| Назад | Напред |

КНИГА IV
Глава Петнадесета

15. ЗА КРЪЩЕНИЕТО.

Има две части в тази глава:

1. Разглеждане на двете цели на Кръщението, р. 1-13.
2. Втората част може да се сведе до четири подчасти:
   1. За употребата на Кръщението, р. 14, 15.
   2. За достойнството или недостойнството на служителя, р. 16-18.
   3. За замърсяванията върху това тайнство, р. 19.
   4. На кого принадлежи отслужването, р. 20-22.

Раздели.

1. Определение за Кръщение. Неговата главна цел. Това се състои от три неща. Първо, да свидетелства за прощението на греховете.
2. Текстове от Писанието, които доказват прощението на греховете.
3. Прощение не само на миналите, но и на бъдещите грехове. Това не е насърчение за впускане в грях.
4. Опровержение на онези, които разделят прощението между Кръщението и Покаянието.
5. Второто нещо в Кръщението, а именно, да учи, че ние биваме присадени в Христос за умъртвяване и за нов живот.
6. Третото нещо в кръщението, а именно, да ни учи, че сме съединени в Христос за да бъдем съучастници във всички Негови благословения. Второто и третото нещо се виждат ясно в кръщението на Йоан и на апостолите.
7. Същността на кръщението на Йоан и на апостолите.
8. Опровержение на възражение против това.
9. Ползите от Кръщението бяха изобразени на Израилтяните чрез минаването през Червеното море и облачния стълб.
10. Възражение на онези, които си въобразяват, че след кръщението има някакво съвършено обновяване. Първородната поквара остава и след кръщението. Нейното съществуване в децата. След кръщението избраните са праведни в този живот единствено чрез вменяване.
11. Първородната поквара е изпитание за праведните през целия им живот. Това не е основание за тях да търсят повод за грях. Те се обхождат по-внимателно и предпазливо в Господните пътища.
12. Проблемът създаден от покварата, показан от примера и свидетелството на апостол Павел.
13. Друга цел на кръщението е да служи като наша изповед за хората.
14. Втора част на главата. За кръщението като потвърждение на нашата вяра.
15. Това се вижда от примерите на Корнилий и Павел. За употребата на кръщението като изповед на вяра.
16. Кръщението не бива засегнато от достойнството или недостойнството на служителя. Следователно няма нужда от повторно кръщение на онези, които са били кръстени под папството.
17. Няма основание в аргумента, че които са кръстени по този начин, са останали много години слепи и невярващи. Божието обещание остава твърдо. Като кани евреите на покаяние, Бог не им заповядва да се обрежат отново.
18. Няма основание да предполагаме, че Павел е кръстил отново някои от учениците на Йоан. Йоановото кръщение. Какво означава да се кръщаваме в Христовото име.
19. Замърсяванията въведени в кръщението. Формата на чистото християнско кръщение. Въпросът за потапяне или поръсване трябва да остане свободен за решаване от хората.
20. На кого принадлежи отслужването на кръщението. Не на частни индивиди или жени, а на църковните служители. Произход на кръщението от частни индивиди и жени. Опровержение на аргумент в негова полза.
21. Опровержение също от Тертулиан и от Епифаний.
22. Възражение основано върху случая със Сепфора. Отговор. Децата починали преди кръщението не са изключени от небето, стига липсата на кръщение да не е причинена от небрежност или пренебрежение.

(Кръщението е белег за нашето прощение, за нашето участие в Христовата смърт и възкресение, а също и в Неговите благословения, 1-6)
1. Значението на кръщението

Кръщението е начален белег, чрез който биваме приети в общението на Църквата, и като сме присадени в Христос, да бъдем смятани за Божии деца. Нещо повече, целта, за която Бог го е дал (показах, че тя е обща за всички тайнства), е, първо, да помага на нашата вяра в Него, и второ, за да служи за изповед сред хората. Поред ще обясним естеството на двете наредби. Кръщението допринася за нашата вяра три неща, които трябва да бъдат разгледани отделно. И така, първата цел, с която то е установено от Господа, е да бъде белег и свидетелство за нашето очистване, или (за да обясня по-добре значението на моите думи) е като печат, чрез който Той ни уверява, че всички наши грехове са така изтрити, покрити и изличени, че никога няма да застанат пред Неговия поглед, никога няма да бъдат споменати, никога няма да бъдат вменени. Защото Неговата воля е всички, които са повярвали, да се кръстят за прощаване на греховете (Мат. 28:19; Деян. 2:38).

Следователно онези, които са си мислели, че кръщението не е нищо друго освен символ и знак, чрез който ние изповядваме нашата вяра пред хората, както войниците засвидетелстват своята професия като носят отличителните знаци на своя началник, не са осъзнали кое е главното нещо в кръщението; а то е, че ние трябва да го приемаме заедно с обещанието, „Който вярва и се кръсти ще бъде спасен” (Марк 16:16).

2. Неговата сила не е във водата без Словото

В този смисъл трябва да се разбира твърдението на Павел, че „Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез Словото” (Еф. 5:25, 26); и отново, „не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, тоест новорождението и обновяването на Святия Дух” (Тит 3:5). Петър също казва, че „кръщението сега ни спасява” (1 Пет. 3:21).

