Приложение А

ЛЕВИТСКИЯТ СИМВОЛИЗЪМ В ОТКРОВЕНИЕ*

Филип Карингтън

Литургичният характер на разделите в Откровение често е бил изтъкван; но не съм виждал опит да се изследва и разясни литургичната структура, в която са вградени виденията. Архиепископ Бенсън стига много близо до това, когато разглежда книгата като драма, и я отпечата така, че да покаже хоровата структура. Но Откровение не е драма; то е литургия. Драмата се занимава с развитието на някаква личност, и актьорите в нея трябва да използват своята собствена личност, за да я пресъздадат. В литургията жреците трябва да потопят своята личност и характер в движението на цялата композиция. Истинско литературно тържество е, че една незаглъхваща поема като Откровение е приковава вниманието без помощта на човешки интерес в някакъв герой; и това тържество е литургично по своя характер.

Авторът на Откровение често е посещавал храма и е обичал неговата литургия; когато той е затварял своите очи в Ефес, можел е да види свещениците, изпълняващи определените си задачи около големия олтар за всеизгаряне. Това видение оформя основата на цялата поема.

Удивен съм да открия толкова малко дискусии относно храмовия ритуал, не само във връзка с Откровение, но също и във връзка с палестинския произход на Новия Завет като цяло. Последното развитие на това изследване се занимава с есхатологична литература и с устното учение на Равините; то пренебрегва храма, неговото свещенство и поклонение. Но в новозаветния период храмовата система е била централна; след нейното унищожаване равините са организирали нов юдаизъм на просветени фарисейски принципи. Но това е било нова религия, а не старата. Старата религия е умряла през 70 от Хр. и е родила две деца; по-голямото е съвременният юдаизъм без храм или свещеник, или жертва; по-малкото е християнството, което е гордо да притежава всички тези три неща.

Това, което свързва Посланието към Евреите и Откровение, е настояването върху този факт. Християнството е истинският наследник на старата вяра. Към него са преминали свещенството и жертвата.

Новото универсално поклонение

Когато св. Йоан започва да работи по публикуването на своите видения двадесет години след падането на Ерусалим, една от неговите основни задачи е да даде схема или модел за християнското поклонение. Не може да има съмнение, че той съзнателно и умишлено се заема да направи това; но по-важното е, че успява. “Анафората,” както се нарича в Изтока освещаващата молитва на Причастието, следва модела изложен от него. “Канонът” на Римската литургия и Молитвата на посвещение на Англиканския молитвеник правят същото, макар и не толкова точно.

Изглежда разумно да предположим, че тази литургична работа не е извършена случайно или само на теория. Тя трябва да носи някаква връзка с начина, по който християнското поклонение действително се е извършвало по онова време; аналогията предполага, че ако по-старата част от книгата отразява богослужението на старата религия, която отминава, по-новата част би отразявала богослужението на новата религия, която заема нейното място. Уводните глави 4 и 5, макар да принадлежат към по-късния период на Йоановото вдъхновение, изглежда са изградени върху основа от по-стар труд, в който очевидно са направени следните промени: (1) Престол заема мястото на Олтар и (2) добавени са двадесет и четири Старци на Престоли. (Виж Charles, ad. loc.) Но тези промени отговарят на картината на християнското събрание от периода, дадена в писанията на св. Игнатий (виж Rawlinson, Foundations, относно “Произходът на християнското служение”). Божият Престол представлява епископския стол, и около него са събрани Старците. Броят е такъв поради Двадесет и четирите отряда, на които еврейското свещенство (и дори левитите и народа) беше разделено; можем да сравним картината на Първосвещеника Симон в Исус Сирахов 50 с неговия “венец” от свещеници.

Следователно можем да имаме известна увереност, че пред нас е действителната организация на християнската литургия, която на свой ред има еврейски произход.

Разгледах в текста съответствията между Четирите Zoa [живите същества], Седемте Светила, Стъкленото Море и т.н., и Херувимите, Свещника и Легена на Храма. При св. Йоан те приложени по различен начин към всеобщото поклонение на цялото създание. Това всеобщо поклонение намира израз в Sanctus (Свят, Свят, Свят), който също се използва в утринните молитви в синагогата, където се свързва с мисълта за сътворението; в Откровение хвалението на Бога за Неговото сътворение се произнася от Старците, които падат при звука на Sanctus.

Това е “първото движение” на Анафората, или християнското Причастие, в което хората “се съединяват с ангелите и архангелите и цялото небесно множество.” Повечето от гръцките литургии показват следи от “Аксиос” или “Аксион” (Достоен Си) на Откровение; с по-далечен смисъл това е отразено в “Подобава и е правилно (justum et dignum) да се направи това.”

След това Откровението на св. Йоан продължава, като ни показва Агнето, както е било заклано за Жертвоприношение; и християнските литургии следват това, като предават живота и смъртта на Христос, и така достигат до освещаването и жертвата. Думата Стоящо, която е използвана за Агнето, е превод на думата “Тамид,” техническото понятие за ангето, което се е принасяло всяка сутрин в храма като жертва на всеизгаряне. Това е била “постоянната жертва.”

Това е последвано от принасянето на Тамяна, който съответствува на ходатайствената молитва; и след това идва Новата Песен. Новата Песен също се споменава в химн, използван в храма след убиването на агнето, и преди тамяна. Ще говорим за нея по-късно.

Литургията завършва с хваление към Бога и към Агнето, и изпяването на Амин, което е характерно за Причастието в този момент. Всички литургии следват този модел, и от този момент нататък започват техните разлики. Първите две части на Te Deum следват същите основни линии.

Сега отиваме в глава 7, стихове 9 и 17, кратък текст, който също е дело на по-късния период, предвещаващ края на книгата. Той представлява поклонението на Мъчениците в небето.

Мисълта за мъченичеството като жертва води началото си от Макавейския период, и има за своя основа Исая 53. Човекът, който дава своя живот за Бога или за страната, е свещеник и жертва; той принася, но това, което принася, е самият той. В Откровение неговото свещенство зависи от това на Христос.

