| Назад | Напред | Глава Единадесета
11. НЕЧЕСТИЕТО НА ТОВА ДА ПРИПИСВАМЕ ВИДИМА ФОРМА НА БОГА. ПОСТАВЯНЕТО НА ИДОЛИ Е ОТСТЪПНИЧЕСТВО ОТ ИСТИНСКИЯ БОГ.
Има три главни части в тази глава.
Първата съдържа опровержение на онези, които приписват видима форма на Бога (1 и 2), с отговор на възражението на онези, които, тъй като е казано, че Бог изявява Своето присъствие с определени символи, го използват в защита на своите грешки (3 и 4). След това са приведени различни аргументи, отхвърлящи баналното възражение от израза на Григорий, че изображенията са книгите за неучените (5-7).
Втората част на главата е свързана с произхода на идолите или изображенията и тяхното обожествяване, както е одобрявано от папистите (8-10). Опровержение на техния аргумент (11).
Третата част разглежда употребата и злоупотребата с изображенията (12). Дали е целесъобразно да ги имаме в християнските църкви (13). Заключителната част съдържа опровержение на Втория Никейски събор, който нелепо защитава изображенията в полза на божествената истина, дори с пренебрежение към името “християнин.”Раздели:
- Бог е противопоставен на идолите, за да знаят всички, че Той е единственият правилен свидетел сам за Себе Си. Той ясно забранява всеки опит да бъде представен в телесна форма.
- Причини за тази забрана от Мойсей, Исая и Павел. Възражението на езичниците. Това трябва да засрами идолопоклонниците.
- Разглеждане на възражение, взето от различни цитати от Мойсей. Херувимите и серафимите показват, че изображенията не са подходящи за представяне на небесните тайни. Херувимите принадлежат към епохата на даването на Закона.
- Материалите, от които се правят идолите, изобилно опровергават въображението на идолопоклонниците. Потвърждение от Исая и от други. Безсмислената предпазливост на гърците.
- Възражение – че изображенията са книгите на неучените. Отговор на възражението,
- Продължение на отговора,
- Продължение на отговора,
- Втора част на главата. Произход на идолите или изображенията. Техният възход веднага след Потопа. Тяхното непрекъснато развитие.
- За идолопоклонството. Неговото естество. Опровержение на един аргумент на идолопоклонниците. Духът на идолопоклонниците.
- Аргументът на папистите. Тяхното съгласие с древните идолопоклонниците.
- Опровержение на друг аргумент или софизъм, а именно, разликата между dulia и latria.
- Трета част на главата, а именно, употребата и злоупотребата с изображенията.
- Дали е целесъобразно да имаме изображения в християнските храмове.
- Безсмислената защита на поклонението на изображения от втория т.нар Никейски събор. Софизмите или извращенията на Писанието в защита на изображенията в църквите.
- Цитати, приведени в подкрепа на поклонението на изображения.
- Богохулните изрази на някои древни идолопоклонници, одобрявани от не малко от съвременните хора, и в слово, и на дело.
(Аргументът на Писанието за отхвърляне на изображенията в поклонението, 1-4)
1. Забранено ни е всяко картинно представяне на Бога.
Тъй като Писанието, за удобство на грубия и извратен човешки разум, обикновено говори с прости думи, така и когато неговата цел е да разграничи между истинския Бог и лъжливите божества, то категорично го противопоставя на идолите; не че одобрява това, което по-изтънчено и умело е поучавано от философите, а за да може по-добре да изложи на показ глупостта, или по-точно, лудостта на света в неговото търсене на Бога, когато всеки се придържа към собственото си въображение. Това изключващо всичко друго определение, което срещаме навсякъде в Писанието, унищожава всяко божество, което хората измислят за себе си от собствения си ум – защото самият Бог е единственият подходящ свидетел сам за Себе Си.
Между другото, като виждаме, че тази дивашка глупост се е разпространила по цялата земя, като хората копнеят за видими форми на Бога и така си формират божества от дърво и камък, сребро и злато, или от какво да е друго мъртво и развалящо се вещество, трябва да имаме като първи принцип, че когато на Бога се припише някаква форма, Неговата слава бива извратена чрез безбожна лъжа. Затова в Закона, след като Бог приписва божествена слава единствено на Себе Си, когато стига до това да покаже какво поклонение Той одобрява или отхвърля, Той незабавно добавя, “Не си прави кумир, или какво да е подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което във водата под земята” (Изх. 20:4). С тези думи Той възпира всеки безнравствен опит, който бихме могли да предприемем, за да Го представим във видима форма, и накратко изброява всички форми, с които суеверието е започнало от преди много време да обръща Неговата истина в лъжа. Защото знаем, че парсите са почитали Слънцето. Колкото звезди на небето са виждали глупавите народи, толкова богове са си измисляли. За египтяните всяко животно е било фигура на бог. Гърците са се гордеели със своята превъзхождаща мъдрост, като са почитали бог в човешка форма (Maximum Tyrius Platonic. Serm. 38). Но Бог не прави сравнение между изображенията, като че ли едно е по-подходящо от друго; без изключение Той отхвърля всички форми и картини и други символи, чрез които суеверните си въобразяват, че могат да Го приближат към себе си.