Защото той не иска да намеква, че нашето прощение и спасение са усъвършенствани чрез водата, или че водата сама по себе си съдържа силата да очиства, новоражда и обновява; нито иска да каже, че тя е причината за спасението, а само че в това тайнство се виждат познанието и сигурността на такива дарове. Самите думи ясно показват това. Защото Павел свързва словото на живота и водното кръщение, сякаш казва, чрез Благовестието се обявява посланието за нашето прощение и освещение, чрез кръщението това послание се подпечатва. И Петър незабавно добавя, че кръщението е „не измиването на плътската нечистота, а позивът към Бога на чиста съвест, който е от вяра.” Дори, единственото очистване, което кръщението ни обещава, е чрез поръсването на кръвта на Христос, Който е изобразен във водата от приликата с очистване и умиване. Тогава кой може да каже, че ние биваме очиствани от тази вода, която определено свидетелства, че истинското и единствено умиване за нас е кръвта на Христос? Така че не можем да имаме по-добър аргумент за опровергаване на халюцинацията на онези, които приписват всичко на силата на водата, от този, който извличаме от самото значение на кръщението, което ни води далеч от видимия елемент, който е представен пред очите ни, както и от всички други средства, за да съсредоточи умовете ни единствено върху Христос.

3. Белег за очистване за цял живот!

Нито трябва да се предполага, че кръщението се дава само по отношение на миналото, така че по отношение на новите прегрешения, в които падаме след кръщението, да трябва да търсим нови средства за умилостивяване в други така наречени тайнства, като че ли силата на кръщението вече не действа. На тази заблуда в древни времена се е дължало, че някои са отказвали да бъдат посветени в кръщение, докато животът им не е бил в изключителна опасност и поемат последния си дъх, за да могат по този начин да получат прошка за цялото си минало. Древните епископи често порицават в своите писание тази нелепа предпазливост. Трябва да осъзнаваме, че когато и да бъдем кръстени, биваме умити и очистени за цял живот. Затова, колкото и често да прегрешаваме, трябва да си припомним нашето кръщение и така да укрепим умовете си, за да се чувстваме сигурни и уверени в прощението на греховете. Защото макар то да изглежда отминало, след като веднъж е било извършено, то не се отменя от последващи грехове. Защото в него ни се дава чистотата на Христос, която винаги е в сила и не се унищожава от никакво петно: тя изличава и отмива всичките ни мръсотии.

Нито трябва от това да си въобразяваме позволение за съгрешаване в бъдеще (определено няма нищо, което да одобрява такова безочие), но това учение е предназначено само за онези, които като са съгрешили, стенат отегчени и потиснати под своите грехове, за да имат с какво да се подкрепяват и утешават, и да не се втурнат презглава към отчаяние. Така Павел казва, че Христос е направен умилостивение за нас за прощение на миналите грехове (Рим. 3:25). С това той не отрича, че с него се придобива постоянно и вечно прощение на греховете до смъртта; той само показва, че то е предназначено от Бащата за онези бедни грешници, които наранени от угризение на съвестта въздишат за лекар. На тях се дава Божията милост. Онези, които от надежда за безнаказаност търсят позволение за грях, само възбуждат Божия гняв и справедливост.

4. Истинското отношение между кръщението и покаянието

Знам, че е общоприето вярване, че прошката, която при нашето първо новорождение получаваме само чрез кръщението, след кръщението се придобива чрез разкаянието и ключовете (виж Глава 19, р. 17). Но онези, които вярват в тази измислица, се заблуждават като не отчитат, че властта на ключовете, за която те говорят, така зависи от кръщението, че по никакъв начин не може да бъде отделена от него. Грешникът получава прошка чрез служението на Църквата; с други думи, не без проповядването на Благовестието. И от какво естество е това проповядване? Че се умити от нашите грехове чрез кръвта на Христос. И какъв е белегът и свидетелството на това умиване, ако не е кръщението? Така виждаме, че това прощение се отнася до кръщението.

Тази заблуда произхожда от лъжливото тайнство на разкаянието, за което вече споменах. Останалото ще кажа на съответното място. Не е чудно, ако хората, които поради тъпотата на умовете си са прекомерно привързани към външните неща, също показват тази грешка: ако незадоволени от чистата Божия наредба те въвеждат нови средства, измислени от самите тях, като че ли кръщението само по себе си не е тайнство на покаяние. Но ако покаянието е препоръчвано през целия живот, силата на кръщението трябва да има същата продължителност. Следователно не може да има съмнение, че през целия си живот, винаги когато са измъчвани от осъзнаването на своите грехове, всички вярващи могат да си припомнят своето кръщение, за да могат с това да уверят себе си в онова единствено и вечно прощение, което имаме в кръвта на Христос.

5. Кръщението като белег за умъртвяване и обновление в Христос

Друга полза от кръщението е, че то ни показва нашето умъртвяване в Христос и новият живот в Него. „Не знаете ли,” казва апостолът, „че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исус Христос, кръстихме се да участваме в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт,” за да „ходим в нов живот” (Рим. 6:3, 4). С тези думи той не само ни увещава да подражаваме на Христос, както ако каже, че биваме увещавани от кръщението да умираме за нашите похоти, както Христос умря, и да възкръсваме към праведност, както Той възкръсна; но той проследява нещата още по-високо, че Христос чрез кръщението ни е направил участници в смъртта Си, като ни е присадил в нея (Рим. 6:5). И както клонката придобива съдържание и храна от корена, към който е прикрепена, така онези, които приемат кръщението с истинна вяра, истински усещат действието на Христовата смърт в умъртвяването на плътта си, и действието на Неговото възкресение в съживяването на Духа (Рим. 6:8). Върху това той основава своето увещание, че ако сме християни, трябва да сме мъртви към греха и живи към правдата (Рим. 6:11). На друго място използва същия аргумент, а именно, че сме обрязани и сме съблекли стария човек, след като сме били погребани в Христос чрез кръщението (Кол. 2:11-12). И в този смисъл, в текста, който по-горе цитирахме, той го нарича „окъпването на новорождението и обновяването на Святия Дух” (Тит 3:5). Имаме обещание, първо, за безплатно прощение на греховете и вменяване на правда; и второ, за благодатта на Святия Дух, да ни пресъздаде отново за нов живот.

