3

МАНДАТЪТ ЗА ГОСПОДСТВО

Сарди: Съд върху мъртвите (3:1-6)

1	До ангела на сардикийската църква пиши: Това казва Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди: Зная твоите дела, че на име си жив, но си мъртъв.
2	Бодърствувай и закрепи останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих някои от твоите съвършени пред Моя Бог.
3	Помни, прочее, как си приел и си чул, и пази го и покай се. И тъй, ако не бодърствуваш, ще дойда като крадец; и няма да знаеш в кой час е дойда върху тебе.
4	Но имаш няколко души в Сарди, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни.
5	Който победи, ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Баща Си и пред Неговите ангели.
6	Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.

1 Пред епископа на църквата в Сарди Христос се обявява като Този, Който има седемте Божии Духове. Както видяхме (при 1:4), това е название на Святия Дух, който, както обявява Никейската изповед, “произлиза от Бащата и от Сина.” Христос също притежава седемте звезди, ангелите на църквите (1:16, 20). Той притежава водачите на църквите и те са отговорни пред Него и за всяко нещо. И презвитерите в Сарди отчаяно са се нуждаели да им бъде напомнено това, защото са позволили на църквата да умре.

Зная вашите дела, казва им Господ. На име сте като живи. Църквата в Сарди е имала репутация на активно събрание, “жива” за Христос. Несъмнено тя е била добре позната в Азия като представителят на християнската вяра в един богат и известен град. Може би е била популярна и модна сред общността; няма сведения, че във времето на нарастващи гонения църквата в Сарди е била под заплаха. Всъщност, свидетелствата сочат точно обратното, показвайки, че църквата е влязла почти в пълен компромис със заобикалящото я общество. Тази оживена, привидно плодоносна и растяща църква всъщност е била мъртва. Трябва да отбележим, че смъртта на Сарди не се състои задължително в липса на младежки активности и събрания на общение (което е причината църквите днес да бъдат считани за “мъртви”). По-скоро църквата е била станала, както Маунс правилно отбелязва, светска.[1] Нейният основен мироглед не е бил по-различен от този на заобикалящото я езическо общество. Нейните възгледи са били подобни на възгледите на хората, които на друго място в Писанията се определят като “мъртви в престъпления и грехове” (Еф. 2:1-3). Сарди е бил “влязъл в пълно съгласие със своята езическа среда.”[2]

2-3 Господ дава на Сарди две увещания. Първо, Той казва, Бодърствувай! Бисли-Мъри излага малко интересна история за града Сарди, която служи като подходящ пример за смисъла на тези думи: “Сарди е бил построен върху планина, и върху една издадена скала на тази планина е бил изграден акропол, който е бил напълно непревзимаем. Въпреки това два пъти в историята на града той бил нападан внезапно и превземан от врагове. Паралелът с липсата на бдителност в църквата, и нейната нужда да бодърствува, иначе ще падне под съд е поразителен.”[3] Сарди не е бил напълно мъртъв, но нещата са били близо до умиране. Макар Господ да не е отписал църквата напълно, опасността е истинска и непосредствена. Презвитерите в Сарди трябва да започнат сега да закрепяват останалото.

На това място някои от членовете в Сарди са можели да възразят: “За какво ни укоряваш? Не сме направили нищо!” И точно това е проблемът. Сарди е имал дела; но те не са били съвършени; не са били завършени в Божия поглед. Всъщност, Сарди може да е изглеждал като най-“живата” църква именно поради тази причина: като мъртва църква, той не е минавал нито през теологични спорове, нито през гонения. “Задоволен от посредствеността, лишен както от ентусиазма да приема ереси, така и от задълбочени убеждения, които подбуждат нетърпимост, той е бил твърде безвреден, за да си струва да бъде преследван.”[4] Сатана може би е чувствувал, че Сарди е вървял доста добре и без неговата намеса, и е било по-добре да бъде оставен на мира.

В Своето второ увещание Господ заповядва: Помнете какво сте получили и чули – Евангелието, служението и тайнствата и (в случая с презвитерите, към които специално е отправено това) привилегиите и отговорностите на служението в Църквата на Исус Христос. Всички тези неща е трябвало да бъдат спазвани, пазени и упазени; и това е означавало, че те трябва да се покаят от своето лениво отношение и поведение.

Затова, ако не се покаеш, предупреждава Христос, ще дойда срещу теб като крадец, и няма да знаеш в кой час ще дойда върху теб. За да повторим това, което беше внимателно посочено по-горе (виж за 1:7; 2:5, 16), заплахата за Христовото идване срещу местна църква, или дори срещу народ или група от народи, не е същото като Неговото Второ Пришествие (т.е. края на света). Всеки е открит пред Господ Христос по всяко време, и всеки непокорен човек, семейство, църква, бизнес, общество или народ са изложени на идването на Христос в съд – съд, който може да включва някои или всички заветни проклятия, изброени в Левит 26 и Второзаконие 28. Във всеки случай, думите върху теб говорят за местно идване; отказът на коментаторите и проповедниците да разберат тази проста истина е предвидим резултат от една плоска, футуристична херменевтика, граничеща с невежество относно Библията.

4-6 Но е имало няколко души в Сарди, които са останали верни на това, което са получили и чули, и не са изцапали своите дрехи; те не са станали светски и съобразени със заобикалящото ги езическо общество. За тях Христос казва: Те ще вървят с Мен в бяло; защото са достойни. Този, който победи, ще бъде облечен в бели дрехи. Светиите са видяни в бели дрехи седем пъти в Книгата Откровение (3:5, 18; 4:4; 6:11; 7:9, 13; 19:14), и това е очевидно символ в Писанието за чистота и праведност, и произлиза от ярката светлина на Облака на Славата: В Христос, светиите са пресъздадени в Божия образ и са облечени в Новия Човек, Исус Христос (Гал. 3:27; Еф. 4:24; Кол. 3:10). Затова нашето обличане в белите дрехи на правдата се извършва първоначално при нашето кръщение (Гал. 3:27), прогресивно при изработването на нашето спасение във всекидневното подчинение на Божиите заповеди, “обличайки” християнските милости и добродетели (Кол. 3:5-17), и окончателно в Последния Ден (Кол. 3:4; Юда 24). Както с всички обещания към победителите в Откровение, това също е просто описание на една страна от спасението, в което всички Божии избрани имат дял.