2. Всяко картинно представяне на Бога противоречи на Неговото естество.
Това лесно може да се разбере от причините, които Той добавя към Своята забрана. Първо, в Мойсеевите книги е казано (Вт. 4:15), “Затова внимавайте добре на себе си (защото в деня, когато Господ ви говори на Хорив изсред огъня, вие не видяхте никакъв образ), да не би да се развратите и да си направите идол, подобие на някой образ,” и т.н. Виждаме как ясно Бог говори против всякакви изображения, за да ни научи, че всеки копнеж ком такива видими форми е бунт срещу Него. От пророците ще бъде достатъчно да спомена Исая, който е най-многословен по този въпрос (Исая 40:18; 41:7, 29; 45:9; 46:5), за да покаже как Божието величие бива осквернявано с глупаво и извратено въображение, когато Този, Който е нетелесен, бива уподобен на телесно вещество; невидимият на видим образ; Който е Дух, на неодушевен предмет; и Който изпълва цялото пространство, на жалко парче дърво, камък или злато. Павел говори по същия начин, “И тъй като сме Божий род, не бива да мислим, че Божеството е подобно на злато или на сребро, или на камък, изработен с човешко изкуство и въображение” (Деян. 17:29). От това става ясно, че каквито и статуи да се издигат и каквито и картини да да се рисуват за да представят Бога, те са крайно неугодни за Него, като обида към Неговото величие. И странно ли е, че Святият Дух изпраща като гръмотевици такива отговори от небето, когато принуждава дори слепите и нещастни идолопоклонници да изговарят подобна изповед на земята? Възражението на Сенека, дадено ни от Августин (De Civit. Dei, c. 10) е добре известно. Той казва, “Те представят свещените, безсмъртни и невидими богове с най-ниски и долни материали и ги обличат в човешки и животински дрехи; някои объркват половете и сътворяват смес от различни тела, давайки имена на божества на предмети, които, ако бяха живи, биха били възприети като чудовища.” Тук отново е очевидно, че защитниците на изображенията прибягват към жалък несъстоятелен аргумент, когато твърдят, че на юдеите е било забранено да ги използват поради тяхната склонност към суеверие; като че ли забраната, която Господ основава върху Своята вечна природа и непроменимите закони на естеството, може да бъде ограничена до един единствен народ. Освен това, когато Павел опровергава грешката да се приписва телесна форма на Бога, той се обръща не към юдеите, а към атиняните.
3. Дори преките проявления на Божественото присъствие не ни дават основание за изображения.
Вярно е, че понякога Господ изявява Своето присъствие чрез определени белези, така че се казва, че е бил видян лице в лице; но всички белези, които Той някога е използвал, са били в подходящо съответствие с естеството на учението и в същото време ясно внушават Неговото непознаваемо естество. Защото облакът, димът и огънят, макар да са символи на небесна слава (Вт. 4:11), възпират човешките умове като с юзда, за да не могат да се опитат да проникнат по-навътре. Затова дори на Мойсей (на когото, от всички хора, Бог най-отблизо изяви Себе Си), не беше позволено, макар че се моли за това, да види лицето Му, а получи отговор, че светлината е твърде силна за човека (Изх. 33:20). Святият Дух се яви във формата на гълъб, но тъй като веднага след това изчезна, кой не вижда, че в този временен символ праведните са увещавани да гледат на Духа като невидим, да приемат Неговта сила и благодат и да не прибягват до никакъв външен образ? Бог понякога се явява във формата на човек, но това е било в очакване на бъдещото явление на Христос и следователно не е давало на юдеите и най-малкото основание да си съставят символ на Божеството в човешка форма.
Също, умилостивилището (Изх. 25:17, 18, 21), където според Закона Бог изявява присъствието на Своята мощ, е така направено, че да показва, че Бог се вижда най-добре, когато умът се издигне във възхищение над самия себе си: херувимите с простряните крила го засенчваха, завесата го покриваше, а и отдалечеността на самото място беше сама по себе си достатъчно прикритие. Следователно е сляпо невежество да се опитваме да защитаваме изображенията на Бога и светиите чрез примера на херувимите. Защото, питам, какво означават тези форми, ако не че изображенията са неспособни да представят Божиите тайни, тъй като са били така оформени, че да покриват умилостивилището с крилата си, по този начин скривайки Бога, не само от очите, но и от всяко човешко възприятие, и по този начин възпирайки въображението? Към това можем да добавим, че пророците описват серафимите, които са ни изявени във видение, с покрити лица; с това показвайки, че блясъкът на божествената слава е толкова силен, че дори ангелите не могат да го гледат пряко, докато и малките лъчи, които светят в лицата на ангелите, са скрити от нашия поглед. Нещо повече, всички хора със здрав разум признават, че въпросните херувими принадлежат на старата система на Закона. Следователно е абсурдно да ги привеждаме като пример за нашата епоха. Защото този детски период, ако мога така да се изразя, за който са били пригодени такива елементарни символи, е отминал. И със сигурност е срамно, че езическите писатели са по-умели тълкуватели на Писанието от папистите. Ювенал (Sat. 14) излага юдеите на присмех, за това че се покланят на облаците и на небесния простор. Той прави това извратено и безбожно; все пак, като отрича, че сред тях е съществувала някаква видима форма на Божеството, той говори по-точно от папистите, които дърдорят, че е имало някакъв видим образ. Като имаме предвид, че хората винаги се втурват с гореща ревност в следване на идоли, както вода, която изригва със сила от пълноводен извор, нека да се поучим колко склонно е нашето естество към идолопоклонство, та докато хвърляме цялата вина за един общ порок върху юдеите, да не бъдем отвлечени настрана от суетни и грешни страсти в съня на смъртта.
4. Изображенията и картините са противни на Писанието.
Със същият смисъл са и думите на псалмиста (Пс. 115:4; 135:15), “Техните идоли са сребро и злато, направа на човешките ръце.” От материалите, от които са направени, той прави извода, че те не са богове, като приема, че всяко човешко средство за представяне на Бога е тъпа измислица. Той споменава сребро и злато, а не пръст или камък, тоест нито блясъкът, нито цената могат да добият почит към идолите. След това той извежда общото заключение, че нищо не е по-лъжливо от това, че боговете могат да се правят от неодушевена материя. Човекът е принуден да признае, че е временно създание (виж Книга 3), и все пак смята, че металът, който той е обожествил, трябва да се почита като Бог. Откъде идват идолите, ако не от човешката воля? Следователно има основание за сарказма на езическия поет (Hor. Sat. I. 8) “Бях преди време ствол на смокиня, безполезен труп, когато занаятчията, мислейки дали да ме направи столче, и т.н., реши, че трябва да стана бог.” С други думи, едно земно създание, което всеки миг може да се прости с живота си, е способно чрез своето си измишление да удостои с име и почест на божество един безжизнен труп на дърво. Но както онзи епикурейски поет, отдавайки се на остроумието си, е нямал никакво уважение към религията, без да обръщаме нвимание на неговите подигравки, нито на тези на приятелите му, нека пророчески укор да ни ужили, дори да разсече сърцето ни, когато той говори за крайното увлечение на онези, които използват едно и също парче дърво за да запалят огън и да се стоплят, да изпекат хляб, да изпекат или сварят месо, и от остатъка правят бог, пред който се покланят като милотели (Исая 44:16). Затова същият пророк, на друго място, не само обвинява идолопоклонниците като виновни пред закона, но и ги укорява за това, че не са се научили от основите на земята, е нищо не е по-нелепо от това да се смалява огромното и непознаваемо Божество до ръст от няколко стъпки. И все пак опитът ни показва, че това чудовищно действие, макар и очевидно противно на естествения ред, е естествено за човека.
Нещо повече, трябва да се отбележи, че чрез използвания начин на изразяване се отхвърля всяка форма на суеверие. Тъй като са човешки творения, те нямат власт от Бога (Ис. 2:8; 31:7; Ос. 14:3; Мих. 5:13); и следователно трябва да се приеме като непроменим принцип, че всички начини на поклонение, измислени от човека, са омразни. Сляпото увлечение е представено дори в по-силна светлина от псалмиста (Пс. 115:8), когато показва как се проси помощ от мъртви и безчувствени предмети от същества, които са били надарени с разум с цел да могат да познаят, че цялата вселена е управлявана само от Божествената енергия. Но докато извращението на естеството тласка цялото човечество колективно и индивидуално в тази лудост, Духът непрекъснато говори с гръмък глас страшното проклятие, “Които ги правят, са също като тях, и такъв е всеки, който уповава на тях.” И трябва да се отбележи, че забраната важи за всякакво подобие, било то скулптура или не. Това опровергава произволната предпазна мярка, възприета от Гръцката Църква. Те смятат, че правят нещо възхитително, защото нямат изваяна форма на Божеството, а в същото време никой не е отишъл по-далеч от тях в развратната употреба на картини. Господ, обаче, не само забранява какъвто и да е Негов образ да се извайва от склуптор, но и да бъде рисуван от художник, защото всякакъв такъв образ е грешен и е оскърбителен за Неговото величие.
(Грешката на папа Григорий опровергана от Писанието и от бащите, 5-7)
5. Писанието казва друго.
Наистина, познавам твърдението, което сега е повече от изтъркано, “че изображенията са книгите на неучените.” Така казва Григорий: но Святият Дух дава съвсем друго решение; ако в това отношение Григорий си беше научил урока в училището на Духа, никога не би говорил по този начин. Защото когато Еремия заявява, че “дървото е суетно учение” (Ер. 10:8), и Авакум, че “изваяният образ” е лъжеучител,” общата поука, която трябва да се извлече, определено е, че всяко нещо, относно Бога научено от изображения, е суетно и лъжливо. Ако се възрази, че порицанието на пророците е насочено против онези, които ивзращават изображенията с цел безбожно суеверие, признавам, че е така; но добавям (което трябва да е очевидно за всички), че пророците категорично осъждат това, което папистите смятат за несъмнена аксиома, а именно, че изображенията са заместители на книгите. Защото те противопоставят изображенията на истинския Бог, като че двете са с противоположно естество и никога не могат да се съгласят едно с друго. В стиховете, които цитирах последно, изводът е, че като знаем, че има един истинен Бог, Когото юдеите са почитали, видимите форми, направени за да Го представят, за лъжливи и нечестиви измислици; и следователно всички, които прибягват до тях за познание, са нещасто заблудени. Накратко, ако не беше вярно, че всякакво такова познание е лъжливо и фалшиво, пророците не биха го осъждали така категорично. Аз твърдя най-малкото това, че когато поучаваме, че всички човешки опити да се даде видима форма на Бога са суета и лъжа, не правим нищо повече от това да цитираме дума по дума онова, което пророците поучават.
6. Учителите на Църквата също частично твърдят друго.
Нещо повече, нека по тази тема да прочетем Лактанций и Евсевий. Тези писатели приемат като безспорен факт, че всички същества, чиито изображения са почитани, първоначално са били хора. По същия начин Августин ясно заявява, че е незаконно не само да се почитат изображения, но и да те да бъдат посвещавани. Ив това той не казва повече от онова, което е било постановено преди много време от Либертинския Събор, тридесет и шестият Канон на който гласи: “В църквите не трябва да се използват картини: На стените да не се рисува нищо, което да се почита или обожествява.” Но най-забележителният текст е този, който Августин цитира на друго място от Варон, в който изразително се съгласява с това: “Онези, които първи са въвели изображенията на богове, са премахнали страхопочитанието и са въвели грешките.” Ако това бяха само думи на Варон, те може би щяха да имат малко значение, макар че би могъл да ни засрами фактът, че един езичник, лутащ се в тъмнината, е постигнал такава степен на светлина, че да види, че телесните образи са недостойни за Божието величие и то защото намаляват страхопочитанието и насърчават грешките. Самият възглед свидетелствува, че е бил изговорен както с истина, така и със съобразителност. Но Августин, макар да го взема от Варон, го цитира като изразяващ неговото собствено мнение. В последствие, наистина, той заявява, че първите грешки, в които човек изпада относно Бога, не идват с изображенията, а се увеличават с тях, както ако добавим масло в огъня. След това той обяснява как с това страхът от Бога бива заглушен ил осакатен, като Неговото присъствие бива пренебрежително снижено чрез глупави, детински и нелепи представяния. Бих желал да не изпитваме върху себе си истинността на тази последна забележка. Затова, който желае да бъде научен в истинско познание за Бога, трябва да се обърне към някакъв друг учител, а не към изображения.
7. Изображенията на папистите са напълно неуместни.
Затова нека папистите, ако имат някакво чувство за срам, да се въздържат от несериозния довод, че изображенията са книгите на неучените – довод, който толкова ясно е опроверган от безброй текстове в Писанието. А и дори да призная довода, това не би било валидна защита на техните конкретни идоли. Добре известно е какви чудовища ни натрапват като божествени. Защото какво са образите или статуите, на които окачват имена на светии, освен проявления на най-срамен разкош и неприличие? Ако някой се облича според техния пример, той би заслужавал да бъде поставен на позорния стълб. Наистина, публичните домове излагат своите обитатели по-прилично и по-скромно облечени, отколкото църквите своите изображения, предназначени да представят девици. Дрехите на мъчениците по никакъв начин не са по-прилични. Затова нека папистите да имат някакво чувство за приличие, когато украсяват своите идоли, ако искат да придадат поне някаква правдоподобност на лъжливото твърдение, че те са някакъв вид свещени книги.
(Не би имало “неучени,” ако Църквата си беше изпълнила задълженията)
Но дори в този случай ще отговорим, че това не е начинът, по който християнският народ трябва да бъде поучаван н святите места. Учението, в което Бог би искал те да бъдат поучавани, е съвсем различно от тези безумия. Неговата заповед е учението, едно и също за всички, да бъде излагано чрез проповядване на Словото и управлението на тайнствата – учение, на което се обръща малко внимание от онези, чиито очи биват завличани поради съзерцание на идоли.
И кои са неучените, чието дивачество преима да бъде учено само чрез изображения? Дали са онези, които Господ приема за Свои ученици; онези, които зачита с откровение за Своята небесна философия и желае да бъдат обучени в спасителните тайни на Своето царство? Ниастина, признавам, че в действителност не са малко хората в наше време, които не могат да осъзнаят такива книги. Но, питам аз, откъде идва тази глупост, ако не от това, че са измамени чрез самото учение, което е направено за да ги научи? Простата причина онези, които управляват църквите, да изоставят служенеито на поучението в полза на идолите е, че самите те са тъпи. Павел заявява, че чрез истинското проповядване на благовестието Христос бива изобразен разпнат пред очите ни (Гал. 3:1). Каква е ползата, тогава, да се издигат в църквите толкова много кръстове от дърво и камък, сребро и злато, ако това учение беше вярно и честно проповядвано, а именно, че Христос умря, за да понесе нашето проклятие върху дървото, за да изкупи нашите грехове чрез жертвата на Своето тяло, да ги измие в кръвта Си и, накратко, да ни примири с Бога Баща? Само отова поучение хората биха научили повече от хиляди кръстове от дърво и камък. Колкото за кръстовете от сребро и злато, може би е вярно, че алчните предават на тях очите си и умовете си по-горещо отколкото на кой да е божествен учител.
(Произход на употребата на изображения и последвалото извращаване на поклонението, макар че скулптурата и рисуването са дарове от Бога, 8-16)
8. Произход на изображенията: човешкото желание за осезаемо божество.
Относно произхода на идолите, изявлението, съдържащо се в Книгата на Мъдростта е прието с почти всеобщо съгласие, а именно, че те са били създадени от онези, които отдават почест на мъртвите от суеверно уважение към тяхната памет. Признавам, че тази извратена практика е много стара, и не отричам, че е била като факел, от който сляпата склонност на човечеството към идолопоклонство е била запалена, за да гори все по-силно. Не приемам, обаче, че това е първопричината за тази практика. Че идолите са били използвани още преди това ревностно посвещение към образите на мъртвите, често отричано от светските автори, да стане повсеместно, е очевидно от думите на Мойсей (Бит. 31:18). Когато той разказва, че Рахил откраднала бащините си образи, той говори за употребата на идоли като общ порок. От това можем да си направим извода, че човешкият ум е непрекъсната ковачница на идоли. Имало е някакво обновление при Потопа, но преди да са минали много години хората вече започват да коват богове по свое измишление. Има основание да вярваме, че още докато е жив святият Патриарх [Ной, бел.прев.], неговите внуци са се отдавали на идолопоклонство: така че той със своите си очи, не без най-дълбока скръб, е трябвало да гледа земята замърсена с идоли – същата земя, която преди това Бог пречисти с толкова страшен съд. Защото Исус Навиев свидетелствува (И.Н. 24:2), че Тара и Нахор, дори преди раждането на Авраам, са били поклонници на лъжливи богове. Ако потомството на Сим така бързо се е разбунтувало, какво да мислим за потомството на Хам, което бива проклето много преди това в техния баща? Наистина е така. Човешкият ум, както е пълен със самонадеяно безразсъдство, дръзва да си представи бог, пригоден за неговите си представи; като се труди в безумство и дори потъва в най-чудовищно невежество, той поставя на мястото на Бога суета и празни призраци.
Към тези злини се добавя и още една. Човекът се опитва да въплъти външно бога, който е измислил вътре в себе си. По този начин умът измисля идола, а ръката му дава живот. Че идолопоклонството произхожда от представата, която хората имат, че Бог не присъствува сред тях ако Неговото присъствие не е плътски изявено, се вижда ясно от примера на израилтяните: “Стани,” казаха те, “направи ни богове, които да ходят пред нас; защото този Мойсей, човекът, който ни изведе от Египетската земя, не знаем какво му стана” (Изход 32:1). Те всъщност знаеха, че има Бог, Чиято могъща сила те изпитаха в толкова много чудеса, но нямаха увереност, че Той е близо до тях, ако с очите си не виждаха телесен символ на Неговото присъствие като свидетелство за Неговото действително управление. Затова пожелаха да получават увереност от изображението, което вървеше пред тях, че пътуват под Божествено ръководство. И всекидневният ни опит ни учи, че плътта винаги е неспокойна докато не си направи някаква измислица като самата себе си, с която да може суетно да се утешава като представяне на Бога. Като следствие от тази сляпа страст хората в почти всички поколения от началото на света са си съставяли изображения, за които са си въобразявали, че в тях Бог е видимо изобразен пред техните очи.
9. Всяка употреба на изображения води до идолопоклонство.
След като се формира такава измислица, веднага следва обожествяването: защото когато хората си въобразят, че виждат Бога в изображенията, те също Му се покланят така, като че ли Той е там. Докато техните очи и умове стават все по-погълнати от тях, те започват да стават все по-диви, съзерцавайки и чудейки се, като че ли пред тях наистина е някакво божество. Следователно е очевидно, че хората не изпадат в поклонение на изображения докато не възприемат представата за едно още по-чудовищно виждане: не че те действително вярват, че те са богове, но че силата на божеството по някакъв начин пребъдва в тях. Следователно, дали изобразеното нещо е Бог или някакво създание, в момента, в който паднеш пред него в поклонение, ти вече си омаян от суеверието. По тази причина Господ не само забрани да Му се издигат статуи, но също забрани и посвещаването на места и камъни, които биха могли да бъдат отделени за поклонение. По същата причина Втората Заповед съдържа допълнителна част относно поклонението. Защото веднага щом се даде видима форма на Бога, предполага се, че към нея се придава и Неговата сила. Толкова глупави са хората, че в каквато форма си представят Бога, така го изобразяват, и като естествено следствие започват да обожествяват тази форма. Няма разлика дали се покланят само на идола или на Бога в идола: винаги е идолопоклонство, когато се отдават божествени почести, под какъвто и предлог да е. И тъй като Бог не иска да бъде почитан суеверно, това, което се въздава като почит на идолите, е ограбено от Него.
Нека да помислят върху това онези, които започват да търсят нищожни доводи в защита на отвратителното идолопоклонство, в което истинската религия е била погребана и потопена в продължение на много векове. Казва ни се, че изображенията не се броят за богове. Нито пък юдеите са били толкова крайно несмислени, че да не си спомнят, че има Бог, чиято мощна ръка ги е извела от Египет преди да направят телето. Всъщност, когато Аарон каза, че това са боговете, които са ги извели от Египет, те имаха предвид много ясно, че искаха да си запазят Бога, своя Избавител, ако Го виждат да върви пред тях във формата на теле. Нито пък трябва да бъда смятани езичниците за толкова глупави, че да не разбират, че Бог е нещо различно от дърво и камък. Защото те променят изображенията според желанията си, но винаги запазват едни и същи богове в умовете си; освен това те всекидневно посвещават нови изображения без да смятат, че правят нови богове. Прочетете оправданията, които Августин ни казва, че са използвани от идопоклонниците в неговите дни (August. in Ps. 113). Диваците, когато бъдат обвинени, отговарят, че не се покланят на видимия предмет, на Божеството, което обитава в него невидимо. Също, онези, които са имали това, което той нарича по-изтънчена религия, казват, че не се покланят нито на изображението, нито на някакво обитаващо в него Божество, а в телесния образ виждат символ на това, което е техен дълг да почитат. Тогава какво? Всички идолопоклонници, били те юдеи или езичници, са движени от един и същи мотив, който описахме по-горе. Като не се задоволяват с духовно разбиране, те си мислят, че изображенията ще им дадат по-сигурно и по-ясно впечатление. Веднъж когато се възприеме това нелепо представяне на Бога, вече няма спиране докато, заблуждавани непрекъснато от нови измами, те започват да мислят, че Бог упражнява Своята сила чрез изображения. Дори юдеите са били уверени, че с такива изображения се покланят на вечния Бог, единния истинен Господар на небето и на земята; а езичниците, също в поклонението на своите лъжебогове, са смятали, че те живеят на небето.
10. Поклонението на изображения в Църквата.
Безсрамна лъжа е да се отрича, че това нещо, което е било правено от древността, се прави и днес. Защо хората падат пред изображения? Защо, когато се молят, те се обръщат към тях като към уши на Бога? Вярно е, както Августин казва (в Ps. 113), че никой човек не се моли или покланя по този начин, ако не е пропит от представата, че е чуван от изображението, или без да се надява, че желанията му ще се изпълнят от него. Защо се прави такава разлика между различните изображения на един и същи Бог, та докато едното бива подминавано, или получава само обикновена почест, другото бива почитано с най-голяма тържественост? Защо изморяват себе си с оброчни поклоннически пътувания за да видят някакви изображения, когато имат същите образи у дома? Защо в днешно време воюват за тях с кръв и убийства, като че воюват за своите олтари и и домашни огнища, показвайки повече готовност да се разделят с единния Бог, отколкото със своите идоли? И дори сега не описвам подробно чудовищните грешки на диваците – грешки с безкраен брой, и обсебили почти всички сърца. Говоря само за това, което изповядват онези, които са най-готови да очистят себе си от идолопоклонството. Те казват, ние не ги наричаме наши богове. Нито юдеите или езичниците в старо време са ги наричали така; и все пак пророците никога не преставали да ги осъждат поради техните прелюбодейства с дърво и камък за същите деяния, които днес се вършат всекидневно от онези, които наричат себе си християни, а именно, за почитане на Бога плътски в дърво и камък.
11. Глупавите аргументи на папистите.
Наясно съм, обаче, и нямам желание да скривам факта, че те се стараят да избягат от обвинението чрез едно по-изтънчено разграничение, което по-късно ще бъде подробно разгледано. Поклонението, което те отдават на своите изображения, те покриват под името “idolodulia,” и отричат, че то е “idolatria.” Така говорят те, твърдейки, че поклонението, което те наричат “dulia,” може, без оскърбление към Бога, да се отдава на статуи и картини. Така те си мислят, че са невинни, ако са само слуги, но не и поклонници на идоли; като че ли не е по-незначително нещо да се покланяш, отколкото да служиш. И въпреки това, макар да прибягват до гръцкото понятие, те много детински противоречат сами на себе си. Защото тъй като гръцката дума “latreuein” няма друго значение освен “покланям се,” това, което казват, е точно същото както ако признаваха, че се покланят на своите изображения без да им се покланят. Не могат да възразят, че си играя с думите. Истината е, че те само издават своето невежество, докато се опитват да хвърлят прах в очите на простите. Но колкото и красноречиви да са, те никога няма да докажат чрез своите красноречие, че едно и също нещо е две неща. Нека да показват как нещата са различни, за да видим дали ще бъдат счетени за различни от древните идолопоклонници. Защото както един убиец или прелюбодеец няма да избегне присъдата като даде някакво случайно име на своето престъпление, така е глупаво да очакват, че хитрото средство на промяна на името ще ги оправдае, ако те всъщност не се различават от идолопоклонниците, които самите те са принудени да осъждат. Но те са толкова далеч от доказателството, че техният случай е различен, че цялото зло се състои в глупавите спорове с тях, докато те с умовете си измислят и с ръцете си изработват символични форми на Бога.
12. Функциите и ограниченията на изкуството.
Аз, обаче, не съм толкова суеверен да смятам, че всякакви видими представяния от всякакъв вид са незаконни. Но тъй като склуптурата и рисуването са дарби от Бога, това, за което настоявам, е двете да се използват чисто и законно – с тези дарби, с които Господ ни е дарил за Своя слава и за наше добро, не трябва да се злоупотребява глупаво, и не трябва да бъдат извращавани за наше унищожение. Ние смятаме, че е незаконно да се дава видма форма на Бога, защото самият Бог я е забранил и защото тя не може до известна степен да не опетни Неговата слава. И за да не си помисли някой, че сме сами в това си мнение, онези, които са запознати с трудовете на признатите учители, ще открият, че те никога не са одобрявали това. Ако е незаконно да се прави някакво телесно представяне на Бога, още по-незаконно трябва да бъде да се почита такова представяне вместо Бога или да бъде почитан Бог в него. Единствените неща, следователно, които би трябвало да се рисуват или извайват, са нещата, които могат да бъдат представяни на окото; Божието величие, което е далеч отвъд способностите на всяко око, не трябва да бъде опетнявано с непочтителни представяния. Видимите представяния са два вида, а именно, исторически, които дават представяне на събития, и картинни, които просто изявяват телесни форми и фигури. Първите са полезни за наставление или увещание. Вторите, доколкото аз виждам, са направени само за удоволствие. И все пак е вярно, че вторите са почти единствения вид, който досега е бивал излаган в църквите. От това можем да си направим извода, че това излагане не е резултат от благоразумен избор, а на глупави и безразсъдни страсти. Не казвам нищо за неправилната и неприлична форма, в която бимат представяни, или за разпуснатото своеволие, на което тук се отдават скулпторите и художниците (въпрос, за който споменах преди време). Казвам само, че макар и да са иначе безвредни, те не могат да имат никаква полза при поучението.
13. Докато учението е било чисто и силно, Църквата е отхвърляла изображенията.
Но без да споменаваме за горното разделение, нека тук да размислим дали е целесъобразно църквите да съдържат някакви представяния, било то на събития или на човешки форми. Тогава, първо, ако въобще придаваме някакво значение на авторитета на ранната Църква, нека да си спомним, че в продължение на петстотин години, през които религията е била в по-благополучно състояние и чистото учение е процъфтявало, християнските църкви са били напълно свободни от видими представяния (виж Предговор и Книга 4). След това тяхното първо приемане в църквите става след като чистотата на служението вече е била доста изродена. Няма да споря относно разумността на основанията за тяхното първо въвеждане, но ако сравните двата периода, ще откриете, че вторият е бил доста отстъпил от чистотата на времената, когато изображенията са били непознати. Тогава какво? Трябва ли да предположим, че тези святи бащи, ако са били решили, че едно нещо е полезно и спасително, биха позволили Църквата да остане толкова дълго време без него? Несъмнено, именно защото те са видели много малка или никаква полза, а също и най-голяма опасност в него, те са го отхвърлили съзнателно и на разумна основа, а не просто са го пропуснали поради невежество или невнимание. Това ясно се свидетелствува от Августин с тези думи (Ep. 49. Виж също De Civit. Dei, lib 4 c. 31), “Когато така изображенията биват поставяни нависоко на почетни места, з ада бъдат гледани от онези, които се молят или жертвуват, макар да нямат нито чувство, нито живот в себе си, пак от самия си изглед, че ги имат, те въздействуват върху слабите умове както ако бяха живи и дишаха,” и т.н. И отново, в друг текст (в Пс. 112) той казва, “Въздействието, което се създава и по определен начин се натрапва от телесната форма, е, че умът, сам по себе си в тяло, си представя , че тяло, което е същото като неговото, трябва да може да се влияе по същия начин,” и т.н. Малко по-нататък той казва, “Изображенията са по-способни да дадат погрешна наклонност на една нещастна душа чрез това, че имат уста, очи, уши и крака, вместо да я поправят, тъй като нито говорят, нито виждат, нито чуват, нито вървят.”
Това несъмнено е причината Йоан (1 Йоана 5:21) да ни заповяда да се пазим не само от поклонение на идоли, но и то самите идоли. И от изпълненото със страх увлечение, в което светът досега се мъчи, почти до пълно унищожение на благочестието, знаем твърде добре от опит, че в мига, в който изображенията се появят в църквите, идолопоклонството издига своето знаме; защото лудостта на хората не може да се удържи, но веднага изпада в суеверно поклонение. Дори когато има най-малка опасност, все пак, като имам предвид правилната цел, с която са издигнати църквите, изглежда ми още по-неподходящо за тяхната святост да се приемат каквито и да е други изображения освен онези живи символи, които Господ е осветил чрез Своето Слово: Имам предвид Кръщението и Господната Вечеря. Нашите очи трябва да са постоянно приковани в тези двете и много по-живо впечатлени от тях, вместо да изискват помощ от каквито и да е изображения, които човешкият ум може да измисли. И така, това е несравнимото благословение на изображенията – благословение, нуждата от което, ако вярваме на папистите, не е възможно да бъде утолена!
14. Детинските аргументи в полза на изображенията на Никейския Събор (787).
Вярвам, че вече би било казано достатъчно по този въпрос, ако не беше Никейският Събор; не общопризнатият събор, който Константин Велики събира, а този, който се провежда преди осемстотин години по заповедите и под покровителството на императрица Ирина. Този Събор постановява не само, че изображенията трябва да се използват в църквите, но също и че те трябва да бъдат почитани. Следователно, всяко нещо, което казах, е под опасност да понесе големи щети от властта на този Събор. В интерес на истината, обаче, не съм трогнат толкова от тези съображения, колкото от желание да запозная моите читатели с дълбочината, до която сляпото увлечение е било доведено от онези, които са имали по-голяма страст към изображенията, отколкото да станат християни. Но нека първо да опровергаем това. Онези, които защитават употребата на изображенията, се позовават на този Събор за подкрепа. Но съществува опровержение, което носи името на Шарлеман, и чийто стил доказва, че наистина е произведение от този период. То дава мненията, изказани от присъствуващите епископи и аргументите, с които са ги подкрепили. Йоан, делегат на Източните църкви, казва, “Бог създаде човека по Свой образ,” и от това прави извода, че изображенията трябва да се използват. Той също смята, че има препоръка за изображенията в следния текст, “Покажи ми лицето Си, защото то е красиво.” Друг, за да докаже, че изображенията трябва да се поставят на олтарите, цитира стиха, “никой човек, като запали светило, не го поставя под шиник.” Друг, за да покаже ползата от гледане на изображения, цитира стих от Псалмите, “Светлината на лицето Ти, о Господи, е изгряла върху нас.” Друг пък прави тази аналогия: Както Патриарсите използваха жертвоприношенията на езичниците, така християните трябва да използват изображенията на светиите вместо идолите на езичниците. Със същата цел те изкривяват думите, “Господи, обикнал съм красотата на Твоя дом.” Но най-остроумното тълкуване е следното, “Както сме чули, така сме и видяли”; следователно, Бог бива познат не само чрез слушане на Словото, но също и чрез гледане на изображения. Епископ Теодор е също толкова изобретателен: “Бог,” казва той, ”трябва да бъде изявяван в Своите светии”; а на друго място се казва, “На земните светии”; следователно това трябва да се отнася за изображенията. Накратко, техните глупости са толкова крайни, че е болезнено дори да ги цитираме.
15. Смехотворната злоупотреба с текстове на Писанието.
Когато говорят за поклонение, голямо ударение се поставя върху поклоните пред Фараона (Бит. 47:10), Йосифовия жезъл (Бит. 47:31; Евр. 11:21), и надписа, който Яков остави (Бит. 28:18).
В последния случай те не само извращават смисъла на Писанието, но и цитират нещо, което не може да се намери. Така текстовете, “Поклонете се пред подножието Му” (Пс. 99:5), “Поклонете се в святия Му хълм” (Пс. 99:9), “Управителите на племената ще се поклонят пред лицето Ти” (Пс. 44:13) им изглеждат много сериозни и подходящи доказателства. Ако някой, с цела д ес подиграе на защитниците на изображенията, реши да сложи някакви думи в устата им, могат ли да бъдат накарани на изговорят още по-големи и по-чудовищни глупости? Но за да прекрати всякакво съмнение относно въпроса за изображенията, Теодосий, епископ на Мира, потвърждава правилността на поклонението пред тях чрез съновиденията на своя архидякон, на които придава толкова голямо значение, като че ли притежава лична увереност от небето. Нека сега закрилниците на изображенията да ни подтикват с постановленията на този Събор, като че ли почитаемите Бащи не са се посрамили крайно, като са се отнесли към Писанието така детински и са го изкривили така срамно и глупаво.
16. Богохулни и възмутителни твърдения относно изображенията.
Сега стигам до чудовищни проявления на безбожие, за които е странно, че въобще са се заели да ги изговарят, и е двойно по-странно, че никой не е протестирал срещу тях с крайно отвращение. Правилно е да излагаме на показ този безумен и позорен разврат и с това да лишим поклонението пред изображенията от онзи древен блясък, с който папистите се опитват да го украсят. Теодосий, епископ на Амора, често изстрелва анатема срещу всички, които се противопоставят на поклонението на изображенията. Друг приписва всички бедствия на Гърция и Изтока на престъплението да не им се покланяме. Тогава какво ли наказание заслужават пророците, апостолите или мъчениците, като в тяхното време не са същестували никакви изображения? Те след това добавят, че ако статуята на императора бива посрещана с благоухания и тамян, колко повече заслужават да бъдат почитани изображенията на светиите. Констанций, епископ на Констанция в Кипър, изповядва, че приема изображенията с почит и заявява, че ще им отдава почитта, която се дължи на вечно благословената Троица: и всеки, който отказва да направи същото, той поставя под анатема и го поставя наравно с марсионците и манихейците. За да не си помислите, че това е лично мнение на отделен човек, всички се съгласяват с него. Та дори Йоан, пратеникът от Изтока, продължава още повече неговата ревност и заявява, че би било по-добре един град да се изпълни с публични домове, отколкото да се отрече поклонението пред изображенията. Накрая се решава, че самаряните са най-лошите от всички еретици, а враговете на изображенията са по-лоши и от самаряните. Но за да не би играта да завърши без обичайните аплодисменти, всичко завършва така, “Радвайте се и веселете вие, които, имайки образа на Христос, принасяте жертва пред него.” И така, сега къде е разликата между latria и dulia, с която се опитват да хвърлят прах в очите на хората и на Бога? Съборът безрезервно е уповал на изображенията така, както и на Бога.
| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава | превод Copyright © Божидар Маринов, 2000