6. Кръщението като белег за нашето съединяване с Христос

Последната полза, която нашата вяра получава от кръщението, е, че то ни уверява не само че сме присадени в смъртта и живота на Христос, но и сме така съединени със самия Христос, че участваме във всички Негови благословения. Защото в Своето тяло Той посвети и освети кръщението (Мат. 3:13), за да го споделя с нас като най-здрава връзка на съединяване и общение, което е благоволил да установи с нас; и от това Павел доказва, че Божии синове, от факта, че сме облекли Христос в кръщението (Гал. 3:26-27). Така виждаме изпълнението на нашето кръщение в Христос, Когото поради тази причина наричаме истинската цел на кръщението. Затова не е странно, че за апостолите се казва, че са кръщавали в името на Христос, макар да им беше заповядано да кръщават също в името на Бащата и на Духа (Деян. 8:16; 19:5; Мат. 28:19). Защото всички Божии дарове давани в кръщението се намират единствено в Христос. И все пак който кръщава в Христос неизбежно призовава името на Бащата и на Духа. Ние сме изчистени чрез Неговата кръв само защото в Своята несравнима милост нашият благодатен Баща, желаейки да ни приеме в благоволение, Го е назначил Посредник за да извърши нашето примирение с Него самия. Единствено от Неговата смърт и възкресение придобиваме новорождение, когато осветени от Неговия Дух сме изпълнени с ново и духовно естество. Така придобиваме, и по този начин ясно разпознаваме в Бащата причината, в Сина същността и в Духа действието на нашето очистване и новорождение. Така първо Йоан, а след това и апостолите кръщаваха кръщение на покаяние за прощение на греховете (Мат. 3:6, 11; Лука 3:16; Йоан 3:23; 4:1; Деян. 2:38-41), разбирайки под думата „покаяние” новорождението, а под „прощение на греховете” очистване.

(Йоановото кръщение не е различно от това на апостолите: неговото значение е символизирано на израилтяните в изхода, 7-9)
7. Йоановото кръщение и християнското кръщение

Така става съвършено сигурно, че Йоановото служение беше същото, което след това беше възложено на апостолите. Защото различните ръце, чрез които кръщението бива отслужвано, не го правят различно кръщение, а еднаквостта на учението доказва еднаквостта на кръщението. Йоан и апостолите следват едно и също учение. Всички кръщават за покаяние, за прощение на греховете, в името на Христос, от Когото идват покаянието и прощението на греховете. Йоан сочи към Него като Божието Агне, което отнема греховете на света (Йоан 1:29), и така Го описва като жертвата, приета от Бащата, умилостивение за правдата и начинател на спасението. Какво биха могли апостолите да добавят към тази изповед?

Затова никой да не се смущава от това, че древните автори се трудят да разграничат едното от другото. Защото кой би слушал Йоан Златоуст да отрича, че прощението на греховете е включено в Йоановото кръщение (Hom. in Matth. 1:14), а не Лука, който твърди обратното, че Йоан проповядва „кръщение на покаяние за прощаване на греховете” (Лука 3:3)? Нито можем да признаем хитростта на Августин, че чрез Йоановото кръщение греховете биват простени в надежда, но чрез Христовото кръщение са простени в действителност. Защото като виждаме, че евангелистът ясно заявява, че в своето кръщение Йоан обещава прощение на греховете, защо трябва да отнемаме от тази възхвала, когато никаква необходимост не ни принуждава?

Но ако някой попита каква е разликата в Божието Слово, ще открием, че тя не е нищо повече от това, че Йоан кръщаваше в името на Онзи, Който има да дойде, а апостолите в името на Онзи, Който вече е изявен (Лука 3:16; Деян. 19:4).

8. Разлика в личностите, не в кръщението

Фактът, че дарбите на Духа са по-щедро изливани след Христовото възкресение, не установява разлика в кръщенията. Защото кръщението отслужвано от апостолите докато Той все още беше на земята беше наричано Негово кръщение, и все пак Духът не беше излят в по-голямо изобилие върху него отколкото върху кръщението на Йоан. И дори след възнесението самаряните не приеха Духа над обичайната мяра на старите вярващи, докато Петър и Йоан не бяха изпратени да положат ръце на тях (Деян. 8:14-17).

Предполагам, че това, което е впечатлило древните автори и ги е подтикнало да казват, че едното кръщение е било само подготовка за другото, е било, че са прочели, че онези, които са приели Йоановото кръщение, са били отново кръстени от Павел (Деян. 19:3-5; Мат. 3:11). На съответното място ще обясним най-ясно колко много грешат в това.

Тогава защо Йоан каза, че той кръщава с вода, но идва един, който ще кръщава със Святия Дух и с огън? Това може да се обясни с няколко думи. Той няма намерение да разграничава едното кръщение от другото, а сравнява своята личност с личността на Христос, като казва, че докато той е служител с вода, Христос дава Святия Дух, и ще заяви това Свое качество чрез видимо чудо в деня, когато изпрати Святия Дух върху апостолите, във формата на огнени езици. С какво повече могат да се похвалят апостолите, и с какво повече могат да се похвалят онези, които кръщават в наши дни? Защото те са само служители на външния белег, докато Христос е Дарител на вътрешната благодат, както същите тези древни автори неизменно учат, и конкретно Августин в своето опровержение против донатистите, се основава главно върху тази аксиома: „Който и да е кръщаващият, единствен Христос царува.”