В глава 1 Христос е показан като свещеник и Цар. Той носи дълга бяла дреха и пояс на гърдите; той стои “посред” седемте светила; това означава, че Той е в светилището, където се намира свещникът със седем клона, и е облечен като свещеник. Този чист лен е бил носен от първосвещеника в Деня на Изкуплението. В края на Откровение същата фигура идва от светилището със същата дреха, опръскана с кръв.

Мъчениците също носеха бели дрехи, които са свързани с дрехата на Христос чрез думите, че са изпрани в кръвта на агнето; един и същ двоен характер на свещеник и жертва принадлежи и на мъчениците, и на техния Господ; но тяхната смърт е издигната до нивото на жертва чрез връзка с Неговата смърт.

Мъчениците пожертвуваха своите тела и повече от своите тела: своя живот, своята смелост, своето търпеливо издържане; това е живата жертва в Римляни 12, свята, приемлива, вашето логично поклонение. Давайки думата “тяло” в този широк смисъл, можем да се съгласим, че белите дрехи означават всичко, което мъчениците принесоха на Бога, очистено сега в кръвта на съвършената жертва.

По-късно белите дрехи са наречени фин лен, който е свещеническа тъкан.

В текста на тази книга сравних палмовите клонки и виковете “Осанна” (Спасение) с тържественото влизане на Христос в Ерусалим, когато Му предстои да бъде пожертвуван. Това е само част от едно по-широко сравнение. И двете са свързани с ритуала на Празника на Скиниите, който се извършва по времето на прибирането на реколтата, когато биват прибирани гроздоберът и набраното от всички останали култури. В този празник свещениците ограждаха олтара, размахвайки палмови клонки и пеейки Осанна; тук мъчениците са в светилището, махащи с палмови клонки и пеещи Осанна около престола, който заема мястото на олтара.

Мисълта за Скиниите продължава в твърдението, че Бог ще обитава между тях; те самите ще бъдат Негова Скиния, или обиталище.

Отиваме в края на книгата за четвъртата и последната част, занимаваща се с християнското поклонение. В 21:3 последните думи отново са заети. Странно, това е цитат от Левит, където се казва, че святият Бог ще обитава сред свят народ. Тук това е разширено да означава, че хората като цяло стават светилище на Бога; неговата Скиния е с тях. Съществителното и глаголът “Скиния” са свързани с еврейската дума Шекина, видимата Божия слава, която е изпълнила скинията в пустинята и в храма, когато Соломон го освещава. Затова св. Йоан съобщава, че старото централно светилище е отминало, и отсега Присъствието е с хората като цяло, и Бог се проявява видимо в тях и чрез тях.

Мисълта е развита в Епилога, който започва със стих 9. Тя първо е повторена в езика на символизма. Святият град има Божията Слава; неговият блясък е като на камък яспис; в глава 4 за Бога се казва, че е като камък яспис, така че това само повтаря предишните думи за Обитаването. “Видимото” Божие Присъствие е в този град. Той замества стария храм. Целият град е изпълнен с Присъствието, не само една свещена част от него. Дори неговите основи са от яспис – което означава божествени.

Скъпоценните камъни, вградени в неговите стени, означават избраните души, в които Бог обитава; като дванадесетте основи са апостолите на агнето. Ясното чисто злато върху неговите улици означава, че Божията скиния е изградена от чистотата на сърцето; този символизъм съответствува на символизма за белите дрехи.

Нямаше светилище в него; тоест Присъствието не е централизирано. В него няма редуване на светлина с тъмнина; няма нужда да се изчисляват времето по слънцето и по луната; той живее във вечната светлина на Присъствието. Не е необходимо да бъде запалван през нощта светилникът със седем клона; Агнето е светилото.

Чрез живота на избраните души, в които Бог обитава, светлината ще свети в света. Общността на избраните е широко отворена; нейните врати никога не се затварят. Тя няма национални разграничения. Земните царе донасят своите славни неща в нея; това е споменаване на жертвите, принасяни от римските императори и други в Ерусалим. Почитта, която те са отдавали на онова светилище, ще дойде върху това светилище. Безплатни за всички ще бъдат водите и плодовете на духовния рай.

Никакво наследствено и монополно свещеничество няма да бъде единствен притежател на това светилище и посредник между Бога и Неговия народ. Всички Негови слуги ще стоят в присъствието Му; и всеки един от тях ще бъде като първосвещеник; и ще имат Неговото име върху своите чела. Отворено световно видение: отворено световно свещенство.

Този епилог оформя картината за Вселенската Църква, в която тя е противопоставена във всяко отношение на стария юдейски храм, и е показана като по-славна, защото всяка част от нея е изпълнена със светлината на Присъствието, която е била ограничена в Пресветото място. Св. Йоан съзнателно избягва всички украси на храмовото поклонение – белите дрехи, златните пояси, арфите, тамяна, олтара; всички те са отминали. Забележете също неговата квадратна форма, неговите порти и живите води, които всички са взети от храма на Езекиил.

Храмовото жертвоприношение

Преминахме през по-късните допълнения към Йоановата поема и видяхме колко полезно е да ги разгледаме от литургична гледна точка; сега преминаваме към по-старите видения, които са запазени в тази структура.

Глави от 1 до 5 са нов материал, който образува въведение към тази по-стара система; и без съмнение в него ще се намерят по-стари елементи. Вече изтъкнах как Първосвещеникът трябва да се види във видението за Христос в глава 1, светилището и неговата украса в глава 4, и закланото агне в глава 5.

Нека сега да очертая хода на всекидневното всеизгаряне в храма; то може да се раздели на следните етапи:

1. Убиване на агнето.
2. Подготвяне на жертвата.
3. Време за молитва.
4. Принасяне на тамян.
5. Изгаряне на жертвата.
6. Псалми, и др. “Викът.”
7. Пируване с жертвата: ако е принос за грях.

