| Назад | Напред | Глава Седма
7. СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ДУХА Е НЕОБХОДИМО, ЗА ДА ДАДЕ ПЪЛНА ВЛАСТ НА ПИСАНИЕТО. НЕЧЕСТИЕТО ДА ТВЪРДИШ, ЧЕ ВАЛИДНОСТТА НА ПИСАНИЕТО ЗАВИСИ ОТ ПРЕЦЕНКАТА НА ЦЪРКВАТА.
Раздели:
- Властта на Писанието произлиза не от хората, а от Божия Дух. Възражение, че Писанието зависи от решението на Църквата. Опровержение,
- Друг отговор на възражението, извлечен от думите на апостол Павел. Решение на трудностите, създадени от противниците. Опровержение на второ възражение.
- Разглеждане на трето възражение, основано върху възгледа на Августин.
- Заключение, че властта на Писанието е основана върху факта, че то е изговорено от Бога. Това се потвърждава от съвестта на праведните и от съгласието на всички хора, дори и неискрените, четвърто, често срещано възражение сред извратените. Опровержение.
- Последно и необходимо заключение, че властта на Писанието е запечатана в сърцата на вярващите чрез свидетелството на Святия Дух. Сигурността на това свидетелство. Потвърждение за него от един текст в Исая и от опита на вярващите. А също и от друг текст в Исая.
1. Писанието притежава власт от Бога, не от Църквата.
Преди да продължим, изглежда добре да направим някои наблюдения относно властта на Писанието, за да може нашите умове не само да бъдат подготвени да го приемат с почитание, но и да бъдат освободени от всякакво съмнение. Когато това, което твърди, че е Божие Слово, бъде признато като такова, никой човек, освен ако е лишен от здрав разум и човешки чувства, не би имал огромна трудност да откаже уважението си към този, който говори. Но тъй като не всеки ден ни се дават потвърждения от небето и Писанията са единственият запис, в който Бог е благоволил да повери Своята истина за вечно напомняне, пълната власт, която те би трябвало да притежават сред праведните, не е признавана, освен ако се вярва, че са дошли от небето, така пряко, както ако самият Бог беше чут да ги изговаря. Този предмет заслужава да бъде разглеждан по-подробно и осмислян по-точно. Но моите читатели ще ме извинят за това, че ще се съобразя повече с това, което моят план предписва, отколкото с това, което величината на тази тема изисква.
Една най-гибелна грешка много често е надделявала, а именно, че Писанието има значение само дотолково, доколкото то е признато от избора на Църквата; като че ли вечната и ненарушима Божия истина може да зависи от човешката воля. С оскърбление към Святия Дух се пита, който може да ни увери, че Писанията са произлезли от Бога; кой гарантира, че те са стигнали непроменени и неосакатени до наше време; кой ни убеждава, че тази книга трябва да се приема с почитание, а друга трябва да се изтрие от списъка, и не е ли Църквата, която регулира всички тези неща с увереност? Следователно, казват ни, от решението на Църквата зависи и почитта, която се дължи към Писанието, и книгите, които трябва да бъдат приети в канона. Така непросветените хора, под предлог че защитават Църквата, стремейки се да въведат необуздана тирания, не се интересуват в какви нелепости въвличат себе си и другите, само за да изнудват простите да признаят едно нещо, а именно, че няма нищо, което Църквата не може да направи. Но какво става с нещастните съвести, които търсят някаква твърда увереност за вечен живот, ако всички всички обещания за него нямат по-добра подкрепа от обикновената човешка преценка? Ако това им бъде казано, ще престанат ли те да се съмняват и да треперят? От друга страна, на какви подигравки от страна на нечестивите ще бъде подложена нашата вяра – под какво голямо подозрение попада тя, ако се вярва, че има само несигурна власт, подарена й от човешкото благоволение?
2. Самата Църква е основана върху Писанието.