9. Първообраз на кръщението в Стария Завет

Нещата, които казахме относно умъртвяването и прощението, са предзнаменувани сред народа на Израел, който поради тази причина е описан от апостола като кръстен в облака и в морето (1 Кор. 10:2). Умъртвяването е било изобразено когато Господ, защитавайки ги от ръката на Фараона и от жестоко робство, постла път за тях през Червеното море и удави самия Фараон и техните египетски врагове, които ги преследваха и ги заплашваха с погибел. Защото по този начин Той в кръщението ни обещава и ни показва чрез знамение, че сме водени от Неговата сила и избавени от египетско робство, тоест от робството към греха, и че нашият Фараон е удавен; тоест дяволът, макар и той да сне престава да се опитва и да ни тормози. Но както онзи египтянин не беше хвърлен в бездните на морето, а изхвърлен на брега, и все още ужасяваше израилтяните чрез страшния си вид, макари да не можеше да ги нарани, така нашият враг все още ни заплашва, показва мишците и мускулите си, но не може да побеждава.

Облакът беше символ на очистване (Чис. 9:18). Защото както тогава Господ ги покри с облак и ги държа на хладно, за да не отслабнат или повехнат под изгарящите лъчи на слънцето; така разбираме, че в кръщението биваме покрити и защитени от кръвта на Христос, за да не би Божият гняв, който наистина е нетърпим пламък, да падне върху нас.

Макар че тогава тайната е била скрита и известна само на малцина, все пак тъй като няма друг начин да придобием спасение освен в тези два начина на благодат, Бог е благоволил древните автори, които е осиновил за наследници, да получат и двата белега.

(Чрез ритуала на кръщението ние не биваме освободени от първородния грях, но чрез него правим изповед на вяра пред хората, 10-13)
10. Кръщението, първородният грях и новата праведност

Сега е ясно колко лъжливо е учението, което някои са поучавали преди много време, и други все още постоянстват в него, че чрез кръщението сме избавени и освободени от първородния грях и от покварата, която е била предадена от Адам на цялото му потомство, и че сме възстановени в същата праведност и чисто естество, които Адам би имал, ако беше запазил почтеността, в която е бил създаден. Този вид учители никога не разбират какво означава първороден грях, първородна праведност или благодат на кръщението. Ние преди показахме (Книга 2, глава 1, р. 8), че първородният грях е извратеността и покварата на нашето естество, които първоначално ни правят подвластни на Божия гняв, и след това произвеждат в нас делата, които Писанието определя като дела на плътта (Гал. 5:19).

Следователно, двете неща трябва да бъдат изрично взети предвид, а именно, че ние биваме порочни и извратени във всяка част на нашето естество, и след това поради тази поквара справедливо сме обвинени и осъдени пред Бога, за Когото нищо не е приемливо освен чистота, невинност и праведност. И следователно дори бебетата носят своето осъждение със себе си от утробата на майките си, защото макар да не са принесли плода на своята неправда, те имат в себе си нейните семена. И дори цялото им естество е семе на греха, и следователно не може да бъде друго освен противно и омразно за Бога. Чрез кръщението вярващите биват уверяване, че това осъждение е напълно оттеглено от тях, тъй като, както казахме, чрез този белег Господ обещава, че е направено пълно и цялостно опрощаване, както на вината, която ни е била вменена, така и на наказанието, причинено от вината. Те също осъзнават и праведността, но такава праведност, която Божиите хора могат да придобият в този живот, а именно, единствено чрез вменяване, като Бог в Своята милост ги счита за праведни и невинни.

11. Трябва да се борим да побеждаваме упорития грях

Друга точка е, че тази поквара никога не престава в нас, но постоянно произвежда нови плодове, а именно, онези дела на плътта, които по-горе описахме, както гореща пещ постоянно изхвърля пламъци и искри, или както извор излива вода. Защото похотливостта никога не умира напълно, нито бива угасена в хората, докато освободени от тялото на смъртта не съблекат изцяло своето естество (Книга 3, глава 3, р. 10-13). Наистина, кръщението ни казва, че нашият Фараон е удавен и грехът е умъртвен; но не дотолкова, че вече да не съществува, или да не създава проблеми, а само дотолкова, че да не владее. Защото докато живеем затворени в този телесен затвор, остатъците от греха обитават в нас, но ако вярно държим обещанието, което Бог ни е дал в кръщението, те нито ще владеят, нито ще царуват.

Но нека никой човек да не се заблуждава, нека никой човек да не гледа със задоволство на болестта си, когато чуе, че грехът винаги живее в нас. Когато казваме това, то не е за да онези, които са твърде податливи на греха, да спят уверено в своите грехове, а само онези, които са изпитвани и жилени от плътта, да не отпаднат и да не се отчаят. Нека да разсъждават, че все още са по пътя, и да смятат, че са постигнали голям напредък, когато усещат, че тяхната похотливост донякъде се намалява с всеки ден, докато достигнат точката, към която се стремят, а именно, окончателната смърт на плътта; смърт, която ще бъде завършена при свършека на този смъртен живот. През това време нека да не престават да се борят усилено и да се насърчават към по-нататъшен напредък, и да се стремят към пълна победа. Техните усилия трябва да бъдат насърчавани от размишлението, че след дълга борба все още остава много за постигане. Трябва да твърдим, че сме кръстени за умъртвяването на плътта ни, което започва в кръщението, бива изпълнявано всеки ден и ще бъде завършено когато напуснем този живот, за да бъдем с Господа.