Във второто за това писмо обещание към победителя, Христос казва: няма да излича неговото име от Книгата на живота. Това твърдение е било дълго време източник на спорове. Може ли истински християнин да отпадне? Можете ли да изгубите своето спасение? Давани са поне три погрешни отговора:

1. Онези, които са наистина спасени чрез Христовото изкупление, могат да отпаднат и да бъдат изгубени завинаги. Това е класическата арминианска позиция, и тя е абсолютно и категорично отречена от Писанието. Естеството на спасението, дадено в Христос, е вечно, и нашето оправдание в Божиите очи не се основава на нашите дела, а на съвършената, завършена праведност и заместителско изкупление на Исус Христос. (Виж Йоан 3:16; 5:24; 6:35-40; 10:27-30; Рим. 5:8-10; 8:28-39; Еф. 1:4-14; 1 Сол. 5:23-24; 1 Йоан 2:19).

2. Всички, които са “приели Христос,” ще бъдат спасени; без значение какво правят след това, те не могат да бъдат осъдени. Това е класическата “плашлива евангелска” позиция, и тя също е отречена от Писанието. Хората, които приемат този възглед, се опитват едновременно да имат две неща: Не искат предопределящия Бог, проповядван от калвиниста, но нямат смелостта да потвърдят напълно и арминианството. Те искат човек да е върховен, като си избира спасението без намеса от Божието решение; и все пак искат вратата на спасението да се затвори веднага щом човек влезе вътре, за да не може да излезе. Но Библията учи, че Бог е предопределил абсолютно всички неща и управлява абсолютно над всичко. Той непогрешимо е избрал всички онези, които ще бъдат спасени, давайки им Своята неустоима благодат; и е определил тези, които ще бъдат осъдени, оттегляйки Своята благодат от тях (виж Мат. 11:25-27; 20:16; 22:14; Марк 4:11-12; Лука 4:25-27; 17:1; 22:22; Йоан 6:37-39, 44; 12:39-40; Деян. 4:27-28; 13:48; Рим. 9:10-26; 11:2, 5-10; 1 Кор. 1:27-31; Еф. 1:4-5, 11; 1 Сол. 5:9; 2 Сол. 2:13; 2 Тим. 1:9; 2 Тим. 2:10; 1 Пет. 1:1-2; 2:8-9; Юда 4).[5]

Но Библията също учи, че има хора, които изповядват Христос, и които по всички белези са сред избраните, които накрая ще отстъпят от вярата и ще наследят осъждение, а не спасение. Юда е очевидният пример, но той съвсем не е единствен. Старият Завет дава безброй примери за членове на Завета, които се отклоняват от вярата, и Новият Завет ни предупреждава отново и отново за Божия гняв срещу онези, които нарушават Неговия завет (виж Мат. 7:15-23; 13:20-21; 24:10-12; Марк 4:5-17; Лука 8:13; Йоан 15:1-10; 1 Кор. 9:27; 10:1-12; 2 Сол. 2:3, 11-12; 1 Тим. 4:1-3; 2 Тим. 3:1-9; 4:3-4; Евр. 2:1-3; 3:12-14; 6:4-6; 10:26-31, 35-39; 2 Пет. 2:1-3, 20-22; 3:17). Както пише Джон Мъри, “Напълно е погрешно да се каже, че вярващият е сигурен независимо от своя последващ живот на грях и невярност. Истината е, че вярата на Исус Христос винаги съответствува на живота на святост и вярност. Следователно никога не е правилно някой да бъде смятан за вярващ независимо от плодовете на вяра и святост. Да се каже, че един вярващ е в безопасност, независимо от размера на неговата пристрастеност към греха в последващия му живот, е да се отдели вярата в Христос от самото й определение, и това служи на тази злоупотреба, която превръща Божията благодат в разпуснатост. Учението за устояването е учението, че вярващите устояват; не е възможно прекалено силно да се подчертае, че това е устояването на светиите. А това означава, че светиите, съединените с Христос чрез действеното призоваване на Бащата и обитавани от Святия Дух, ще устоят до края. Ако устоят, те издържат, те продължават. Въобще не е вярно, че те ще бъдат спасени независимо от своето устояване или своето продължаване във вярата, а че те ще устоят със сигурност. Следователно тяхната сигурност е неотделима от тяхното устояване. Не е ли това, което Исус каза? ‘Този, който устои до края, ще бъде спасен.’”[6]

3. Всеки в света е записан в Книгата на живота, но невярващите биват изтрити от там след като навършат възрастта на отговорност. Тази идея е толкова смехотворна, че Библията дори не отделя време да я опровергае пряко (макар изброените текстове да показват, че това са пълни глупости, да го кажем по-меко). Къде в Писанията има и намек за “възраст на отговорност”? Къде Библията дава въобще някаква подкрепа на следния малък бисер от известен християнски учен?

След като Христос умря за греха, присъщ на всеки заченат човек, дете, което умира преди да стане умишлен и съзнателен грешник, няма нужда да бъде “спасявано” от греха, тъй като то никога не е съгрешавало, и тъй като Христос е направил умилостивение за неговия вроден грях.[7]

Има поне пет теологични грешки в това единствено изречение, но нека да се насочим към същината: идеята, че децата са същностно безгрешни, или без “умишлен” грях, когато са родени, и остават в това състояние докато достигнат мистичната “възраст на отговорност.” На първо място, истинската възраст за отговорност се достига в момента на зачатието: Всички хора, на всякаква възраст, са отговорни пред Бога (виж Пс. 51:5; Рим. 3:23). Второ, всички хора вече са под осъдителна присъда; без спасителната благодат на Христос те са осъдени от момента, в който съществуват (виж Йоан 3:18, 36; Рим. 5:12-19).[8] Защо иначе умират бебета (Рим. 6:23)? Трето, бебетата са умишлени грешници: “Още от рождението си нечестивите се отстраняват; заблуждават, говорейки лъжи, щом се родят” (Пс. 58:3; ср. Пс. 53:2-3; Рим. 3:10-12, 23; Еф. 2:1-3). И така, или доктрината за “възрастта на отговорност” е погрешна, или Библията греши. На кое трябва да вярваме? Истината е, че идеята за присъщата безгрешност на бебетата е езическа идея, неподкрепена от Библията. Тя е просто антихристиянски сантиментализъм, който отказва да слуша Божието Слово и се опитва да го замени с човешко слово – или, по-точно, със словото на женствени поети, които съчиняват сантиментални поздравителни картички. Това е точно същата сантименталност, че всеки път когато се роди бебе, някоя фея подсмърча с малкото си носле.