1. Убиването на Агнето – Четири събития се случват едновременно: свири се с тръба три пъти, и портите на храма и портите са светилището се отварят; в същия момент агнето бива убито и неговата кръв се разлива върху олтара.

По необходимост св. Йоан трябва да започне с убитото агне, тъй като желае да го вгради в християнската схема на поклонение, която е поставил като увод към своите по-стари видения; затова стих 6 е кулминацията на едното и началото на другото. Видях Агне стоящо като заклано. Вече изтъкнах, че думата “стоящо” е буквален превод на Тамид, техническото име за утринното всеизгаряне. Затова стихът трябва да бъде преведен “Видях агнето на Тамида като заклано.” Изразът се среща в 14:1.

(Двадесетте и четири старци, които сега имат арфи и тамян като свещеници, пеят “Нова Песен”; но това е свързано с християнската схема, която съвпада в този случай. “Новата Песен” в храма идва малко по-късно; и св. Йоан я отлага до 14:3.)

Подминавайки нелитургичния епизод за Четиримата Конника, идваме до душите под олтара (6:9). Непосредствено след като агнето е убито, неговата кръв е разлята върху олтара; има силна връзка в еврейското мислене между кръвта и душата, и душите тук са описани като душите на пожертвуваните. Те също се молят за въздаяние за тяхната кръв. За кръвта се говори като изляна на земята; кръвта-душа е приета като отиваща при Йехова. Същото мислене стои основно зад кръвната жертва и кръвното възмездие. Виждаме, че вече смъртта на невинните е свързана със смъртта на Агнето; може би те се считат за очистени чрез Неговата кръв, защото на тях е дадена бяла дреха (виж по-горе).

Подминавайки шестия печат и по-късния християнски литургичен текст, който е свързан с него, стигаме до тръбите и принасянето на тамяна (8:1). Принасянето на тамяна изглежва не на място, и за момент ще пренебрегнем това, отбелязвайки, обаче, чувството на св. Йоан за правилен и красив ритуал. Част от красотата на ритуала е едновременното действие, предназначено да предотврати забавянето, докато се извършват приготовленията.

1. На седем ангела са дадени седем тръби.
2. Принася се тамянът.
3. Свири се на тръбите.

Точно същото е показано при седемте чаши (виж 15:1).

Нека да се върнем при убиването на агнето. Сигналът за убиването на агнето е бил трикратно свирене на тръбите; тези три звука на тръби са били също сигнал да се отворят портите на храма и на светилището. Именно това намираме в св. Йоан:

Седем тръби (8:1 до 11:18).
Отваряне на Божието Светилище в Небето (11:19).

Следователно имаме право да заключим, че той следва, макар и повърхностно, храмовия ритуал. Сходството става още по-точно, когато си припомним, че д-р Чарлс дава много добро основание да предположим, че и в Откровение броят на тръбите е бил първоначално три. Аргументът от ритуала превръща хипотезата на д-р Чарлс в сигурен факт. Поредицата от седем печата и седем тръби, както отбелязах в текста на моята книга, не е ключът към структурата на Откровение; това я обърква; това е въведено, за да свърже видения, които не са се свързвали логически.

Когато се занимаваме с Наоса или Светилището в Небето, ние сме в много деликатно положение. Две неща изглеждат ясни. Едното е, че “видимото” Присъствие или Слава е напуснало Ерусалим, така че Наосът, който е там, вече не е Наос; другото е, че Наосът в небето е числото на избраните вярващи, в които Присъствието ще обитава. Той е универсален, в “небето,” отворен за всички. Вярвам, че старите поредици от видения трябва да са приключили, и вероятно наистина са приключили, със слизането на този неръкотворен Храм. Мисля, че се намират две следи от него: обещанието в 3:12, Ще го направя стълп в Наоса на моя Бог; и думите за тържествуващите мъченици, 7:15, Те му служат денем и нощем в неговия Наос.

Тази мисъл за новия Наос от небето се заменя с нещо по-добро, видението за Новия Град, който няма Наос, нито ден или нощ.

Сега виждаме защо смъртта на Агнето трябваше да бъде в началото. Смъртта на Христос е това, което отваря пътя. Когато победи жилото на смъртта, ти отвори Небесното царство за всички вярващи. Сравнявайки св. Йоан с храмовия ритуал, сега получаваме:

Храм. Едновременно Три тръби. Заклано агне. Кръв разляна върху олтара. Вратите се отварят.

Св. Йоан Заклано агне. Кръв върху олтара. Три тръби. Вратите се отварят.

Принасянето на тамяна (Откр. 8:3-5)

Тогава защо принасянето на тамяна е поставено на погрешно място?

Има едно или две възможни предположения по този въпрос. Първото е литературна особеност от голяма важност. Св. Йоан следва няколко сложни системи в тази книга, и логичния ред на някоя понякога трябва да отстъпи пред друга. Показах колко точно редът на Откровение следва книгата на Езекиил; сега този текст е основан върху видение на Езекиил, което идва на това място. Ако той остане верен на Езекиил, това трябва непосредствено да следва видението за подпечатването.

Освен това, имало е един ден в годината, когато принасянето на тамяна е ставало по-рано; и този ден е бил Денят на Изкуплението, единственият ден, когато първосвещеникът е бил длъжен да служи лично. Ще открием други основания да предполагаме, че св. Йоан има предвид Деня на Изкуплението. Вече имахме едно основание. Първосвещеникът (Христос) ни беше показан в глава 1 носещ бяла дреха, и единственият ден, когато първосвещеникът е носел бяла дреха, е бил Денят на Изкуплението.

Ако това предположение е вярно, св. Йоан не се ограничил само до ритуала на едно жертвоприношение. Неговият ритуал е съчетание от няколко версии. Можем да отбележим, че той не би могъл да използва единствено ритуала в Деня на Изкуплението, тъй като в такъв случай би трябвало да изобрази Христос като козел.

Церемонията, описана от св. Йоан, изглежда основана на всекидневния ритуал, и се изпълнява от ангел, не от Христос първосвещеника; но може би това няма нужда да се изтъква, тъй като ангелът символизира целия процес на ходатайство. Половинчасовото мълчание, което предшествува принасянето на тамяна, съответствува на мълчанието и падането възнак, които го следват в храмовата система. Можем да отбележим, че във всекидневния ритуал по това време се е влизало в Наоса и олтарът на тамяна е бил почистван; небесният Наос не се нуждае от това. От друга страна, когато идваме до момента, когато принасянето на тамяна се е извършвало във всекидневния ритуал, намираме, че св. Йоан има много важен текст, който съответствува на него.

Да обобщим. Св. Йоан е желаел на това място да символизира молитвите на невинните мъртви, които идват при Бога и получават своя отговор. Затова той премества принасянето на тамяна на това място, както в Деня на Изкуплението. Така той запазва своето съответствие с Езекиил.

Следва дълъг нелитургичен пасаж. Трите тръби са направени да символизират гласа на пророчеството и неговото изобличаване на греха. Увеличени до седем, те напомнят падането на град Ерихон (8:6-9:21).

След това идва завършването и изпълнението на пророческото служение в християнското благовестие, във връзка с което той представя своя призив и своето особено и конкретно дело, което е да пророкува срещу Ерусалим. Ерусалим ще бъде разрушен; само Наосът ще се запази; и видяхме, че под Наос той има предвид общността на избраните души, в които обитава Божието Присъствие. Истинският Израел сега е християнската Църква (10:1-11:13).

Всичко това завършва с последната тръба и отварянето на небесния Наос (11:14-19).

Голямата Пауза също е нелитургична. Тя разказва за появата на Освободителя, Неговата победа над Сатана, гонението срещу Неговите последователи в Ерусалим и появата на звяра (римската система на бога-император), която преследва Неговите последователи извън земята (12 и 13).

2. Подготовка на жертвата. – След като Агнето е убито и неговата кръв е поръсена върху олтара, все още има много, което трябва да бъде направено. То трябва да бъде одрано и нарязано на късове; неговите вътрешности и крака биват измивани в легена; и то бива полагано в подножието на олтара. След това свещениците са отивали в Залата на Скъпоценните Камъни за молитва.

Глава 14 започва с агнето, стоящо на хълма Сион, или по-скоро агнето на Тамида на хълма Сион. Тъй като хълмът Сион е мястото на храма, не е нужно да обяснявам жертвения смисъл на този стих.

С него са сто четиридесетте и четири хиляди, които са “подпечатани”; те имат името на Неговия Баща написано на челата си. Тези са мъчениците, които заедно с агнето представляват жертвата. Те също са свещеници. Първосвещеникът е носел на своето чело златна плочка, петалон, носеща свещеното име на Йехова, Свят на Господа. В стих 4 те са описани като “първи плодове,” категорично жертвено понятие; а в стих 5 за тях се казва, че са “непорочни”; съвършен материал за жертва.

Разгледах в текста твърдението в стих 4, че те не са се осквернявали с жени. Свещениците принасящи жертвата е трябвало да спазват определени церемониални забрани, които са ги пазели технически “святи”; сред тях е било въздържанието от полов контакт с жени.

След това следва Новата Песен, изпята не в Залата със Скъпоценните Камъни, а пред Престола; по-късно ще се занимая с това.

След трите горко, които не са литургични, откриваме идването на един като Човешки Син върху бял облак, последвано от жътвата и от гроздобера на земята. Те са силно литургични по звучене. Нека да ги разгледаме литургично.

И видях, и ето бял облак, и на облака седеше един, който приличаше на Човешкия Син, имайки на главата си златна корона и в ръката си остър сърп.

И друг ангел излезе от храма и викаше със силен глас на този, който седеше на облака:

Простри сърпа си и жъни, защото е настанал часът да жънеш, понеже земната жътва е прозряла.

Онзи, прочее, който седеше на облака хвърли сърпа сина земята; и земята биде пожъната.

И друг ангел излезе от храма, който е на небето, като държеше и той остър сърп.

Още и друг ангел, който имаше власт над огъня, излезе из олтара и извика със силен глас на този, който държеше острия сърп, и каза:

Простри острия си сърп и обери гроздовете на земното лозе, защото гроздето му е вече узряло.

И ангелът хвърли сърпа си на земята, обра земното лозе, и хвърли набраното в големия лин на Божия гняв.

И линът беше изтъпкан вън от града, и кръв потече от лина.

Литургичната форма и звучене на този раздел са очевидни, и изискват по-внимателно разглеждане, отколкото бихме могли да им дадем в текста на тази книга. Това е един много сложен текст.

1. Главната му връзка е с Марк 13:26, който говори: (а) за Човешкия Син идещ с облаците, (б) за изпращането на Неговите Ангели да съберат избраните в Неговото царство, и (в) за потъмнялото слънце, и т.н., което означава падането на Ерусалим.

2. Значението като възкресение на праведните е невъзможно в този текст, макар че може да е означавало това в по-ранна версия на поемата. Според смисъла на текста, той означава отделянето на избраните и тяхното бягство от гибелта на Ерусалим.

3. Има отнасяне към юдейския календар и системата на празниците, спазвана в Храма: (а) Пасхата в началото на годината, бележеща началото на жътвата, и (б) Празникът на скиниите, или Прибирането на реколтата в края на годината, отбелязвана от гроздобера. Това отнасяне свързва видението с нашето по-ранно предположение, че ранният вариант завършва със символизма, основан на Скиниите. 14:1 и нататък биха следвали това видение.

4. Литургичната форма предполага, че текстът може да се основава на ритуала на събирането на жътвата. Отрязването на първия клас е било ритуал, познат като Омер на Първите плодове. Той се извършвал на 15 Нисан, “големия ден” от Йоан 19:31, и тъй като се е извършвал през нощта, е съвпадал с възкресението.

Нисан 14.	Агнето е заклано. Пасхата е изядена.	Разпъване. Погребение.
15.	Голям ден. Първият плод е отрязан.	Възкресение.

В годината на разпъването се случва така, че 15 нисан е също събота; но това разбира се е случайно съвпадение. Датирал съм разпъването и т.н. според четвъртото евангелие, което считам за правилно; но във всеки случай, сведенията в Откровение се отнасят за историята на разпъването, според това евангелие.

5. Лайтфут в своето описание на Храма и неговите служби очертава ритуала за Омер.

“Онези, които Синедрионът изпращал за това, са излизали вечерта на Святия Ден, (първия ден от седмицата на Пасхата); взимали са кошници и сърпове и т.н.

Излизали са на Святия Ден, когато е започвало да се стъмнява, и с тях е отивало голямо множество; когато вече е било тъмно, някой им е казвал,

В тази Събота, в тази Събота, в тази Събота.

В тази Кошница, в тази Кошница, в тази Кошница.

Равин Елиезер синът на Садок каза, с този Сърп, с този Сърп, с този Сърп, всяко отделно нещо по три пъти,

И те му отговаряли, Добре, Добре, Добре; и той им е заповядвал да жънат.”

Може би на пръв поглед това не е толкова тясно съответствие, както бихме искали за разглеждания текст; но има сходни моменти: (а) Има диалог, който се извършва в началото на жътвата. (б) Изрично е споменато времето: Тази събота = Дойде часът. (в) Изрично е споменат сърпът. (г) После на жътваря се заповядва да свърши своята работа; но не се дават думите на заповедта. Двата диалога са със сходен характер, имат една и съща цел, включват подобни говорители, и имат прилики; не бихме могли да очакваме повече.

(Думата Събота изисква обяснение. Мисля, че съм прав да кажа, че 15 Нисан, макар да не е задължително Събота, може да бъде наречен събота, защото във всяка отношение е равностоен на Събота и е спазван по същия начин. Нарушаването на Съботата, включено при отрязването на първия клас, е било извинено.)

6. Още едно много интересно съответствие се допуска от сцената, до която сме достигнали в Тамида, или всекидневния принос. Към парчетата на агнето са се добавяли (а) хлебният принос от чисто брашно и (б) всекидневният принос на първосвещеника, който се е състоял от хляб и вино. Разбира се, Човешкият Син е християнският първосвещеник; жътвата на житото и гроздобера позволява някакво съответствие с хляба и виното. Връзката, която изглежда твърде произволна, ще стане сигурна, ако приемем взаимоотношението, предложено в текста на книгата, между отрязването на земното лозе и убийството на първосвещеника Ананий; защото това дава втора обща точка с мисълта за първосвещеника.

За поет като св. Йоан, мисълта за принасянето на хляб и вино от първосвещеника би дало основания за богат и сложен символизъм. (а) Говорейки за разпъването, налице е мисълта за първосвещеника Исус, принасящ Себе Си на Голгота и противоположната мисъл, че Неговото принасяне беше дело на официалния първосвещеник Кайафа; и свързаната с това институция на тайнството на хляба и виното в нощта преди разпъването. (б) Приемайки убийството на Ананий за началния момент на разрухата на Ерусалим, съществува мисловната връзка за официалния първосвещеник лежащ мъртъв, пожертвуван, както Йосиф Флавий го описва, в дворовете на самия храм; кръвно отмъщение.

7. Образността на винената преса изяснява символизма на кръвното отмъщение, и предполага веднага едомитите, които убиват Ананий.

Думите “извън града” са връзката към разпъването и осигуряват свързващото звено с приноса за грях, когато е бивал принасян за първосвещеника и за целия народ, както в специалния случай в Деня на Изкуплението; защото тогава тялото на жертвата е било изнасяно извън града да бъде изгорено. (Забележете: Денят на Изкуплението следва празника на Първите плодове).

Следователно съответствията във втората част могат да се обобщят както следва:

Храм.		Св. Йоан
Подготвяне на Агнето. Парчетата се полагат в подножието на олтара. Хлебният принос. Приносът на първосвещеника.     Хляб.     Жътва.		Агнето на Тамида на Хълма Сион. Появата на Човешкия Син.     Вино.     Гроздобер.

Хората с Агнето при св. Йоан могат вероятно да се сравнят с многобройните доброволни приноси, които са съпътствували Тамида.

3. Пауза за молитви и т.н. – В този момент от храмовия ритуал, когато всичко е било готово за жертвоприношението, свещеникът се е оттеглял към Залата на Скъпоценните камъни за молитви, които са включвали Десетте Заповеди и Шема. Сред тях е бил “Г’улах,” който включвал следните стихове във формата, все още използвана сред юдеите:

Истинно и вярно е, че ти си Йехова: наш Бог и Бог на нашите бащи.

Твоето име е от вечността: и няма Бог освен теб.

Нова песен запяха онези, които бяха избавени: пеят на твоето Име до морския бряг.

Заедно всички те хвалят и те имат за цар: и казват Йехова ще царува, който изкупи Израел.

Затова не сме изненадани да открием, че св. Йоан въвежда на това място песента на Мойсей, слугата на Бога и на Агнето. Тя се пее от мъчениците, стоящи край стъкленото море в небето, което сега се явява като смесено с огън, ясна връзка към Червеното море на Мойсеевото избавление. Песента на св. Йоан прилича много на храмовия ритуал:

Велики и чудесни са твоите дела, Йехова Всемогъщи.

Праведни и истинни са твоите пътища, Царю на вековете.

Кой няма да се бои от името ти, Йехова, и да го прослави? Защото само ти си свят.

Понеже всичките народи ще дойдат и ще се поклонят пред тебе, защото се явиха твоите праведни дела.