12. Вътрешната борба на Павел (Римляни 7)

Тук не казваме нищо повече от това, което апостол Павел обяснява съвсем ясно в шестата и седмата глави на Посланието към Римляните. Той говори за безплатното оправдание, но тъй като от това някои нечестиви хора си правят извода, че трябва да живеят според похотите си, тъй като тяхното приемане от Бога не е осигурено по заслуги от дела (Рим. 6:1, 15), той добавя, че всички, които са облечени в Христовата праведност, са също новородени от Духа, и че в кръщението имаме залог за това новорождение (Рим. 6:3). Затова той увещава вярващите да не позволяват грехът да царува в техните членове (Рим. 6:12). И тъй като знае, че във вярващите винаги има някаква немощ, за да не би поради това да се отчаят, той добавя за тяхна утеха, че не са под закон (Рим. 6:14). И отново, тъй като може да се види опасност, че християните могат да станат самонадеяни, защото не са под игото на закона, той показва какво е естеството на отмяната (Рим. 7:1-6), и в същото време каква е употребата на закона (Рим. 7:7-13). Той за втори път отлага този въпрос (Рим. 2:12-24). Същността е, че ние сме освободени от строгостта на закона, за да се прилепим към Христос, и че служението на закона е да ни убеди в нашата извратеност и да ни принуди да признаем нашето безсилие и окаяност. Нещо повече, тъй като това зло естество не се вижда толкова лесно от някой покварен човек, който без страх от Бога се впуска в своите страсти, той дава пример в новородения човек, с други думи, в себе си. Затова казва, че има постоянна борба с остатъците от своята плът и е държан в нещастно робство, така че не е способен да се посвети изцяло на покорство към Божия Закон (Рим. 7:18-23). Така е принуден да стене и да възклицава, „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Рим. 7:24). Но ако Божиите деца са държани в затвор докато са живи, те задължително трябва да усещат тревога от мисълта за опасността, освен ако страховете им не бъдат уталожени. Именно с тази цел той добавя утешението, че „сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Исус” (Рим 8:1). Затова поучава, че онези, които Господ веднъж е приел в благоволение и са присадени в общение с Христос, и са приети в общението на Църквата чрез кръщението, са освободени от вината и осъждането докато постоянстват в Христовата вяра, макар че могат да са обсадени от греха и така носят греха със себе си. Ако това е простото и истинно тълкуване на смисъла на думите на Павел, не можем да смятаме, че има нещо странно в учението, което той ни дава тук.

13. Кръщението като белег на изповед

Кръщението служи като наша изповед пред хората, тъй като е белег, чрез който ние открито заявяваме, че желаем да се наредим сред Божиите хора, чрез който свидетелстваме, че се съгласяваме с всички християни в поклонението на единия Бог, и в една вяра; накратко, чрез който ние публично потвърждаваме нашата вяра, така че не само сърцата ни, но и езиците ни изговарят, и всички членове на тялото ни, по всякакъв начин, който могат, прогласяват Божието хваление. По този начин, както подобава, всичко, което имаме, бива покорено на Божията слава, която трябва да се изявява навсякъде, и другите биват подтикнати от нашия пример към същото. Павел говори именно за това, когато пита коринтяните дали са били кръстени в името на Христос (1 Кор. 1:13), като намеква, че от самия факт, че са кръстени в Неговото име, те са се посветили на Него, заклели са се и са се обвързали в преданост към Него пред хората, така че вече не могат да изповядват никого другиго освен единствено Христос, освен ако не се отрекат от изповедта, която са направили в кръщението.

(Кръщението трябва да се приема с упование в обещанието, на което е белег, и не трябва да се повтаря, 14-18)
14. Белег и същност

Сега, след като обяснихме целта, която Господ има предвид в установяването на кръщението, лесно е да отсъдим по какъв начин трябва да го употребяваме и приемаме. Защото тъй като е определено да издига, подхранва и потвърждава нашата вяра, ние трябва да го приемаме като от ръката на неговия Начинател, като сме твърдо уверени, че самият Той ни говори чрез белега; че Той самият ни измива и очиства, и изличава спомена за нашите прегрешения; че Той самият ни прави съучастници в Своята смърт, унищожава царството на Сатана, покорява силата на похотта, и дори ни прави едно със Себе Си, та облечени с Него да бъдем считани за Божии деца. Казвам, че ние трябва да усещаме тези неща така истински и уверено в ума си, както виждаме нашето тяло измито, потопено и заобиколено от водата. Защото тази аналогия или метафора ни дава най-сигурното правило в тайнствата, а именно, че в материалните неща трябва да виждаме духовните, като че са действително изявени пред очите ни, тъй като Господ е благоволил да ги представи чрез такива образи; не че тази благодат е включена и присъстваща в тайнството, че да бъде дарявана чрез неговото действие, а само че чрез този белег Господ ни заявява, че благоволи да ни дари всички тези неща. Нито пък Той просто залъгва очите ни с празно представление; Той ни води към истинската същност и наистина изпълнява това, което изобразява.

15. Кръщението като потвърждение на вярата

Имаме доказателство за това в стотника Корнилий, който след като преди това е бил надарен с благодатта на Святия Дух, беше кръстен за прощение на греховете, не за да търси по-пълно прощение от кръщението, а по-сигурно упражняване на вярата; и дори основание за увереност от клетвата. Вероятно някой ще възрази: Защо Анания каза на Павел, че е измил греховете му чрез кръщението (Деян. 22:16; ср. Деян. 9:17-18), ако греховете не се измиват от силата на кръщението? Отговарям, че се казва, че ние получаваме, добиваме и получаваме всичко, което според възприятието на нашата вяра ни е изявено от Господа, независимо дали тогава Той ни го засвидетелства за първи път, или дава допълнително потвърждение на това, което преди това е засвидетелствал. Следователно всичко, което Анания е искал да каже, е било: Бъди кръстен, Павле, за да бъдеш уверен, че греховете ти са простени. В кръщението Господ обещава прощение на греховете; приеми го и бъди сигурен.

Но аз нямам намерение да намалявам силата на кръщението. Само към белега ще добавя същността и реалността, доколкото Бог работи чрез външни средства. Но от това тайнство, както от всички други, ние не печелим нищо, ако не го приемем чрез вяра. Ако вярата липсва, то ще бъде свидетелство за нашата неблагодарност, чрез която се оказваме виновни пред Бога, защото не вярваме в даденото в него обещание.