Да завърша тази идея: Заплахата представена от Исус Христос тук е много реална. Тези, които са в Книгата на живота – т.е. които са кръстени църковни членове, изповядващи Христос, и са считани и приемани за християни – трябва да останат верни към Христос. Ако те отстъпят в ерес, неморалност или просто в “секуларизацията,” която беше наводнила Сарди, те ще бъдат изличени, отписани от списъка на изкупените. Но християнинът, който побеждава тези изкушения, показвайки, че Христос наистина го е изкупил за Свое притежание, не е в опасност – неговото име няма да бъде никога изличено.

Последното обещание за победителя подсилва тази идея: Ще изповядам неговото име пред Моя Баща, и пред Неговите ангели. Това отразява думите на Исус в Евангелията: “И тъй, всеки, който изповяда Мен пред хората, ще го изповядам и Аз пред Баща Си, Който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мен пред хората, ще се отрека и Аз от него пред Баща Си, Който е на небесата” (Мат. 10:32-33; ср. Марк 8:38; Лука 12:8-9). Много от християните в Сарди са се отричали от Христос пред своята общност, търсейки да бъдат похвалени от хората, а не от Бога. В Крайния Съд, те ще чуят тези думи от Божия Син: Никога не съм ви познавал; махнете се от Мен вие, които вършите беззаконие (Мат. 7:23). Но тези, които победят тези изкушения, ще бъдат радостно признати от Христос като Негови. Това послание е толкова важно и необходимо днес, както е било преди 2000 години. Имаме ли уши да чуем какво говори Духът на църквите?

Филаделфия: Съд над сатанинската синагога (3:7-13)

7	До ангела на филаделфийската църква пиши: Това казва Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря, и никой няма да затваря; и затваря, и никой не отваря.
8	Зная твоите дела. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори, понеже, имайки само малко сила, пак си упазил Моето слово, и не си се отрекъл от името Ми.
9	Ето, давам ти някои от ония, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат, - ето, ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и да познаят, че Аз те възлюбих.
10	Понеже си упазил Моята заповед да търпиш, то Аз ще упазя тебе от времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена да изпита онези, които живеят по земята.
11	Ето ида скоро; дръж здраво това, което имаш, за да ти не отнеме никой венеца.
12	Който победи, ще го направя стълп в храма на Моя Бог; отгдето няма вече да излезе вън; и ще напиша на него името на Моя Бог, Новият Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог; ще напиша и Моето ново име.
13	Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.

7 Като църквата в Смирна, църквата във Филаделфия е била особено преследвана от отстъпници юдеи. Христос започва Своето послание към презвитерите като обявява Себе Си за Светия, установено библейско име на Бога (ср. Ис. 40:25), и истинският, за разлика от лъжливите водачи на юдеите, които са отхвърлили истината. Исус Христос има също Давидовия ключ: Той отваря, и никой не затваря, и затваря, и никой не отваря. Това е отнасяне към Исая 22:15-25, където Бог обвинява царски настойник за лъжа, за предаване на доверието в него. Бог обявява: “Ще те оттласна от чина ти, и от положението ти ще те сваля” (ст. 19; ср. Бит. 3:22-24). Нещо повече, Бог ще замени лъжливия настойник с верен настойник (ср. 3 Царе 13:13-14):

И като го облека с твоето облекло
И го стегна с твоя пояс
Ще предам властта ти в неговата ръка,
И той ще бъде един баща на ерусалимските жители и на юдовия дом.
И ще положа на рамото му ключа на Давидовия дом;
Той ще отваря, и никой няма да затваря,
И ще затваря и никой няма да отваря. (Ис. 22:21-22)

Така Христос обявява, че служителите на отстъпилия Израел са лоши настойници: те са били отхвърлени от своя пост, свалени от всяка законна власт, и са заменени с Този, Който е свят и истинен. Пазителите на вратата в синагогата са отлъчили християните, обявявайки ги за отстъпници. В действителност, казва Христос, вие от синагогата сте отстъпниците; вие сте изхвърлени от Завета; и Аз съм заел вашето място като Верния Настойник, Пастир и Надзирател на Завета (ср. 1 Пет. 2:25).

8-9 Така Господ може да утеши тези страдащи християни, които поради своето верно следване на Христос са били понесли несправедливо отлъчване от Завета. Знам вашите дела, уверява ги Той. Вие сте били изгонени от вратата от пазителите на ключа, но трябва да помните, че Аз съм Този, Който държи ключа, и вижте, отварям врата за вас, която никой не може да затвори. Самият Господар на Завета ги е приел в общение, и е изхвърлил онези, които си въобразяват, че държат ключовете; верните християни не трябва да се боят от нищо. Църквата във Филаделфия има само малко сила – тя не е известна, красива или видимо успешна, обратно на внушителнта, видимо “жива,” компромисна църква в Сарди. Въпреки това, те са били верни на това, което им е дадено (ср. Лука 19:26): Упазил си Моето слово и не си се отрекъл от името Ми.

