Средство за господство
Съдържание
Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д
Приложение Е
Приложение Ж
Приложение З

   

Средство за господство
  Home    от Гари Норт  

33

СЪБОТНАТА ПОЧИВКА СРЕЩУ АВТОНОМИЯТА

Шест дена да се работи; а седмият ден да ви бъде свят, събота за почивка посветена на Господа; всеки, който работи в този ден, да се умъртви (Изх. 35:2).

Божията работа при съвторението е първообраз за човека: шест дена работа и един ден почивка или прекъсване на нашия нормален труд. Ако Бог си е починал на седмия ден, тогава ние трябва да почиваме един на всеки седем дни. Първоначално почивният ден на Адам беше неговият първи пълен ден от живота. Неговият първи ден беше седмият ден на Бога. Той трябваше да зачита своето положение на създание, като почива през първия ден от седмицата, по този начин признавайки първообразното дело на Бога като основа на неговия живот и почивка. Адам си въобрази, че неговият автономен труд би произвел плодове. Той си въобрази, че не е получил всичко като дар от Бога. Затова реши да имитира Божията седмица, започвайки бунта си на първия ден от своята седмица. Поради Адамовия грях на автономията – опит да играе Бог – Бог наложи временна схема шест-едно за човешката седмица до възкресението на Исус Христос. Сега като индивиди сме задължени да подреждаме нашите работни седмици по възкресенската схема едно-шест. Бог е възстановил за Църквата оригиналната схема.[1]

Съботата и санкциите

Тази глава всъщност е по-скоро обобщение на материала, който съм представил в Глава 4 и Приложение А на Синайската стратегия (The Sinai Strategy). Този текст е продължение на Изход 20:8-11, законът за съботата. Той определя санкцията: смъртно наказание.

Определянето на конкретна санкция от Бога е съществено важно. Диспенсационалистът Рой Олдрич ни напомня: “Ако Десетте Заповеди на закона са все още валидни, тогава всички наказания трябва да останат същите. Смъртното наказание трябва да се налага за нарушаване на съботата, идолопоклонство, прелюбодейство, бунт против родителите и т.н. Да промениш наказанието на даден закон означава да премахнеш този закон. Закон без наказание е аномалия. Закон без наказание става само добър съвет.”[2] Четвъртата заповед е била основна за Декалога. Затова този казусен закон определя правилната санкция: екзекуцията. Това е потвърдено от Бога чрез неговото специално открито изискване събирачът на дърва да бъде осъден на смърт (Чис. 15).

Това, което твърдя по-рано, е, че това смъртно наказание е било премахнато от Божия закон когато центърът на налагане на този конкретен закон се е преместил от държавното управление към индивидуалната съвест. Това не означава, че съботната почивка е била премахната от Бога. Тя е била преобразена чрез възкресението на Исус Христос, поради което християните зачитат принципа като почиват в Деня на Господа, първия ден от седмицата.* Индивидуалният християнин, който действува като заветен изпълнител пряко под Бога, става единственият земен изпълнител за налагане на закона за съботата. Вече няма никаква държавна санкция, свързана с него. (В Стария Завет не е споменато за някаква църковна санкция.) Павел пише, че някои хора почитат еднакво всички дни; други хора считат един ден за специален; всеки отделен човек в този случай трябва да се покорява на собствената си съвест (Рим. 14:5). Следователно, прехвърлянето на земната власт в налагането принципа на съботната почивка задължително е премахнало смъртното наказание – единственото наказание, определено в Стария Завет. Това не означава, че законът вече не е валиден. Бог ще наложи онези санкции, които Той смята за правилни, в историята и в деня на съда. Но за всички практически юридически цели, четвъртата заповед е била превърната от граждански закон в добър личен съвет.

Да твърдим нещо друго означава да призовем за възстановяване на смъртното наказание за нарушителите на съботата. Да се позоваваме на Стария Завет – тоест на четвъртата заповед – задължително означава да се позовем на този текст, защото той определя правилното наказание. Отново, нека повторя темата на цялата тази книга:

Без санкции няма закони; без закони няма обществен ред; без обществен ред няма цивилизация; без цивилизация няма Божие царство в историята.