Тези бълнувания са възхитително опровергани от един единствен израз на един от апостолите. Павел свидетелствува, че Църквата е “изградена върху основата на апостолите и пророците” (Еф. 2:20). Ако учението на апостолите и пророците е основата на Църквата, първото би трябвало да притежава своята сигурност преди второто да започне да съществува. Нито пък има някакво място за заяждане, че макар Църквата да е започнала в началото от там, все още остава съмнително кои писания трябва да бъдат приписвани на апостолите и пророците, преди да се намеси нейната преценка. Защото ако християнската Църква е била основана още от самото начало върху писанията на пророците и проповядването на апостолите, това учение, където и да се намира, определено е било предварително потвърдено и одобрено към Църквата, иначе без това самата Църква никога не би могла да съществува. Следователно нищо не може да бъде по-абсурдно от измислицата, че властта да бъде оценявано Писанието, лежи в Църквата и че неговата вярност зависи от нейното кимване. Когато Църквата го приема и поставя на него печата на своята власт, тя не прави истинско това, което иначе е било съмнително или оспорвано, а, признавайки го като Божия истина, тя по задължение показва своето почитание с непоколебимо съгласие. Колкото до въпроса, как да бъдем уверени, че това е дошло от Бога, без да прибягваме до решението на Църквата? Това е като попитаме, как да се научим да различаваме светлината от тъмнината, бялото от черното, сладкото от горчивото? Писанието носи на себе си ясно доказателство за своята истинност, както бялото и черното за своя цвят, или сладкото и горчивото за своя вкус.
3. Августин не може да бъде цитиран като доказателство за противното.
Знам, че е прието да се цитира едно изречение на Августин, в което той казва, че не би повярвал в благовестието, ако не е бил подтикнат от властта на Църквата ( Aug. Cont. Epist. Fundament. c 5.). Но е лесно да открием от контекста колко неточно и непочтено е да му се дава този смисъл. Той спори против манихейците, които са настоявали, че те неявно са били повярвали, твърдейки, че са имали истината, макар да не са показвали, че я имат. Но тъй като те са твърдели, че се позовават на благовестието в подкрепа на Мани, той ги пита какво биха направили, ако срещнат човек, който дори не вярва в благовестието – какъв аргумент биха използвали, за да го доведат до своите възгледи. След това той добавя, “Но аз не бих повярвал в благовестието,” и т.н.; тоест, че ако той е чужд на вярата, единственото нещо, което би го подтикнало да прегърне благовестието, би било властта на Църквата. И чудно ли е това, че който не познава Христос, показва страх от хората?
Следователно тук Августин не казва, че вярат ана праведните е основана върху властта на Църквата; нито има предвид, че верността на благовестието зависи от нея; той просто казва, че невярващите не биха имали никаква увереност за благовестието, и с това не биха спечелили Христос, ако не бяха повлияни от единодушието на Църквата. И той ясно показва, че това е което има предвид, като обяснява своите думи малко преди това: “Когато прославях своята вяра и се присмивах на твоята, който смяташ, че трябва да бъде съдия между нас; или какво повече трябва да се направи, освен да оставим онези, които като ни призовават към увереност, след това ни заповядват да вярваме в несигурност, и да следваме онези, които ни призовават на пръв поглед да вярваме това, което все още не можем да осъзнаем, та израствайки още по-силни чрез самата вяра, да можем да разбираме това, което вярваме – като вече не хората, а самият Бог вътрешно ни прави по-силни и просвещава нашите умове?”
Безспорно това са думите на Августин (August. Cont. Epist. Fundament. cap.4); и очевидният извод от тях е, че този свят човек е нямал намерение да постави нашата вяра в Писанието в зависимост от прищявката или решението на Църквата, а само да внуши (което ние също признаваме за вярно), че онези, които още не са просветени от Божия Дух, могат да се научат чрез почит към Църквата и така да се покорят да научат вярата в Христос от благовестието. По този начин, макар че властта на Църквата ни води и ни подготвя да повярваме в благовестието, ясно, че Августин би искал увереността на праведните да почива върху съвсем друга основа. В същото време аз не отричам, че той често атакува манихейците с единодушието на цялата Църква докато спори в полза на Писанията, които те отхвърлят. Затова и укорява Фауст (lib. 32) за това, че не се покорява на евангелската истина – истина, която е толкова добре основана, така здраво установена, с такава слава известна и предадена със сигурна приемственост от дните на апостолите. Но той никъде не намеква, че властта, която даваме на Писанията, зависи от човешки определения или схеми. Той само привежда общата преценка на Църквата като уместен аргумент за своята позиция, такъв, в който той има предимство пред своите противници. Всеки, който желае да види това по-пълно доказано, може да прочете неговите кратки трактати, De Utilitate Credendi (За ползите от вярването), където ще открие, че единственото улеснение за вярата, което той препоръчва, е това, което позволява някакво начално въведение и формира подходящо начало за изследвания; докато заявява, че не трябва да се задоволяваме с мнения, а да се стремим към съществената истина.