Затова, ще накарам тези, от сатанинската синагога, които казват, че са юдеи, а не са, но лъжат – ето, ще ги накарам да дойдат и да се поклонят пред краката ти, и да познаят, че Аз те възлюбих. Отново, отстъпилите юдеи са разкрити в тяхното истинско лице: сатанинска синагога (ср. 2:9). Отново, няма такова нещо като “ортодоксален” юдаизъм; няма такова нещо като истинска вяра в Стария Завет, която върви заедно с отхвърляне на Исус Христос като Господ и Бог. Тези, които не вярват в Христос, не вярват и в Стария Завет. Богът на юдаизма е дяволът. Юдеинът няма да бъде приет от Бога като човек от Неговия избран народ, освен ако изостави своята демонична религия и се завърне към вярата на своите бащи – вярата, която приема Исус Христос и Неговото Благовестие. Когато отхвърлящите Христос юдеи твърдят, че следват стъпките на Авраам, Исус казва, че лъжат. И макар че засега имат превъзходство във Филаделфия, тяхното господство над истинския заветен народ няма да трае дълго. Самият Христос ще ги принуди да дойдат и да се поклонят пред краката на християните. В тези думи има иронична препратка към Исая 60:14, където Бог дава това обещание на заветния народ, който е преследван от езичниците:

Ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред тебе.
И всички, които са те презирали, ще се поклонят до стъпалата на нозете ти,
И ще те наричат град Господен,
Сион на Светия Израилев.

Хората, които лъжливо наричат себе си юдеи, са всъщност в положение на езичници гонители; и те ще бъдат принудени да признаят заветното положение на Църквата като наследник на обещанията на Авраам и Мойсей. Защото Църквата е истинският Израел, и като дойдат в Църквата, тези вярващи “са дошли до хълма Сион и до града на живия Бог” (Евр. 12:22). Отстъпилият Израел е окастрен от дървото на живота на заветния народ, докато вярващите в Христос от всички народи са били присадени в него (Рим. 11:7-24). Единствената надежда за хората извън заветното потомство, независимо от техния етнически или религиозен произход, е да признаят Христос като единствен Спасител и Господ, подчинявайки себе си на Него. Освен ако и докато юдеите не станат присадени в заветното потомство чрез Божията благодат, те ще останат извън Божия народ и ще погинат с езичниците. Библията наистина дава обещанието, че наследниците на Авраам ще се завърнат към вярата на Исус Христос (Рим. 11:12, 15, 23-32).[9] Но докато не го направят, Писанието ги нарежда заедно с езичниците (но с една голяма разлика: осъждението върху остъпилия юдеин е много по-сериозно от това на непросветения езичник; виж Рим. 2:1-29).

10-11 Понеже преследваните християни във Филаделфия бяха опазили словото да търпят, техният Господ обещава в замяна да ги опази от часа на изпитанието. Забележете добре: Христос не обещава да ги грабне, или да ги премахне, а да ги опази. С други думи, Той обещава да ги запази в изпитанието, да ги запази да не паднат (Юда 24). Макар това да е един от стиховете, който се изтъква от диспенсационалистите в подкрепа на теорията за “грабване преди голямата скръб,” при внимателно разглеждане той всъщност не разкрива нищо такова. Всъщност, той не говори абсолютно нищо за края на света, нито за Второто Пришествие: “Часът на изпитанието,” за който се говори тук, се определя като този час, който ще дойде върху целия свят, за да изпита онези, които живеят по Земята. Това говори за периода на скръб, който ще дойде в живота на читателите от първи век. Има ли някакъв смисъл в това Христос да обещава на църквата във Филаделфия защита от нещо, което ще стане хиляди години по-късно? “Бъдете спокойни, вие верни страдащи християни от първи век в Мала Азия: Няма да позволя онези съветски ракети и пчели-убийци от 20 век да ви достигнат!” Когато филаделфийските християни са се тревожели от по-практични, непосредствени проблеми – официално гонение, религиозна дискриминация, обществена неприязън и икономически бойкот – какво са ги интересували доходоносните романи на ужасите на Хол Линдзи? Като изкривяват такива текстове за да съвпаднат с техните мимолетни фантазии, някои съвременни диспенсационалисти прибавят към Божието Слово и отнемат от неговото послание; и така идват под проклятията на Откровение 22:18-19.

Не, обещаният час на изпитание е бил непосредствено бъдеще, както свидетелствува навсякъде Писанието; само час на изпитание, последван от хиляда години царуване (20:4-6). Св. Йоан използва израза живеещите по Земята дванадесет пъти в Откровение (по един за всяко едно от дванадесетте племена), говорейки за отстъпилия Израел (3:10; 6:10; 8:13; 11:10 [два пъти]; 13:8, 12, 14 [два пъти]; 15:6; 17:2, 8). В гръцкия Стар Завет (версията, използвана от ранната Църква), това е често използван израз за бунтовния, идолопоклоннически Израел, който ще бъде унищожен и изгонен от Земята (Ер. 1:14; 10:18; Езек. 7:7; 36:17; Ос. 4:1, 3; Йоил 1:2, 14; 2:1; Соф. 1:18), на основа на неговата първоначална употреба в историческите книги на Библията за бунтовни, идолопоклоннически езичници, които ще бъдат унищожени и изгонени от Земята (Чис. 32:17; 33:52, 55; Ис.Нав. 7:9; 9:24; Съд. 1:32; 2 Царе 5:6; 1 Лет. 11:4; 22:18; Неем. 9:24); Израел е станал народ от езичници и ще бъде унищожен, изпратен в изгнание и заменен с нов народ, Църквата. Целият римски свят ще бъде хвърлен в огромна агония, част от която ще включва гонение на християните от побъркан, само-обожествил се император, с помощта на юдеите. Идват дни, в които дяволът – в своето римско и юдейско проявление – ще се опита да унищожи веднъж завинаги християнството. Крайният резултат ще бъде унищожаването на Израел и на Рим, но междувременно предстоят тежки времена за християните и много изкушения да се откажат от вярата. Тук Христос обещава на Своите верни последователи, че ще бъдат защитени и ще им се даде да устоят в идващия час на изпитание. Затова Той отново им напомня: Идвам бързо – обещаният съд не е далеч. Затова дръжте онова, което имате, за да не може никой да вземе вашия венец. Христос е отворил вратата за Църквата, давайки й привилегията на царско общение с Бога като Негови свещеници и царе; и те трябва да издържат заради Него, докато Неговото идващо Царство разтърсва земните народи и разгромява Неговите врагове в техните крепости.