“Новата Песен,” спомената в храмовия ритуал, е спомената по-рано в 14:3 от тези, които стоят с Агнето на Хълма Сион; но тази песен е позната само на онези, които я пеят. Но в този момент песента служи да ги определя като свещеници, както и като жертви.

“Нова Песен” също е дадена на двадесетте и четири свещеници-старци, които водят християнското поклонение в глава 5. Това също следва откровението на Агнето на Тамида, както е заклано за жертва (5:9). “Достоен си да вземеш книгата . . . защото си бил заклан, и със Своята кръв си изкупил за Бога хора от всяко племе, език, люде и народ и направил си ги на нашия Бог царство и свещеници: и те царуват на земята.”

Невъзможно е да кажем до колко тази песен е основана върху храмовия ритуал, или доколко е повлияла на християнската литургия. Не би ли могло “Истинно и Вярно” да породи “Достойно и праведно”?

Форма на Истинно и Вярно все още се използва в утринните молитви в синагогите.

4. Принасяне на тамяна. – Следващата част на всекидневния ритуал на храма беше принасянето на тамяна върху златния олтар в Наоса. Отбелязахме, че св. Йоан поставя тази част от ритуала по-рано; но това му позволява да постави тук нещо много по-важно.

Нека първо да отбележим, че той е подредил ритуала на седемте чаши точно както е подредил ритуала на седемте тръби. Едно сравнение ще е достатъчно да се покаже това:

	Тръбите		Чашите
	Дадени са Тръбите Принесен е Тамянът Свири се с Тръбите		Чашите са готови Песента на Мойсей и на Агнето Ангелите с Чашите се появяват Димът на Славата Чашите са изляни

Ще бъде отбелязано, че в случая с чашите, при който идваме сега, ритуалът е по-сложен, както предполага по-голямата важност на събитието. Разбира се, те са истинският отговор на молитвите, принесени с тамяна; тръбите бяха предупреждения.

Моментът, до който достигаме сега, е най-тържественият в ежедневния ритуал. Свещеникът с тамяна влиза с четирима помощници, които поставят всичко на място и след това се оттеглят; свещеникът отговарящ за тамяна, който сега е сам в Наоса, хвърля тамяна върху въглените и Наосът се изпълва с дим. Тогава идва тържествената тишина за ходатайство, като навън народът и свещениците паднали на земята в молитва. Това е моментът за молитва и за отговора на молитвата. Св. Лука дава сведения за това в първата глава на своето евангелие.

В св. Йоан четем, че Наосът е бил изпълнен с дим от Божията Слава и Сила. Както в разказа за Соломоновото посвещаване, “видимото” Божие Присъствие се явява в храма, външните белези, които съответствуват на стълпа от дим през деня и на огнения стълп през нощта в храма. Славата и Силата са две думи, които не означават нищо друго в равинския еврейски освен самия Бог в Неговата слава и сила. След тамяна и тръбите в глава 8 четем, че Наосът се появява в небето с дъгата, която е външният белег на Божия завет; сега Наосът е изпълнен с Шекина.

Точно както в предишния случай виждаме известно съответствие с ритуала в Деня на Изкуплението, така че същото се открива и тук: И никой не можеше да влезе в храма, преди да се свършат седемте язви на седемте ангела. В Деня на Изкуплението, след като първосвещеникът е влязъл в Наоса, никой не е можел да влиза докато той не е завършел своята работа.

Но в церемониите на св. Йоан все още не се вижда първосвещеникът. Всичко е поверено на ангели; и блясъкът на неговото идване е отложен.

Изливането на кръвта

Сега стигаме до друг момент, в който св. Йоан изоставя реда на Тамида, който няма изливане на кръв в този момент; това е било направено в началото.

Има няколко причини за това.

Св. Йоан е длъжен да има две изливания на кръв, защото той използва символизма на кръвното отмъщение; кръв е била пролята, и още кръв трябва да я възмезди.

Именно в този момент в Деня на изкуплението Първосвещеникът е излизал, след като е очистил Наоса и Пресветото място, за да намаже кръвта на роговете на олтара и да го почисти, следвайки обичая на всички приноси за грях.

Приносът в Деня на Изкуплението е бил специална версия на приноса за грях, принос за грях за Първосвещеника и за целия народ; в такива случаи е било наредено трупът на животното да бъде отнесен и изгорен “вън от Лагера” – т.е. в исторически времена, “извън града.” Показах как нашият автор и авторът на Посланието към Евреите извеждат приликата между този обичай и разпъването на нашия Господ “извън града.”

В приноса за грях целият остатък от Кръвта е бил изливан в подножието на олтара; и тази церемония дава основата на това, което следва в Откровение. В Деня на Изкуплението Първосвещеникът влиза в Пресветото място и поръсва Кръвта Седем пъти към завесата; след това излиза с примирение и изкупление за хората. Нищо подобно на това не се случва в Откровение, защото няма примирение. Никакъв Първосвещеник не се появява. Само “силен глас” от вътрешността на Наоса казва на седемте ангела да излеят своите чаши, и седемте ангели “в бели дрехи” и златни пояси излизат със седмократно излияние, което да излеят върху земята. Трябва да се предполага, че в мисленето на св. Йоан земята, която е била напоена с кръвта на Исус и Неговите мъченици, е един голям олтар от кръвни жертви за всеизгаряне.

Това е обръщкане на всички ценности и очаквания. Няма изкупление, няма примирение; това, което следва, е отхвърляне, въздаяние и гибел.

Символизмът на кръвното отмъщение се среща при седемте чаши. При втората морето става като кръв от труп. При третата реките стават кръв, и следва псалм и отговор:

И чух ангела на водите да казва:

Праведен си Ти, Пресвети, Който си, и Който си бил, загдето си отсъдил така;

Понеже те проляха кръв на светии и на пророци, то и ти си им дал да пият кръв.

Те заслужават това.

И чух олтара да казва:

Така, Йехова Боже Всемогъщи: истинни и праведни са твоите съдби.

В текста на тази книга посочих, че олтарът тук означава мъчениците, или тяхната кръв, проляна върху земята.

Когато седмата се излива върху въздуха, из Наоса излезе Силен Глас от Престола и каза: Сбъдна се . . . и Бог си спомни за великия Вавилон, да му даде чашата с виното от яростния Си гняв. Тук също не можем да пропуснем литургичния тон. “Бог си спомни” е молитвен израз; а ние ще се върнем към чашата.

5. Изгаряне на Приносите. – Следващият етап във всекидневния ритуал е било изгарянето на всички жертви освен на течните приноси, които са били изливани при подножието на олтара.

Вавилон е свещеник, както и жертва. Неговият чист лен е свещенически. Неговият пурпур и злато и червено и синьо са свещенически. Чистият лен напомня за камъните на храма, блестящи като сняг. Той е “украсен със злато,” като храма. Пред вратата на Наоса имаше “Вавилонска тъкан, в която синьо, пурпурно, червено и лен бяха вплетени с такова умение, че не би могло някой да гледа на него без възхищение,” както Йосиф Флавий ни казва.

Стоките, за които критиците казват, че никога не биха могли да дойдат до един малък град като Ерусалим, сигурно са били използвани при построяването и обзавеждането на храма; търгуването с тези неща би изисквало много кораби. И забележете иронията в края, коне и колесници и роби, и човешки души.

Връзката на пустинята със червеното в 17:3 довеждат мисълта за козела за грях.

Нейните предишни любовници ще я направят пуста и гола, и ще изядат месата й, а нея ще изгорят в огън, и единственото обяснение за този ужасен символизъм е, че той е извлечен от приноса за грях.

Един стих с умела ирония се открива в 18:5: Нейните приноси за грях стигнаха дори до небето, и Бог си спомни нейните неправди. Хата на еврейски означава грях и принос за грях; едва при последната дума на реда, когато четем за неправда, се явява значението на първата дума: тя означава грехове.

Вавилон, лъжесвещеникът, е сам жертвата за всеизгаряне. Това е друго обръщане на очакванията. И тя ще изгори на огън, когато видят Дима от изгарянето й; и последно, когато се понася тържествуващият вик, Алилуя! И димът й се издига до вечни векове. Тя е превърната на постоянно всеизгаряне. (Сравни Лев. 6:13).

Но това не е краят. Остава една церемония. Чашата с вино на първосвещеника, течният принос, трябва да бъде излята. Това също не е забравено, но е превърнато в причастие. Да й даде чашата с виното на яростния Му гняв, защото тя е опита с кръвта на светиите и с кръвта на мъчениците на Исус. Въздайте й, както и тя е въздала, да! Платете й двойно според делата й; с чашата, с която е черпила, почерпете я двойно. Така завършва кръвното отмъщение. В него се намериха кърви от пророци и от светии и от всичките заклани на земята (18 и 19).

6. Псалмите. – След като е излят течният принос, идват псалмите; имало е “вик”; свирели са тръби; имало е падане за молитва и тишина; за пръв път е имало и инструментална музика. И всичко това е отразено в припева Алилуя, който се издига след падането на Вавилон. Не е необходимо да се спираме върху неговите подробности тук, освен че Алилуя напомня за последните псалми в книгата; и че всеки припев започва с Алилуя, макар в един случай това да е преведено в “Хвалете нашия Бог” (19:1-10).

7. Пируване с жертвата. – Приносите за грях са били следвани от ядене на част от жертвата от свещеника. Два пира следват псалмите тук, един за приятелите на Бога и един за Неговите врагове. Първият е сватбената вечеря на Агнето, с очевидната връзка с причастието (19:9). Другият е поканата към небесните птици да се нахранят с плътта на онези, които са паднали във войните на месията (19:17).

Еврейската част на книгата има още два литургични момента в себе си, преди да завърши: (1) Излизането на Великия Първосвещеник (19:11), при което литургичният символизъм вече отсъствува; той излиза от небето, а не от Наоса. Наосът в небето изглежда е преминал заедно със земния храм. Разгледах символизма на този текст; но отново си струва да отбележим чистия лен, и свещеническата дреха, поръсена с кръв. Един прекрасен момент е името, написано на бедрото; в текста съм дал обяснение, което смятам за централно. Но си струва да отбележим тази свещеническа святост свързана с бедрото; тя е била част от приноса за грях и е отивала за свещеника. Виждал съм средновековни юдейски рисунки с букви, щампосани на бедрото. Но не знам обяснението. (2) Новият Наос (21:3). Тук също литургичният символизъм отсъствоува, макар описанието на новия ред, който заменя стария Ерусалим, да е взето от Левит: “Ето, Скинията на Бога е с хората; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негови хора; и сам Бог, техен Бог, ще бъде с тях.”

Използвана е думата Скиния, но от стария свещенически символизъм не е останало нищо. Новото светилище е световно, човешко, вселенско, а не национално или местно. Той продължава да го описва по-пълно в глава 22; но това принадлежи към по-късната част на книгата, която се занимава с християнското поклонение.

В това приложение разгледах сравнително подробно литургичната основа на книгата, защото изглежда е била пренебрегвана, а тя е твърде важна. Тя хвърля голяма светлина върху тона и мотивите на книгата. Тя засилва възгледа, че Вавилон е свещеническият Ерусалим. Тя може да хвърли известна светлина върху развитието на християнското поклонение, и дори върху поклонението в храма.

Не мога да твърдя, че съм направил нещо повече от това да осветя пътека през гъста гора от неясноти; и не смятам, че разбирам напълно това, което съм осветил. Докато не разберем какво е чувствувал един юдеин, когато е виждал кръвта да се поръсва върху олтара, или огънят да поглъща агнето на Тамида, трудно можем да очакваме да навлезем в сложностите на литургичната поезия на св. Йоан.

