushdoony, “Implications for Psychology,” in Gary North (ed.), Foundations of Christian Scholarship: Essays in the Van Til Perspective (Vallecito, California: Ross House Books, 1976), p. 43.

[20] R. J. Rushdoony, Foundations of Social Order: Studies in the Creeds and the Councils of the Early Church (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1969] 1978), p. 70.

[21] Idem.

[22] Meredith G. Kline, The Structure of Biblical Authority (rev. ed.; Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1972), pp. 123-24.

[23] Rushdoony, Institutes, p. 50.

[24] Rushdoony and Powell, Tithing and Dominion (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, 1979), p. 64. Иронията тук е, че именно моят “доброволен” принос към църквата на пастор Робърт Тобърн послужи за финансиране на издаването на тази книга.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов