| Назад | Напред |

Глава Дванадесета

12. БОГ Е ОТДЕЛЕН ОТ ИДОЛИТЕ, ЗА ДА БЪДЕ ЕДИНСТВЕН ОБЕКТ НА ПОКЛОНЕНИЕ.

Раздели:

1. Писанието, поучавайки, че има само един Бог, не спори относно думите, а приписва само на Него всяка почит и религиозно поклонение. Това се доказва, първо, чрез етимологията на понятието, второ, чрез свидетелството на самия Бог, когато Той заявява, че е ревнив Бог и няма да позволи да бъде объркван с някакво въображаемо божество.
2. Папистите, като се противопоставят на това чисто учение, не печелят нищо от разграничението между dulia и latria.
3. Текстове от Писанието, които са разрушителни за това разграничение на папистите, и доказващи, че религиозното поклонение се дължи единствено към Бога. Извращения на Божественото поклонение.

1. Истинската религия ни обвързва към Бога като единствен Бог.

В началото на нашия труд (глава Втора) казахме, че познанието за Бога се състои не в безплодни размишления, а носи със себе си поклонение, и между другото споменахме (глава Пета) това, което ще бъде по-подробно разгледано на други места (Книга Втора, глава Осма), а именно, как е правилно да се покланяме на Бога. Сега само накратко ще повторя, че винаги когато Писанието защитава единството на Бога, то не просто спори относно някакво име, а също заповядва нищо от това, което принадлежи на Божеството, да не се приписва на нещо друго; като по този начин прави очевидно по какъв начин чистата религия се отличава от суеверието. Гръцката дума евсевия означава “правилно поклонение”; защото гърците, макар и лутайки се в тъмнина, винаги са осазнавали, че трябва да се спазва някакво правило, за да не се покланяме глупаво на Бога. Цицерон истинно и умно определя корена на думата “религия” от relego, и все пак значението, което той й приписва, е пресилено и неестествено, а именно, че искрените поклонници четат и препрочитат и разсъждават върху това, което е вярно. По-скоро смятам, че думата се използва като противоположна на блудно своеволие – тъй като по-голямата част от човечеството безразсъдно възприема първото, което им се предложи, докато благочестието, за да стои твърдо, ограничава себе си в правилните граници. По същия начин суеверието изглежда, че носи своето име от това, че не е задоловено от мерките, които разумът предписва, и затова натрупва излишно количество суета. Но за да не говорим повече за думите, признато е от всички хора във всички поколения, че религията бива опорочавана и извращавана, когато в нея се влеят лъжливи възгледи, и от това се прави извода, че което е позволено да се прави от необмислена ревност, не може да бъде защитено с каквото и да е основание, с което суеверните се опитват да го прикрият. Но макар че тази изповед е приемана от всеки човек, веднага се вижда изявено срамното безумие, тъй като хората нито уповават на единния Бог, нито правят някакъв подбор в своето поклонение, както вече отбелязахме.

Но Бог, защитавайки Своите права, първо заявява, че Той е ревнив Бог и ще бъде строг възмездител, ако бъде объркан с някой лъжлив бог; и след това определя какво е правилното поклонение, за да може човешкият род да бъде държан в подчинение. Той включва тези двете в Закона, когато първо обвързва верните в преданост към Себе Си като техен единствен Законодател, а след това предписва правило за поклонение в съответствие със Своята воля. Ще разгледам Закона, с неговата многостранна употреба и цели, на друго място; засега само ще обърна внимание на това, че той е предназначен като юзда, за да обуздава хората и да ги предпазва от това да се отвърнат настрана в лъжливо поклонение. Но е необходимо да размислим върху забележката, с която започнах, а именно, че ако всичко, което е характерно за божеството, не е ограничено само до Бога, Той бива ограбен от Своята почест и Неговото поклонение бива изкривено.

Тук може би е подходящо да се занимаем по-конкретно с хитростите, които суеверието използва. Като се обръща към чужди богове, то избягва впечатлението, че изоставя Върховния Бог, или Го снижава до същото положение както и другите. Отдава Му най-високото място, но в същото време Го заобикаля с множество от по-незначителни божества, сред които разпределя Неговите конкретни качества. По този начин, заблудително и лукаво, Божествената слава бива разделена на парчета и не й е позволено да остане цяла. По същия начин древните, и юдеи, и езичници, си представят огромна тълпа в подчинение на Бащата и Управителя на боговете, и им позволяват според положението им да участвуват заедно с върховния Бог в управлението на небето и земята. По същия начин в близкото минало починалите светии са издигнати до равнопоставеност с Бога, за да бъдат почитани, призовавани и хвалени вместо Него. И дори не си помисляме, че Божието величие бива затъмнявано чрез тази мерзост, а то всъщност в голяма степен бива подтискано и заглушавано – всичко, което ни остава, е безплоден възглед за Неговата върховна власт. В същото време, завличани в тези примки, ние се отклоняваме след чужди богове.

2. Разграничение без разлика.

Разграничението между това, което се нарича dulia и latria, е било въведено именно с цел да се позволи с открита безнаказаност да се отдава божествена почест на ангели и на мъртъвци. Защото е ясно, че поклонението, което папистите отдават на светиите, не се различава по никакъв начин от поклонението пред Бога: защото това поклонение се отдава без разграничение; само когато биват притиснати, те прибягват към аргумента, че това, което принадлежи на Бога, остава ненакърнимо, защото Му оставят latria. Но тъй като въпросът не е относно думата, а относно самото нещо, как можем да им позволим да си играят както искат с въпрос от най-голямо значение? Но за да не настояваме относно това, най-многото, което могат да постигнат със своето разграничение, е, че отдават поклонение на Бога, и служение на другите. Защото latreia на гръцки има същото значение както “поклонение” на латински; докато douleia означава точно “служение,” макар че двете думи понякога се използват в Писанието без разлика. Но и да приемем, че разграничението бива запазено, това, което трябва да изследваме, е значението на всяко нещо. Douleia безспорно означава “служение,” а latreia “поклонение.” Но никой човек не се съмнява, че да служиш е нещо по-висше от това да се покланяш. Защото често е по-трудно да служиш на човек, на когото не би отказал да отдадеш почит. Следователно, неправедно разграничение е дап риписваме по-великото на светиите и да оставим по-малкото на Бога. Но няколко от древните бащи са отбелязали това разделение. И какво от това, ако всички хора виждат, че то не само е неправилно, но и напълно своеволно?

3.Почитането на изображения е непочитане на Бога.

Оставяйки настрана лукавството, нека да разгледаме самата същност. Когато Павел напомня на галатяните за това, което са били преди да дойдат до познание за Бога, той казва, че те “са служели на ония, които по естество не са богове” (Гал. 4:8). Тъй като той не казва latria, било ли е тяхното суеверие оправдано? Това суеверие, на което той дава името dulia, е осъдено от него както ако го беше нарекъл latria. Когато Христос отблъсква оскърбителното предложение на Сатана с думите, “Писано е, на Господа твоя Бог да се покланяш и само на Него да служиш” (Мат. 4:10), въобще не се говори за latria. Защото всичко, което Сатана иска, е проскинесис (почит). По същия начин, когато Йоан бива смъмрен от ангела за това, че е паднал на колене пред него (Откр. 19:10; 22:8, 9), не трябва да предполагаме, че Йоан дотолкова се е самозабравил, че да възнамерява да отдаде на ангел почитта, която се дължи към Бога. Но тъй като е невъзможно поклонение, което е свързано с религия, да не съдържа в себе си нещо от божествено поклонение, той не можеше да проскинеин (да отдаде почит на) ангел, без да отнеме от Божията слава. Наистина, често четем, че хора са били почитани; но това винаги е било, ако мога така да кажа, обществена почит. Това е различно от религиозната почит, която, в момента, в който бива съчетана с поклонение, носи със себе си оскверняване на божествената почит.

Същото нещо може да се види в случая с Корнилий (Деян. 10:25). Той не беше изостанал толкова малко, че да не ограничи върховното поклонение само до Бога. Следователно, когато се покланя пред Петър, той определено не го прави с намерението да обожествява него вместо Бога. Но Петър строго му забранява. И защо, ако не защото хората никога не разграничават толкова точно между поклонението пред Бога и пред създанията, че да не отдадат своеволно на създанието това, което принадлежи само на Бога. Следователно, ако имаме само един Бог, нека да помним, че никога не можем да отделим и най-малка част от Неговата слава, без да нараним това, което Му се дължи. Затова, когато Захария говори относно възстановяването на Църквата, той ясно заявява, че не само ще има един Бог, но и че Той ще има едно име – като причината е, че той не трябва да има нищо общо с идолите. Естеството на поклонението, което бог изисква, ще бъде разгледано на подходящо място (Книга Втора, глава Седма и Осма). Той е благоволил да предпише в Своя Закон това, което е законно и право, и така да ограничи хората до определено правило, за да не би някой да си позволи да си измисля свое собствено поклонение.

Но тъй като е нецелесъобразно да натоварваме читателя като смесваме много различни теми, няма да оставам върху тази. Нека да е достатъчно да помним, че каквито и качества на благочестие биват отдавани на друго място, а не само на Бога, те са богохулство. Първо, суеверието приписва божествени почести на слънцето и звездите, или на идолите: след това следва честолюбието – честолюбие, което, украсявайки човека в Божиите дрехи, дръзва да осквернява всичко, което е свещено. И макар че продълава да се спазва принципът на поклонение пред върховно Божество, все пак практиката е да се жертвува безразборно на духове и второстепенни богове, или на починали герои: толкова склонен е човекът към този порок да приписва на цяла тълпа това, което Бог строго определя като Свое собствено право!

| Предишна глава | Съдържание | Следваща глава |

превод Copyright © Божидар Маринов, 2000