12-13 Отново обещанието за победителя включва символично обозначение на спасението. Първо, казва Христос, ще го направя стълб в храма на Моя Бог. Това е свързано със сложната образност на Скинията и Храма, чието архитектурно устройство съответствува на облеклото на свещениците.[10] Двата странични стълба на Скинията (стълбовете на Храма) са наречени рамена, докато шапката на свещеника, надписана с Божието име, отговаря на трегера, който стои върху стълбовете.[11] Точно както двата стълба бяха назовани Ще утвърди и В него сила (3 Царе 7:21), така и камъните върху раменете на ефода на първосвещеника бяха надписани с имената на синовете на Израил (Изх. 28:9-12). Всичко това е събрано заедно в Откровение, където верният победител се счита за стълб в Божия Храм. И той вече няма да излезе от там: Божият народ се характеризира със стабилност и постоянство (ср. Ер. 1:18; 1 Тим. 3:15). Ние сме били изкупени от нашето скитане.

Продължавайки с тази образност, Христос казва: Ще напиша върху него името на Моя Бог, и името на града на Моя Бог, и Моето ново име. Всичко това говори за пълното възстановяване на Божия народ в Божия образ, както ще видим в последната глава на Откровение: “И те ще гледат лицето Му, и Неговото име ще бъде върху челата им” (Откр. 22:4). Едно от основните благословения на завета се съдържа в известната благословия: “Господ да осияе с лицето си върху теб” (Чис. 6:25); да виждаш сиянието на Божието лице означава да участвуваш в спасението и да отразяваш Божията слава като носител на Неговия образ (виж Изх. 34:29-35; Чис. 12:6-8; Пс. 80:3, 7, 19; 2 Кор. 3:7-18; 4:6; 1 Йоан 3:2). Подобно, както вече видяхме, Божието име, написано върху челото, символизира възстановяването на изкупения човек към етичната и физическа слава, която принадлежи на Божия образ (ср. Бит. 3:19; Изх. 28:36-38; Вт. 6:4-9; обратно на 2 Лет. 26:19).

Картината бива завършена, когато християнинът е обявен за гражданин на новия Ерусалим, който слиза от небето от Моя Бог. Старият Ерусалим, който отстъпи от вярата на Авраам, е бил под съд, готов за унищожение; старият Храм, който Бог изостави, е бил станал бесовско капище, и скоро е щял да бъде напълно съборен, така че камък върху камък не ще остане (Мат. 24:1-2). Но сега Църквата на Христос е обявена за Божия град, новия Ерусалим, чийто произход не е на земята, но в небето. Гражданите на стария Ерусалим щяха да бъдат разпръснати по краищата на земята (Лука 21:24), докато общението на християнина с Бога е толкова близко, че той може да бъде описан като стълб в Храма, Божието обиталище – нещо повече, стълб, който не може да бъде преместен от мястото си, защото християнинът няма вече да излезе от него. Децата на стария Ерусалим бяха поробени, като своята майка; докато “Горният Ерусалим е свободен, който е наша майка” (Гал. 4:26). Исус каза: “Мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат с Авраам, Исак и Яков в небесното царство; а децата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 8:11-12). И това важи за побеждаващите християни във Филаделфия. Макар преследвани и онеправдавани от лъжливия Израел, както Исак беше от Исмаил (Бит. 21:8-14; Гал. 4:22-31), те ще видят лъжесиновете лишени от наследство и изгонени, докато те чрез Христос получават благословенията на своя баща Авраам, и наследяват света (Рим. 4:13; Гал. 3:29).

Лаодикия: Съд над хладките (3:14-22)

14	До ангела на лаодикийската църква пиши: Това казва Амин, верният и истински Свидетел, Начинателят на всичко, което Бог е създал.
15	Зная делата ти, че не си студен, нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл.
16	Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си.
17	Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол,
18	то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш.
19	Ония, които обичам, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш.
20	Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.
21	На този, който победи, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол.
22	Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.

14 Най-богатият град в региона, Лаодикия, е бил друг важен център на поклонението към императора. В Своето послание към презвитерите на тази църква Христос определя Себе Си по три начина. Първо, казва Исус, Той е Амин. Това е известна дума на всички християни: Ние я повтаряме в края на нашите изповеди, химни и молитви.[12] Тя масово се разбира като означаваща Да бъде; но нейното действително значение, според теологията на Библията, е много по-силно. Тя всъщност е клетва: да кажеш Амин означава да призовеш върху себе си проклятията на Завета (ср. Чис. 5:21-22; Вт. 27:15-26; Неем. 5:12-13). Като наш “Да и Амин” Исус Христос е залог на заветните обещания чрез Своето съвършено покорство, изкупителна жертва и продължаващо застъпничество в небесния двор (2 Кор. 1:20; Гал. 3:13; Евр. 7:22-28; 9:24-28; 10:10-14). Така, нашето Амин в литургичен отговор на Божието Слово е клетва и признание, че нашето спасение е напълно зависимо не от нашето спазване на Завета, но от съвършеното спазване на завета от Исус Христос, Който постави Себе Си на наше място под постановленията и проклятията на Завета.

Второ, това означава, че Исус е също верният и истински Свидетел, на Чието Слово можем да разчитаме за вечността. “Той е верен Свидетел, защото Неговото свидетелство е вярно; и той е истински Свидетел, защото в Него е пълното осъществяване на всички условия, които правят човек да е действителен и истински свидетел.”[13] И като такъв непогрешим и напълно авторитетен Свидетел Христос носи изобличително свидетелство срещу църквата в Лаодикия.