4. Свидетелството на Святия Дух: това е по-силно от всякакво доказателство.
Необходимо е да разгледаме това, което последно казах, че нашата вяра в учението не е установена докато нямаме съвършено убеждение, че Бог е неговият начинател. Затова най-висшето доказателство за Писанието винаги се взема от характера на Онзи, Чието Слово то е. Пророците и апостолите се хвалят не със своето остроумие или с някакви качества, които ще спечелят репутация за говорителите, нито разчитат на логика; а се позовават на свещеното име на Бога, за да бъде принуден целият свят да дойде до покорство. Следващото нещо, което трябва да се разгледа, е, как да се докаже не с вероятност, а със сигурност, че Божието име не е използвано напразно от безразсъдство или лукавство. Тогава, ако искаме да запазим нашите съвести най-ефективно и да ги спасим от това да бъдат тласкани във вихъра на несигурността, от колебания и дори от спъване в най-малкото препятствие, нашите убеждения в истинността на Писанието трябва да бъдат извлечени от някакъв по-висш източник, а не от човешки предположения, преценки или логика; а именно, от тайното свидетелство на Духа. Вярно е, че ако изберем да продължим чрез аргументи, лесно е да установим чрез всякакви доказателства, че ако има Бог на небето, Законът, Пророците и Благовестието са произлезли от Него. Така е, макар че учените хора и хората с най-велики таланти трябва да заемат противоположната страна, призовавайки и демонстративно изявявайки цялата сила на своя гений в дискусията; но ако не са обладани от безсрамна наглост, те ще бъдат принудени да признаят, че Писанието изявява ясно свидетелство за това, че е изговорено от Бога, и следователно съдържа Неговото небесно учение. Малко по-нататък ще видим, че обхватът на Святото Писание далеч надхвърля всички други писания. Дори ако погледнем на него с ясни очи и с безпристрастна преценка, то веднага ще представи себе си с божествено величие, което ще подчини нашата безумна съпротива и ще ни принуди да му отдадем почит.
Все пак, обаче, е абсурдно да се опитваме чрез дискусия да създадем в себе си пълна вяра в Писанието. Наистина, ако бях призван да споря с най-умелите врагове на Бога, вярвам, че макар да не притежавам най-висши способности или красноречие, не би ми било трудно да затворя техните необуздани уста; бих могъл без много усилия да задуша самохвалствата, които те мърморят по ъглите, ако можеше да се спечели нещо от опровергаване на техните заяждания. Но макар и да можем да подкрепяме свещеното Божие Слово срещу празнодумците, от това не следва, че веднага ще посадим в техните сърца сигурността, която вярата изисква. Непросветените хора смятат, че религията почива само върху възгледи и затова, за да не вярват глупаво или върху нестабилна основа, желаят и настояват да им се докаже чрез логиката, че Мойсей и пророците са били божестено вдъхновени. Но аз отговарям, че свидетелството на Духа превъзхожда логиката. Защото както само Бог може правилно да свидетелствува сам за Своите думи, така и тези думи няма да получат пълно доверие в човешките сърца, докато не са запечатани чрез вътрешното свидетелство на Духа. Следователно, същият Дух, Който говореше чрез устата на пророците, трябва да проникне в нашите сърца, за да ни убеди, че те вярно са предали посланието, което им е било възложено отгоре. Тази връзка най-успешно е изразена от Исая в следните думи, “Духът Ми, Който е на теб, и думите Ми, които сложих в устата ти, не ще липсват от устата ти, нито от устата на потомството ти, нито от устата на потомството на потомството ти, от сега и завинаги, казва Господ” (Исая 59:21). Някои достойни хора се чувствуват разстроени, защото докато нечестивите мърморят безнаказано срещу Божието Слово, те нямат налице ясно доказателство за да ги принудят да замълчат, забравяйки, че Духът е наречен залог и печат за потвърждаване на вярата на праведните, именно по тази причина, че преди да просвети умовете им, те са тласкани насам-натам в море от съмнения.