Санкции и освещение

Нека повторя това, което казах във Въведението: “Това, което твърдя в цялата тази книга, всъщност е доста просто: ние можем законно да изследваме важността на всеки библейски закон, като изследваме санкцията на неговия казусен закон. Този прост и като че ли очевиден принцип на правото е бил неофициално отричан от църквата в продължение на почти две хилядолетия. Сред християнските коментатори съществува древна традиция да се позовават избирателно на старозаветните закони винаги, когато е удобно в моралните аргументи, но почти никога на определените от Бога санкции.” Изход 35:2 рядко се появява в разглеждането от съботяните на това колко важна остава съботата и какво трябва да правим, за да я почитаме. Това е напълно незаконно екзегетически и то е довело до обвинения от последователните критици, че християните, които защитават “Божия морален закон” без определените от Бога граждански санкции, са лицемерни, че искат всички морални блага от теокрацията без никоя от неудобните теократични санкции.

Защитниците на подхода “само моралния закон” неизбежно трябва да се съгласят по принцип с диспенсационалиста Олдрич: “Трябва да помним, че Десетте Заповеди са били част от правната система на Израел като теокрация. В тази Мойсеева наредба ‘всяко престъпление и непокорство е получавало справедливо възмездие’ (Евр. 2:2б). Закон без наказание е само добър съвет. Мойсеевото наказание за всяка от първите четири заповеди е било смърт. За определени явни нарушения на всички други заповеди наказанието е било смърт. Само една теокрация може да наложи такива закони. Никое правителство или деноминация или общество дори не си представя да ги наложи днес. Така и трябва да бъде, защото те са били дадени само на Израел и отдавна са отменени.”[3] Те са за общия Божий закон, но не и за конкретните санкции. Те се обявяват за обща теокрация – свят, контролиран от Бога, който го съди непрекъснато и окончателно – но отричат конкретната теокрация, тоест държавна власт, която конкретно е управлявана според старозаветните закони и техните открити от Бога санкции.

Това, което твърдя в продължение на много години, е следното: заветният стандарт на прогресивно освещение важи за всички човешки институции, не само за сърцата, умовете и действията на новородените вярващи. Библията безспорно учи на възгледа за прогресивното освещение, което действува в живота на изкупените индивиди. Това учение ни казва, че когато новородените хора съзнателно се съобразяват прогресивно с изискването на Божия закон, докато узряват във вяра, те прогресивно се доближават (но никога не достигат в историята) до съвършеното човешко естество (но никога до Божието естество) на въплътения Исус Христос.[4] Тъй като Бог довежда историческо осъждение върху колективи, тоест човешки институции (Вт. 28), особено трите заветни институции – църквата, държавата и семейството – прогресивното освещение също важи и за групи. То е основата на господството над света.[5]

Никакво спасение чрез дела

Божията благодат е единствената основа за човешкото спасение, както в смисъл на изцеление, така и на лично новорождение. Хората не могат законно да очакват да изработят връщането си към Божието благоволение. Вечният живот идва чрез Божието суверенно действие на осиновение (Йоана 1:12). Ние ставаме истински Божии синове чрез осиновяване. Без това действие на осиновяване ние оставаме лишени от наследство синове чрез нашия заветен (представителен) баща Адам.

Законът за съботата беше предназначен да напомня на човека, че той не може да изработи сам своето достигане до положение на власт. Да мислим, че делата на човешката ръка са основата на успеха, силата и просперитета, означава да възприемем религията на хуманизма, религия, забранена в Библията. Чрез Мойсей Бог предупреди хората в Израел срещу суетните въображения относно основата на тяхното благосъстояние: “И да не би да речеш в сърцето си: Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство” (Вт. 8:17). След това Бог ги предупреди относно санкциите, които Той ще доведе срещу тях в историята, ако забравят това предупреждение срещу идеята за автономността на човека:

Но ако забравиш Господа твоя Бог и отидеш след други богове, служиш им и им се поклониш, заявявам ви днес, че съвсем ще бъдете изтребени. Ще бъдете изтребени както народите, които Господ изтребва отпред вас, защото не послушахте гласа на Господа вашия Бог (Вт. 8:19-20).

На човека е казано, че той дължи своя успех на Бога. Бог му дава първоначалната капиталова база, която човекът притежава. След това, в отговор на заветната вярност на човека – външно съобразяване с Божия открит закон – Бог излива върху човека външни, видими благословения. Тези благословения са предназначени да станат средство за евангелизация, както за индивидите вътре в общността, така и за чужденците навън.

Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моят Бог ми заповяда, за да ги вършите в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат: Ето, мъдри и разумни хора са тоя велик народ. Защото кой народ е толкова велик, че да има бог тъй близо при себе си, колкото е Йеова нашият Бог всеки път, когато Го призоваваме? Или кой народ е толкова велик, че да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият този закон, който излагам пред вас днес? (Вт. 4:5-8).

Бог им даде закона за съботата, за да ги пожали. Той трябваше да им напомня, че те са били тежко угнетявани слуги в Египет. В повторението на Десетте Заповеди във Второзаконие това е причината, която е дадена за закона за съботата: “И помни, че ти беше роб в Египетската земя, и че Господ твоят Бог те изведе от там със силна ръка и с издигната мишца; за това Господ твоят Бог ти заповяда да пазиш съботния ден” (Вт. 5:15). Те трябваше да дават на своите човешки и животински слуги почивен ден всяка седмица (ст. 14). Бог е бил благодатен да ги освободи от робство; те също трябва да бъдат благодатни към хората под тяхната власт. Това е йерархичният принцип на Божията благодат. Трябва да очакваме да намерим този принцип ясно показан във втората книга на Петокнижие, Изход, книгата, която се занимава с йерархията, властта и избавлението.

Човекът, който зачита съботата, като отказва да работи по своето призвание, публично признава пред себе си и пред хората около себе си, че той не може сам да изработи пътя си към успеха, тоест, към Божието благоволение. Бог изисква от него да почива един на всеки седем дни, ако очаква да получи дългосрочни видими благословения от Бога. Но старозаветният закон отива по-далеч от простото обещание за видимо благословение; той изискваше държавата да налага крайната гражданска санкция: екзекуция. Екзекуцията е това, което ще се случи на цялото общество, ако се разбунтува против Бога (Вт. 8:19-20); това е, което се случва и на индивидите, ако се разбунтуват против Него (Изх. 35:2). Заветната санкция, която се е била прилагала към микрокосмоса (индивида), е отразявала заветната санкция, която се е прилагала за макрокосмоса (обществото). Хората не трябва да си въобразяват, че дължат своето богатство на делото на техните собствени ръце. Те трябва да разбират, че тяхното благосъстояние е дошло чрез Божия завет на благодат, който има два вида санкции: благословение и проклятие.

Заключение

Онези, които искат подробно разглеждане на този казусен закон, могат да прочетат разделите в Синайската стратегия. Основната идея за това изследване е, че санкцията, прилагана за този закон, е била гражданска санкция и тя е била крайната гражданска санкция. Следователно всички дискусии относно продължаващата законност на старозаветната събота трябва да започват с пълно разглеждане на Изход 35:2 и как той се прилага в новозаветната епоха. Капиталната санкция е била основна за закона, такъв, какъвто е бил даден първоначално. Никое позоваване на различните старозаветни текстове, свързани със съботата, не може да бъде прието буквално, ако този текст бъде удобно пренебрегнат. Дискусията трябва да започне с Изход 35:2.

Смисълът на съботата е ясен: човекът трябва да почива един на всеки седем дни. В Стария Завет това е бил последният ден от работната седмица, защото почивният ден е бил национално свидетелство за идещата съботна почивка, изпълнението на Божието заветно обещание за спасение и освобождение. Това освобождение е напълно дар от Бога. Човекът не може да спаси себе си. Следователно, законът за съботата е бил свидетелство за една теологична истина: спасение по благодат, а не чрез дела по закон. Работата на ръцете на автономния човек довежда само смърт, твърди този закон. Същото важи и за обществата.



[1] Gary North, The Dominion Covenant: Genesis (2nd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 5: “God’s Week and Man’s Week.”

[2] Roy L. Aldrich, “Causes for Confusion of Law and Grace,” Bibliotheca Sacra, Vol. 116 (July 1959), p. 226.

* В Съединените Щати, както и в повечето страни по света, за първи ден от седмицата се смята неделя, тъй като, следвайки библейската схема, съботата е седмия ден.

[3] Aldrich, “Has the Mosaic Law Been Abolished?” ibid., Vol. 116 (Oct. 1959), p. 332.

[4] Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory (3rd ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1988), pp. 66-72.

[5] Ibid., pp. 111-15. Сравни Gary North, Dominion and Common Grace: The Biblical Basis of Progress (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), ch. 5.





Tools of Dominion
Copyright © 1988 Gary North
превод Copyright © 1999 Божидар Маринов