Трето, казва Исус, Той е Начинателят на всичко, което Бог е създал: Той е archē, Произход и Владетел на цялото създание, както Павел също пише в посланието, което изрично нареди да се прочете в лаодикийската църква (виж Кол. 4:16):

В Него, Който е образ на невидимия Бог, Първороден преди всяко създание; понеже чрез Него беше създадено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него беше създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява. И глава на тялото, т.е. на църквата, е Той, Който е началникът, първороден от мъртвите, за да има първенство във всичко. (Кол. 1:15-18)

Така Този, Който говори на Лаодикия е Амин, великият Гарант на Завета, непогрешимият Свидетел, Който Самият е Истина, с цялата власт, притежавана от Създателя и Царя на вселената. И Той идва със свидетелство срещу Своята църква.

15-16 Лаодикия е била хладка, нито гореща, нито студена. Това често е било тълкувано така, като че ли гореща означава богоугоден ентусиазъм, а студена небогоугодна враждебност; но има друго обяснение, което по-добре подхожда на историческия и географски контекст. Лаодикия е била разположена между други два важни града, Колос и Йеропол. Колос, врязан в тясна долина в сянката на извисяващи се планини, е бил напояван от ледени потоци, които се спускали от височините. Обратно, Йеропол е бил известен със своите горещи минерални извори, които извирали от града и пресичали едно плато, за да се спуснат по скала, която се извисявала срещу Лаодикия. По времето, когато водата достигала дъното на долината, тя била хладка, отвратителна и неприятна. Следователно в Колос човек е можел да се разхлади с бистра, студена, освежаваща питейна вода; в Йеропол е можел да бъде изцелен като се къпе в неговите горещи, пълни с минерали басейни. Но в Лаодикия водите не били нито горещи (за здраве), нито студени (за пиене).[14]

С други думи, основното обвинение срещу Лаодикия е, че тя е неефективна, безполезна. Лаодикийската църква не носи нито изцеление на болестта, нито вода да освежи сухите устни и пресъхналите гърла. Видът християнство, представляван от Лаодикия, не струва нищо. Църквата не дава “нито освежаване за духовно изтощените, нито изцеление за духовно болните. Тя е била напълно неефективна, и така неприятна за своя Господ.”[15] Така, казва Маунс, “църквата не е мъмрена заради своята духовна температура, а заради безплодието на своите дела.”[16] Това обяснява Христовите думи: Да беше студена или гореща. Той не казва, че откритото отстъпничество е за предпочитане пред колебливостта; вместо това Той желае лаодикийските християни да оказват влияние върху своето общество.

Денят на хипопотама
Преминава в сън; той ловува през нощта;
Бог работи по таен начин –
Църквата може да спи и да се храни едновременно.[17]

Призванието на християнина не е да се смеси с езическото обкръжение, а да го обърне, да го реформира, да го възстанови според цялата Божия наредба, както е наредена в Божието слово. За да покажа само един пример за съвременен лаодикизъм, вижте многото вярващи в Библията евангелски църкви – които биха изтръпнали от ужас при предположението, че са “светски” или “либерални” – които продължават в своя самодоволен начин на живот, организирайки групи за запознаване и летни лагери, напълно забравили за убиването на над 4000 неродени бебета всеки ден. Често тези църкви се страхуват да правят “политически” изявления по причина, че могат да изгубят своите данъчни облекчения. Но каквото и да е извинението, такава църква е непокорна на Божието Слово. Ако една църква не променя своето общество, ако тя не християнизира обществото, каква полза има от нея? “Ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън да се тъпче от хората” (Мат. 5:13).

Така, понеже сте хладки . . . Ще ви повърна от устата Си. Това е отзвук от Левит 18:24-28:

Не се осквернявайте ни с едно от тези неща, защото с всички тия се оскверниха народите, които Аз изпъждам отпред вас. Оскверни се и земята; за това въздавам върху нея беззаконието й, и земята избълва жителите си. Вие, прочее, пазете повеленията Ми и съдбите Ми, и не правете ни една от тези гнусоти, ни туземец, ни заселен между вас пришълец, (защото всички тези гнусоти вършеха човеците, които са били преди вас на тази земя, та се оскверни земята), за да не избълва и вас земята, когато я оскверните, както избълва населението, което беше преди вас.

Лаодикийската хладкост е мерзост пред Господа. Тъй като се е провалила в упражняването на влияние над света (и така се съобразява с езическите стандарти – или не вдига шум относно тези стандарти, което е същото), църквата е в опасност да бъде отсечена от Христос, а ръководството й заплашено с масово отлъчване.

17-18 Градът Лаодикия се е гордеел със своите три отлични характеристики: Голямото си богатство и финансова независимост като важен банков център; своята текстилна промишленост, която е произвеждала “много добро качество от световно известен черен, лъскав вълнен плат,”[18] и своята научна общност, известна не само с престижното си медицинско училище, но също и с колурий, мехлем за очи (наричан “фригийски прах”), широко известен още от времето на Аристотел. Използвайки тези факти, за да покаже проблемите в църквата, Христос изразява общата нагласа на лаодикийската църква: Казвате: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо. В действителност, въпреки богатството и стабилното обществено положение на църквата, тя е била неефективна и не е вършела нищо за Божието царство. Не е грях за една църква (или за отделен човек) да е богата – всъщност Бог желае да придобиваме богатство (Вт. 8:18). Грешното е да не използваме нашите ресурси за разширяване на царството. Ако една относително бедна църква като тази в Смирна (виж Откр. 2:9) е имала богато въздействие върху своята общност, нямало е извинение за безсилието на Лаодикия. Нейният проблем не е бил богатството, а непокорството: Не знаеш, че си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол.

Но в Своята благодат Христос отправя предложение за милост: Съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш. Символизмът тук трябва да е очевиден. За истинската вяра и делата на покорство се говори в Писанието като за скъпоценности, и особено като за злато (1 Пет. 1:7; 1 Кор. 3:12-15); голотата е символ за непокорството (Бит. 3:7), докато да си облечен с бели дрехи е символ на праведността, с отношение към оправданието и освещението (Бит. 3:21; Мат. 22:11; Откр. 19:8); а слепотата е символ на безсилието и греховността на човека (Лев. 21:28; Вт. 29:4; Мат. 13:13-15; 16:3; 2 Кор. 4:3-4; 1 Йоан 2:11), отделен от Божието възстановяване към истинско зрение – праведната, зряла способност за праведно отсъждане (Лука 4:18; Деян. 26:18; 1 Кор. 2:14-15).