Доколкото то е белег за нашата изповед, ние трябва с него да свидетелстваме, че уповаваме в Божията милост и сме чисти чрез прощението на греховете, което Христос Исус е придобил за нас; че сме влезли в Божията Църква та в единодушие на вярата и любовта да живеем в съгласие с всички вярващи. Това последното е смисълът на думите на Павел, когато казва, че „с един Дух се кръстихме в едно тяло” (1 Кор. 12:13).

16. Кръщението не зависи от заслугите на онзи, който го отслужва

Нещо повече, ако правилно сме определили, че тайнството не трябва да се оценява по ръката на онзи, чрез когото се отслужва, а трябва да се приема като от ръката на самия бог, от Когото то несъмнено произтича, от това можем да заключим, че неговото достойнство нито печели, нито губи от личността на отслужващия. И точно както е сред хората, когато се изпраща писмо, ако може да се разпознае почеркът и печатът, няма никакво значение кой или какъв е преносителят; така трябва да е достатъчно за нас да разпознаваме ръката и почерка на нашия Господ в тайнствата, а нека отслужващият да е който и да е.

Това опровергава заблудата на донатистите, които измерват действието и стойността на тайнството според достойнството на служителя. Такива в наши дни са нашите катабаптисти, които отричат, че ние сме пълноценно кръстени, защото сме били кръстени в папството от нечестивци и идолопоклонници; затова те яростно настояват на повторното кръщение.

Ще бъдем достатъчно защитени от тези нелепости, ако разсъдим, че чрез кръщението биваме посветени не в името на някой човек, а в името на Отца, Сина и Святия Дух; и следователно, че кръщението не е от човек, а от Бога, без значение от кого бива отслужвано. Дори онези, които са ни кръстили, да са били напълно невежи относно Бога и всякаква набожност, или са подиграватели, все пак те не са ни кръстили в общение със своето невежество или богохулство, а във вяра в Исус Христос, тъй като името, което са призовали, не е било тяхното собствено, а Божието, нито са ни кръщавали в някакво друго име. Но ако кръщението е било от Бога, то със сигурност включва в себе си обещанието за прощение на греховете, умъртвяване на плътта, съживяване на духа и общение с Христос. Така не е било от вреда за юдеите, че са били обрязвани от нечисти и отстъпнически свещеници. Това не отменя символа дотолкова, че да е необходимо да бъде повтарян. Достатъчно е да се върнем към неговия истински произход.

Възражението, че кръщението трябва да бъде отбелязвано в събранието на праведните, не доказва, че то губи своята ефективност само защото е отчасти непълно. Когато показваме какво трябва да се направи, за да се пази кръщението чисто и неопетнено, ние не отменяме Божията наредба, дори да е покварена от идолопоклонници. В древността обрязването е било опорочавано от множество суеверия, и все пак не е преставало да бъде смятано за символ на благодат; нито Йосия и Езекия, когато отделиха от Израел онези, които са се разбунтували против Бога, не призоваха народа да се обреже наново.

17. Кръщението не се отменя от забавянето на покаянието

И отново, когато ни питат каква вяра е следвала нашето кръщение в продължение на години, за да докажат с това, че нашето кръщение е било напразно, тъй като не е било осветено, освен ако словото на обещанието не бъде прието с вяра, нашият отговор е, че като сме били слепи и невярващи, ние дълго време не сме държали обещанието, което ни е било дадено в кръщението, но все пак обещанието, тъй като е от Бога, винаги остава неизменно, твърдо и истинно. Дори всички хора да са лъжци и изменници, Бог не престава да бъде верен (Рим. 3:3, 4); дори всички да са изгубени, Христос остава сигурен. Следователно ние признаваме, че по онова време кръщението не ни е носело никаква полза, тъй като в нас даденото обещание, без което кръщението е нищо, е било пренебрегнато. Сега, когато чрез Божията благодат започваме да се покайваме, ние обвиняваме нашата слепота и коравосърдечие, че толкова дълго сме били неблагодарни към Неговата голяма доброта. Но ние не вярваме, че самото обещание е изчезнало, а по-скоро разсъждаваме така: Бог в кръщението обещава прощение на греховете и несъмнено ще извърши това, което е обещал на всички вярващи. Това обещание ни е било дадено в кръщението, и затова нека да го приемем с вяра. Наистина, по отношение на нас то дълго време е било погребано заради неверието; затова нека сега с вяра да го приемем.

Затова, когато Господ призовава юдейския народ към покаяние, Той не дава никаква заповед относно друго обрязване, макар че, както вече казахме, те са били обрязани от нечестива и богохулна ръка, и дълго време са живели в същото нечестие. Всичко, което Той изисква, е промяна на сърцето. Защото колкото и да е било нарушаван заветът от тях, символът на завета винаги е оставал твърд и ненарушим, според Господната наредба. Следователно, единствено при условието на покаяние те биват възстановени в завета, който Бог едно време е направил с тях в обрязването, макар и това, което са приели от ръката на свещеник, нарушител на завета, те сами са направили каквото могат да замърсят и угасят.

18. Павел не кръщаваше повторно

Но те изглежда смятат за непобедимо оръжието, което размахват, когато твърдят, че Павел кръщава повторно кръстените в Йоановото кръщение (Деян. 19:3, 5). Защото ако според нашата изповед Йоановото кръщение е същото като нашето, тогава по същия начин както онези, които са били неправилно научени, като са разбрали каква е истинната вяра, са били кръстени наново в нея, тогава трябва ли кръщението без истинното учение да бъде смятано за нищо, и следователно ние, които за първи път сме изпълнени с истинната вяра, трябва да бъдем кръстени наново в нея?