ЛИТУРГИЧНАТА СТРУКТУРА НА ОТКРОВЕНИЕ

А. ЕВРЕЙСКО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ

	Откровение		Ерусалимските жертвоприношения
1-3	Въведение		Първосвещеникът.
4	Християнско поклонение А. Създателят.		Украсата на Храма.
5	Християнско поклонение Б. Агнето		1. Агнето бива заклано при зазоряване.
6	(Четиримата конника). Души под олтара. (Шести печат.)		Кръв се поръсва върху олтара.
7	Християнско поклонение В. Мъчениците.		(Празникът на скиниите.)
8	Тръбите.		Три тръби.
	Принасяне на тамяна. Това не се извършва тук във всекидневния ритуал; но се прави в Деня на Изкуплението. Виж по-долу. В ритуала на Храма Мълчанието следва изгарянето на Тамяна.
9	(Тръбите, първоначално три, символизират пророческото послание.)
11	(Призивът към св. Йоан и неговото свидетелство срещу Ерусалим.)
	Отваряне на светилището в Небето.		Вратите на Храма и Светилището се отварят.
12 и 13	(Голямата Пауза.)
14	Агнето и Неговите последователи на хълма Сион Първи плодове. Без недостатък. Жътвата (Пасха). Гроздоберът (Събирането на реколтата).		2. Приготвяне на жертвата. Агнето е одрано, нарязано, измито и положено върху олтара. Хлебният принос. Хляб. Течният принос. Вино.
15	Песен на Мойсей и на Агнето. Светилището се отваря. Димът на Славата. Никой не може да влезе във Светилището.		Пауза за молитва и хваление. 3. Принасяне на тамяна. Мълчание. Застъпничество.
	Св. Йоан поставя по-рано символизма на тамяна, макар димът да напомня за него тук. В Деня на изкуплението никой не е можел да влиза в светилището преди Първосвещеникът да завърши своето дело.
16	Изливане на кръвта. Седемте чаши. Във всекидневния ритуал това се извършва в началото; но в Деня на Изкуплението в този момент Първосвещеникът е намазвал с кръвта престола на милостта и олтара.
17, 18	Вавилон е изгорен. Нейната чаша.		4. Изгарянето на жертвата. Чашата се излива.
	17:16 се отнася за ритуала на приноса за грях;     17:2, 3 напомня за козела за грях.
19	Припевът Алилуя.		5. Псалмите. Песен и инструменти
	Сватбената вечеря на Агнето. Първосвещеникът от небето (ср. Ис.Сир. 50)
	Великата Божия вечеря.		6. Пируването с жертвата.
20	(Войните на Месията и съдбите.)
21, 22	Скинията на Бога с хората (ср. Лев. 26:11-12). Християнско поклонение Г. Универсалното поклонение на човечеството.
ЗАБЕЛЕЖКА – Тази таблица показва как структурата на по-старата част на Откровение следва събитията от всекидневното жертвоприношение, с различията предполагани от ритуала на Деня на Изкуплението.

Б. ХРИСТИЯНСКО ПОКЛОНЕНИЕ

1. СХЕМА ЗА ХРИСТИЯНСКО ЖЕРТВЕНО ПОКЛОНЕНИЕ

А. Поклонение пред Създателя.
4:1	“Възлез.” В духа, в небето.		Издигнете сърцата си.
4-6	Престол, старци, светилници и живи същества.		“Предисловието”: С ангели и архангели.
8	СВЯТ, СВЯТ, СВЯТ.		Sanctus
10	Старците се присъединяват: Достоен си, и т.н.		Представа за причастие с небето. Подходящо и правилно е.
Б. Поклонение на Агнето.
5:6	Агнето е пожертвувано.		Разказване на изкупителните живот и смърт.
8	Поклон пред Агнето.
14	Амин.		Амин.

2. ПОКЛОНЕНИЕТО НА ТЪРЖЕСТВУВАЩИТЕ СВЕТИИ

Това е литературна представа на видението, с което св. Йоан завършва своята поема; тя символизира неговата вяра, че мъчениците тържествуват и наистина предвкусват блаженството, приготвено за всички.

В. Мъчениците в тяхното поклонение.
	Забележете, че те не са включени при А и Б.
7:9	Дрехи и Палмови клонки.
10	Осанна.		Осанна.
15	Покланят му се ден и нощ в Неговото Светилище. Бог ще “обитава между тях.”		Заето от ритуала на Празника на скиниите.

3. ИДЕАЛНОТО УНИВЕРСАЛНО ПОКЛОНЕНИЕ

Св. Йоан тук очертава поклонението без всякакви граници във времето и в пространството, или според национална религия и наследствено свещенство. Съзнателно е изключен символизмът на юдейското литургично поклонение.

Г. Универсалното поклонение на човечеството
21:3	Обитаването с хората.		Неръкотворен храм.
10	Божията Слава.		Неговото “видимо” присъствие.
22	Няма светилище в него.		Не е централизиран.
23	Неговото светило е Агнето.		Седмоклонният светилник.
24	Земните царе		Царски жертви от езическите царе в Ерусалим.
25	Няма нощ.		Без време и сезони.
22:4	Поклонете му се: вижте неговото лице. Име на техните чела.		Отворено универсално присъствие. Първосвещеническият надчелник: всички са свещеници.
ЗАБЕЛЕЖКА – В “А” и “Б” св. Йоан съзнателно изгражда модел за християнско поклонение, модел, който е бил следван във всяка Евхаристична литургия в католическата църква. Той е основан върху еврейския ритуал, и без съмнение отразява обичая от времето на св. Йоан.

---

* Препечатано от Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931). Не мога да препоръчам всички възгледи на Карингтън – например неговата абсурдна “документарна хипотеза” за авторството на Откровение, и неговите възгледи за предполагаемата еволюция и късната датировка на текста – но вярвам, че неговият общ принос към нашето разбиране на Йоановото намерение е много ценен и много повече компенсира недостатъците. Вместо да регистрирам своето несъгласие всеки път, когато Карингтън прави спорно твърдение, ще поема риска да очаквам читателят да сам да преценява.