19-20 Но Лаодикия все още не е отписана от Господа. Колкото и сурови да са Неговите думи, Той все още изповядва Своята любов към Невястата Си. Всъщност именно това е източникът на Неговия гняв: Защото те обичам, обявява той, Аз те изобличавам и наказвам. Една характеристика на онези, които са истински Божии синове, а не незаконородени (ср. Евр. 12:5-11) е техният отговор на изобличението и дисциплината. Всички християни се нуждаят от изобличение и поправление от време на време, а някои повече от останалите; важното е дали се вслушваме в предупреждението и дали поправяме своите пътища. Колкото и да е паднала Лаодикия, тя все още може да бъде възстановена, ако поднови своето покорство и стане вярна на Божието слово: Затова бъди ревностен, и се покай!

Тук Исус изговаря едни от най-красивите думи в цялата Библия, може би най-известният новозаветен стих освен Йоан 3:16. Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. Няколко реформистки коментатори са посочили широкоразпространената злоупотреба с този текст от съвременните евангелски християни, които откъсват стиха от неговия контекст като послание до презвитерите на църква, и го обръщат в смекчена, арминианска молба от слабо и безпомощно божество, което е оставено на милостта на човека. Трябва да помним, че Христос говори тук като Амин, верният и истински Свидетел, Създателят и върховният Господар над всичко. Той не отправя немощна молба, като че ли не управлява историята и не предопределя нейните най-дребни подробности; Той е Царят на царете, който воюва с враговете Си и ги осъжда на вечни пламъци. Нито говори към всички хора, защото е отправил посланието Си към Своята Църква; и отново, не говори на християните като на отделни хора, а на християните като членове на Църквата. Този стих не може да бъде направен да служи на целите на арминианския субективен индивидуализъм без насилствено да бъде откъснат от своя заветен и текстуален контекст.[19]

Все пак, има изопачаване и от другата страна, което е също толкова сериозно. Няма да е достатъчно да посочвам само грешките на арминианците, за да си свърша задоволително работата с този текст, защото традиционно калвинистите също грешат тук. Реформисткото богослужение има склонността да е твърде интелектуално, съсредоточено върху проповядването. В името на това, да е съсредоточено върху Словото, то действително често се съсредоточава върху интелекта. Така реформисткият рационализъм е произвел своята съответна и противоположна реакция в арминианското съживленчество, ирационализъм и анти-интелектуализъм. Хората са избягали от безплодното, прекалено интелектуално ударение на Реформисткото богослужение и са се втурнали в анти-теологическите ереси на това, което за нещастие е познато като евангелско християнство (което всъщност няма нищо общо с първоначалното евангелие).[20]

Какво е решението? Трябва да приемем сериозно библейското учение за Истинското Присъствие на Христос в тайнството на Причастието. Трябва да се върнем към библейския модел на богослужение, съсредоточено в Исус Христос, което означава седмично празнуване на Господната Трапеза, както и поучение върху нейното истинско значение и действие.[21] Трябва да изоставим загнилия платонизъм, който изпълва нашето голо, интелектуализирано богослужение, и да се завърнем към едно истинско общностно, литургично богослужение, характеризирано от артистична красота и музикално майсторство.[22]

Защото трябва да е очевидно, че в този стих Той отправя към Църквата предложение за възстановяване на причастието с Него. Самото сърце и центърът на нашето общение с Христос е на Неговата трапеза (т.е., нашата земна трапеза, която Той е направил Своя). Най-основното и най-пълно предложение за спасение е предложението на Христос да вечеря с нас. В Святото Причастие ние имаме истинска вечеря с Исус, издигнати в Неговото небесно присъствие; и нещо повече, ние се храним от Него:

Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми, и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него. Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене. (Йоан 6:53-57)

21-22 Последното обещание към победителя е обещание за господство с Христос: ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Баща Си на Неговия престол. Само бъдеща надежда ли е това? Със сигурност не. Привилегията да управляват с Христос принадлежи на всички християни, във времето и на земята, макар господството да се развива постепенно в историята до Свършека. Но Христос вече е влязъл в царството Си (Кол. 1:13); Той вече е обезоръжил Сатана и демоните (Кол. 2:15); и ние вече сме царе и свещеници с Него (Откр. 1:6); и както Той победи, така и ние трябва да излезем, побеждавайки в Неговото име. Той царува сега (Деян. 2:29-36) над всяко създание (Еф. 1:20-22) с всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18-20), и сега е зает да полага всички врагове под краката Си (1 Кор. 15:25), докато Неговото царство става голяма планина, която изпълва цялата земя (Дан. 2:35, 45).

Така отново и отново се срещаме в тези послания до църквите с основната заповед на Откровение, която св. Йоан ни напомня да пазим (1:3): Побеждавай! Завладявай! Дори ако пропуснем факта, че това пророчество не е за двадесети век, ние няма да разберем неговата идея, ако се съсредоточим върху гоненията или императорския култ, по същия начин, както хората като Хол Линдзи в нашата епоха се съсредоточават върху петролното ембарго, общите пазари и водородните бомби: основното послание не е за нито едно от тези неща, а за задължението на Църквата да побеждава света. Р. Дж. Ръшдуни казва много добре: “Целта на това видение е да даде утеха и увереност в победата на Църквата, а не да потвърди нейните страхове или заплахите на врага. Да се чете Откровение по друг начин, освен като победа на Божието царство във времето и на земята, е да се отрече самата същност на неговото значение.”[23]