За някои изглежда, че става въпрос за глупав подражател на Йоан, който с предишно кръщение ги е посветил в празно суеверие. Смята се, че това може да се извлече от факта, че те признават своето пълно невежество относно Святия Дух, невежество, в което Йоан никога не би оставил своите ученици. Но няма вероятност юдеите, дори да не бяха въобще кръстени, да са били лишени от всяко познание за Святия Дух, Който е прославян в толкова много стихове в Писанието. Следователно, техният отговор, че не знаят дали има Дух, трябва да се разбира, че не са чули още дали дарбите на Духа, относно които Павел ги пита, е даден на учениците на Христос. Аз приемам, че Йоановото кръщение е истинско кръщение, и е същото като Христовото кръщение. Но отричам, че те са били кръстени наново (виж Calv. Instruct. adv. Anabapt.). Тогава какво означават думите, „Кръстиха се в името на Господ Исус”? Някои тълкуват, че само са били научени от Павел в здравото учение; но аз бих по-скоро тълкувал по-просто, че кръщението на Святия Дух, с други думи, видимите дарби на Святия Дух, им е било дадено чрез полагането на ръце. Те понякога са описвани с думата „кръщение.” Така се казва, че в деня на Петдесятница апостолите са си припомнили думите на Господа относно кръщението в Духа и огън (Деян. 1:5). И Петър разказва, че си е припомнил същите думи, когато е видял тези дарби да се изливат върху Корнилий и неговото семейство и роднини (Деян. 11:16).

Няма нищо противно на това тълкувание в добавените след това думи, „И като положи Павел ръце на тях, Святият Дух дойде на тях” (Деян. 19:6). Защото Лука не описва две различни неща, а следва разказната форма обичайна за евреите, които първо дават същността, а след това по-пълното описание. Всеки може да схване това и само от контекста. Защото той казва, „И като чуха това, кръстиха се в името на Господ Исус. И като положи Павел ръце на тях, Святият Дух дойде на тях.” В последното изречение се описва какво е естеството на кръщението.

Но ако невежеството определя като недействително първото кръщение и изисква да бъде поправено от второ кръщение, апостолите трябва преди всички останали да бъдат кръстени отново, тъй като в продължение на повече от три пълни години след своето кръщение не получиха дори най-малък дял от чистото учение. Също, тъй като делата на невежеството, които чрез Божията милост всекидневно биват поправяни в нас, са толкова многобройни, кои реки биха били достатъчни за толкова много повторни кръщения?

(Възражения против умножаването на церемонии и кръщение от жени, 19-21)
19. Погрешна и правилна употреба на кръщението

Ако не греша, вече трябва да са достатъчно ясни силата, достойнството, полезността и целта на тайнството. По отношение на външния символ бих желал истинската наредба на Христос да се запази такава, че да потиска човешкото безочие. Като че ли простото кръщение с вода според наредбата на Христос е нещо презряно, била е измислена благословия, или по-скоро заклинание, което да замърси истинското посвещение с вода. След това биват добавени свещи и миро, и изгонването на духове като стъпка към кръщението. Макар да знам колко древен е произходът на тази произволна смесица, пак е законно за мен и за всички праведни да отхвърлим всичко, което хората са си позволили да добавят към Христовата наредба. Когато Сатана е видял, че поради глупавото лековерие на света неговите мошеничества биват възприемани почти без възражение при въвеждане на Благовестието, той преминава и към по-чудовищни подигравки: така с необуздано своеволие биват въведени заплюването и други безумия, за открит позор върху кръщението. От нашия опит с тях нека да се научим, че няма нищо по-свято, по-добро или по-сигурно от това да се задоволяваме единствено с авторитета на Христос.

Следователно колко по-добре е да изоставим всяка театрална пищност, която заслепява очите на простите и затъпява умовете им, и когато някой бива кръщаван, да го изведем напред и да го представим на Бога, като цялата Църква гледа като свидетел и се моли за него; да произнесе Изповедта на вярата, в която новоповярвалият е бил обучен, да му се обяснят обещанията, които са му дадени в кръщението, и след това да бъде кръстен в името на Бащата, Сина и Святия Дух, и да се завърши с молитва и благодарение. По този начин няма да бъде пропуснато нищо, което е важно, и самата церемония, дошла от своя божествен Начинател, ще блесне по-ярко, без да е погребана или замърсена от външни ритуали.

Дали кръщаваният трябва да бъде напълно потапян, дали един или три пъти, или дали трябва само да бъде поръсен с вода, няма никакво значение: църквите трябва да имат свободата да възприемат кое да е от двете според различния климат, макар да е очевидно, че гръцката дума за „кръщавам” означава „потапям,” и че това е формата използвана от ранната Църква.

20. Против кръщението „по спешност”

Тук също е уместно да отбележим, че не е правилно отделни хора да поемат отслужването на кръщението; защото то, както и раздаването на Господната вечеря, е част от църковното служение. Защото Христос не даде заповед на кой да е човек да кръщава, а на онези, които е назначил за апостоли. И когато в отслужването на Господната вечеря (Мат. 28:19) заповяда на Своите ученици да правят това, което са видели от Него (като Той изпълни ролята на законен служител), Той несъмнено искаше да каже, че в това те трябва да подражават на Неговия пример.

Практиката, която е в употреба от много векове, и дори почти от самото начало на Църквата, миряните да кръщават при опасност от скорошна смърт, когато няма възможност за присъствие на служител, според мен не може да бъде достатъчно обоснована. Дори ранните християни, които са спазвали или са търпели тази практика, не са били уверени, че тя е правилна. Августин изразява това съмнение, когато казва, „Макар един мирянин да е дал кръщение, когато е бил принуден от необходимост, не знам дали човек праведно може да каже, че това трябва да се повтаря. Защото ако се прави без принуда от някаква необходимост, това е заграбване на чуждо служение; но ако необходимостта принуждава, не е нито грях, нито някакво прегрешение” (August. Cont. Exist. Parmen. Lib. 2 c. 13). По отношение на жените, на Картагенския събор (гл. 100) е поставено единодушно, че те не трябва въобще да си позволяват да кръщават.