5. Писанието носи в себе си доказателството за своята истинност.
Следователно нека да приемем за установено, че онези, които са вътрешно научени от Святия Дух, с това приемат и Писанието; че Писанието, носейки със себе си доказателство само за себе си, благоволява да не се покорява на доказателства и аргументи, а изисква пълно убеждение, с което трябва да го приемаме от свидетелството на Духа. Като биваме просветени от Него, ние вече не вярваме, че Писанията от Бога, поради наша преценка или поради преценка на други хора; а, по начин превъзхождащ човешката преценка, се чувствуваме съвършено уверени – както ако гледаме божествения образ видимо отпечатан в него – че то е дошло при нас чрез хора, но от самите Божии уста. Ние не искаме доказателства или вероятности, върху които да основаваме нашата преценка, а подчиняваме нашия разум и преценка на него като твърде възвишено за нас зада го преценяваме. Обаче, ние правим това не по начина, по който някои се привързват към непознат предмет, който, когато бъде опознат, вече не е приятен, а защото имаме дълбокото убеждение, че като държим на него, ние държим на ненарушимата истина; не като нещастни хора, чиито умове са заробени в суеверие, а защото чувствуваме божествена енергия, живееща и дишаща в него – енергия, чрез която биваме привлечени и съживени да му се покоряваме, наистина съзнателно и с разбиране, но по-живо и по-действено, отколкото би било чрез човешка воля или познание.
Затова Бог най-правилно възкликва чрез устата на Исая, “Вие сте Мои свидетели, казва Господ, и служителят Ми, когото избрах, за да Ме познаете и да повярвате в Мен, и да разберете, че Аз съм” (Ис. 43:10). Следователно, това е убеждение, което не търси логика; това е познание, което е в съответствие с най-висшата логика; това е убеждение, което само откровението отгоре може да произведе. Не казвам нищо повече от това, което всеки вярващ преживява вътре в себе си, макар че моите думи са все още далеч от действителността.
Няма да оставам върху тази тема засега, защото ще се върнем отново към нея: само нека разбираме, че единствената истинска вяра е тази, която Святият Дух запечата в сърцата ни. Нещо повече, скромният и готов да се учи читател ще намери достатъчно логика в обещанието, съдържащо се в Исая, че всички деца на обновената Църква “ще бъдат научени от Господа” (Исая 54:13). Бог дава тази специална привилегия само на Своите избрани, които отделя от останалото човечество. Защото какво е началото на истинското учение, ако не е незабавна готовност да слушат Божието Слово? И така Бог, чрез устата на Мойсей, изисква да бъде чут: “Не е на небето, та да кажеш: Кой ще се качи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и изпълняваме? Но думата е много близо при теб, в устата ти и в сърцето ти” (Вт. 30:12, 14). Тъй като Бог е благоволил да запази съкровището на разума за Своите деца, не е чудно, че сред голямата част от човечеството се вижда толкова много невежество и глупост. В цялото включвам дори онези, които са специално избрани, но още не са присадени в тялото на Църквата. Нещо повече, Исая, когато да ни напомня, че пророческото учение ще се окаже невероятно не само за чужденците, но също и за юдеите, които желаят да бъдат смятани за Божие семейство, добавя и причината за това, когато пита, “Кому се е разкрила ръката на Господа?” (Исая 53:1). Затова, ако сме притеснени от малкия брой на онези, които вярват, нека да си припомним, че никой не разбира Божиите тайни освен онези, на които е дадено.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2000