Големият провал на това, което днес е известно като “амилениализъм,” е неговото нежелание да приеме тези последствия от посредническото царуване на Исус Христос за господството върху земята. Новозаветните автори постоянно увещават Божия народ да “побеждава” в светлината на първоначалната Христова победа. Бивайки възстановени в Неговия образ, според Неговото подобие (Еф. 4:24; Кол. 3:10), и ставайки все повече и повече съобразени с Неговия образ (Рим. 8:29-30), ние царуваме с Него сега, в тази епоха. Той ни е дал законно право на собственост върху всички неща (ср. Рим. 8:32; 1 Кор. 3:21-22), и по тази причина трябва да владеем под Неговото господство във всяка област на живота. Амилениалистите, обаче, макар да изповядват, че вярват в съществуването на Христовото настоящо Царство, често по правило отричат неговото практическо действие в този свят. Например, блестящото изследване на Мередит Клайн, Образи на Духа, има отлична глава върху “Пророчески модел на Божия образ,” в която той показва как възстановяването на Божия образ в Църквата чрез Христос означава, че “всички Божии хора са пророци” (ср. Чис. 11:29; Деян. 2:17-18).[24] Клайн също има превъзходна глава върху “Свещенически модел на Божия образ,” възхитително изложение на свещенството на всички вярващи в образа на Христос, нашия истински Първосвещеник.[25] Но Христос е Пророк, Свещеник и Цар – но забележително, Клайн не написва статия върху “Царски модел на Божия образ.” Но ако християните са образ на Христос в неговата роля като Пророк и Свещеник, те са също и царе, в образа на Царя. Именно това е значението на стиховете, за които говорим: Господ Исус Христос споделя Своето завоевание и възцаряване със Своя народ. Тъй като Той е победил и е седнал с Бащата на Неговия престол, сега Той ни призовава да споделим царската власт с Него, наследявайки всички неща.

---

[1] Robert H. Mounce, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1977), p. 112.

[2] Ibid., p. 109.

[3] G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1978] 1981), p. 94.

[4] G. B. Caird, The Revelation of St. John the Divine (New York: Harper & Row, Publishers, 1966), p. 48.

[5] Тези читатели, които биха желали да изследват това нататък, трябва да се запознаят със следните книги, публикувани от Banner of Truth Trust (P. O. Box 621, Carlisle, PA 17013): Arthur Pink, The Sovereignty of God; John Cheeseman et al., The Grace of God in the Gospel; John Murray, Redemption Accomplished and Applied; J. Gresham Machen, The Christian View of Man; R. B. Kuiper, The Bible Tells Us So.

[6] John Murray, Redemption Accomplished and Applied (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1955), pp. 154f.

[7] От искрено уважение ще пропусна името името на този боящ се от Бога автор, който е дал ценен принос към църквата.

[8] Това е учението за вменяването на греха на Адам (която трябва да бъде разграничена от доктрината за вродения грях; но повечето евангелски християни, включително проповедници и коментатори, явно не разбират разликата). Добро изложение на това има в John Murray, The Imputation of Adam’s Sin (Nutley, NJ: Presbyterian and Reformed, [1959] 1977).

[9] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 125ff.

[10] Мередит Г. Клайн посвещава цяла глава на този предмет. Виж “A Priestly Model of the Image of God,” in Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 35-36.

[11] Ibid., pp. 40., 44f., 54f.; ср. Изх. 27:14-15; 3 Царе 6:8; 7:15, 21, 39; 4 Царе 11:11; 2 Лет. 3:17; Езек. 40:18, 40ff., 41:2, 26; 46:19; 47:1-2.

[12] За нещастие, много фундаменталисти и евангелски християни днес използват думата като Чувствувам се добре. Такава употреба, скрито (макар и не преднамерено) граничеща с богохулство, е още един симптом на субективния, съсредоточен върху човека подход към живота, който е станал масов през последните два века.

[13] A. Plummer in The Pulpit Commentary: The Revelation of St. John the Divine (London: Funk and Wagnalls Company, n.d.), p. 115.

[14] C. J. Hemer, “Seven Cities of Asia Minor,” in R. K. Harrison, ed., Major Cities of the Biblical World (Nashville: Thomas Nelson Publishers, 1985), pp. 246ff.

[15] M. J. S. Rudwick and E. M. B. Green, “The Laodicean Lukewarmness,” in Expository Times, Vol. 69 (1957-58), p. 178; цитиран в Mounce, p. 125.

[16] Mounce, pp. 125f.

[17] От T. S. Eliot, “The Hippopotamus,” Colected Poems 1909-1962 (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1963), p. 42.

[18] Charles F. Pfeiffer and Howard F. Vos, The Wycliffe Historical Geography of Bible Lands (Chicago: Moody Press, 1967), p. 377.

[19] Разбира се, Господ също предлага Себе Си на хората извън Царството: дори на кучетата се дават трохи от трапезата на децата (Мат. 15:21-28); и царят в Христовата притча (Лука 14:23) изпрати своите слуги, за да принудят езичниците да влязат. Но предложението за спасение на Христос никога не се прави извън контекста на Завета, Царството и Църквата.

[20] Виж статията на James B. Jordan, “Holistic Evangelism” в неговия труд Sociology of the Church (Tyler, TX: Geneva Ministries, 1986).

[21] Виж Geddes MacGregor, Corpus Christi: The Nature of the Church According to the Reformed Tradition (Philadelphia: The Westminster Press, 1958); и Ronald S. Wallace, Calvin’s Doctrine of the Word and Sacrament (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1953] 1982).

[22] Една от най-полезните книги за поклонението от реформистка гледна точка е Richard Paquier, Dynamics of Worship: Foundations and Uses of Liturgy (Philadelphia: Fortress Press, 1967). За възгледи от други традиции виж Louis Bouyer, Liturgical Piety (University of Notre Dame Press, 1955); Josef A. Jungmann, S. J., The Early Liturgy to the Time of Gregory the Great (University of Notre Dame Press, 1959); Alexander Schmemann, Introduction to Liturgical Theology (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1966); Luther D. Reed, The Lutheran Liturgy (Philadelphia: Muhlenberg Press, 1947); Massey H. Shepherd Jr., The Worship of the Church (Greenwich, CT: The Seabury Press, 1952); и Cheslyn Jones et al., eds., The Study of Liturgy (New York: Oxford University Press, 1978).

[23] Rousas John Rushdoony, Thy Kingdom Come: Studies in Daniel and Revelation (Tyler, TX: Thoburn Press, [1970] 1978), p. 90.

[24] Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96.

[25] Ibid., pp. 35-56.