Но има опасност, че който е болен, може да бъде лишен от дара на новорождението, ако почине без кръщение! В никакъв случай. Бог заявява, че осиновява като Свои деца нашите деца, дори преди да са родени, когато обещава, че ще бъде наш Бог и на потомството ни след нас. В това обещание е включено тяхното спасение. Никой няма да посмее да отправи такава обида към Бога, че да отрече, че Той е способен да изпълни Своето обещание. Малко хора осъзнават колко зло е било причинено от изкривената догма, че кръщението е необходимо за спасението, и затова смятат, че не е необходима предпазливост.

Защото когато се наложи възгледът, че всички, които случайно не са били потопени във вода, са изгубени, нашето състояние става по-зле от това на Божия древен народ, като че ли Неговата благодат е по-ограничена сега, отколкото под Закона. В този случай ще се смята, че Христос е дошъл не да изпълни, а да отмени обещанията, тъй като обещанието, което тогава е било действащо само по себе си, за да даде спасение преди осмия ден, сега няма да действа без помощта на белега.

21. На жените не е позволено да кръщават

Разбираме какви са били обичаите преди времето на Августин първо от Тертулиан, който казва, че на жена не се позволява да говори в Църквата, нито да поучава, или кръщава, или принася жертви, за да не си присвоява никакво служение на мъжа, да не говорим за свещеника (Tertull. Cont. Haeres. Lib. 1). Имаме достатъчно свидетелство за същото в Епифаний, когато той упреква Марциан, че позволява на жените да кръщават.

Знам за отговора, даван от онези, които възприемат обратния възглед, а именно, че обичайната употреба е много различна от извънредното положение, прилагано под натиска на изключителна необходимост, но тъй като той обявява за подигравка да се позволява на жените да кръщават, и не прави никакво изключение, достатъчно ясно е, че това извращение е осъдено като непростимо независимо от повода. Също и в своята трета книга, когато казва, че не е било позволено и на святата Христова майка, той не оставя никакви изключения.

22. Обрязването от Сепфора на нейния син не е прецедент за кръщение от жени

Примерът на Сепфора (Изх. 4:25) се цитира неправилно. Тъй като Божият ангел е умилостивен след като тя взе камък и обряза сина си, погрешно се прави изводът, че нейното действие е одобрено от Бога. Ако беше така, трябва да кажем, че Бог одобрява поклонение, което езичниците донесоха от Асирия и установиха в Самария (4 Царе 17:32-33).

Но други действителни аргументи доказват, че поради невежество това, което една глупава жена направи, се издига в прецедент. Ако кажа, че в случая имаше нещо специално, което го прави неподходящ за прецедент – и особено че никъде не четем, че заповедта за обрязването е специално дадена на свещениците, което създава разлика между кръщението и обрязването – това би било достатъчно опровержение. Защото думите на Христос са ясни: „Затова идете и научете всичките народи, като ги кръщавате” (Мат. 28:19). Тъй като Той назначи едни и същи хора да бъдат проповедници на Благовестието и служители на кръщението – а в Църквата „никой не взема на себе си тази почит,” както апостолът заявява (Евр. 5:4), „освен когато бъде призван от Бога, както беше Аарон” – всеки, който кръщава без законно призвание, си присвоява чуждо служение (ср. 1 Пет. 4:15).

Павел заявява, че каквото предприемаме с колеблива съвест, дори в най-дребните неща като ядене и пиене, е грях (Рим. 14:23). Следователно, в кръщаването от жени грехът е още по-голям, когато е ясно, че се нарушава правилото дадено от Христос, като знаем, че е незаконно да разделяме това, което Бог е съединил (Мат. 19:6; Марк 10:9).

Но ще пропусна всичко това; само искам моите читатели да отбележат, че последното нещо, което Сепфора възнамеряваше, е да изпълни служение към Бога. Като вижда сина си в опасност, тя се измъчва и мърмори, и не без негодувание хвърля краекожието му на земята; и така упреква своя съпруг и отправя укор към Бога. Накратко, ясно е, че цялото й действие е водено от страст: тя негодува против своя съпруг и против Бога, защото е принудена да пролее кръвта на сина си. Можем да добавим, че колкото и добре да се е държала във всяко друго отношение, пак е без извинение нейната дързост да обреже сина си докато присъства нейният съпруг, и то след като нейният съпруг не е просто обикновен човек, а Мойсей, главният Божий пророк, от когото по-велик не се е издигал в Израел. За нея това не е позволено, както не би било позволено за жените в наши дни да правят същото в присъствието на епископ.

Но този спор веднага ще бъде решен, когато заявим, че децата, които по някаква причина напуснат този живот преди възможността да бъдат потопени във вода, не са изключени от небесното царство. Както видяхме, ако не приемем този възглед, нанасяме голяма щета на Божия завет, като че ли сам по себе си той е слаб, докато всъщност неговото действие не зависи нито от кръщението, нито от какви да е помощни средства. Тайнството е добавено след това като печат, не за да даде действителност на обещанието, като че ли то само по себе си не е действително, а просто за да ни го потвърди. От това следва, че целта на кръщението на децата на вярващите не е защото преди са били чужди на Църквата, та след това за първи път да станат Божии деца, а по-скоро са приемани в Църквата чрез официален белег, защото заради действието на обещанието те от преди това принадлежат на Христовото тяло.

Следователно, ако пропуснем белега не заради леност, презрение или небрежност, няма опасност. Така по-добрият път е така да зачитаме Божията наредба, че да не търсим отслужване на тайнствата от място различно от това, където Господ ги е поставил. Когато не можем да ги получим от Църквата, Божията благодат не е така неразделно свързана с тях, че да не можем да я получим чрез вяра, според Неговото Слово.

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2003